Никълъс Спаркс
Незабравима разходка (3)

Глава 2

Плановете ми бяха след гимназията да се запиша в Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил. Баща ми искаше да отида в Харвард или Принстън като някои от синовете на другите конгресмени, но с моите оценки това беше невъзможно. Не че бях лош ученик. Но не залягах много върху книгите и успехът ми не беше достатъчно висок, за да постъпя в някой от елитните университети. През последната ми година в училище дори не беше много сигурно, че ще успея да вляза и в Университета на Северна Каролина, въпреки че в него беше учил баща ми и имаше връзки там. При едно от редките му посещения в края на седмицата той измисли как да постигна целта. Седмица след началото на учебната година бяхме седнали да вечеряме. Беше си дошъл у дома за три дни по случай Деня на труда^[1].

— Мисля, че трябва да се кандидатираш за президент на ученическия съвет — каза той. — Завършваш през юни и смятам, че това ще се отрази добре на характеристиката ти. Между другото, майка ти е на същото мнение.

Майка ми кимна, предъвквайки граховите зърна. Когато баща ми вземеше думата, тя не говореше много, макар че ми намигваше. Понякога си мисля, че й харесваше да наблюдава смущението ми, въпреки че беше добра по душа.

— Не мисля, че имам шанс да спечеля — отвърнах аз.

Въпреки че бях може би най-богатото хлапе в училище, далеч не бях най-популярният. Тази чест принадлежеше на Ерик Хънтър, най-добрият ми приятел. Той можеше да хвърли топката за бейзбол със скорост почти сто и петдесет километра в час, а като защитник на отбора по футбол водеше момчетата от победа към победа в щатския шампионат. Беше готин и дори името му звучеше добре.

— Разбира се, че можеш да спечелиш — побърза да каже татко. — Ние от семейство Картър винаги побеждаваме.

Това бе още една от причините, поради която не обичах да прекарвам много време с баща ми. През редките моменти, когато си беше у дома, мисля, че искаше да ме превърне в умалено подобие на самия себе си. Откакто пораснах — до голяма степен без него — присъствието му ме изпълваше с негодувание. Това беше първият ни разговор от седмици насам. Той рядко ми се обаждаше по телефона.

— Ами ако не искам?

Баща ми остави вилицата си заедно със забоденото на нея парче свинска пържола. Изгледа ме ядосано. Беше с костюм, въпреки че температурата в къщата беше над двадесет и шест градуса, от което изглеждаше още по-страшен. Между другото, баща ми винаги носеше костюм.

— Мисля — рече той бавно, — че идеята е добра.

Знаех, че когато говори по този начин, въпросът вече е решен. Така беше в моето семейство. Думата на баща ми беше закон. Но беше факт, че дори и след като се съгласих, пак не исках да го направя. Нямах желание да си губя следобедите, за да се срещам с учителите след училище. След училище — всяка седмица до края на годината, да измислям теми за училищните празненства и да решавам какъв цвят да бъдат гирляндите. В действителност президентите на училищния съвет правеха само това, поне докато аз бях в гимназията. Не беше вярно, че учениците имат властта да взимат решения по важни въпроси.

Но все пак знаех, че баща ми има право. Ако исках да постъпя в Университета на Северна Каролина, трябваше да направя нещо. Не играех нито футбол, нито баскетбол. Не членувах в клуба по шахмат, боулинг или където и да било другаде. Не бях отличник — по дяволите, не се справях отлично с нищо. Започнах да се отчайвам и се заех да направя списък на нещата, които наистина мога да правя, но честно казано, те съвсем не бяха много. Можех да връзвам осемте различни вида морски възли, да ходя бос по нагорещен асфалт по-дълго от всички момчета, които познавах, да балансирам молив на пръста си тридесет секунди… но не смятах, че подобно нещо би направило впечатление, ако го впишеш в молбата си за колежа. Лежах буден в леглото си цяла нощ и постепенно осъзнах тъжната истина, че съм неудачник. Благодаря, татко.

