Никълъс Спаркс
Незабравима разходка (2)

Глава 1

През 1958 г. Бофорт, Северна Каролина, разположен на крайбрежието близо до Морхед Сити, по нищо не се различаваше от множество други южняшки градчета. През лятото въздухът беше толкова влажен, че само да излезеш да вземеш пощата си и вече имаш нужда от душ. Децата играеха боси под дъбовете, окичени с испански мъх, от април чак до октомври. За мнозина от местните жители ловенето на риба в пролива Памлико и на раци в река Нюс беше начин на живот и лодките им бяха закотвени по цялото протежение на Вътрешноконтиненталния воден път. Имаше само три телевизионни канала, макар че ние, израсналите тук, не се интересувахме много от телевизия. Животът ни се въртеше около църквите — имаше осемнадесет в пределите на града. Имената им бяха от рода на „Църква на приятелите християни“, „Църква на получилите опрощение“, „Църква на неделното изкупление“ и, разбира се, всички те бяха баптистки. Докато растях, баптизмът беше най-популярното вероизповедание и баптистки църкви имаше буквално на всеки ъгъл в града, макар и всяка да смяташе, че превъзхожда другите. Имаше ги всякакви — на баптистите със свободна воля, на южните баптисти, на баптистите мисионери, на независимите баптисти… Е, мисля, че картината ви е ясна.

По онова време най-голямото събитие на годината се организираше съвместно от Църквата на южните баптисти, намираща се в центъра на града, и местната гимназия. Всяка година те поставяха коледно представление в Бофортския театър, всъщност пиеса, написана от Хегбърт Съливан, свещеник в църквата още откакто Мойсей е разделил на две Червено море. Е, може и да не беше чак толкова древен, но все пак бе толкова стар, че кожата му беше почти прозрачна. Беше някак си лепкава и толкова тънка, че децата се кълняха, че виждат как кръвта тече във вените му. Косата му беше бяла като козината на зайчетата, които продават в зоомагазините по Великден.

Та именно той беше написал пиесата със заглавие „Коледният ангел“, защото не му се искаше да повтарят все едно и също — „Коледна песен“ на стария класик Чарлс Дикенс. Според него скъперникът Скрудж беше езичник, намерил изкупление, защото е видял духове, а не ангели, а кой можеше да каже дали са му били изпратени от Бога? И дали Скрудж не би се върнал към греховните си навици, ако духовете не са му били изпратени директно от небето? Това не ставаше ясно в края на пиесата — беше от онези пиеси, в които всичко се приема на доверие, а Хегбърт нямаше доверие на духовете, ако не са изпратени от Господ, което не беше обяснено. Той смяташе, че именно в това е проблемът. Преди няколко години Хегбърт беше променил края на пиесата — добави своя версия, според която старият Скрудж става проповедник и потегля за Йерусалим, за да намери мястото, където някога Исус Христос е поучавал книжниците. Това не се прие много добре — дори от редовните посетители на църквата, които седяха в залата и гледаха спектакъла с широко отворени очи — и във вестника се появиха коментари като:

„Макар че определено е интересна, това не беше точно пиесата, която ние всички познаваме и обичаме…“

Така че Хегбърт реши да напише своя собствена пиеса. Беше писал сам проповедите си цял живот и трябва да признаем, че всъщност някои от тях бяха интересни, особено когато ставаше въпрос за „гнева Божий, който ще се стовари върху прелюбодейците“ и други неща от този род. Кръвта му кипваше, когато говореше за прелюбодейци. Това му беше болното място. Когато бяхме по-малки, с приятелите ми се криехме зад дърветата и щом го видим да се задава по улицата, започвахме да крещим „Хегбърт е прелюбодеец“, след което се хилехме идиотски, сякаш сме най-остроумните създания на земята.

Старият Хегбърт замръзваше на мястото си и наостряше уши — кълна се, че ушите му наистина мърдаха — лицето му ставаше яркочервено, сякаш току-що е пил бензин, а големите зеленикави вени на шията му изпъкваха и се виждаха като реките по картите на Амазонка, които публикуват в „Нешънъл Джиографик“. Оглеждаше се наоколо с присвити като цепки очи, като се опитваше да ни открие, после внезапно кожата му започваше да побледнява и направо пред очите ни придобиваше рибешко бял цвят. Гледката си струваше, уверявам ви.

