Никълъс Спаркс
Незабравима разходка (8)

Глава 7

В началото на декември, само две седмици след като започнахме репетициите, зимното небе започна да потъмнява още преди мис Гарбър да ни освободи и Джейми ме попита дали имам нещо против да я изпращам до дома. Не знам защо го искаше. В Бофорт рядко се извършваха престъпления. Единственото убийство беше станало преди шест години, когато намушкаха един човек пред кръчмата на Морис, която, между другото, беше свърталище на хора като Лу. За около час настъпи голяма суматоха, телефоните из целия град звъняха и изнервени жени се питаха дали някой психопат не броди из улиците да дебне невинни жертви. Вратите бяха заключени, пистолетите заредени, а мъжете застанаха на пост до прозорците, гледащи към улицата, и следяха дали някой тип не се промъква край къщите им. Но всичко свърши, преди да е минала нощта, защото извършителят отиде в участъка и се предаде, като обясни, че убийството е станало при излязла извън контрол пиянска свада. Очевидно жертвата не си беше платила някакъв залог. Човекът беше обвинен в непредумишлено убийство и беше осъден на шест години в щатски затвор. Полицаите в града ни имаха най-скучната работа на света, но все пак обичаха да се разхождат наперено, да седят по кафенетата и да говорят за „голямото престъпление“, сякаш бяха разрешили случая с отвличането на сина на Чарлз Линдберг^[1].

Но домът на Джейми ми беше на път и не можех да й откажа, без да нараня чувствата й. Не че я харесвах или нещо такова, не ме разбирайте погрешно, но когато се налага да прекарваш по няколко часа на ден с някого и трябва да го правиш поне още една седмица, не ти се иска да се държиш по начин, от който на другия ден някой от двама ви ще се чувства зле.

Пиесата щеше да се играе в петък и събота и много хора вече говореха за това. Мис Гарбър беше страшно впечатлена от Джейми и мен и повтаряше на всички, че това ще бъде най-добрата постановка, представена някога от училището. Освен това, както се оказа, биваше я доста в рекламата. В града имахме една радиостанция и тя уреди да я интервюират в ефир не веднъж, а цели два пъти. „Ще бъде великолепно — заяви тя, — наистина великолепно.“ Обади се в местния вестник и те се съгласиха да напишат статия, преди всичко заради връзката с Джейми и Хегбърт, макар че всички в града вече знаеха за това. Но мис Гарбър беше непреклонна и точно в този ден ни съобщи, че театърът ще осигури допълнителни места за очакваната многобройна публика. Класът охкаше и ахкаше, сякаш това беше кой знае какво, но предполагам, че за някои от тях представлението наистина беше голяма работа. Имайте предвид, че в класа имаше момчета като Еди. Той вероятно си мислеше, че може би за пръв и последен път в живота му някой се интересува от него. Тъжното е, че май беше прав.

Сигурно си мислите, че аз също се вълнувах, но всъщност не беше така. Приятелите ми продължаваха да ми се присмиват в училище и нямах нито един свободен следобед от цяла вечност. Единственото, което ме крепеше, беше фактът, че постъпвам „правилно“. Знам, че не е кой знае какво, но откровено казано, това беше единственото ми оправдание. Понякога дори се чувствах добре, макар че пред никого не си го признавах. Представях си как ангелите ме гледат замислено от небето, застанали в кръг, и с просълзени от умиление очи се възхищават на саможертвата ми.

И така, когато първата вечер я изпращах до дома й и си мислех такива неща, Джейми ми зададе един въпрос.

— Вярно ли е, че ти и приятелите ти понякога ходите нощем в гробището?

Малко се изненадах, че проявява изобщо интерес. Макар че не беше точно тайна, не смятах, че това е нещо, което би я заинтересувало.

— Да — отвърнах аз и свих рамене. — Понякога.

— Какво правите там, освен че ядете фъстъци?

Мисля, че знаеше отговора и на този въпрос.

— Не знам — казах аз. — Говорим си… майтапим се. Просто място, където обичаме да ходим.

— Не се ли страхуваш?

— Не — измърморих аз. Защо? Ти би ли се страхувала?

— Не знам. Може би…

— Защо?

