Никълъс Спаркс
Незабравима разходка (12)

Глава 11

— Ти си първото момче, което целувам — каза ми тя.

Беше няколко дни преди Нова година. С Джейми стояхме на железния кей в Пайн Нол Шорс. За да стигнем дотам, трябваше да минем по моста над Вътрешноконтиненталния воден път и да навлезем малко по-навътре в острова. Днес някои от крайбрежните парцели тук са сред най-скъпите в щата, но тогава имаше предимно пясъчни дюни, които стигаха до горите на Морския национален парк.

— Помислих си, че може би е така.

— Защо? — попита невинно тя. — Не го ли направих както трябва?

Явно нямаше да се притесни кой знае колко, ако бях казал „не“, но нямаше да е истина.

— Целуваш се страхотно — отвърнах аз и стиснах ръката й.

Тя кимна и се обърна към океана, а в очите й отново се появи онзи отнесен израз. Това се случваше все по-често напоследък. Наблюдавах я мълчаливо известно време, но накрая не издържах.

— Добре ли си, Джейми?

Тя не отвърна на въпроса ми и смени темата.

— Бил ли си някога влюбен?

Прокарах ръка през косата си и я погледнах невинно.

— Имаш предвид досега?

Казах го като Джеймс Дийн, така както Ерик ме беше учил да отговоря, ако се случи някое момиче да ми зададе този въпрос. Ерик много го биваше с момичетата.

— Питам те сериозно, Лендън — каза тя, като ми хвърли кос поглед.

Предполагам, че и Джейми беше гледала филмите с Джеймс Дийн. Разбрах, че с нея щях да падам на земята и да излитам високо за по-кратко време, отколкото е нужно да убиеш комар. Не бях съвсем сигурен дали ми харесваше тази част от нашата връзка, макар че да си призная честно, това ме държеше нащрек. Все още бях замаян, докато си мислех за въпроса й.

— Всъщност да — рекох накрая.

Очите й все още бяха втренчени в океана. Предполагам, че според нея имах предвид Анджела, но връщайки се назад, осъзнах, че онова, което изпитвах към Анджела, беше съвсем различно от чувствата ми сега.

— Как разбра, че е любов? — попита ме тя.

Гледах как бризът леко развява косите й и знаех, че не е моментът да се преструвам на такъв, какъвто всъщност не съм.

— Ами — започнах аз сериозно — човек разбира, че това е любов, когато единственото ти желание е да бъдеш заедно с другия човек и знаеш, че той се чувства по същия начин.

Джейми се замисли върху думите ми, после се усмихна.

— Разбирам — каза тя меко.

Изчаках да продължи, но тя мълчеше и внезапно осъзнах още нещо. Може би Джейми нямаше голям опит с момчетата, но честно казано, си играеше с мен, все едно свиреше на арфа.

През следващите два дни отново ходеше с коса, прибрана на кок.

* * *

В новогодишната вечер заведох Джейми на вечеря. Беше първата истинска среща, на която някога беше ходила. Отидохме във „Фловинс“, малък крайбрежен ресторант в Морхед Сити. Беше от онзи тип ресторанти, където има покривки и свещи на масите и пет вида сребърни прибори за всеки. Сервитьорите бяха облечени в бяло и черно като икономи, а през огромните прозорци, заели цялата стена, се виждаше лунната пътека, очертала се върху бавно надигащите се вълни.

Имаше също така пианист и певец. Не идваха всяка вечер или през уикендите, а само по празниците, когато се очакваше ресторантът да е пълен. Трябваше да направя резервация и първия път, когато се обадих, ми казаха, че нямат свободни места. Помолих мама да им позвъни и веднага се намериха места. Предполагам, че собственикът искаше баща ми да му направи услуга или нещо от този род, а може би просто не искаше да го ядоса, тъй като знаеше, че дядо все още е жив.

Всъщност идеята да заведа Джейми на някое специално място беше на мама. Преди известно време, в един от онези дни, когато Джейми носеше косата си на кок, споделих с мама това, което преживявах.

— Мисля само за нея, мамо — признах си аз. — Знам, че ме харесва, но не съм сигурен дали изпитва същите чувства, каквито и аз.

— Толкова много ли означава тя за теб? — попита мама.

