Джеймс Плънкет
Разблуден град (6)

Глава шеста

Градът се справяше със зимата както можеше. Имаше хубави, необичайни за сезона дни — капризи на времето, които изненадваха, сякаш частица от лятото изневиделица грейваше в небето, дни, когато чайките изглеждаха по-бели, а реката придобиваше ясносин, леден блясък.

В един такъв ден Фиц заведе Мери да разгледа квартирата на Чандлърс Корт. Не беше сигурен дали тя ще я хареса. Мери така мечтаеше да си имат свой дом. Но тя съзнаваше, че нямат много време и трябва да решават колкото може по-скоро. Собствените й малки спестявания почти бяха свършили.

Въпреки хубавата утрин, предверието изглеждаше мрачно. Стъпалата се огъваха и скърцаха под краката им. Но самата квартира не беше лоша. От големия прозорец с изглед към улицата се виждаше планината, сега синкава и гола, а през стъклата щедро нахлуваше слънчева светлина. На улицата играеха деца и се носеше весела глъч, приятно приглушена от разстоянието. Голямата облицована с мрамор камина, останала от по-добри времена, можеше да се използува и за готвене. Имаше още спалня и кухничка; наемът от четири шилинга и три пенса седмично не беше малък, но и жилището бе сравнително голямо. Семейство Кени щяха да напуснат след седмица. На улицата Мери каза:

— Е, какво мислиш?

— Струва ми се подходящо.

Тя стисна по-здраво ръката му и рече:

— Квартирата е хубава, но се чудя какви хора живеят в къщата.

— Съседите на етажа са свестни.

— А на горния етаж?

— Не ги познавам.

Мери помисли малко.

— Да я вземем, Фиц — предложи тя.

— Добре — отговори той, — от идната седмица е наша.

— Как ще стане това?

— Мога да се нанеса заедно с Пат — каза Фиц.

— Той няма ли да има нищо против?

— Едва ли. Малко по-скъпа е от сегашната, но той и без това не я харесва.

Пат беше с Джон Съмървил, когато Фиц му предложи да се преместят. Пат бе запалил камината и сушеше на огъня чифт долни гащи.

— Квартирата е по-скъпа — обясни му той, — но аз ще поема допълнителните разходи.

— Защо не се нанесеш направо с момичето? — попита Пат.

Фиц се усмихна и отговори:

— Някои смятат това за неморално.

— Аз на твое място не бих се замислил — каза Пат.

— Всички знаем твоите възгледи по въпроса — кисело отбеляза Джо.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа за това, дето живееш с Лили Максуел на Мабът Стрийт.

— Въобще не е на Мабър Стрийт.

— Където и да е. Фиц се грижи повече за доброто си име.

— Не виждам какво й има на Лили Максуел.

— Ходи по вертепите — каза Джо, — може да ти навлече някоя беля.

— Е, божа работа.

— Не е християнско — каза Джо.

— Никога не съм претендирал, че съм християнин — възрази Пат сдържано.

От ръцете му се издигаше пара, отиваше нагоре към лицето и към газената лампа, поставена на една кутия до него.

— Шишето на лампата ще се пръсне! — викна Джо.

Той беше набит, дребен на ръст и заедно с Пат работеше в „Нолан и Кийс“. Пат премести лампата.

— Като социалист — обясни той, — аз смятам, че венчавката не е необходима.

— Брачният съюз на порядъчните християни трябва да бъде благословен от свещеник — настоя Джо.

— А кой според тебе е благословил съюза между Адам и Ева? — запита Пат. — Хич не ме убеждавай, че е имало свещеник.

— Сам бог ги е благословил.

— Чудесно — каза Пат, — нека тогава Фиц да помоли Господ да благослови връзката им и да си кара както си знае. Хем няма нищо лошо в това, хем ще спести някоя и друга пара.

— С Адам и Ева е било друго — отбеляза Джо, — но сега тайнството на брака е работа на църквата.

— Това е нещо като модерно изобретение — рече Пат, — също като електрическите трамваи. Ако искате да знаете, бракът е измислен от капиталистите, които по този начин си осигуряват правото на наследство.

— Говориш много остро срещу религията — каза Джо.

— А според тебе може би трябва да правя като Кийвър; той иска от чиновника да му дава марките, с които се събират средства за негърчетата.

