Джеймс Плънкет
Разблуден град (8)

Глава осма

Мистър Догет от „Догет и Ко“ не знаеше как да постъпи. Беше получил писмо, подписано от Джеймс Ларкин, основател на Ирландския клон на профсъюза на пристанищните работници, в което го предупреждаваха, че ако нареди на каруцарите си да доставят въглища в леярната на Морган, ще има стачка. В друго писмо от „Морган и Ко“ настояваха за незабавната доставка на въглища и го предупреждаваха, че в противен случай дългосрочният им общ договор с „Догет и Ко“ и „Нолан и Кийс“ ще бъде анулиран и всички поръчки ще бъдат възлагани само на „Нолан и Кийс“. Съвсем правилно Догет предположи, че подобно писмо са получили и съперниците му, но нямаше как да разбере какви са намеренията им. Никак не му се искаше да се стига до стачка. Не му харесваше и перспективата да загуби договора.

Очевидно в „Нолан и Кийс“ бяха изправени пред същата дилема. Минаха няколко седмици, но нито една от двете фирми не се осмели, да пристъпи към доставки.

Това положение на нещата безпокоеше и Тимъти Кийвър, но по друга причина. Той работеше за „Нолан и Кийс“ и намираше, че проблемът има и морална страна. Реши да сподели тревогите си с отец О’Конър. Удобният случай му се представи, когато свещеникът го посети, изпълнявайки обичайните си енорийски задължения. Мисис Кийвър похарчи много повече, отколкото позволяваха скромните й средства и го покани на чай. След като се почерпиха, Кийвър отведе отец О’Конър в двора зад къщата, за да му покаже параклисчето, посветено на Св. Финбар, което бе построил сам в свободното си време. Отец О’Конър изглеждаше поразен.

— Много е хубав — каза той.

Параклисчето се намираше в десния заден ъгъл на двора. Статуята вътре беше малка, тясната ивица трева отпред побираше само три буркана с изкуствени цветя. Кийвър бе боядисал стените на параклиса в жълто и бяло, а едно празно сандъче бе приспособил за коленичене.

— Може би искате да се помолите — предложи смутено Кийвър.

При мисълта да коленичи в подобна обстановка отец О’Конър се ужаси. Самото пиене на чай със семейство Кийвър вече бе нещо като изпитание.

— Някой друг път може би — отговори той уклончиво.

В дворчето видя капак на изба и пътечка, водеща към клозета. Имаше и нещо като голяма кутия.

— Какво е това? — попита той, за да смени темата.

— Къщичка за кучето — обясни Кийвър. — Гони котките. Особено нощем.

— Аха — рече отец О’Конър.

Задната стена на двора беше много висока и свещеникът се озадачи, но после забеляза, че това е част от железопътния насип. Като че ли няма кътче в цялата енория на „Св. Бригита“, през което да не минава тази линия.

— Имате хубав дом — рече отец О’Конър.

Сега, след като вече бе видял параклиса, той се питаше какво още се очаква от него.

— Това е къщата на баща ми — каза Кийвър, — той беше дърводелец.

— Така ли?

— Навремето беше председател на настоятелството. Открай време майсторите-занаятчии се ползуваха с уважение в енорията.

— Не е ли и сегашният ни председател дърводелец?

— Не, отче, мистър Хегарти е зидар.

— О, да, наистина — каза отец О’Конър.

— Баща ми искаше да изуча занаят — обясни Кийвър, но господ го прибра твърде рано и аз станах каруцар. А ето сега имам неприятности и мистър Хегарти ми каза да се посъветвам с вас.

— Разбира се — съгласи се отец О’Конър.

Той надзърна в кутията и като видя, че няма куче, седна отгоре й.

Докато Кийвър обясняваше какво е положението в „Нолан и Кийс“, свещеникът го слушаше разсеяно. Човекът пред него бе образец за божи служител, който смирено приема социалното си положение и като компенсация за неграмотността си, усърдно върши разни добри дела. Молеше чиновниците в „Нолан и Кийс“ да му дават използувани марки за благотворителните дружества в предградията и пак със същата цел събираше по половин пени от каруцарите в дните, когато получаваха заплата. Носеше със себе си един тефтер, в който прилежно вписваше кой колко е дал и всяка седмица предаваше парите на отец О’Конър. Неуморно търсеше доброволци за християнското братство сред хората, с които работеше.

— Значи от вас искат да пренебрегнете нарежданията на вашия работодател, за да се наложат над друг работодател, така ли? — обобщи свещеникът, като изслуша Кийвър.

— Точно това искат от мен, отче.

— А вие лично нямате никакви оплаквания срещу вашия работодател, тъй ли?

— Никакви, отче.

— Струва ми се — каза отец О’Конър, — че нямате морално оправдание да причините вреда на вашия работодател само заради предполагаемите прегрешения на другия.

— Така казва и мистър Хегарти.

— Мистър Хегарти е съвсем прав.

— Планина смъкнахте от плещите ми, отче — увери го Кийвър.

Той се обърна отново към статуята на Св. Финбар, после погледна въпросително отец О’Конър, който се колебаеше. Очевидно Кийвър много се гордееше с параклисчето си и дъската за коленичене. Отец О’Конър се прекръсти. Въпреки кучешката колибка, клозета на двора и чудовищната мръсна стена, той направи опит да се помоли. Искаше му се да изпълни желанието на Кийвър, но волята му се бунтуваше срещу мисълта да коленичи на това място. Той се прекръсти, но остана прав. След малко се прекръсти пак и последва Кийвър в кухнята, като се утешаваше с мисълта, че посещавайки енориашите си, често се е озовавал в такива вонящи дупки, в сравнение с които кухнята на Кийвър бе истински дворец. Тъкмо влизаха, когато отвъд стената с грохот и тътен премина влак и къщата се затресе така, сякаш всеки момент щеше да рухне.

 

 

Пиха по халба бира в барчето на Мълиган. Наближаваше пладне. Един слънчев лъч падна върху ръба на масата. Повърхността й бе изтъркана от безброй лакти. До чашата на Лили някой се бе опитал да издълбае инициалите си, но бяха съвсем нечетливи.

— Не трябваше да се захващаш с тая работа, миличка — каза Мейзи. — Липсва ти темперамент.

— Чак сега го разбрах — призна Лили.

— А този, за когото ти разправям — рече Мейзи, — да знаеш, че няма да се захване с коя да е, щото го е страх от клюки. Но мисля, че мога да го убедя да те прегледа.

— Три лири са много пари.

— Три гвинеи, душице, той си има професионална гордост.

— Може би ми няма нищо, а?

— А може да е обратното. Нали не искаш да ти се развалят зъбите и хубавата ти коса да…

— Стига, моля ти се, за бога.

Лили премести чашата си така, че закри с нея нечетливите инициали.

— Направо ще се побъркам, Мейзи.

Мейзи пресуши чашата си и натисна звънчето зад себе си.

— Може би искаш да те вземат в болницата на Лок, а? Там приемат всички от занаята.

— Боже опази! — рече Лили.

— Как си с парите?

— Зле, но имам четири лири…

— На това зле ли му викаш — каза Мейзи.

— … които не са мои.

— По дяволите, на кого са?

— Пазя ги за един човек.

— Помисли за себе си, момиче.

Едно прозорче зад тях се отвори и плешив мъж кимна на Мейзи, която му направи знак да донесе още за пиене. Двете зачакаха мълчаливо. След малко мъжът надникна пак и постави още две чаши на перваза. Мейзи му плати и занесе питиетата на масата.

— Е? — обърна се тя към Лили.

— Дай ми адреса.

— Ето, това е вече друго! — с облекчение се усмихна Мензи. — Този няма диплома, защото си пада по чашката и ще се почерпи с твойте три гвинеи, щом затвориш вратата след себе си. Но ако имаш нужда от лечение, няма да те остави.

— Господ да ми е на помощ, дано да е добър с мен.

— Лиз и Агнес Бенсън му имат пълно доверие. А и много други също.

Мейзи затършува в чантата си. Най-сетне намери молив, но листче нямаха.

— По дяволите — каза Мейзи. — Сама ще те заведа при него.

— Ти си ангел — рече Лили. — Кога ще отидем?

— Още довечера.

И двете отпиха.

— Пием за надеждата — каза Мейзи и й се усмихна окуражително.

Ясно беше за каква надежда говори Мейзи. Но Лили продължаваше да гледа унило.

— Жал ми е за тия четири лири — обясни тя. — Те са на един приятел, не ми е клиент.

Мейзи й отговори, че е странно момиче.

 

 

Догет научи по частни канали новината, че в „Нолан и Кийс“ все пак са се решили да доставят въглища за леярната на Морган. Нямаше друг избор, освен сам да пристъпи към действие. Още щом отидоха на работа, подчинените му разбраха, че е там. И те си имаха свои канали за информация.

— Догет е дошъл — пошушна на Мълхол каруцарят до него.

Двамата впрягаха конете, но веднага прекъснаха заниманието си и погледнаха към стаята на директора. Прозорецът беше голям и гледаше към двора. В острия утринен въздух се стелеше тънка мъглица и предвещаваше променливо време.

— Едва ли е дошъл толкова рано току-така — предположи Мълхол.

А Догет, който следеше как върви работата в двора, видя просто двама каруцари досущ като другите наоколо. Той пушеше, без да сваля очи от прозореца.