И така, ние се криехме зад дървото, а Хегбърт (що за родители могат да кръстят детето си Хегбърт?) чакаше да се издадем, като че ли наистина вярваше, че сме толкова глупави. Закривахме устата си с ръка, за да не се изсмеем гласно, но неизвестно как той винаги ни намираше. Въртеше главата си ту на едната, ту на другата страна, после спираше, а малките му, лъскави очички гледаха право към нас, сякаш погледът му проникваше през дървото. „Знам кой си, Лендън Картър — казваше той, Бог също знае.“ Изчакваше минута-две, за да проникне казаното в съзнанието ни, след това продължаваше пътя си, а по време на проповедта в края на седмицата ни гледаше от амвона и казваше нещо от сорта: „Бог е милостив към децата, но децата трябва да бъдат достойни за милостта му.“ Ние се снишавахме на местата си, но не от неудобство, а за да прикрием новия пристъп на смях. Хегбърт изобщо не ни разбираше, което беше странно, тъй като самият той имаше дете. Но пък детето му беше момиче. За това ще стане въпрос по-нататък.

Както и да е, както вече споменах, една година Хегбърт написа „Коледният ангел“ и реши да постави именно тази пиеса. Всъщност пиесата не беше лоша, което изненада всички, когато бе представена за пръв път. В общи линии, разказваше се за един човек на име Том Торнтън, който преди време загубил жена си. Той бил наистина религиозен, обаче изживял криза на вярата си, когато жена му починала при раждане. Грижел се сам за дъщеричката си, но като баща далеч не бил най-добрият. За една Коледа момиченцето поискало специална музикална кутия с гравиран на капака й ангел. Било изрязало снимка на кутията от един стар каталог. Човекът дълго и упорито търсил такава кутия, но без резултат. Дошла Бъдни вечер, а той все още не бил намерил кутията и докато обикалял из магазините, попаднал на една странна жена, която не бил виждал преди. Тя обещала да му помогне да намери подарък за дъщеря си. Първо обаче двамата помогнали на един бездомник (между другото, тогава ги наричали скитници), после се отбили при децата в едно сиропиталище, след това посетили една самотна старица, която просто искала да има компания за Бъдни вечер. И тогава тайнствената жена попитала Том Торнтън какво иска за Коледа, а той й казал, че иска жена му отново да е с него. Тя го отвела до градския фонтан и му казала да погледне във водата, защото там ще намери това, което търси. Той погледнал във водата и видял лицето на дъщеричката си, не могъл да се овладее и заплакал. Докато ронел сълзи, тайнствената жена изчезнала. Том Торнтън тръгнал да я търси, но никъде не могъл да я намери. Накрая се запътил към къщи, а в ума му се въртели уроците, които научил тази вечер. Влязъл в стаята на дъщеря си и при вида на спящото момиченце осъзнал, че то е единственото, останало от жена му. Отново се разридал, защото знаел, че не е добър баща. На следващата сутрин като по чудо музикалната кутия се озовала под елхата, а ангелът, гравиран на капака й, приличал досущ на жената, която срещнал предишната нощ.

Така че пиесата наистина не беше толкова лоша. Честно казано, публиката се заливаше в сълзи при всяко представление. Пиесата се приемаше добре всяка година и поради големия интерес се наложи Хегбърт да премести постановката от църквата в Бофортския театър, който побираше много повече хора. През последните ми години в гимназията се играеха по две представления пред препълнена зала, което — като се има предвид кои бяха актьорите — само по себе си беше голяма работа.

Хегбърт искаше ролите да се изпълняват от учениците от горните класове, а не от театралната трупа. Предполагам, че според него участието им в пиесата е било добър урок за тях, преди да постъпят в колежа и да се сблъскат лице в лице с прелюбодейците. Той, нали ме разбирате, искаше да ни предпази от изкушението. Искаше да знаем, че Бог ни наблюдава, дори когато сме далеч от дома и че ако вярваме в него, накрая всичко ще свърши добре. Това беше урок, който щях да науча след време, макар и не от Хегбърт.

