Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (16)

Шестнадесета глава

Стоун се движеше бавно като охлюв. Макар и да не желаеше да го виждат от новия склад на „Тексас Аеро“ и да събужда подозрения, страшно искаше да знае къде се намират и да разгледа.

Жалко само, че нямаше какво да се види. Изглеждаше също както сградата, която бяха напуснали, но тази бе в по-добро състояние. Също така беше заобиколена с висока ограда и на портата имаше пазач. Паркингът беше пълен с коли и камиони, което доказваше, че работата тече денонощно.

Той спря до тротоара и остави двигателя включен. Потисна желанието си да се опита да влезе вътре, но времето беше против него. Трябваше да се връща в кабинета си и да поработи над случая с измамата на бижутера, който му беше възложен, а после да се срещне с Лари.

Двадесет минути по-късно Стоун влезе в пустата застрахователна сграда. Погледна часовника си и видя, че е едва седем и половина.

Господи, колко беше уморен! Ако се спреше достатъчно дълго, за да измери пулса си, сигурно щеше да открие, че няма такъв. Беше му трудно да спи и знаеше, че изглежда като парцал. „Но какво от това, дявол да го вземе — помисли си той, докато се отправяше към асансьора. — И без това не се опитвам да впечатля никого.“

Лъжец.

Той изруга. Много мразеше, когато съвестта му отговаряше. Винаги се бе гордял с едно нещо — че няма съвест. Но напоследък, откакто бе променил живота си, като че ли се бе сдобил и с нея. И тя му крякаше за връзката му с Натали Уитмор. Именно поради тази причина бе загубил способността си да спи. Стоун се опита да я прогони от ума си, влезе в кабинета и запали лампите.

Примигна от светлината; или може би поради това, че още не можеше да свикне с луксозния си кабинет. Облегна се на касата на вратата, докато очите му обхождаха помещението. Стените си оставаха празни, но какво от това, по дяволите? Мебелите бяха хубави, дори бяха тапицирани с плюш. Бюрото му не беше покрито с драскотини, а столът му не скърцаше.

Стоун се отпусна на стола си и по устните му се разля доволна усмивка. По дяволите, може би се придвижваше нагоре в този стар свят. Само че не беше толкова глупав, че да се задоволи с това. Докато не измиеше петното от името си, нямаше да струва и пет пари за себе си или за Сали, която беше единственият човек, за когото го бе грижа.

Лъжец.

Съвестта му отново се намеси и върна мислите му обратно към Натали Уитмор.

— Мамка му! — промърмори Стоун, сключи пръсти зад врата си и се загледа в тавана.

Както й беше казал, не бе имал намерение да я целува отново. По дяволите, дори нямаше намерение да я докосва. А сега беше виновен и за двете — един от най-тъпите номера, които някога си бе изигравал. Последното нещо, което искаше, бе да се забърква емоционално с жена, която възнамеряваше да използва и която може би дори беше замесена в конспирации и убийство.

Заради тъпото си държане беше застрашил целия план. По някое време щеше да му се наложи да й каже кой е. Ако от самото начало всичко бе на делови начала, тогава може би нямаше да има този проблем с неовладяемото си желание.

Сега беше попаднал в собствения си капан и копнееше да вкуси не само устните й, а и цялата нея. Господи! Как бе могъл да бъде толкова глупав, че да прекрачи тази граница!

— Ей, човече, изглеждаш така, сякаш си участвал в някакво глупаво състезание и си загубил.

Стоун сграбчи облегалките на стола и се обърна. Лари стоеше на вратата. Стоун си наложи да се усмихне и да придаде на гласа си лекота, каквато не чувстваше:

— Може и така да се каже — после попита, за да смени темата: — Какво те води насам толкова рано? Смятах да свърша цялата работа, преди който и да било да се покаже.

— Глупости.

— Избърши тая лайняна усмивка от лицето си и влизай.

Лари се засмя нахално, отиде до най-близкия стол и седна.

— Мисля, че открих нещо, което ще ти хареса — каза Стоун без всякакво предисловие.

— О?

Стоун се усмихна самодоволно на новия си шеф.

— Преди да ти кажа, искам да ми обещаеш повишение.

— Върви на майната си!

— Някак си усещах, че ще кажеш точно това.

— Какво откри? — попита Лари и подръпна месестото си ухо.

— Минах до старото и новото място на „Тексас Аеро“.

За момент Лари изглеждаше объркан.

— Защо пък старото?

— Като най-последния идиот, не знаех, че са се преместили, а и ти не ми каза.

— Досието им беше у теб.

— Знам, но не се сетих да погледна. Както и да е, излязох и отидох да поразгледам, докато не ме спря един дъртофелник.