— Да — тихо отговорих аз.

— Е, и какво си опитвал да направиш досега?

— Какво имаш предвид?

Мама се усмихна.

— Имам предвид, че младите момичета, дори и Джейми, обичат да се чувстват специални.

Замислих се върху думите й за момент, малко объркан. Нима не се опитвах да направя точно това?

— Ами ходя у тях всеки ден — казах аз. Мама постави ръка на коляното ми. Въпреки че не беше голяма домакиня и понякога не се церемонеше много с мен, както вече ви казах, тя наистина беше много добра.

— Това, че ходиш у тях, е хубаво, но не е романтично. Трябва да направиш нещо, което наистина ще й покаже какво изпитваш към нея.

Предложи ми да й купя някакъв парфюм и макар да знаех, че Джейми наистина би се за радвала, не ми се струваше много подходящо за нея. Една от причините беше, че Хегбърт не й позволяваше изобщо да се гримира — единственото изключение беше коледната пиеса — и бях сигурен, че няма да може да използва парфюма. Обясних това на мама и тогава тя предложи да я заведа на вечеря.

— Не ми останаха никакви пари — рекох аз унило. Макар че семейството ми беше заможно и редовно получавах джобни, ако ги изхарчех твърде бързо, никога не ми отпускаха допълнително пари. „Така човек се учи да бъде отговорен“, обясни веднъж баща ми.

— Какво стана с парите ти в банката?

Въздъхнах, а мама седеше и слушаше мълчаливо, докато й обясня какво бях направил. Когато свърших, на лицето й се изписа спокойно задоволство, като че ли най-после се беше убедила, че вече съм пораснал.

— Остави това на мен — каза тя меко. — Просто разбери дали иска да отидете някъде и дали Преподобният Съливан ще й позволи. Ако всичко е наред, ще намерим начин да го осъществим. Обещавам ти.

На другия ден отидох в църквата. Предполагах, че Хегбърт ще е в кабинета си. Все още не бях говорил с Джейми, защото знаех, че трябва да получи разрешението му и исках аз да съм този, който да го попита дали ще я пусне. Мисля, че това се дължеше на факта, че Хегбърт не ме посрещаше особено радушно, когато посещавах дома му. Щом ме видеше да се задавам по пътеката — и той като Джейми имаше шесто чувство за това — винаги надничаше през завесите и после скриваше главата си зад тях, мислейки, че не съм го видял. Когато чуках на вратата, минаваше доста време, преди да ми отвори, сякаш идваше чак от кухнята. Гледаше ме дълго време, след това поемаше дълбоко дъх и клатеше глава, преди най-после да ме поздрави.

Вратата беше леко отворена и го видях да седи на бюрото си с очила, кацнали на носа му. Преглеждаше някакви книжа — приличаха на финансови документи — и разбрах, че работи върху бюджета на църквата за следващата година. Дори и пасторите трябва да плащат сметки.

Почуках на вратата и той вдигна поглед с интерес, сякаш очакваше някой друг член на паството, но като ме видя, сбърчи вежди.

— Здравейте, Преподобни Съливан — рекох учтиво. — Ще ми отделите ли няколко минути?

Изглеждаше дори по-изтощен от обикновено и предположих, че не се чувства добре.

— Здравей, Лендън — поздрави ме уморено той.

Между другото, бях се издокарал специално за случая, носех сако и вратовръзка.

— Може ли да вляза?

Кимна ми леко и аз влязох. С жест ме покани да седна на стола от другата страна на бюрото му.

— Какво мога да направя за теб? — попита той.

Настаних се на стола доста притеснен.

— Ами, сър, искам да ви попитам нещо.

Той ме изгледа изпитателно и накрая попита:

— Свързано ли е с Джейми?

Поех дълбоко дъх и отвърнах:

— Да, сър. Искам да ви попитам дали имате нещо против да я заведа на вечеря на Нова година.

Той въздъхна.

— Това ли е всичко?

— Да, сър — отговорих аз. — Ще я върна вкъщи, когато ми кажете.

Отец Съливан свали очилата си, изтри ги с носната си кърпичка и отново си ги сложи. Мисля, че го направи, за да има време да помисли върху думите ми.

— Ще бъдат ли и родителите ти с вас? — попита той.

