Никълъс Спаркс
Незабравима разходка (1)

Пролог

Бях седемнайсетгодишен, когато животът ми завинаги се промени.

Знам, че има хора, които ми се чудят, когато го казвам. Гледат ме особено, като че ли се опитват да отгатнат какво толкова се е случило тогава, макар че рядко си давам труд да обясня. Живял съм тук през целия си живот и не смятам, че трябва да давам обяснения, ако не искам, а и това би отнело повече време, отколкото повечето хора са готови да отделят. Историята ми не се побира в две-три изречения, не може да се разкаже подредено и просто, за да бъде разбрана веднага. Въпреки че минаха четирийсет години, хората, които все още живеят тук и които ме познаваха тогава, приемат липсата на обяснения от моя страна, без да задават въпроси. До известна степен моята история е и тяхна, защото я преживяхме заедно.

Аз обаче участвах непосредствено в нея.

Сега съм на петдесет и седем, но все още помня до най-малките подробности всичко, което се случи през онази година. В съзнанието си често изживявам отново събитията и всеки път ме обзема странна смесица от тъга и радост. Има моменти, когато ми се иска да върна времето назад и да премахна тъгата, но имам чувството, че заедно с нея ще си отиде и радостта. Затова приемам спомените си такива, каквито са и ги оставям да ме водят винаги, когато имам тази възможност. Това става доста често, макар и да не ми личи.

Днес е 12 април от последната година преди новото хилядолетие. Излизам от дома си и се оглеждам. Небето е облачно и сиво, но докато вървя надолу по улицата, забелязвам, че кучешкият дрян и азалиите са разцъфтели. Дръпвам ципа на якето си, но не догоре. Хладно е, но знам, че само след няколко седмици времето ще се стопли и сивото небе ще отстъпи пред онези дни, които превръщат Северна Каролина в едно от най-прелестните кътчета на земята.

Въздишам и усещам как спомените отново нахлуват в главата ми. Затварям очи и годините се връщат една подир друга, подобно на стрелките на часовник, които се движат в обратна посока. Виждам се като млад, сякаш през очите на страничен наблюдател, посивялата ми коса възвръща кестенявия си цвят, бръчките край очите ми се изглаждат, мускулите на ръцете и краката ми отново са гладки и стегнати. Уроците, научени с възрастта, избледняват и с наближаването на онази изпълнена със събития година аз съм отново едно наивно момче.

След това светът също започва да се променя като мен: пътищата стават по-тесни, някои от тях се покриват с чакъл, на мястото на предградията се появяват ферми, из улиците в центъра гъмжи от хора, които се заглеждат във витрините, минавайки край пекарната на Суини и месарницата на Палка. Мъжете носят шапки, жените са облечени в рокли. От кулата на съдебната палата се разнася камбанен звън…

Отварям очи и спирам. Стоя пред Баптистката църква и докато гледам фронтона, знам точно кой съм.

Казвам се Лендън Картър и съм на седемнайсет години.

Това е моята история обещавам да разкажа всичко до най-малката подробност.

В началото ще се усмихвате, после ще плачете. Да не кажете, че не съм ви предупредил.