Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (26)

Двадесет и шеста глава

Не толкова заради думите й, а заради начина, по който ги каза, Стоун се озъби. Той я сграбчи за ръката и я дръпна към себе си.

— Психарски брътвежи, а? Така ли наричаш убийството?

— Пусни ме! — Натали започна да се бори, но ръката му не помръдваше. — Как смееш да обвиняваш семейството ми в убийство, когато ти самият още не си ме убедил, че не си истинският убиец?

— Не съм убиец и ти дяволски добре го знаеш! Иначе нямаше да бъдеш тук — Стоун усети как самообладанието му го напуска. Копнееше да я разтърси, но сладострастието, което предизвикваше нежното ухание на рози от парфюма й, бе също толкова силно. Той пое дъх и добави: — И дълбоко в себе си знаеш, че би могъл и да е твоят съпруг, за когото е говорил умиращият човек.

Тя вдигна свободната си ръка и го зашлеви. Шамарът прозвуча като пистолетен изстрел.

Стоун трябваше да се досети какво ще стане, но не успя. Кръвта му закипя и той реагира едновременно с гняв и страст, като притисна яростно устни в нейните. Беше гневна, наказваща целувка, но той не даваше и пет пари. Сега имаше почти всичко, което можеше да получи от тялото и гърдите й, притиснати в него.

Едва когато чу диво стенание, осъзна какво прави и се отдръпна.

— Никога повече не ме удряй!

Тя вдигна поглед към него. Очите й бяха изпълнени с удивление и страх.

— Аз… Аз не… — Натали млъкна и облиза долната си устна. — Просто съм… толкова объркана и изплашена. Не знам вече на какво да вярвам. Само да бях накарала Филип да… — гласът й стана дрезгав и заглъхна.

Стоун се чувстваше като мерзавец.

— Хей, не се самообвинявай — помоли я той, докато гледаше как една самотна сълза започва да се търкаля надолу по бузата й. Отново инстинктите му взеха връх, наведе се към нея и облиза сълзата от бузата й.

Чу как дъхът й секва. Тя се скова и се извърна настрани.

— Натали — собственият му дрезгав глас я накара да се обърне отново към него. Лицето й се обля в руменина под пламенния му, изгарящ поглед. — Желая те. Желая те толкова много, че… — той млъкна, неспособен да продължи. След малко промърмори: — Ох, по дяволите!

Знаеше, че този момент неизбежно ще дойде. Отново. Всеки път, когато бяха заедно, напрежението между тях се повишаваше до точката на кипене.

Устните му още веднъж жадно завладяха нейните. Но това, което преди малко беше наказание, сега бе страст. Тя отново изстена, но този път Стоун знаеше, че е от удоволствие.

— Искам да те докосвам — каза задъхано той. — Навсякъде — посегна към най-горното копче на блузата й, поколеба се и я погледна. Макар и очите й да бяха разширени, а лицето — изопнато, тя не се опита да го спре.

Без да отмести погледа си, Стоун измъкна блузата от панталоните й и докосна кожата й.

Тя отново изстена и затвори очи.

— О, господи! — промърмори той, като се наслаждаваше на нежната й кожа. Но искаше нещо повече. Искаше да докосва онези гърди, които го подлудяваха не по-малко от нацупената й долна устна. Наведе се към нея за още една целувка, после плъзна устни надолу по голата шия към гърдите й, където пое в устата си едното зърно през сутиена.

— Стоун, не! — проплака тя. Беше се вкопчила в раменете му и се тресеше цялата.

Той вдигна поглед с лице, изкривено от страдание.

— Какво искаш да кажеш с това „не“? — попита с надебелял глас.

— Не мога…

Пусна я толкова внезапно, че Натали щеше да падне, ако не я беше хванал за китката.

— Щом така смяташ, тогава чудесно — каза рязко той.

Само че „чудесно“ беше последното нещо, което можеше да се каже за това положение. Всеки път, когато я целунеше, имаше чувството, че ще експлодира. Сега, когато беше усетил вкуса на кожата й, не знаеше дали ще може да продължи да работи.

Внезапно се върна рязко в реалността и страстта му стихна. Работа, по дяволите! Последният му неуспех вероятно я беше пресякъл, преди изобщо да е започнала.

Той изрази гласно мисълта си:

— Значи скапах сделката?

Тя го изгледа, както му се стори, безкрайно. Стоун задържа дъха си и усети как тялото му се облива в пот.

— Не — рече задавено тя. — Не си скапал сделката.

 

 

Трябваше да помисли повече. Не, всъщност изобщо не трябваше да мисли за това. Трябваше да пропъди идеята от самото начало, да наеме частен детектив и с това да се приключи. Но не, нужно й беше да изфабрикува разумна причина да се види със Стоун.

При това дори беше подценила привличането и въздействието му върху нея. Можеше да извини себе си за първите два пъти, когато я беше целунал, защото тогава не знаеше кой е. Само че сега знаеше и беше направила същото, даже по-лошо. Не само че му бе позволила да я докосне, а и го беше насърчила. А след това се беше държала като възмутена девственица, което никак не й помагаше да скрие бруталната истина.