— Предупредихте ли сменния? — попита Догет.

— Да, сър. Те получават поръчките си, като, минават през кантара.

Надзирателят беше нервен.

— Всичките поръчки ли са за леярната на Морган?

— Всички до една, сър.

— Добре — каза Догет. — Някакви вести от „Нолан и Кийс“?

— Засега нищо, сър.

Догет пристъпи по-близо до прозореца. После каза, сякаш между другото.

— Много поръчки имаме, знаете, много.

— Работата скоро ще понамалее, сър, лятото наближава.

— Да, зависи от сезона. Все пак смятам, че ще се справим дори по-добре от обикновено.

— Надявам се, сър.

— Всички се надяваме — каза Догет.

От вниманието му не убягваше нищо, мисълта му работеше трезво и ясно. Каруците вече бяха натоварени и сега започваше разпределянето на поръчките.

Мълхолм беше дванайсти в редицата. Запали лулата си и плю от дървената седалка. Не сваляше поглед от първите, които бяха най-близо до кантара. Предварително бяха уговорили всичко, но все пак не се знаеше какво може да стане. Ако нещата вървяха по план, щеше да започне стачка, каквато досега не е имало. Първият каруцар се приближи до кантара и изчака, докато претеглят товара му. После пое квитанцията, прочете я внимателно и я пъхна в джоба си. Сложил ръце зад гърба си, Догет гледаше от прозореца. Знаеше, че сега наближава решителната минута. Всички в редицата също наблюдаваха. Първият каруцар подкара колата си към вратата. Всички чакаха, затаили дъх. Видяха как опъна поводите, като наближи тясната порта. В следващия момент рязко дръпна юздата. Преди да мине през вратата, конят зави надясно и каруцарят слезе. Вторият го последва и направи същото, само че по-решително. Така постъпиха и останалите, докато цялата върволица от каруци спря на място, тъй като вече нямаше достъп до кантара. Мълхол видя, че сменният майстор се приближава, пусна поводите и също се отправи натам. Взе квитанцията на един от каруцарите, който беше минал през кантара, прочете я и направи знак на другите. Всички слязоха от каруците, някои скочиха пъргаво, други бавно и неохотно. Догет видя как мъжете застанаха в кръг и започнаха да се съветват. След малко сменният майстор влезе да докладва на надзирателя, който съобщи на Догет решението на каруцарите.

— Отказват да карат въглища в „Морган и Ко“, сър.

Догет вече беше говорил с него как да постъпят.

— Добре — каза той, — напишете нови квитанции, както решихме. И се опитайте да проучите какво става в „Нолан и Кийс“.

— Ще е нужно известно време, сър. Къде мога да ви намеря?

— Пак тук — отвърна Догет с тон, от който надзирателят потръпна.

Догет остана до прозореца, докато каруцарите един след друг потеглиха, всеки към новото си предназначение. Това ставаше бавно, защото товарите трябваше да се преразпределят. Но всичко мина гладко.

От „Нолан и Кийс“ дойде вестта, че сред работниците е настъпило разцепление. Отначало всички единодушно отказали да изпълнят нарежданията, но след като поспорил с колегите си, Тимъти Кийвър, насърчен от съвета на отец О’Конър, се вслушал в съвестта си и убедил още няколко души да го последват. Така че неколцина каруцари откараха въглища в леярната. Останалите не се подчиниха на заповедта. Управата веднага обяви локаут за непокорните. Догет прие новината хладнокръвно, макар че сега изпадаше в твърде опасно положение. Ако Морган научеше, че той се е огънал пред заплахата на каруцарите, а „Нолан и Кийс“ са проявили твърдост, можеше да изгуби договора си. Но Догет вече беше решил как да постъпи. Щом като „Нолан и Кийс“ започнаха доставките, за него имаше само един път на действие.

— Следобед пригответе доставка за Морган — нареди той на надзирателя. — Лично вие ще следите за товаренето и ако пак откажат да карат въглища за леярната, незабавно обявявате локаут.

— Разбрано, сър.

Както си мислеше Догет, имаше известна надежда при повторното нареждане каруцарите да отстъпят. Междувременно трябваше да вземе още една предпазна мярка в случай, че се разбере за неговото отстъпление сутринта.

— Забравих как се казва сменният.

— О’Конър, сър.

— Изпратете го при мене.

Сменният майстор бе дребен, около петдесет годишен човечец. Въглищният прах бе проникнал дълбоко в порите на лицето му. Черни капки пот покриваха челото му и се стичаха на струйки по слепоочията му.

— Вие сте О’Конър, нали?

— Да, сър.

— Тази сутрин хората не се подчиниха на нарежданията ви, така ли?

— Точно така, сър. Казаха, че такова било споразумението им с Ларкин.

— А вие членувате ли в организацията на този Ларкин?

— Не, сър.

— А знаете ли нещо за нея?

— Само каквото съм чувал да говорят хората.

— И какво например?

— Ами това е Националният профсъюз на пристанищните работници, сър. Мистър Секстън е генерален секретар, но мистър Ларкин оглавява ирландския клон. Секстън не го обича. Той не признава стачките, организирани от мистър Ларкин, и може да спре помощите за стачниците.

— Откъде тогава ще си намерят средства?

— Ще събират пари от пристанищните работници и въобще из страната. В момента Ларкин прави това в Корк.

— Доста нещо знаете за мистър Ларкин.

— Само онова, което съм дочул, сър. Хората много си говорят за него.

— Дори прекалено много, струва ми се — каза Догет. Той стана и се отдалечи от бюрото.

— Откога работите за нас?

— От около трийсет години, сър, … от времето на мистър Уотървил.

— А откога сте сменен майстор?

— От петнайсет години, сър.

— Петнайсет години са много време.

— Да, сър. — За миг лицето на О’Конър засия от гордост.

— Достатъчно дълго — продължи Догет, — за да се научите как да държите хората в подчинение.

О’Конър се смути. Догет рязко промени тона си и това го обърка.

— Напоследък не е лесно, сър, духовете са разбунтувани.

— Сутринта получихме доказателства за това, нали?

— Да, сър.

— Можете да си вървите — каза Догет. Той повика надзирателя.

— Говорих с О’Конър.

— Да, сър.

Догет го изгледа строго.

— О’Конър не се справя със задълженията си както трябва — каза той. — Довечера се разплатете с него.

В първия момент надзирателят не проумя какво става.

— Искате… да го уволните ли, сър?

— Да. Сменните майстори трябва да си тежат на мястото.

 

 

На другия ден работниците в леярната удържаха на думата си и отказаха да докоснат въглищата, доставени от Кийвър и последователите му. Членовете на управата се събраха на кратко заседание и решиха да обявят локаут. Само Иърлинг прояви известно колебание.

— От подобни мерки никога не сме имали голяма полза, нали? — отбеляза той.

— А вие какво предлагате? — попита го председателят.

На този въпрос Иърлинг бе отговарял безброй пъти. Сега само сви рамене.

— Нямаме друг избор — настоя председателят, — ако отстъпим, само ще насърчим тази анархия.

— Мислех, че Догет може да ни изиграе — обади се някой. — Напоследък все прави разни номера.

— Но не и този път — каза председателят.

— Казаха ми, че каруцарите му не са ни доставили сутрешната партида въглища.

— Аз разбрах защо — отвърна председателят. — Имал си неприятности с един от сменните. Изглежда, той е бил платен агент на Ларкин и самоволно е отклонил доставките. Догет ми каза, че го е уволнил.

— Ето така трябва — рече някой одобрително. — Браво на Догет.

През май всички каруцари в Дъблин подкрепиха другарите си от „Нолан и Кийс“ и „Догет и Ко“ и обявиха стачка поради отказа на работодателите да увеличат надниците. Броят на стачните постове по улиците растеше. Доставките на въглища спряха напълно. Отец О’Конър плати на Бекона и парното отопление на църквата бе спряно до есента. Свещеникът се питаше дали съветът, който бе дал на Кийвър, имаше някакво отношение към прекратяването на работата в леярната. Минеше ли покрай стачен пост през юни и юли, тази мисъл все го глождеше. Съвета си той бе дал от чувство за справедливост и все пак имаше нещо, което го тревожеше, нещо в лицата на тези мъже: умората, тъмните сенки на глада, мрачните поздрави, замислените им погледи. Свещеникът продължаваше да посещава своите енориаши и виждаше гладни деца в домовете на стачниците. Вярно, че мизерията го отблъскваше, но колкото и да се опитваше, не можеше да преодолее това чувство. И все пак съжаляваше бедняците.

— Мислите ли, че щяха да обявят локаут, ако всички бяхте отказали да товарите въглищата? — попита той Кийвър.

— Не знам, отче. В Догет отначало им отстъпили, защото всички отказали.

— Разбирам — каза отец О’Конър.

— А сега хората ме обвиняват.

— Кажете им… — заговори свещеникът и щеше да добави, „че отец О’Конър ви е посъветвал така“. Но като размисли, се отказа. Църквата имаше особени задължения. И като божи служител той трябваше да стои настрана от светските конфликти, които всъщност не разбираше. Бяха го помолили за съвет. Той го даде. Останалото не беше негова работа. — Кажете им, че има принципи, които труженикът християнин трябва всякога да поставя над изискванията на създадените от човека организации.

