Никълъс Спаркс
Незабравима разходка (13)

Глава 12

Беше болна от левкемия. Знаеше го от миналото лято.

В момента, в който ми го каза, кръвта се дръпна от лицето ми и в съзнанието ми се заредиха образи, от които главата ми се замая. Сякаш в този кратък миг времето изведнъж беше спряло и аз разбрах всичко, случило се между нас. Разбрах защо искаше да играя в пиесата, разбрах защо след първото представление Хегбърт й прошепна със сълзи на очи, че е ангел. Разбрах защо изглеждаше толкова уморен през цялото време и защо се терзаеше, че ходя у тях. Всичко ми стана абсолютно ясно.

Защо тя искаше Коледата в приюта да е толкова специална…

Защо не мислеше, че ще отиде в колеж…

Защо ми подари Библията си…

Във всичко това имаше смисъл, но същевременно беше толкова безсмислено.

Джейми Съливан беше болна от левкемия…

Джейми, милата Джейми, умираше…

Моята Джейми…

— Не, не — прошепнах аз, — трябва да има някаква грешка…

Но грешка нямаше и когато го повтори, целият ми свят опустя. Главата ми се завъртя и аз се вкопчих здраво в нея, за да не загубя равновесие. Видях мъж и жена да вървят по улицата към нас с наведени глави, придържайки шапките си с ръка, за да не ги отнесе вятърът. Куче притича през пътя и спря, за да подуши някакви храсти. Един съсед отсреща се беше качил на подвижна стълба и сваляше коледните лампички. Обикновени сцени от ежедневието, неща, които никога не бих забелязал преди и които изведнъж събудиха в мен гняв. Затворих очи, исках всичко това да изчезне.

— Съжалявам, Лендън — непрекъснато повтаряше тя.

Аз трябваше да кажа това. Сега го осъзнавам, но тогава бях толкова объркан, че не бях в състояние да произнеса нито дума.

Дълбоко в душата си знаех, че нищо няма да изчезне. Отново я прегърнах, защото не знаех какво друго да направя. В очите ми напираха сълзи. Опитвах се да се държа твърдо, да й бъда опора, от което смятах, че имаше нужда, но не успявах.

Плакахме дълго на улицата, близо до дома й. Плакахме, когато Хегбърт отвори вратата и разбра веднага по израза на лицата ни, че тайната им е разкрита. Плакахме, когато казахме на мама по-късно същия следобед, а тя ни притисна до гърдите си и зарида толкова силно, че прислужницата и готвачката искаха да извикат лекар, защото решиха, че се е случило нещо с баща ми. В неделя Хегбърт съобщи на всички от паството, на лицето му бяха изписани болка и страх, затова се наложи да му помогнат да седне на мястото си, преди още да е свършил.

Всички бяха втренчили поглед пред себе си, мълчаха и не можеха да повярват на ушите си. Всеки като че ли чакаше развръзката на някаква ужасна шега, която не можеха да повярват, че са чули. После всички се разридаха.

* * *

Седяхме с Хегбърт в деня, в който Джейми ми съобщи за болестта си, и тя търпеливо отговаряше на въпросите ми. Каза ми, че не знае колко време й остава. Не, лекарите не можели да направят нищо. Това било рядка форма на болестта, казали те, която била нелечима. Да, в началото на учебната година тя се чувствала добре. Но през последните няколко седмици състоянието й се влошило.

— Ето как се развива болестта — каза ми тя. — Чувстваш се добре и после, когато тялото ти не може повече да се бори, започва да ти става зле.

Преглъщайки сълзите си, си помислих за пиесата.

— Но всичките тези репетиции… тези дълги дни… може би не трябваше да участваш.

— Може би — каза тя, като хвана ръката ми и ме прекъсна. — Именно участието ми в пиесата ми помогна да издържа толкова дълго.

 

 

По-късно сподели, че са минали седем месеца, откакто са й поставили диагнозата. Лекарите й давали година, а може би и по-малко.

В наши дни можеше да е по-различно. В наши дни може би щяха да я излекуват. В наши дни Джейми навярно щеше да е жива. Но това се случи преди четиридесет години и аз знаех какво означава. Само чудо можеше да я спаси.

— Защо не ми каза?

Това беше единственият въпрос, който не й бях задал. Не бях спал предишната нощ и очите ми все още бяха подути. Цяла нощ се мятах между шока и отрицанието, между скръбта и гнева, отново и отново, исках всичко това да не е вярно и се молех да се окаже някакъв ужасен кошмар.

На следващия ден, седяхме във всекидневната им. Хегбърт току-що беше съобщил за болестта на Джейми пред паството. Беше 10 януари 1959 г.

Джейми не изглеждаше толкова потисната, колкото очаквах. Но от друга страна, живееше с тази мисъл вече седем месеца. За това знаеха само тя и Хегбърт и нито един от двамата не се довери дори на мен. Бях обиден и същевременно уплашен.

— Бях решила — обясни ми тя, — че ще е по-добре, ако не казвам на никого и помолих татко също да не казва. Видя как се чувстваха хората след службата днес. Никой дори не ме погледна в очите. Ако ти остават само още няколко месеца живот, това ли би искал?

Осъзнавах, че е права, но от това не ми стана по-леко. За пръв път през живота си не знаех изобщо какво да правя.

 

 

Дотогава не беше умирал никой от близките ми, не и някой, когото да помня. Баба ми беше починала, когато съм бил на три и не си спомнях нищо за нея, нито за опелото, нито времето след нейната смърт. Чувал съм, разбира се, разказите на татко и дядо, но това бяха просто думи, нищо повече. Беше все едно дали ще слушаш, или ще прочетеш във вестника историите за някоя жена, която в действителност никога не си познавал. Въпреки че баща ми ме взимаше със себе си, когато носеше цветя на гроба й, никога не съм изпитвал някакви чувства, свързани с нея. Чувствата ми бяха насочени към хората, останали след смъртта й.