Искаше да се люби с него, въпреки че той може би бе убил съпруга й нарочно. Тази мисъл я плашеше и ужасяваше. Чувстваше се така, сякаш й бяха пъхнали в ръцете запалена пръчка динамит и тя, вместо да я хвърли и да хукне презглава, бе стояла неподвижно и бе гледала как избухва.

След това, което й бе казал Стоун, как бе могла да бъде толкова глупава? Толкова лекомислена? Та той направо беше обвинил семейството й в убийство, за бога!

И все пак малко преди това, когато се беше събудила, мислите й бяха за Стоун, за вкуса на устните му, за грапавите му ръце по тялото й, за устата му върху гърдите й. И отново я връхлетя онзи страх, докато се чудеше дали някога пак ще бъде в състояние да владее мислите си.

Тя скочи от леглото, взе си душ и се облече. Това малко проясни главата й. Не можеше да поправи стореното, нито пък да се отнася лековато към факта, че тялото й може отново и по всяко време да я предаде.

Обвиненията започваха и свършваха в нея. Беше се мислила за по-силна, отколкото всъщност беше, че е осуетила тази гореща страна в техните отношения. Но се бе провалила и най-лошото беше, че не можеше да избяга.

Той знаеше за случая повече от всеки друг и Натали възнамеряваше да го използва така, както и той я използваше. Той й нямаше повече доверие, отколкото тя на него.

Този студен факт не представляваше утеха за къркорещия й стомах, който я накара да се отправи надолу към кухнята и към миризмата на пържен бекон.

Не бе имала намерение да влиза в кабинета на Флетчър, но когато видя вратата отворена, това просто се случи. Тя погледна към бюрото му, отрупано с книжа, и сърцето й подскочи.

Дали не можеше да хвърли един поглед?

Знаеше, че не бива. Поколеба се, после заобиколи бюрото и застана до големия стол с висока облегалка. Не седна, а го избута настрани и заоглежда книжата на бюрото.

Духът й се понижи, когато видя, че никой от тях не носи името на „Тексас Аеро Индъстриз“. Вероятно щеше да изпадне в шок, ако беше открила нещо. Макар и да нямаше съмнения, че семейството притежава склада, трябваше да е уверена, че не са замесени в самата компания. И все пак…

— Какво си мислиш, че правиш?

Натали замръзна външно, но сърцето и слезе в петите. Обърна се и отправи поглед към присвитите очи на свекър си.

— Аз… ъ-ъ… — тя млъкна и избърса влажни длани в панталоните си. Чувстваше се така, сякаш току-що е откраднала пакетче дъвки от магазина и са я хванали.

Флетчър влезе в стаята.

— Ако търсиш акта за онзи имот, тогава няма нищо.

Натали си пое бързо дъх.

— Всъщност аз…

— По дяволите, да излезем на верандата и да поговорим за това.

Осъзнавайки, че няма друг избор, Натали го последва. В ума й цареше пълна бъркотия. Не знаеше какво да очаква. Беше си мислила, че познава този мъж добре, но накрая се бе оказало точно обратното.

Когато седнаха на плюшените кресла на верандата, Джоузи им донесе кафе с лед. Натали сграбчи чашата, сякаш беше спасително въже, и се огледа наоколо. Денят се очертаваше ясен и горещ, макар и сега да подухваше приятен ветрец. Тя се загледа в две сойки, които пляскаха щастливо в съда с вода, поставен за тях.

— Е, ще приемеш ли предложението ми? — попита Флетчър, като се облегна назад и я погледна изпод гъстите си бели вежди.

— Не искаш ли да кажеш „подкупа“?

Той сви рамене, очевидно незасегнат от нейната рязкост.

— Наречи го както искаш. Земята е твоя и на Кланси.

— Само ако сведа глава пред твоите желания.

— Това долу-горе изчерпва всичко.

— Не я искам, Флетчър.

— Разбира се, че я искаш.

— Не, не я искам, но нямам намерение да споря с теб.

— Добре, защото и аз не искам да споря с теб. Ще накарам Бен да изготви документите, така че да бъдем готови за сделката. По дяволите, дори мога да я пиша всичката на името на Кланси, ако искаш.

— Все същото е.

— Кое е все същото?

И двамата се обърнаха и видяха Даниел, който излизаше от френските врати с чаша кафе в ръка.

— Добро утро — каза Натали, като изпита облекчение, задето вече не е сама на горещия стол срещу свекър си.

— Сядай тук, синко. Може би ти ще можеш да влееш малко здрав разум в главата на тази жена.

Даниел се усмихна, после намигна, сякаш се опитваше да намали напрежението, което беше по-задушаващо и от жегата.

— Е, какво е направила сега?

— Хванах я да тършува по бюрото ми.

Натали се изчерви и изскърца със зъби. Проклетият Флетчър! А сега се забавляваше, като я поставяше в неудобно положение. Но тя нямаше намерение да показва на никой от тях как се чувства. Лицето й остана безизразно.

Само че Даниел нямаше такива резерви.

— Сериозно ли говориш? — попита той, като я гледаше с повдигнати вежди.

