Джеймс Плънкет
Разблуден град (25)

Глава осма

Едно време, спомни си Иърлинг, и като че ли не бе много отдавна, ми се искаше да бъда отново на четирийсет години. Сега, сапунисвайки повторно лицето, което го наблюдаваше от огледалото, Иърлинг мислеше, че ще е доволен да е на петдесет. Но един лъч на слънчевото утро, промъкнал се между завесите, му казваше истината, а джобното му календарче я потвърждаваше: днес той отново имаше рожден ден. Ставаше на петдесет и три години. И колкото и да ми се иска да съм на петдесет, каза си той (при това изпъна долната си устна и с ловко движение на отворения бръснач обра пяната и космите от брадичката си), връщане назад няма. Такъв е животът. Затвориш очи за момент, а като ги отвориш, крадецът-време дошъл и си отишъл. Какво ти остава, освен да продължиш да се бръснеш. Навремето мислеше да си пусне брада, тъй като му се струваше жалко човек да не изяви напълно скритите си възможности. Ала сега не би направил това. Твърде късно беше за големи промени. Прекалено дълго бе отлагал. Ако в другия му живот Господ-бог го упрекне, че е погубил една от дарбите си, той щеше да посочи мустаците си като доказателство за добри намерения.

Иърлинг внимателно прокара пръсти по лицето си да се увери, че се е обръснал добре. Изля водата от канчето (тя вече беше изстинала), изми бръснача, наточи го на ремъка и го сложи настрана. През това време си свиркаше „Не е ли благодат животът?“

Слънцето пробождаше антрето с пръст от светлина, в къщата мирише приятно на бекон с яйца. Барометърът, закоравял лъжец, предвещаваше дъждовно и ветровито време. Лъже като дърт циганин, помисли си Иърлинг и по навик го почука с пръст. На масата лежеше една самотна пощенска картичка с изрисувана кошничка с цветя, а на гърба и пишеше: „За много години — Флоранс Брадшоу.“ Не го беше забравила. Нямаше адрес на подателя, но пощенското клеймо бе от Италия.

— Робърт — обърна се той към прислужника си, — можете да ме поздравите по случай рождения ми ден.

— За много години, сър.

— Благодаря.

— Ще желаете ли нещо друго?

— Не, Робърт, няма с какво да ми помогнеш. Не е ли жалко?

— Жалко е, сър.

— На нощната ми масичка има няколко плика, Робърт, в тях съм сложил по някоя и друга банкнота за всеки от вас. Освен това съм поръчал туй-онуй да се почерпите довечера. Всичко е поръчано на ваше име. Разпределете ги между прислугата и пийнете за мое здраве.

— Много сте щедър, сър.

— Моля ви да внимавате с мисис Ламбърт. Миналата година искаше да се качи горе и да свири на пианото.

— Ще гледам да не се повтори, сър.

— Благодаря. А сега донесете ми, моля, конфитюра.

— Съжалявам, сър…, но вие сте ми наредили да не ви давам конфитюр.

— Да, вярно е, от него получавам разстройство. Но днес имам рожден ден и ще рискувам.

— Добре, сър.

Слънчева светлина заливаше покривите на къщите, морето се плискаше в скалите, тихо като лятото. Една чайка, кацнала на близкия зид, се взираше в хоризонта, сякаш очакваше кораб. По улиците жени с празни пазарски чанти бързаха за сутрешната служба. Зеленият остров, верен на папата. Карсън се боеше от този остров. Сеньон Карсони не желаеше самоуправление. Самоуправление означава римоуправление. Ълстър ще се бие. И Ълстър ще надвие. Протестантски парламент за протестантски народ.

Пред Мерионската порта на парка Иърлинг се срещна с поета Уилям Матюс, както се бяха уговорили. Обядваха в ресторант „Шелборн.“ Иърлинг беше с новия си автомобил и чувстваше колко е удобно да си богат. Автомобилът беше марка „Стрейкър-Скуайър“, 15,9 конски сили, струваше четиристотин шейсет и осем лири. След обеда двамата се качиха на колата и потеглиха през Брей и Килмакеног, където Парнел сменяше конете и понякога нощуваше на път от Ейвъндейл за Дъблин, после прекосиха кафявата пустош на блатото Калари и накрая стигнаха Глендейлоф. Там оставиха автомобила и навлязоха пешком сред руините на манастира. Минаха през една старинна порта. Кръглата кула се издигаше в бистрото небе. Езерото зад нея отразяваше като огледало сините, отвесно извисяващи се планини.

