Джеймс Плънкет
Разблуден град (4)

Глава четвърта

Само едно нещо накара Мери да излъже мисис Брадшоу, че има леля в града. Нямаше друг начин да се среща с Фиц. Като неопитна прислужница тя всъщност беше собственост на семейство Брадшоу и от тяхната благосклонност зависеше дали ще й дават почивка от време на време. Нямаше определен свободен ден, нито пък установено работно време. За родителите й, а и за обществото това бе нещо обичайно и се разбираше от само себе си. Мери мразеше лъжата и се чувствуваше още по-недостойна заради добротата и доверието на мисис Брадшоу. Но какво можеше да стори? Тя беше от класата на безправните и като повечето от тях бе измислила свой начин да си открадва по няколко часа свобода от време на време. Когато лъжата й бе разкрита, както можеше и да се очаква. Мери страдаше така дълбоко, че изпадна в ужас и недоумение.

Мисис Брадшоу също страдаше. Съпругът й, който често я винеше заради снизходителността й към момичето, сега се оказа прав.

— Така става, като си мекушава с прислугата — рече той. — Колко пъти съм те предупреждавал!

— Много съм разочарована — това беше всичко, което мисис Брадшоу можа да каже в своя защита.

Лъжата бе разкрита, защото мисис Брадшоу съвсем невинно спомена на няколко пъти в писмата си до бащата на Мери за посещенията й у лелята. Той отговори, че нямат никакви роднини в Дъблин и, очевидно разтревожен, поиска да узнае какво става, което макара мисис Брадшоу да съжали за непредпазливостта си. Тя обичаше Мери и дълбоко в себе си чувствуваше, че момичето не е направило нищо нередно.

— Ужасно лоша постъпка — каза тя. — Баща ти е толкова разтревожен. Сигурна съм, че според него не сме били достатъчно строги.

— Много съжалявам — рече Мери.

Нямаше какво друго да каже.

— И защо беше нужно да лъжеш? — попита мисис Брадшоу. — Никога не съм ти забранявала да излизаш.

Мери мълчеше. Невъзможно беше да излиза всяка седмица, за да се среща с Фиц. Хората гледаха с лошо око на младите прислужници, които си имаха приятели. Винаги си мислеха най-лошото. Затова Мери не бе имала друг избор освен да лъже. Като не получи отговор, мисис Брадшоу зададе въпроса, който хората от нейния кръг смятаха за неизбежен при подобни обстоятелства.

— Срещаше ли се с някого?… Искам да кажа, от другия пол?

Мери пламна, защото усети подтекста, колкото и деликатно да бе зададен въпросът. Реши повече да не лъже. По-добре беше да получи наказание, отколкото да продължава така.

— Срещах се с един младеж… само един — каза тя.

Следващият въпрос се подразбираше от само себе си, но мисис Брадшоу реши да не я пита нищо повече. Виждаше, че Мери страда. Жалостта й винаги надделяваше над гнева и раздразнението.

Мери отгатна колебанието й и каза:

— Между нас не е имало нищо нередно.

Тя се радваше, че няма защо да лъже повече.

— Вярвам ти — рече мисис Брадшоу.

Но мистър Брадшоу не се успокои толкова лесно. За себе си той вече бе взел решение и докато разговаряха по този въпрос, рязко вдигаше и сваляше любимия си вестник.

— Тя трябва да напусне — настоя той.

— Но бедното момиче не е направило нищо лошо.

— Тя така казва.

— Аз й вярвам.

Вестникът се смъкна надолу.

— Ти и на измислиците за лелята й вярваше.

Мисис Брадшоу не можа да отговори нищо. Тя промени тона и тактиката си.

— Жалко ще бъде да я уволним.

— Интересно защо.

— Мисля си за момичето. Не можем да й дадем добра препоръка, а без нея изобщо няма да си намери друга работа.

— Да е мислила за това овреме, а не да скитосва с някакъв си нехранимайко.

— Не са си позволявали волности. Сигурна съм, че отношенията им са съвсем невинни.

— Невинни — натърти мистър Брадшоу и шумно тръсна вестника на коленете си. — Да не мислиш, че тия млади момичета са като тебе. Плодят се като зайци. За бога, скъпа, нима искаш да напълни къщата с бебета?