Никой от семейството или приятелите ми не беше се сблъсквал с нещо подобно. Джейми беше на седемнайсет години, дете, което се превръщаше в жена. Умираше и в същото време беше толкова жизнена. Страхувах се, страхувах се повече от всякога, не само за нея, а и за себе си. Живеех в страх да не сбъркам, да не я нараня. Беше ли уместно да се ядосвам в нейно присъствие? Беше ли уместно да говоря за бъдещето? От страх ми беше трудно дори да разговарям с нея, макар че тя беше търпелива с мен.

Страхът ми обаче ме накара да разбера и нещо друго, нещо, което влошаваше положението. Разбрах, че дори не съм я познавал, когато беше здрава. Започнах да се виждам с нея едва преди няколко месеца и бях влюбен в нея едва от осемнадесет дни. Тези осемнадесет дни като че ли бяха целият ми живот, но сега, щом я погледнех, непрекъснато се питах колко още дни ни остават.

В понеделник не дойде на училище и аз някак си почувствах, че тя вече никога няма да върви по училищните коридори. Никога нямаше да я видя да чете усамотена Библията в обедната почивка, никога нямаше да зърна кафявия й пуловер сред тълпата, запътила се към класната стая. Беше приключила завинаги с училището, никога нямаше да получи дипломата си.

Не можех да се съсредоточа върху нищо по време на часовете, слушайки как учителите един след друг ни съобщават това, което повечето от нас вече бяха чули. Учениците реагираха както хората в църквата онази неделя. Момичетата плачеха, момчетата бяха увесили глави, разказваха истории за нея, все едно че вече беше умряла. „Какво можем да направим?“, питаха се те на глас и се обръщаха към мен за отговор.

— Не знам — това беше всичко, което можех да им кажа.

Тръгнах си по-рано от училище и отидох у тях. Реших да не ходя на следобедните часове. Почуках и Джейми ми отвори вратата, жизнерадостна и безгрижна на вид, както винаги.

— Здравей, Лендън — каза тя. — Изненада ме.

Когато се приближи към мен за целувка, аз я целунах по рамото, защото едва се сдържах да не се разплача.

— Татко не е у дома в момента, но ако искаш, можем да седнем на верандата.

— Как можеш? — попитах внезапно аз. — Как можеш да се преструваш, че всичко е наред?

— Не се преструвам, Лендън. Нека си взема палтото и ще седнем отвън да поговорим, става ли?

Усмихна ми се, докато чакаше отговора ми и накрая й кимнах, стиснал устни. Пресегна се и ме потупа по ръката.

— Веднага се връщам.

Отидох до стола и седнах. Джейми се появи след минутка, облечена с дебело палто и с ръкавици и шапка, за да й е топло. Североизточният вятър беше стихнал и денят не бе толкова студен, както през уикенда. Но за нея все пак беше доста хладно.

— Нямаше те на училище днес казах аз.

Тя погледна надолу и кимна.

— Да.

— Ще се върнеш ли някога пак в училище?

Въпреки че знаех отговора, трябваше да го чуя от нея.

— Не — отвърна тя тихо. — Няма.

— Защо? Толкова ли си болна вече?

Очите ми се изпълниха със сълзи, а тя се пресегна и взе ръката ми в своята.

— Не. Всъщност днес се чувствам доста добре. Просто искам да си бъда у дома сутрин, преди татко да отиде на работа. Искам да прекарвам колкото може повече време с него.

Преди да умра, имаше предвид тя, но не го каза. Почувствах, че ми се повдига, и замълчах.

— Когато лекарите ни казаха за пръв път — продължи тя, — посъветваха ме да се опитам да водя нормален живот, доколкото е възможно. Това щяло да ми даде сили.

— В тази работа няма нищо нормално — казах с мъка аз.

— Знам.

— Не се ли страхуваш?

Не знам защо, но очаквах да каже „не“, да каже нещо мъдро като възрастен човек или да ми обясни, че не ни е дадено да разберем Божия промисъл. Тя погледна настрани, после рече:

— Да. Страхувам се през цялото време.

— Тогава защо не ти личи?

— Личи ми, когато съм сама.

— Защото не ми вярваш?

— Не — отвърна тя. — Защото знам, че и ти се страхуваш.

 

 

Започнах да се моля да стане някакво чудо. Чудеса се случваха постоянно, бях чел за това във вестниците.

Хората отново прохождаха, макар да им бяха казали, че никога няма да стъпят на краката си, или оцеляваха след ужасен инцидент, когато не са имали никаква надежда. От време на време край Бофорт някой пътуващ проповедник разпъваше палатката си и хората се стичаха там, за да видят как изцелява болни. Бях ходил няколко пъти и аз, макар да смятам, че в повечето случаи изцелението беше ловък магически трик, тъй като не познавах излекуваните. Но понякога се случваха неща, които дори и аз не можех да си обясня. Старият Суини, местният пекар, беше участвал в Първата световна война. Бил артилерист, сражавал се в окопите и от месеците артилерийски обстрел на врага оглушал с едното си ухо. Не беше номер, той действително не чуваше нищо и на времето, когато бяхме деца успявахме да задигнем някоя канелена кифличка, без да ни усети. Но проповедникът започна да се моли горещо и накрая постави ръката си на глухото му ухо. Суини изкрещя толкова силно, че хората наскачаха от местата си. На лицето му беше изписан ужас, сякаш човекът го беше докоснал с нажежен до бяло ръжен, но след това поклати глава и се огледа наоколо, изричайки думите „Отново чувам“. Самият той не можеше да повярва. „Господ — беше казал проповедникът, когато Суини се запъти към мястото си — може всичко. Той чува молитвите ни.“

