Никълъс Спаркс
Незабравима разходка (6)

Глава 5

На следващия ден, неделя, бях в стаята си и подготвях кандидатстудентските си документи за Университета на Северна Каролина. Освен копия от документите ми от гимназията и лични данни, искаха да представя пет от обичайните есета. Ако можеш да срещнеш някоя историческа личност, кого би избрал и защо? Посочете кой е оказал най-голямо влияние върху живота ви и защо смятате така. Какво търсите в един образец за подражание и защо? Темите на есетата бяха до голяма степен предсказуеми — преподавателят ни по английски ни беше казал какво да очакваме — и вече бях написал няколко варианта, дадени ми за домашно в училище.

Вероятно най-силният ми предмет беше английският. Откакто тръгнах на училище, никога не бях получавал по-слаба оценка от „отличен“ и се радвах, че в процедурата по кандидатстването се наблягаше върху писмените есета. Ако държаха преди всичко на математиката, може би щях доста да се озоря, особено ако трябваше да решавам алгебрични задачи, в които два влака потеглят с разлика от един час и се движат в противоположни посоки със скорост 104 км в час и т.н. Не че бях зле по математика — обикновено изкарвах поне „добър“ — но не ми се удаваше лесно, ако разбирате какво имам предвид.

Както и да е, пишех едно от есетата си, когато телефонът иззвъня. Единственият ни телефонен апарат беше в кухнята и трябваше да изтичам долу, за да вдигна слушалката. Дишах толкова шумно, че не можах да различа добре кой се обажда, макар че гласът ми приличаше на гласа на Анджела. Веднага се усмихнах на себе си. Въпреки че беше изпоцапала всичко, когато повърна и трябваше да чистя след нея, през повечето време тя беше забавно момиче. А и роклята й наистина беше хубава, поне през първия час на бала. Помислих си, че сигурно се обажда да ми благодари или дори да ме покани на сандвич с печено и понички или нещо такова.

— Лендън?

— Здрасти — казах аз, като се стараех да прозвуча нехайно. — Какво става?

От другата страна на линията настъпи мълчание.

— Как си?

В този момент внезапно разбрах, че не говоря с Анджела, а с Джейми и едва не изпуснах телефона. Не мога да кажа, че се зарадвах и за секунда се запитах кой може да й е дал телефонния ми номер, но после се сетих, че сигурно е записан в църковните регистри.

— Лендън?

— Добре съм — измънках накрая, все още шокиран.

— Зает ли си? — попита тя.

— Да, има нещо такова.

— О… разбирам… — каза тя, без да довърши. Отново настъпи мълчание.

— Защо ми се обаждаш? — попитах аз.

Минаха няколко минути, докато проговори.

— Ами… Просто исках да те попитам дали би наминал у нас по-късно следобед.

— Да намина?

— Да. У нас.

— У вас? — дори не се опитах да прикрия нарастващата изненада в гласа си. Джейми не й обърна внимание и продължи.

— Искам да говоря за нещо с теб. Нямаше да те моля, ако не беше важно.

— Не можем ли да поговорим по телефона?

— Предпочитам да не е по телефона.

— Виж какво, ще работя върху есетата си за университета целия следобед — казах аз, опитвайки се да се измъкна.

— О… добре… както ти казах, важно е, но предполагам, че можем да поговорим в понеделник в училище…

Веднага разбрах, че няма да ме остави да се откача и накрая по един или друг начин разговорът щеше да се проведе. Прехвърлих наум възможните сценарии, опитвайки се да реша кой да избера — да говоря на място, където ще ни видят приятелите ми, или в нейната къща. Не ми харесваше нито едното, нито другото, но нещо в мен ми напомни, че тя ми беше помогнала, когато бях в нужда, и най-малкото, което можех да направя, бе поне да чуя какво има да ми каже. Може да съм безотговорен, но все пак съм добър човек, нищо че го казвам аз.

Разбира се, това не означаваше, че другите трябваше да го знаят.

— Не — казах аз, — става и днес…

Уговорихме се да се видим в пет часа и останалата част от следобеда се точеше бавно, подобно на капки вода при китайско мъчение. Излязох от дома двадесет минути по-рано, за да стигна навреме. Нашата къща беше близо до брега, в историческата част на града, през няколко къщи от мястото, където е живял Черната брада, и от нея се виждаше Вътрешноконтиненталният воден път. Джейми живееше в другия край на града, отвъд железопътната линия, и ми трябваше доста време, за да стигна до тях.