Мирис Брадшоу се изчерпи и той забеляза това. Тълкувайки погрешно причината, съпругът й се извини.

— Прости ми, че се изразих така грубо, но трябва да погледнем истината в очите.

Ала не грубите думи бяха огорчили мисис Брадшоу. Тя промълви глухо:

— Едва ли щеше да стане така.

— Има стотици здрави, усърдни и заслужаващи доверие момичета, можеш да избираш, а ти си седнала да се тормозиш за една нищо и никаква уличница. Ние плащаме за вярна служба, скъпа. И трябва да сме сигурни, че не ни мамят.

Мисис Брадшоу каза тихо:

— Харесвах я. Допадаше ми.

— Пак започваш да се размекваш. Това ти е слабост от край време.

— Може и да съм сантиментална — призна мисис Брадшоу. — Но мисля, че желанието да простиш не е грях.

— Глупости. Тя ще се върне при родителите си. Домашните прислужници не са като обикновените работнички. Господарите им носят морална отговорност за тях.

Но уволнението на Мери бе отложено поради болестта на мис Гилкрайст. Старицата ставаше все по-зле и по-зле. Когато започнаха да чистят къщата за Коледа, Мери и помогна да разместят тежките мебели и забеляза, че тя е на края на силите си. Упорито отказваше да си почине и повтаряше, че работата трябва да се свърши. Един ден, като преместиха бюфета, който стоеше до пианото, намериха зад него броеницата на отец О’Конър — кехлибарени зърна, нанизани на сребърна верижка, сложени в протрита кесийка. Мис Гилкрайст я мушна в джоба на престилката си и каза, че лично ще му я върне по-късно. Старицата много обичаше отец О’Конър и веднага позна броеницата му. За нея той беше едва ли не светец и тя не пропускаше да се изповяда при него всеки месец.

След по-малко от час мис Гилкрайст припадна. Мери извика на помощ мисис Брадшоу и двете едва успяха да я пренесат в стаята й. Сложиха я да си легне. Мери запали лампата дръпна пердетата, зад които вече се бе спуснала мрачната декемврийска вечер. Бледото лице на мис Гилкрайст и тежкото й дишане я плашеха. Постояха край нея известно време, като я гледаха мълчаливо. После, мисис Брадшоу каза:

— Мисля, че трябва да повикаме лекар.

 

 

През следващите няколко дни Мери излизаше често по работа и успя да се свърже с Фиц. Определи му среща за следващата неделя — до градинската врата в полунощ. В този ден господарите й обикновено си лягаха рано. Все щеше да успее да се измъкне и да го види.

Стана й навик да седи край леглото на мис Гилкрайст до полунощ. Старицата се бе посъвзела, но все още бе твърде слаба, за да се вдигне на крака. В неделя вечерта я посети отец О’Конър. Мис Гилкрайст беше помолила Мери да го повика. Тя приготви каквото трябваше за свещеника и се прибра. Той с нищо не показа, че знае за предстоящото й напускане. Мис Гилкрайст се изповяда и свещеникът свали лилавия си епитрахил, целуна го и внимателно го сгъна. После огледа стаята. Мис Гилкрайст се усмихна.

— Имам си всички удобства, нали, отче? — каза тя.

— Да, наистина — съгласи се отец О’Конър. — Вие сте щастлива жена.

— Това показва колко ме ценят господарите.

— Откога работите при тях? — попита отец О’Конър.

— Повече от трийсет години.

— Е, тогава защо да не ви ценят? — с усилие се пошегува той. Трудно му беше да се държи естествено и непринудено с една прислужница.

— Но не с всички е така — каза мис Гилкрайст. — Могат да те заврат на някой влажен таван без отопление и без всякакви удобства.

— Нима има толкова безсърдечни хора? — каза отец О’Конър.

— О, има ги и още как. Със собствените си очи съм виждала такова нещо. Готови са да те натирят в приют, щом видят, че си слаба и не те бива за работа. И защо не, нали сме бедни и в жилите ни не тече кръв като тяхната.