— Защото ще се тревожа, че правя нещо лошо.

— Ние не правим нищо лошо. Не събаряме надгробните камъни, нито оставяме боклука си — отвърнах й аз. Не исках да й казвам за разговорите ни за Хенри Престън, защото знаех, че не беше нещо, което Джейми би искала да чуе. Миналата седмица Ерик се чудеше колко бързо човек като него може да легне в леглото и да… е, мисля, че се сещате.

— Случвало ли ви се е просто да седите и да слушате звуците, които долитат до вас? — попита тя. — Например свиренето на щурците или шумоленето на листата, когато духа вятър? А да лежите по гръб и да съзерцавате звездите?

Макар че беше вече на седемнадесет години, Джейми не знаеше най-важното за връстниците си, а да се опита да разбере момчетата на тази възраст беше все едно да се опитва да разбере теорията на относителността.

— Всъщност не — отвърнах аз.

Тя кимна леко.

— Мисля, че аз бих правила това, ако съм там, имам предвид ако изобщо отида там. Просто ще се оглеждам, за да опозная мястото или ще седя неподвижно и ще се ослушвам.

Целият разговор ми се видя странен, но не го продължих. Известно време вървяхме мълчаливо. И тъй като ми беше задала някои лични въпроси, почувствах се длъжен да я разпитам за нея самата. Като се има предвид, че не беше споменала нищо за Божия промисъл, това беше най-малкото, което можех да направя.

— А ти какво правиш? — попитах аз. — Освен че работиш със сираците, помагаш на разни животинки и четеш Библията? — признавам, че дори на мен ми прозвуча тъпо, но все пак тя се занимаваше именно с това.

Тя ми се усмихна. Мисля, че беше изненадана от въпроса ми и дори още по-изненадана от интереса ми към нея.

— Правя много неща. Уча си уроците, седя с татко. Понякога играем джин руми^[2]. Такива неща.

— Не излизаш ли понякога с приятели, за да се пошляете?

— Не — отвърна тя и по начина, по който ми отговори, разбрах, че дори на нея й е ясно, че връстниците й я отбягват.

— Сигурно нямаш търпение да постъпиш в колеж догодина — казах аз, сменяйки темата.

Тя не ми отговори веднага.

— Не мисля, че ще отида в колеж — каза тя безизразно.

Отговорът й ме изненада. Оценките, които получаваше Джейми, бяха сред най-високите в класа и ако продължеше така през последния срок, щеше да завърши като отличничка и да произнесе прощалната реч. Между другото, бяхме организирали залагания колко пъти ще спомене Божият промисъл в речта си. Бях заложил на четиринадесет, като се има предвид, че щеше да разполага само с пет минути.

— Какво ще кажеш за колежа „Маунт Сърмън“^[3]? Мислех, че смяташ да се запишеш там. Би ти харесало — казах аз.

Тя ме погледна и в очите й припламна искра.

— Смяташ, че ми е там мястото, нали?

Понякога Джейми можеше да те изненада доста неприятно с прозорливостта си.

— Нямах предвид това — побързах да кажа аз. — Просто съм чувал, че много се вълнуваш от възможността да отидеш там догодина.

Тя повдигна рамене, без да ми отговори и, честно казано, не знаех как да го тълкувам. Междувременно бяхме стигнали до дома й и спряхме на тротоара пред тях. От мястото, където бях застанал, видях през завесите сянката на Хегбърт, който беше във всекидневната. Лампата светеше, той седеше на канапето до прозореца. Главата му беше наведена, като че четеше нещо. Предположих, че е Библията.

— Благодаря ти, че ме изпрати, Лендън — каза тя и ме погледна за миг в лицето, преди да поеме по пътеката към вратата.

Гледах я как се отдалечава и в главата ми се въртеше мисълта, че от всичките ми разговори с нея този беше най-необикновеният. Въпреки странността на някои от отговорите й, фактически тя изглеждаше напълно нормална.

* * *

Докато я изпращах у дома на следващата вечер, тя ме попита за баща ми.

— Добър баща е — отвърнах аз. — Но през повечето време го няма.

— Липсва ли ти? Че не е край теб, докато растеш?