— Красиво е — отбеляза Матюс.

— Точно преди четирийсет години баща ми ме доведе тук — каза Иърлинг. — В деня на тринайсетия ми рожден ден. Тогава времето пак беше слънчево и приятно.

— Обичахте ли го? — попита Матюс.

— Много — отвърна Иърлинг. — Той беше един от малкото хора, които някога съм обичал. Затова днес предприех това малко поклонение, в памет на миналото. Надявам се, че не ви отегчавам.

— Напротив, тук виждам не миналото, а литературни образи от настоящето. Кръгли кули, светии от седемнайсети век, арфи, легенди и трилистни детелини.

— Ерин, нашата родина — каза Иърлинг.

— Два свещени образа, слети в едно — продължи Матюс. — Майка, която оплаква поробените си деца. Девойка, похитена от саксонците, която ридае над безструнната си арфа. Но младите й защитници бдят в планините, очакват зората на деня, когато ще изгрее яркото слънце на Свободата. Тогава те ще се сберат около девойката с копия и саби в ръце.

— Аз пък мислех, че ще направят това, когато изгрее луната.

— Има две концепции — нощна и утринна — съгласи се Матюс, — но основната идея е една. Да се въоръжим. Да въстанем. Да отхвърлим саксонското иго.

— Големи мечтатели сме — каза Иърлинг.

Замислен, в добро настроение, той ровеше с върха на бастуна си в тревата около един надгробен камък. Монашеска Ирландия лежеше в руини край него. Кухнята на св. Кевин, килията му, църквата на св. Киеран, келтски кръст. Зад стената беше „камъкът на сърната“, в чиято вдлъбнатина всеки ден по волята на светеца идвала сърна и кърмела младенеца, чиято майка умряла при раждането. Ръкописи с цветни илюстрации на светци с тонзури, бронзова камбанка и лоена свещ, латински текст и разговор на мелодичния ирландски език — всичко това ще се възроди при изгрева на едно загадъчно слънце или в нощ с пълнолуние. Един овчар, тръгнал по утринната роса, отново ще намери мляко във вдлъбнатината на камъка. Младите, научени от по-старите, вярваха в това.

Върху надгробния камък беше изсечен конник и римски войници, които водеха Христос към Голгота. Конникът, забеляза Иърлинг, носеше триъгълна шапка и мундир от осемнайсети век. Той се взря по-внимателно в изображенията. Римските войници държаха пушки. Иърлинг побутна Матюс.

— Виждате ли това тук?

Матюс също се вгледа.

— Аха — рече той най-сетне, — съвременният Спасител.

— Надгробният камък е дело на Кълън — обясни му Иърлинг, — местен каменоделец, ако не греша. Тук сигурно има и други негови работи.

Тръгнаха да търсят по-нататък. За половин час откриха още три. Не бяха малко.

Пътеката ги изведе на брега на езерото, вляво остана гората. Денят беше все така тих и прекрасен. Докато вървяха, Иърлинг отново подхвана предишната тема.

— Смятате ли, че е възможно да отхвърлим саксонското иго?

— Всичко е възможно — отвърна Матюс.

— А желателно ли е?

— Карсън не мисли така, ала той просто не смята, че сме под иго.

— А как гледате на „Лигата за възвръщане на ирландския език“?

— Объркана работа. Тези дни там имаше голяма караница — не можеха да се споразумеят дали в Портарлингтънския клон да приемат членове от различни социални прослойки.

Иърлинг се спря, наслаждавайки се на пикантната новина. После зададе нов въпрос.

— Ами Артър Грифит?

— Забележителна личност — последовател на Суифт. Да изгорим всичко английско, освен въглищата им. Четохте ли „Възраждането“?

— Не. Но съм чувал как наричат неговите шинфейновци „бандата на зелените унгарци“.

— Не ги подценявайте — рече Матюс. — Тяхната политическа цел е националната ни независимост. И много от младите му привърженици са готови да хванат гората и да грабнат оръжие. Опасни хора от гледна точка на саксонците. Впрочем къде е шит костюмът ви?

— В Лондон.

— А какви са обувките и ризата ви?

— Английски.

— А новият ви автомобил?

— Можете да наречете това саксонско иго — съгласи се Иърлинг.