— Сигурно ако събираше марки за Карл Маркс щеше да го обявиш за герой — изръмжа Джо.

— Би могъл поне да започне да си плаща профсъюзния членски внос.

— Той просто се опитва да помогне на мисионерите.

— Тия мисионери вършат повече зло, отколкото добро.

Раздразнен, Джо се обърна умолително към Фиц:

— У този човек няма капка милосърдие — каза той и в гласа му прозвуча укор.

— Човек трябва да се грижи преди всичко за собствената си класа — упорствуваше Пат.

— А Кийвър не е ли от твоята класа? — викна Джо.

— Не! — кресна Пат на своя ред. — Защото е срещу нас. Който не е с мен, е против мен.

— Сега пък има нахалството да ми цитира библията — възрази Джо.

— За бога, стига сте се препирали като на събрание — каза Фиц.

Пат и Джо се гледаха свирепо и мълчаливо.

— По Великден ще се женя — обърна се Фиц към Пат — и те питам ще се нанесеш ли заедно с мене в квартирата, за да мога да задържа жилището, като се опразни. Ако не искаш, кажи си.

— Разбира се, че ще дойда с теб — отвърна Пат, — щом като нямаш достатъчно смелост да се опълчиш срещу институциите на капиталистическото общество.

— Не, нямам. Сега доволен ли си?

— Не съм доволен — каза Пат, — но ще трябва да се примиря с това, какво да правя.

Той попипа гащите, реши, че са поизсъхнали и ги просна на въжето, единият край на което бе вързан за таблата на леглото, а другият за камината. Дръпна силно крачолите надолу и те провиснаха в цялата си дължина.

— Кийвър е почти толкова благочестив, колкото тези гащи — отбеляза той.

Джо отвори уста да му възрази, но се отказа. Не можа да измисли нищо.

 

 

Зимата взе много жертви в енорията на „Св. Бригита“, обичайните болести покосиха много стари хора. Отец О’Конър нямаше нито минута отдих. Хората го търсеха, той даваше причастие на болни и умиращи и те се преселваха от мизерните си жилища на мястото, предопределено им от бога и от положението им приживе. Свещеникът все още не можеше да свикне с мръсотията и беднотията около себе си. Дори собствената му стая сякаш се съюзи с времето и влезе в сговор с бедняшкия квартал. По стената се появиха мокри петна, влага просмука и картината, изобразяваща Св. Богородица на скърбите. Когато прозорецът беше отворен, влаковете и шумът на уличното движение ставаха непоносими; затвореше ли го, в стаята бе душно и неприятно. Желязното легло бе двойно, неподходящо за свещеник и му създаваше усещане за самота. Отец Гифли продължаваше да се държи грубо и враждебно.

— Благотворително дружество ли — повтори той, след като изслуша молбата на отец О’Конър, — я по-добре намерете нов огняр.

Човекът, който се грижеше за котела на парното отопление в църквата — едно остаряло и твърде несигурно съоръжение — стана жертва на суровата зима. Същата вечер тленните му останки щяха да бъдат докарани в църквата за опело.

— Вече търся подходящ човек — каза отец О’Конър.

— Искате благотворително дружество — изсумтя отец Гифли, — а не можете да намерите толкова необходимия за църквата огняр.

— Но бедният старец се помина само преди два дни.

— В енорията на „Св. Бригита“ е пълно с бедняци — игла да хвърлиш, няма къде да падне от тях.

— Трябва да се намери сигурен човек.

— За десет шилинга на седмица, това е невъзможно.

— Ще направя всичко, каквото мога — смирено отстъпи по-младият свещеник.

Ако неговият предстоятел изпълняваше добросъвестно собствените си задължения, то и самият отец О’Конър щеше да има повече време да се занимава с това, от което отец Гифли се оплакваше. Отец О’Конър едва се стърпя да не изрази гласно мислите си.

— Клетият старец Ханлон едва се държеше на краката си — рече предстоятелят му.

— Боляха го гърдите, доколкото знам.

— Тъй или иначе, нещастникът не умря от прекомерно благочестие.

— Да, понякога се изразяваше твърде непристойно.

Отец Гифли прояви учудваща снизходителност.

— За тях това е цяр срещу болестите — каза той — А що се отнася до благотворителните дружества — оставете тази работа на протестантите. Те имат пари. А ние нямаме.