На следващата сутрин отидох в кабинета на директора и добавих името си в списъка с кандидатурите. Имаше още двама кандидати — Джон Форман и Меги Браун. Джон нямаше никакъв шанс, веднага го разбрах. Беше голям досадник. Но беше добър ученик. Сядаше отпред и винаги вдигаше ръка, когато учителят задава въпрос. Ако го посочеха, почти винаги отговаряше правилно и въртеше глава със самодоволно изражение, сякаш бе доказал, че в интелектуално отношение далеч превъзхожда селяците в класа си. С Ерик го замеряхме с топчета сдъвкана хартия щом учителят се обърнеше с гръб.

Меги Браун беше друга работа. И тя беше добра ученичка. През първите три години в гимназията беше член на ученическия съвет, а преди това беше президент на класа. Единственият й недостатък беше, че не бе особено привлекателна и през лятото беше надебеляла с близо десет килограма. Знаех, че нито едно момче няма да гласува за нея.

След като видях кои са конкурентите ми, реших, че все пак имам шанс. Цялото ми бъдеще беше поставено на карта, затова разработих стратегията си. Ерик пръв се съгласи да ме подкрепи.

— Да, разбира се, ще навия всички момчета от отбора да гласуват за теб, няма проблем. Ако наистина го искаш.

— Какво ще кажеш за гаджетата им? — попитах аз.

В общи линии, в това се състоеше цялата ми кампания. Разбира се, участвах в дебатите, както се полага, и раздавах тъпи листовки с отговор на въпроса: „Какво ще направите, ако ви изберат за президент“, но мисля, че накрая Ерик Хънтър ми помогна да стигна дотам, където желаех. Гимназията на Бофорт имаше само около четиристотин ученици, така че осигуряването на гласовете на спортистите беше от решаващо значение, а и на повечето от тях изобщо не им пукаше за кого ще гласуват. Накрая се получи точно така, както го бях планирал.

Избраха ме за президент с доста голямо мнозинство. Нямах представа какви неприятности щеше да ми донесе това.

 

 

През третата ми година в гимназията ходех с едно момиче на име Анджела Кларк. Беше първото ми истинско гадже, макар че всичко продължи само няколко месеца. Точно преди да ни разпуснат за лятната ваканция, тя ме заряза заради един младеж на име Лу, който беше двадесетгодишен и работеше като автомонтьор в сервиза на баща си. Според мен основното му преимущество беше, че имаше наистина хубава кола. Носеше винаги бяла тениска и пакет цигари „Кемъл“, пъхнат в ръкава му. Облягаше се на капака на своята „Тъндърбърд“, оглеждаше се насам-натам и щом минеше някое момиче, подмяташе неща като „Хей, бейби“. Беше голям галфон, ако разбирате какво искам да кажа.

Както и да е, балът по случай началото на годината наближаваше и заради цялата работа с Анджела все още си нямах момиче. Присъствието на всички от ученическия съвет беше задължително. Трябваше да помогна с украсата на гимнастическия салон, а също така и за почистването му на следващия ден. Освен това, на бала обикновено си прекарвахме добре. Обадих се на няколко познати момичета, но те вече бяха заети. Продължих да звъня, но непрекъснато удрях на камък. През последната седмица преди бала останах почти без избор. Свободни бяха само момичетата, които носеха очила и фъфлеха. Наистина Бофорт никога не е бил развъдник на красавици, но все пак трябваше да си намеря момиче. Не исках да ходя сам на бала — на какво щеше да прилича това? Единственият президент в историята на училището, отишъл на бала сам. Щеше да се наложи да наливам пунш цяла нощ или да мия след повърналите в тоалетните. Който си нямаше момиче, обикновено това правеше.

Започнах да се паникьосвам, извадих годишника от предната година и запрехвърлях страниците му една по една, търсейки момиче, което би могло да е свободно. Първо прегледах страниците на горния курс. Повечето от тях бяха вече в колежа, но няколко все още бяха в града. Макар и да не смятах, че имам кой знае какъв шанс, аз им звъннах, но както и предполагах, не намерих никого. Не и момиче, което би дошло с мен. Започнах да свиквам с получаването на откази, но трябва да ви кажа, че това не е нещо, с което човек може да се похвали пред внуците си. Мама виждаше какво става и накрая дойде в стаята ми и приседна на леглото до мен.

— Ако не можеш да си намериш момиче, ще дойда с удоволствие с теб — каза тя.

