Джеймс Плънкет
Разблуден град (17)

Глава осма

Валеше дъжд. Мълхол закусваше на светлината на свещ и чуваше как капките барабанят по стъклата на прозореца.

— Как е времето? — запита той.

Жена му погледна навън. На Чандлърс Корт беше тъмно като в рог, в прозорците от двете страни трепкаше светлина на свещи. Внезапен порив на вятъра разтресе стъклата и я сепна.

— От лошо по-лошо — рече тя.

Той напълни лулата си и усети как пръстите му са премръзнали в ранната утрин. Щеше да съмне едва след два часа, а дотогава той трябваше вече да е впрегнал коня и да е натоварил каруцата за първата доставка.

— Наметни се с чула — посъветва го жена му.

Беше коленичила пред камината и се готвеше да запали огъня.

Мълхол дръпна от лулата си.

— Събуди Уили — рече тя, заета с работата си.

— Ей сега.

Той си мислеше за идващия ден: трябваше да впрегне коня, да кара по мразовитите улици, да товари мокри чували с въглища, да се препъва с тях нагоре-надолу по стълбите. Настроението му беше ужасно.

— Понякога ми се струва — каза той, — че Хенеси е по-умен от нас. Работи само когато времето е хубаво.

— Хайде, събуди Уили — повтори тя.

— Още е рано за него.

— Не е рано — рече жена му. — Той искаше да се поупражнява половин час, преди да тръгне.

— Не му ли беше достатъчно снощи? — изръмжа Мълхол.

Той взе свещта и влезе в задната стаичка. Синът му бе дълбоко заспал. На един стол до леглото бяха нотите. Върху тях лежеше флейтата, с която се бе упражнявал вечерта.

— Уили! — извика той.

Уили не помръдна. Мълхол се наведе и освети лицето на спящото момче. Синът му беше на деветнайсет години, височък. Ако всичко вървеше добре, щеше да стане силен младеж. Той го хвана за рамото и го разтърси.

— Ставай. Огънят е запален и закуската ти е готова.

Момчето седна в леглото и тръсна глава да прогони съня.

— Свири до среднощ с тая дяволска щуротия, а на сутринта не може да разлепи очи — промърмори недоволно Мълхол на жена си, като се върна в стаята.

— Безпокои се за конкурса — каза тя.

Същата вечер в Кралския театър щеше да се състои голям конкурс за флейтисти и барабанисти. Готвеха се да отидат всички заедно. Мисис Мълхол щеше да проветри тъмносиния шевиотен костюм на мъжа си, за да може да се преоблече бързо, щом се върне. Самата тя щеше да сложи най-хубавата си рокля, а мисис Фицпатрик можеше да й заеме нещо хубаво от своите дрехи. Бяха се сприятелили; щеше да намине у тях по-късно. При тази мисъл настроението й се повиши.

— Гледай да се върнеш рано — обърна се тя към мъжа си, — толкова рядко излизаме заедно.

Той уви чула около раменете си и взе пакетчето с обяда от расата.

— Да не забравиш нещо?

Откакто се бяха оженили, всяка сутрин тя му задаваше все този въпрос — в делничните дни, когато отиваше на работа, в неделя, когато се приготвяше за литургия. Мълхол нагласи каскета на главата си, усмихна й се и каза:

— Щом съм си взел шапката, значи всичко е наред.

Но щом заслиза по стълбите, моментното му добро настроение изчезна. Беше унил, мисълта за предстоящия ден го потискаше и той се питаше дали не се разболява. Във входа беше усойно и влажно, отвън вятърът повдигна чула от раменете му и той трябваше да извади ръце от джобовете си, за да държи краищата. Наведе глава, за да прикрие лицето си от дъжда и тръгна надолу по улицата. Пред него и зад него в тъмнината се чуваха стъпки, които отекваха самотно в ранното утро. Това бяха негови другари, работници, тълпа, тръгнала в тъмнилата преди зазоряване да работи за хляба си. Бяха наизлезли по улиците в покрайнините на града, за да посрещнат зимния ден.

