Никълъс Спаркс
Незабравима разходка (10)

Глава 9

Малко е да се каже, че пиесата имаше огромен успех. Зрителите се смяха и плакаха, както всъщност се предполагаше. Но участието на Джейми наистина я превърна в нещо специално и мисля, че всички други актьори бяха смаяни като мен от факта, че всичко се получи толкова хубаво. Изражението на всички лица беше като моето, когато я видях да излиза на сцената, и това придаде на пиесата допълнителна сила, когато изпълняваха ролите си. Първото представление мина без засечка, а на следващата вечер — ако щете вярвайте — имаше още повече зрители. Дори Ерик дойде след спектакъла да ме поздрави, което ме изненада, като се има предвид какво ми беше наприказвал преди това.

— И двамата се представихте добре — каза той простичко. — Гордея се с теб, приятелю.

„Великолепно“, възторгваше се мис Гарбър пред всеки, който беше готов да я слуша или се случеше да мине край нея. Повтори думата толкова пъти, че продължи да кънти в ушите ми дълго след като си бях легнал. Когато завесата се спусна за последен път, потърсих с очи Джейми и я забелязах да стои встрани с баща си. В очите му имаше сълзи — за пръв път го виждах да плаче. Джейми се хвърли в обятията му и двамата останаха прегърнати дълго време. Той галеше косата й и шепнеше „Моят ангел“, а тя стоеше със затворени очи и дори аз усетих как нещо ме стиска за гърлото.

В крайна сметка осъзнах, че да постъпиш „правилно“ не е чак толкова лошо.

След като най-после се разделиха, Хегбърт гордо й даде знак да се присъедини към останалите участници в пиесата и тя получи безброй поздравления от всички зад кулисите. Знаеше, че е изпълнила ролята си добре, макар и да повтаряше, че не разбира за какво е целият този шум. Беше жизнерадостна както винаги, но толкова красива, че я възприемах по съвсем различен начин. Стоях отзад, за да я оставя да се наслади на успеха си и признавам, че отчасти се чувствах като стария Хегбърт. Радвах се заради нея и в същото време бях малко горд. Когато накрая ме забеляза да стоя встрани, тя се извини и тръгна към мен. Приближи се и спря.

Погледна ме и се усмихна.

— Лендън, благодаря ти за всичко. Направи баща ми много щастлив.

— Беше ми приятно — отвърнах искрено аз.

Странното беше, че когато го казах, осъзнах, че Хегбърт ще я откара с колата си вкъщи, а аз за пръв път пожелах да я изпратя пеша.

 

 

Следващият понеделник започваше последната ни седмица в училище преди коледната ваканция и датите за контролните бяха определени. Освен това, трябваше да довърша анкетата към молбата си за университета, което бях отложил заради репетициите. През тази седмица възнамерявах да залегна здраво над книгите и да пиша вечер, преди да си легна. Обаче не можех да престана да мисля за Джейми.

Малко е да се каже, че преобразяването й по време на пиесата беше поразително и предполагах, че то беше признак за промяна в самата нея. Не знам защо, но така си мислех и затова се учудих, когато на първата сутрин тя се появи облечена както винаги: кафяв пуловер, коса прибрана на кок, карирана пола и всичко останало.

Достатъчен ми беше един поглед, за да видя, че всичко си е постарому и изпитах съжаление към нея. В края на миналата седмица я бяха възприели като нормална — и дори специална — но тя някак си пропусна този шанс. Разбира се, всички се държаха по-мило с нея, а онези, които все още не бяха имали тази възможност, я спираха, за да я похвалят за изпълнението й, но бях убеден, че това няма да продължи дълго. Отношенията, формирани още в детството, трудно се променят и част от мен си задаваше въпроса дали за нея няма да стане по-лошо тепърва. Сега, когато знаеха, че може да изглежда нормална, хората може би щяха да станат още по-безмилостни.

Исках да споделя впечатленията си с Джейми, наистина исках, но смятах да го направя след уикенда. Не само имах да свърша много неща, но ми трябваше малко време, за да намеря най-добрия начин да й го кажа. Честно казано, все още се чувствах малко виновен за нещата, които й наговорих, когато за последен път я изпратих до дома й, при това не само заради успеха на пиесата. Причината беше по-скоро в това, че тя бе продължила да се държи мило с мен и аз осъзнавах, че бях постъпил лошо.