— Цяло семейство от енорията ни премина към тях миналата седмица — каза отец О’Конър, сигурен, че отец Гифли няма да пренебрегне този аргумент. Но предстоятелят му го възприе като логично продължение на мисълта си.

— Канче супа, гореща баня — и после ги окъпват в Кръвта на Агнеца — каза той. — Знаете ли, чувал съм ги да пеят по улиците „Край Реката ний ще се съберем“. Това е невъобразимо, възрастни хора да грачат за някакво си сборище край реката.

— Мисля, че за реката се споменава в преносен смисъл, тя е символ на божията благодат…

Отец Гифли се изправи в стола си.

— Няма защо да ми обяснявате очевидни и елементарни неща.

Той остави чашата си на масата.

— Кое е семейството на вероотстъпниците?

Думата стресна отец О’Конър. Тя прозвуча зловещо и страшно в стаята.

— Казват се Конлан. Така ми съобщи Кийвър. Той е член на църковното настоятелство. Опитах се да ги намеря, но, изглежда, са се преместили в друга енория.

— Все така става — каза отец Гифли.

— Значи това се случва често, така ли…?

— Не, не често. Нашите енориаши държат на вярата. Повечето от тях не притежават нищо друго.

— Именно затова искам да създам някакъв фонд за подпомагане на бедните.

— Без пари?

— Дамите в енорията…

— В енорията на „Св. Бригита“ няма дами, ако не смятаме няколкото леки жени. И те едвам свързват двата края.

— Исках да кажа… богатите дами от енорията в Кингстаун. Някои от тях проявяват подчертан интерес.

— Говорили ли сте с тях?

— Разказвал съм им при какви условия живеят хората тук. Те, изглежда, имат желание да помогнат.

Присвил очи, смръщил подпухналото си лице, покрито с мрежа от червени жилчици, отец Гифли изгледа замислено по-младия свещеник. Той ненавиждаше тези руси коси и бледото гладко лице на отец О’Конър, противни му бяха смиреното поведение и ниско сведената глава, усърдието му да върши добри дела, в които — той бе убеден — другият намираше отдушник за своеобразния си снобизъм. Докато отец О’Конър търпеливо чакаше отговор, предстоятелят му се върна мислено към дългите самотни години, които бе прекарал в тази енория. Той я мразеше и не полагаше никакви усилия да преодолее това чувство. По своему изпитваше съжаление към хората тук. Но не ги презираше. Не бяха виновни, че са се родили в нищета и живеят в претъпкани жилища. Обречени бяха да тънат в калта. А този самолюбив глупчо насреща му се плъзгаше по повърхността.

Отец Гифли каза:

— Благотворителен фонд значи? Е, какво. Много добре. Имате моето разрешение, отче.

Вдигна чашата си и погледна през нея с присвити очи. Щяха да последват слова на благодарност.

— Благодаря ви от цялата си душа, отче.

Именно тези думи очакваше отец Гифли. Той се усмихна на чашата си, сякаш и тя като него беше отгатнала правилно.

— Кога смятате да започнете?

— Колкото е възможно по-скоро… с ваше позволение.

Ето го пак. „Благодаря ви от цялата си душа.“ „С ваше позволение.“

— Как мислите, отче, дали вдовицата, която даде лептата си в църквата, не я е взела от дамите в Кингстаун?

Отец О’Конър пламна. Не му беше ясно какво точно иска да каже предстоятелят му, но усещаше, че е нещо обидно.

— Не ви разбирам, отче.

Беше смутен и жалък.

— Вашата благотворителна дейност ще бъде само параван на лицемерието; вие много добре знаете, че в действителност няма да помогнете на тези хора, като им подхвърлите някое одеяло или канче топла супа.

— Едно семейство изостави нашата църква точно заради това.

— Ето, виждате ли? Вие се тревожите преди всичко за душите, отче. А не е лошо от време на време да мислите и за човешките същества. Помолете дамите от Кингстаун и техните съпрузи да върнат на бедните онова, което са им взели.

Отец Гифли се разсмя. Това не беше добродушен смях. Отец О’Конър мълчеше. Фактът, че човек със свещенически сан е пияница, го измъчваше непоносимо. Нарочно погледна часовника си.

— Трябва да вървя, време е за опелото — каза той и се надигна от стола си.

