Никълъс Спаркс
Незабравима разходка (7)

Глава 6

Първото нещо, което направихме, беше да говорим с мис Гарбър за плановете ни за сираците. Според нея идеята беше великолепна. Между другото, след поздрава „Здравеееей“ това беше любимата й дума — чудесен. В понеделник, когато разбра, че съм научил ролята си, тя заяви: „Великолепно!“, и през следващите два часа повтаряше думата след всяка сцена с мое участие. До края на репетицията я чух безброй пъти.

Мис Гарбър доразви идеята ни. Каза на класа какво смятаме да направим и попита дали и други участници в пиесата имат желание да репетират ролите си пред сираците, за да могат децата наистина да се порадват на цялото представление. Начинът, по който ги попита, означаваше, че практически те нямат избор. Огледа присъстващите в очакване някой да кимне в знак на съгласие, за да стане решението й легитимно. Никой не помръдна, освен Еди. Точно в този момент в носа му влезе някакво насекомо и той кихна силно. Насекомото изскочи от носа му, прелетя над чина му и падна на пода точно до крака на Норма Джийн. Тя скочи от стола си и изпищя високо, а хората от двете й страни закрещяха „Уф… каква гадост“. Останалите ученици започнаха да се оглеждат и да изпъват вратове, за да видят какво се е случило и през следващите десет секунди се вдигна голяма врява. За мис Гарбър това беше равносилно на положителен отговор.

— Прекрасно — заяви тя и сложи край на дискусията.

Междувременно Джейми започваше истински да се вълнува от перспективата да представим пиесата пред сираците. През една почивка по време на репетициите тя ме дръпна настрана и ми благодари, че съм помислил за тях.

— Знаеш ли — каза тя почти конспиративно, — чудех се какво да направя за децата в приюта тази година. Моля се от месеци да ми дойде някаква идея, защото искам тази Коледа да бъде много специална.

— Защо тази Коледа е толкова важна? — попитах я аз, а тя се усмихна търпеливо, сякаш въпросът ми беше безсмислен.

— Просто е важна — отвърна ми тя.

Следващата стъпка беше да говорим с мистър Дженкинс, директорът на приюта. Не бях срещал мистър Дженкинс преди, защото сиропиталището беше в Морхед Сити, оттатък моста, който го свързваше с Бофорт, и нямах причина да ходя там. Когато на следващия ден Джейми ме изненада с новината, че ще се срещнем с него по-късно вечерта, аз се притесних, че не съм облечен както трябва. Бях наясно, че отиваме в приют, но в такива случаи на човек му се иска да направи добро впечатление. Макар че не се вълнувах колкото Джейми (никой не се вълнуваше колкото нея), не исках да бъда като зеленото чудовище Гринч, което разваля Коледата на сираците.

Преди да отидем в приюта за срещата, трябваше да отидем пеша до вкъщи, за да взема колата на мама, и реших да се преоблека в нещо по-хубаво. Вървяхме около десетина минути и Джейми мълчеше през повечето време, поне докато не стигнахме квартала, където живеех. Всички къщи край нас бяха големи и добре поддържани. Тя ме попита кой живее в тях и кога са строени. Отговорих на въпросите й, без много да мисля, но когато отворих входната врата на нашата къща, внезапно осъзнах колко различен е този свят от нейния. Изражението на лицето й показваше, че е поразена, когато видя всекидневната ни.

Несъмнено това беше най-луксозният дом, в който беше влизала. Миг по-късно видях, че се заглежда в картините, окачени на стените. Моите предци, така да се каже. Както и при много други южняшки семейства, цялото ми родословие можеше да се проследи по дузината портрети, наредени по стените. Тя се вглеждаше в тях, търсейки според мен прилика, след това насочи вниманието си към мебелите, които все още изглеждаха досущ като нови, дори и след двадесет години. Бяха ръчна изработка, направени от махагон и черешово дърво и проектирани специално за всяка стая. Домът ни беше хубав, признавам, но не беше нещо, за което наистина съм се замислял. За мен беше просто къща. Любимата ми част от нея беше прозорецът на моята стая, който извеждаше към верандата на втория етаж. Той беше спасителният ми люк.

Разведох я из къщата, показвайки й набързо гостната, библиотеката, кабинета и всекидневната. При всяко ново помещение очите на Джейми се отваряха все по-широко. Мама беше навън, на слънчевата веранда, пиеше ментов джулеп и четеше. Когато ни чу да обикаляме из къщата, влезе вътре, за да ни поздрави.