На Брънзуик Стрийт, която бе осветена по-добре и Мълхол вече виждаше забързаните фигури, един афиш пред Кралския театър оповестяваше днешната програма:

ТАЗИ ВЕЧЕР

ИЗПЪЛНЕНИЯ НА ФЛЕЙТИСТИ И БАРАБАНИСТИ

ГОЛЯМ КОН…

По-нататък не можа да прочете. От дъжда долният край на афиша се бе разлепил и плющеше на вятъра. „Конкурс“ ли пишеше или „концерт“? Всъщност това няма значение. Билетите бяха купени и той знаеше какво ще чуе. Нищо чудно, след като Уили от една седмица се упражнява всяка вечер.

По-надолу на същата улица афишите на концертната зала „Антиент“ обещаваха друга музика. Стиснал краищата на чула на гърдите си, сякаш бе с наметало, Мълхол спря и прочете:

ТАЗИ ВЕЧЕР (ПЕТЪК), 13 ДЕКЕМВРИ 1912 Г.

КОНЦЕРТ НА ДЪБЛИНСКОТО ФИЛХАРМОНИЧНО ДРУЖЕСТВО

ХВАЛЕБСТВЕН ХИМН

„АТАЛИЯ“

(МЕНДЕЛСОН)

Диригент — Чарлс Г. Марчант, професор по музика

Участвуват:

Мадам Нора Бонел

Мис Едит Мортиър (носителка на златен медал)

Дж. Дж. Молтби (главен тенор на Честърската катедрала)

Хор и оркестър в пълен състав

Цени на билетите: запазени и номерирани места

в партера — 4 шил.

балкон — 2 шил.

галерия — 1 шил.

Билети на касата на Крамър, Уестморланд Стрийт

Луксозна работа. Жени в бяло и мъже с фракове четат думите от някакви свитъци. Веднъж ги беше видял, макар и не в целия им блясък — бе влязъл по време на репетиция да пита за една доставка на въглища. Застана отзад и не знаеше към кого да се обърне, гласовете на хористите и звуците на оркестъра изпълваха залата. Това не беше в „Антиент“, а в залата на едно манастирско училище. Някаква монахиня му каза да седне и да изчака паузата, но той бе така смутен, че се измъкна навън веднага щом тя си отиде. Макар манастирът да беше католически, стори му се, че всички доста приличат на протестанти.

Студен вятър вилнееше по крайбрежната улица и запращаше потоци от дъжд в различни посоки. Прозорците на кабинета на мистър Догет, както и съседните, бяха тъмни. Още бе твърде студено и рано за собственика и помощниците му. В конюшнята беше приятно топло и миришеше остро на конска пикоч. Конярят поздрави Мълхол. Хвърляше сено и фигурата му изглеждаше призрачна в слабата светлина на газовата лампа.

— Ама временце, а, точно като за сезона.

Като за сезона, вярно, и така щеше да бъде целия януари и февруари, и началото на март — тези проклети месеци на годината.

— Вчера си помислих, че кобилата ми вече окуцява — рече Мълхол и нежно я погали.

— Нищо й няма, само кракът й се беше схванал — каза конярят. — Поразтрих я малко.

— Сигур има ревматизъм — предположи Мълхол.

— Просто я е заболяло — каза конярят, — нали и тя е от плът и кръв като всички нас.

Докато може да работи, има къде да спи и какво да яде, помисли си Мълхол, а когато остане без сили, с един куршум ще й сложат края. Ако не умре във впряга, като много други. Конярят се закашля, спря за миг, после кашлицата се засили. Опря се на дръжката на вилата, докато пристъпът премина. Беше висок слаб човек с изпито лице и охтичави гърди и живееше до конюшнята. Денем я чистеше, а вечер преглеждаше конете за рани или болести. Ако някое животно не беше добре, той оставаше да се грижи за него цяла нощ. Баща му и дядо му бяха работили на същото място.

Мълхол продължаваше да гали кобилата.

— До Коледа има по-малко от две седмици — отбеляза конярят, когато успя да си поеме дъх след пристъпа.

