Никълъс Спаркс
Незабравима разходка (14)

Глава 13

Когато бях седемнайсетгодишен, животът ми се промени завинаги. Сега, когато вървя по улиците на Бофорт четиридесет години по-късно, мислейки си за онази година от моя живот, аз си спомням всичко толкова ясно, сякаш го преживявам наново.

Спомням си как Джейми отговори с „да“ на въпроса, който й зададох задъхан и как двамата се разплакахме. Спомням си как говорих с Хегбърт и с родителите ми, за да им обясня какво искам да направя. Те смятаха, че го правя заради Джейми, затова и тримата се опитаха да ме разубедят, особено когато разбраха, че тя се е съгласила. Това, което не разбраха и се наложи да им го обяснявам, беше, че го правех заради себе си.

Обичах Джейми, обичах я толкова силно, че не ме интересуваше дали е болна. Не ме интересуваше, че няма да сме заедно дълго време. Всичко това беше без значение. Единственото ми желание беше да постъпя така, както ми диктуваше сърцето. За пръв път бях чул гласа на Господ и бях абсолютно сигурен, че няма да му се противопоставя.

Знам, че някои от вас се чудят дали не съм го направил от съжаление. Циниците дори могат да се запитат дали не съм го сторил, защото не й оставаше много време. Отговорът и на двата въпроса е отрицателен. Щях да се оженя за Джейми Съливан, независимо какво би станало в бъдеще. Щях да се оженя за Джейми Съливан, дори и ако чудото, за което се молех, внезапно се случеше. Знаех го в момента, когато я попитах дали е съгласна, знам го и днес.

Джейми беше нещо повече от момичето, което обичах. През онази година тя ми помогна да се превърна в човека, който съм днес. С непоколебимата си ръка тя ми показа колко е важно да помагаш на другите. С търпението и добротата си ми показа какво всъщност е животът. Нейната жизнерадост и оптимизмът й, които запази въпреки болестта, бяха най-удивителното нещо, което някога съм виждал.

Венча ни Хегбърт в Баптистката църква. Татко беше мой кум. Това е още едно нещо, което й дължа. На юг по традиция баща ти трябва да бъде до теб, но тя едва ли би имала значение за мен, ако в живота ми не се беше появила Джейми. Тя отново ме сближи с баща ми. Успя да излекува дори някои от раните между нашите две семейства. След стореното от татко за мен и за Джейми разбрах, че винаги мога да разчитам на него. С течение на годините връзката между нас се засилваше непрекъснато чак до смъртта му.

Освен това Джейми ми разкри стойността на прошката и силата й да преобразява. Осъзнах го в деня, когато Ерик и Маргарет дойдоха да я видят. Тя не таеше злоба към никого. Живееше така, както ни учи Библията.

Тя беше не само ангелът, спасил Том Тортън, тя беше ангелът, който спаси всички ни.

 

 

В църквата беше пълно с хора, точно както искаше тя. Вътре имаше над двеста души, отвън много повече. Оженихме се на 12 март 1959 г. Тъй като всичко стана много набързо, нямаше време за големи приготовления и хората се стекоха без покана, за да направят деня ни по-специален просто като дойдат да ни подкрепят. Видях всички, които познавах — мис Гарбър, Ерик, Маргарет, Еди, Сали, Кери, Анджела и дори Лу и баба му. Всички се просълзиха, когато засвири музиката. Въпреки че беше слаба и не беше напускала леглото си от две седмици, Джейми настоя да мине по пътеката между редовете, за да може баща й да ми я предаде като булка. „Това е много важно за мен, Лендън — беше ми казала тя. — То е част от мечтата ми, помниш ли?“ Макар и да предполагах, че това е невъзможно, кимнах с глава. Не можех да не се удивявам на вярата й.

Знаех, че смята да облече роклята, която носеше в театъра вечерта по време на представлението, макар че щеше да й бъде доста широка. Това беше единствената бяла рокля, която можеше да се намери за толкова кратко време. Докато стояхме изправени пред паството и аз си мислех как ли ще изглежда Джейми с роклята, татко постави ръка на рамото ми и каза:

— Гордея се с теб, синко.

Кимнах.

— И аз се гордея с теб, татко.

За пръв път му казвах това.