Както вече споменах, Бофорт беше като всеки друг южняшки град, само че наистина имаше интересна история. Пиратът Черната брада някога бе имал къща тук и се предполагаше, че корабът му „Отмъщението на кралица Ана“ е заровен някъде в пясъците близо до брега. Наскоро някакви археолози, океанографи или някакви други хора, които търсят такива неща, казаха, че са го намерили, но все още не се знаеше със сигурност, защото корабът е потънал преди 250 години и за разлика от колата не можеш просто да бръкнеш в жабката и да провериш документите му за регистрация. Бофорт претърпя значително развитие след средата на двадесети век, но все още не е главен град или нещо от този род. Градът си беше и винаги щеше да си бъде малък, но когато растях, все пак успя да си спечели място на географската карта. Погледнато в перспектива, избирателният окръг, в който беше включен Бофорт, обхващаше цялата източна част на щата — около 32 000 квадратни километра — и в него нямаше нито един град с повече от 25 000 жители. Бофорт беше малък дори в сравнение с тези градове. Всичко на изток от Роули и на север от Уилмингтън, чак до границата с Вирджиния беше окръгът, представляван от баща ми.

Предполагам, че сте чували за него. Той е нещо като легенда, дори и сега. Името му е Уърт Картър и беше конгресмен почти тридесет години. На всеки две години, по време на изборната кампания^[1], лозунгът му беше „Уърт Картър представлява…“, като от всеки гласоподавател се очакваше да попълни името на града, където живее. Спомням си, че когато с мама го придружавахме, ако се налагаше да покаже на хората, че е човек, който държи на семейството, виждахме тези стикери по колите, попълнени с имена като Отуей, Чокауинити и Севън Спрингс. Сега такива неща не вършат работа, но за времето си беше доста находчива реклама. Ясно ми е, че ако се опиташе да го направи сега, хората, които предпочитаха опонентите му, сигурно щяха да напишат на стикерите всякакви обиди и цинизми, но тогава това не се случи нито веднъж. Е, всъщност имаше такъв случай, но той беше единствен. Един фермер от окръг Дъплин беше написал „лайно“ на празното място и когато мама го видя, покри с ръка очите ми и се обърна с молитва към Бога да прости на нещастното невежо копеле. Не използва точно тези думи, но това беше смисълът.

И така, баща ми, мистър Конгресмен, беше важна клечка и всички до един го знаеха, включително старият Хегбърт. Да, обаче двамата не се разбираха, изобщо не мелеха брашно, въпреки че баща ми ходеше в църквата на Хегбърт винаги, когато беше в града — което, честно казано, не се случваше често. Освен че бе убеден, че прелюбодейците са предопределени да чистят кенефите в ада, Хегбърт вярваше, че комунизмът е „болест, обрекла човечеството на езичничество.“ Макар че няма дума „езичничество“ — не я намирам в речниците, енориашите знаеха какво има предвид. Също така знаеха, че думите му са насочени специално към баща ми, който седеше със затворени очи и се преструваше, че не го слуша. Баща ми беше член на една от комисиите на Камарата на представителите, която следеше за евентуално проникване на „червеното влияние“ в различни сфери от живота на страната, включително националната отбрана, висшето образование и дори тютюнопроизводството. Имайте предвид, че това беше по времето на студената война, напрежението растеше и в Северна Каролина се нуждаехме от нещо, чрез което да я пренесем на по-лично ниво. Баща ми последователно търсеше факти, които не означаваха нищо за хора като Хегбърт.

После, когато се прибирахме у дома след службата, баща ми казваше нещо от сорта на „Преподобният Съливан беше днес в необикновено добра форма. Надявам се, че чухте онази част от Светото писание, в която Исус говори за бедните…“

Да, татко, разбира се…

Винаги, когато беше възможно, баща ми се опитваше да разреди напрежението. Мисля, че именно затова изкара в Конгреса толкова дълго. Беше в състояние да целува най-грозните бебета, известни на човечеството, при това за всяко намираше да каже нещо хубаво. „Толкова мило дете“, казваше той за някое бебе с гигантска глава или „Обзалагам се, че тя е най-сладкото момиченце на света“, ако детето имаше белег по рождение върху цялото си лице. Веднъж се появи една жена с дете в инвалидна количка. Баща ми го погледна и каза: „Обзалагам се на десет срещу едно, че ти си най-умният в класа си.“ И се оказа прав! Да, баща ми много го биваше в тези работи. Със сигурност можеше да се мери с най-добрите. А и не беше толкова лош, наистина, особено като се има предвид, че изобщо не ме биеше.

