Никълъс Спаркс
Незабравима разходка (4)

Глава 3

По правило южните баптисти не танцуват. В Бофорт обаче това правило невинаги се е спазвало стриктно. Предшественикът на Хегбърт — не ме питайте как му е името — бил по-благосклонен към училищния бал, стига да присъстват и възрастни, ето защо той се беше превърнал в нещо като традиция. По времето на Хегбърт вече беше много късно за промяна в това отношение. Джейми беше единствената, която никога не бе ходила на бала и, откровено казано, не бях сигурен дали изобщо може да танцува.

Признавам си, че малко се притеснявах как ще бъде облечена, но това не беше нещо, което бих споделил с нея. Когато Джейми ходеше на събиранията, организирани от църквата — дейност, поощрявана от Хегбърт, обикновено носеше стар пуловер и една от карираните си поли, с които я виждахме всеки ден в училище, но се предполагаше, че балът по случай началото на учебната година е нещо по-специално. Повечето момичета си купуваха нови рокли, а момчетата обличаха костюми. Тази година бяхме поканили и фотограф да ни снима. Знаех, че Джейми няма да си купи нова рокля, защото не беше богата. Свещениците не печелеха много, но, разбира се, те не търсеха материални облаги, служеха в името на далеч по-възвишени цели, ако разбирате какво искам да кажа. Но от друга страна, не ми се искаше да носи същите дрехи, с които ходеше на училище всеки ден. Не толкова заради самия мен — не съм толкова безчувствен — а заради това, което другите биха могли да кажат. Не исках хората да й се подиграват или нещо такова.

Добрата новина — ако изобщо може да се нарече новина — беше, че Ерик не ме бъзикаше много за Джейми, защото беше прекалено зает да мисли за собствения си избор. Щеше да ходи на бала с Маргарет Хейс, лидерка на мажоретките в нашето училище. Не беше най-голямата красавица, но все пак беше хубава по свой начин. Като казвам „хубава“, естествено имам предвид краката й. Ерик предложи да отидем четиримата заедно, но аз отказах, защото не исках да рискувам да започне да дразни Джейми. Той беше добро момче, но понякога ставаше безсърдечен, особено след като обърне няколко чаши бърбън.

В деня на бала бях много зает. Почти цял следобед украсявах гимнастическия салон, при това трябваше да отида у Джейми половин час по-рано, защото неизвестно по каква причина баща й държеше да разговаря с мен. Джейми ми го беше съобщила едва предния ден и не мога да кажа, че бях особено очарован от тази перспектива. Предполагах, че сигурно ще ми прочете някоя лекция за изкушението и пътя на греха, по който то може да ни тласне. Ако обаче повдигнеше въпроса за прелюбодеянието, знаех, че направо ще умра на място. Цял ден изричах молитви с надеждата, че този разговор ще ми се размине, но не бях сигурен, че Господ ще се вслуша в тях поради поведението ми в миналото.

Взех душ, издокарах се с най-хубавия си костюм, отбих се да взема букетче цветя за корсажа на Джейми, както беше прието, и подкарах към дома й. Мама ми позволи да взема колата и паркирах на улицата точно пред къщата. Още бяхме на лятно време и беше светло, когато пристигнах. Поех по напуканата настилка на алеята към входната врата. Почуках, почаках малко и пак почуках. Чух Хегбърт да казва иззад вратата „Идвам“, но очевидно не се беше забързал особено. Трябва да съм стоял там към две минути, зазяпан във вратата, в релефните й орнаменти и малките пукнатини по первазите на прозорците. Встрани бяха столовете, на които бяхме седели с Джейми преди няколко дни. Този, на който седях аз, все още беше обърнат към нейния. Предполагам, че не ги бяха използвали оттогава.

