Никълъс Спаркс
Незабравима разходка (11)

Глава 10

По-късно същата вечер откарах Джейми от приюта в дома й. В колата отначало се питах дали да не се опитам да я прегърна през рамо, но да си кажа честно, не знаех точно какво изпитва към мен. Признавам, че ми даде най-хубавия подарък, който някога съм получавал. Въпреки че едва ли щях да отворя Библията и да я чета като нея, все пак осъзнавах, че ми беше дарила частица от себе си. Но Джейми беше от хората, способни да дарят бъбрека си на непознат, ако го срещнат на улицата, стига да знаят, че той действително се нуждае от него. Затова не бях сигурен как да разбирам жеста й.

Веднъж ми каза, че не е тъпачка и мисля, че аз също стигнах до това заключение. Може би беше различна от останалите хора, но беше разбрала какво съм направил за сираците. Сега, обръщайки поглед назад към миналото, смятам, че е била наясно, още когато седяхме на пода във всекидневната им. Предполагам, че когато говореше, че е станало „чудо“, имаше предвид мен.

Спомням си, че докато разговаряхме с Джейми, в стаята влезе баща й, но той всъщност нямаше какво толкова да каже. Според мен старият Хегбърт не беше на себе си напоследък. О, с проповедите му всичко беше наред, все така продължаваше да клейми прелюбодейците, но в последно време те като че ли станаха по-кратки. Освен това внезапно замълчаваше и на лицето му се появяваше странно изражение, сякаш мислеше за нещо друго, нещо тъжно.

Не знаех какво означава това, тъй като не го познавах добре. А когато Джейми говореше за него, сякаш описваше съвсем друг човек. По-скоро бих повярвал, че има две луни на небето, отколкото че Хегбърт има чувство за хумор.

Както и да е, той влезе в стаята, докато с Джейми брояхме парите. Тя се изправи с насълзени очи, а той сякаш дори не ме забеляза. Каза й, че се гордее с нея и че я обича. След това се отправи бавно към кухнята, за да продължи да работи върху проповедта си. Дори не ме поздрави. Знам, че не бях най-религиозният младеж сред паството му, но въпреки това поведението му ми се видя някак странно.

Докато си мислех за него, погледнах Джейми, която седеше до мен. Гледаше през прозореца, лицето й беше спокойно и леко усмихнато, но сякаш беше някъде далече. Усмихнах се. Може би си мислеше за мен. Бавно приближих ръката си до нейната, но тя наруши мълчанието, преди да съм я докоснал:

— Лендън — попита тя, обръщайки се към мен, — мислиш ли си понякога за Бога?

Отдръпнах ръката си. Когато мислех за Бог, обикновено си го представях като на онези стари картини, които бях виждал по църквите — гигантска фигура с бяла роба и развята коса, сочеща обвинително с пръст или нещо подобно, но знам, че тя нямаше предвид това. Говореше за Божия промисъл. Не й отговорих веднага.

— Разбира се — казах аз. — Понякога.

— Питал ли си се защо всичко се случва по един, а не по друг начин?

Кимнах неуверено.

— Напоследък аз често си мисля за това.

Може би дори по-често от обикновено, помислих си аз, но замълчах. Усещах, че иска да каже още нещо.

— Знам, че Господ има план за всекиго от нас, но понякога просто не мога да разбера посланието му. С теб случвало ли се е?

Каза го, сякаш през цялото време съм си мислил само за това.

— Ами — започнах аз, опитвайки се да блъфирам — не смятам, че винаги трябва да го разбираме. Мисля, че понякога просто трябва да имаме вяра.

Трябва да призная, че беше доста добър отговор. Предполагам, че поради чувствата ми към Джейми, мозъкът ми работеше малко по-бързо от обикновено. Личеше си, че се замисли върху думите ми.

— Да — най-после каза тя. — Прав си.

Усмихнах се вътрешно и смених темата, тъй като разговорите за Господ не предразполагат към романтични чувства.

— Знаеш ли — рекох небрежно, — тази вечер, когато седяхме край елхата, беше много хубаво.

— Да, така е — съгласи се тя. Но мислите й все още бяха заети с нещо друго.

— И ти беше много хубава.

— Благодаря ти.

Думите ми не постигнаха желания ефект.

— Може ли да те попитам нещо? — казах аз с надеждата да я върна към действителността.

— Разбира се — отвърна тя.

Поех дълбоко дъх.

— Утре след църквата… след като прекараш известно време с баща си… искам да кажа… — спрях за момент и я погледнах. — Имаш ли нещо против да дойдеш на Коледа у дома за вечеря?