Мисля, че ви казах, че всички възрастни в града, включително мама, обожаваха Джейми. Въпреки че Хегбърт споменаваше семейството ми във всичките си проповеди, тя не изпитваше лоши чувства към дъщеря му, защото тя беше много мила. Докато двете си говореха, аз се качих горе и разрових гардероба си, за да си намеря чиста риза и вратовръзка. По онова време момчетата носеха вратовръзки, особено ако им предстоеше да се срещнат с високопоставена или авторитетна личност. Когато отново слязох долу, напълно облечен, Джейми вече беше разказала на мама за нашия план.

— Идеята е прекрасна — каза Джейми и се обърна със светнало лице към мен. — Лендън наистина има голямо сърце.

След като се увери, че е чула Джейми правилно, мама се извърна и ме погледна с вдигнати вежди. Гледаше ме така, сякаш бях непознат.

— Значи идеята е твоя, така ли? — попита тя. Както всички други в града, тя знаеше, че Джейми не лъже.

Прокашлях се, като си мислех за Ерик и онова, което ми се искаше да направя с него. Представях си меласа и огнени мравки.

— Нещо такова — отвърнах аз.

— Удивително.

Това беше единственото, което можа да каже. Не знаеше подробностите, но предполагаше, че сигурно са ме хванали натясно, за да направя нещо такова. Майките винаги усещаха тези работи и виждах как ме гледа внимателно, опитвайки се да разбере какво става. За да избегна изпитателния й поглед, погледнах към часовника си, престорих се на изненадан и небрежно казах на Джейми, че е време да тръгваме. Мама извади ключовете за колата от чантичката си и ми ги подаде, все още гледайки ме с любопитство, когато се отправихме към вратата. Навън въздъхнах облекчено при мисълта, че съм се отървал, но докато отивахме към колата, чух отново гласа на майка ми.

— Ела пак, когато искаш, Джейми — извика мама. — Винаги си добре дошла у нас.

Дори майките могат понякога да ти забият нож в гърба.

Все още клатех глава, когато влязохме в колата.

— Майка ти е забележителна жена — каза Джейми.

Запалих мотора.

— Да — казах аз. — Мисля, че си права.

— И къщата ти е прекрасна.

— Аха.

— Ти си голям щастливец.

— Да бе — казах аз. — Аз съм най-щастливият човек на земята.

Тя обаче не схвана саркастичната нотка в гласа ми.

 

 

Когато стигнахме до приюта, вече се стъмваше. Бяхме подранили с няколко минути и директорът говореше по телефона. Разговорът беше важен и не можеше да ни приеме веднага, затова се настанихме удобно и зачакахме. Седяхме на една пейка в коридора до вратата на кабинета му и Джейми се обърна към мен. Библията беше в скута й. Предполагам, че я носеше за подкрепа, но може би просто й беше навик.

— Днес наистина се справи много добре. Имам предвид репликите.

— Благодаря — казах аз, като се чувствах едновременно горд и потиснат. — Обаче все още не съм се оправил с ритъма — нямаше начин да репетираме на верандата и се надявах, че няма да го предложи отново.

— И това ще стане. Лесно е, след като знаеш текста.

— Надявам се.

Джейми се усмихна и след малко смени темата, което ме обърка.

— Мислил ли си за бъдещето, Лендън? — попита тя.

Въпросът й ме учуди, защото беше толкова… обикновен.

— Да, разбира се — отвърнах предпазливо аз.

— Какво искаш да постигнеш в живота си?

Свих рамене, малко притеснен накъде бие.

— Още не знам. Не съм мислил за това. Догодина през есента отивам в Университета на Северна Каролина, поне така се надявам. Първо трябва да ме приемат.

— Ще те приемат.

— Откъде знаеш?

— Молила съм се и за това.

Когато го каза, си помислих, че сега ще започнем да обсъждаме силата на молитвите и вярата, но пак не познах.

— Ами след колежа? Какво искаш да правиш тогава?

— Не знам — отвърнах аз и отново свих рамене. — Може би ще стана еднорък дървосекач.

Отговорът ми не й се стори забавен.

— Според мен трябва да станеш свещеник — заяви тя сериозно. — Мисля, че си добър с хората и те ще се вслушват в думите ти.

Макар и идеята й да беше абсурдна, знаех, че го казва чистосърдечно и ми прави комплимент.