Кийвър реши да премълчи, че точно така беше и направил. Казаха му да върви по дяволите с принципите си. Беше му станало болно, но тъй или иначе той не промени мнението си. Кийвър не можеше да намери на земята нито отдушник за честолюбието си, нито източник на надежда и отдавна бе обърнал пълен с упование поглед към царството небесно.

— Въпреки това наш дълг е да помогнем на жените и децата — рече отец О’Конър. — Искам от вас да съставите списък с имената на онези семейства — засега да не бъдат повече от десет, — които според вас имат най-голяма нужда от помощ. Заедно с мистър Хегарти и членовете на църковното настоятелство направете пакети с храна и ги раздайте.

— Както кажете, отче.

Отец О’Конър забеляза, че Кийвър е смутен.

— Съгласен ли сте?

— Да, отче, разбира се — отвърна Кийвър.

— Много добре. Направете списъка колкото може по-скоро.

В стаята на отец О’Конър имаше голям вграден шкаф, който бе почти празен. Той реши, че най-лесно се съхранява какао в тенекиени кутии, а освен това то бе по-хранително от чая. Със захарта и кондензираното мляко също нямаше да има проблеми. Поръча големи количества от тези продукти. Сети се, че може да се закупят и одеяла. В началото на лятото те бяха по-евтини и сега беше моментът да се набавят за зимата. Намери място и за тях в шкафа. Макар да нямаше нито минута свободна, свещеникът беше доволен, теглеше пари, ходеше по магазини, съветваше се с двамата председатели на църковното настоятелство. Три вечери подред разпределяха продуктите и ги опаковаха. Във всеки пакет имаше торбичка брашно, кутийка какао и кутия кондензирано мляко. Приятно беше да се грижиш смирено за благото на другите.

 

 

Слухове за разногласията между Секстън и Ларкин упорито се носеха в града. Фиц беше сигурен, че рано или късно изпълнителният комитет в Ливърпул ще спре помощите за стачниците.

— Нали Ларкин събира средства в Корк? — попита Джо.

— Щях да съм по-спокоен, ако имах малко пари настрана — каза Фиц.

Бяха приседнали да си починат на едно запустяло място край реката, където децата обичаха да играят на ези-тура. Коприва и бурени се бореха за тези няколко стъпки земя. Сноп лъскавозелена трева бе избуял през счупеното дъно на една обърната наопаки кофа.

— Ако ти трябват спешно пари, мога да ти намеря няколко лири — предложи му Пат.

— Откъде ще ги вземеш?

— От Лили.

— А, от проститутката — подхвърли Джо.

— Това са си мои пари — добави, без да му обърне внимание. — Дал съм й четири лири да ми ги пази.

Джо обърна очи към безоблачното небе и сплете ръце на гърдите си.

— Намерил на кого да ги даде — рече той скептично, сякаш говореше за всевишния.

— За кога ти трябват? — попита Пат.

Джо все така общуваше с небесните сили.

— Не е бързо — отговори Фиц.

От близката църква се понесе звън на камбани, зовящи за молитва. Свалиха шапки и се прекръстиха.

— Разбрахте ли, че младият свещеник от „Св. Бригита“ посъветвал Кийвър да продължи работа? — попита Джо.

— Не, за пръв път чувам — отвърна Фиц.

— Тоя свят гъмжи от свещеници — рече Пат, — но ще се отървем от тях.

— И кога ще стане това? — попита Джо.

— Когато се организираме и създадем Работническа република.

— С Лили Максуел начело.

— Я остави Лили Максуел на мира.

— Не аз, а ти трябва да я оставиш — подразни го Джо.

— Утре ще имаш парите — обеща Пат на Фиц.

Ала всичките му опити да намери Лили през седмицата оставаха напразни; сякаш бе изчезнала безследно. Никой не му отговаряше, когато чукаше на вратата на стаята й. Веднъж срещна Мейзи, която заяви, че няма представа къде може да е Лили. След няколко дни я видя повторно и тя пак му каза същото. Втория път му се стори, че го лъже.

 

 

В летните вечери Чандлърс Корт живееше в очакване на онова, което му готвеше съдбата. По улиците сякаш пулсираше напрежение и предвещаваше нещо, което можеше да се случи всеки момент, ала всичко продължаваше по старому. Времето милостиво се затопляше от ден на ден и вече нямаше нужда да се палят камините, но трябваше огън за готвене. Обитателите на номер трети измислиха как да икономисват горивото. Събраха на едно място дървата и въглищата си и всеки ден жените се изреждаха да готвят у някоя от тях. Мери постепенно опознаваше съседите си. Най-добре живееха семейство Мълхол. Имаха маса с покривка, хубави столове, бюфет, пълен с всякакви съдове. Мисис Мълхол непрекъснато бършеше прах и чистеше. Под тях беше настанено семейство Бартли, чиито стаи също бяха винаги чисти и подредени, но мебелировката им бе твърде оскъдна, защото мистър Бартли все нямаше постоянна работа. Момченцето, край чието легло преди години бе бдял отец Гифли, сега беше разносвач в бакалски магазин. Изкарваше по половин крона седмично, с която плащаха част от наема за жилището. Най-тягостни за Мери бяха посещенията у съпрузите Хенеси, които живееха в голяма нищета. Пиеха чай от празни консервени кутии и бурканчета, а вечер постилаха на пода за многобройната си челяд.

 

 

Първите десет семейства от списъка на Кийвър получиха пакети с продукти и приеха помощта с дълбока благодарност. Всички те бяха малко или повече негови близки хора. Но със следващите десет започнаха неприятностите. След като цяла вечер обикаляха по къщите, Кийвър и Хегарти отидоха при отец О’Конър. Оставиха пакетите на масата.

— Какво се е случило? — попита ги свещеникът.

— Неприятности — каза Кийвър.

— Отказват да вземат пакетите — обясни Хегарти.

— Отказват ли?…

— Викат ми стачкоизменник — рече Кийвър.

— А и вашето име споменават, отче — добави Хегарти.

Отец О’Конър пламна.

— Всички ли отказаха?

— Всички.

— А едни дори се опитаха да ни залеят с вода от прозореца.

— Безобразие — възмути се свещеникът.

— Това е работа на Ларкин и на профсъюза, отче. Те карат хората да ни бойкотират.

— Разбирам — рече отец О’Конър. Не можа да прикрие гнева си. Усети, че направи грешка. Трябваше да запази спокойствие и да изслуша всичко сякаш му беше все едно. — Ами, оставете пакетите отзад в шкафа. Утре вечер ще имаме заседание на църковното настоятелство.

Но на следващата вечер дойдоха само Кийвър, Хегарти и един старик.

— Ако бяхте изпратили някой друг да раздава пакетите, сигурно щяха да ги приемат — предложи Кийвър. Говореше смирено. Не искаше да издаде чувствата си.

— В никакъв случай. Няма да позволим да ни се налагат.

Пакетите така си и останаха в шкафа. Отец О’Конър се чувствуваше морално задължен към Кийвър. И преди всичко към себе си. А още по-точно, към своя сан и църквата, на които бе нанесена безочлива обида. Това бе проява на злите сили, които печелеха победа дори сред простите и невежите.

Бекона също водеше всекидневна борба за оцеляване, като използуваше изпитаното си оръжие. Наистина, при сегашните обстоятелства това не беше лесно. Гражданите вече не бяха толкова щедри на милостиня, може би се надяваха, че така ще задушат желанието на по-низшите съсловия да стачкуват, или дори да вършат по-лоши неща, или пък пазеха пенитата си за кутиите, в които се събираха помощи за стачниците. При тези нови отношения Бекона не виждаше място за себе си. Хрумна му, че може да се възползува от благоразположението към стачниците и написа на едно дървено сандъче: „Помогнете на жертвите от локаута“. Но докато чакаше боята да изсъхне, намисли нещо друго. Съвестта му подсказа, че ще постъпи зле и той отстъпи пред угризенията. Бекона имаше по-добра идея — да напише балада за стачките. И така един следобед Хенеси го завари седнал на стълбите да твори. Вече бе написал първите два реда върху един пакет цигари, но стихоплетството се оказа трудна работа. Той се зарадва, че прекъснаха заниманията му.

— Горе ли е Фицпатрик? — попита го Хенеси.

— Излезе преди двайсетина минути — отвърна Бекона.

— Много жалко — рече Хенеси.

Той погледна любопитно към написаното на пакета.

— Какво пишеш там?

— Балада за стачката.

Бекона му го подаде. Присвил очи, Хенеси зачете:

„Да дойде всеки дъблинец,

от мен да чуе той:

Работници, работнички,

с неправдата — на бой!“

— И после какво?

— Бог да ме убие ако знам — призна си Бекона, — нещо съвсем се закучи.

— И какво ще правиш с тая балада?

— Ще я пея на митингите и пред кръчмите.

— За да изкараш някоя пара ли?

— Ами ти кво мислиш?

— Май няма да ти провърви много сега — каза Хенеси.

— Че защо?

— Нещата се обърнаха, старче. Точно затова Мълхол ме изпрати да търся Фицпатрик.

Хенеси му подаде пакетчето.

— Тази сутрин Изпълнителният комитет в Ливърпул спря помощите за стачниците.