Истината е, че не се замислях дали ще се съгласи да разговаря с мен. Знаех, че ме вижда да се разхождам навън с приятелите си след обяда, докато тя седеше в ъгъла и четеше Библията си, но не правеше опит да се приближи към нас. Но когато си тръгвах от училище в онзи ден, чух, че ме вика и ме попита дали бих искал да я изпратя. Съгласих се, макар че още не бях готов да споделя с нея мислите си. Заради доброто старо време, нали разбирате.

Минутка по-късно Джейми премина направо към същността.

— Спомняш ли си какво ми каза, когато ме изпрати последния път? — попита тя.

Кимнах с глава, но ми се искаше да не беше повдигала въпроса.

— Обеща да изкупиш вината си — каза тя.

За момент се обърках. Смятах, че вече съм го направил с изпълнението си в пиесата. Джейми продължи.

— Е, помислих си какво би могъл да направиш — продължи тя, без да ми позволи да кажа и дума — и ето какво ми дойде наум.

Попита ме дали имам нещо против да прибера бурканите от туршия и кутиите за кафе, които беше оставила във всички магазини из града в началото на годината. Стояха на плотовете, обикновено близо до касовия апарат, за да пускат хората в тях монети. Парите бяха предназначени за сираците. Джейми не искаше да проси пари от хората, искаше те да ги дават доброволно. Това според нея беше по християнски.

Спомням си, че бях виждал кутиите на места като „Сесилс“ и „Краун Тиътър“. С приятелите ми имахме навика да подхвърляме в тях кламери и жетони за телефон, когато касиерката не ни гледаше, защото звукът беше като от монета. После се подсмихвахме при мисълта за номера, който бяхме спретнали на Джейми. Представяхме си как отваря някоя от своите кутии, очаквайки поради теглото й да открие вътре голяма сума, но когато я изсипе, намира само кламери и жетони. Понякога човек го хваща срам, когато си спомни какво е правил. Така се случи и с мен.

Джейми видя изражението на лицето ми.

— Не си длъжен да го правиш — каза тя, очевидно разочарована. — Просто си мислех, че тъй като Коледа наближава, а аз нямам кола, ще ми отнеме прекалено много време, за да ги събера всичките…

— Не — прекъснах я аз. — Ще го направя. И без това нямам кой знае каква работа.

 

 

И така, в сряда се заех да изпълня обещанието, дадено на Джейми, въпреки че имах да уча за контролните и още не бях довършил анкетата за университета. Тя ми беше дала списък на всички места, които трябваше да обиколя. Взех от мама колата и започнах от покрайнините на града още на следващия ден. Бурканите и кутиите бяха общо към шестдесет и смятах, че ще успея да ги прибера за един ден. В сравнение с поставянето им събирането щеше да бъде лесно. На Джейми цялата работа й беше отнела шест седмици, защото първо трябвало да намери шейсет подходящи съда, а после успявала да отнесе до магазините само по два-три на ден, защото нямала кола и нямало как да носи повече. Чувствах се малко кофти, когато се заех със задачата, защото проектът си беше на Джейми, но си повтарях, че все пак именно тя ме беше помолила да й помогна.

Обикалях магазин след магазин и събирах кутиите и бурканите, но в края на първия ден осъзнах, че за да прибера всичките, ще ми трябва много повече време, отколкото предполагах. Бях прибрал само двадесетина съда, защото бях забравил един прост житейски факт. В такъв малък град като Бофорт беше невъзможно просто да влезеш в магазина и да вземеш кутията, без да побъбриш със собственика или да поздравиш хората, които познаваш. Нямаше как това да стане. Ето защо стоях и търпеливо чаках, докато някой ми разказва за марлина, който хванал миналата есен с въдицата си, или пък мъкнех кашони, защото след като ме питаха как върви училището, някои продавачи ме молеха да ги занеса отзад, други пък обсъждаха с мен дали да не преместят стенда със списанията от другата страна на магазина. Знаех, че Джейми би се справила чудесно с всичко това, и се опитвах да се държа както тя би искала. В крайна сметка, проектът си беше неин.