— Понякога.

— На мен мама също ми липсва, въпреки че никога не съм я виждала.

За пръв път ми мина през ум, че между Джейми и мен има нещо общо. Замислих се за този факт.

— Сигурно ти е трудно — казах аз искрено. — Макар че не познавам баща си, все пак е жив.

Тя ме погледна, както вървяхме, после отново се обърна напред. Подръпна леко косата си. Започнах да забелязвам, че го правеше, когато беше нервна или се чудеше какво да каже.

— Да, на моменти. Не ме разбирай погрешно, аз обичам баща си с цялото си сърце, но понякога се питам какво би било, ако мама беше жива. Мисля, че щяхме да разговаряме за разни неща, за които не мога да говоря с татко.

Предположих, че има предвид момчетата. Чак по-късно научих колко много съм грешал.

— Как живеете с баща ти? Същият ли е като в църквата?

— Не. Той всъщност има много добро чувство за хумор.

— Хегбърт? — изпуснах се аз. Не можех дори да си го представя.

Мисля, че беше шокирана, че го нарекох с малкото му име, но го пропусна край ушите си и не отговори на коментара ми. Вместо това каза:

— Няма нищо за чудене. Ще го харесаш, като го опознаеш.

— Съмнявам се, че някога ще го опозная.

— Човек никога не знае, Лендън — каза тя, усмихвайки се, — какъв е Божият промисъл.

Мразех я, когато говореше такива неща. С нея човек имаше чувството, че разговаря с Господ всеки ден и никога не се знаеше какво й е казал „шефът горе“. Сигурно имаше директен билет за рая, ако ме разбирате какво искам да кажа, като се имаше предвид колко беше добра.

— И как ще го опозная?

Тя не ми отговори, но се усмихна на себе си, сякаш знаеше някаква тайна, която криеше от мен. Както вече споменах, мразех я, когато правеше така.

 

 

На следващата вечер говорихме за Библията й.

— Защо я носиш винаги със себе си? — попитах аз.

Всъщност смятах, че я носи, защото е дъщеря на свещеник. Не беше трудно да се сети човек, като се има предвид отношението на Хегбърт към Светото писание и всичко останало. Но Библията й беше стара, корицата беше опърпана, а аз си мислех, че човек като нея би си купувал нова Библия едва ли не всяка година, за да подпомага издателите й, да докаже неизменната си преданост към Господ или нещо от този род.

Тя измина няколко крачки, преди да ми отговори.

— Била е на майка ми — каза тя простичко.

— О… — реагирах аз, сякаш бях настъпил и размазал любимата костенурка на някого.

Тя ме погледна.

— Няма нищо, Лендън. Как би могъл да знаеш?

— Съжалявам, че те попитах…

— Недей. Не си го направил нарочно — тя замълча за малко. — Майка ми и баща ми получили тази Библия за сватбата си, но мама я взела за себе си. Четяла я непрекъснато, особено в трудни моменти от живота си.

Помислих си за абортите. Джейми продължи.

— Обичала да я чете вечер, преди да заспи, и я взела със себе си в болницата, когато съм се родила. Когато казали на баща ми, че е починала, заедно с мен той прибрал и Библията.

— Съжалявам — казах аз. Когато някой ти разказва нещо тъжно, това е единственото, което ти идва наум, макар и да се повтаряш.

— Просто това е начин да бъда… част от нея. Можеш ли да го разбереш? — в гласа й нямаше тъга, просто отговаряше на въпроса ми. От това се почувствах още по-зле.

След като ми разказа тази история, аз отново си представих как расте с Хегбърт и не знаех какво да кажа. Докато обмислях как да реагирам, зад нас изсвири някакъв клаксон. И двамата с Джейми спряхме и се извърнахме едновременно, чули звука от спираща до нас кола.

Вътре бяха Ерик и Маргарет — Ерик зад волана, Маргарет на седалката от нашата страна.

— Я виж кой бил тук — каза Ерик и се наведе над волана, за да виждам лицето му. Не бях споделил с него, че изпращам Джейми до дома й, и като се има предвид странният начин, по който работи мозъкът на тийнейджърите, това ново развитие на събитията надделя над вълнението ми от историята на Джейми.