— Сигурно ще ходиш да я празнуваш в чужбина — пошегува се Мълхол. Вратните мускули на животното леко потръпваха под дланта му.

— Говорихме за това с жената — каза конярят, — приходило и се на Ривиерата.

— Мойта пък иска на курорт с минерални бани — рече Мълхол.

— Права е — заключи другият след известно размишление, — по тия места ходят по-изискани хора.

— Вярно е, като бях там, и аз видях — съгласи се Мълхол.

— Накъде мислите да тръгвате — към Лисдунварна или пък някъде в чужбина?

— В чужбина — жената обича да пътува с кораб — отговори Мълхол.

— Е… приятно прекарване — каза конярят и отново се залови да изгребва сеното. Когато Мълхол вече беше извел кобилата на двора, хрумна му още нещо и той викна след него:

— И да не забравиш да ни изпратиш картичка!

Мълхол впрегна животното и отиде да вземе поръчките за деня. Прегледа адресите. Всичките бяха на кантори и фирми в града, което означаваше по-малко качване и слизане по стълба, и слава богу. Той забеляза, че този път адресите бяха по-малко от обикновено.

— Това ли е всичко?

— Има още една доставка — отговори чиновникът, — но тя е специална, затова я държа отделно.

Той му връчи друго листче. Адресът беше на частна къща на около шест мили от склада, от другата страна на Феникс Парк. В горния ъгъл беше написано и подчертано: „С предимство.“

— По дяволите — изруга Мълхол.

— Сигурно е за някой приятел на Догет — предположи чиновникът.

— Това ще ми отнеме цялата сутрин!

— Знам. Затова ти давам по-малко доставки, отколкото на другите.

Предстоеше му дълго и бавно пътуване през целия град и после нагоре по хълма през ветровития парк. В хубаво време щеше да е приятно, но днес това значеше да премръзне и да се измокри до кости. Мълхол пъхна листчетата с поръчките в джоба си и отиде да натовари въглищата за първия адрес.

 

 

Тя се оглеждаше в голямото огледало на гардероба и не можеше да се познае. Тъмното палто с плисирана пелеринка на раменете напълно скриваше домашните й дрехи. Перото върху черната кадифена шапчица й кимаше от огледалото и тя изглеждаше толкова елегантна, че се притесни. Беше прекалено хубаво за нея. А щеше да смути и съпруга й. Каза това на Мери, която стоеше зад гърба й и се възхищаваше.

— Глупости — отвърна Мери, — много ти отива.

Тя погледна въпросително към мъжа си, очаквайки от него да я подкрепи.

— Той просто няма да те познае — каза Фиц окуражително.

Докато помагаше на мисис Мълхол да нагласи шапката с перото, Мери помоли Фиц да извади от кутията на бюфета белия медальон — една от многото дреболии, които бе получила от мисис Брадшоу през последните месеци. Тя непрекъснато им изпращаше подаръци: ту някой стол, ту пердета, ту износени дрехи, които обаче бяха далеч по-добри от онези във вехтошарските магазини. Последния път получиха две декоративно кученца — сега бяха на полицата над камината от двете страни на часовника, който Пат им бе подарил за сватбата. Мисис Мълхол ги забеляза веднага щом влезе да поиска от Мери палтото.

— Всичко си имате — каза тя, като огледа малко завистливо уютната стая.

Фиц намери една камея сред купчината копчета и безопасни игли.

— Сложи я на блузата си — каза Мери на мисис Мълхол.

По-възрастната жена се поколеба. Да се обличаш спретнато беше едно, но съвсем друго беше да носиш дрехи, които са за по-богати хора. Такива брошки слагаха само дамите.

— Не мога — възрази тя, — няма да ми отива.

Но в края на краищата я прие. Толкова отдавна не беше ходила на концерт. И кой знае кога щеше да отиде пак.