— Щом вие давате всички тези пари в чужбина — каза Матюс, — на какво може да се надява ирландският работник?

— Вие да не сте член на Шин Фейн?

— Не съм — отговори поетът. — Аз съм привърженик на Джим Ларкин.

Иърлинг изгледа елегантния мъж до себе си и се усмихна. Ларкинизмът беше на мода сред писателите и интелектуалците. В „Лийдър“ Моран бе предложил в Либърти Хол да се образува секция на поетите. Ръсъл бе публикувал в „Айриш Таймс“ вълнуващо писмо в защита на стачниците. На митинг в Лондон Шоу бе говорил в тяхна защита.

— Трябва да им напишете един марш — предложи Иърлинг, — нещо мобилизиращо, в дактил.

— Правя дори повече от това — каза Матюс, — помагам в Либърти Хол.

Иърлинг престана да се усмихва. Той разбра — макар че говореше нехайно, поетът бе напълно сериозен. Попита го внимателно:

— Интересно ми е каква помощ може да окаже един поет?

— Има различни начини. Може например да влияе на редакторите, за да публикуват някои статии. Да изпраща на английски писатели писмени сведения за условията на живот тук и да настоява те да пишат и да говорят за това. Все е помощ.

— Познавате ли Ларкин лично?

— Помогнах му да се укрие, когато бе издадена заповед за арестуването му. Помагал съм и на други работнически водачи. Нощем дори съм ходил с кофичка лепило да разлепям обяви за митингите им.

— Разбирам. А не се ли страхувате, че мога да… — Иърлинг замълча, търсейки думата, — да ви издам?

— Ни най-малко. Полицията и без това знае. Няма да посмеят да арестуват един джентълмен. Предполагам, че от Двореца са наредили така. Подобно нещо може да предизвика неприятни последици.

Иърлинг отново се спря.

— Матюс — попита той, — възнамерявате ли да се отречете от богатството си?

— Никога — отвърна Матюс. — Богатството и аз ще останем неразделни.

— Чудесно — каза Иърлинг. — Сега, знам, че съм в компанията на един истински поет. Трябва някой път да ме заведете в Либърти Хол. Бих искал да видя какво става там.

— С удоволствие — увери го Матюс.

Стигнаха до края на пътеката покрай езерото и отново спряха да се насладят на тишината. Кръглата кула сега се виждаше далече вдясно, като каменен кръст, издигнат от неизвестни хора преди хиляда години. Тя се извисяваше над техните кости и останките от жилищата им. Повърхността на езерото беше съвършено гладка, тръстиките покрай брега не помръдваха. Бели облаци висяха неподвижно в синьото небе. Слънцето грееше. Напечената орлова папрат дъхаше на есен. Преди четирийсет години денят бе също като този, такива дни е имало и когато хората са градили своята кула камък по камък; ще има такива дни и в бъдеще, когато и той самият ще спи вечния си сън под надгробния камък и копривата.

Иърлинг опря бастуна на рамото си и се сети за барометъра. Ама че грешка. Тръгнаха обратно и той попита Матюс:

— Знаете ли израза „лъже като дърт циганин“?

— Знам го — каза поетът.

— А как си го обяснявате?

— Всичко е от немотията — каза Матюс. — Нали знаете, сиромах човек — жив дявол.

Обяснението бе неочаквано, но като помисли малко, Иърлинг реши, че е твърде любопитно.

— Разбирам — каза той.

 

 

Същия този ден, когато Иърлинг бе изпълнен с носталгия по безвъзвратно отминалото си детство, мистър Силвъруотър беше в съвсем друго настроение. Той не обичаше яркото слънце. В най-добрия случай очите го боляха от светлината. Когато беше прекалено слънчево за сезона, той никак не се чувствуваше добре. Силвъруотър бе човек, който избираше бельото си според календара и не отстъпваше от твърдия си принцип, поддържан в продължение на цял живот. Бедата беше, че организмът му не понасяше студа, а работата му налагаше да стои в магазин, в който, той бе убеден, ставаше най-голямо течение в сравнение с всички дъблински магазини. В този прекалено топъл за сезона ден той носеше две фанелки, два чифта долни гащи освен обичайното сако, елек и вълнена жилетка. В резултат имаше чувството, че се задушава. Но търпеше. По-добре това, отколкото да се посъблече и да рискува да се разболее при внезапна промяна на времето, което (докато се обърнеш) може като нищо да се развали — обичайно е за този месец. Но жегата понижи настроението му. Той разговаряше грубо с клиентите си и направи няколко крайно неизгодни сделки. Изобщо се замисли дали да продължи тази търговия. Лавиците в магазина и складовете отзад бяха претъпкани е дреболии; а ако локаутът продължеше още дълго време, те нямаше да бъдат откупени. Пазарът бе вече наситен и сегашната стойност на всички тези предмети беше нищожна. В обедната почивка той обсъди въпроса със старшия си помощник. Двамата огледаха складовете. Имаше твърде много стоки и съвсем малко пари.