Макар и да беше все още обърната към прозореца, забелязах как на лицето й се изписва лека усмивка.

— Да, Лендън, с удоволствие.

Въздъхнах облекчено. Не можех да повярвам, че наистина я поканих, и се чудех как стана това. Минах по улиците край украсените с коледни светлини прозорци и пресякох градския площад на Бофорт. Няколко минути по-късно най-сетне се пресегнах и хванах ръката й. Като завършек на прекрасната вечер, тя не я дръпна.

 

 

Когато спрях пред тяхната къща, във всекидневната все още светеше и зърнах Хегбърт зад завесите. Предполагам, че е чакал, за да разбере как е минала вечерта в приюта. Или пък, за да се увери, че не целувам дъщеря му на прага. Знам, че не би одобрил такова нещо.

Мислех си какво да направя, когато накрая се сбогуваме — имам предвид, когато излезем от колата и се запътим към вратата. Джейми беше мълчалива и доволна. Смятам, че поканата ми да дойде на гости у дома на другия ден я зарадва. След като беше достатъчно умна, за да разбере какво бях направил за сирачетата, реших, че може би ще е достатъчно умна, за да осъзнае защо я каня. Според мен дори беше наясно, че всъщност за пръв път й предлагам да бъде с мен по мое собствено желание.

Тъкмо бяхме стигнали до стъпалата, когато видях Хегбърт да надзърта иззад завесите, след което се отдръпна. При някои родители, например като тези на Анджела, това означава, че са разбрали, че си на прага им и разполагаш с около минута, преди да отворят вратата. Обикновено и минута ви стига, за да се погледнете с момичето в очите и да съберете кураж да се целунете. Не ви трябва по-дълго време.

Не знаех дали Джейми би ме целунала. Фактически се съмнявах, че ще го направи. Но беше толкова хубава с разпуснатата си коса и след всичко, което се беше случило тази вечер, не ми се искаше да пропусна тази възможност, ако реши да го направи. Вече усещах гъделичкане в стомаха, когато Хегбърт отвори вратата.

— Чух ви, че пристигате — тихо каза той. Кожата му беше жълтеникава както обикновено, но освен това изглеждаше и уморен.

— Здравейте, Преподобни Съливан — поздравих го аз унило.

— Здравей, тате — каза щастливо Джейми секунда по-късно. — Иска ми се да беше дошъл с нас тази вечер. Беше прекрасно.

— Радвам се за вас — след това се стегна и се прокашля. — Ще ви оставя да си пожелаете лека нощ. Оставям вратата отворена.

Обърна се и се запъти към всекидневната. Знаех, че ни вижда от мястото, където седна. Правеше се, че чете, но не можех да видя какво държи в ръцете си.

— Прекарах чудесно тази вечер, Лендън — каза Джейми.

— Аз също — отвърнах, усещайки, че Хегбърт ме гледа. Чудех се дали се досеща, че съм държал ръката й в колата, докато се прибирахме.

— В колко часа да дойда утре? — попита ме тя.

Веждите на Хегбърт леко се повдигнаха.

— Ще дойда да те взема. В пет добре ли е?

Тя погледна през рамо.

— Татко, имаш ли нещо против да отида на гости на Лендън и родителите му утре?

Хегбърт вдигна ръка към очите си, разтърка ги и въздъхна.

— Щом е важно за теб, не възразявам — отвърна той.

Не беше най-вълнуващият вот на доверие, който съм получавал, но ми стигаше.

— Какво да донеса? — попита тя. В Южните щати беше традиция да се задава този въпрос.

— Няма нужда да носиш нещо — отговорих аз. — Ще те взема в пет без петнадесет.

Постояхме около минута, без да си кажем нищо друго. Забелязах, че Хегбърт започна да става нетърпелив. Не беше прелистил нито една страница от книгата си, откакто бяхме застанали на вратата.

— До утре — каза тя накрая.

— Да — отвърнах аз.

Джейми погледна към краката си, след това пак към мен.

— Благодаря, че ме докара до вкъщи.

После се обърна и влезе вътре. Когато затваряше вратата, тя се обърна за миг. На лицето й играеше лека усмивка.

 

 

На другия ден я взех в определения час и с радост видях, че отново е разпуснала косата си. Беше облечена с пуловера, който й бях подарил, точно както обеща.

