Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (19)

Деветнадесета глава

Натали чуваше Люси да дърдори по миниатюрния клетъчен телефон в дневната на малката градска къщичка, но нито можеше да разбере за какво става дума, нито я беше грижа.

Докато стоеше и гледаше от остъкления кът за закуска, умът й не беше в Люси и работата, а в намирането на подходящо жилище за нея и Кланси.

През последната седмица живееше само на педал и макар да беше направила всичко възможно да се държи нормално, обтегнатите й нерви вече започваха да си личат.

Всъщност бе неутешима, освен в часовете, които прекарваше с Кланси. Независимо колко напрегната се чувстваше в края на деня, можеше да прегърне скъпоценното си дете, да мушне нос във вратлето му, което ухаеше на сладко, да му чете, да го слуша как казва „мама“ милион пъти — и напрежението изчезваше от тялото й.

За нещастие това чувство на еуфория беше мимолетен дар. Щом сложеше Кланси да спи и слезеше при семейството за вечеря, напрежението отново започваше да се трупа.

Макар и всички да се държаха с нея привидно учтиво, връзката й с Флетчър и Марта не беше същата. Сякаш се ронеше с всеки изминал ден. Въпреки че Натали все още беше част от този дом, чувстваше се като чужда — нещо, което се беше заклела, че повече няма да й се случва.

Но именно шокът от двуличието на Стоун Макол я бе потресъл. Никак не искаше да си го признае, но още не се беше възстановила. Бе прекалено податлива на наглото му влияние и чар. Стъписваше я това, че чувства по-силно физическо привличане към Стоун, отколкото някога към съпруга си.

Когато обърнеше поглед назад, разбираше, че повече е обожавала Филип, отколкото да го обича страстно. Преди сватбата той я бе поставил на пиедестал, а тя му бе позволила. По-късно беше направила същото с него. Изглежда, сякаш всеки от тях бе правил какво ли не, за да предпази другия от реалността. Винаги го бе смятала за герой, за своя рицар с бляскави доспехи.

Очите на Натали се напълниха със сълзи и за момент тя се изкуши да им се поддаде. Но се овладя. След идването в този дом си бе обещала никога повече да не плаче — нито за да даде воля на чувствата си, нито за да спечели нещо. Преди това животът й бе пълен както с явни, така и със скрити сълзи. Само при загубата на Филип бе нарушила това обещание.

Стоун Макол не заслужаваше нейните сълзи. Дори не заслужаваше мислите й. Тогава защо не можеше да го забрави и да продължи с работата си? Да не би заради възможността той просто да е невинен? Ако това се окажеше вярно, той определено можеше да й бъде съюзник.

Но не й харесваше начинът, по който й влияеше. Беше провокирал умело нейната женственост и самочувствие, принуждавайки я да си спомни какво е да е жена, да се радва на мъж до себе си.

Секс. Нима това беше всичко у Стоун? Наистина не можеше да овладява спомените за топлите му жадни устни върху своите. Понякога, най-неочаквано, денем или нощем, мисълта за него, за пулсиращата му възбуда, съчетана с нейната, я принуждаваше да скача от леглото и да се втурва към стаята на Кланси, сякаш дяволът я преследваше по петите.

Надяваше се, че с времето тези противоречиви спомени ще избледнеят. А междувременно как щеше да се справя с тях? Не можеше да пренебрегне факта, че Стоун Макол — мъжът, който беше убил съпруга й — се опитваше да докаже невинността си, докато тя се опитваше да докаже вината му.

Натали се чудеше дали някога ще успее да намери мир, дали постоянните й угризения ще изчезнат.

— Е, това ли е или не?

Натали се извърна рязко и се усмихна лъчезарно на Люси. Шефката й се стъписа:

— Боже, какво направих, че да заслужа това? Не съм те виждала да се усмихваш от седмица насам.

Натали сви рамене.

— Просто ме спаси от ужасните ми мисли и си помислих, че трябва да бъдеш възнаградена.

— Какво става, приятелко? И не смей да ми казваш „нищо“, защото не съм толкова глупава.