За да върви работата по-бързо, не спирах, за да проверя съдържанието на кутиите, преди да се отправя към следващия магазин. Само го прехвърлях от току-що прибрания съд в предишния. Така в края на първия ден всичките монети бяха събрани в два големи буркана, които отнесох в стаята си. Видях няколко банкноти през стъклото, но макар да не бяха много, бях спокоен, преди да изсипя всичко на пода и да видя, че по-голямата част от монетите са центове. Въпреки че нямаше толкова жетони и кламери, колкото си представях, бях разочарован, когато преброих парите — двадесет долара и тридесет и два цента. Дори през 1958 г. това не бяха много пари, особено пък разделени на тридесет, колкото беше броят на децата.

Но все пак не бях обезкуражен. Реших, че има някаква грешка. На следващия ден събрах няколко дузини съдове, като междувременно побъбрих с двадесетина собственици на магазини. Резултатът беше двадесет и три долара и осемдесет и девет цента.

На третия ден беше още по-зле. След като преброих парите, направо не можех да повярвам. Само единадесет долара и петдесет и два цента. Бяха от магазините долу край брега, където обичаха да се разхождат туристите и тийнейджърите като мен. Голяма работа сме, няма що, казах си аз.

Почувствах се отвратително, като гледах колко малко пари се бяха събрали — общо петдесет и пет долара и седемдесет и три цента — особено като се има предвид, че бурканите бяха стояли в магазините цяла година и ги бях виждал безброй пъти. Тази вечер трябваше да се обадя на Джейми и да й съобщя събраната сума, но просто не можех да го направя. Беше ми казала, че тази година иска да направи нещо много специално за децата, но с тези пари нямаше как да стане — дори аз го разбирах. Затова я излъгах и й казах, че няма да броя парите сам, ще го направим двамата, защото идеята си е нейна. Беше много потискащо. Обещах да й занеса парите следващия следобед след училище. Следващият ден беше 21 декември, най-късият ден в годината. До Коледа оставаха само четири дни.

 

 

— Лендън — каза ми тя, след като преброихме парите, — това е цяло чудо.

— Колко са? — попитах аз, въпреки че много добре знаех.

— Тук има почти двеста четиридесет и седем долара!

Погледна ме, лицето й грееше от радост. Тъй като Хегбърт си беше у дома, беше ми разрешено да вляза във всекидневната и именно тук Джейми преброи парите. Беше ги подредила на спретнати купчинки на пода, почти всички монети бяха по двадесет и пет и десет цента. Хегбърт седеше на масата в кухнята и пишеше проповедта си. Дори той извърна глава, като чу гласа й.

— Мислиш ли, че са достатъчно? — попитах невинно аз.

Тя огледа стаята, сякаш не вярваше на очите си, а по бузите й се стичаха сълзи. Дори след успеха на пиесата не беше толкова щастлива. Погледна ме право в лицето.

— Това е… чудесно — каза усмихнато тя. В гласа й имаше повече емоция, отколкото когато и да било преди. — Миналата година събрах само седемдесет долара.

— Радвам се, че тази година парите са повече — казах аз, преглъщайки буцата, заседнала в гърлото ми. — Ако не беше поставила бурканите, толкова рано, сигурно нямаше да събереш и половината.

Знаех, че това е лъжа, но не ме беше грижа. Този път лъжата беше за добро.

 

 

Не помогнах на Джейми с избора на играчките — реших, че тя знае по-добре какво би се харесало на децата — но тя настоя да отида с нея в приюта на Бъдни вечер и да присъствам на отварянето на подаръците. „Моля те, Лендън“, каза ми тя и тъй като беше много развълнувана, не ми даде сърце да й откажа.

И така, три дни след това, докато майка ми и баща ми бяха на гости при кмета, аз облякох пепитеното си сако, сложих най-хубавата си вратовръзка и се запътих към колата на мама с подаръка за Джейми под мишница. Бях похарчил последните си пари за един хубав пуловер, защото не можах да измисля какво друго да й купя. Никак не беше лесно да се избере подарък за човек като нея.