И така, в онази вечер отворих Библията, която Джейми ми беше подарила за Коледа, и започнах да чета. Бях чувал всичко за Библията в неделното училище или църквата, но помнех само основните неща — как Господ изпратил седемте язви, за да могат израилтяните да напуснат Египет, как Йона бил погълнат от кит, как Исус ходил по водата и възкресил Лазар от мъртвите. Знаех, че фактически всяка глава от Библията разказва как Господ прави нещо вълнуващо, но не бях ги изучавал всичките. Като християни ние се занимавахме подробно с Новия завет, но не знаех нищо за книги като Исус Навин, Рут или Йоил. Първата вечер прочетох Битие, а втората Изход. После Левит, а след това Числа и Второзаконието. На някои места четенето вървеше бавно, особено при тълкуванията на законите, но въпреки това не можех да спра да чета. Беше мъчително, че не успявах да проумея всичко.

Късно една вечер бях вече уморен, когато най-после стигнах до псалмите. Някак си знаех, че търся именно това. Всеки е чувал двадесет и третия псалм, който започва с думите: „Господ е пастир мой и аз няма да остана в нужда.“ Исках да прочета и другите, тъй като никой от тях не би трябвало да е по-важен от останалите. След около час стигнах до един подчертан текст. Предполагам, че Джейми го беше отбелязала, защото означава нещо за нея. Ето какво пишеше там:

„Към Тебе, Господи, викам: твърдиня моя, не бъди безмълвен към мене, да не би при Твоето безмълвие да се уподобя на слизащ в гроб.

Чуй гласа на моите молби, кога викам към Тебе, кога дигам ръце към светия Твой храм.^[1]“

Затворих Библията със сълзи на очи, неспособен да довърша псалма. Някак си усещах, че го е подчертала за мен. „Не знам какво да правя“, пророних вцепенен, вперил поглед в слабата светлина на лампата в спалнята ми. С мама седяхме на леглото ми. Наближаваше краят на януари, най-трудния месец в живота ми, а знаех, че през февруари положението ще бъде още по-зле.

— Знам, че ти е трудно — шепнеше тя, — но нищо не можеш да направиш.

— Нямам предвид, че Джейми е болна. Знам, че нищо не може да се направи. Имам предвид Джейми и мен самия.

Мама ме погледна съчувствено. Тревожеше се за Джейми, но се тревожеше и за мен. Аз продължих:

— Трудно ми е да говоря с нея. Когато я погледна, не мога да мисля за нищо друго, освен за деня, когато няма да мога да я виждам. През цялото време, докато съм на училище, си мисля за нея и бързам да я видя веднага след това, но когато отида у тях, не знам какво да й кажа.

— Не знам дали има нещо, което можеш да й кажеш, за да се почувства по-добре.

— Тогава какво да направя?

Тя ме погледна с тъга и ме прегърна през рамото.

— Наистина я обичаш, нали? — попита ме тя.

— С цялото си сърце.

Погледна ме. Не бях я виждал толкова натъжена преди.

— Какво ти подсказва сърцето, че може да направиш?

— Не знам.

— Може би — рече нежно тя — се напрягаш прекалено, за да го чуеш.

 

 

На другия ден се чувствах малко по-добре, когато бях с Джейми. Преди да отида при нея, си обещах, че няма да казвам нищо, което би я потиснало, че ще се опитвам да й говоря както преди. Така и направих. Приседнах на канапето до нея и й разказах за някои от приятелите си, с какво се занимават. Осведомих я за успеха на баскетболния отбор. Оплаках й се, че все още не са ми се обадили от Университета на Северна Каролина и че се надявам това да стане през следващите няколко седмици. Казах й, че очаквам с нетърпение дипломирането си. Говорих й така, сякаш щеше да се върне в училище следващата седмица, но съзнавах, че изглеждам напрегнат. Джейми се усмихваше, кимаше с глава, когато беше необходимо, и от време на време ми задаваше въпроси. Но мисля, че когато замълчах, и двамата знаехме, че водим подобен разговор за последен път. Това не ни помагаше да се чувстваме по-добре.

Сърцето ми подсказваше същото.

Отново се обърнах към Библията с надеждата, че тя ще ми посочи пътя.

* * *

— Как се чувстваш? — попитах Джейми след няколко дни.

Беше отслабнала още повече. Кожата й започваше да придобива сивкав оттенък и през нея прозираха костите на ръцете й. Пак се виждаха синини. Седяхме във всекидневната, защото беше твърде студено, за да седим навън.

Въпреки всичко тя все още беше красива.

— С мен всичко е наред — каза тя с храбра усмивка. — Лекарите ми изписаха лекарство за болката и то като че ли ми помага малко.

Посещавах я всеки ден. Времето сякаш беше забавило ход и в същото време летеше.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Не, благодаря. Добре съм.

Огледах стаята, след това отново се обърнах към нея.

— Чета Библията — казах накрая.

— Наистина ли?

Лицето й засия и ми напомни за ангела от пиесата. Не можех да повярвам, че оттогава са минали само шест седмици.

— Исках да го знаеш.

— Радвам се, че ми каза.

— Снощи прочетох книгата на Йов — рекох аз, — където Бог подлага вярата му на изпитание.

Тя се усмихна и ме погали по ръката. Усетих мекотата на ръката й върху кожата си и ми стана приятно.

— Трябва да прочетеш нещо друго. В тази книга Бог не е представен в най-добрите си моменти.

— Защо е постъпил така с него?

— Не знам — отвърна тя.