— Благодаря, мамо — отвърнах унило аз.

Когато излезе от стаята, се почувствах още по-зле отпреди. Дори мама не вярваше, че ще си намеря момиче. Ами ако се появя с нея? И сто години да живея, не бих го преживял.

Между другото, още едно момче беше на същия хал като мен. Кери Денисън беше избран за касиер и също все още не си беше намерил дама. Беше момче, с което никой нямаше желание да прекарва времето си и единствената причина да го изберат беше, че нямаше конкуренция. Дори и при това положение мисля, че избирането му висеше на косъм. Свиреше на туба в духовия оркестър, тялото му беше несъразмерно, сякаш беше спрял да расте в пубертета. Беше с голям корем, с дълги, тромави крайници и писклив глас — според мен именно затова свиреше на туба добре — и непрекъснато задаваше въпроси. „Къде беше миналият уикенд? Хубаво ли прекара? Имаше ли момичета?“ Даже не чакаше да му отговорят, обикаляше непрекъснато, задавайки въпросите си, така че човек трябваше да си върти главата, за да го държи в полезрението си. Кълна се, че вероятно беше най-досадният човек, когото съм срещал някога. Ако не си намерех момиче, щеше да се върти край мен цяла нощ и да ме засипва с въпроси като някой смахнат прокурор.

Докато разгръщах страниците с първокурсниците, видях снимката на Джейми Съливан. Спрях за секунда, после обърнах страницата и изругах наум, че изобщо съм могъл да си помисля такова нещо. Цял час търсих някое момиче, което да изглежда горе-долу прилично, но постепенно осъзнах, че нямам никакъв избор. Върнах се към снимката й и отново я погледнах. Не изглежда зле, казах си аз. Наистина беше мила. Сигурно ще се съгласи, помислих си аз…

Затворих годишника. Джейми Съливан? Дъщерята на Хегбърт? Никога. За нищо на света. Приятелите ми щяха жив да ме опекат.

Но в сравнение с това да отида с майка си, да чистя повръщаното или — опазил ме Господ — Кери Денисън?

Прекарах остатъка от вечерта, претегляйки всички „за“ и „против“ във връзка с моята дилема. Повярвайте ми, дълго се колебах, но накрая изборът беше очевиден дори и за мен. Трябваше да поканя Джейми на бала и закрачих из стаята, докато измисля как е най-добре да го направя.

И тогава ми хрумна нещо ужасно, което наистина ме уплаши. Внезапно осъзнах, че по всяка вероятност Кери Денисън прави същото като мен в момента. Сигурно разлиства страниците на годишника! Беше странен, но не беше момче, което ще иска да чисти повръщаното, а ако познавахте майка му, щяхте да разберете, че беше изправен пред по-лош избор и от мен. Ами ако вече беше поканил Джейми? Тя не би му отказала и фактически беше единствената му възможност. Никое друго момиче не би се появило с него. Джейми помагаше на всички — беше светица и смяташе, че всички имат право на равен шанс. Сигурно щеше да слуша пискливия глас на Кери, да види добротата, която излъчва сърцето му, и веднага да приеме поканата му.

И ето че седях в стаята си, адски притеснен, че Джейми може би няма да се съгласи да отиде на бала с мен. Почти не спах тази нощ, уверявам ви, което беше едно от най-странните неща, които са ми се случвали. Не мисля, че дотогава някой си беше дал труд да покани Джейми да излезе с него. Възнамерявах да говоря с нея още сутринта, докато куражът ми все още не се е изпарил, но Джейми не беше на училище. Предположих, че работи със сираците в Морхед Сити, както правеше всеки месец. Някои от нас се бяха опитвали да се измъкнат от училище, използвайки същото извинение, но Джейми беше единствената, на която вярваха. Директорът знаеше, че чете на децата, занимава ги с ръчен труд или просто играе игри с тях. Тя не се измъкваше на плажа, нито висеше в кафенето „Сесилс“ или нещо такова. За нея такава постъпка беше абсурд.

— Намери ли си момиче? — попита ме Ерик в едно от междучасията. Знаеше много добре, че не съм, но макар че беше най-добрият ми приятел, обичаше понякога да ме дразни.