— Мистър и мисис Брадшоу са добри хора — рече свещеникът.

— И аз това казвам, отче.

— Повечето хора са добри, но обичат да сплетничат и това не им прави чест. — Той реши, че ще бъде уместно да вмъкне няколко думи за опасностите, които носи злословието. Но тя не му даде възможност.

— Моля ви, отче, подайте ми престилката.

Той се озърна и я видя метната на един стол. Усети леко раздразнение от това, че старицата го командува, но успя да се овладее. Подаде й престилката. Тя бръкна в джоба и извади кесията му.

— Намерих я, като чистихме в гостната — каза тя и в гласа й прозвуча истинска радост.

Отец О’Конър отвори кесията и изсипа броеницата на дланта си. Беше толкова щастлив, че просто не можеше да говори.

— Броеницата ми — най-сетне успя да каже той… — не знам как да ви благодаря…

— Някой път се помолете за мен, отче.

— Тя е от майка ми. Всичко бих дал за тази броеница.

Мис Гилкрайст лежеше притихнала, поглъщаше с очи неговото щастие и се усмихваше.

— Бог да ви благослови — каза отец О’Конър.

Във внезапен порив той сложи леко ръка на главата й и едва чуто промълви благословия. Старицата затвори очи и клепачите й едва-едва трепнаха чак когато свещеникът й пожела лека нощ.

— Е, как я намирате? — попита го Брадшоу. Той нарочно пресрещна отец О’Конър в коридора.

— Надявам се, че ще се оправи — отговори той. Знаеше, че хората вярват на свещениците в такива случаи, но имаше малък опит с болни.

— Защо не влезете за малко? — покани го Брадшоу и отвори вратата на гостната. Влязоха и седнаха.

— Докторът смята — започна Брадшоу, — че може да е имала лек… удар.

Те винаги казват лек, помисли си отец О’Конър и си спомни склопените очи на старицата и умореното й лице. Винаги говореха за лека слабост, лек пристъп, леко неразположение:

— Лошото е там — внимателно продължи Брадшоу, — че, изглежда, е засегнат единият й крак.

— В какъв смисъл? — попита свещеникът.

— Парализиран е… частично. Разбира се, може би ще се оправи.

— Дай боже да се оправи.

— Но може и да не се оправи. — Брадшоу гледаше някъде към ъгъла на стаята. — А ние какво ще правим, ако се окаже, че тя повече не може да работи?

Той млъкна и зачака отговора на свещеника. С това „ние“ отец О’Конър внезапно бе въвлечен в тази история и почувствува, че трябва да отговори едно — християнското милосърдие изисква да се грижат за старицата. Но както и да формулираше отговора си, все звучеше съвсем неубедително. Реши да спечели време и ако е възможно, да изрази мисълта си по заобиколен начин.

— Тя служи при вас от много години — започна той.

— Да, платили сме й всичко до последното пени.

— Разбира се. Не исках да кажа…

— И винаги сме се отнасяли към нея с нужното внимание.

— Сам аз съм бил свидетел на това — каза отец О’Конър с примирителен тон.

— Наистина, мисис Брадшоу има един-единствен недостатък; твърде снизходителна е, имал съм възможност да се убедя в това.

Сепнат от властния тон на Брадшоу, отец О’Конър кимна мълчаливо.

— За мен няма значение, че остарява — продължи Брадшоу, — стига да може как да е да си гледа работата. Ами ако легне, какво ще справим? Нима ще трябва да наемем друга прислужница, за да се грижи за нея? Би било нелепо.

— Тази жена няма ли роднини?

— Не, никакви.

— Много сложно наистина — каза неволно отец О’Конър.

— И това много ме тревожи, много — добави Брадшоу. Той въздъхна тежко, като си помисли, че все нещо не му върви в живота; неприятностите вечно го следваха по петите.

— Бог ми е свидетел, че съм привързан към старицата, тя ни служеше всеотдайно — продължи Брадшоу. — Но ако не се вдигне на крака, ще бъдем принудени да се разделим с нея.

Отец О’Конър искаше да се застъпи за мис Гилкрайст. Няколко пъти му беше на езика да каже, че трябва да я оставят тук независимо дали ще оздравее или не. Но не можа да го изрече. Реши, че е безсмислено. Брадшоу просто щеше да го сметне за безнадежден глупак.