— От понеделник, мистър Джонстън — реши Силвъруотър, когато отвориха магазина следобед, — от понеделник ще приемаме вещи само от редовните ни клиенти.

Мистър Джонстън така енергично закима, че главата му сякаш щеше да се откъсне и да литне.

В далечината иззвъня звънчето на Бекона и те се ослушаха.

— А и още нещо, мистър Джонстън… — каза Силвъруотър, но не довърши мисълта си.

— Да, разбира се — отвърна Джонстън така, сякаш не можеше да има никакво съмнение за какво става дума.

 

 

Бекона, който изобщо нямаше бельо, благодареше на бога за топлия ден. Слънцето щеше да подейства добре на кашлицата и на болката в костите му. Той звънеше със звънчето си пред насъбрали се мъже и жени, размахваше го пред кучета, които му отвръщаха с яростен лай, пред ужасени котки, които извиваха гръб и побягваха като стрели. Бекона звънеше за радост на децата. Те вече не дюдюкаха подире му. Рекламните дъски и звънецът го бяха превърнали във важна личност и децата искаха да станат като него, щом пораснат. Възхищението им го изпълваше със задоволство.

В обедната почивка той отиде на голата поляна, където мъжът с раираната пижама продължаваше да се усмихва от рекламата, яхнал бутилката с „Боврил“. Но религиозният текст беше сменен: „Вземи си Кръста и ме последвай.“

Бекона свали рекламните дъски и като ги сложи върху една обърната кофа, седна да обядва. Имаше парче хляб, намазано с лой, и бутилка вода. Беше тихо и слънчево. Три птици дремеха на един камион. В светлината на слънцето се виждаха само тъмните им силуети. Бекона не можа да различи чайки ли са или врани. Тревата под нозете му и топлото слънце го върнаха мислено към онези далечни дни, когато той можеше да извървява дълги разстояния, ходеше на състезания, забавляваше тълпата със свирката си и беше достатъчно здрав, за да нощува в канавките. Офицери с дамите си, благородни господа с цилиндри и бинокли, илюзионисти, тайни агенти и продавачи на плодове. Често си купуваше по някой портокал от количките им. Да имаше сега един, би го изял заедно с кората. А през лятото никак не е лошо да спиш в някоя канавка, стига да не забравиш да си вземеш повечко вестници за постилане. Някой ден, като дойде лятото, ще си купи един портокал. По дяволите парите!

Бекона стана, сложи си дъските и разтърси звънчето. Уплашени, птиците литнаха от комина. Беше се схванал от седене. Пристъпи внимателно с единия крак, после с другия, с труд направи няколко стъпки и тръгна по-леко. Горе-долу го биваше. Проклетите дъски тежаха. Вземи си кръста — добре бе казано. Ето ме, Исусе — с един отпред и един отзад.

Пред вратите на къщите бяха насядали старци и сакати — да се погреят на неочакваното слънце. Бекона поздравяваше всекиго. Чудесен ден, подвикваше той. Да благодарим на бога, отвръщаха те. Някои не отговаряха нищо, само се усмихваха. Други не се и усмихваха, не го чуваха, не виждаха нито него, нито каквото и да било друго, привикнали към самотата си, с единственото усещане, че ги изваждат навън и ги прибират като пране от въжето — според промяната на времето. Господи, молеше се Бекона, дойде ли време да не мога да се грижа за себе си, по-добре да умра.

При тази мисъл той се оживи. Гласът му отекна по улицата, нахлу през отворените за слънцето врати:

КОЙТО С ВЕЩИ ТРЪГНЕ КЪМ ЗАЛОЖНА КЪЩА,

ТУК ДА ЗАПОВЯДА, ДА СЕ НЕ ПОВРЪЩА:

ВСИЧКО ТУК ДА КОСНЕ

НА ЦЕНИ ИЗНОСНИ!