През това време Фиц вече беше отишъл до местния профсъюзен комитет, където Мълхол го чакаше нетърпеливо. Все още беше заключено и докато двамата разговаряха, тълпата отпред растеше. Хората, които обикновено идваха по-късно, бяха подранили, тъй като вестта за спирането на помощите бе плъзнала мигновено из града. Надошли бяха каруцари, докери, работници от фабриките, които също бяха засегнати от стачката. Понесе се слух, че занапред никой няма да получи нито пени. Само Мълхол не падаше духом.

— Ларкин все е събрал нещичко в Корк — каза той, — а освен това стачният комитет разпрати хора из града и от волните пожертвувания ще образуваме фонд за безработните. Ще се справим някак.

— Ще ни трябват много пари — отбеляза Фиц, като гледаше тълпата, — за да стигнат за всички.

След малко дойде Джо, а след час се появи и Пат.

— Лоши работи стават в нашия град — каза той.

— Да, спрели са помощите — потвърди Фиц.

Вратата все още беше затворена и четиримата се отправиха към крайбрежната улица. Долу, при устието на реката до Южната стена кранове разтоварваха кораби.

— В такива моменти ми се иска да бъда докер — каза Фиц.

— Или моряк — обади се Пат. — С много парички в джоба и с по една жена на всяко пристанище.

Джо, който досега мълчеше и размишляваше върху настъпилия обрат, не пропусна случая да се намеси:

— Впрочем, какво стана с четирите лири, дето ги беше оставил у Лили Максуел?

Мълхол извърна глава към Пат със сдържано любопитство. Фиц стрелна с поглед приятеля си и разбра, че Джо е прекалил. Такива неща не се казват.

— Не успях да я намеря — отвърна Пат.

Джо се обърна към Мълхол и започна да му обяснява:

— Представяш ли си, да даде четири лири на една…

Но Фиц го прекъсна рязко и гневно:

— Затваряй си устата.

Пат, който стоеше облегнат на каменния парапет, се изправи и каза:

— Обещал съм на Фиц две лири и той ще ги има. Само да намеря Лили.

— Момичето може да има нужда от парите — каза Фиц, — недей да я преследваш.

Стана му мъчно за Пат, чието лице се беше изкривило от болка и унижение.

— Няма да я преследвам — рече Пат, — тя никога не е вземала от мен и пени. Довечера ще имаш двете лири.

Той бързо се отдалечи, а Мълхол погледна след него и попита:

— Какво му стана?

— Любовницата му го е изоставила — отговори Джо и се захили.

— Стига вече, прекаляваш — приключи въпроса Фиц.

Върнаха се обратно и видяха, че вратата на комитета е вече отворена, но тълпата отвън не беше оредяла. Някакъв познат на Мълхол съобщи:

— Вътре раздават пари.

— По колко?

— Намалили са помощта на пет шилинга.

— Почти нищо — отбеляза Мълхол.

Той започна да си проправя път към вратата, като си помагаше с лакти. Фиц и Джо го последваха. Вътре показаха картите си на първия от тримата мъже, които седяха зад една маса. Фиц направо се стъписа от изненада, когато видя пред себе си самия Джим Ларкин.

Беше по-едър, отколкото си го представяше и пушеше черна пура, пъхнал палеца на лявата си ръка в хлабаво закопчания си колан на докер. Мъжът до него бързо си записа нещо в някаква книга, а третият преброи пет шилинга и ги подаде на Фиц, заедно с едно листче, на което бе напечатано:

„ДОВЕЧЕРА МИТИНГ НА ПЛОЩАД ПАРНЕЛ —

ТОЧНО В 5 ЧАСА. ЩЕ ГОВОРИ ДЖИМ ЛАРКИН.

ОЧАКВАТ СЕ СТАЧКОИЗМЕННИЦИ.

ГОТВЕТЕ СЕ ЗА РЕШИТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ.

В ЕДИНСТВОТО Е СИЛАТА.“

Излязоха отново на слънчева светлина.

— Това беше Джим Ларкин — каза Фиц.

Срещата с Ларкин го развълнува. Сякаш бе видял живото въплъщение на всички лозунги и не съвсем ясни идеи, за които през последните два месеца говореше целият град. На Мълхол, който беше по-опитен в тези работи, срещата не направи особено впечатление.

— Колко е часът?

— Нямам представа.

Тръгнаха към центъра, за да погледнат някой градски часовник. Беше четири и половина. И тримата бяха изгладнели, но минаваха покрай хлебарниците и ресторантите, без да усетят апетитните миризми, които се носеха от тях.

— Какво значи това, че ще има стачкоизменници? — попита Джо и препрочете неясно напечатания текст.

— Пак мръсните им номера.

— Така беше и в Белфаст, нали? — припомни им Мълхол.

Излязоха на площада, където неколцина мъже подреждаха знамена и строяха временна трибуна до красивия парапет. Близо петстотин души стояха наоколо на групички и чакаха. От прозорците на хотел „Вор“ надничаха любопитни лица.

— Някой има ли цигара? — допита Фиц.

Продължаваха да прииждат хора, отделните групички започнаха да се придвижват напред и да се сливат в гъста тълпа. Не след дълго Фиц се оказа притиснат от двете страни, после хората изведнъж се устремиха напред и той се залепи до Мълхол. Погледна към трибуната и видя, че Ларкин вече е там. Той започна речта си.

Отначало говорът му прозвуча необичайно. Ливърпулският акцент се смесваше с ирландски и тълпата мигновено притихна. Фиц бе поразен от силния глас на Ларкин, който изпълваше целия площад и отекваше край високите фасади на къщите отсреща. От време на време ръцете на оратора сякаш неволно правеха красноречиви жестове. Помощта за стачниците е спряна, каза Ларкин, защото британският Изпълнителен комитет е равнодушен към страданията на работниците в Дъблин. Два месеца комитетът им помагаше неохотно, но сега борбата се оказа прекалено опасна. Изпълнителният комитет просто се страхува. Смешно е, продължи Ларкин, че профсъюзните лидери чак от другата страна на Ирландско море проявяват малодушие, а дъблинските работници не губят мъжество и воля за борба. Ако са имали намерение да спират помощите, защо не предупредиха още в самото начало на стачката, преди хората да се решат да подложат и себе си, и семействата си на тежки и продължителни лишения?

Тълпата посрещна тези думи с одобрителни възгласи. Неочаквано за себе си Фиц се присъедини към тях. Видя как Ларкин вдигна ръка да ги укроти и млъкна. Стачката ще продължи, заяви той, независимо от това дали ще има помощи, или не. Събрана е известна сума, която ще стигне за известно време. Не след дълго седмичната помощ ще намалее още повече, но нека всички знаят, че са като войници на бойното поле, заобиколени от превъзхождащ ги противник, готови да се бият и при най-оскъдни дажби. Съобщили му бяха, че същата вечер на пристана до Южната стена ще пристигне кораб с безработни от Англия. В отговор на това докерите също трябваше да се включат в акцията. Той ще говори на митинги край Южната и Северната стена и се надява, че и там всички ще прекратят работа. Така Дъблинското пристанище ще бъде парализирано. Тогава правителството може да се опита да вразуми работодателите.

Митингът продължи почти час. А после, сякаш без да се усети, Фиц пое с колоната мъже, водена от Ларкин. На ъгъла на площада, където завиха, той погледна назад. Няколкостотин души, в редици по четирима, вървяха след тях. Минаха покрай Ротондата и излязоха на оживена улица. Файтоните отбиваха встрани, трамваите спираха, хората по тротоарите зяпаха любопитно. След двуседмични съмнения и бездействие сега стачниците владееха, макар и за кратко, една от централните улици на града и ликуваха. С уверена крачка колоната зави наляво и кина по О’Конел Бридж. Полицейски кордон беше преградил пътя към северните докове, но работниците свиха вдясно, прекосиха Бът Бридж и пак поеха наляво по южния бряг на реката. Като минаваха край затворените врати на складовете, хората, които бяха работили там преди стачката, задюдюкаха. Мълхол посочи на Фиц „Догет и Ко“. Вратата беше боядисана в червено, а името на фирмата бе изписано с бели букви. На около двеста метра по-надолу пътят им бе преграден от втори полицейски кордон и те спряха. На известно разстояние зад полицаите се виждаше как група докери разтоварва един кораб, а още по-нататък се открояваха мачтите на други кораби и дългите стрели на крановете, които се люшкаха на фона на небето.

Полицейският инспектор пристъпи напред и Ларкин тръгна да го пресрещне. В средата на празното място, разделящо полицаите от стачниците, те преговаряха няколко минути. Полицаите бяха около шестдесет души и Фиц разбра, че работниците са се приближили твърде много до тях. Сега и най-малката дреболия можеше да предизвика сблъсък.

— Няма да ни пуснат да минем — предположи Мълхол, докато всички чакаха да разберат резултата от преговорите.

— Изключено е — съгласи се Фиц.

— Можем да пробием кордона — каза Джо.

— Аз съм за — подкрепи го Мълхол.

— По-добре да видим какво ще реши Ларкин — посъветва ги Фиц.

Плътно притиснатите едно до друго тела сякаш създаваха опасно високо напрежение, което предразполагаше към безразсъдни действия. Полицейският инспектор се върна при хората си, Ларкин също. Няколко минути не се случи нищо. После полицаите се обърнаха кръгом, отдалечиха се на няколко метра и пак застанаха с лице към колоната. Този път в ръцете си държаха палки. Ларкин си проби път между работниците, изкачи се на една подемна платформа и заговори.