— Не, сър.

— Тогава не мисля, че е възможно. Но ти благодаря, че първо поиска разрешение от мен.

После сведе очи към книжата си, с което искаше да ми подскаже, че е време да си вървя. Станах от стола и се запътих към вратата. Преди да изляза, го погледнах отново.

— Преподобни Съливан?

Той вдигна поглед, учуден, че още не съм си тръгнал.

— Съжалявам за онези неща, които правех, когато бях по-малък, и съжалявам, че невинаги съм се отнасял към Джейми както заслужава. Но отсега нататък всичко ще бъде различно. Обещавам ви.

Имах чувството, че вижда през мен. Казаното от мен не беше достатъчно.

— Обичам я — заявих аз накрая и думите ми отново привлякоха вниманието му.

— Знам, че я обичаш — каза тъжно той, — но не искам да я виждам да страда.

Може би си въобразявах, но мисля, че видях очите му да се насълзяват.

— Няма да й причиня болка — казах аз.

Той се извърна и погледна през прозореца, наблюдавайки как зимното слънце се опитва да пробие облаците. Денят беше мрачен и студен, духаше остър вятър.

— Върни я вкъщи в десет — най-после рече той с такъв тон, сякаш знаеше, че решението му е неправилно.

Усмихнах се и исках да му благодаря, макар че не го направих. Чувствах, че иска да остане сам. Когато погледнах през рамо на път към вратата, с учудване забелязах, че е закрил лицето си с ръце.

 

 

Отправих поканата си към Джейми един час по-късно. Първо ми каза, че не е сигурна, че ще може да дойде, но й обясних, че вече съм говорил с баща й. Беше изненадана и мисля, че започна да ме гледа с други очи. Не й казах, че когато си тръгвах от кабинета му, май бях видял Хегбърт да плаче. Не само защото не разбирах напълно причината, но и защото не исках да я тревожа. Вечерта обаче отново поговорих с мама и тя ми даде възможно обяснение. Честно казано, видя ми се съвсем разумно. Хегбърт може би беше осъзнал, че дъщеря му вече е голямо момиче и постепенно я губи заради мен. До известна степен се надявах да е така.

Взех я точно в уречения час. Въпреки че не я бях молил да бъде с пусната коса, тя го беше направила заради мен. Мълчахме, докато прекосим моста и се спуснем към брега, където беше ресторантът. Когато стигнахме, лично собственикът дойде при нас и ни отведе до масата, която беше една от най-добрите.

Ресторантът вече беше препълнен и хората се забавляваха. На Нова година всички са облечени модно. Ние бяхме единствените тийнейджъри, но все пак не смятам, че изглеждахме не на място.

Джейми никога не беше идвала във „Фловинс“ и й трябваха няколко минути, за да огледа мястото. Изглеждаше развълнувана и щастлива и веднага разбрах, че мама беше права.

— Тук е чудесно — каза тя. — Благодаря ти, че ме покани.

— Удоволствието е мое — искрено отвърнах аз.

— Бил ли си тук преди?

— Няколко пъти. Майка ми и баща ми обичат да идват понякога, когато той се прибира от Вашингтон.

Тя извърна глава към прозореца и се загледа в един кораб със запалени светлини, който минаваше край ресторанта. За момент като че ли беше изпълнена с възхищение.

— Тук е прекрасно — каза тя.

— И ти си прекрасна.

Джейми се изчерви.

— Не го казваш сериозно, нали?

— Напротив — тихо казах аз. — Съвсем сериозен съм.

Държахме се за ръце, докато чакахме вечерята и разговаряхме за някои неща, случили се през последните няколко месеца.

Тя се смя, когато говорихме за училищния бал и аз най-сетне й казах защо съм я поканил. Не ми се разсърди, подмина признанието ми с жизнерадостен смях и тогава разбрах, че отдавна се е досетила за причината.

— Ще ме поканиш ли пак? — подразни ме тя.

— Със сигурност.

Вечерята беше вкусна — и двамата си поръчахме костур и салата — и когато сервитьорът накрая взе празните ни чинии, музиката засвири. Оставаше още един час до времето, когато трябваше да я заведа вкъщи и й предложих да потанцуваме.