— Не се канех да го отричам — каза Натали с тих и измъчен глас.

— Нима чувам, че всичко е тръгнало наопаки и имаш нужда от развеселяване?

— Мисля, че това доста добре обобщава положението.

— Хайде тогава да проведем един откровен разговор.

Натали се огледа.

— Тук ли?

— Защо не? Трябва да седна. Краката ще ме довършат — Люси кимна към верандата. — Хайде да излезем навън и да паркираме на пейките. Следобедът е чудесен и малко слънце няма да ни навреди.

— Сигурна ли си, че имаш време? — усмихна се Натали. — Знам, че дойде само защото те заплаших.

— Да де, така беше, но след като веднъж съм дошла, само земетресение може да ме накара да се махна, преди да съм узнала какво толкова те е разстроило — щом седнаха отвън, Люси продължи: — С какво е свързана унилата ти физиономия — със семейството ти, дето се държат като задници, или с Майкъл Макол? — тя направи пауза и погледна хитро приятелката си. — Е, кое от двете е?

— Истинското му име е Стоун Макол.

Отначало Люси изглеждаше объркана, но после, като че ли й просветна нещо.

— Искаш да кажеш, че… че той е… — тя млъкна и преглътна като риба на сухо.

— Точно така — каза безстрастно Натали — той е ченгето, което уби съпруга ми.

— Че как, за бога, вие двамата… — Люси отново млъкна, очевидно твърде потресена, за да продължи.

— Точно това се питах и аз — каза Натали. — Как можах да не зная? Но в моя защита трябва да кажа, че никога не съм виждала този човек. След смъртта на Филип не бях на себе си, а и трябваше да мисля за Кланси. Е, просто никога не съм правила опит да се съсредоточа върху самото ченге. А и вестниците нито веднъж не публикуваха негова снимка. Сигурна съм, че силите, които са стояли зад всичко това, не са позволили.

— Но го изритаха от полицията, нали?

— Точно така.

— Сигурно е имало причина да го изхвърлят.

— Подозирам, че там е имал пръст Флетчър.

— Флетчър знае ли?

— Че съм се срещала със… Стоун?

— Да.

— Господи, надявам се, че не, макар и Даниел да ни видя веднъж в един китайски ресторант и ме попита кой е този. Казах му, че „Майкъл“ е просто клиент.

— Значи очевидно и той не го е разпознал.

— О, сигурна съм, че не е.

Люси направи гримаса.

— Чудя се защо.

— Може би и Даниел никога не го е виждал. Знаеш го какъв е.

— Аха, малко е откачен.

— Люси!

Тя се ухили.

— Е, нали разбираш какво искам да ти кажа. Може би „ексцентричен“ е по-подходяща дума.

— Доста неподходяща.

— Както и да е, сигурна съм, че си права. Ако Даниел го беше познал, досега лайното вече щеше да се е разсмърдяло — ако не от малкия Дани, то поне от някой друг от семейството.

— Направо ми повтаряш мислите — каза Натали с далечен глас.

— И така, да се върнем на Макол. Защо те е избудалкал? Пък и, по дяволите, защо изобщо ще иска да има нещо общо с теб или някой друг от семейството? Доколкото съм го виждала, струва ми се, че се е захванал здраво за работа.

Натали почти се усмихна.

— О, наистина здравата се е захванал. Направи така, че да се срещнем, а после да ме използва, за да се реабилитира.

— Че какво би могла да знаеш ти, което да му помогне?

— Очевидно мисли, че Уитморови са замесени в нещо и аз бях най-лесната за доближаване.

— Господи, каква скапана бъркотия!

Натали й разказа накратко за словесната битка между нея и Стоун в парка.

— Мислиш ли, че казва истината?

— О, Люс, дори да е така, не смятам, че трябва да имам нещо общо с него.

Люси сбърчи нос.

— Сигурна ли си?

— Не! — извика Натали, стана и отиде до края на верандата. Накрая се обърна с изтерзано лице: — Дори си мислех да си разменим ролите.