Отец Гифли прикова очи върху младото, разстроено и възмутено лице.

— Искам да ви кажа нещо, преди да тръгнете — рече той, вече по-меко. — Може да ви бъде от полза.

Отец О’Конър отново седна.

— В нашата енория има една мисис Бартли. Познавате ли я?

Отец О’Конър я знаеше. Беше я виждал рано сутрин преди първата служба и късно вечер да търка, коленичила, пода на църквата, да чегърта с острието на счупен нож восъка от свещите, накапал по килимчето пред олтара. Тя бе една от няколкото временни чистачки.

— Мисис Бартли имаше дете, което веднъж се разболя тежко. Беше на прага на смъртта — продължи отец Гифли. — Тогава отидох у тях и прекарах цяла една зимна нощ край леглото на детето. Не зная защо го направих. От време на време се молех. Бършех потта от челото на малкото. И майката, бащата седяха с мен. Няколко пъти тя ми прави чай, но и двамата почти не разговаряха с мен. Никога не бяха чували някой свещеник да е седял цяла нощ край леглото на дете. Когато на сутринта си тръгнах, то беше още живо. Вече спеше по-леко и на следващия ден стана ясно, че ще оживее.

Отец Гифли въздъхна и добави:

— Няколко месеца се чувствувах възвисен от достойното си за служител на бога поведение. Мисис Бартли вярваше, че се е случило чудо. Всъщност тя единствена в цялата енория поздравява стария пиян чудак с чувството, че се покланя на светец. Представете си само — тя си мисли, че аз съм един безобиден любител на ментови бонбонки.

— Отче, моля ви…

— И колкото и да е странно, не бих искал тя да научи истината.

— Мислите, че е станало чудо?

— С детето ли? Не. Но с мен стана. През тази нощ, за пръв и последен път в живота си, аз намерих истинското си призвание и дори детето да бе умряло, моето присъствие пак щеше да бъде утеха за родителите му.

— Това чувство се дава на избраници.

— Вашите кингстаунски дами никога няма да ви помогнат да го изпитате. Нещо по-лошо. Те ще ви увлекат в самодоволно раздаване на милостиня. Но ако сам успеете да преживеете това чувство, тогава ще носите утеха на отчаяните, дори когато джобовете и стомахът ви са празни като техните.

Отец О’Конър не знаеше какво да каже. Погледна замреженото с морави жилчици лице, изпъкналите очи, големия нос, от чиито ноздри стърчаха косми. Този пъхтящ грубиян се опитваше да го учи как да стане светец. Най-сетне рече:

— Признателен съм ви за съвета.

— Това е единствената истина, която някога съм научил — каза отец Гифли.

Отец О’Конър усети предизвикателството в думите му. Ако наистина бе така, то благотворителната дейност, с която възнамеряваше да се заеме, щеше да е чудесно начало. Поне някои от бедните можеха да получат храна. Не всички, разбира се, защото бяха твърде много. Първи щяха да бъдат най-нуждаещите се. И разбира се, онези, които изглеждаха най-близо до съблазънта да се откажат от религията си, макар че вероотстъпниците едва ли заслужаваха това.

— Ще помисля върху думите ви, отче — каза той.

 

 

В ризницата клисарят беше приготвил черното расо и шапката на отец О’Конър, месинговия съд със светена вода и ръсилото. Той разтриваше измръзналите си ръце. Макар че Ханлон бе гледал на работата си малко през пръсти, отсъствието му се чувствуваше. Откакто огнярят умря, тръбите на парното бяха студени. Мразовита влага проникваше във всяко ъгълче на църквата.

— Така внезапно ни напусна той, отче — каза клисарят.

— Да, клетия човек, лека му пръст.

— Нещо, казват, хич не бил добре с гърдите — добави клисарят.

Отец О’Конър взе требника и си отбеляза необходимия пасаж с една виолетова лентичка. Не отвърна на клисаря. Като разбра, че свещеникът няма желание да разговаря за покойния огняр, той рече делово:

— Навън ви чакат двама души.

— Ще трябва да почакат — отвърна отец О’Конър.

