Никълъс Спаркс
Незабравима разходка (9)

Глава 8

Вечерта на премиерата беше студена и свежа, небето беше ясно, без нито едно облаче. Трябваше да сме в театъра един час по-рано и през целия ден се чувствах доста зле заради това, което бях наговорил на Джейми предишния ден. Тя винаги се отнасяше мило с мен и съзнавах, че се бях държал като гадняр. Виждах я по коридорите в междучасията и исках да я спра и да се извиня за думите си, но тя се скриваше в тълпата, преди да ми се удаде тази възможност.

Джейми вече беше в театъра, когато аз най-после пристигнах и видях, че разговаря с мис Гарбър и Хегбърт встрани край завесата. Всички се щураха насам-натам, но тя изглеждаше странно спокойна. Все още не беше си сложила костюма — трябваше да бъде облечена в бяла, ефирна дреха, за да прилича на ангел — и беше с пуловера, с който ходеше на училище. Въпреки че се притеснявах от реакцията й, приближих се към тримата.

— Здравей, Джейми — казах аз. — Здравейте Преподобни… Мис Гарбър.

Джейми се обърна към мен и отвърна:

— Здравей, Лендън — бях сигурен, че и тя е мислила за случилото се предишната вечер, защото не ми се усмихна както обикновено, когато ме види. Попитах дали мога да поговоря с нея насаме, извинихме се и двамата и се дръпнахме настрани, за да не ни чуват. Забелязах, че Хегбърт и мис Гарбър ни наблюдават.

Огледах нервно сцената.

— Съжалявам за всичко, което ти наговорих вчера вечерта — започнах аз. — Знам, че сигурно съм те засегнал. Не бях прав да ти говоря така.

Джейми ме погледна, сякаш се чудеше дали да ми повярва.

— Наистина ли си мислиш това, което ми каза? — попита тя накрая.

— Просто бях в лошо настроение, това е всичко. Понякога се изнервям — знаех, че всъщност не съм отговорил на въпроса й.

— Разбирам — каза тя както предишната вечер. След това се обърна към празните места за публиката. В очите й отново се появи тъга.

— Виж какво — казах аз и хванах ръката й, — обещавам да изкупя вината си — не ме питайте защо й наговорих тези неща, просто в момента ми се струваше, че така трябва.

За пръв път тази вечер тя се усмихна.

— Благодаря — каза тя и се обърна с лице към мен.

— Джейми?

Джейми се извърна.

— Да, мис Гарбър?

— Мисля, че е време да се приготвиш — мис Гарбър й помаха с ръка.

— Трябва да тръгвам — каза Джейми.

— Знам.

— Стискам ти палци — пожела ми тя. Предполага се, че да пожелаеш на някого директно преди представление носи нещастие. Затова всички казват „стискам ти палци“. Пуснах ръката й.

— Ще се справим. Обещавам ти.

 

 

Беше време да се приготвим и се разделихме. Аз се отправих към мъжката гримьорна. За Бофорт театърът беше доста модерен, с отделни гримьорни, което ни караше да се чувстваме като истински артисти, а не ученици.

Костюмът ми беше вече в гримьорната. В началото на репетициите ни взеха мярка, за да бъдат костюмите по наш размер и аз тъкмо се обличах, когато Ерик влезе, без да почука. Еди беше още в гримьорната и обличаше костюма на немия скитник и когато го видя, в очите му се появи ужас. Поне веднъж седмично Ерик го хващаше за колана и дръпваше рязко нагоре панталона му, при което бельото се впиваше болезнено между краката му. Така че щом го видя, Еди се изнесе навън с пълна скорост, нахлузвайки единия крачол на костюма си в движение. Ерик не му обърна внимание и седна на тоалетната масичка пред огледалото.

— И така — каза той с дяволита усмивка на лицето, — какво смяташ да правиш?

Погледнах го учудено.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Имам предвид пиесата, глупако. Няма ли да объркаш репликите си или нещо подобно?

Поклатих глава:

— Не.

— А да събориш декорите? — всички знаеха за декорите.

— Нямам такива намерения — отговорих стоически.

— Искаш да кажеш, че ще направиш всичко както трябва?

Кимнах. Не си бях и помислял нещо друго.

Той ме изгледа продължително, сякаш ме виждаше за пръв път.

— Предполагам, че най-после си пораснал, Лендън — заяви той накрая. Тъй като го каза Ерик, не бях сигурен дали това беше комплимент.

Ив двата случая обаче знаех, че е прав.