Накрая вратата изскърца и се отвори. Вътрешната лампа го осветяваше откъм гърба, от което косата му светеше като ореол, а лицето му се криеше в сянка. Както споменах, беше стар, според мен някъде към седемдесет и две годишен. За пръв път го виждах отблизо и различавах всяка бръчица по лицето му. Кожата му наистина беше прозрачна, дори по-прозрачна, отколкото си представях.

— Здравейте, Преподобни — казах аз, преглъщайки безпокойството си. — Дошъл съм да взема Джейми за училищния бал.

— Да, разбира се — отвърна той. — Но първо искам да поговорим.

— Да, сър, затова дойдох по-рано.

— Влизай.

В църквата Хегбърт беше прилично облечен, но с работния си гащеризон и тениската си в момента приличаше на фермер. Посочи ми с ръка да седна на дървения стол, който беше донесъл от кухнята.

— Извинявай, че се позабавих, докато ти отворя. Работех върху утрешната си проповед — каза той.

Седнах.

— Няма нищо, сър — не знам защо, но нямаше начин да не го наричаш „сър“. Просто осанката му беше такава.

— Добре тогава, разкажи ми за себе си.

Помислих си, че искането му е нелепо, като се има предвид откога познаваше семейството ми. Освен това, ме беше кръстил и ме виждаше в църквата всяка неделя още от бебе.

— Ами, сър — започнах аз, без всъщност да знам какво да кажа. — Президент съм на ученическия съвет. Не знам дали Джейми го е споменала пред вас.

Той кимна с глава:

— Да, каза ми. Продължавай.

— И… ами надявам се да постъпя в Университета на Северна Каролина следващата есен. Вече ми изпратиха необходимите документи.

Той отново кимна.

— Нещо друго?

Да си призная, не знаех какво друго да му кажа. Нещо в мен ме караше да взема молива от масата и да го балансирам на пръста си цели тридесет секунди, но Хегбърт не беше човек, който би оценил такъв номер.

— Мисля, че няма, сър.

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Да, сър.

Изгледа ме втренчено, като че ли обмисляше въпроса си.

— Защо покани дъщеря ми на бала? — попита накрая той.

Бях изненадан и знам, че си пролича.

— Не знам какво имате предвид, сър.

— Нямаш намерение да направиш нещо… което да я притесни, нали?

— Не, сър — отвърнах бързо, възмутен от подозренията му. — Нищо подобно. Трябваше да отида с някого на бала и поканих нея. Това е всичко.

— Не си ли замислил някоя дяволия?

— Не, сър. Не бих постъпил така с нея…

Продължихме в този дух няколко минути — имам предвид, че ме разпитваше за истинските ми намерения — но за щастие Джейми се появи от стаята зад нас и двамата едновременно извърнахме глави към нея. Хегбърт млъкна, а аз облекчено въздъхнах. Беше с хубава синя пола и бяла блуза, която не бях виждал преди. За щастие беше оставила пуловера си в гардероба. Трябваше да призная, че не изглеждаше никак зле, макар да знаех, че нямаше да е така елегантна като другите момичета на бала. Както винаги, косата й беше събрана на кок. Лично аз мисля, че щеше да бъде по-хубава, ако я беше пуснала да пада свободно, но това беше последното нещо, което бих казал. Видът на Джейми беше… ами точно такъв, какъвто си беше винаги, но поне нямаше намерение да вземе и Библията си. Не бих могъл да го преглътна.

— Не си се държал твърде сурово с Лендън, нали? — каза тя бодро на баща си.

— Просто си говорим — намесих се бързо аз, преди той да е успял да си отвори устата. По някаква причина не мислех, че е казал на Джейми какво е мнението му за мен, и не смятах, че сега е подходящият момент за това.

— Е, май трябва да тръгваме — каза тя след малко. Като че ли бе усетила напрежението в стаята. Приближи се до баща си и го целуна по бузата. — Недей да работиш до късно върху проповедта си, чуваш ли?

— Няма — каза той меко. Личеше си, че наистина я обича и не се притесняваше да го покаже, въпреки моето присъствие. Проблемът беше единствено в това, което си мислеше за мен.