Облече се неохотно и прекоси църквата; на прага се спря, видя, че катафалката вече е пристигнала и хората са се струпали на отсрещния тротоар. Конете търпеливо чакаха, на светлината на газовите фенери дългите черни пера на главите им стърчаха. От двете страни на катафалката горяха свещи, две треперливи пламъчета, като че ли погребани под стъклени похлупаци. Отзад стояха опечалените — жените, загърнати в шалове, мъжете — тъй като вече бяха стигнали вратата на църквата — гологлави. Минаващите от тук файтони намаляваха ход в знак на уважение към паметта на покойника, когато катафалката и хората започнаха да пресичат улицата, спряха съвсем. Задържаха за миг ковчега на прага на църквата и отец О’Конър го поръси със светена вода, благославяйки тленните останки на Ханлон, който се връщаше отново там, където бе работил няколко зими. Вдигнал високо ръка, свещеникът осея с капчици светена вода погребалния саван. Жените, които бяха най-отпред, се разридаха. Един от мъжете, побелял и окъсан, кимна на отец О’Конър, който не го позна, но реши, че е брат на Ханлон, тъй като двамата си приличаха. Без да отвърне на поздрава, свещеникът се обърна и влезе в кънтящата църква. Ехото усилваше риданията и тропотът на груби обувки по мраморния под. В параклиса той отново застана до главата на мъртвеца и прочете молитвите на светлината на четирите свещи. Близките на покойника бяха бедни хора, ала ковчегът бе хубав. За тях беше въпрос на чест да погребат мъртвия както подобава. Без да бърза, съвсем съвестно, свещеникът поде Св. Броеница и те го последваха; мислите му бяха далеч от църквата. Не беше в състояние да изпитва никакви чувства към енориашите си. В мрачния и зловещо студен параклис, където се носеше неприятна миризма на труп и на много хора, събрани на едно място, още един смъртен от хилядите подобни нему беше на път от безименния си живот към безизвестния гроб. Ден след ден свещеникът повтаряше едни и същи молитви и извършваше едни и същи обреди. Сякаш вече не умираха отделни хора — имаше само една вездесъща Смърт.

Когато свърши, към него се приближи белокосият мъж.

— Аз съм негов брат — рече той шепнешком.

Отец О’Конър разбра, че от него се очаква да изрази съчувствие.

— Разбирам — каза той и подаде ръсилото на клисаря.

— Здравей, Анди! — обърна се мъжът към клисаря.

— Моите съболезнования, Пат — каза клисарят.

— Ти му беше добър приятел, Анди.

Отец О’Конър стисна ръката на мъжа.

— Ще се моля за брат ви — рече той.

— Благодаря ви за добрината, отче!

Реши, че това е достатъчно. За миг братът на покойника стисна по-силно подадената му ръка, после я пусна и отец О’Конър се оттегли в ризницата.

Свали църковните одежди. В душата му бе празно, сякаш самият Исус Христос никога не беше съществувал, сякаш нямаше Църква, нямаше Вяра, нямаше нищо, освен царството на мрака и смъртта. Питаше се дали изобщо трябва да помага на когото и да било, камо ли на бедните. Те само носеха в църквата вонящи трупове, за да ги опее и изпрати на оня свят. Бяха недодялани и дрипави, езикът им бе груб. В лицата и в движенията им имаше нещо животинско. Клисарят каза шепнешком:

— Онези двамата още чакат, отче. Млада двойка. Искат да се венчаят.

Да се венчаят. Да спят и да се потят в едно легло и след време да народят още няколко животински муцуни, които да живеят в кал и разруха.

— Трябва да почакат — отсече отец О’Конър и се извърна.

Чувствуваше нужда да бъде чист, да се преоблече, да се измие. Спомни си за майка си, жадуваше да чуе гласа й, който му носеше утеха, да усети ласкавите й пръсти. Извади от джоба си голуейската броеница, отиде до молитвеното столче и дълго остана там коленичил, отдаден не толкова на молитви, колкото на мисли; в съзнанието му оживяха образи от детството, любими спомени, които ревностно пазеше да не избледнеят. Както винаги, от тях му олекна.

Клисарят се появи отново и като видя, че свещеникът е коленичил, понечи да се оттегли, но отец О’Конър се изправи и рече с глас, който издаваше умората му:

— Кажи, моля, на онези двамата, че ей-сега идвам.

— Вече не е нужно — отвърна клисарят. — Отец Гифли е там.

— Мислех, че отец Гифли е в стаята си.

— Преди малко слезе долу и като ги видя да чакат, каза, че сам ще ги венчае.