В началото бяхме единствените на дансинга и всички ни гледаха. Мисля, че разбираха какво изпитваме един към друг и това им напомняше за времето, когато също са били млади. Виждах как ни се усмихват с тъга. Светлината беше приглушена и когато певецът започна една бавна мелодия, аз я притиснах по-плътно до себе си със затворени очи, чудейки се дали някога през живота си съм изпитвал такова блажено щастие. Но в същото време знаех, че не е имало такъв момент.

Бях влюбен и това чувство беше много по-прекрасно, отколкото някога съм си представял, че може да бъде.

 

 

След Нова година прекарахме заедно седмица и половина, като правехме нещата, обичайни за младите двойки по онова време, макар че понякога тя ми изглеждаше уморена и апатична. Ходехме до плажа при Форт Мейкън или се разхождахме край река Нюс, разговаряхме и хвърляхме камъчета във водата, наблюдавайки вълничките, които се образуваха. Макар че беше зима и океанът беше с цвят на желязо, това бяха нещата, които и двамата обичахме да правим. След около час Джейми обикновено ме молеше да я закарам у тях и докато пътувахме в колата, държахме ръцете си. Струваше ми се, че понякога тя дори се унася в сън още преди да стигнем, друг път не спираше да говори през цялото време и аз едва успявах да вметна по някоя дума.

Разбира се, да прекарвам времето си с Джейми означаваше да правя нещата, които й харесват. Въпреки че не посещавах часовете за изучаване на Библията, на които тя ходеше — все пак не исках да приличам на идиот пред нея — посетихме приюта още два пъти и всеки път се чувствах все по-удобно. Веднъж се наложи да си тръгнем по-рано, защото тя вдигна температура. Дори и за моите нетренирани очи беше ясно, че лицето й гори.

Целувахме се пак, макар и не всеки път, когато бяхме заедно. Дори и не си помислях да се опитам да премина към по-интимната фаза. Просто не беше нужно. Имаше нещо толкова хубаво, когато я целувах, нещо нежно и почтено и това ми беше достатъчно. Колкото повече я опознавах, толкова повече осъзнавах, че Джейми е била неразбрана през целия си живот не само от мен, но и от всички останали.

Тя не беше само дъщерята на пастора, не само четеше Библията и даваше всичко от себе си, за да помага на другите. Тя беше също така едно седемнайсетгодишно момиче със същите надежди и съмнения като мен. Поне така предполагах, докато накрая тя не ми го каза сама.

 

 

Никога няма да забравя този ден, защото беше много тиха, а аз през целия ден имах странното чувство, че в главата й се върти нещо важно.

Изпращах я пеша до вкъщи от „Сесилс“ в съботата преди края на ваканцията. Духаше силен, пронизващ североизточен вятър. Беше се появил още предишната сутрин и за да ни бъде по-топло, вървяхме притиснати един до друг. Беше ме хванала под ръка и пристъпвахме бавно, доста по-бавно от обикновено, и си личеше, че отново не се чувства добре. В действителност не й се излизаше с мен поради лошото време, но аз я помолих да дойде заради приятелите ми. Помня, че си помислих, че вече е време да разберат за нас. Но както нерядко се случва, възникна проблем — нямаше никой от тях в кафенето. Подобно на другите крайбрежни градчета, през зимата нямаше много хора.

Тя мълчеше, докато вървяхме, и разбрах, че мисли как да ми каже нещо. Начинът, по който започна разговорът, беше неочакван.

— Хората смятат, че съм странна, нали? — наруши тя най-после тишината.

— Кого имаш предвид? — попитах аз, макар и да знаех отговора.

— Хората в училище.

— Не, не е вярно — излъгах аз.

Целунах я по бузата и притиснах ръката й до себе си. Тя потрепна и мога да кажа, че някак й бях причинил болка.

— Добре ли си? — попитах загрижен.

— Добре съм — успокои се отново и продължи започнатата тема.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Всичко, каквото пожелаеш.

— Ще ми обещаеш ли отсега нататък да ми казваш само истината? Имам предвид винаги.

— Обещавам.

Тя спря внезапно и ме погледна право в очите.

— Лъжеш ли ме в момента?

— Не — защитих се аз, питайки се накъде клони. — Обещавам, че отсега нататък винаги ще ти казвам истината.