— Не още — отвърнах аз, — но работя по въпроса.

В коридора Кери Денисън търсеше нещо в шкафчето си. Мога да се закълна, че ме погледна злорадо, когато си мислеше, че не го виждам.

Ето какъв ден беше.

През последния час времето се точеше бавно. Така както си го представях, ако Кери и аз излезем по едно и също време, ще успея пръв да стигна до дома й, като се има предвид колко тромав беше. Започнах да се настройвам психически и когато звънецът би, аз изхвърчах от училището и се понесох с пълна скорост. Тичах стотина метра, но започнах да се уморявам и нещо ме прободе отстрани. Скоро можех само да ходя, а болката се засили и се наложи да се приведа и да притисна с ръка болното място. Докато се придвижвах по улиците на Бофорт по този начин, приличах на хъхрещ двойник на Гърбушкото от „Парижката Света Богородица“.

Мислех, че чувам зад себе си пискливия смях на Кери. Извърнах се, притискайки с пръсти корема си, за да поуспокоя болката, но не го видях. Може би беше решил да мине напряко през задните дворове! Потайно копеле. Не можеш да му имаш доверие дори за минута.

Запрепъвах се напред още по-бързо и скоро стигнах до улицата на Джейми. Целият бях плувнал в пот, ризата ми беше мокра и гърдите ми силно хриптяха. Добрах се до входа, спрях за секунда, за да си поема дъх, и почуках. Въпреки трескавото ми препускане до къщата, песимистът в мен реши, че вратата ще ми отвори Кери. Представих си как ми се усмихва с победоносно изражение в погледа, което казва: „Съжалявам, приятел, закъсня.“

Но вратата ми отвори не Кери, а Джейми и за пръв път в живота си разбрах как би изглеждала, ако беше нормален човек. Беше облечена с джинси и червена блуза и въпреки че косата й все още беше прибрана на кок, изглеждаше по-неглиже от обикновено. Осъзнах, че може да изглежда доста готина, ако поиска.

— Лендън — каза тя, задържайки вратата, — каква изненада! — Джейми винаги се радваше, когато види някого, макар да си мисля, че появата ми я стресна. — Ти какво, тичал ли си?

— Не, всъщност не — излъгах аз, триейки потта от челото си. За щастие болката бързо преминаваше.

— Ризата ти е цялата в пот.

— А, това ли? — погледнах към ризата си. — Това нищо не е. Понякога много се потя.

— Може би трябва да идеш на доктор.

— Нищо ми няма, сигурен съм.

— Все пак ще кажа една молитва за твое здраве — каза тя и се усмихна. Джейми непрекъснато се молеше за някого. Защо да не се помоли и за мен.

— Благодаря.

Тя сведе поглед и пристъпи от крак на крак.

— Бих те поканила, но татко не е у дома и не позволява тук да влизат момчета, когато го няма.

— О — казах аз разочарован, — няма нищо. Предполагам, че можем да поговорим и тук. Ако зависеше от мен, предпочитах да влезем вътре.

— Искаш ли лимонада? — попита тя. — Тъкмо я направих.

— Да, искам — отвърнах аз.

— Веднага се връщам.

Влезе вътре, но остави вратата отворена и аз бързо се огледах. Забелязах, че къщата е малка, но спретната, с пиано до една от стените и канапе отсреща. В ъгъла бръмчеше малък вентилатор. На масичката за кафе имаше книги със заглавия като „Слушайки Исус“ и „Вярата е отговорът“. Библията й също беше там, отворена на Евангелие от Лука.

След малко Джейми се върна с лимонадата. Настанихме се на два стола в ъгъла на верандата. Знаех, че тя и баща й седят вечер там, защото понякога се случваше да мина край дома им. Тъкмо седнахме и видях мисис Хейстингс, която живееше на отсрещната страна на улицата, да ни маха с ръка. Джейми й махна в отговор, а аз изместих стола си така, че мисис Хейстингс да не вижда лицето ми. Въпреки че се канех да предложа на Джейми да дойде с мен на бала, не исках никой, нито дори мисис Хейстингс, да ме види, като се има предвид, макар и малката възможност Джейми вече да е приела поканата на Кери. Едно нещо беше да се появя на бала с нея и съвсем друго да ми откаже заради момче като Кери.

