Никълъс Спаркс
Незабравима разходка (5)

Глава 4

През двете седмици след училищния бал животът ми, в общи линии, отново се нормализира. Баща ми се върна във Вашингтон и вкъщи стана по-забавно, главно защото отново можех да се измъквам навън през прозореца за среднощните си приключения в гробището. Не знам с какво това място ни привличаше толкова. Може би най-вече с надгробните камъни, които се оказаха доста удобни за сядане.

Обикновено се събирахме в един участък, където преди сто години бяха погребвани членовете на семейство Престън. Там имаше шест надгробни камъка, подредени в кръг, и беше много удобно да си подаваме варените фъстъци. Веднъж с приятелите ми решихме да научим всичко, което можем, за семейство Престън. Отидохме в библиотеката, за да проверим дали има нещо, писано за тях. Искам да кажа, че ако седиш на нечия надгробна плоча, не е зле да научиш нещо за него, нали?

Оказа се, че в регистрите няма кой знае каква информация за семейството, но все пак открихме нещо интересно. Вярвате или не, но Хенри Престън, бащата, бил еднорък дървосекач. Предполагахме, че може да отсече всяко дърво толкова бързо, колкото и човек с две ръце. Представата за еднорък дървосекач веднага ни заинтригува и ние разговаряхме дълго за това. Питахме се какво друго е могъл да върши с една ръка и часове наред обсъждахме колко бързо би могъл да хвърли бейзболната топка и дали би могъл да преплува Вътрешноконтиненталния воден път. Признавам, че разговорите ни не бяха особено интелектуални, но ми беше забавно.

Една съботна вечер отново бяхме там с няколко приятели, ядяхме фъстъци и разговаряхме за Хенри Престън, когато Ерик ме попита как е минала „срещата“ ми с Джейми Съливан. С него не се бяхме виждали доста време след училищния бал, защото футболният сезон вече беше стигнал до плейофите и Ерик беше извън града с отбора през последните няколко седмици.

— Мина добре — казах аз, повдигайки рамене, като се стараех гласът ми да прозвучи безразлично.

Ерик закачливо ме сръга с лакът и аз изохках. Беше поне тринадесет-четиринадесет килограма по-тежък от мен.

— Целуна ли я за лека нощ?

— Не.

Той отпи една голяма глътка от кутията си с „Будвайзер“. Не знам как го правеше, но Ерик никога нямаше проблеми с купуването на бира, което беше странно, защото всички в града знаеха на колко години е.

Обърса си устните с опакото на ръката и ми хвърли един кос поглед.

— Мислех си, че след като ти е помогнала да почистите тоалетната, поне си я целунал за лека нощ.

— Да, ама не съм.

— Не се ли опита поне?

— Не.

— И защо?

— Тя не е такова момиче — казах аз и макар всички да знаеха, че съм прав, прозвуча така, сякаш я защитавам.

Ерик се хвана за думите ми като пиявица.

— Според мен ти я харесваш — каза той.

— Глупости — отвърнах аз, а той ме тупна по гърба толкова силно, че ми изкара въздуха. След всяка среща с Ерик имах синини на следващия ден.

— Да, може и да са глупости — каза той, като ми намигна, — обаче ти си този, който е лапнал по Джейми Съливан.

Знаех, че навлизаме в опасна зона.

— Използвах я, за да направя впечатление на Маргарет — казах аз. — Като имам предвид любовните бележчици, които ми изпраща напоследък, смятам, че съм успял.

Ерик се изсмя гръмогласно и отново ме тупна по гърба.

— Ти и Маргарет… много интересно.

Разбрах, че тормозът ми се размина и въздъхнах облекчено, когато разговорът се завъртя в друга посока. Вмъквах по някоя дума от време на време, но всъщност не слушах какво си говорят. Вместо това чувах един слаб глас в мен, който ме караше да си задавам въпроси за онова, което бе казал Ерик.

Работата беше там, че Джейми вероятно беше най-добрият избор, който бих могъл да направя, особено като се има предвид как протече вечерта. Малко момичета — малко хора изобщо — биха постъпили като нея. В същото време това, че беше добро момиче, не означаваше, че я харесвам. Изобщо не бях разговарял с нея след бала, освен когато се засичахме в часовете по драматично изкуство, но дори и тогава разменяхме само по някоя дума. Казвах си, че ако изобщо я харесвах, щях да искам да си говоря с нея. Ако я харесвах, щях да й предложа да я изпращам до дома. Ако я харесвах, щях да искам да я заведа в „Сесилс Дайнър“ на понички и кола. Но аз не исках да направя нито едно от тези неща. Наистина. Според мен вече си бях изтърпял наказанието.