Щом го изрекох, усетих, че ще съжалявам за това. Тръгнахме отново. Докато вървяхме надолу по улицата, погледнах ръката й, промушена под моята, и видях голяма синина на безименния й пръст. Нямах представа как се е появила, предишния ден я нямаше. За секунда си помислих, че може би аз съм я причинил, но се сетих, че дори не съм я докосвал на това място.

— Хората мислят, че съм странна, нали? — попита отново тя.

Дъхът излизаше от устата ми на кълба.

— Да — отговорих й накрая. Заболя ме при тези думи.

— Защо? — изглеждаше почти нещастна.

Замислих се какво да й кажа.

— Хората имат различни причини — казах неопределено, като правех всичко възможно да не продължаваме с този разговор.

— Но защо по-точно? Заради баща ми? Или защото се опитвам да съм добра с тях?

Не исках да говоря повече на тази тема.

— Може би — това беше единственото, което можах да кажа. Чувствах се неудобно.

Джейми беше потисната и известно време вървяхме мълчаливо.

— И ти ли мислиш, че съм странна? — попита тя.

От начина, по който го каза, ме заболя повече отколкото предполагах. Почти бяхме стигнали до тях, но аз спрях и я притеглих към себе си. Целунах я и когато се разделихме, тя сведе очи към земята.

Поставих пръста си под брадичката й, повдигнах главата й и я накарах да ме погледне.

— Ти си прекрасен човек, Джейми. Ти си красива, мила, нежна… ти си всичко, което аз бих искал да бъда. Ако хората не те харесват или ако мислят, че си странна, това си е техен проблем.

В сивкавата светлина на студения зимен ден видях как долната й устна затрепери. Моята също трепереше и изведнъж усетих, че сърцето ми бие все по-бързо. Погледнах я в очите, усмихнах й се, влагайки всичките си чувства, и знаех, че не мога повече да задържам думите, които напираха да излязат.

— Обичам те, Джейми — казах аз. — Ти си най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

За пръв път казвах подобни думи на друг човек. Бях ги изричал само пред най-близките в семейството си. Когато преди това съм си представял, че ще ги кажа на някой друг, смятах, че ще бъде някак си трудно, но не беше така. Никога не съм бил по-сигурен в нещо.

Макар че щом ги изрекох, Джейми наведе глава и се разплака, облегната на мен. Прегърнах я, чудейки се какво не е наред. Беше толкова тъничка, че ръцете ми я обхванаха цялата. Беше отслабнала още повече през последната седмица и половина. Спомних си, че почти не докосваше храната си. Дълго плака, заровила лице в гърдите ми. Не знаех какво да мисля, не знаех дали изпитва същите чувства като мен. Въпреки това не съжалявах за думите си. Истината си е истина, а аз току-що й бях обещал, че вече никога няма да я лъжа.

— Моля те, не говори така — промълви тя. — Моля те…

— Но аз наистина те обичам — казах аз, като си мислих, че не ми вярва.

Тя се разплака още по-силно.

— Съжалявам — прошепна тя през сълзи. — Толкова съжалявам…

Гърлото ми внезапно пресъхна.

— Защо съжаляваш? — попитах аз, решен да разбера какво я измъчва. — Заради приятелите ми и това, което ще кажат ли? Вече не ме интересува, наистина.

Продължавах да търся други причини, объркан и уплашен. Мина доста време, преди тя да спре да плаче. Тогава ме погледна. Целуна ме нежно. Усетих целувката й, както усещаш дъха на човек, с който се разминаваш на улицата. След това прокара пръст по бузата ми.

— Не можеш да бъдеш влюбен в мен, Лендън — каза тя със зачервени и подути очи. — Можем да бъдем приятели, можем да се виждаме… но не можеш да ме обичаш.

— Защо? — извиках дрезгаво. Нищо не разбирах.

— Защото — каза тя най-после — аз съм много болна, Лендън.

Това понятие ми беше толкова чуждо, че не разбирах какво се опитва да ми каже.

— Какво от това? Ще ти мине за няколко дни…

На лицето й се появи тъжна усмивка и чак тогава ми стана ясно какво се опитва да ми каже. Без да сваля очи от моите, тя произнесе думите, които вледениха душата ми.

— Аз умирам, Лендън.