— Чувствала ли си се някога като Йов?

Тя се усмихна и в очите й се появиха весели пламъчета.

— Понякога.

— Но не си загубила вярата си?

— Не.

Знаех, че не е, но си мисля, че аз губех моята.

— Защото си мислиш, че положението ти може да се подобри?

— Не. Защото това е единственото, което ми е останало.

После започнахме да четем Библията заедно. Това ми се струваше правилно, но сърцето ми подсказваше, че може да се направи още нещо.

Лежах буден през нощта и се питах какво да бъде то.

 

 

Четенето на Библията ни даде възможност да се съсредоточим върху нещо и изведнъж общуването ни стана по-леко, може би защото не се притеснявах толкова, че мога да я нараня. Какво по-добро от това да четем Библията? Макар че изобщо не я познавах като нея, мисля, че тя оценяваше жеста ми и на моменти слагаше ръката си на коляното ми, докато четях, и просто слушаше как гласа ми изпълва стаята.

Друг път седях до нея на канапето, гледах Библията, наблюдавах Джейми с крайчеца на окото си, докато четяхме някой пасаж, псалм или притча и я питах какво мисли за тях. Тя винаги имаше отговор, а аз кимвах с глава и обмислях казаното от нея.

Понякога ме питаше аз какво мисля и се опитвах да отговоря възможно най-добре, въпреки че понякога блъфирах и бях сигурен, че тя беше наясно с това. „Наистина ли така мислиш?“, питаше ме тя, а аз замислено търках брадичката си, преди отново да се опитам да отговоря. Понякога тя беше виновна, че не мога да се концентрирам, защото ръката й беше на коляното ми.

Една петъчна вечер я заведох у дома за вечеря. Мама се присъедини към нас за основното ястие, след това стана от масата и отиде в кабинета, за да ни остави насаме.

Беше ми хубаво да седя с Джейми и знаех, че тя също се чувства така. Не излизаше много от къщи и беше добре да смени обстановката. Откакто ми каза за болестта си, Джейми спря да носи косата си на кок и беше все още толкова красива, колкото и първия път, когато я видях с разпусната коса. Гледаше към бюфета с порцелановите сервизи — мама имаше един от онези бюфети с лампички вътре — а аз се пресегнах през масата и хванах ръката й.

— Благодаря, че дойде тази вечер.

Тя ме погледна и каза:

— Благодаря, че ме покани.

Направих пауза.

— Как е баща ти?

Джейми въздъхна.

— Не е много добре. Тревожа се за него.

— Знаеш, че той страшно те обича.

— Знам.

— И аз също — при думите ми тя погледна настрани. Като че ли чутото я изплаши отново.

— Ще продължиш ли да идваш у дома? — попита ме тя. — Даже и по-нататък, нали разбираш, когато…?

Стиснах ръката й — не силно, но достатъчно, за да й покажа, че това, което казвам, е вярно.

— Ще идвам, докато ти искаш.

— Не трябва повече да четем Библията, ако нямаш желание.

— Не — казах тихо аз. — Искам да продължим.

Тя се усмихна.

— Ти си добър приятел, Лендън. Не зная какво щях да правя без теб.

Този път тя стисна ръката ми. Седеше срещу мен с грейнало лице.

— Обичам те, Джейми — повторих аз, но този път тя не се уплаши. Погледнахме се в очите, нейните искряха. Въздъхна и отмести поглед, прокара ръка през косата си и отново ме погледна. Целунах ръката й и се усмихнах.

— И аз те обичам — най-после прошепна тя.

Това бяха думите, които се бях молил да чуя.

 

 

Не знам дали беше казала на Хегбърт за чувствата си към мен, но някак си се съмнявах, защото нямаше никаква промяна в установения му ред. Беше му станало навик да излиза от къщи, когато отивах у тях след училище, и това продължи. Чуках на вратата и го чувах да обяснява на Джейми, че излиза и ще се върне след няколко часа.

— Добре, татко — винаги казваше тя и аз чаках Хегбърт да ми отвори. След като ме пуснеше вътре, отиваше до шкафа в коридора, мълчаливо изваждаше балтона и шапката си и го закопчаваше на излизане. Балтонът му беше старомоден, черен и дълъг, от онзи вид, който е бил модерен в началото на века. Рядко говореше с мен, дори след като научи от Джейми, че сме започнали да четем Библията заедно.

Все още не му беше приятно да съм вътре в къщата, когато го няма, но въпреки всичко ми позволяваше да вляза. Знам, че до известна степен причината беше, че не желаеше Джейми да се простуди, ако седи на верандата, а единствената друга алтернатива беше да си остане у дома. Мисля, че Хегбърт също имаше нужда да остане сам за известно време и това беше истинската причина за промяната. Не ми говореше за правилата в къщата — прочетох ги в очите му още първия път, когато ми разреши да остана. Беше ми позволен достъп само до всекидневната.

Джейми все още можеше да се движи, макар че зимата беше много неприятна. В края на януари застудя и времето се задържа мразовито девет дни, а след това три дни валяха проливни дъждове. Не й се излизаше в такова време, въпреки че след като Хегбърт излезеше, можехме да постоим няколко минути на верандата, за да подишаме свежия морски въздух. В тези случаи непрекъснато се притеснявах за нея.

Докато четяхме Библията, на вратата се чукаше поне по три пъти всеки ден. Някои от хората, които се отбиваха, носеха храна, други просто идваха да я поздравят. Дойдоха дори Ерик и Маргарет и Джейми ги пусна вътре, макар че не й беше позволено. Седнахме във всекидневната и си поговорихме малко, но и двамата отбягваха да я гледат в очите.