Беше ноември и най-после беше започнало да се захлажда. Едно нещо, което харесвам на Бофорт е, че пролетта и есента практически продължават вечно. Летни горещини или сняг през зимата имаше веднъж на шест години, възможно беше времето да се задържи студено за около седмица през януари, но по принцип човек можеше да изкара с едно леко яке цялата зима. Днес беше един от тези приятни дни. Температурата беше десет-дванадесет градуса, на небето нямаше нито едно облаче.

Стигнах до дома на Джейми точно навреме и почуках на вратата. Тя я отвори и един бърз поглед ми показа, че Хегбърт не си е у дома. Не беше достатъчно топло за студен чай или лимонада, затова седнахме на столовете на верандата без нищо за пиене. Слънцето клонеше към залез и улицата беше пуста. Този път не се наложи да местя стола си. Беше в същото положение, както го бях оставил при предишното си посещение.

— Благодаря, че дойде, Лендън — каза тя. — Знам, че си зает и оценявам, че отдели време да дойдеш.

— Какво толкова важно има? — попитах аз. Искаше ми се да приключим разговора възможно най-бързо.

За пръв път, откакто я познавах, Джейми беше нервна. Непрекъснато сплиташе и разделяше ръцете си.

— Исках да те помоля за една услуга — каза тя сериозно.

— Услуга?

Джейми кимна.

В началото си помислих, че ще ме помоли да й помогна да украсим църквата, както ми беше споменала на бала, или че има нужда от мен, за да откарам някои неща за сираците с колата на майка ми. Тя нямаше шофьорска книжка, а и Хегбърт непрекъснато използваше колата си, за да отиде на погребение или друго събитие, което налагаше присъствието му. Минаха още няколко секунди, преди Джейми отново да проговори.

Тя въздъхна и пак сплете ръце.

— Искам да те попитам дали би приел да играеш ролята на Том Торнтън в училищната пиеса — каза тя.

Том Торнтън, както вече ви казах, беше човекът, който търси музикална кутия за дъщеря си и среща ангела. Като изключим ангела, това беше несъмнено най-важната роля.

— Ами… не знам — отвърнах аз объркан. — Мислех, че Еди Джоунс ще играе Том. Така ни каза мис Гарбър.

Между другото, Еди Джоунс доста приличаше на Кери Денисън. Слабичък и с пъпчасало лице, той непрекъснато мигаше, докато ти говореше. Имаше нервен тик и не можеше да не мига, когато беше нервен, а той беше нервен през цялото време. Изправен пред тълпата, сигурно щеше да изрецитира репликите си като психясал слепец. Което беше още по-лошо, той заекваше и му трябваше много време, докато каже нещо. Мис Гарбър му беше дала ролята само защото беше единственият, който предложи да я вземе, но беше очевидно, че го прави с нежелание. И учителите са хора, но тя нямаше избор, тъй като други кандидати липсваха.

— Мис Гарбър не каза точно това. Тя каза, че Еди може да вземе ролята, ако никой друг не я иска.

— Не може ли някой друг да я играе?

Но всъщност нямаше други и аз го знаех. Поради изискването на Хегбърт да участват само ученици от горните класове, положението с пиесата беше трагично тази година. В гимназията имаше петдесетина момчета в горния курс, като двадесет и пет от тях играеха футбол и тъй като отборът участваше в шампионата на щата, никой нямаше време да ходи по репетиции. От останалите тридесетина повече от половината свиреха в училищния оркестър и репетираха след часовете. Една проста сметка показваше, че имаше около дузина момчета, които биха могли да изпълнят ролята.

Лично аз изобщо не исках да участвам в пиесата, не само защото разбрах, че курсът по драматично изкуство е възможно най-скучният. Работата беше там, че вече бях се явил с Джейми на бала и тъй като тя щеше да играе ангела, не можех да понеса мисълта, че ще трябва да прекарвам с нея всеки следобед през следващия месец. Достатъчно лошо беше да ме видят с нея веднъж… но всеки ден? Какво щяха да кажат приятелите ми?