Полицаите, заяви той, са блокирали пристанището. Казват, че искат да предотвратят безредиците, но това не е вярно. Целта им е друга — да съдействуват на работодателите и да ги поощряват да използуват чужд труд. Правителството е превърнало полицаите в оръдие на работодателите, а тяхната задача е да служат на всички граждани. В отговор на това трябва да се спре работата в цялото пристанище, и не за ден-два, а докато не бъдат изпълнени исканията на стачниците. Няма да мине и час, и той, Ларкин, ще произнесе реч пред докерите, въпреки пречките, създавани от работодателите, властите и полицията. През това време моли всички да му имат доверие и да обещаят, че в негово отсъствие ще спазват ред и дисциплина. Помогнаха на Ларкин да слезе и той изчезна в тълпата.

— Какво ще правим сега? — попита Джо.

— Как ще успее да говори пред докерите — чудеше се Мълхол, — като и от двете страни на реката има полицейски кордони?

— Може да се промъкне по северния бряг.

Редиците се разпокъсаха и наоколо се образува тълпа. Ларкин си беше отишъл и нямаше кой да ги обедини. Някои се облегнаха на вратите на складовете и запалиха цигари. Като видяха, че напрежението намаля, полицаите прибраха палките.

— Да мръднем нататък — каза Мълхол.

Фиц и Джо го последваха и тримата се подпряха на каменния парапет с гръб към вратите на „Догет и Ко“.

— Ако има вълнения, като нищо може да се озовем във водата — рече Мълхол и посочи кея.

Край реката продължаваше да кипи работа. Стрелите на крановете се люшкаха напред-назад, скрибуцаха салове, долитаха приглушени от разстоянието викове; това бяха обичайните шумове на пристанището. Един познат на Мълхол се приближи и попита:

— Е, а сега, какво да правим?

— Според мен трябва да действуваме заедно, като един, но нека Мълхол каже как да постъпим — отвърна Фиц.

Мълхол погледна към полицаите.

— Че можем да пробием кордона, можем — рече той, — те дори няма да ни попречат особено. Но да знаете, че всички улици наоколо са завардени от полиция. И като ни притиснат, тогава ще видим зор.

— Аз мисля, че няма защо да се страхуваме от полицията — възрази познатият на Мълхол.

— Я вижте там — рече Фиц и посочи към кордона.

Втори полицейски отряд се приближаваше отзад в разгънат строй.

— Ето какво исках да кажа — обади се Мълхол.

Зад гърба им се разнесоха викове. Отначало те помислиха, че хората освиркват новодошлите полицаи, но след малко забелязаха, че всички глави са обърнати към реката. Тълпата им пречеше да видят какво става.

— Дайте да се качим тука — рече Мълхол и се обърна към стената.

Един след друг и тримата се качиха.

Фиц, който се покатери пръв, извика „Гледайте!“ и посочи с ръка.

Една лодка с четирима гребци се носеше надолу по реката. По средата се бе изправил Ларкин и махаше на хората, които се тълпяха по брега. Лодката се изравни с полицейския кордон, отмина го и се отправи към доковете, където разтоварваха корабите. Няколко полицаи се отделиха от основната група и забързаха по брега, без да изостават от лодката.

Мълхол каза унило:

— Щом слезе на брега, ще го пипнат.

Но Фиц внезапно отгатна намерението на Ларкин. Стисна Мълхол за ръката и викна:

— Той въобще не мисли да слиза! Ще говори от лодката!

Тълпата притихна и сякаш мина цяла вечност, преди да доловят далечния, но познат глас. Думите не се различаваха, затова пък въздействието им скоро пролича съвсем ясно. Стрелата на най-близкия кран описа последен полукръг и застина неподвижно. След него спря и вторият. Думите на Ларкин се предаваха от уста на уста, и един след друг крановете прекратяваха работа. Хората мълчаливо наблюдаваха как пристанището лека-полека бе парализирано. Вцепенението обхващаше док след док, кораб след кораб. Полицаите отстъпиха, образува се тесен проход и през него премина първата група стачкуващи докери, които се присъединиха към демонстрантите. При появата им тълпата се раздвижи, сякаш бърза тръпка премина през нея.

— Да слизаме — каза Фиц.

— Чакай малко — спря го Мълхол.

Виковете се усилиха, вълнението постепенно обхвана всички, замря за момент и после хората отзад започнаха да напират. Онези, които бяха най-отпред, се притиснаха към полицейския кордон, поколебаха се за миг и се люшнаха напред. Полицаите решиха, че е време да действуват, извадиха палките и се нахвърлиха срещу демонстрантите.

Тълпата се огъна малко под натиска им, но не отстъпи. Фиц погледна люлеещото се море от човешки тела и се удиви от глупостта на полицаите. Притисната между стената и реката, тълпата се сгъсти и стана непробиваема като едно цяло. Всички пътища за отстъпление бяха отрязани и те трябваше да се държат. В блъсканицата вече няколко души скочиха във водата. Няколко полицаи се спуснаха след тях, а тълпата бавно отстъпваше като плътна стена. Те продължиха да се движат така покрай реката до първата спасителна уличка, по която рукна поток от хора. Фиц видя как тълпата оредява, а полицаите, като усетиха, че натискът намаля, спряха, за да се прегрупират. На пътя им останаха трима-четирима ранени, които лежаха там, откъдето бе минал кордонът. Фиц слезе и се приближи до тях. Единият от мъжете имаше дълбока рана на слепоочието и се нуждаеше от спешна помощ. Фиц се обърна и извика Мълхол.

— Я виж този.

Мъжът губеше съзнание. Ризата и яката на палтото му бяха напоени с кръв.

— Дали да го вдигнем? — попита Мълхол, като се приближи към тях.

— Струва ми се, че не бива.

— В санитарния пункт на „Догет“ има носилка — сети се Мълхол.

— Ще дойда с тебе — предложи Джо.

— Ще намерим ли някой там сега?

— Трябва да има пазач — рече Мълхол.

Най-добре беше да постъпят така. Складът на Догет не бе далеч. Фиц се съгласи.

— Този пазач може ли да говори по телефона?

— Сигурно.

— Кажете му веднага да повика линейка.

Когато те тръгнаха, Фиц повдигна внимателно ранения и постави ръка под главата му. Кръвта поспря малко. Нямаше какво повече да стори. Наоколо не беше останала жива душа, но по-надолу край реката все още се виждаха групички мъже. Фиц неспокойно се питаше къде са се дянали полицаите и му се искаше Мълхол и Джо да се върнат по-скоро. Човекът в ръцете му вече бе изгубил съзнание и дишаше тежко, раната му зееше грозно, ярко боядисаните врати и чакълената настилка наоколо сякаш таяха заплаха. Фиц се огледа зад себе си, но отникъде не идваше помощ.

— Мълхол! — извика той, макар да знаеше, че е безсмислено.

Никой не му отговори. Раненият застена. На Фиц му се струваше, че другите ги няма вече цял час. Ръката, с която подпираше главата на ранения, започна да го боли непоносимо, последните лъчи на слънцето обляха чакъла наоколо — потискаща светлина, която сякаш му действуваше на нервите. Най-сетне зърна Мълхол и Джо. Те се приближаваха, но изведнъж спряха. Със свободната си ръка той им махна да побързат, но те започнаха да му правят отчаяни знаци и да викат нещо неразбрано. Фиц погледна надолу към реката и се вцепени. Отделните групички отново се бяха събрали на тълпа, която се носеше към него. Полицаите пак бяха извадили палките, но сега вече напълно контролираха положението. Чу как Мълхол му викна да бяга, ала с окървавената и безпомощна глава върху ръката си не можеше да помръдне. Обгърна плътно ранения, прикривайки го с тялото си, после вихърът от крака и тела връхлетя отгоре му, удави светлината, смачка го, захвърли го на земята, а обезобразеният му товар остана под него. Един тежък ботуш улучи челото му и той изгуби съзнание.

Дойде на себе си в стаичката на пазача. По стената бяха окачени ключове, над всяка кукичка с тебешир бе написан номер. Мълхол и Джо пиеха чай с пазача.

— Чакаме те да се съвземеш — рече Мълхол, като го видя, че седна в леглото.

Фиц попипа главата си.

— Нищо, че имаш превръзка — успокои го Мълхол, — санитарят каза, че ще ти мине като на кученце.

Фиц си спомни случилото се.

— Какво стана с ранения?

— Откараха го — отвърна Джо.

— Много ли е зле?

— Казаха, че сигурно има спукване на черепа. Изглежда, ти си му спасил живота.

— Дайте ми малко чай — помоли Фиц.

Мълхол взе едно канче от газовия котлон в ъгъла на стаята в му наля.

— Държахме го горещ за тебе — каза той.

И се усмихна така ласкаво и ободряващо, че Фиц се почувствува щастлив. Отпи от чая и внезапно усети страшен глад.

 

 

Пат дълго обикаля улиците да търси Лили, докато най-сетне спря, изтощен от жегата и задуха. Облегна се на един фенерен стълб и се замисли какво да прави по-нататък. Беше чакал близо час на тясната площадка пред вратата й с надеждата, че тя ще се върне да яде. Камбаните удариха за молитва, край него нагоре-надолу по стълбите минаваха наематели, той кимваше на познатите, но накрая му стана неудобно да стърчи толкова дълго на едно и също място. Отново излезе на улицата, обиколи доста кръчми и магазини, и за втори път тази вечер срещна Мейзи. Тя се държа с него сякаш беше безопасен луд.