В приюта трябваше да бъда в седем часа, но подвижният мост беше близо до пристанището на Морхед Сити и се наложи да изчакам един заминаващ товарен кораб да премине бавно по канала. По тази причина закъснях с няколко минути. Входната врата беше вече заключена и трябваше да удрям по нея, докато накрая мистър Дженкис ме чу. Той запрехвърля ключовете си, докато намери този, който му трябва, и миг по-късно отвори вратата. Влязох вътре, разтривайки премръзналите си ръце, за да се стопля.

— О… ти пристигна — каза той радостно. — Чакаме те. Влизай. Ще те заведа при другите.

Поведе ме по коридора към занималнята, същата, която бях видял при предишното си идване. Спрях за секунда, за да изпусна въздуха от белите си дробове, преди да прекрача прага…

Беше по-хубаво, отколкото си бях представял.

В средата на помещението видях гигантска елха, украсена с блестящи гирлянди, цветни лампички и стотина ръчно направени украшения. Под нея, пръснати във всички посоки, имаше опаковани подаръци с всякакви размери и форми. Купчината беше доста висока, а децата бяха насядали на пода близо едно до друго, образувайки голям полукръг. Бяха облечени в най-хубавите си дрехи — момчетата с тъмно сини панталони и бели ризи с яки, момичетата с тъмносини поли и блузи с дълги ръкави. Личеше си, че преди голямото събитие всички са били изкъпани, повечето от момчетата бяха подстригани.

На масата до вратата имаше купа с пунш и подноси със сладки във формата на елхички, посипани с оцветена в зелено захар. При децата бяха седнали неколцина възрастни. Някои от по-малките се бяха настанили в скутовете им и със съсредоточен израз на лицата слушаха стиховете на „Вечерта преди Коледа“^[1].

Не видях Джейми, поне не веднага. Първо разпознах гласа й, защото именно тя четеше, а след това я открих сред децата. Седеше на пода пред елхата с подвити под себе си крака.

За моя изненада, тази вечер косата й беше разпусната, точно както вечерта, когато играхме пиесата. Вместо стария кафяв пуловер, който бях виждал безброй пъти, носеше червена плетена блуза с остро деколте, която подчертаваше цвета на светлосините й очи. Изглеждаше страхотно, дори без блестящи искри в косите си и дълга ефирна рокля. Задържах дъха си, без да се усетя, и с крайчеца на очите си видях мистър Дженкинс да ми се усмихва. Изпуснах въздуха и му се усмихнах в отговор, като се опитвах да се овладея.

Джейми вдигна за миг поглед от книгата. Забеляза, че стоя на прага, след което продължи да чете. След няколко минути приключи, изправи се, оправи полата си, заобиколи децата и се отправи към мен. Не знаех какво да правя и останах на мястото си.

Междувременно мистър Дженкинс си беше отишъл.

— Извинявай, че започнах без теб — каза тя, приближавайки се към мен, — но децата бяха толкова развълнувани.

— Няма нищо — отвърнах с усмивка и отново си помислих колко е красива.

— Радвам се, че успя да дойдеш.

— Аз също.

Джейми се усмихна, хвана ме за ръка и ме поведе навътре.

— Да вървим — каза тя. — Помогни ми да раздам подаръците.

През следващия час раздавахме пакетите и наблюдавахме как децата ги отварят един по един. Джейми беше пазарувала из целия град, избирайки по няколко неща за всяко дете в стаята — лични подаръци, каквито не бяха получавали преди. Ръководството и персоналът на приюта също им бяха купили по нещичко. Из стаята хвърчаха хартии, които във вълнението си децата бързаха да махнат, навсякъде се чуваха радостни възклицания. На мен поне ми се струваше, че всички деца получиха повече от очакваното и не преставаха да благодарят на Джейми.

Когато вълнението попремина и всички подаръци бяха отворени, атмосферата започна да се успокоява. Мистър Дженкинс и една жена, която не бях виждал преди, подредиха стаята. Някои от по-малките деца заспаха под елхата. По-големите се бяха разотишли по стаите си с подаръците и пътьом бяха намалили осветлението. Трите лампи в стаята хвърляха мека светлина, от грамофона в ъгъла приглушено се чуваше „Тиха нощ“. Все още седях на пода до Джейми, която придържаше едно малко момиченце, заспало на скута й. Поради цялата суматоха нямахме възможност да поговорим, не че това имаше значение за когото и да било от нас. И двамата се бяхме втренчили в лампичките на елхата и аз се питах какво ли си мисли Джейми. Ако трябва да бъда честен, от нея направо струеше любов. Мислех си… не, бях абсолютно уверен, че тя беше щастлива от това как мина вечерта и дълбоко в себе си аз също бях доволен. Това беше най-хубавото Рождество в живота ми.