Но си личеше, че това наистина е важно за нея. Доказваше го самият факт, че се беше обърнала към мен. Джейми никога не молеше другите за услуга. Мисля, че дълбоко в себе си подозираше, че никой никога не би й направил услуга заради това, което беше. Тази истина ме натъжи.

— Какво ще кажеш за Джеф Бангърт? Може да се навие — предложих аз.

Джейми поклати глава.

— Не му е възможно. Баща му е болен и той трябва да работи в магазина след часовете, докато се изправи на крака.

— Ами Дарън Удс?

— Счупи си ръката миналата седмица, подхлъзнал се на лодката. Ръката му е гипсирана.

— Така ли? Не знаех — продължих да увъртам аз, но Джейми беше наясно какво правя.

— Всеки ден се моля за това, Лендън — каза тя простичко и въздъхна за втори път. — Наистина искам пиесата да е нещо специално тази година, не заради мен, а заради баща ми. Искам да бъде най-хубавата постановка досега. Знам колко много значи за него да ме види в ролята на ангела, защото пиесата му напомня за мама… — тя замълча, за да събере мислите си. — Ще бъде ужасно, ако пиесата се провали, още повече, че аз участвам в нея.

Тя отново замълча и после продължи с развълнуван глас:

— Знам, че Еди ще направи всичко възможно, наистина. И не се притеснявам да играя в пиесата с него, уверявам те. Всъщност той е много добро момче, но ми каза, че се колебае дали да участва. Понякога хората в училище са толкова… толкова… жестоки и не искам Еди да бъде наранен. Но… — тя пое дълбоко дъх, — но истинската причина да те помоля да го направиш е баща ми. Той е толкова благороден човек, Лендън. Ако хората се подиграят с паметта на майка ми, докато аз играя в пиесата… това ще разбие сърцето му. А с Еди и с мен… знаеш какво ще кажат хората.

Кимнах, стиснал устни, защото знаех, че самият аз щях да бъда един от тези, за които тя говореше. Всъщност вече бях един от тях. След като мис Гарбър обяви, че двамата ще изпълняват главните роли, започнахме да наричаме Джейми и Еди „динамичното дуо“. Фактът, че аз го измислих, ме караше да се чувствам толкова ужасно, че чак ми се доповръща.

Тя се поизправи на стола си и ме погледна тъжно, сякаш вече знаеше, че ще й откажа. Предполагам, че не знаеше как се чувствам. След това продължи.

— Знам, че предизвикателствата са част от Божия промисъл, но не искам да повярвам, че Господ може да бъде жесток, особено към някой като баща ми. Посветил е целия си живот на Бога и в служба на хората. Загубил е жена си и е трябвало да ме отгледа сам. И аз го обичам толкова много за това…

Джейми се извърна, но аз видях сълзите в очите й. За пръв път я виждах да плаче. Мисля, че част от мен също искаше да заплаче.

— Не те моля да го направиш заради мен — каза тя тихичко. — Наистина, и ако ми откажеш, аз въпреки това ще продължа да се моля за теб. Обещавам. Но ако искаш да направиш нещо хубаво за един чудесен човек, който означава толкова много за мен… Моля те, поне си помисли.

Очите й бяха като на кокер шпаньол, който току-що е направил беля на килима. Сведох поглед към краката си.

— Няма нужда да мисля — казах накрая. — Ще го направя.

В действителност нямах друг избор, нали?

 

 

На следващия ден говорих с мис Гарбър, минах на прослушването и получих ролята. Между другото, Еди изобщо не беше разстроен. Личеше си, че всъщност беше облекчен от това развитие на нещата. Когато мис Гарбър го попита дали е съгласен да ми отстъпи ролята на Том Торнтън, лицето му се отпусна и едното му око се отвори.

— Д-д-да, а-а-абсолютно — каза той, заеквайки. — Р-р-разбирам — необходими му бяха десет секунди, за да изрече думите.

Като награда за великодушието му мис Гарбър му даде ролята на скитника и бяхме сигурни, че ще се справи с нея. Нали разбирате, скитникът беше ням, но ангелът винаги знаеше какво си мисли. По някое време в пиесата ангелът трябваше да каже на немия скитник, че Бог го наблюдава, защото е особено загрижен за бедните и угнетените. Това трябваше да подскаже на публиката, че ангелът е Божи пратеник. Както вече споменах по-рано, Хегбърт искаше да бъде ясно кой предлага спасение и избавление и това определено не трябваше да са някакви си рахитични привидения, появили се от нищото.