Мама беше на първия ред и вдигна към очите кърпичката си, когато започна Менделсоновият „Сватбен марш“. Вратите се разтвориха и видях Джейми в инвалидния й стол с медицинската сестра до нея. Тя се надигна, напрягайки малкото останали й сили. Едва стоеше на краката си, но баща й я крепеше. Двамата бавно поеха по пътеката. Всички в църквата ги гледаха, онемели от удивление. На половината път Джейми се умори и те спряха, за да си поеме въздух. Очите й бяха затворени и за миг си помислих, че няма да може да продължи. Знам, че не бяха минали повече от десет-дванадесет секунди, но на мен те ми се сториха цяла вечност. Накрая тя кимна леко с глава и тръгнаха отново. Сърцето ми се изпълни с гордост.

Помислих си, че това бяха най-трудните стъпки, които някой някога е извървявал. Една незабравима разходка.

Докато Джейми и баща й вървяха, сестрата ги следваше с инвалидната количка. Когато най-после тя се изправи до мен, всички ахнаха радостно и започнаха спонтанно да ръкопляскат. Сестрата нагласи количката и Джейми седна отново в нея, защото ходенето я бе изтощило. Усмихнах се и коленичих, за да бъда на едно ниво с нея. Татко също коленичи.

Хегбърт целуна Джейми по бузата и взе Библията си, за да започне церемонията. Сега изпълняваше задълженията си. Той сякаш беше изоставил ролята си на баща и се бе дистанцирал, за да може да контролира чувствата си. Въпреки това виждах какво усилие му коства да стои пред нас. Сложи си очилата, отвори Библията, след което погледна към Джейми и мен. Извисяваше се над нас и си личеше, че не беше очаквал да сме толкова ниско. Постоя така за миг, почти объркан, след това изненадващо реши също да коленичи. Джейми се усмихна, хвана свободната му ръка, а след това моята и свърза и трима ни.

Хегбърт започна церемонията, както повеляваше традицията, след това прочете текста от Библията, който тя веднъж ми беше посочила. Тъй като знаех колко е слаба, предполагах, че ще ни накара да произнесем клетвите си за вярност веднага, но той отново ме изненада. Погледна към Джейми и мен, след това към всички в църквата и после пак към нас, като че ли търсеше подходящите думи.

Прочисти гърлото си и извиси глас, за да могат всички да го чуват. Ето какво каза:

— Като баща от мен се очаква да предам дъщеря си на младоженеца, но не съм сигурен, че мога да го сторя.

Всички затаиха дъх и Хегбърт ми кимна, за да ми подскаже да бъда търпелив. Джейми стисна ръката ми, за да ме подкрепи.

— Не мога да дам Джейми, както не мога да дам и сърцето си. Но това, което мога да направя е да позволя и на друг да сподели радостта, с която винаги ме е дарявала. Бог да благослови и двама ви!

След това остави Библията настрани. Протегна ръката си към мен, аз я взех и така затворихме кръга.

После пристъпи към брачната клетва. Татко ми подаде пръстена, който мама ми беше помогнала да избера, Джейми също ми даде пръстен. Сложихме ги на пръстите си. Хегбърт ни наблюдаваше и когато бяхме готови, ни обяви за съпруг и съпруга. Целунах нежно Джейми, а мама се разплака. След това я хванах за ръката. Пред Бог и пред всички останали й се врекох в любов и вярност в добро и зло. Никога не съм се чувствал толкова добре.

Спомням си, че това беше най-прекрасният момент в живота ми.

 

 

И сега, четиридесет години по-късно, все още си спомням този ден до най-малката подробност.

Може да съм по-стар и по-мъдър, може да съм имал друг живот след това, но знам, че когато настъпи и моят край, спомените от този ден ще бъдат последното нещо, което ще изчезне от съзнанието ми. Все още я обичам и никога не съм свалял пръстена си. През всичките тези години никога не съм изпитвал желание да го направя.

Вдишвам дълбоко свежия пролетен въздух. Макар че Бофорт се е променил и че аз също съм се променил, въздухът си остава същият. Той все още е въздухът от времето, когато бях седемнайсетгодишен, и когато накрая го изпускам, отново съм на петдесет и седем. Но няма нищо страшно. Усмихвам се леко, поглеждам към небето и знам, че има нещо, което все още не съм ви казал: сега вярвам, че стават чудеса.