Мисис Мълхол остави дрехите в спалнята, взе си шала и отиде да напазарува нещо за обеда на Уили. Уви шала плътно около главата и раменете си, като го придържаше под брадичката си. Беше петък и купи херинга. Всеки път, когато край нея минаваше каруца, тя изпитваше съжаление към сгушения в дъжда и студа човек с поводите и се сещаше за мъжа си. Бърни беше едър и силен. Но вече не бе млад. Силата не помагаше срещу влагата и зимните студове. Друго е да си млад. Като се прибра вкъщи, преди да започне да готви, тя извади костюма на мъжа си от шкафа и го сложи до огъня, който разпали с безразсъдно разточителство и отблясъците му заиграха по стените на стаята. Дрехите на мъжа й трябваше да бъдат добре проветрени и топли, когато той се върне. После започна да бели картофи. Това също правеше днешния ден особен. Обикновено мъжете се прибираха чак за вечеря. Но днес Уили щеше да работи само до обед, за да може да отиде на последната репетиция преди конкурса. Тя сложи масата и приготви тигана. Сигурно от цяла вечност не съм правила това по средата на деня, помисли си мисис Мълхол.

 

 

— Какво мислиш за нея? — попита Мери.

— За кого? — каза Фиц разсеяно. Той обядваше и скоро щеше да тръгва на работа.

Мери въздъхна и рече:

— За мисис Мълхол, разбира се.

— Мисля, че изглеждаше много добре.

— Ще й бъде приятно да поизлезе малко.

— На мене също — отбеляза Фиц. — Цели шест седмици го слушам всяка вечер да свири на флейтата тези три мелодии. Чудя се как ли издържа Бърнард Мълхол.

— Уили е техен син. Там е разликата — отвърна Мери.

Тя взе празната чиния и наля чай в чашата, която му бе купила, като беше ходила да гостува на баща си. На нея бяха гравирани думите „Подарък от Корк“. Фиц погледна първо надписа, после дъжда, който плющеше по стъклата и си помисли колко време бе минало оттогава. Мери се върна през юли, а след това двамата прекараха заедно най-хубавото лято за четирите години, през които бяха женени. Той имаше постоянна работа, а и подаръците на мисис Брадшоу им помагаха да живеят съвсем сносно. С количката, която бяха купили на старо, можеха да извеждат децата и почти всяка неделя се разхождаха до плажа на Сандимаунт. Сигурно е имало лошо време, но сега Фиц не си спомняше. Помнеше само синьо небе и гладки пясъчни ивици. Когато имаше отлив, те вървяха близо половин час, докато стигнат морето; оттам къщите на крайбрежния път изглеждаха съвсем мънички, а Дъблинскнте и Уиклоуските планини, опасващи залива, бяха толкова красиви, че просто дъхът ти спираше. Дори сега споменът за този плаж го развълнува. Той бе играл там като дете, а по-късно, вече младеж, дълго беше ходил вечер по пясъка на връщане от плувния клуб „Полумесец“; малко натъжен от безкрайността на летния залез, или просто за да убие времето се бе опитвал да брои светлинките, които една след друга припламваха в полумрака на крайбрежния път.

— Корк на брега на Ли — пошегува се той и взе чашата.

— Каирдермот също е край Ли — каза Мери, — но там тя е тясна като поточе и можеш да я прецапаш.

— Такава е и Лифи край дефилето Сали.

— Къде е това дефиле?

— Горе, в планината. Може да се отиде и с велосипед.

Преди много години през лятото той често бе ходил там с велосипед. Веднъж се заблуди и един старец, който живееше сам в колибата си, го нагости с чай, хляб с масло и варени яйца. Странно наистина, колко спомени от минали лета навяваше една чаша с надпис „Подаръкът от Корк“. Като си изпи чая, Фиц сподели спомените си с Мери, но разказът му не беше много интересен. После взе пакетчето с вечерята си и излезе. На път към работата си срещна Уили Мълхол. Момчето беше с шапка, каквито носеха музикантите. От джоба му стърчеше флейтата.

— Успех довечера! — пожела му Фиц на сбогуване.

— Благодаря, ще имам нужда — отвърна Уили разпалено.

Той беше почти на деветнайсет години. За него състезанията бяха важно нещо.