— Благодаря — отвърнах аз. — Не знам дали ще стана свещеник, но съм сигурен, че все ще измисля нещо — след минута осъзнах, че разговорът е спрял, и че е мой ред да задавам въпроси.

— Ами ти? Как виждаш бъдещето си?

Джейми се извърна и в очите й се появи отнесен поглед, което ме накара да се чудя за какво ли си мисли, но веднага се съвзе.

— Искам да се омъжа — каза тихичко тя. — И когато това стане, искам татко да ме поведе по пътеката в църквата и всички, които познавам, да са там. Искам църквата да е препълнена с хора.

— Това ли е всичко? — макар че нямах нищо против брака, изглеждаше ми глупаво да го превърнеш в цел на живота си.

— Да — каза тя. — Това е всичко, което искам.

Начинът, по който ми отговори, ме накара да заподозра, че си мисли, че ще свърши като мис Гарбър. Смятах, че всичко това е глупаво, но все пак се опитах да повдигна настроението й.

— Е, ще се омъжиш някой ден. Ще срещнеш някой младеж, ще се харесате и ще се омъжиш за него. Сигурен съм, че баща ти ще бъде щастлив да те поведе по пътеката.

Не споменах за препълнената църква. Предполагам, че това беше единственото нещо, което не можех да си представя.

Джейми внимателно обмисли отговора ми, наистина разсъждаваше върху думите ми, макар че не знам защо.

— Надявам се това да стане — каза тя накрая.

Разбрах, че не й се говори повече на тази тема, но не ме питайте как, затова заговорих за нещо друго.

— Откога ходиш в приюта? — попитах аз, колкото да поддържам разговора.

— Вече станаха седем години. Бях на десет, когато дойдох за пръв път, по-малка отколкото много деца тук.

— Приятно ли ти е или те натъжава?

— И двете. Някои от децата са били в ужасно положение. Сърцето ти се къса, като слушаш историите им. Но когато те видят да влизаш с няколко книги от библиотеката или нова игра, усмивките им прогонват тъгата ти. Това е най-хубавото чувство на света.

Докато говореше, лицето й направо грееше. Въпреки че не го каза, за да ме накара да се почувствам виновен, чувствах се точно така. Това беше една от причините човек трудно да я понася, но вече бях започнал да свиквам. Бях разбрал, че покрай нея беше невъзможно да се чувстваш нормално. В този момент мистър Дженкинс отвори вратата и ни покани да влезем. Кабинетът му приличаше на болнична стая, с под, покрит с черни и бели плочки, бял таван, бели стени, метален шкаф до стената. Само че вместо легло имаше метално бюро, което изглеждаше чисто ново. Нямаше нито една лична вещ, нито снимка или нещо друго, което действаше изнервящо.

Джейми ме представи и аз се здрависах с мистър Дженкинс. Седнахме. Говореше главно Джейми. Бяха стари приятели, това веднага си пролича, и мистър Дженкинс я прегърна сърдечно, когато влязохме. Джейми приглади полата си и се зае да обясни нашия план. Мистър Дженкинс беше гледал пиесата преди няколко години и разбра почти веднага, щом тя заговори, за какво става въпрос. Но въпреки че много харесваше Джейми и беше сигурен в добрите й намерения, не смяташе, че идеята е добра.

— Мисля, че идеята не е добра — каза той.

— Защо? — попита Джейми и сбърчи чело. Изглеждаше истински озадачена от тази липса на ентусиазъм.

Мистър Дженкинс взе един молив и започна да почуква с него по бюрото си, като очевидно обмисляше как да обясни отношението си. След малко остави молива и въздъхна.

— Въпреки че предложението ти е чудесно и знам, че би искала да направиш нещо специално за децата, пиесата е за баща, който в крайна сметка осъзнава колко много обича дъщеря си — той замълча, за да ни даде време да помислим върху думите му и отново взе молива. — Тук е доста трудно да празнуваме Коледа, без да напомним на децата какво им липсва. Мисля, че ако те видят нещо такова…

Не се наложи да довърши мисълта си. Джейми закри устата си с ръце.

— Господи — каза тя бързо, — прав сте. Не бях помислила за това.

Нито пък аз, да си призная. Но беше очевидно, че мистър Дженкинс има право.

Той все пак ни благодари и поговорихме за това, което смята да направи.