— Здравей, Ерик. Здравей, Маргарет — поздрави ги жизнерадостно Джейми.

— Изпращаш я до дома, а, Лендън? — виждах малкото дяволче зад усмивката на Ерик.

— Здрасти, Ерик — казах аз, но ми се искаше да не ме беше видял.

— Прекрасна вечер за разходка, а? — отбеляза Ерик. Мисля, че беше малко по-дързък от обикновено в присъствието на Джейми, защото Маргарет беше между тях. И нямаше начин да пропусне възможността да ме подразни.

Джейми се огледа и се усмихна:

— Да, наистина.

Ерик също се огледа със замислен поглед и пое дълбоко дъх. Можех да се закълна, че се преструва.

— Човече, наистина е хубаво навън — той въздъхна и ни погледна, като сви рамене. — Бих ви предложил да ви откарам с колата, но няма да е и наполовина толкова хубаво, колкото да вървите под звездите и не ми се иска да ви лиша от това — каза го, сякаш ни правеше услуга.

— О, ние и без това почти стигнахме до вкъщи — каза Джейми. — Канех се да предложа на Лендън чаша сайдер. Искате ли да се присъедините към нас? Имаме достатъчно.

Чаша сайдер? В дома й? Не го беше споменала…

Пъхнах ръце в джобовете си и се запитах дали може да стане още по-лошо.

— О, не… благодаря. Тъкмо отиваме в „Сесилс“.

— Но нали утре сме на училище? — попита невинно тя.

— О, няма да закъсняваме много — обеща той. — Е, трябва да потегляме. Приятно пиене на сайдер и на двама ви.

— Благодаря, че спряхте да ни поздравите — отвърна Джейми и помаха с ръка.

Ерик потегли, но бавно. Джейми сигурно си мислеше, че е внимателен шофьор. В действителност не беше, макар че го биваше да се измъква от неприятности, когато се блъснеше в нещо. Спомням си как веднъж беше казал на майка си, че пред колата е изскочила крава и затова решетката и бронята са изкривени. „Стана толкова бързо, мамо, кравата се появи изневиделица. Просто изскочи пред мен като стрела и не успях да спра на време.“ Всеки знае, че кравите не изскачат като стрела, но майка му му повярва. Между другото, някога е била лидерка на мажоретките.

След като се изгубиха от погледа ни, Джейми се обърна към мен и се усмихна.

— Имаш добри приятели, Лендън.

— Да, така си е — забележете колко предпазливо формулирах отговора си.

След като оставих Джейми — не, не останах да пия сайдер — поех към къщи, като през цялото време недоволствах. Вече бях забравил историята на Джейми и фактически чувах как приятелите ми се смеят по целия път към „Сесилс“.

Виждате ли какво се получава, когато си добро момче?

 

 

На следващата сутрин всички в училище знаеха, че изпращам Джейми до дома й и това даде повод за нови спекулации по наш адрес. Този път беше още по-зле отпреди. Беше толкова зле, че през обедната почивка се наложи да потърся спасение в библиотеката.

Тази вечер репетицията щеше да се проведе на сцена. Беше последната преди премиерата на пиесата и имахме много работа. Веднага след училище момчетата от класа по драматично изкуство трябваше да изнесат декорите от класната стая и да ги натоварят на камиона, нает да ги откара до театъра. Единственият проблем беше, че с Еди бяхме единствените момчета, а той далеч не беше най-координираният индивид в историята. Когато трябваше да минем през вратата, понесли някой от по-тежките декори, длъгнестото му тяло работеше против него. Във всеки критичен момент, когато имах нужда от помощта му, за да балансираме товара, той успяваше да се препъне в прахоляка или в някое насекомо, пълзящо по пода, при което цялата тежест се прехвърляше върху пръстите ми и ги притискаше към касата на вратата по възможно най-болезнения начин.

— И-и-извинявай — казваше той. — З-з-заболя л-л-ли те?