 

 

— Я виж Уили Мълхол с ква шапка е — рече Хенеси. Той седеше в сутерена с Бекона и гледаше улицата през една пролука между картона и рамката на прозореца.

— Каква шапка?

— Музикантска.

— Музиканти, ала-бала — промърмори Бекона и шумно се изплю в саморъчно направения мангал, сложен в огнището. Бе пробил дупки на дъното на една стара кофа и сега в нея тлееха въглищата, които бе събирал усърдно предишния ден по брега. След отлив там се намираха въглища, особено ако бе имало буря.

— Това се казва плюнка — добави Бекона, заслушан в сърдитото съскане на въглените.

— За малко да угасиш тая проклетия — укори го Хенеси.

— Не мога да понасям любители — рече приятелят му.

— Ще има някакъв конкурс — обясни Хенеси — и момчето се готви за него от седмици. Вляза, изляза — той все свири. Уили сам ми разправи.

— Знам — рече Бекона, — нали го чувах как повтаря все едно и също, бутнал нотите под носа си, та да не забрави какво свири. Аз никога не правя така.

— Ти си майстор — поласка го Хенеси, — имаш и памет, и природна дарба.

— Точно туй е нужно — съгласи се Бекона, — там е разликата между любителя и професионалиста. На любителя му трябват ноти, а професионалистът свири по слух. Я си представи, че отида да свиря пред хората на някое надбягване и сложа пред себе си поставка с ноти?

Хенеси се усмихна.

— Тълпата ще си умре от смях.

— Направо ще съборят трибуните.

— А ти познаваш ли нотите? — попита Хенеси.

— На мен не ми и трябва — отвърна Бекона, — нали точно това ти казвам.

— Не, питам те дали някога си учил нотите?

Бекона усети, че е притиснат натясно.

— Донякъде — отговори уклончиво той.

— Кой те е учил? — настояваше Хенеси.

— Кво искаш да кажеш — кой ме е учил?

— Ами кой ти е бил учител?

— Сам съм си бил учител.

Хенеси затършува из джобовете си и накрая извади цяла колекция от фасове. Предложи на Бекона, който направи тръбичка от хартия и я мушна в една от дупките на кофата. Фасът беше толкова малък, че Бекона дълго не можа да запали. Внезапно изръмжа сърдито и се тупна по брадата.

— По дяволите! Подпалих се! — рече той.

— Кво ти става?

— Брадата ми гори.

Хенеси се намръщи, сбърчи нос и кихна.

— Наистина — каза той — замириса на пърлено.

Взе фаса от стареца, запали и му го подаде.

— Сложно нещо е това музиката — продължи той, след като Бекона си дръпна няколко пъти без повече произшествия. — Уили Мълхол се опита да ми обясни някои работи. Разправя, че имало седем ноти — до, ре, ми, фа, сол, ла, си.

— Така е — съгласи се приятелят му, — ама има и още. Знаеш ли ги тия — бемол, диез, мажор и разни други?

— За тях нищо не каза — реши Хенеси.

— Разбира се, че не е казал, защото не ги знае. Ония там от оркестрите никой не ги учи на нещо повече от тоновата стълбица. Но истинските музиканти като мене не могат да свирят така. Чакай, ей сега ще ти покажа.

Той извади „италианския флажолет с превъзходен тон“ от джоба си, издуха праха и изсвири хроматична гама в две октави.

— Колко ноти чу тука? — попита той, като свърши.

— Не ги броих — призна Хенеси, но май бяха двайсет и седем, а не седем.

— Ето, виждаш ли, и то без да имам музикантска шапка — похвали се Бекона.

— Абе природна дарба, туй е то — повтори Хенеси убедено. Възхищението му беше искрено. За него това бе идеален пример за божията справедливост. Бекона имаше болна ръка и куцаше с единия крак, но затова пък бог го бе дарил с музикален талант.

— Изсвири нещо — прикани го той.