— Давай по същество!

— Същественото е, че в склада не е имало никакви части.

Лари се поизправи на стола си.

— Кой го каза?

— Онзи стар пазач, дето си стискаше пъпката. Каза ми, че когато са се изнесли оттам, са взели всичко със себе си.

— И ти му вярваш? — попита Лари.

— Аха.

— Което означава, че даже и някой да се е промъкнал, не е било откраднато нищо просто защото не е имало нищо.

— Точно така.

— Значи ония копелета наистина се опитват да бръкнат в кесията на компанията.

— Така изглежда — каза Стоун и присви устни.

— Добра работа, приятел. Благодарение на теб вече имаме основание да спрем иска.

— Искаш да кажеш, че е толкова просто?

— О, ние нямаме намерение да насилваме нещата или дори да вдигаме шум, но със сигурност няма да се договорим с тях — Лари се наведе и сложи нещо върху бюрото на Стоун. — Прегледай това. Танто за танто.

Стоун вдигна листа и се намръщи.

— Какво е това?

— Няколко проспекта на други компании, конкуренти на „Тексас Аеро“. Там е и техният проспект. Взех ги от моя борсов агент.

— Аха, от борсовия ти агент. Така ли живеят сега богатите застрахователни служители?

— Върви на майната си!

Стоун се ухили.

— Прочети го — каза свадливо Лари.

Стоун се подчини и когато свърши, кръвта във вените му го гъделичкаше. Той погледна Лари:

— Това струва теглото си в злато.

— И аз това си помислих, че ще кажеш.

— По дяволите! — рече Стоун, като се полюляваше на стола си. — В сравнение с другите производители на резервни части, надценките на „Тексас Аеро“ са значително по-високи.

— Което означава, че там има нещо гнило.

Неочаквано Лари се изправи и тръгна към вратата.

— Което си и мислех от самото начало — каза Стоун на гърба на шефа си.

Лари се обърна.

— И сега всичко, което трябва да направиш, е да го докажеш.

Чертите на Стоун се втвърдиха.

— Ще го направя, повярвай ми, ще го направя.

Лари затвори вратата зад гърба си, но Стоун почти не усещаше, че е останал сам. Мислите му бяха съсредоточени върху едно нещо — отплатата.

 

 

— Ти на мама бонбончето ли си?

Кланси се олюля, после изписка от удоволствие, когато Натали продължи да я подрусва на края на крака си.

— Друс, друс, конче!

Кланси записка още по-силно.

— Боже милостиви, какво става тук?

Натали се обърна.

— О, здрасти, Дани!

Беше довела Кланси при басейна и докато плуваше, беше оставила дъщеря си на автоматичната люлка. Сега тя и детето си играеха.

Даниел разроши косите на Кланси и се отпусна на шезлонга до Натали.

— Как така си вкъщи толкова рано?

— Тъй като днес е сряда, тежък ден, реших да си дам почивка. Да си позволя едно удоволствие, както и на Кланси.

— Разбира се, дяволски права си. Машината може да се повреди.

Натали се изчерви.

— Това не е много мило.

— Кое? — престори се на невинен Даниел.

— Не съм машина — каза обидено тя. — И ти го знаеш.

— Нещо не ти личи — отговори невъзмутимо Даниел.

Натали не каза нищо. Не й се спореше с брат й. Не го беше виждала от няколко дни и й липсваше. Сякаш прочел мислите й, Даниел попита:

— Какво ще кажеш да пояздим малко? Вечерта е чудесна.

Натали се оживи:

— Звучи страхотно. Сигурна съм, че Меджик ще се зарадва, отдавна не съм се качвала на гърба й.

— Ще отида да кажа да оседлаят конете, а ти заведи Кланси при Джоузи.

Срещнаха се малко по-късно при конюшните. Натали се огледа за Дейв, но той не се виждаше никъде. И слава богу, защото беше последният човек, когото искаше да види.

— Готова ли си?

Натали тръсна глава и отвърна на усмивката на Даниел.

— Охо!

Яздиха мълчаливо до върха на любимия й хълм, където бяха прекарали много часове в разговори и смях. Но сега не се смееха и това я натъжи.

Когато спряха конете, тя се обърна към брат си:

— И ти ми се сърдиш, нали?

Той сви рамене й на лицето му се появи лека усмивка.

— Е, ами поне няма пак да откъсна главата на куклата ти.

Тя се изсмя и посочи с пръст към него:

— Бях го забравила, Даниел Уитмор! Това беше любимата ми кукла и плаках за нея дни наред. Сега вече не мога да си спомня дори защо ми беше толкова сърдит.