Мама и татко бяха малко изненадани, когато ги попитах дали ще имат нещо против, ако Джейми дойде на вечеря. Не беше голяма работа, защото когато татко си беше у дома, мама заръчваше на готвачката ни Хелън да приготвя храна, която би стигнала за една малка армия.

Мисля, че не съм го споменавал преди — това за готвачката. Имахме прислужница и готвачка не само защото семейството ми можеше да си го позволи, но и защото мама не беше най-добрата домакиня на света. От време на време ми приготвяше доста сносни сандвичи за обяд, но понякога ноктите й се оцветяваха от горчицата и трябваше да минат три-четири дни, докато се изчистят. Без Хелън щях да се храня със загоряло картофено пюре и препечени пържоли. За щастие, татко разбрал това веднага щом са се оженили, така че готвачката и прислужницата бяха в дома ни още от времето, преди да се родя.

Макар че къщата ни беше по-голяма от повечето домове наоколо, все пак не беше палат или нещо такова. Готвачката и прислужницата не живееха при нас, тъй като нямахме отделни помещения за тях. Татко купил къщата заради историческата й стойност. Въпреки че Черната брада не е живял в нея, което щеше да бъде по-интересно за някой като мен, тя е била собственост на Ричард Добс Спейт, който подписал Конституцията. Той имал и ферма в околностите на Ню Бърн, на около шестдесет и пет километра нагоре по пътя, и е погребан там. Къщата ни може и да не е толкова известна като фермата, където е погребан Добс Спейт, но все пак даваше основание на баща ми да се хвали с нея в залите на Конгреса. Когато се разхождаше из градината, виждах как мечтае за политическото наследство, което искаше да остави. Това някак си ми навяваше тъга, защото каквото и да правеше, никога нямаше да надмине стария Ричард Добс Спейт. Исторически събития като подписването на Конституцията се случват веднъж на няколкостотин години, така че колкото и да се стараеш, обсъждайки субсидиите за тютюна или заклеймявайки „червената опасност“, не можеш никога да надхвърлиш нивото на такова събитие. Знаеше го дори човек като мен.

Къщата беше включена в Националния регистър на историческите места — предполагам, че все още е там — и макар че Джейми вече беше идвала веднъж, когато пристигнахме, отново се огледа смаяно. Майка ми и баща ми се бяха издокарали, както и аз. Мама целуна Джейми за добре дошла по бузата. Гледах я и си мислех, че води пред мен по точки в това отношение.

Вечерята беше прилична, доста официална, с четири блюда, но не и скучна или нещо такова. Разговорът между родителите ми и Джейми вървеше великолепно — както би се изразила мис Гарбър. Аз се опитах да се шегувам, но не успях да впечатля майка ми и баща ми. Джейми обаче се смееше и реших, че това е добър знак.

След вечеря й предложих да се поразходим в градината, макар че беше зима и нищо не цъфтеше. Облякохме палтата си и излязохме в студения зимен въздух. Виждах как дъхът ни се превръща в облаци пара.

— Родителите ти са чудесни хора — каза ми тя.

Мисля, че не беше взела присърце проповедите на Хегбърт.

— Свестни са — отговорих аз. — По свой собствен начин. Особено мама, много е добра.

Казах го не само защото беше вярно, но и защото децата казваха същото за Джейми. Надявах се, че ще разбере намека.

Тя спря да погледне розовите храсти. Приличаха на чворести пръчки и не виждах защо се интересува толкова от тях.

— Вярно ли е това за дядо ти? — попита ме тя. — Историите, които разказват хората?

Явно не беше схванала намека ми.

— Да — отвърнах аз, опитвайки се да скрия разочарованието си.

— Колко тъжно — отбеляза простичко тя. — В живота има много по-важни неща от парите.

— Зная.

Джейми ме погледна.

— Наистина?

Отговорих й, без да я гледам в очите. Не ме питайте защо.

— Зная, че това, което е направил дядо ми, е лошо.

— Но ти искаш да поправиш стореното от него, нали?

— Да си призная, не съм мислил по този въпрос.

— Все пак би ли го направил?

Не отговорих веднага и тя се извърна настрани. Отново се загледа в чворестите стебла на розовите храсти и изведнъж осъзнах, че й се искаше да кажа „да“. Тя би постъпила точно така, без да се замисля.

— Защо правиш така? — изтърсих аз, преди да успея да се спра, и усетих как бузите ми почервеняват от прилива на кръв. — Искам да кажа, че ме караш да се чувствам виновен. Нищо лошо не съм сторил. Просто се е случило да се родя в това семейство.

Тя протегна ръка и докосна едно клонче.