Бекона поклати отрицателно глава, но в следващия миг промени решението си. Изсвири замислено няколко ноти, после започна дълга и бавна импровизация, като разкрасяваше мелодията с трели и извивки, Хенеси беше вперил очи в мангала и намираше, че мелодията звучи много тъжно. Носени от вятъра, дъждовни капки забарабаниха отново по картона на прозореца. Усещаше как на гърба му духа, въпреки че ръцете и лицето му се грееха на огъня. Горе, у дома си, нямаше с какво да запали камината, но децата бяха отишли да търсят недогорели въглени и пръчки и Хенеси се надяваше, че няма да се върнат с празни ръце. Зимата винаги бе тежка. Дни наред вече той търсеше някаква работа, но напразно. Може би след седмица, когато коледното настроение разбуди милосърдието в сърцата на онези, които го имаха, щеше да си намери работа. По Коледа обикновено му потръгваше.

В сутерена цареше полумрак, отчасти защото картонът закриваше светлината, а и в небето бяха надвиснали облаци.

— Много хубава мелодия — рече той, когато Бекона свърши. — Как се казва?

— Няма име, защото сам си я измислих, и то сега, докато свирех — отговори Бекона.

— Ти ли я съчини?

— Просто следвах собствените си мисли — уточни Бекона. — После попита: — С какво се занимава младият Мълхол, когато не се отдава на музикалните си заблуждения?

— Работи като куриер в „Независимите вестници“.

— Възголемичък е за куриер — отбеляза Бекона.

— Май съвсем скоро ще го изгонят. Държат ги до определена възраст.

— С музиката няма да може да си изкарва хляба — каза Бекона.

Но веднага усети, че е прекалил. Въздъхна дълбоко.

— В края на краищата той е още дете. Животът е пред него.

Хенеси одобри това снизходително отношение.

— Да оставим хората на мира — каза той.

— Прав си — рече Бекона и повтори: — Прав си.

Между двамата се възцари единомислие. Те чувствуваха, че озлоблението е безсмислено. Трябва да се търпи. Да се издържи. Уили Мълхол едва беше тръгнал по пътя към отчаянието, към самотата и бог знае още какви изпитания.

— Изсвири още нещо — подсети го Хенеси.

След кратък размисъл Бекона се съгласи и отново поде причудливата мелодия с нейните трели и извивки, а Хенеси, вперил очи в червените въглени, се отдаде на мечти. Спомни си как двамата седяха така в котелното на църквата „Св. Бригита“, пиеха портвайн и си хапваха пуйка и студено свинско. Пак беше малко преди Коледа. Не, след Коледа беше, сети се той. Жалко наистина, че Бекона изпусна една толкова хубава работа. Самият той мислеше да отиде при енорийския свещеник и да помоли за нея, но после реши, че има нещо предателско в това. А Бекона тъй или иначе смяташе, че с него са постъпили несправедливо. Нямаше да е честно да поиска да работи на негово място. Ама и Бекона си го биваше — този опърничав и заядлив старик не само отказваше да поиска прошка, но и дори на службите в „Св. Бригита“ вече не ходеше. Казват, че тамошният енорийски свещеник бил добър човек, макар и малко дръпнат. Той можеше да отиде при него. Но не. Пуста гордост!

А колко хубаво щеше да бъде да си влезе вкъщи и да каже: „Намерих си постоянна, почтена работа. Вярно, само за зимата, но пък за цялата зима. Работа в църква. Звучи внушително. При свещениците. Като огняр. В «Св. Бригита». Жена му отново ще гледа на него с уважение… както някога. На такова място можеш да напреднеш, стига да се стараеш. Алоисиъс Хенеси, огняр в «Св. Бригита».“

„Каква хубава сутрин, мистър Хенеси.“

„Чудесна, госпожо, да благодарим на бога.“

А после, когато отмине, но не достатъчно далеч, за да чуе:

„Кой беше този, Алис?“

„За кого питаш?“

„За мъжа с работните дрехи, когото току-що поздрави.“

„О, този ли, това е Алоисиъс Хенеси, огнярят на църквата.“

Въглените се разгоряха така силно, че кофата се нагорещи почти до червено. Хенеси вдигна яката си, защото му духаше на гърба. Играта на огъня и причудливата музика го унасяха, в полумрака мислите му блуждаеха като в лабиринт. Долови далечен познат глас. Чу го още няколко пъти и най-накрая с ужас разбра, че тя е до него, в сутерена.