Той работи усърдно целия следобед и към шест и половина звънчето му се чу отново пред заложната къща на мистър Силвъруотър. По това време Бекона вече беше много уморен. Тревожеше се за кучето си, което от сутринта стоеше затворено. Искаше да се прибере у дома при него, да си направи чай — мисис Братли нямаше да му откаже малко гореща вода — и да свали обувките, които жестоко му убиваха. В този късен час вече нямаше клиенти. След осветените от слънцето улици вътре му се стори тъмно. Мистър Джонстън вдигна глава от счетоводните книги и като премигна срещу него, каза:

— Тайърни, мистър Силвъруотър иска да говори с тебе.

— Къде е той?

— В склада отзад.

Бекона, който познаваше магазина добре, вдигна дъската на тезгяха и влезе навътре. Мина пипнешком по едно тъмно коридорче. Силвъруотър се опитваше да подреди всевъзможните вещи, които се бяха натрупали вътре поради локаута.

— Търсили сте ме — каза Бекона.

Собственикът с известна трудност откъсна мислите си от стоката и се втренчи в Бекона.

— Да, Тайърни. Търсих те. Да. Остави тук дъските и звънчето.

— А утре сутринта?

— Вече няма да ти трябват. Реших да сложим край на тая работа.

— Утре няма ли да отваряте магазина? — попита Бекона.

— Уговорката ни беше дотук — каза Силвъруотър.

Той все още бе зает със собствените си мисли.

— Искате да кажете, че съм уволнен? — запита Бекона. Беше се вцепенил.

— Днес ти беше последният работен ден — рече Силвъруотър. — Ще дадеш звънеца на мистър Джонстън. Остави му го на излизане.

— Ами парите ми… парите, дето ми се полагат?

— Намини в края на седмицата да си ги получиш — каза Силвъруотър. — Ще ти изплатим всичко, което ти дължим.

Бекона усети остра болка, която сякаш разяждаше вътрешностите му.

— Не може ли да поработя поне до края на седмицата? — попита той.

— Нито час повече — отвърна Силвъруотър.

Той махна с ръка към вехториите наоколо.

— Нали виждаш, че не мога повече да ги трупам. Половината от тия вещи никога няма да бъдат откупени от собствениците им, а не познавам никой, който да иска да ги купи. Отсега нататък ще работим само с редовните си клиенти. А сега съм зает. Ела в събота да си вземеш парите.

И той отново насочи вниманието си към вещите. Бекона понечи да състави някакво изречение, да моли. Беше безполезно. Болката в стомаха му пречеше. Гледаше глупаво в гърба на Силвъруотър и не можеше да измисли нищо. Нямаше какво да направи, освен да свали дъските и да ги подпре на стената. Мина отново по коридорчето и влезе в магазина. Мистър Джонстън беше все така вглъбен в счетоводната книга и се взираше напрегнато на слабата светлина. Бекона постави звънчето на тезгяха до него. Той вдигна поглед, но Бекона не се опита да го заговори. Отвори вратата и излезе на улицата. Беше се здрачило и тротоарите излъчваха лека топлина, нагрети от слънцето през чудесния, необичайно топъл ден. Последните му отблясъци още догаряха в небето. Докато Бекона бавно се движеше, накуцвайки, към Чандлърс Корт, денят угасна. Болните и умиращите бяха внесени отново в къщите.

 

 

През нощта омразата държеше мисис Хенеси будна. Тя чуваше как децата й хленчат от глад и призоваваше бог да прокълне онези, които бяха принудили мъжа й да се откаже от работата си. През деня, въпреки че това чувство я мъчеше безспирно, тя успяваше да го прикрие. Измъкваше оттук-оттам малки подаяния и заливаше с благословии всеки, който й даваше по нещичко. Устните й бяха стиснати така, че изобщо не се виждаха, очите й бяха като на хищна птица. Всеки ден вземаше по нещо назаем и пращаше по-големите деца да просят. Когато нямаше вече никаква надежда, тя започна сама да ходи и да проси в по-отдалечени квартали, където не я познаваха, но веднъж един полицай я изплаши до смърт, като я спря и й поиска името и адреса.

Той важно извади бележник и внимателно започна да проучва връхчето на молива си.

— Мъжът ти стачник ли е?

— Не, сър. Той е честен човек, но го принудиха да не ходи на работа.

— Кой го принуди?