Погледнах към нея. Лицето й отразяваше приглушената светлина и изглеждаше не по-зле от другите момичета, които познавах.

— Купил съм ти нещо — казах накрая. — Имам предвид подарък — говорех тихо, за да не събудя момиченцето, освен това се надявах, че така ще прикрия нервността в гласа си.

Тя обърна лицето си към мен и се усмихна нежно.

— Нямаше нужда да го правиш — тя също говореше тихо и гласът й прозвуча като музика.

— Знам — отвърнах аз. — Но исках — бях оставил празнично опакования подарък встрани, затова протегнах ръка, взех го и й го подадох.

— Ще го отвориш ли вместо мен? Ръцете ми са заети в момента — тя сведе очи към момиченцето, после отново ги вдигна.

— Не е нужно да го отваряш сега, ако не искаш — казах аз и свих рамене. — Не е нещо особено.

— Не ставай глупав — каза тя. — Ще го отворя само пред теб.

Сведох поглед към подаръка, за да си проясня мозъка, и се заех да го отворя. Дръпнах панделката, като внимавах да не вдигам много шум, и развих хартията. Кутията се показа, оставих хартията настрани, вдигнах капака, издърпах пуловера и го повдигнах, за да й го покажа. Беше кафяв, като онези, които обикновено носеше, но реших, че не е лошо да има и един нов.

Имайки предвид радостта, която бях видял по-рано вечерта, не очаквах особена реакция.

— Ето, това е. Не е нещо кой знае какво — казах аз. Надявах се, че не е разочарована.

— Чудесен е, Лендън — каза тя искрено. — Следващия път, когато се видим, ще бъда с него. Благодаря ти.

Замълчахме за малко и отново се зазяпах в лампичките.

— И аз имам нещо за теб — прошепна накрая Джейми. Погледна към елхата и аз проследих погледа й. Подаръкът й беше още под елхата, скрит отчасти зад стойката. Протегнах ръка да го взема. Беше с правоъгълна форма, огъваше се и беше тежичък. Сложих го на скута си, но дори не се опитах да го отворя.

— Отвори го — каза тя, извърнала лице към мен.

— Не можеш да ми дадеш това казах аз, затаил дъх. Вече знаех какво има вътре и не можех да повярвам, че го е направила. Ръцете ми се разтрепериха.

— Моля те — каза ми тя с най-милия глас, който бях чувал, — отвори го. Искам да е твоя.

Колебаейки се, бавно отворих пакета. Махнах хартията и взех подаръка си много внимателно в ръцете, за да не го повредя. Загледах се като хипнотизиран и прокарах пръсти по овехтялата кожа. Очите ми плувнаха в сълзи. Джейми протегна ръка и я постави върху моята.

Погледнах я, без да знам какво да кажа.

Джейми ми беше дала Библията си.

— Благодаря ти за всичко, което направи — прошепна тя. — Това беше най-хубавата ми Коледа.

Извърнах се, без да пророня и дума, и протегнах ръка към чашата си с пунш. Все още се чуваше хорът на „Тиха нощ“, музиката изпълваше стаята. Отпих една глътка, защото гърлото ми беше пресъхнало. Докато пиех, през ума ми премина цялото време, което бях прекарал с Джейми. Припомних си училищния бал и какво беше направила за мен онази вечер, ангелския й вид, когато играхме пиесата, как я изпращах до дома и как й бях помогнал със събирането на бурканите, пълни с монети за сираците.

Докато тези картини минаваха през главата ми, дишането ми внезапно се успокои. Погледнах към Джейми, после към тавана, стараейки се да остана спокоен, след това отново обърнах очи към нея. Тя ми се усмихваше, а аз отвърнах на усмивката й и. Единственото, на което бях способен, беше да се чудя как можах да се влюбя в момиче като Джейми Съливан.