Бяха неспокойни и им трябваха няколко минути, за да стигнат до същността на въпроса. Ерик беше дошъл, за да се извини и каза, че не може да разбере защо точно с нея е трябвало да се случи това. Каза също, че й е донесъл нещо и с трепереща ръка остави един плик за писмо на масата. Говореше със задавен от вълнение глас, преди никога не бях чувал думите му да звучат толкова сърдечно и прочувствено.

— Ти имаш най-голямо сърце от всички, които познавам — каза той на Джейми. — Макар че го приемах за даденост и невинаги съм се държал добре с теб, искам да знаеш как се чувствам. Никога не съм съжалявал толкова за нещо в живота си — той спря и изтри крайчеца на очите си. — Ти си най-добрият човек, когото вероятно някога ще познавам.

Докато той подсмърчаше и се опитваше да се пребори със сълзите, Маргарет се беше предала и ридаеше на кушетката, неспособна да говори. Когато Ерик свърши, Джейми изтри сълзите от бузите си, изправи се бавно и усмихната разтвори ръце. С този жест показваше, че му е простила. Ерик пристъпи към нея на драго сърце и открито се разплака, а тя нежно го милваше по косата и му шепнеше нещо. Двамата останаха така дълго време, тъй като Ерик плака до пълно изтощение.

След това дойде ред на Маргарет и всичко се повтори.

Когато бяха готови да си тръгнат, закопчаха якетата си и погледнаха Джейми още веднъж, сякаш да я запомнят завинаги. Не се съмнявам, че искаха да я помнят такава, каквато я видяха тогава. За мен тя беше красива и знам, че и те смятаха така.

— Не се предавай! — каза Ерик на път към вратата. — Ще се моля за теб, както и всички други — след това ме погледна, протегна ръка и ме потупа по рамото. — Ти също — каза той със зачервени очи. Докато ги гледах как си тръгват, аз се гордеех с тях както никога преди.

По-късно, когато отворихме плика, разбрахме какво е направил Ерик. Без да ни казва, беше събрал над 400 долара за приюта.

 

 

Чаках чудото.

Но то не дойде.

В началото на февруари увеличиха хапчетата, които Джейми пиеше за облекчаване на болките. Но по-големите дози я замайваха и тя падна на два пъти, отивайки към банята. Първия път си удари главата в умивалника. След това настоя лекарите да намалят дозата и те го направиха, макар и с нежелание. Въпреки че можеше да се движи нормално, болките, които изпитваше, се засилиха и понякога дори при най-малкото движение лицето й се изопваше. Левкемията е заболяване на кръвта, която циркулира из цялото тяло. Нямаше никакво спасение от нея, докато сърцето на Джейми продължаваше да бие.

Но от болестта отслабна цялото й тяло, засегна мускулите й и вече я затрудняваха дори най-простите действия. През първата седмица на февруари тя загуби близо три килограма и скоро й беше трудно да ходи, освен на съвсем кратки разстояния. При условие, разбира се, че може да изтърпи болката, която понякога беше непоносима. Отново увеличи хапчетата, като предпочете да се чувства замаяна.

И все пак продължавахме да четем Библията.

Когато отивах у тях, я заварвах на канапето с вече отворена Библия в ръка и знаех, че баща й е трябвало да я пренесе тук, за да можем да четем. Макар че никога не го спомена, и двамата разбирахме какво означаваше това.

Времето минаваше, а сърцето ми продължаваше да ми подсказва, че има още нещо, което мога да направя.

 

 

На 14 февруари, Деня на свети Валентин, Джейми избра един пасаж от Коринтяни, който означаваше много за нея. Каза ми, че ако някога има възможност да се омъжи, това е текстът, който би искала да бъде прочетен на сватбата й. Ето какво пишеше там:

„Любовта е дълготърпелива,

пълна с благост,

 

любовта не завижда,

любовта се не превъзнася,

не се гордее,

 

не безчинства, не дири своето,

не се сърди, зло не мисли,

на неправда се не радва,

а се радва на истина,

 

всичко извинява,

на всичко вярва,

на всичко се надява,

всичко претърпява.“^[2]

Джейми беше самата същност на това описание.

Три дни по-късно, когато времето малко се постопли, аз й показах нещо чудесно, което се съмнявах да е виждала преди, нещо, което бях сигурен, че ще иска да види.

Източна Северна Каролина е красива, специфична част от страната, благословена с умерен климат и преди всичко със забележителна география. Това най-вече се забелязва на остров Боуг Бенкс, разположен край брега, в близост до мястото, където бяхме израсли. Дълъг малко над тридесет и осем километра и почти километър и половина широк, този остров е щастлива случайност на природата, който се простира от изток на запад на разстояние от около осемстотин метра от брега. Жителите му имат възможност да наблюдават грандиозните изгреви и залези над могъщия Атлантически океан всеки ден от годината.

Джейми, облечена дебело, стоеше до мен на края на параходния железен кей при настъпването на тази прекрасна южна вечер. Посочих към далечината и й казах да чака. Виждах облачетата пара, които излизаха от устата ни. Тя дишаше два пъти по-учестено от мен.

Трябваше да я прикрепям, докато стояхме там. Беше по-лека от листата на дърветата, нападали през есента, но знаех, че гледката си струва.

След малко ярката, покрита с кратери, луна изплува от океана и пречупената като през призма светлина се разпиля върху бавно потъмняващата вода на хиляди блестящи частици, всяка по-красива от останалите. В същия момент на противоположната страна слънцето докосна хоризонта и небето избухна в червено, оранжево и жълто, сякаш небесата се бяха разтворили и цялата им красота се изливаше извън свещените им граници. Океанът придоби златисто сребърен цвят, леко накъдрената му повърхност искреше, отразявайки променящите се светлини. Гледката беше великолепна, напомняше за раждането на света. Слънцето продължи да потъва, хвърляйки светлина, докъдето ти стигат очите, и най-после изчезна зад хоризонта. Луната се издигаше все по-високо, като грееше в хиляди нюанси на жълтото, всеки по-блед от предишния, докато накрая придоби цвета на звездите.