— Благодаря ви — рече отец О’Конър, изпитвайки горчиви съмнения дали отец Гифли изобщо беше в състояние да говори. Реши, че това не е негова грижа и отново влезе в параклиса. На ковчега пишеше „Едуард Ханлон“; по него все още имаше капчици светена вода. Собственото име беше някак не на място тук. Докато Ханлон работеше в църквата, никой не го наричаше така. В нишата пред малкия олтар горяха свещите, запалени от близките на покойния. За всяка една от тях те бяха пуснали по половин пени в кутията за дарения, сума, наистина малка, но означаваща саможертва за бедните. За тях смъртта бе събитие, даваха и последните си пари за свещи и хубави ковчези.

Отец О’Конър отиде до големия олтар и опита отново да се помоли, но усещането за празнота не го напускаше, чувствуваше се още по-потиснат и по-остро съзнаваше колко е безсмислено онова, което върши. След малко се отказа, прекоси почти празната църква, спря се на прага и с ръце зад гърба се загледа мрачно в уличното движение. Знаеше какво му е най-нужно — човешка близост. Можеше да се облече топло, да премине бързо покрай кокетните къщи на Кингстаун и да стигне до крайбрежната улица, та с разходка да разсее лошото си настроение; там въздухът бе винаги свеж и ободрителен. Или да посети някой от енориашите си и да прекара час-два в приятен разговор. А тук нямаше с кого да обели една дума.

— Добър вечер, отче — каза някой до него.

Беше Тайърни Бекона. Отец О’Конър се канеше само да му кимне за поздрав, но нещо му хрумна.

— Почакайте малко — рече той.

Бекона, който вече бе нахлупил шапката си, сега я свали отново. Отец О’Конър огледа дрипите и изгладнялото му лице. Защо пък не? Очевидно човекът пред него заслужаваше помощ, той беше от беден по-беден.

— Бяхте ли в църквата?

— Да, доведох тук двама млади. А после влязох да кажа една-две молитви за успокоение на душата на покойния.

— Познавахте ли Ханлон?

— Да, свестен дрипльо беше.

— А вие бихте ли могли да вършите неговата работа?

— Ми струва ми се, че да запаля един котел не е кой знай ква сложнотия. Не е ли тъй, отче?

— Ако сте свободен утре, обадете ми се след службата в осем. Ще ви дам една седмица пробен срок.

— Като огняр ли? — запита Бекона, който не можеше да повярва на ушите си.

— Като огняр, но временно — уточни отец О’Конър.

Свещеникът се върна в църквата. Със задоволство си мислеше как ще каже на отец Гифли, че е намерил огняр. Ако пък старецът не бе подходящ, нямаше по-лесно от това да го сменят. Поне засега бе отхвърлил едно бреме. Все още неспокоен, той се изкачи към галерията, предвидена за орган. Долу пейките образуваха геометрични фигури, разделени от централната и страничните пътеки, и редиците им достигаха до олтара. Над него висеше кандило и пламъчето му трепкаше през червеното стъкло. Отец О’Конър седна на столчето пред големия хармониум, който заменяше органа и се облакъти на клавиатурата. Клавишите бяха пожълтели и напукани от старост, както почти всичко друго в енорията на „Св. Бригита“. Сложи крак върху един от педалите и внезапно прозвуча жаловит тон. Стреснат, отец О’Конър се изправи. Разбра, че някой клавиш е заял и с труд го напипа в полумрака. Внимателно го намести с нокът и звукът замлъкна. После отново натисна педала и удари същия тон. Този път, щом вдигна пръста си, клавишът зае нормалното си положение. Пак натисна там, ослуша се, взе един акорд, после друг и се получи музикална фраза, която му напомни за „Аве верум“. Той засвири, отначало тихо, после, увлечен в музиката, по-силно и по-уверено. Неволно премина към една светска мелодия, а след това подхвана марш на Хендел, който знаеше още от времето, когато учеше в семинарията. Църквата се огласи от звуците на марша, дрезгави, но величествени, и неколцината богомолци, насядали тук-там по скамейките, учудено вдигнаха глави. Отец О’Конър посвири малко, а после вратата на галерията се отвори и на прага й застана клисарят.

— Какво има пък сега? — попита отец О’Конър.