— Искаш да кажеш, да го използваш, както той смяташе да те използва?

— Точно така.

— Звучи добре, само че може да се окаже опасно, ако той наистина се окаже подкупно ченге.

— Зная. И точно това ме спира.

— Сигурна ли си, че е само това?

Брадичката на Натали потрепери, но когато заговори, гласът й бере спокоен.

— Не разбирам за какво говориш.

— Ами, не разбираш!

Този път Натали усети как лицето й почервенява и извърна поглед. Люси въздъхна.

— Виж, не ми казвай нищо, ако не си готова. Очевидно този мъж ти е влязъл под кожата по някакъв начин. Преди ми се струваше страхотно, но сега, когато знаем кой е, мисля, че не бива да разчиташ на това, което можеше да бъде.

— Презирам го! — каза Натали, без дори да си прави труда да прикрива злобата в гласа си.

Люси се покашля и попита:

— И сега смяташ ли да продължиш сама с разследването?

— Сега съм по-решена от всякога.

— Това означава отново да започнеш да търсиш частен детектив, нали?

— Предполагам, че да. В момента съм толкова объркана, че не зная какво да правя — Натали сви юмруци. — Но няма да се откажа. Това е единственото нещо, което няма да направя.

— Е, независимо дали ти харесва или не, с господин Стоун Макол постоянно ще си настъпвате краката.

— Сигурна съм в това, но просто ще трябва да го изтърпя, когато ми дойде до главата.

Последва кратко мълчание.

— Е, наистина ли си заинтересована да купиш тази къща? — смени темата Люси.

Натали изпусна дълго задържания си дъх.

— Да, мисля, че да, но както виждаш, тук трябва да се свърши много работа, преди изобщо да помисля да се нанеса.

— Това ще бъде ли проблем? — попита Люси. — Имам предвид финансово.

— Не и ако станат двете продажби, които очаквам.

— Нали знаеш, че винаги бих ти помогнала.

— Зная и го оценявам, повярвай ми. Но преди да взема каквото и да било окончателно решение, искам да доведа Дани да огледа тук — погледът на Натали потъмня. — Много бих искала да доведа и Марта, но… — гласът й замря.

— Хайде, хлапе, да отидем на обяд с мартини. Понякога тези откровени разговори са по-лоши и от клизма с барий.

Натали я прегърна.

— Забрави за мартинито. Кому е нужно след твоята цапната уста?

По-късно Натали почти съжаляваше, че не е завела Люси на обяд, защото когато се прибра в къщата, Пола слизаше със залитане по стълбите. Щом видя Натали, се спря, но се вкопчи в перилото.

— Я виж, я виж, това не е ли скъпата ми етърва?

— Здравей, Пола! — отвърна Натали с толкова учтивост, колкото можа да събере.

Пола се усмихна горчиво.

— Винаги съвършената дама. Само че и двете знаем, че не е точно така, нали?

— Нямам намерение да се спречквам с теб, Пола.

— В такъв случай защо не се пръждосаш от тая къща, както каза, че ще направиш? След всичките ти глупости никой повече не те иска тук.

Натали се изкушаваше да й отвърне, както подобава. Но после си помисли: „По дяволите!“ Не дължеше никакво обяснение на това пияно, окаяно същество. Не й дължеше нищо.

— Пола, иди си вкъщи и поспи, докато изтрезнееш.

С тези думи Натали мина покрай нея и продължи нагоре по стълбите. Но дрезгавият смях на Пола я последва:

— Можеш да бягаш, миличка, но не можеш да се скриеш. Ние всички те наблюдаваме.

Натали беше потресена, макар да не й се искаше да го признае. И не само заради Пола. Тя беше по-скоро косвена, отколкото пряка заплаха. Но Стоун беше и двете.

А както се и страхуваше, че ще стане, веднага щом същата вечер си легна и затвори очи, лицето му изпълни виденията й. Тя седна в леглото, докато в ума й се блъскаха въпроси, които я плашеха.

Можеше ли да му се довери? Смееше ли да му се довери?