— Да, той говори сериозно — отвърна тихо Натали.

— Казах й, че ако търси акта за оная земя, няма нищо. Но ако не е било това, тогава…

Флетчър остави думите си да замрат, но Натали усети прикритата заплаха. Все пак това не я възпря да попита:

— Какво общо има „Уитмор Ентърпрайзис“ с компания на име „Тексас Аеро Индъстриз“?

За момент никой не каза нищо. Само птиците и щурците вдигаха шум. Флетчър проговори пръв:

— Защо искаш да знаеш?

Даниел погледна загрижено първо единия, после другия.

— Имате ли нещо против да ми кажете какво, по дяволите, става тук?

— Ще трябва да попиташ Натали — каза Флетчър с нисък и равен глас.

Но Натали разбираше, че е уцелила болно място, защото един мускул по лицето му подскачаше. Не знаеше дали това я кара да се чувства по-добре или не. Страхуваше се, че е второто. Не искаше никой от тях да има нещо общо с компанията. Искаше да докаже, че Стоун греши.

— Не виждам нужда да повтарям въпроса си — каза тя, като този път погледът й беше насочен към Даниел.

— Подкрепям татко. Защо изобщо задаваш такъв въпрос?

— Защото искам да знам отговора.

— Едва ли те засяга семейният бизнес.

Но Натали нямаше намерение да се отказва сега.

— Ако има нещо общо със смъртта на Филип, то тогава ме засяга.

— Глупости!

— Стига, татко, успокой се и да поговорим разумно.

— В склада е станало убийство — каза Натали. — Какво знаете за това?

— Боже господи! — изрева Флетчър и скочи на крака. — Кой, по дяволите, ти пълни главата с такива глупости? — спря се и погледна първо към Натали, после към Даниел. — По-добре налей малко ум в главата й.

Макар и да не прибави „или ще трябва да го стори някой друг“, Натали усещаше какво иска да каже, особено когато я погледна яростно, преди да се отдалечи с тежки стъпки, без да каже нито дума повече.

След внезапното му оттегляне се възцари мълчание.

Накрая Даниел седна до Натали и я хвана за едната ръка.

— Натали, Натали, какво направи сега!

— Моля те, Дани, не се отнасяй покровителствено е мен — Натали издърпа ръката си от неговата. — Сега не съм в настроение.

— А аз не съм в настроение да те оставям да се правиш на глупачка, дори и само пред семейството.

Натали се облегна назад.

— Какво би трябвало да означава това? Не отричаш, че някой е бил убит в склада, нали?

— Не, не го отричам. Беше описано във вестниците и всички, дори и Господ, можеха да го прочетат. Но макар да притежаваме имота, дяволски сигурно е, че нямаме нищо общо с това, което става там.

— А Филип?

— Какво Филип?

— Той имал ли е нещо общо е „Тексас Аеро“? Все пак той е въртял семейния бизнес.

Даниел се засмя.

— Скъпа, някой ти е омаял главата, а както казва татко — всичко това са глупости. Затова, за бога, избий си го от ума.

— Истината ли ми казваш?

— Някога да съм те лъгал?

— Не.

— Тогава ето ти отговора.

— Но, Дани, ти нямаш толкова общо със семейния бизнес. Откъде би могъл да знаеш…

— Знам достатъчно, за да съм сигурен.

— Значи казваш, че трябва да го забравя?

— Ако имаш предвид убийството в склада, отговорът ми е „да“.

Натали въздъхна:

— Мога да се обзаложа, че Флетчър никога няма да забрави, че съм повдигнала този въпрос.

— О, ще го забрави.

— Не мисля.

— Виж, когато се убедиш веднъж завинаги, че смъртта на Филип е била трагичен нещастен случай, всичко ще се върне в нормалните си релси.

— Вече нищо не може да бъде нормално — каза безизразно Натали, като си мислеше за дълбоката омраза на Флетчър към нея.

— О, да, ще бъде, защото ти няма да откриеш нищо.

— Как можеш да кажеш такова нещо? Знаеш, че получавам заплахи. Знаеш, че нещо тревожеше Филип. Дори сам ми го каза.

Даниел се засмя снизходително.

— Миличка, и мен всеки ден ме тревожи по нещо, което не означава, че съм замесен в убийство. За бога, Натали, помисли си само какво казваш! Да пукна, но не може да ми дойде наум откъде ти е хрумнало всичко това!

Но Натали нямаше намерение да му казва.

— Прав си, нека просто го забравим, става ли?

Тя си припомни, че все пак Даниел е попаднал в средата на нещо, за което не знаеше нищо. Беше егоистично от нейна страна да го намесва.

Усмивката му стана по-широка и той взе чашата от ръката й.

— Какво ще кажеш да отидем да огледаме новото ти жилище, преди да тръгнем на работа?

— Чудесно — каза тя и се изправи.

— Хей, недей да се вълнуваш толкова.

— Извинявай, просто…

— Моля те, сестричке, успокой се! Всичко ще се оправи. Това ще мине, ще видиш.

Натали знаеше, че няма да мине, но запази тази мисъл за себе си.