Но не беше до мен, докато растях. Неприятно ми е да го кажа, защото днес хората все това повтарят, за да извинят поведението си, дори бащите им да са били до тях. Баща ми… той не ме обичаше… затова станах стриптийзьорка и участвах в телевизионното шоу на Джери Спрингър… Не си търся извинение за това, което съм станал, просто го отчитам като факт. Баща ми го нямаше по девет месеца в годината, живееше във Вашингтон, окръг Колумбия, в апартамент на повече от четиристотин и осемдесет километра от нас. Майка ми не беше с него, защото и двамата искаха да израсна „по същия начин“, както бяха израснали самите те.

Разбира се, бащата на баща ми го е водел на лов и на риба, учел го е да играе бейзбол и е присъствал на рождените му дни — вършел е всички тези дребни неща, които се натрупват и оказват своето влияние, преди да си възмъжал. От друга страна, за мен баща ми беше чужд човек, когото почти не познавах. През първите пет години от своя живот си мислех, че всички бащи живеят далеч от семействата си. Чак когато най-добрият ми приятел, Ерик Хънтър, ме попита в детската градина кой е мъжът, появил се у дома предишната вечер, аз осъзнах, че в това положение нещо не е съвсем наред.

— Баща ми — заявих аз гордо.

— О! — каза Ерик, докато ровеше в кутията ми за обяд в търсене на шоколадчето ми „Милки Уей“. — Не знаех, че имаш баща.

Все едно ме фрасна с юмрук по лицето.

И така, израснах под грижите на майка си. Тя беше добра жена, нежна и спокойна, майка, за каквато повечето хора само си мечтаят. Но не беше и не би могла да бъде мъжкото влияние в живота ми и този факт, заедно с нарастващото ми разочарование от баща ми, ме направи нещо като бунтовник още от малък. Не че бях лошо момче, имайте го предвид. С приятелите ми се измъквахме късно навън и понякога сапунисвахме прозорците на колите или ядяхме варени фъстъци в гробището зад църквата, но през петдесетте години това бяха неща, заради които другите родители клатеха глави и шепнеха на децата си: „Нали не искаш да бъдеш като момчето на Картърови. Той скоро ще свърши в затвора.“

Аз. Лошо момче. Защото ям фъстъци на гробището. Сами преценете.

Както и да е, баща ми и Хегбърт не се разбираха, но не само заради политиката. Не, изглежда, че двамата се познаваха доста отдавна. Хегбърт беше двадесетина години по-възрастен от баща ми и преди да стане свещеник, е работел при бащата на баща ми. Моят дядо — макар че е прекарвал много време с баща ми — беше най-големият негодник, съществувал някога. Между другото, именно той натрупал семейното богатство, но не искам да си мислите, че се е посветил на бизнеса и се е трудил с пот на челото, като е гледал как компанията му постепенно се разраства и просперира. Дядо ми се изхитрил. Спечелил парите си по много прост начин — започнал като контрабандист на алкохол и натрупал богатство по време на сухия режим, като внасял ром от Куба. След това започнал да купува земя и да наема изполичари да я обработват. Взимал деветдесет процента от парите, които изполичарите изкарвали от тютюна и след това им отпускал заеми винаги когато имали нужда, начислявайки абсурдни лихви. Естествено нямал намерение да си връща парите — вместо това слагал ръка върху земята и съоръженията, които притежавали. После, в един „момент на вдъхновение“, както го наричаше той, основал банка, която нарекъл „Картър Банкинг енд Лоун“. Единствената друга банка на територията на два окръга изгоряла по мистериозен начин и с настъпването на Голямата депресия никога не отворила наново врати. Макар че всички знаели какво е станало в действителност, никога не се е чула и дума по този въпрос. Страхували се от отмъщение и този страх бил напълно основателен. Банката не била единствената сграда, изгоряла по тайнствен начин.

Лихвите му били безбожни и постепенно дядо ми придобивал все повече земи и други имоти от хората, които масово не успявали да върнат заемите си. Когато депресията ударила с всичката си сила, той иззел множество фирми в окръга, като задържал бившите им собственици на работа срещу заплата. Плащал им толкова, колкото да ги задържи на мястото им, защото нямало къде другаде да отидат. Обещавал им, че когато икономиката тръгне отново нагоре, ще им продаде бизнеса обратно и хората му вярвали.

Но не спазил обещанието си нито в един случай. Накрая контролирал огромен дял от икономиката на окръга и злоупотребявал с влиянието си по всевъзможни начини.