Казахме му довиждане и по пътя към колата подадох букетчето на Джейми. Казах й, че ще й покажа как да си го сложи, като влезем в колата. Отворих й вратата, после минах от другата страна и седнах зад волана. През това кратко време Джейми вече беше прикачила букетчето си.

— Виж какво, не съм толкова глупава. Знам как се забожда това на корсажа.

Запалих колата и се отправих към гимназията, а в ума ми се въртеше разговорът, който току-що бях провел с Хегбърт.

— Баща ми не те харесва много — каза тя, сякаш знаеше какво си мисля.

Кимнах мълчаливо.

— Смята, че си безотговорен.

Отново кимнах.

— Не харесва и баща ти.

Кимнах още веднъж.

— И семейството ти.

Картинката ми е ясна.

— Но знаеш ли какво си мисля? — попита тя внезапно.

— Не.

Вече бях увесил нос.

— Мисля, че всичко това по някакъв начин е част от Божия промисъл. Какво смяташ, че е посланието?

Започна се, казах си аз.

 

 

Съмнявам се, че вечерта би могла да бъде по-лоша, ако искате да знаете истината. Приятелите ми се държаха на разстояние, а Джейми поначало нямаше много приятелки, така че повечето от времето прекарахме двамата. И което беше още по-лошо, оказа се, че присъствието ми не е наложително. Бяха променили правилата, защото Кери не беше успял да си намери дама. Стана ми адски тъпо, когато го разбрах. Но заради това, което ми беше казал баща й, все пак не можех да я върна у дома по-рано от предвиденото, нали? Освен това тя наистина се забавляваше, дори аз го виждах. Много й хареса украсата, която бях помогнал да окачим, харесваше й музиката, харесваше й всичко на бала. Непрекъснато ми повтаряше колко прекрасно било всичко и ме попита дали някой ден бих й помогнал да украси църквата за сбирките там. Измърморих, че трябва да ми се обади, и въпреки че го казах без особен ентусиазъм, Джейми ми благодари, че съм толкова мил. Ако трябва да бъда честен, чувствах се потиснат, макар че тя май не го забеляза.

Джейми трябваше да си бъде у дома в единадесет часа, час преди края на бала, и това ми даваше сили да издържа. Щом засвири музиката, отидохме на дансинга и се оказа, че тя танцува доста добре, като се има предвид, че й беше за пръв път. Следваше стъпките ми и изтанцувахме дванадесетина парчета, след което седнахме на една маса и поведохме обикновен разговор. Естествено, тя споменаваше непрекъснато думи като „вяра“, „радост“ и даже „спасение“ и разказваше как помага на сираците и прибира разни твари от пътя, но беше толкова щастлива, че унинието ми не продължи дълго.

И така, в началото не беше толкова ужасно, всъщност в никакъв случай по-лошо, отколкото бях очаквал. Но всичко отиде по дяволите, когато се появиха Лу и Анджела.

Появиха се няколко минути след нашето пристигане. Той беше с глупавата си тениска и пакет „Кемъл“, скрит в ръкава му. Беше на мазал косата си обилно с гел. Анджела увисна на врата му още в началото на танците и не беше нужно да си гений, за да разбереш, че е ударила няколко чашки още преди да дойде на бала. Роклята й определено беше шик — майка й работеше в един моден салон и познаваше най-новите тенденции. Освен това забелязах, че е придобила изискания навик, наречен „дъвчене на дъвка“. Челюстите й работеха усилено, дъвчеше дъвката като крава, която преживя храната си.

И така, добрият стар Лу сипа алкохол в пунша и няколко души се напиха. Докато учителите разберат какво става, по-голямата част от пунша беше изпита и погледът на повечето от присъстващите стана стъклен. Когато видях Анджела да обръща втората си чаша пунш, разбрах, че ще трябва да я държа под око. Въпреки че ми отряза квитанциите, не исках да й се случи нищо лошо. Беше първото момиче, с което се бях целувал с език, и въпреки че първия път зъбите ни така се бяха ударили едни в други, че се наложи да пия аспирин, когато се прибрах у дома, все още имах чувства към нея.