В малкото огледалце, което помагаше на органиста да следи богослужението, без да извръща глава, се отразяваше червеникавата светлина на кандилото и слабото сияние на невидимите свещи в кадифеночерния мрак.

— Отец Гифли ме праща. Каза да идете при него веднага.

Като се питаше с каква ли спешна дреболия се е захванал предстоятелят му, отец О’Конър последва клисаря в ризницата. Точно в този момент оттам излезе младата двойка; той веднага позна момичето.

— Тези ли бяха младите, които искаха да се венчаят? — попита той клисаря.

— Същите, отче.

— Струва ми се, че се досещам защо ме търси отец Гифли. Къде е той?

— Прибра се горе.

Това бе напълно в стила на отец Гифли — изпрати да повикат някого, а после се качи в стаята си и чака там.

— Отивам веднага — рече отец О’Конър, като се опита да скрие раздразнението си.

Прекоси двора, където на високата каменна ограда висеше старо, опушено разпятие и се изкачи по стълбите. Отец Гифли пишеше нещо в една черна тетрадка.

— При вас е била една жена от бившата ми енория — каза отец О’Конър.

— Познахте ли я?

— Тя беше прислужница у едни мои приятели, семейство Брадшоу.

— Какво знаете за нея?

— Напуснала е доколкото разбрах, за да може да се среща с някакъв младеж.

— Да, двамата бяха при мене. Обясниха ми всичко.

— Надявам се, не е изпаднала в беда. Мисис Брадшоу би се чувствала виновна.

Отец Гифли остави писалката и впи поглед в младия свещеник.

— Понякога ме удивлявате, дори мен — каза той най-сетне.

— Не ви разбирам — възрази отец О’Конър.

— Ако бедното момиче наистина е в беда, както се изразихте вие, не мислите ли, че по-скоро нейното положение заслужава вашето съчувствие, отколкото деликатните чувства на мисис Брадшоу?

— Не исках да кажа това.

— Момичето не е изпаднало в беда, освен ако не смятате за беда желанието й да са омъжи за един свестен младеж.

— Съжалявам. Помислих си, че може би искате да ви разкажа нещо за миналото й.

— Не говорете глупости — рече отец Гифли и пак се залови да пише.

Отец О’Конър впери поглед в наведената му глава и едва се сдържаше да не избухне. Най-накрая каза:

— Не ми говорете с такъв тон.

Отец Гифли вдигна очи, сякаш учуден, че го вижда още в стаята.

— Не ми говорете като на слуга.

— Аха — рече отец Гифли.

Той остави писалката и скръсти ръце на гърдите си.

— А кой сте вие всъщност, ако не слуга?

— Аз съм свещеник.

— Свещеник значи. А какво е свещеникът според вас?

— Той е божи служител, а не псе — рече отец О’Конър.

— Нима оспорвате властта ми?

— Не властта ви. А поведението ви. Жестокостта ви.

— Искате да се оплачете ли?

— Да, непременно.

— Тогава оплаквайте се, където щете — каза отец Гифли предизвикателно. — А колкото до мене, аз и занапред ще продължавам да се отнасям към вас, както сте си заслужили.

— Нямате право да ме унижавате.

— Аз се опитвам да ви внуша, че недъзите на обществото не се лекуват с кифлички и какао. Докато не благоволите да слезете на земята, аз ще бичувам гордостта ви.

— Предупредих ви — заяви отец О’Конър — и засега оставям нещата така.

Хвана дръжката на вратата и тъкмо щеше да излезе, когато отец Гифли извика грубо:

— Почакайте, отче.

Той се обърна.

— Не ме изслушахте до края.

— Съжалявам — рече отец О’Конър — помислих, че свършихте.

— Преди малко свирехте на онзи противен инструмент в галерията.

— И това ли е забранено? — попита горчиво отец О’Конър.

— Тази вечер това бе съвсем неуместно.

— Мога ли да знам защо?

— Всеки един от моите почтени енориаши ще ви отговори защо. Тялото на клетия огняр, който ви служи добре, все още се намира в църквата. Или може би той е недостоен за вашето уважение?

Лицето на отец О’Конър се изопна.

— Сигурно сте забравили за него? — предположи отец Гифли.

Отец О’Конър не каза нищо. Хванаха го натясно. Вярно беше. Той, наистина бе забравил за Ханлон.

— Ето това исках да ви кажа — завърши отец Гифли.