Джейми наблюдаваше всичко това безмълвна. Бях я обгърнал с ръка. Дишаше плитко и слабо. Когато небето стана мастиленочерно и далече на юг се появиха първите примигващи светлинки, аз я прегърнах, целунах я нежно по двете бузи и после по устата.

— Ето това изпитвам към теб — казах аз.

 

 

Седмица по-късно Джейми все по-често посещаваше болницата, макар че настояваше да не остава там през нощта. „Искам да умра вкъщи“, това бе всичко, което казваше тя.

Тъй като лекарите не можеха да й помогнат, не им оставаше нищо, освен да изпълнят желанието й.

Поне за момента.

 

 

— Мисля си за последните няколко месеца — рекох аз.

Седяхме във всекидневната, хванати за ръце, и четяхме Библията. Лицето й беше станало още по-слабо, косата й беше започнала да губи блясъка си. Въпреки това очите й, тези нежни сини очи, бяха красиви както винаги.

Мисля, че не съм виждал красавица като нея.

— И аз си мисля за тях — каза тя.

— Ти знаеше от първия ден в часа на мис Гарбър, че аз ще участвам в пиесата, нали? Когато ме погледна и се усмихна, прав ли съм?

Тя кимна с глава.

— Да.

— А когато те поканих на бала, ти ме накара да обещая, че никога няма да се влюбя в теб, макар и да знаеше, че точно това ще се случи, нали?

Очите й заблестяха дяволито.

— Да.

— Как разбра?

Тя сви рамене, без да отговори, и ние поседяхме известно време, наблюдавайки дъжда, който биеше по прозорците.

— Когато ти казах, че се моля за теб — каза тя накрая, — за какво си мислеше, че говоря?

 

 

Болестта й напредваше и с наближаването на март състоянието й се влошаваше все по-бързо. Взимаше повече лекарства за болката и й се повдигаше, защото стомахът й отказваше да приеме храна. Отслабна много и се наложи да остане в болницата въпреки нежеланието си.

Мама и татко бяха хората, които помогнаха това да се промени.

Татко побърза да се върне от Вашингтон, въпреки че Конгресът беше все още в сесия. Явно мама му се беше обадила и му бе казала, че ако не се прибере незабавно, може да си остане във Вашингтон завинаги.

Когато му обясни как стоят нещата, той каза, че Хегбърт никога няма да приеме помощта му, че раните са твърде дълбоки и че е много късно да се направи каквото и да било.

— Тук не става въпрос нито за семейство ти или за Преподобния Съливан, нито за случилото се в миналото — заяви тя, като отхвърли доводите му. — Става въпрос за нашия син, който обича това малко момиче, а то се нуждае от помощта ни. И ти ще намериш начин да й помогнеш.

Не знам какво е казал баща ми на Хегбърт, какво му е обещал и какво му е струвало всичко това. Единственото, което знам, е, че Джейми скоро беше заобиколена от скъпа апаратура, бяха й осигурени всички необходими лекарства, за нея денонощно се грижеха две медицински сестри, а лекарите я посещаваха няколко пъти дневно.

Джейми можеше да си остане вкъщи.

Същата вечер плаках на рамото на баща си за пръв път в живота си.

— Съжаляваш ли за нещо? — попитах я аз.

Тя лежеше завита в леглото си. По една тръбичка, прикрепена към ръката, й подаваха необходимото лекарство. Лицето й беше бледо, а тялото й — леко като перце. Едва пристъпваше и когато се налагаше да стане, трябваше винаги някой да я подкрепя.

— Всеки съжалява за нещо, Лендън — отвърна тя, — но животът ми беше чудесен.

— Как можеш да го кажеш? — извиках аз, без да мога да скрия мъката си. — При всичко, което ти се случва?

Тя леко стисна ръката ми и нежно ми се усмихна.

— Е, това тук — съгласи се тя, оглеждайки стаята — можеше да бъде и по-добре.

Въпреки сълзите си се разсмях, но веднага се почувствах виновен. Аз трябваше да я подкрепям, а не обратното. Джейми продължи:

— Но въпреки това съм щастлива, Лендън. Наистина. Имам прекрасен баща, който ми разказа всичко за Бог. Когато се обърна назад, знам, че можех да помогна на повече хора — тя спря и ме погледна в очите. — Дори се влюбих и има човек, който отвръща на любовта ми.

Целунах ръката й, когато каза това, след това я долепих до бузата си.

— Не е честно — казах аз.

Тя не отговори.

После попитах:

— Все още ли се страхуваш?

— Да.

— И мен ме е страх.

— Знам. Съжалявам.

— Какво да направя? — попитах отчаяно. — Не знам какво още трябва да направя.

— Ще ми почетеш ли?

Кимнах, макар че не знаех дали ще съм в състояние да прочета следващата страница, без да се разплача.

Моля те, Господи, кажи ми какво да направя!

 

 

— Мамо? — обърнах се към мама по-късно същата вечер.

— Да?

Седяхме на дивана в кабинета, огънят в камината пред нас гореше ярко. През деня Джейми беше заспала, докато й четях, и тъй като знаех, че има нужда от почивка, тихичко се измъкнах от стаята. Преди това обаче я целунах леко по бузата. Беше съвсем безобидно, но Хегбърт влезе в същия момент и разбрах по очите му, че го вълнуват противоречиви чувства. Той ме погледна. Знаеше, че обичам дъщеря му, но знаеше също така, че съм нарушил едно, макар и неизречено правило на дома му. Ако Джейми не беше болна, знам, че никога повече нямаше да ме пусне да вляза вътре. Не ми оставаше нищо друго, освен да се отправя към вратата.