Преглъщах ругатнята, надигнала се в гърлото ми, и изръмжавах: „Само не го прави пак.“

Но той можеше да престане да се препъва, колкото и да попречи на дъжда да завали. Докато приключим с товаренето и разтоварването, пръстите ми бяха като на Тоби, странстващия майстор. Най-лошото беше, че не успях изобщо да хапна преди началото на репетицията. Преместването на декорите отне три часа и приключихме с монтирането им минути преди да пристигнат другите. Като добавим всичко останало, което ми се случи този ден, достатъчно е да кажа, че бях в отвратително настроение.

Изрецитирах си репликите механично и мис Гарбър не каза „великолепно“ нито веднъж през цялата вечер. В погледа й се появи загриженост, но Джейми само се усмихна и й каза да не се тревожи, защото всичко ще бъде наред. Знаех, че се опитва да ми помогне, но когато ме помоли да я изпратя, аз й отказах. Театърът беше в центъра на града и за да я изпратя, трябваше да се отклоня доста от пътя си, освен това не исках пак да ме видят, че я изпращам. Но мис Гарбър беше чула Джейми и заяви от мое име, при това много твърдо, че с удоволствие ще я придружа до дома. „Не е лошо да си поговорите за пиесата — каза тя. — Може би ще изгладите недостатъците.“ Разбира се, имаше предвид моите грешки.

И така, още веднъж тръгнах да изпращам Джейми до дома й, но тя усети, че не съм в настроение за разговори, защото вървях малко пред нея с ръце в джобовете, без да се обърна назад, за да видя дали ме следва. Вървяхме така през първите няколко минути и аз не промълвих нито дума.

— Не си в много добро настроение, нали? — попита накрая тя. — Дори не се постара тази вечер.

— Нищо не пропускаш, нали? — попитах саркастично, без да я гледам.

— Може би мога да ти помогна — предложи тя. Каза го с щастлив вид, което ме ядоса още повече.

— Съмнявам се — отвърнах рязко аз.

— Може би ако ми кажеш какво не е в ред…

Не я оставих да довърши.

— Виж какво — казах аз и се обърнах с лице към нея, — прекарах цял ден да мъкна разни боклуци, не съм ял нищо от обяд, а сега трябва да се отклоня от пътя си и да се мъкна близо два километра, за да те отведа до дома, макар и двамата да знаем, че няма нужда да те изпращам.

За пръв път й повишавах тон. Да си призная, почувствах се някак си по-добре. Отдавна й го бях насъбрал. Джейми беше толкова изумена, че не реагира, и аз продължих:

— Имай предвид, че го правя единствено заради баща ти, който дори не ме харесва. Цялата тази работа е тъпа и ми се иска изобщо да не бях се захващал.

— Говориш така само защото си изнервен заради пиесата…

Прекъснах я, като поклатих глава. Щом веднъж започна, понякога ми е трудно да спра. Понасях нейния оптимизъм и жизнерадост до известни граници, но днес ми дойдоха в повече.

— Не разбираш ли? — казах аз вбесен. — Не съм се нервирал заради пиесата, просто не искам да съм тук. Не искам да те изпращам до вкъщи, не искам приятелите ми да продължават да говорят за мен и не искам да прекарвам времето си с теб. Държиш се така, сякаш сме приятели, но не сме. Между нас няма нищо. Просто искам всичко да свърши, за да се върна отново към нормалния си живот.

Тя изглеждаше наранена от избухването ми и, честно казано, не можех да я упрекна за това.

— Разбирам.

Това беше всичко, което каза. Очаквах да повиши тон, да се защити, да ме убеди в правотата си, но тя не го направи. Само гледаше в земята. Мисля, че част от нея искаше да заплаче, но очите й останаха сухи и аз тръгнах напред, оставяйки я на улицата. Малко по-късно обаче чух, че се раздвижи. През останалия път до дома й вървеше на няколко метра зад мен и не проговори, докато не тръгна по пътеката към входната врата. Вече се отдалечавах по тротоара, когато чух гласа й.

— Благодаря, че ме изпрати, Лендън — извика тя.

Трепнах, когато го каза. Въпреки жестоката ми постъпка и злобните думи, които изрекох, тя все пак намери причина да ми благодари. Просто беше такова момиче и мисля, че я мразех заради това.

Но мисля, че по-скоро мразех себе си.