Иска ми се да ви кажа, че накрая е умрял от ужасна смърт, но изобщо не беше така. Почина на преклонна възраст на яхтата си с любовница в леглото, недалеч от Каймановите острови. Надживя двете си съпруги и единствения си син. Какъв край за човек като него, нали? Вече знам, че животът е несправедлив. Нещо, на което трябва да ни учат още в училище.

Но да се върнем към разказа ми… Хегбърт разбрал какъв негодник е в действителност дядо ми, напуснал работата си при него и отишъл да учи теология. После се върнал в Бофорт и станал свещеник в същата църква, която посещаваше нашето семейство. През първите няколко години в ежемесечните се проповеди се усъвършенствал да сипе огън и жупел върху алчността като тежък грях, от което почти не му оставало време за нещо друго. Оженил се на четиридесет и три години и бил петдесет и пет годишен, когато се родила дъщеря му, Джейми Съливан. Съпругата му, слабичка и дребна женица, двадесет години по-млада от него, направила шест спонтанни аборта преди Джейми и починала при раждането й, оставяйки овдовелия Хегбърт да се грижи сам за дъщеря си.

Оттук и сюжетът на пиесата му.

Хората знаеха историята му още преди пиесата да бъде представена за пръв път. Беше една от онези истории, които следваха Хегбърт при кръщенета и погребения. Всички я знаеха и мисля, че именно това беше причината толкова много хора да се вълнуват винаги когато гледат коледната пиеса. Знаеха, че в основата й има нещо, което се е случило в реалния живот, а това й придаваше особено значение.

Джейми Съливан беше в горния курс на гимназията като мен и вече я бяха избрали да играе ангела — не че някой друг имаше шанс за ролята. Ето защо тази година пиесата щеше да бъде много специална. Щеше да бъде голямо събитие, може би най-голямото досега, поне така смяташе мис Гарбър. Тя ни преподаваше драматично изкуство и когато за пръв път влезе в клас, цялата светеше, предвкусвайки успеха на представлението.

Всъщност не бях планирал да се записвам в курса по драматично изкуство през онази година. Наистина, изобщо нямах такива намерения, но трябваше да избирам: или драма, или химия. Работата е там, че според мен в тези часове просто щяхме да си убиваме времето, особено в сравнение с другата алтернатива. Никакви писмени работи, контролни и таблици, заради които да трябва да запаметявам протони, неутрони и химични формули… какво по-хубаво за един завършващ училище гимназист? Перспективата ми изглеждаше добра и когато се записах в курса, си мислех, че сигурно ще дремя през повечето време, а сънят беше доста важен за мен по онова време, като се има предвид яденето на фъстъци до късно вечерта.

Първия ден едва не закъснях. Пристигнах секунди преди биенето на звънеца и седнах най-отзад. Мис Гарбър, застанала с гръб към класа, изписваше името си с големи букви на дъската, като че ли не знаехме коя е. Всички я познаваха — нямаше начин да не е така. Беше едра жена, висока към метър и осемдесет, с огненочервени коси и бяла, изпъстрена с лунички кожа, над четиридесет и пет годишна. Беше с наднормено тегло, честно казано, тежеше повече от сто и десет килограма и обичаше да носи широки рокли на цветя. Носеше тъмни очила с дебели стъкла и рогови рамки и поздравяваше всички със „Здравееееей“, произнасяйки напевно последната сричка. Със сигурност нямаше втора като мис Гарбър, а и не беше омъжена, което беше още по-лошо. Никой мъж — независимо от възрастта си — не можеше да не изпитва съжаление към жена като нея.

Под името си тя написа целите, които искаше да постигнем през тази година. Първата беше „увереност в себе си“, после „себепознание“ и третата „себереализация“. Мис Гарбър беше голяма работа по отношение на всичко, включващо елемента „себе“, което подсказваше, че е доста по-напред от другите, що се отнася до психотерапията, макар че самата тя вероятно не го съзнаваше по онова време. Мис Гарбър беше пионер в тази област. Може би това имаше нещо общо с външния й вид, може би просто се опитваше да повдигне самочувствието си.

Но да не се отклонявам от темата.