— Остава ни само да се молим за нея — каза отец О’Конър. — Молитвите правят чудеса.

Раздвоен и преследван от тази мисъл, той си тръгна към къщи. Струваше му се, че няма разрешение. Ако старицата станеше недъгава, само великодушието на Брадшоу можеше да я спаси от старческия приют; а отец О’Конър добре знаеше, че Брадшоу не беше способен чак на такова милосърдие. Наистина, припомни си свещеникът, бог не иска това от своите чада. Но все пак, нима при известни обстоятелства справедливостта не изискваше да се издигнем над педантичното спазване на един договор? Свети Тома бе писал нещо за това. Отец О’Конър се опита да си спомни къде точно, ала не можа.

Улиците бяха пусти, църквата се извисяваше мрачна и застрашително огромна, студеният вятър носеше потоци дъжд. Отец О’Конър мина през граничната врата, която се затвори зад него със скърцане. Не знаеше как би могъл да се застъпи за клетата старица. Знаеше само, че не го е направил. С наведена глава вървеше по тясната пътечка между дърветата и се чувствуваше като Юда.

 

 

— Колко е часът? — попита мис Гилкрайст.

— Наближава полунощ.

— Трябва да си лягаш.

— Ей сега — каза Мери, — като си изпиеш млякото и се приготвиш за сън.

Навън вятърът виеше, огъваше дърветата и плискаше потоци от дъжд върху стъклата на прозорците. От време на време лампата почти угасваше, а после пак припламваше, вятърът нахлуваше на пориви през комина и кълба дим от камината изпълваха стаята. Мери гледаше канчето с мляко, за по-удобно го бе сложила да се стопли на решетката на камината. Мис Гилкрайст отново заговори за посещението на отец О’Конър, което не излизаше от ума й.

— А на тебе той каза ли ти нещо?

— За какво?

— За твоите неприятности.

Така наричаше провинението на Мери, с което тя бе загубила благоразположението на господарите.

— Нито дума. Изглежда, не знае нищо.

— Ами, глупости — каза мис Гилкрайст, — разбира се, че знае.

Тя лежеше, вперила очи в белосания таван, по който абажурът, украсен с мъниста, хвърляше причудливи сенки. Имаха форма на човешки лица, на цветя и животни.

— Той е много добър. Ако го беше помолила, щеше да каже на господаря някоя добра дума за теб.

— Няма нужда.

— А какво смяташ да правиш?

Мери все още не знаеше. Първо трябваше да види Фиц. По ръба на канчето се появиха мехурчета и Мери го свали от огъня. Нагласи възглавниците на мис Гилкрайст, приседна на крайчеца на леглото и двете отпиха от чашите си. В стаята беше уютно, но все пак нещо неуловимо се бе променило. Струваше и се, че тук вече не е желана и харесвана. Мебелите, съдовете и лекарствата в стаята на болната, портретът на нейния бунтовник вече не бяха част от живота на Мери. Заобикаляха я като врагове. Тя вече нямаше дом. Дори навън всичко се бе променило. На неделната литургия в църквата все й се струваше, че познатите я гледат някак особено. Така ги мразеше, че на няколко пъти едва не се разплака.

— Какво мога да направя? — каза си най-сетне тя. Освен да се махне оттук. Това означаваше да се прибере при родителите си. Но и там щеше да се чувствува нежелана. А и съседите щяха да клюкарствуват за нея.

— Трябва да отидеш при отец О’Конър — повтори мис Гилкрайст сънено, докато Мери оправяше постелята й. — Той ще ти помогне.

Мери угаси лампата. Часовникът показваше полунощ. Взе чашите и излезе на пръсти, спря се за малко на стълбите да се увери, че всички в къщата спят. Трудно беше да отвори вратата на кухнята, без да се вдигне шум, но най-сетне успя. Притвори я след себе си, като се надяваше, че резето, което често падаше само, ще издържи на напора на вятъра. От студените дъждовни струи дъхът й секна, докато тичаше през градината. Отвори портата и се взря в тъмнината. Очите й още не бяха привикнали с мрака. Стресна се, когато Фиц внезапно изникна до нея.