— Един лош съсед, сър.

— Как му е името?

Тя се поколеба. Бележникът и шлемът я ужасяваха.

— Фицпатрик се казва… той и някакъв негов приятел.

— Къде живее този Фицпатрик?

— В нашата къща, сър.

— Ясно.

Тя видя как полицаят записа всичко в бележника си. После шумно го затвори.

— А сега си върви по пътя — рече й той.

Мисис Хенеси побърза да се отдалечи. Едва по-късно изведнъж осъзна, че е направила донос срещу съседите си. Мисълта така я сепна, че тя се закова на място.

Вечерното небе ръсеше ситен дъждец, мъгла на парцали се стелеше по уличките. Стана й още по-страшно; не беше намерила и нищо за ядене. Можеше да отиде в някое протестантско благотворително дружество, но там щяха да поискат от нея да се откаже от вярата си и да се отрече от Светата Дева. А това щеше да й навлече още по-големи беди. Водена от изкушението, тя продължи да обикаля улиците. Спря се отново пред портата на „Св. Бригита“. Взря се в църквата през дъжда. Ако и свещениците от собствената й енория я отпратеха, вече нямаше към кого да се обърне за помощ.

Вратата на ризницата й отвори Тимъти Кийвър.

— Тук ли е отец О’Конър?

— А вие коя сте? — попита той.

— Мисис Хенеси.

Стори му се, че я познава.

— Къде живеете?

— На Чандлърс Корт.

На тази улица кракът му никога повече не можеше да стъпи.

— По каква работа?

— Нужна ми е малко помощ. Вкъщи ме чакат гладни деца, а неколцина разбойници от профсъюза забраниха на мъжа ми да ходи на работа. Не ме отпращайте с празни ръце.

— Кой му забрани да ходи на работа?

— Боб Фицпатрик и Пат Банистър.

Отново направи донос. Но връщане назад нямаше. Чу гласа на Кийвър, който й казваше:

— Струва ми се, че мога да ви помогна. Влезте.

В стаичката за прислужниците той изслуша внимателно разказа й.

— Мъжът ви не членува в никакъв съюз, така ли?

— Не, сър.

— И съседите са против него?

— Повечето от тях да, сър.

— А да сте чували да говорят за някакъв план за изпращане на деца в Англия?

— Вчера имаше митинг за това.

— Къде?

— В Либърти Хол.

— Напоследък отец О’Конър чувал разни такива слухове — каза Кийвър, — и ако това е вярно, той ще иска да знае всички подробности.

— Съвсем вярно е — рече тя, — казаха на майките, че в Ливърпул могат да настанят стотици деца.

— Знаете ли някои, който се е съгласил да изпрати децата си там?

— Преди няколко седмици мисис Фицпатрик спомена, че мисли да изпрати своите.

— В Ливърпул ли?

— Не каза къде точно. Щяла първо да пита мъжа си.

— Ясно — рече Кийвър.

Негов дълг беше да съобщи всичко на отец О’Конър. Тази жена можеше да бъде полезна в бъдеще.

— Сега не мога да ви помогна с нищо — обърна се той към нея, — защото трябва да чакам тук отец О’Конър. Но ако наминете към къщи по-късно, да речем — към девет, ще се постарая да ви дам нещо според възможностите ни.

— Да ви поживи господ и Светата майка.

— И никому нито дума за това — предупреди я Кийвър, — за да нямаме неприятности.

— Нито дума — увери го тя.

Кийвър я изпрати до вратата. Изпитваше съчувствие и съжаление към тази жена. Тя се уви в шала си и тръгна безцелно под дъжда; бродеше така по улиците, за да убие времето до девет часа. Не искаше да мисли за онова, което бе направила. Струваше й се, че часовете се точат безкрайно бавно. Но предпочиташе да скита из града, вместо да се прибере при децата си с празни ръце.

 

 

Новините, които Кийвър съобщи на отец О’Конър, се потвърдиха във вестниците. Някои си мисис Ранд и мирис Монтефиори организирали настаняването на децата на стачниците в домовете на английски работници. Според съобщението вече имало триста и четирийсет заявки. Заглавията и редакционните статии изразяваха същия ужас, който изпитваше свещеникът. Малки католици щяха да бъдат изпратени в протестантски и дори в социалистически семейства, въпреки опасността за вярата им и за безсмъртието на душите им. Този коварен план щеше да бъде използуван като капан от онези, които насърчаваха вероотстъпниците. Ларкин най-сетне бе свалил картите си.