Седях там с Джейми, почти без да я слушам, докато ми описваше чудесата на библейското училище, и наблюдавах Анджела с крайчеца на окото си. Но Лу ме забеляза, че я гледам. С гневно движение той обви ръка около кръста й и я отведе към масата, като ми хвърли един от онези свои погледи, които означаваха „ще си имаш работа с мен“. Знаете какво значи това.

— Моето ли момиче зяпаш? — попита той наежен.

— Не.

— Да, зяпаше ме — каза Анджела, като заваляше думите. — Беше зяпнал право в мен. Това е старото ми гадже, за което ти казах.

Лу присви очи, докато заприличаха на две цепки, както правеше Хегбърт. Предполагам, че на много хора въздействам така.

— Значи ти си бил — каза той с презрителна усмивка.

Не съм кой знае какъв боец. Единствената истинска битка, в която участвах, беше в трети клас, но я загубих, защото се разревах още преди другото момче да ме е ударило. Обикновено не се забърквах в такива неща поради пасивната си природа, освен това никой не се решаваше да ме закача, когато Ерик беше наблизо. Но сега той се беше запилял някъде с Маргарет, вероятно зад откритата трибуна.

— Не съм я зяпал — казах накрая аз — и не знам какво ти е казала, но се съмнявам, че е истина.

Той присви очи.

— Наричаш Анджела лъжкиня? — попита той с презрителната си усмивка.

Опа.

Мисля, че се канеше да ме удари, но ето че Джейми внезапно се намеси.

— Не те ли познавам? — попита тя жизнерадостно, като го гледаше право в лицето. Понякога Джейми сякаш не схващаше какво става точно под носа й. — Почакай… да, наистина те познавам. Работиш в автосервиза в центъра на града. Баща ти се казва Джо, а баба ти живее на Фостър Роуд, до железопътния прелез.

На лицето на Лу се появи озадачено изражение, сякаш се опитваше да сглоби пъзел с прекалено много елементи.

— Откъде знаеш всичко това? Той ли ти е приказвал за мен?

— Не — отвърна Джейми. — Не ставай глупав — тя се засмя. Само Джейми би могла да види нещо забавно в момент като този. — Видях твоя снимка в къщата на баба ти. Минавах оттам, а тя имаше нужда някой да й помогне да внесе вътре покупките си. Снимката ти беше на лавицата над камината.

Лу гледаше Джейми така, сякаш от ушите й растяха царевични стебла.

Междувременно Джейми си вееше с ръка.

— Е, ние просто си почиваме от танците. Стана ни доста горещо. Ще седнете ли при нас? Има свободни столове. Много бих се радвала да разбера как е баба ти.

Звучеше толкова жизнерадостно, че Лу не знаеше как да постъпи. За разлика от онези сред нас, които бяха свикнали с подобни ситуации, той никога досега не беше попадал на някого като Джейми. Застана неподвижен за момент, като се опитваше да реши дали е редно да удари момчето, придружаващо момичето, което беше помогнало на баба му. Ако на вас тази ситуация би ви се сторила откачена, само си представете какво ставаше в увредения от петрол мозък на Лу.

Накрая той се измъкна, без да отговори, и отведе Анджела със себе си. Така или иначе, поради изпития алкохол тя вероятно вече беше забравила как започна цялата работа. Когато вече ни делеше безопасно разстояние, аз изпуснах въздуха си. Дори не бях разбрал, че сдържам дъха си.

— Благодаря — измърморих аз, осъзнавайки, че Джейми — Джейми! — ме беше спасила от сериозна телесна повреда.

Джейми ме погледна учудено.

— За какво? — попита тя и когато не й отговорих, тя отново се върна към разказите си за библейското училище, като че ли нищо не се беше случило. Но този път я слушах, поне с едно ухо. Това беше най-малкото, което можех да направя.