Не можех да го обвинявам. Наистина. Времето, прекарано с Джейми, беше изтощило толкова силите ми, че не бях в състояние да се чувствам обиден от поведението му. Ако бях научил нещо от Джейми през последните няколко месеца, то беше, че трябва да съдим за другите по делата им, а не по мислите или намеренията им, затова знаех, че Хегбърт ще ми позволи да отида и на следващия ден. Мислех си за всичко това, докато седях на дивана до мама.

— Мислиш ли, че всеки си има предопределение в живота? — попитах аз.

За пръв път й задавах такъв въпрос, но моментът беше особен.

— Не съм сигурна, че разбирам за какво ме питаш — каза тя, сбърчила вежди.

— Имам предвид как разбираш какво трябва да правиш?

— Питаш ме за времето, което прекарваш с Джейми?

Кимнах, макар че все още бях объркан.

— Нещо такова. Знам, че постъпвам правилно, но… нещо липсва. Ходя при нея, разговаряме, четем Библията, но…

Спрях, но мама довърши мисълта ми.

— Смяташ, че трябва да направиш още нещо?

Кимнах с глава.

— Не знам дали има още нещо, което можеш да сториш, миличък — каза тя нежно.

— Тогава защо имам усещането, че мога да направя нещо повече?

Тя се премести по-близо до мен на дивана и заедно се загледахме в пламъците.

— Мисля, че се страхуваш и се чувстваш безпомощен. Макар че се стараеш, и за двама ви става все по-трудно. И колкото повече се стараеш, толкова по-безнадеждно ти се струва всичко.

— Има ли някакъв начин да спра да се чувствам така?

Тя ме прегърна и ме притегли към себе си.

— Не — тихо каза тя. — Няма.

 

 

На следващия ден Джейми не можа да стане от леглото. Тъй като беше много слаба да се движи дори и с нечия помощ, четяхме Библията в стаята й.

Заспа след няколко минути.

 

 

Мина още една седмица, а тя все повече се влошаваше и тялото й все повече губеше сили.

Прикована към леглото, Джейми изглеждаше по-дребна, почти като малко момиченце.

— Джейми — питах я аз настойчиво, — какво да направя за теб?

Джейми, моята скъпа Джейми, прекарваше в сън часове наред, дори докато й говорех. Не помръдваше дори при звука на гласа ми, дишането й беше учестено и слабо.

Седях до леглото и дълго я наблюдавах, като си мислех колко много я обичам. Притисках ръката й към сърцето си и усетих, че пръстите й са станали само кожа и кости. Доплака ми се, но се сдържах, пуснах ръката й и обърнах лице към прозореца.

Защо, питах се аз, светът ми така внезапно се срути? Защо това трябваше да се случи точно на нея? Чудех се дали във всичко това не се крие някакъв важен урок. Дали беше, както обичаше да повтаря Джейми, част от Божия промисъл? Господ ли бе пожелал да се влюбя в нея? Или това стана по моя воля? Колкото по-дълго спеше Джейми, толкова по-силно усещах присъствието й до мен, макар че отговорите на тези въпроси не ставаха по-ясни.

Навън сутрешният дъжд беше спрял. Денят беше мрачен, но сега, в късния следобед, слънчевите лъчи бяха успели да пробият облаците. В хладния пролетен въздух усетих първите признаци на завръщащата се към нов живот природа. Дърветата бяха напъпили, а листата им чакаха подходящия момент, за да се разтворят и израснат за още един летен сезон.

На нощното шкафче до леглото й видях няколко неща, които Джейми много ценеше. Имаше фотография, на която тя е съвсем малка и баща й я държи на ръце, снимка на двамата от първия й ден в детската градина, картички, които й бяха изпратили децата от приюта. Въздъхнах, пресегнах се и взех тази, която беше най-отгоре.

С цветен молив на нея беше написано: „Моля те, оздравявай. Липсваш ми.“ Подписана беше от Лидия, момиченцето, което заспа в скута на Джейми на Бъдни вечер. Втората картичка изразяваше почти същите чувства, но това, което наистина грабна окото ми, беше рисунката на Роджър. Беше нарисувал една птица, зареяла се високо над дъгата.

Задъхан от вълнение, аз затворих картичката. Нямах сили да продължа да ги разглеждам, но като ги върнах в купчината, забелязах една изрезка от вестник, която стоеше до чашата й с вода. Взех я и видях, че статията е за пиесата, публикувана на следващия ден след представлението. Над текста видях единствената снимка, на която бяхме ние двамата.

Струваше ми се, че всичко това е било много отдавна. Приближих изрезката до очите си. Вгледах се и си спомних какво изпитах, когато видях Джейми онази вечер. Взирах се в нея и търсех някакъв знак, който да ми покаже, че е подозирала какво ще се случи. Знаех, че се е досещала, но това не си личеше по изражението на лицето й. То просто грееше от щастие. Въздъхнах и оставих изрезката обратно на мястото й.

Бибилията все още стоеше отворена там, където бях спрял да чета, и макар че Джейми спеше, изпитах желание да прочета още малко. Така попаднах на друг пасаж. Ето какво гласеше той:

„Това казвам не като заповед, но за да изпитам чрез усърдието на другите искреността на вашата любов.“^[3]

При тези думи отново нещо заседна в гърлото ми и тъкмо щях да се разплача, когато внезапно значението им ми се изясни.

Господ най-после ми даде отговор и изведнъж разбрах какво трябва да направя.