— Лили като че ли е пропаднала вдън земя — каза той.

— Може да е забягнала с някой войник — отвърна му тя през смях.

— Трябва ми спешно.

— Да не си закъсал нещо, а? — уж съчувствено му каза Мейзи. — Още е шест и половина.

— Знаеш ли къде е?

— Знам къде можеш да намериш други, не по-лоши от нея.

— Много е важно, Мейзи, не ми е до шеги — примоли се Пат.

— Нито съм я виждала, нито съм я чувала — каза Мейзи, — бог ми е свидетел.

Явно лъжеше. Пат беше напълно сигурен. Неизвестно защо Лили очевидно се криеше от него.

Гладът и жаждата го накараха да съжалява, че не остана да види дали все пак няма да раздадат някакви помощи за стачкуващите. Смущаващото подозрение, че Лили не иска да го види, вече се превръщаше в мъчителна болка. Двамата бяха близки от толкова отдавна.

Реши временно да се откаже от търсенето. Сега имаше нужда да пийне нещо. Тръгна уверено и спря пред един магазин над вратата на който висяха три месингови топки.

— По работа ли, Патрик? — запита го любезно мистър Донеган.

Той вписваше нещо в счетоводната си книга. Пат съблече куртката си.

— Ето — каза той и я сложи на щанда.

Мистър Донеган намести очилата на носа си и взе куртката да я разгледа.

— Твоя ли е? — попита той.

— Колко давате? — запита Пат.

— Ти колко й искаш?

— Половин крона.

Донеган цъкна с език. Познаваше добре Пат — беше му стар клиент, на когото можеше да се има доверие. Но той обичаше да се пазари.

— Не струва и четвърт — каза той.

— Два шилинга — съгласи се Пат.

Донеган написа квитанция и му подаде половин крона.

— Нека бъде половин крона — каза той. — Какво са чува, започвате ли работа?

— Засега не — отговори Пат, — но рано или късно ще ви върна парите.

— Не се съмнявам — каза Донеган. — Да няма нещо по джобовете? — изведнъж се сети той и затърси разсеяно.

— Най-многото да има няколко дупки.

— За проветряване — засмя се Донеган. После смръщи вежди.

— И сега да не вземеш да се напиеш. С бира не можеш да се нахраниш.

— Но може да ми олекне — подхвърли Пат.

— Ами — възрази Донеган. — И пиенето като жените е вятър и мъгла. Боже опази.

— Боже опази всички ни — каза Пат.

На улицата той срещна Бекона; позна го първо по гласа, а после по брадата; седеше, подпрял глава на едната си ръка, а краката му висяха в канавката. До него, търпеливо като съдник, бе приклекнало кучето му.

Да дойде всеки мой съсед,

от мен да чуе той:

Работници, работнички,

с неправдата — на бой!

В каква беда сме всички, да,

след този произвол —

премаза ни, погази ни

британският престол.

Не сгъвай крак пред злия враг —

британския престол.

Пат тупна Бекона по рамото.

— Ей, ела да те черпя една бира.

— По-добре се бръкни за един-два пенса.

— Дадено. Хайде, ставай.

— Ти си истински християнин и джентълмен — рече Бекона и се надигна, — да ти даде господ райски живот и богато погребение.

Той подръпна каишката на кучето, което неохотно се надигна.

Влязоха в една кръчма и си поръчаха пиене. Коси слънчеви лъчи проникваха през прозореца, беше топло и понамирисваше на клозет.

— Каква е тая балада, дето я пееше?

— Сам съм я съчинил.

— Как ти дойде на ума?

— От сърцето ми дойде — отвърна Бекона. — Балада, родена от ума, нищо не струва. За твое здраве.

Той вдигна халбата си.

— Весела Коледа — каза Пат.

— И за нас ще бъде весела — предрече Бекона, — един ден, когато работниците станат господари на съдбата си.

— Тогава ще ти издигнем паметник — обеща му Пат, — и хора от близо и далеч ще идват да прочетат думите, изписани със златни букви: „На Тайърни Бекона. Певец на революцията.“

Двамата се умълчаха и си представяха каменния символ на народното преклонение, роден от въображението на Пат.

— Лошото е само едно — рече Пат, — старото ти псе няма да бъде споменато там.

— Аз пък веднъж видях паметник на куче — подхвана Бекона. — Една богата дъртофелница решила да го издигне в памет на любимия си териер.

— Що пък не?

— Ами някак си не изглеждаше както трябва. Често съм се питал дали тя е извикала свещеник да каже няколко думи да го поръси със светена вода за вечна му памет, in secula seculorum^[1].

— Може би тя е вярвала в тия работи за душите.

— Какво за душите?

— Ами, като умреш, душата ти се вселява в някое животно и продължава да живее.

— Значи Рижко може би съвсем не е куче, така ли? Може да е някой си, който сега живее в тялото му?

— Рижко може да е Наполеон. Или Юлий Цезар.

Бекона погледна кучето. То вдигна глава, може би усети, че стопанинът му се готви да тръгва.

— Бедни ми Рижко — рече Бекона, — който и да си, по дяволите, този живот е падение за тебе.

Той погали животното по главата. Пат погледна към часовника на стената и видя, че е осем и половина.

— Ето ти двата пенса — каза той. — Аз трябва да потеглям.

Допи си бирата и излезе. Едва ли имаше смисъл пак да търси Лили, затова реши да си убие времето, като се поразходи към пристанището. По всички улици на групички се движеха полицаи. Пат се отказа от намерението си и влезе в друга кръчма; попадна на някакъв бъбривец, който говореше само за вълненията в града. Тръгна си към девет и половина. Късната вечер миришеше на прах, един старец в дълго черно расо затваряше вратите на катедралата. Едното крило на портата застърга каменния праг, другото се затръшна върху него и трясъкът отекна из цялата улица. Алкохолът се разливаше в жилите на Пат и той ускори крачка, забърза право към любимото заведение на Лили; там съдържателят му каза, че идвала понякога. Изразът на лицето му издаваше, че е наясно защо Пат търси Лили, но мълчаливо продължи да бърше една чаша и да си подсвирква. Не се бъркаше в работите на клиентите си, стига да се държаха прилично. Пат си поръча пиене и седна да чака.

Позабравената болка се пробуди и го прободе още по-силно сега, когато беше сам. Погледна оплютото от мухи огледало, на което имаше някакъв рекламен надпис и си спомни как една вечер Лили го бе помолила да й го занесе в сепарето, за да си оправи косата. Съдържателят го донесе; за друга не би го направил. Пат си спомни дребничкото и хубаво лице, любимите ръце, които нагласяха прическата. Онази вечер той имаше пари, провървяло му беше на залаганията и след това двамата отидоха в „Емпайър Палас“ да гледат комика Джеймс Фон.

Пат се отърси от спомените и тъкмо надигна чашата си, когато чу познат глас от сепарето. Взе си бирата и тръгна натам.

— Лили — повика я той.

Тя се сепна, като го видя на вратата. И той забеляза това. Смути се. Тя чакаше да й донесат пиенето и нервно барабанеше с пръсти по дървения перваз, без да може да намери няколко обикновени думи за поздрав. Най-сетне успя да изрече:

— Здрасти, Пат.

Взе си чашата и седна. Той се настани до нея.

— Лили, искам да те питам нещо.

— Хубаво де, няма нужда да говориш като на погребение.

— Защо ме отбягваш?

Тя се изсмя пресилено и каза:

— Ти май нещо си въобразяваш.

— От няколко седмици те търся. Дори Мейзи си накарала да ме будалка.

Лили пламна от гняв и Пат усети, че и гневът й е пресилен. Очевидно това бе средство за самозащита.

— Нека да се разберем, Пат Банистър. Преследваш ме и разпитваш под път и над път за мене, хората взеха да говорят какво ли не, правиш ме за смях. Какво по дяволите ти става?

— Исках да те видя. За ония лири, дето ти оставих.

— За четирите жалки лири значи. Това ли било?

— Похарчи ли ги?

Попита я съвсем небрежно, тъй като вече знаеше какво ще му отговори.

— Ти ми каза да ги похарча, ако искам.

— Всичките ли похарчи?

— Всичките! — натърти тя презрително — Четири жалки лири.

Яростта й го изненада. Лили наглеждаше уморена и измъчена. Очите й говореха за дългите месеци на мъка и страх. Това го озадачи и трогна. Сложи ръка върху нейната.

— Нищо, че си ги изхарчила, Лили, щом са ти трябвали.

— Трябваха ми — каза Лили — и още как, дявол го взел.

В гласа й имаше горчивина, но сега той прозвуча по-естествено. Това беше онази Лили, която Пат познаваше.

— Добре — каза той, — ще ти поръчам още нещо за пиене и ще си поговорим.

Той почука по перваза.

— Какъв смисъл има да говорим?

— За какво ти трябваха парите?

Тя сякаш се вкамени и каза троснато:

— Не е твоя работа.

— Добре, няма значение — рече Пат, стараейки се да я успокои. — Не знаех, че си ги изхарчила всичките. — Помълча и добави: — Никога не си правила такова нещо.

Той искаше само да й обясни, но Лили взе думите му за упрек. Обърна се рязко към него:

— Парите ми трябваха. Вече ти казах.