— Ще украсим малка елха и ще сложим подаръци, които могат да се използват от всички. Ще се радваме да ни посетите на Бъдни вечер…

Сбогувахме се и си тръгнахме. Вървяхме мълчешком, никой от нас не продума. Виждах, че Джейми е тъжна. Сега, когато прекарвах толкова време с нея, все повече се убеждавах, че я вълнуват различни емоции — тя невинаги беше жизнерадостна и щастлива. Ако щете вярвайте, но за пръв път осъзнах, че в някои отношения тя беше като всички нас.

— Съжалявам, че не се получи — казах меко аз.

— Аз също.

Отново забелязах в очите й онзи отнесен поглед, сякаш не беше тук, после тя продължи:

— Просто исках да направя нещо различно за тях тази година. Нещо специално, което да запомнят. Бях сигурна, че е точно това… — тя въздъхна. — Изглежда, че Бог има план, който все още не ми е известен.

После настъпи дълго мълчание и аз я погледнах. Да я виждам натъжена, май беше по-лошо, отколкото да се чувствам кофти заради нея. За разлика от Джейми, заслужавах да ми е зле — знаех си какъв съм. Но тя…

— Така и така сме тук, защо не отидеш при децата? — попитах аз, нарушавайки мълчанието. Беше единственото, което измислих, за да се опитам да й оправя настроението. — Мога да те почакам тук или в колата, ако искаш.

— Защо не дойдеш с мен? — попита внезапно тя.

Честно казано, не бях много сигурен, че имам такова желание, но тя наистина искаше да отида с нея. И беше толкова умърлушена, че думите ми се изплъзнаха автоматично.

— Да, разбира се.

— Сигурно са в занималнята. По това време обикновено са там — каза тя.

Тръгнахме по коридора и минахме през две врати, водещи към доста голямо помещение. В един ъгъл срещу нас имаше малък телевизор и тридесетина сгъваеми метални столове наредени край него. Децата седяха на тях и беше ясно, че само онези на първия ред виждат добре.

Огледах се. В ъгъла имаше стара маса за тенис. Повърхността й беше напукана и прашна, мрежата не се виждаше никъде. Върху нея имаше две чаши от стиропор и беше ясно, че не е използвана от месеци, а може би и години. На стената до масата имаше лавици с кубчета, пъзели и игри. Не бяха много и изглеждаха доста овехтели. Край съседните стени имаше малки бюра с купчини вестници, изрисувани с цветни моливи.

Спряхме за миг на вратата. Още не ни бяха забелязали и аз попитах за какво са им вестниците.

— Нямат книжки за оцветяване — прошепна тя, — затова използват вестници — не ме погледна, докато говореше — вниманието й беше насочено към децата. На лицето й отново се появи усмивка.

— Това ли са всичките им играчки? — попитах аз.

Тя кимна.

— Да, ако не броим плюшените играчки. Позволено им е да ги държат в стаите си. Тук стоят останалите.

Предполагам, че беше свикнала с всичко това. Мен обаче оскъдната обстановка ме угнети. Не можех да си представя да си дете и да растеш на такова място.

Влязохме с Джейми в помещението и едно от децата се обърна, чуло шума от стъпките ни. Беше към осемгодишно момченце, с червена коса и лунички, двата му предни зъба липсваха.

— Джейми — извика то радостно, като я видя и изведнъж всички деца извърнаха глави към нас. Бяха на възраст от пет до дванадесет години, момчетата бяха повече от момичетата. След дванадесетгодишна възраст ги настаняваха при приемни родители, както разбрах по-късно.

— Хей, Роджър — отвърна Джейми. — Как си?

Роджър и още няколко деца се скупчиха край нас. Другите не ни обърнаха внимание и се настаниха по-близо до телевизора, заемайки освободилите се места на първия ред. Джейми ме представи на едно по-голямо момче и то попита дали съм гаджето й. По тона му заключих, че мнението му за Джейми е като на повечето ученици в гимназията.

— Той е просто приятел — отвърна тя. — Но е много добър.

Останахме при децата цял час. Зададоха ми куп въпроси: къде живея, дали къщата ми е голяма, каква кола имам и когато накрая си тръгнахме, Джейми обеща скоро пак да ги посети. Забелязах, че не спомена, че и аз ще бъда с нея.

Докато крачехме към колата, аз казах:

— Те са добри деца — повдигнах неловко рамене. — Радвам се, че искаш да им помогнеш.

Джейми се обърна към мен и се усмихна. Знаеше, че няма какво да добави, но си личеше, че все още мисли какво да направи за тях тази Коледа.