— Това не означава, че не можеш да поправиш стореното — каза тя меко. — Когато имаш тази възможност.

Дори и за мен беше ясно какво има предвид и дълбоко в себе си знаех, че е права. Но ако изобщо стигнех до такова решение, то щеше да е някъде в бъдещето. В момента в ума ми се въртяха по-важни неща. Върнах разговора към тема, с която бих се справил по-добре.

— Баща ти харесва ли ме? — попитах аз.

Исках да знам дали Хегбърт щеше да ми позволи да я видя пак.

Мина известно време, преди да ми отговори.

— Баща ми — каза бавно тя — се тревожи за мен.

— Така е с всички родители, нали?

Тя погледна към краката си, после встрани и накрая отново към мен.

— Мисля, че при него е по-различно, отколкото при повечето родители. Но баща ми наистина те харесва и знае, че съм щастлива, когато те виждам. Затова ми позволи да дойда днес у вас на вечеря.

— Радвам се, че ти позволи — искрено казах аз.

— Аз също.

Погледнахме се в очите под светлината на лунния сърп. За малко да я целуна, но тя се извърна твърде бързо и каза нещо, което ме стъписа.

— Баща ми се тревожи и за теб, Лендън.

От начина, по който го каза — меко и в същото време тъжно — разбрах, че тревогата му е породена не просто от това, че ме смята за безотговорен, че скрит зад дърветата го наричах с какви ли не имена, не и дори и заради това, че принадлежа на семейство Картър.

— Защо? — попитах я аз.

— По същата причина, поради която и аз — отвърна тя. Не ми даде никакви обяснения и именно тогава разбрах, че крие нещо, нещо, което не може да ми каже и я натъжава. Чак по-късно научих тайната й.

 

 

Без съмнение, да се влюбя в момиче като Джейми Съливан беше най-странното нещо, което някога ми се е случвало. Не само че не бях си мислил за нея дотогава, въпреки че бяхме израсли заедно, но имаше нещо различно и в начина, по който се бяха развили чувствата ми. Беше съвсем различно от онова, което чувствах към Анджела, която целунах още първия път, щом останахме насаме. Все още не бях целунал Джейми. Дори не я бях прегръщал, нито я бях водил в „Сесилс“ или на кино. Не бях правил нищо от нещата, които обикновено правя с момичетата, и все пак някак си се бях влюбил.

Проблемът беше, че не знаех какви са нейните чувства към мен.

О, да, имаше някои признаци, които не ми убягнаха. Библията, разбира се, беше най-важният, а също и начина, по който ме погледна, когато затвори вратата на Бъдни вечер. Освен това, ми беше позволила да държа ръката й на връщане от сиропиталището. Според мен определено имаше нещо. Само че не бях съвсем сигурен каква да бъде следващата ми стъпка.

Когато я отведох у тях след коледната вечеря, попитах дали има нещо против да я посещавам от време на време и тя ми отговори, че би било чудесно. Точно така каза: „Би било чудесно.“ Не приех липсата на ентусиазъм като нещо лично. Джейми говореше като възрастна и мисля, че точно затова се разбираше толкова добре с по-старите хора.

На следващия ден отидох у тях и първото нещо, което забелязах, беше, че колата на Хегбърт не е на пътеката, която водеше към къщата. Когато тя отвори вратата, знаех, че не трябва да питам дали мога да вляза.

— Здравей, Лендън — каза тя както винаги, все едно е изненадана, че ме вижда. Косата й отново беше пусната и аз приех това като положителен знак.

— Здравей, Джейми — отвърнах небрежно аз.

Тя посочи столовете.

— Татко не е вкъщи, но можем да седнем на верандата, ако нямаш нищо против.

Не ме питайте как се случи, защото все още не мога да си го обясня. В един момент стоях там, пред нея, и се канех да тръгна към единия край на верандата, в следващия направих съвсем друго. Вместо към столовете, пристъпих към нея и протегнах ръка. Взех ръката й в своята и я гледах право в очите, приближавайки се все повече към нея. Тя не отстъпи назад, но очите й леко се разшириха и за миг си помислих, че съм постъпил неправилно, като се чудех дали да продължа. Спрях, усмихнах се и наклоних глава настрани. Следващото нещо, което видях, беше, че тя също свежда глава със затворени очи и лицата ни се доближават едно към друго.

Не беше дълго и, разбира се, не беше като целувките, които виждате във филмите днес, но беше прекрасно. Всичко, което си спомням, че когато устните ни се докоснаха, знаех, че помня този миг цял живот.