— Добре и аз ти казах, няма значение. Но не трябваше да се криеш от мен.

— Кой се е крил от теб? — повиши тон тя.

Кръчмарят, който дойде за поръчката каза успокоително:

— Хайде, хайде, госпожице, по-кротко и без скандали.

— Ти не се обаждай — тросна се Лили.

Той й се ухили и отиде за напитките. Подтикван от болка и обида Пат продължи:

— През всичките тези седмици ти се криеше от мене. Караше Мейзи и другите там да ми се присмиват.

— Да не си мислиш, че на мен не са се присмивали?

Пат отново докосна нежно ръката й, но тя бързо я дръпна. Най-много го болеше от враждебността й. До този момент той не беше осъзнал колко много държи на нея и колко обича не само тялото й, което тя не му отдаде при последната им среща, а самата Лили — хаплива, с остро езиче, което не млъкваше, но ласкава, когато го успокояваше и щедра, когато даваше; Лили, която с едно докосване можеше да извика у него спомени от детството.

— Да не те е сполетяла беда, Лили? — с мъка попита той.

Топлотата и грижата в гласа му смекчиха гнева й.

— Нима не е било винаги така? — горчиво каза тя, горната й устна затрепера, а очите й плувнаха в сълзи, — от деня, когато съм се появила на този свят, все съм в беда.

— Защо не ми кажеш какво се е случило?

— Моля те, не ме питай, Пат — рече тя. — Имах нужда от твоите няколко лири и ги изхарчих. А те ми помогнаха точно толкова, колкото ако ги бях хвърлила в Лифи. — Тя го погледна в очите, в гласа й звучеше искрено отчаяние. — Винаги съм била честна с тебе, нали? Доверявал си ми толкова много неща и нито веднъж не съм те измамила. Но този път просто не можех да постъпя другояче.

— Не е нужно да ми обясняваш нищо, Лили.

— И аз така си мислех. Но ти все ме преследваше.

— Какво лошо има в това? Не трябва ли да те търся?

— Разпитвал си за мене всички наред. Разбрах, че си искаш парите.

— Заради другите ми беше неудобно. Обещах да намеря две лири и като им казах откъде; един ме взе на подбив, все едно, че съм последния глупак.

Той видя как Лили настръхна, но не можа да проумее каква става.

— Кои са тия другите? — попита тя с напрегнат, измъчен глас.

— Ами Джо… Фиц. Казах им, че мога да намеря две лири.

Кръчмарят остави чашите на масата. Лили въобще не го забеляза.

— Значи ти си им разправял за мене…

— На никого нищо не съм разправял.

— Проглушил си ушите на всичко живо, че Лили Максуел е изхарчила четири чужди лири.

— Не, Лили, ти не ме разбра…

Той почти се бе изправил на крака в желанието да й обясни, но Лили профуча край съдържателя и се спря на вратата.

— Можеш сам да си пиеш пиенето. Щото после ще разтръбиш из целия град, че освен дето съм ти изхарчила състоянието, пия за твоя сметка.

Пат скочи на крака. Лили го бе разбрала погрешно. Той трескаво търсеше други думи, точните думи. Но не можеше да ги измисли и му се струваше, че ще се пръсне от напрежение.

— Лили! — извика Пат.

Той я обичаше. Искаше и това да извика. Но до него стоеше кръчмарят, хилеше се и не пропускаше нито дума. Лили блъсна вратата и излезе. Тя се затръшна след нея и от покрития с дървени стърготини под се вдигна облаче прах. Съдържателят, едър, червендалест и добродушен човек, се обърна към Пат:

— Такива са жените, никога не знаеш какво ще ти поднесат. — Очевидно му беше забавно.

— Да върна ли втората чаша?

— Остави я — рече Пат.

Опита се да влезе в тон — даде си вид, че нехае, че не е засегнат. Но това бе мъчително; целият му свят сякаш изведнъж се бе сринал из основи.

Лили си беше отишла. Той дълго стоя на оставената от нея чаша, докато най-сетне самотата стана непоносима. Излезе на улицата и се чудеше накъде да тръгне; хрумна му да иде при мистър Донеган. Нямаше какво да заложи, а и мистър Донеган сигурно вече беше спуснал ролетките на магазинчето за през нощта, но Пат все пак реши да си опита късмета.

Беше съвсем тъмно. Газовите фенери по улицата, където живееше мистър Донеган, хвърляха кръгове мека светлина. Тя се отразяваше едва-едва по ролетките на магазинчето, а трите месингови топки слабо проблясваха в мрака. Ивица светлина се процеждаше през една пролука в жалузите на прозореца, над който със златни букви бе изписано името на собственика. Пат почука на вратата и звукът стресна пустата улица. След малко по стълбите се зачуха стъпките на мистър Донеган и той отвори вратата, очевидно недоволен от късното посещение.

— Какво има? — попита той, като подаде глава.

— Аз съм — рече Пат.

— Е да, виждам, че си ти, ако не е твоят брат близнак — промърмори мистър Донеган.

— Искам да говоря нещо с вас.

— Магазинът ще бъде отворен утре сутринта — троснато отвърна мистър Донеган.

— За бога, мистър Донеган, аз съм ви стар, постоянен клиент.

Другият въздъхна.

— Влизай.

Поведе го по тесен коридор и през една странична врата влязоха в магазина. Беше тъмно. Мистър Донеган напипа подвижната стълба, драсна клечка кибрит и като пухтеше силно, се пресегна да запали газовата лампа.

— Виж какво направих.

Беше допрял клечката до отвора за газта. Лумна син пламък, който се опита да близне стъклото на лампата.

— Искам да ви помоля за една услуга — започна Пат, когато мистър Донеган слезе от стълбата.

— Така си и знаех.

Той погледна към лампата, сякаш тя беше виновна.

— Трябват ми две лири.

— Сега ли?

— Веднага, ако е възможно.

— Неприятности ли имаш?

— Да, донякъде.

— Ако ще подкупваш някой полицай, не върши глупости. Той или ще прибави и подкупа към другите обвинения, или ще си сложи парите в джоба и ще намекне на някой свой колега да те прибере още утре.

— Не, не е за това.

— Какво можеш да заложиш?

— Нищо — каза Пат.

От изненада мистър Донеган за миг изгуби дар слово.

— Нищо — повтори той накрая.

— Ако ми дадете две лири сега, ще ви ги върна утре до три часа.

— Откъде ще ги вземеш? — попита мистър Донеган, като се облегна на тезгяха и се наведе към него, уверен, че няма да получи задоволителен отговор.

— От един лихвар, който ме познава добре.

— А къде е гаранцията, че няма да изчезнеш?

— Доброто ми име.

— Вярно е, че имаш добро име — съгласи се мистър Донеган, — но в бизнеса то не струва нищо. Нека бъдем разумни.

Пат се наведе. Мистър Донеган протегна врат и с удивление видя, че той си развързва обувките. Събу ги с усилие и ги постави на тезгяха под носа на мистър Донеган.

— Ето, вземете — рече той.

Мистър Донеган вдигна едната обувка и като огледа внимателно подметката, каза откровено:

— Това ли да взема…?

— Ъ-хъ.

— Ми то за две лири можеш да си купиш поне пет такива чифта.

— Мога, ама нямам такова намерение — каза Пат.

— Е, да, сигурно — съгласи се мистър Донеган. — Познавам те достатъчно добре и ти вярвам.

— Тогава вземете обувките. Човек не може да изкара дълго без обувки, затова бъдете сигурен, че ще се върна при вас с парите.

Мистър Донеган мислеше напрегнато. После отиде в задната част на магазина. Върна се с две лири, които подаде на Пат.

— Става ли така? — попита го Пат, преди да поеме парите.

— Става — отговори мистър Донеган, — но искам да си вземеш обувките. Не мога да те оставя да ходиш бос.

— Сделката си е сделка — упорито каза Пат.

Мистър Донеган изгледа босия и полуоблечен твърдоглав чудак и реши да не настоява повече. Беше оценил клиента си правилно. Противно на професионалните си принципи му оказа пълно доверие.

— Добре — каза той и сви рамене, — щом искаш тъй, твоя си работа.

Пат сложи парите в джоба си и веднага се запъти към Чандлърс Корт. Не можеше да понася мисълта, че приятелите му смятат Лили за обикновена проститутка, която само гледа да докопа нещо. Вечерта беше топла, но крайните улици бяха почти пусти, изящният лунен сърп посребряваше върховете на покривите. Изкачи стълбите и почука на вратата. Фиц не можа да познае веднага среднощния гост.

— Къде се губиш цял ден? — попита го той.

— Ходих при Лили — каза Пат.

Мушна ръка в джоба си. Фиц усети на дланта си нищожната тежест на двете лири. Трогна се от предаността и щедростта на приятеля си, от възвишената му любов към хората, това негово загадъчно качество.

— Толкова си щедър, Пат. Нали ти казах, че не е спешно.

— У теб ще са на по-сигурно място, отколкото у Лили? — каза Пат с подчертано нехаен вид.

— Ти си истински приятел, винаги си готов да помогнеш в беда — каза му Фиц развълнувано.

— Хайде, хайде — каза Пат.

— Няма ли да влезеш за малко?

— Не… вече е доста късно. Какво стана днес?