Чак когато започна часът, забелязах нещо особено. Бофортската гимназия не беше голяма и знаех, че половината от учениците са момчета, а другата половина — момичета. Затова се изненадах, когато видях, че в курса по драматично изкуство момичетата са поне деветдесет процента. Имаше само още едно момче, което беше добре, и за момент усетих особен импулс, нещо от типа „дръжте се, идвам“. Момичета, момичета, момичета… Не можех да не мисля за това. Момичета, момичета и никакви контролни.

Е, добре де, в това отношение не се отличавах от другите момчета с особено прогресивни виждания.

И така, мис Гарбър донесе коледната пиеса и ни съобщи, че тази година Джейми Съливан ще бъде ангелът. Мис Гарбър веднага започна да ръкопляска — тя също посещаваше нашата църква и мнозина си мислеха, че проявява романтичен интерес към Хегбърт. Спомням си, че когато чух да споменават това за пръв път, си помислих колко е добре, че и двамата са твърде стари, за да имат деца, ако някога се съберат. Само си представете — полупрозрачно бебе с лунички! Самата мисъл за това кара човек да потрепери, но, разбира се, никой не го казваше гласно, поне не и когато мис Гарбър и Хегбърт бяха достатъчно близо, за да го чуят. Клюката е едно нещо, но клюката, която наранява другите, е нещо съвсем различно. Дори ние, гимназистите, не бяхме чак толкова жестоки.

Мис Гарбър продължи да ръкопляска, в началото сама, но накрая всички се присъединихме към нея, защото очевидно тя искаше точно това от нас.

— Стани, Джейми — каза тя.

Джейми се изправи и се завъртя в кръг, а мис Гарбър заръкопляска още по-енергично, сякаш пред нея стоеше истинска кинозвезда.

Джейми Съливан беше хубаво момиче. Наистина. Бофорт беше доста малък град и имаше само едно основно училище, така че бяхме в един клас през целия си живот и бих излъгал, ако кажа, че никога не съм говорил с нея. Веднъж, във втори клас, седяхме двамата на един чин през цялата година и дори разговаряхме няколко пъти, но това не значи, че съм прекарвал често свободното си време с Джейми дори тогава. Хората, с които се срещах в училище — бяха едно нещо хората, с които се срещах след училище — бяха нещо съвсем друго и тя не беше в списъка на социалните ми контакти.

Не че не беше привлекателна — не ме разбирайте погрешно. Не беше грозна или нещо такова. За щастие, приличаше на майка си, която, съдейки по снимките, които бях виждал, не изглеждаше толкова зле, особено като се има предвид за кого се беше омъжила. Но Джейми не беше мой тип. Въпреки че беше слаба, с руса като пчелен мед коса и нежни сини очи, изглеждаше някак си… обикновена, ако изобщо я погледнеш. Тя не се интересуваше много от външния вид на когото и да било, защото винаги търсеше неща като „вътрешна красота“ и предполагам, че отчасти това беше причината за начина, по който изглеждаше. Откакто я познавах — не забравяйте, че я познавах отдавна — винаги носеше косата си прибрана в стегнат кок на тила като стара мома, без никакъв грим на лицето. Като добавим обикновения й кафяв пуловер и карираната пола, тя винаги изглеждаше така, сякаш отива на интервю за работа в библиотеката. Мислехме, че това е само етап от развитието й и ще се промени като порасне, но това не стана. Дори и след първите три години в гимназията тя си остана същата. Промени се само размерът на дрехите й.

Но не само външният вид правеше Джейми различна, а и начинът, по който се държеше. Никога не се отбиваше в кафенето „Сесилс“, не ходеше на гости с преспиване у други момичета и знаех със сигурност, че през целия си живот не е имала гадже. Старият Хегбърт вероятно би получил сърдечен удар, ако имаше. Но дори и ако поради някакъв странен обрат на съдбата Хегбърт беше позволил това да се случи, нямаше да има никакво значение. Джейми носеше Библията навсякъде със себе си и ако външният й вид и Хегбърт не държаха момчетата настрани, Библията положително щеше да го направи. Харесвах Библията колкото и всеки друг от връстниците ми, но за Джейми тя беше извор на радост, която ми беше напълно чужда. Тя не само ходеше на библейско училище през ваканцията всеки август, но четеше Библията и по време на обедната почивка в училище. Според мен това просто не беше нормално, макар и да беше дъщеря на свещеник. Както и да го погледне човек, да четеш писмата на апостол Павел към ефесяните изобщо не е толкова забавно, както да флиртуваш, ако разбирате какво искам да кажа.