Репетициите започнаха през следващата седмица. Провеждахме ги в класната стая, защото театърът нямаше да отвори вратите си за нас, докато не отстраняхме всички „малки технически дефекти“. Под „малки технически дефекти“ имам предвид склонността ни да събаряме декорите. Те бяха изработени преди петнадесетина години, когато пиесата е била поставена за пръв път, от Тоби Буш, нещо като скитащ майстор по всичко, който в миналото изпълнил няколко проекта за театъра. Не се задържаше на едно място, защото пиеше бира по цял ден и към два часа вече беше подпийнал порядъчно. Предполагам, че в такива моменти му беше невъзможно да съсредоточи погледа си, защото улучваше пръстите си с чука поне веднъж дневно. Където и да се случеше това, той захвърляше чука и подскачаше нагоре-надолу, хванал пръстите си, като същевременно ругаеше всички от майка си до дявола. Когато накрая се успокоеше, изпиваше още една бира, за да му мине болката, преди отново да се заеме с работата си. Кокалчетата на пръстите му бяха големи като орехи, непрекъснато подути от ударите, и никой не искаше да го вземе на постоянна работа. Единствената причина, поради която Хегбърт го беше наел, беше, че цените му бяха най-ниските в града.

Но Хегбърт не търпеше пиенето и ругатните, а Тоби наистина не знаеше как да работи при такива строги условия. Така че си беше свършил работата немарливо, макар и да не си личеше от пръв поглед. След няколко години декорите започнаха да се разпадат и Хегбърт реши сам да ги постегне. Само че него го биваше да удря по Библията, но не и да кове, така че декорите се бяха огънали, по шперплата навсякъде стърчаха ръждясали пирони и трябваше да внимаваме къде стъпваме, защото при една погрешна стъпка имаше опасност да се нараним или декорите да се срутят, оставяйки дупки по пода. След няколко години се наложи сцената да се препокрие отново и въпреки че театърът не можеше да затвори вратите си за Хегбърт, убедиха го да избягва рисковете в бъдеще. Това означаваше, че трябва да репетираме в класната стая, докато изгладим „малките технически дефекти“.

За щастие, поради многобройните си задължения като свещеник, Хегбърт не участваше пряко в поставянето на пиесата. Тази роля се беше паднала на мис Гарбър и първото нещо, което тя ни каза, беше да научим репликите си възможно най-бързо. Не разполагахме с толкова време, колкото обикновено се отделяше за репетиции, защото Денят на благодарността се падаше в последния ден на ноември, а Хегбърт не искаше пиесата да се играе твърде близко до Коледа, за да не повлияе на „истинския й смисъл“. По тази причина имахме само три седмици, за да подготвим пиесата — една седмица по-малко от обикновено.

Репетициите започваха в три часа и Джейми знаеше всичките си реплики още на първия ден, в което нямаше нищо чудно. Но се изненадах, че знаеше и моите реплики, както и тези на всички останали. Когато репетирахме някоя сцена, тя изобщо не поглеждаше текста, а аз забивах поглед в купчината листа, като се мъчех да отгатна коя е следващата ми реплика, и щом вдигнех поглед, очите й блестяха, сякаш очакваше пред нея да се появи горящ къпинов храст или нещо подобно. Единствените реплики, които знаех, бяха на немия скитник, поне първия ден, затова изведнъж завидях на Еди в това отношение. Чакаше ме много работа, не беше точно това, което очаквах, когато се записах в курса.

Благородните чувства за участието ми в пиесата се изпариха на втория ден от репетициите. Макар и да знаех, че постъпвам „правилно“, приятелите ми не го разбираха и започнаха да ме подкачат още от момента, когато научиха за това. „Какво правиш — попита Ерик, когато разбра. — Играеш в пиесата с Джейми Съливан? Да не си полудял или си просто глупак?“ Измърморих нещо от сорта, че имам основателна причина, но той не ми обърна внимание и навсякъде разправяше, че съм лапнал по Джейми. Разбира се, аз отрекох, но всъщност така само затвърдих убеждението им и те се смееха все по-силно и го съобщаваха на всеки срещнат. Положението стана непоносимо — по обяд чух Сали да казва, че съм смятал да се сгодя. Обаче аз мисля, че Сали ревнуваше. Тя ме харесваше от години и чувствата ни биха могли да бъдат взаимни, ако не беше един факт, който не можех да пренебрегна — едното й око беше изкуствено. То ми напомняше за стъклените очи на препариран бухал, изложен в западнал антикварен магазин и, честно казано, ме изнервяше.