— Ларкин говори пред докерите. Мисля, че пристанището е затворено. Но все пак утре ще видим.

— Чух, че сте имали неприятности.

— Да, и аз пострадах малко.

— Виждам — рече Пат, като погледна превръзката. — Съжалявам, че не бях там.

Фиц се изненада от явното му безразличие.

— Влез вътре да си поговорим.

— Не мога — каза Пат. — Трябва да тръгвам. Ще се видим утре.

Обърна се към стълбите, но спря.

— Искам да те помоля за една малка услуга.

— Да, разбира се — каза Фиц.

— Не ми харесаха днешните приказки на Джо.

— И на мен не ми харесаха. Наругах го.

— Като го видиш, кажи му, че с Лили всичко е наред.

Фиц разбра за какво става дума. Обеща да изпълни молбата му.

— А на Мълхол?

— Ще кажа и на двамата.

— Благодаря ти — рече Пат. — Тя е честно момиче… и искам те да знаят това. Хайде, всичко хубаво.

— Благодаря — каза Фиц.

Пат го изчака да затвори вратата. После тръгна надолу и излезе на улицата. Мина под един газов фенер и потъна в тъмнината. Някакъв минувач се загледа след него, озадачен от безшумните му стъпки, но нощта скри босоногия и остави странника в недоумение.

 

 

На другия ден докерите продължиха стачката си. Предприемачите извикваха имена едно след друго пред мъжете, събрани на групички, които ги изслушваха в мълчание и се разотиваха, а корабите стояха на котва и бездействуваха, недокоснати от човешка ръка в тихите, води под лъчите на ленивото слънце. Повече от седмица пристанището беше като мъртво. Навсякъде шареха полицаи, или поне така изглеждаше, движеха се на групи, гледаха мрачно и си придаваха вид на заети, но всъщност нямаше какво да правят. Дори на масовия митинг на докерите, на който те дадоха дума, че няма да възобновят работа, докато исканията на каруцарите не бъдат изпълнени, безредици нямаше. Същата вечер Фиц отново слуша реч на Ларкин и се удиви от обаянието на този мъж; тълпата го приветствуваше възторжено, а факлите пламтяха ярко пред трибуната и хвърляха сенки върху изгладнелите лица под козирките на каскетите. Джобовете на повечето от тях бяха празни, очакваха ги голи стаи, сух хляб и чай, с които да залъжат глада си, и никаква надежда за каквато и да е помощ. Въпреки това всички посрещнаха с одобрителни викове думите на Ларкин, че не може да им обещае нищо друго освен лишения и надеждата, че някъде в края на пътя след изпитанията ги чака един по-добър свят. Този свят бе като рая — много далечен и също тъй трудно достижим. Но все пак, ако преди това бъдещето им обещаваше само неизвестност и нищета, сега поне проблясваше искрица надежда. Надежда, но за какво — Фиц не можеше да си спомни ясно в тишината след речта на Ларкин. Той само усещаше следата от някакво чувство, заразило и него, и хилядите други, които се блъскаха и бутаха, за да чуят Ларкин; може би това бе чувството за началото на някакво движение, за първите стъпки към някаква смътна, но сигурна цел.

Тъй или иначе Бекона добре се възползува от всеобщото настроение. Хората с готовност му даваха кой половин пени, кой едно, когато с пресипнал глас пееше своята балада, а ораторите на трибуната се сменяха. Цели две седмици имаше небивал късмет. А после правителството, силно разтревожено от това незапомнено положение, реши да се намеси и свика заседание на заинтересуваните страни в Дъблинския дворец; създадена бе помирителна комисия, която да разгледа и препоръча промени на надниците и работното време. Мистър Секстън прецени, че е дошъл моментът да възстанови авторитета си и пристигна от Ливърпул в качеството си на генерален секретар и представител на профсъюза. Дъблинчани последваха призива му да се върнат на работа и да изчакат уреждането на конфликта. Баладата продължаваше да носи на Бекона по някое и друго пени в съботните вечери, докато най-накрая слушателите му разбраха, че в преговорите ще участвува не Ларкин, а Секстън. Всеобщото разочарование се отрази на доходите на Бекона и баладата, макар все още полезна, вече не му носеше предишните печалби.

След като изпълни в общи линии исканията за повишаване на надниците, мистър Догет побърза да си разчисти и някои други сметки. Той уведоми леярната, че е готов да изплати няколко шилинга за извънреден труд, които бяха предизвикали спора. „Нолан и Кийс“ го последваха. Цялата сума възлезе на по-малко от пет лири и всички, които бяха работили извънредно, получиха по три шилинга. Мълхол срещна Фиц на стълбите и му предложи да пийнат нещо по този случай.

— Искам да говоря с тебе — каза той.

Беше август. Трамваите бяха препълнени с хора, които се връщаха от изложбата на коне в Болсбридж, по улиците отново можеше да се диша след жаркия летен ден.

В кръчмата Мълхол плати и веднага започна:

— Сигурно знаеш, че Секстън ще представя профсъюза на преговорите. А повечето от нас смятат, че Ларкин трябваше да продължи тази работа.

И Фиц мислеше така, но разбираше, че едва ли са в състояние да променят нещо.

— Секстън е генерален секретар. Може да отстрани Ларкин, когато поиска. Но все пак се чудя защо се намесва сега.

— Защото тактиката на Ларкин не му изнася — рече Мълхол — излиза му много скъпо. И ние ще бъдем безсилни докато не се отцепим и не образуваме наш собствен профсъюз.

— Чух вече да се говори за това — каза Фиц.

— Ларкин ще ни бъде генерален секретар — добави Мълхол. Той замълча и отпи от чашата си. — Ти какво ще кажеш?

Фиц се поколеба.

— Съгласен съм, че трябва да се справяме сами — подхвана той внимателно, — но още е рано. Ще имаме нужда от пари. След всичко, което преживяхме през последните месеци, необходимо ни е време да стъпим здраво на краката си.

— Знам, но все пак можем да започнем. Ти съгласен ли си да помогнеш за организационната работа?

— В леярната, да.

— За начало това е достатъчно. Аз и още няколко души ще се заемем с общите въпроси. Нищо чудно да се наложи да сме готови по-рано отколкото си мислиш. И ще ти кажа защо. Профсъюзното ръководство може да заведе дело срещу Ларкин за злоупотреба с пари.

Фиц не можа да схване веднага за какво става дума.

— Какви пари?

— Онези, които събра в Корк.

— Но нали те ни бяха раздадени като помощи.

— Да, но ги дадоха на нас, в Дъблин. Доводите им са, че парите са били събрани за Националния профсъюз на пристанищните работници и е трябвало първо да бъдат изпратени в Ливърпул. Имат законно право да протестират, но по-важното е, че са се оплакали на Изпълнителния комитет.

— И защо го правят?

— На мене ми е съвсем ясно — отвърна Мълхол. — Ларкин организира много стачки, без да се съветва с тях. И сега света ще преобърнат, само и само да го отстранят.

Мълхол допи бирата си.

— Затова ни трябва наш собствен профсъюз. Ти с нас ли си? — Фиц си спомни за митингите и като потисна съмненията си, каза:

— Аз съм с Ларкин… каквото и да стане.

— Много добре — зарадва се Мълхол.

После посочи празните чаши.

— Хайде да пием още по едно.

— Не, благодаря — отказа Фиц. — Смяната ми започва в дванайсет. Но пак ще говорим.

— Много се радвам, че си с нас — рече Мълхол. — Това е важно.

Той му подаде ръка. Фиц не беше очаквал от него такива официалности.

— Благодаря — каза той и сърдечно я стисна.

 

 

— Ако не възразявате, отче.

Вестникът лежеше по средата на масата. На отец О’Съливан се полагаше да го вземе пръв, но заглавията, набрани с големи букви, възбудиха любопитството на отец О’Конър. Той протегна ръка към вестника.

— Вземете, вземете — прикани го отец О’Съливан.

Той имаше едро, добродушно лице.

— Само да хвърля един поглед на заглавията.

Отец О’Съливан махна благосклонно с ръка.

„Стачки в Корк и Дери: Ларкин отговаря на помирителната комисия, която разглежда въпроса за отстраняването му. Изключването е неминуемо, твърди Секстън.“

Наистина навсякъде се чувствуваше това брожение, симптом на материалистическото мислене, което проникваше сред цялото ирландско общество. Трябваше да отправи предупреждение от амвона.

— Благодаря ви, отче — каза отец О’Конър, като не си даде труд да чете по-нататък.

Сега разбра, че щяха да сгрешат, ако бяха раздали продуктите на стачниците. За щастие, те сами се бяха отказали. Помощта щеше да удължи страданията им и да заздрави позициите на техните водачи. Други имаха нужда от помощ, онези забравени и безопасни същества, които също гладуваха. Старците. Трябваше да помислят преди всичко за тях.

Като наближи Коледа, отец О’Конър каза на Хегарти и Кийвър да раздадат пакетите на старците в енорията, но само на онези, които нямат нищо общо със смутителите на реда. Кийвър направи нов списък. Този път беше по-благоразумен. Пакетите бяха приети с благодарности. С цената на страдания човек се учи, размишляваше отец О’Конър, да отделя овцете от козите. Преди няколко месеца истинското значение на тези думи не му беше ясно. Сега разбра, че те се отнасят дори за благотворителността. Печално наистина. И мъчително. Но беше истина.