Оказа се, че това не беше последната ни среща с Лу и Анджела тази вечер. Двете чаши пунш бяха довършили Анджела и тя повърна в дамската тоалетна, като изпоцапа навсякъде. Щом я чу да повръща, Лу, какъвто си беше подлец, се измъкна незабелязано и не го видях повече. Стана така, че именно Джейми намери Анджела в тоалетната и от пръв поглед беше ясно, че й е зле. Единственото, което можехме да направим, беше да я почистим и да я откараме у дома, преди даскалите да са разбрали какво става. Да се напиеш, по онова време беше голямо прегрешение и ако я пипнеха, имаше опасност да я отстранят временно от училище или дори да я изключат.

Слава богу, Джейми също не искаше това да се случи, въпреки че преди бала бих предположил обратното, защото Анджела беше непълнолетен нарушител на закона. Беше нарушила и едно от правилата за примерно поведение на Хегбърт. Той не одобряваше нарушаването на закона и пиянството и макар тези прегрешения да не го вбесяваха така, както прелюбодейството, всички знаехме, че е безкомпромисен към тях. Предполагахме, че Джейми има същото отношение. Дори и да беше така, сигурно инстинктът й да помага на другите е надделял. Вероятно е погледнала Анджела и е видяла в нея „наранено създание“, защото веднага се зае да оправи положението. Излязох и намерих Ерик зад трибуната и той се съгласи да пази вратата и да не пуска никой в тоалетната, докато с Джейми не я почистим. Анджела добре се беше потрудила. Бълвочът беше навсякъде, освен в тоалетната чиния. По стените, по пода, по умивалниците — дори по тавана, само че не ме питайте как беше стигнал дотам. И ето ме как лазя на четири крака и почиствам повръщаното по време на бала, облечен в най-хубавия си тъмносин костюм, въпреки че в началото исках да избегна точно това. Джейми, моята дама, и тя на четири крака, правеше същото.

Чувах пискливия, маниакален кикот на Кери някъде отдалече.

Накрая се измъкнахме през задната врата на гимнастическия салон, подхванали Анджела от двете страни. Тя непрекъснато питаше къде е Лу, но Джейми й каза да не се тревожи. Говореше й наистина успокоително, но Анджела не беше на себе си и се съмнявам, че изобщо разбираше кой й говори. Напъхахме я на задната седалка на колата ми и тя почти веднага припадна, макар и не преди да повърне още веднъж. Вонеше ужасно, така че свалихме прозорците, за да не се задушим. Пътуването до дома на Анджела ни се видя цяла вечност. Вратата отвори майка й. Погледна дъщеря си и я отведе вътре, без дори да ни благодари. Мисля, че беше смутена, а и всъщност нямаше какво толкова да й кажем. Ситуацията говореше сама за себе си.

Когато я оставихме у дома, вече беше десет и четиридесет и пет, затова поехме право към дома на Джейми. Наистина бях разтревожен, когато стигнахме там, заради вида ни и миризмата, която се носеше от нас. Мълчаливо се молех Хегбърт да е заспал, за да не се наложи да му давам обяснения. О, той би изслушал Джейми, ако тя му разкажеше за случилото се, но имах неприятното чувство, че ще намери начин да обвини за всичко мен.

Изпратих я до вратата и застанахме под лампата на верандата. Джейми скръсти ръце и се усмихна леко. Изглеждаше така, сякаш се беше върнала от вечерна разходка, по време на която е съзерцавала красотата на природата.

— Моля те, не казвай на баща си — помолих я аз.

— Няма — обеща тя. Когато накрая се обърна към мен, все още се усмихваше. — Прекарах добре тази вечер. Благодаря ти, че ме заведе на бала.

Стоеше там, изпоцапана с повръщано, и ми благодареше за вечерта. Понякога Джейми Съливан можеше наистина да те побърка.