Предполагам, че тогава започнах отново да се сърдя на Джейми. Знам, че вината не беше нейна, причината беше Хегбърт, който не ме посрещна особено любезно вечерта преди бала. През следващите дни започнах да се запъвам на репликите си и изобщо не се опитвах да ги науча, а на моменти пусках някоя шега, която разсмиваше всички, освен Джейми и мис Гарбър. След репетициите се отправях към къщи, забравях за пиесата и дори не си давах труд да взема текста със себе си. Шегувах се с приятелите си за странните неща, които правеше Джейми, и ги лъжех, че мис Гарбър ме е накарала да участвам в пиесата.

Джейми обаче нямаше намерение да ме остави да се отърва така лесно. Не, тя ме улучи точно там, където боли най-много — засегна егото ми.

Бяхме излезли с Ерик в събота вечер след третия шампионат по футбол на Бофорт, около седмица след началото на репетициите. Разхождахме се по крайбрежния булевард край „Сесилс“, похапвахме понички и зяпахме хората, които се возеха в колите си, когато видях Джейми да се задава по улицата. Беше на стотина метра от нас и се оглеждаше, облечена в стария си кафяв пуловер и Библията в ръка. Трябва да е било някъде към девет, доста късен час за нея, но още по-странно беше да я срещна в тази част на града. Обърнах се с гръб и вдигнах нагоре яката на якето си, но дори Маргарет — която в главата си имаше бананов пудинг вместо мозък — се сети кого търси Джейми.

— Лендън, гаджето ти е тук.

— Не ми е гадже — казах аз. — Нямам гадже.

— Годеницата ти тогава.

— Не съм сгоден. Избий си го от главата.

Погледнах през рамо, за да проверя дали Джейми ме е видяла. Вероятно беше така, защото вървеше право към нас. Престорих се, че не съм я забелязал.

— Ето я, идва — каза Маргарет и се захили.

— Виждам — казах аз.

След двадесет секунди повтори:

— Идва към нас.

Нали ви казах, че имаше бърза мисъл.

— Виждам — повторих аз през зъби. Вярно, че краката й бяха хубави, но иначе можеше да те изкара от кожата ти почти като Джейми.

Отново се огледах и този път Джейми разбра, че съм я видял, усмихна се и ми махна с ръка. Извърнах се и миг по-късно тя застана до мен.

— Здравей, Лендън — каза тя, без да обръща внимание на презрителната ми физиономия. — Ерик, Маргарет, здравейте… — поздрави всички, а те измърмориха по едно „здрасти“ и се опитаха да не зяпат към Библията в ръцете й.

Ерик държеше една бира и я скри зад гърба си, за да не я види Джейми. Тя можеше да накара дори и него да се почувства гузен, ако беше достатъчно близо. По някое време двамата са били съседи и тя често разговаряла с него. Зад гърба й я наричаше „Спасителката“, очевидно имайки предвид Армията на спасението. „Можеше да стане бригаден генерал“, обичаше да казва той. Но в нейно присъствие се държеше по съвсем друг начин. Смяташе, че тя е на „ти“ с Господ и не искаше да загуби благоразположението й.

— Как си, Ерик? Отдавна не съм те виждала — попита тя. Каза го така, сякаш бяха стари познати.

Той пристъпи от крак на крак и сведе поглед към обувките си с виновно изражение на лицето.

— Е, напоследък не съм ходил на църква — отвърна той.

На лицето й се появи познатата сияйна усмивка.

— Няма нищо, стига да не ти стане навик.

— Няма.

Бях чувал за изповедта — за онова нещо, при което католиците сядат зад един параван и разказват на свещеника за всичките си грехове. Така ставаше и с Ерик, когато край него беше Джейми. За миг си помислих, че ще се обърне към нея с „госпожо“.