Но това не беше всичко. Дали заради Библията, или поради влиянието на Хегбърт, Джейми беше убедена, че трябва да помага на другите и тъкмо това правеше. Знаех, че работи като доброволка в приюта в Морхед Сити, но за нея това просто не беше достатъчно. Непрекъснато отговаряше за разни кампании за набиране на средства и помагаше на всички — от бойскаутите до индианските принцеси^[2] — и знам, че когато беше на четиринадесет, през лятото боядиса отвън къщата на една възрастна съседка. Джейми беше момиче, което ще оплеви нечия градина, без да я молят, или ще спре движението, за да помогне на малките деца да пресекат улицата. Би спестявала парите си за закуска, за да купи нова баскетболна топка за сираците или за да ги пусне в църковната касичка в неделя. С други думи, тя беше момиче, в сравнение с което всички останали, както и аз, изглеждаха лоши, и когато поглеждаше към мен, без да искам, се чувствах виновен, макар и да не съм направил нищо лошо.

Добрите дела на Джейми не се ограничаваха само до хората. Ако се натъкнеше на ранено животно например, тя се опитваше и на него да помогне. Опосуми, катерички, кучета, котки, жаби… за нея нямаше значение какви са. Д-р Ролингз, ветеринарят, я познаваше и клатеше глава винаги когато я виждаше да приближава към вратата му, понесла кашон с някаква животинка. Сваляше очилата си и ги бършеше с носната си кърпа, докато Джейми му обясняваше как е намерила бедното създание и какво му се е случило.

— Ударила го е кола, д-р Ролингз. Мисля, че Божият промисъл отреди да го намеря и да се опитам да го спася. Ще ми помогнете, нали?

При Джейми всичко беше „Божия промисъл“. Още нещо, типично за нея. Винаги споменаваше Божият промисъл по време на разговор, независимо от темата. Играта на бейзбол е отменена заради дъжда? Божия промисъл, за да бъде предотвратено нещо по-лошо. Внезапно контролно по тригонометрия, на което се проваля целият клас? Божия промисъл, за да бъдем подложени на изпитание. Както и да е, картинката ви е ясна.

Освен това, разбира се, положението на Хегбърт изобщо не й помагаше. Да бъдеш дъщеря на свещеник, сигурно не беше леко, но тя се държеше така, сякаш това беше най-естественото нещо на света и се радваше, че е ощастливена с тази благодат. Често повтаряше: „Щастлива съм, че Господ ме е благословил с баща като моя.“

При тези думи не ни оставаше нищо, освен да клатим глава и да се чудим от коя планета е дошла.

Въпреки всичките й странности, имаше нещо, което наистина ме влудяваше, и това беше нейната проклета жизнерадост, която проявяваше независимо какво става край нея. Кълна се, това момиче никога не казваше нещо лошо за някого или нещо, дори за онези от нас, които не се държаха добре с нея. Тананикаше си тихичко, когато вървеше по улицата, и махаше с ръка на непознатите, които я подминаваха с колата си. Понякога жените изскачаха от къщи, когато я видеха да минава край тях, и й предлагаха кейк с тиква, който току-що са опекли, или лимонада, ако денят е горещ. „Тя е толкова мило момиче“, казваха те винаги когато се споменеше името на Джейми. „Светът би бил по-добър, ако имаше повече хора като нея.“

Но аз и приятелите ми не смятахме така. Според нас и една Джейми Съливан ни идваше много.

Мислех си за всичко това, докато Джейми стоеше пред нас на първия ден от часовете по драматично изкуство, и признавам, че присъствието й не ме вълнуваше. Но странно, когато тя се обърна с лице към нас, бях малко шокиран, все едно съм седнал върху оголена жица или нещо такова. Носеше карирана пола и бяла блуза под кафявия си пуловер, които бях виждал милион пъти, но на гърдите й се забелязваха две издутини, които, кълна се, не бяха там преди три месеца. Никога не беше си слагала грим, нямаше и сега, но лицето й беше загоряло, вероятно от посещенията в библейското училище, и за пръв път изглеждаше… е, добре де, беше почти хубава. Разбира се, веднага изхвърлих тази мисъл от главата си, но докато оглеждаше стаята, тя спря погледа си на мен и ми се усмихна, очевидно радостна да ме види в класа. Чак по-късно разбрах каква е причината.