— Мери — каза той.

Тя се обърна и той я притисна в обятията си. След миг Мери каза:

— Не тука. Ела навътре.

Влязоха в градината и се подслониха под едно дърво. То не ги пазеше кой знае колко от поройния дъжд, но поне бяха на завет и никой не можеше да ги види от пътя. Фиц отново я прегърна и тя пошепна:

— Скъпи мой, накарах те да ме чакаш дълго, намокрил си се до кости.

— Няма нищо — каза Фиц.

Мери трескаво започна да го целува по устните, страните, челото, които бяха студени и мокри от дъжда. После се разплака.

— Кажи ми какво се е случило.

И тя му разказа всичко. За първи път от много дни й предлагаха обич, а не враждебност. В мрака под дървото, пронизвана от вятър, мокра от студения декемврийски дъжд, тя имаше чувството, че си е у дома. А бе лишена от дом по-дълго, отколкото можеше да понесе. Мери се вкопчи отчаяно във Фиц и запита:

— Какво да правя?

Той мълчаливо я държеше в обятията си. После с неочаквано спокоен и твърд глас каза:

— Не бива да се връщаш при родителите си.

— Не, и аз не искам.

— Защото ако си отидеш, те може да не те пуснат вече и никога няма да се видим.

— Но къде да се дяна?

— Можеш да се настаниш на първо време у семейство Фаръл, докато намеря нещо друго.

— А те дали ще се съгласят?

— Разбира се.

Досега Мери никога не се беше сблъсквала с големи неприятности, за да ги сподели с Фиц. Неговата увереност бе възхитителна.

— Можеш да останеш у тях, докато се оженим.

— Добре, но как ще уредим това?

— Аз ще имам грижата, ти не се безпокой — каза той. — Когато всичко е готово, ще ти съобщя и ти само ще трябва да излезеш от къщи, както тази вечер.

— А баща ми?

— Пиши му, че всичко е наред. А ние ще се оженим преди родителите ти да могат да направят каквото и да било.

— Когато си до мен, всичко ми се вижда толкова лесно — каза Мери. — Но сама ще ми бъде страшно.

— Не искаш ли да дойдеш с мен?

— Как можа да ми зададеш такъв въпрос?

— Тогава няма от какво да се страхуваш. Щом си тръгнеш от тази къща, винаги ще бъда с теб.

Листата над тях се разтресоха от яростен порив на вятъра и отрониха тежки капки дъжд. Мери потръпна и каза:

— Трябва да се прибирам. Може да усетят, че ме няма.

— Ще ти се обадя — рече Фиц.

— Кажи, че ме обичаш.

— Обичам те.

— Мисли си за мен, след като се разделим, и пак си го повтаряй.

— По целия път до дома все това ще си повтарям — отговори той.

Фиц изчака, докато Мери влезе в къщата, и на прозореца й затрепка светлината на свещта. После си тръгна. Мери си представи как той бърза обратно към града, приведен срещу проливния дъжд. Неговата решителност й даде сили. Мисълта за бъдещето не я изпълваше вече със страх и несигурност.

 

 

Малко след Нова година Мери напусна семейство Брадшоу завинаги. Още веднъж се срещна с Фиц в градината и тихо затвори вратата, този път след себе си. Носеше малко куфарче с вещите си и шестнайсет лири — цялото богатство, което бе успяла да спести. Вървяха пеша до града повече от два часа. Вкъщи мисис Фаръл беше сложила масата за чай. Не ги попита нищо.

На другия ден Фиц се премести в нова квартира, а Мери написа две писма. Едното беше до баща й, уверяваше го, че е добре и няма защо да се тревожи за нея. Второто писмо, адресирано до мисис Брадшоу, завари къщата в пълна бъркотия поради липсата на прислуга — това неприятно положение продължи две седмици, докато най-накрая се намери ново попълнение. Мис Гилкрайст не се излекува от частичната парализа и мистър Брадшоу най-сетне взе окончателно решение. Преместването в старчески приют разстрои мисис Брадшоу за няколко месеца наред.