* * *

В пиесата Том Торнтън е удивен, когато за пръв път вижда ангела в образа на момиче, затова тръгва с него, за да му помогне да сподели коледния празник с неудачниците. Първите му думи са: „Ти си прекрасна“ и аз трябваше да ги кажа така, сякаш излизат направо от сърцето ми. Това беше основен момент в цялата пиеса, определящ тона на всичко, случващо се оттук нататък. Проблемът обаче беше, че аз все още не бях отработил добре тази реплика. Разбира се, изговарях думите, но не звучаха убедително, може би защото, когато ги изричах, виждах Джейми така, както всеки друг, с изключение на Хегбърт. Това беше единствената сцена, за която мис Гарбър така и не използва думата „великолепно“, затова се чувствах неспокоен. Опитвах се да си представя някой друг в ролята на ангела, за да прозвучат думите ми както трябва, но въпреки всичките ми опити верният тон ми убягваше.

Когато завесата най-после се вдигна, Джейми беше още в гримьорната. Не я бях видял преди това, но нямаше проблем. Тя така или иначе не участваше в първите няколко сцени. Те бяха посветени на Том Торнтън и отношенията с дъщеря му.

Не мислех, че ще бъда толкова неспокоен при появата си на сцената, бях репетирал ролята си толкова пъти, но предполагам, че всеки би се чувствал замаян като мен. Залата беше препълнена и както беше казала мис Гарбър, в дъното бяха поставили два реда допълнителни места. По принцип театърът побираше четиристотин души, но на допълнителните места имаше още поне петдесет. Освен това край стените имаше правостоящи, натъпкани като сардели.

Щом стъпих на сцената, публиката стихна. Зрителите, както забелязах, бяха главно възрастни дами със синкави коси — от онези, които играят бинго и пият коктейли „Блъди Мери“ по време на неделната си късна закуска. В дъното видях Ерик с всичките ми приятели. Беше адски странно, ако ме разбирате, да стоя изправен пред всичките тези хора, които чакаха да кажа нещо.

По време на първите сцени от пиесата се постарах да не мисля за хората в залата. Между другото, тъй като беше дребна, Сали едноокото чудо изпълняваше ролята на моята дъщеря. Изиграхме сцените така, както ги бяхме репетирали. Никой не обърка репликите си, макар че изпълнението ни не се отличаваше с особена артистичност. Когато завесата се спусна след първото действие, трябваше бързо да сменим декора. Този път всички се заеха да помагат. Пръстите ми останаха невредими, защото гледах да съм по-далече от Еди.

Все още не бях видял Джейми — предполагам, че я бяха освободили от местенето на декорите, защото дрехата й беше ушита от фина материя и можеше да се скъса, ако се закачи на някой пирон, но с цялата работа, която трябваше да свършим, нямах време да мисля за нея. Следващото нещо, което осъзнах, беше вдигането на завесата, при което се върнах отново в света на Хегбърт Съливан, вглеждах се във витрините на магазините и търсех музикалната кутия, която дъщеря ми искаше за Коледа. Бях с гръб към мястото, откъдето Джейми трябваше да излезе на сцената, но усетих как зрителите затаиха дъх при появата й. И преди в залата беше тихо, но сега настъпи абсолютна тишина. Точно тогава с крайчеца на очите си видях как челюстта на Хегбърт, който седеше малко встрани близо до сцената, трепери. Приготвих се да се обърна и когато го направих, разбрах каква е причината.

За пръв път, откакто я познавах, косата й с цвят на мед не беше прибрана в стегнат кок на тила. Спускаше се свободно върху раменете й и беше по-дълга, отколкото предполагах — достигаше до средата на гърба й. Беше леко посипана с нещо блестящо и на светлината на прожекторите искреше като кристален ореол. Заедно с ефирната бяла дреха, скроена точно за нея, беше удивителна гледка. Изобщо не приличаше на момичето, с което бях израснал, нито на момичето, което неотдавна опознах. Освен това беше гримирана — съвсем малко, само колкото да изпъкне мекотата на чертите й. Беше леко усмихната, сякаш криеше в сърцето си някаква тайна, точно както го изискваше ролята й.

Беше същински ангел.

Знам, че челюстта ми леко увисна и просто стоях там и я съзерцавах, както ми се стори цяла вечност, без да мога да продумам от изненада, докато внезапно не си спомних, че трябва да изрека репликата си. Поех дълбоко въздух и бавно я произнесох.

— Ти си прекрасна — казах най-после и мисля, че всички в залата, от дамите със сини коси до приятелите ми на задния ред, повярваха, че съм искрен.

За пръв път бях улучил верния тон на репликата.