 

 

Нямаше да стигна по-бързо до църквата, дори да бях с кола. Използвах най-краткия път, като тичах през дворовете, прескачах огради, даже минах през някакъв гараж и излязох през страничната му врата. Всичко, което бях научил дотогава за града, ми влезе в работа и въпреки че никога не съм бил добър атлет, този ден никой не можеше да ме спре, докато летях към църквата, тласкан от онова, което трябваше да сторя.

Не ме беше грижа как изглеждам, когато пристигнах, защото предполагах, че и Хегбърт не го интересуваше. Забавих крачка и по пътя към кабинета му отзад се опитах да успокоя дишането си.

Когато застанах на вратата му, Хегбърт ме погледна и се извърна към прозореца, без да ме покани да вляза. Знаех защо е тук. Вкъщи той се опитваше да се бори с болестта й, поддържайки почти маниакална чистота. Но тук по бюрото му бяха разпилени листове хартия, книгите бяха разхвърляни из цялата стая, като че ли никой не беше подреждал седмици наред. Знаех, че това е мястото, където оставаше сам с мислите си за Джейми, мястото, където идваше, за да си поплаче.

— Преподобни — тихо казах аз.

Той не реагира, но въпреки това аз влязох.

— Искам да бъда сам — промълви той хрипливо.

Изглеждаше стар и съкрушен, изтощен както израилтяните, описани в псалмите на Давид. Лицето му беше изпито, косата му беше оредяла от декември насам. Той трябваше да се държи, когато бе с Джейми, дори повече от мен, и усилието, което му костваше това, го съсипваше.

Отидох право до бюрото му, той ме погледна и отново се загледа в прозореца.

— Моля те — гласът му прозвуча глухо, като че ли нямаше сили да се противопостави дори и на мен.

— Искам да поговоря с вас — твърдо заявих аз. — Нямаше да ви моля, ако не беше толкова важно.

Той въздъхна и аз седнах на стола, на който бях седял, когато го попитах дали ще ми позволи да изведа Джейми в новогодишната вечер.

Изслуша ме, докато му обяснявах какво съм намислил.

Когато свърших, Хегбърт се обърна към мен. Не знам какво си мислеше, но за щастие не каза „не“. Избърса очите си с пръсти и отново се извърна към прозореца.

Мисля, че беше твърде шокиран, за да проговори.

 

 

Отново тичах, отново не чувствах умора, целта ми даваше силите, от които се нуждаех, за да продължа. Стигнах до дома на Джейми, влетях през вратата, без да почукам, и медицинската сестра, която беше в стаята на Джейми, излезе, за да види какъв е този шум. Преди да успее да проговори, аз я попитах:

— Будна ли е?

Бях обхванат едновременно от еуфория и ужас.

— Да — отвърна тя предпазливо. — Събуди се и се чудеше къде си.

Извиних се за размъкнатия си вид и й благодарих, след което я помолих да ни остави насаме. Влязох в стаята на Джейми и притворих вратата. Тя беше много бледа, но усмивката й ми подсказа, че все още се бори.

— Здравей, Лендън — поздрави ме тя с немощен глас. — Благодаря ти, че се върна.

Придърпах един стол, седнах до нея и хванах ръката й в своята. Стомахът ми се сви, като я гледах как лежи, и ми се доплака.

— Идвах и преди, но ти спеше — казах аз.

— Знам… Съжалявам. Унасям се, без да искам.

— Няма нищо, не се безпокой.

Тя повдигна леко ръката си и аз я целунах. След това се наведох и я целунах по бузата.

— Обичаш ли ме? — попитах я аз.

Тя се усмихна.

— Да.

— Искаш ли да бъда щастлив? — когато й зададох този въпрос, усетих, че сърцето ми заби лудо.

— Разбира се.

— Тогава ще направиш ли нещо за мен?

Тя отклони погледа си, а на лицето й се изписа тъга.

— Не знам дали ще мога.

— Но ако можеш, ще го направиш ли?

Думите са слаби, за да опиша емоциите, които бушуваха в мен. Любов, ярост, тъга, надежда и страх се бяха смесили и изострили от нервното ми напрежение. Джейми ме загледа с любопитство, а аз задишах учестено. Внезапно разбрах, че никога не съм изпитвал толкова силно чувство към друг човек. Отвърнах на погледа й и за милионен път си пожелах да можех да направя така, че тя отново да бъде здрава. Ако беше възможно, бих разменил живота си срещу нейния. Исках да споделя мислите си, но звукът на нейния глас изведнъж потуши бурята от чувства.

— Да — каза тя накрая със слаб, но изпълнен с обещание глас. — Ще го направя.

Най-после успях да се овладея, целунах я отново, докоснах лицето й с ръка и леко прокарах пръсти по бузата й. Възхищавах се на мекотата на кожата й и на нежността, която виждах в очите й. Дори и сега тя беше прекрасна.

Гърлото отново ме стегна, но както споменах, знаех какво трябва да направя. След като трябваше да се примиря с факта, че не е по силите ми да я излекувам, исках да й дам нещо, за което винаги бе мечтала.

Точно това ми подсказваше сърцето да направя през цялото време.

Джейми, както разбрах тогава, вече ми беше дала отговора, който търсех и който моето сърце искаше да намери. Беше ми го казала, докато седяхме пред кабинета на мистър Дженкинс вечерта, когато го питахме за пиесата.

Усмихнах се и тя отвърна на обичта ми с леко стискане на ръката, сякаш ми гласуваше пълно доверие за това, което щях да направя. Окуражен, аз се приведох над нея и поех дълбоко дъх. Думите излязоха заедно с въздуха, който издишах.

— Ще се омъжиш ли за мен?