— Искаш ли една бира? — попита Маргарет. Мисля, че се опитваше да бъде забавна, но никой не се засмя.

Джейми вдигна ръка към косата си и подръпна кока на тила си.

— О… не, всъщност не… все пак благодаря.

Погледна право към мен с грейналия си поглед и веднага разбрах, че съм загазил. Мислех си, че ще ме дръпне настрани или нещо такова, което, честно казано, би било по-добре, но предполагам, че това не влизаше в плановете й.

— Е, ти наистина се справи добре на репетициите тази седмица — каза тя. — Знам, че имаш да учиш много реплики, но съм сигурна, че ще се справиш. Просто исках да ти благодаря за отзивчивостта. Ти наистина си добър човек.

— Благодаря — отвърнах аз, а стомахът ми се сви на топка. Опитах се да запазя спокойствие, но всичките ми приятели гледаха право в мен и изведнъж си зададоха въпроса дали твърденията ми, че мис Гарбър ме е накарала да участвам в пиесата, са истина. Надявах се да не са обърнали внимание на думите на Джейми.

— Приятелите ти трябва да се гордеят с теб — добави Джейми и сложи край на надеждите ми.

— О, да, гордеем се — каза Ерик иронично. — Много се гордеем. Нашият Лендън е добро момче, винаги е готов да услужи.

О, не.

Джейми му се усмихна и отново обърна към мен грейналото си лице.

— Исках също така да ти кажа, че можеш да дойдеш при мен, ако имаш нужда от помощ. Ще седнем на терасата, както преди, и ще репетираме заедно репликите ти, ако искаш.

Видях Ерик да казва безгласно на Маргарет „както преди“. Работата не вървеше на добре. Буцата в стомаха ми беше станала голяма като топка за боулинг.

— Не, няма нужда — измърморих аз, като се чудех как да се измъкна. — Мога да ги науча и у дома.

— Е, понякога е по-лесно, ако учиш ролята си с някой друг, Лендън — обади се Ерик.

Нали ви казвам, не пропускаше да ми се подиграе, макар че ми беше приятел.

— Не, наистина няма нужда — казах му аз. — Ще си уча репликите сам.

— Може би — отвърна Ерик ухилен — двамата трябва да репетирате пред сираците, когато понапреднете? Нещо като генерална репетиция, нали знаете? Сигурен съм, че ще им бъде много интересно.

При думата „сираци“ мозъкът на Джейми буквално защрака. Всички знаеха, че те са й слабост.

— Мислиш ли? — попита тя.

Ерик кимна сериозно.

— Сигурен съм, но Лендън пръв се сети за това. Знам, че ако аз бях сирак, такова нещо много би ми се харесало, макар и да не е истинско представление.

— И аз така смятам — вметна Маргарет.

Докато те говореха, единственото нещо, за което можех да мисля, беше онази сцена от „Юлий Цезар“, в която Брут забива нож в гърба на Цезар. И ти ли, Ерик?

— Идеята е на Лендън? — попита тя, като сбърчи чело. Погледна ме и мога да се закълна, че все още мислеше по въпроса.

Но Ерик нямаше намерение да ме остави да се откача така лесно. Вече се мятах като риба на сухо, оставаше му да ме метне в тигана.

— Ще го направиш с удоволствие, нали, Лендън? — каза той. — Имам предвид да зарадваш сираците.

Е, при това положение не можеш да кажеш „не“, нали?

— Да, така мисля — измърморих под нос аз, като гледах гневно най-добрия си приятел. Ерик, въпреки че посещаваше допълнителни часове за изоставащи ученици, би станал дяволски добър шахматист.

— Добре тогава, значи е решено. Ако ти нямаш нищо против, Джейми — каза той с най-сладникавата си усмивка.

— Ами… да, предполагам, че първо ще трябва да говоря с мис Гарбър и директора на приюта, но ако те нямат нищо против, смятам, че идеята е чудесна.

Работата е там, че тя наистина се радваше и това си личеше.

Шах и мат.

 

 

На следващия ден учих репликите си четиринайсет часа, като проклинах приятелите си и се питах как така животът ми излезе извън контрол. Последната ми година в училище определено не вървеше така, както очаквах, но ако трябваше да играя пред сираците, със сигурност не исках да приличам на идиот.