Отец О’Съливан също признаваше, че е опасно. Католическият печат изглеждаше уверен в това. Отец О’Конър не се надяваше на подкрепа от страна на отец Гифли. От него можеше да очаква само подигравки. Надписът, който предстоятелят му бе окачил на стената вдясно от картината на разпятието, повеляваше на отец О’Конър да мълчи. Той реши да се обърне към отец О’Съливан.

— Може би вие трябва да поговорите с него.

— Дали трябва наистина?

— Наш дълг е да направим това. Надявам се, че сте съгласен.

— Да — отвърна отец О’Съливан, — според мене най-малкото сме длъжни да изчакаме нарежданията.

Но той се върна, без да е постигнал успех.

— Никакви проповеди. Наредено ни е да не вземаме страна.

— Изтъкнахте ли опасността от разпространяване на друга вяра… от това, че можем да загубим завинаги човешки души?

— Да, казах му, че според мене тази възможност не е изключена.

— А той как ви отговори?

Отец О’Съливан се поколеба.

— Трудно е да разбереш този човек. Каза, че е лоша религия онази, която не може да издържи на една няколкоседмична ваканция.

— Щом смята така — отбеляза отец О’Конър, — ще бъдем принудени да действаме пряко волята му.

 

 

Отзивите в печата скоро потвърдиха, че той има право. Уводните статии изразяваха всеобщия протест. Един свещеник от Донибрук събра група ревностни католици, за да охраняват пристанището и гарите, и заяви, че ако се наложи, със сила ще попречат на изпълнението на плана. И други свещеници се присъединиха към него. Архиепископът написа писмо до всички майки, които се готвеха да изпратят децата си в Англия. Той им задаваше въпроса дали са се отрекли от вярата си и подчертаваше, че няма да бъдат достойни католически майки, ако пуснат децата си да заминат. Заглавията бяха красноречиви:

ДЕЦА НА РАБОТНИЦИ ЗАМИНАВАТ ЗА АНГЛИЯ.

АРХИЕПИСКОПЪТ ПРЕДУПРЕЖДАВА МАЙКИТЕ-КАТОЛИЧКИ.

Отец О’Конър вече знаеше, че трябва да изпълни дълга си. Щом му забраняват да говори от амвона, той ще протестира по друг начин. Душите на невинни деца бяха в опасност. Пътят му беше ясен.

Спорът толкова се изостри, че Иърлинг реши да се посъветва с Матюс. Писа му:

Драги Матюс,

Току-що прочетох във вестника, че мисис Ранд и мисис Монтефиори са арестувани (!) и обвинени в ОТВЛИЧАНЕ на деца!

Как ще ми обясните това? Струва ми се направо нелепо. Мога ли да помогна с нещо?

Цялата тази шумотевица, че се правят опити католици да бъдат обърнати в друга вяра, започва наистина да ме дразни, макар и да не съм от най-ревностните протестанти. Онзи ден в „Лийдър“ прочетох следното стихче:

Отправяме слова последни

към всеки градски жител:

в бордеите душите бедни

ги дебне похитител!

Да не би случайно да сте го писали Вие?

Б. Иърлинг

Матюс му отговори:

Драги Иърлинг,

Вярно е, че двете дами са арестувани и срещу тях е предявено обвинение, което Вие съвсем правилно наричате нелепо. Вероятно то не може да бъде подкрепено с доказателства, но така и двете бяха отстранени и предполагам, че властите са решили да прибегнат до това хитро средство, за да провалят плановете ни. То ясно показва на какво са способни, само и само да помогнат на работодателите. Да вървят по дяволите. Аз и някои други предложихме да отведем децата до пристанището и до гарите. Искате ли да се присъедините към нас? Стиховете, за които ми пишете, ме стреснаха. Ето един друг стих, написан от перото на скромен труженик. Прочетох го в „Уъркър“ тези дни.

Кой с думи сладки ви гощава,

енориаши слаби?

Там горе рай ви обещава,

а долу тук ви граби.

Колко силно и земно, нали? И как прозорливо разобличава всичките тези религиозни уловки.

Т. Матюс

Иърлинг поразмисли. Реши да напише още едно писмо на Матюс.

Драги Матюс,

Да, ще се присъединя към вас. Но само като наблюдател.

Да се уговорим как ще стане това.

Иърлинг