— И аз не знам, но каквото и да е било, трябва да съм бил страшно вбесен. Не исках да ти сторя нищо лошо. Прости ми, Нат. Не забравяй, че бях само дете.

— Да, но това беше много долно. Искам да кажа, че ти откъсна главата й, за бога!

Той вдигна ръце към небето.

— Добре, добре. Съжалявам, че повдигнах този въпрос, и обещавам до края на живота си да не откъсвам нито една кукленска глава.

— Добре, но да се върнем на темата. Ти все още ми се сърдиш, нали?

— Какво те кара да мислиш така?

— Хайде, Дани, все пак говориш с мен. Познавам те като собствения си джоб.

Той въздъхна и вдигна глава, така че да я погледне право в очите.

— Не е там работата. Просто ти обърна живота на всички ни с краката нагоре, но… — той млъкна и отмести поглед.

— Продължавай — настоя Натали.

Даниел отново се обърна към нея.

— Не мога да го обясня точно, но имаш измъчен поглед — същия, който имаше дълго след смъртта на Филип.

Натали не отговори.

— Имаш ли колебания относно ровенето в обстоятелствата около смъртта на Филип?

— Не, Дани, нямам. Това е нещо, което трябва да направя. Заради себе си.

— Е, ами тогава имаш ли колебания относно изнасянето си от къщи?

— И на този въпрос отговорът е „не“. Но както и да е, не бързам. Още не съм намерила жилище, което да мога да си позволя.

— Това означава ли, че ще мога да те убедя да промениш решението си и да останеш тук за постоянно?

Тя поклати глава.

— Тогава какво, по дяволите, става? Знам, че нещо не е наред.

— Онзи ден получих заплаха по телефона — изтърси тя.

Даниел зяпна:

— Какво?

— Вярно е — Натали почувства, че долната й устна започва да трепери, но не можеше да я спре.

— Но… кой? — Даниел отново млъкна, сякаш отчаяно се опитваше да възприеме това, което му бе казала.

— Това е всичко, което зная.

— Мъж ли беше?

— Да.

— Кажи ми какво точно ти каза.

Когато Натали повтори краткия разговор, Даниел изруга.

— Защо не дойде веднага при мен?

— Какво щеше да направиш?

За момент въпросът й го вцепени. После той каза:

— Е, поне щях да предложа телефонът ти да се подслушва, в случай че онзи откачен се опита да повтори.

— Зная — прошепна Натали, посегна и го стисна за ръката. — Но бях толкова потресена, че известно време бях като вцепенена. После се ядосах, защото си помислих, че може да е Флетчър.

— Татко ли? Та това е лудост!

— Точно това се надявах да кажеш, защото дълбоко в сърцето си знаех, че не е той. Но кой е бил? Все някой ми се обади.

— Нямам и най-смътната идея, но не се тревожи. Първо, смятам, че това е фалшива заплаха, и второ, ще видя какво мога да открия.

— Възможно е и да е бил Дейв.

Този път Даниел изглеждаше слисан:

— Дейв? Но защо, за бога…

— Защото ги хванах в обора с Пола.

Даниел дори не трепна:

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но знам.

— А Флетчър?

— И да знае, не ми е казал нищо.

— А Стенли? Той знае ли?

— И за това не съм сигурен.

— Е, този епизод в обора вероятно няма нищо общо със заплахата по телефона. Просто се мъча да намеря отговора.

Даниел отново не каза нищо.

— А ти какво мислиш за цялата тази каша? Има ли нещо друго, което не си ми казала?

Натали едва не каза „да“, като си мислеше за Майкъл Макол, но не го направи. Колкото и да се доверяваше на Даниел, във връзката й с този мъж имаше нещо, което не можеше да сподели, защото и тя самата не го разбираше. Когато ставаше дума за него, нищо друго нямаше значение, освен нейната реакция към целувките му. Той знаеше как да използва езика и устните си. Дори и сега, когато си помислеше за тях, дишането й се учестяваше и кожата й овлажняваше.

— Натали?

Тя се върна рязко в настоящето и се усмихна унило:

— Извинявай. Не, няма нищо друго.

Той протегна ръка и я погали по бузата:

— Не се тревожи за това, чу ли ме?

Тя го потупа по ръката:

— О, Дани, не зная какво щях да правя без теб!

— И аз — отвърна дрезгаво той и млъкна. После се усмихна широко, смушка жребеца си и потегли. — Хайде да се надбягваме!

— Ей, недей… — Думите на Натали секваха, когато конят й се подплаши.

— Който остане последен, черпи вечеря! — извика Даниел през рамо.

— Не е честно, Дани! — извика тя, докато препускаше в облака прах, вдигнат от коня му.