— Какво правиш? — попита Джейми. — Така столът ти е на слънце.

— Обичам слънцето — отвърнах аз. Беше права, все пак. Почти веднага усетих слънчевите лъчи да парят през ризата ми и отново започнах да се потя.

— Щом така предпочиташ — каза тя с усмивка. — Е, и за какво искаше да говориш с мен?

Джейми вдигна ръце и се зае да оправя косата си. Според мен изобщо нямаше нужда от това. Поех дълбоко дъх и се опитах да събера кураж, но езикът ми не се обръщаше.

— Беше ли в сиропиталището днес? — започнах отдалече аз.

Джейми ме погледна с любопитство.

— Не, с татко ходихме до кабинета на доктора.

— Той добре ли е?

Тя се усмихна.

— Здрав е, доколкото това е възможно за неговата възраст.

Кимнах и погледнах към отсрещната страна на улицата. Мисис Хейстингс се беше прибрала и наоколо не се виждаше никой. Брегът най-после беше чист, така да се каже, но аз все още не бях готов.

— Хубав ден е днес, а? — казах аз и млъкнах.

— Да, така е.

— И е горещо.

— Защото си седнал на слънце.

Огледах се и почувствах, че напрежението се покачва.

— На бас, че на небето няма нито едно облаче.

Този път Джейми не отговори и поседяхме мълчаливо няколко минути.

— Лендън — проговори тя накрая, — не си дошъл тук да си говорим за времето, нали?

— Всъщност не.

— Тогава защо си тук?

Настъпи моментът на истината и аз прочистих гърлото си.

— Ами… Исках да разбера дали ще ходиш на бала по случай новата учебна година.

— О — каза тя с такъв тон, сякаш не знаеше, че съществува такова нещо. Въртях се неспокойно на мястото си и чаках отговора й.

— Всъщност не смятах да ходя — каза тя най-после.

— Ами ако някой те помоли, би ли отишла?

Мина минута, преди да ми отговори.

— Не съм сигурна — каза тя замислено. — Предполагам, че бих отишла, ако мога. Никога досега не съм ходила на бала.

— Забавно е — побързах да кажа аз. — Не чак толкова, но все пак е забавно — особено в сравнение с алтернативите, но това не го казах.

Тя се усмихна в отговор.

— Трябва да говоря с баща си, разбира се, но ако той е съгласен, бих могла да дойда.

На дървото до верандата една птичка зачурулика високо, сякаш знаеше, че имам нужда от подкрепа. Съсредоточих се върху звуците и се опитвах да овладея нервите си. Само преди два дни не бих си и помислил за подобно нещо, но ето че се чух да произнасям магическите думи: Е, искаш ли да дойдеш на танците с мен?

Видях, че тя се изненада. Според мен си мислеше, че уводът ми, преди да задам въпроса, вероятно означава, че говоря от името на някой друг. Понякога тийнейджърите изпращат приятелите си „да проучат терена“, така да се каже, за да не получат евентуално директен отказ. Макар че Джейми не беше като другите, сигурен съм, че това й беше известно, поне на теория.

Вместо да отговори направо обаче, Джейми дълго гледа встрани. Стомахът ми се сви, защото предположих, че ще ми откаже. Представих си майка ми, повръщаното, Кери и изведнъж съжалих за начина, по който се бях държал с нея през всичките тези години. Спомних си колко пъти я бях дразнил и бях наричал баща й прелюбодеец или просто се бях подигравал зад гърба й. Точно когато се почувствах отвратително от цялата работа и се чудех как да се държа настрани от Кери цели пет часа по време на бала, тя се обърна отново към мен. На лицето й играеше лека усмивка.

— С удоволствие — каза тя накрая. — При едно условие.

Дойдох на себе си с надеждата, че няма да е нещо прекалено ужасно.

— Да?

— Обещай ми, че няма да се влюбиш в мен.

Знаех, че се шегува от начина, по който се разсмя и не можах да сдържа въздишката си на облекчение. Понякога, трябва да призная, Джейми проявяваше доста добро чувство за хумор.

Усмихнах се и обещах да изпълня условието й.