— Ето къде си бил значи.

Беше жена му, сложила ръце на хълбоци, дребна и суха, с креслив глас. Музиката бе спряла.

— Мотаеш се и си чешеш езика, а децата ти стоят гладни.

— Побъбрих си малко с нашия добър съсед и приятел, Елън — каза той. — Тъкмо щях да се качвам.

Жена му кресна:

— Хубав мъж си имам, няма що! Седи си на задника, вместо да иде да си търси работа!

— Търсих къде ли не — отвърна Хенеси искрено, почти през сълзи. — Довечера пак ще ида.

— Ще идеш! Когато всичко е затворено и хората се приберат вкъщи!

Викаше толкова силно, че кучето се разлая.

— Ама и тоя хубостник тука — рече тя, обръщайки се към Бекона.

Сега тя изля целия си гняв върху него.

— И ти си същата стока — кресна жената. — Хвани единия, че удари другия!

Бекона бавно се надигна. Както обикновено, стана с големи усилия, защото кракът го болеше. Беше се схванал от седене и се подпря на стената. Вторачи се в жената и тя стреснато отстъпи назад; плашеше я погледът му, рошавата брада, недъгавостта му.

— Госпожо — каза Бекона, — той ви е мъж и сигур трябва да ви слуша. Аз пък нямам такова намерение. А сега си обирайте парцалите оттука и идете да викате у дома си.

— Елън — умолително каза Хенеси, — да си вървим горе и да оставим мистър Тайърни на мира.

— Точно така, госпожо — рече Бекона, — щото ако не се изметете веднага, ще насъскам кучето срещу вас.

— Само се опитай… сакат негодник!

— Рижко! — извика Бекона.

Кучето се приближи към него.

— Елън — молеше я Хенеси, — да си ходим, като ти казват.

В уплахата си той я хвана за ръката, но тя го отблъсна.

— Сакат негодник! — изпищя мисис Хенеси.

Бекона вдигна здравата си ръка заплашително над главата и кучето изръмжа.

— Господи! — викна тя, като видя озъбената кучешка муцуна.

— Махай я оттука — обърна се Бекона към Хенеси.

Беше се изправил. От гняв и омраза брадата му бе щръкнала напред, очите му гледаха злобно. Тя заднишком се заизмъква през вратата, Хенеси — след нея. Когато вече бяха на стълбите, Бекона извика:

— Ако съм сакат, за това е виновен господ, а не Тайърни Бекона!

Като чу гласа му, кучето яростно се разлая.

— Чувате ли ме, госпожо? — викна отново Бекона, знаейки, че от страх тя нямаше да отговори. — Господ ме е направил сакат! Него питайте защо!

Блъсна вратата с рамо и тя се затвори с трясък. После се облегна на нея, целият треперещ от гняв.

— Имало едно време — каза той на кучето — една мила девойка с нежен глас. Бузите й били червени като ягоди, а кожата й — бяла като сняг. Сега отвори ли вонящата си паст, бълва змии и гущери.

Неудържима ярост го завладя отново. Той рязко отвори вратата и изкрещя:

— Чуваш ли, дърта вещице — бълваш змии и гущери!

Гласът му проехтя в коридора. Ехото разнесе отчаянието му из всички ъгълчета на къщата.

 

 

Когато стигна до парка, дъждът премина в суграшица, а пътят продължаваше нагоре, докато излезе съвсем на открито и вятърът запращаше снега в лицето му, ръцете му се вкочаниха от студ, ледените кристалчета по клепачите му дълго не можеха да се стопят и Мълхол пътуваше почти слепешком. Най-сетне стигна до къщата и там видя, че обядът му го няма — или го беше изгубил, или изобщо бе забравил да го вземе. Въглищата бяха разтоварени, листчето с думите „С предимство“ бе подписано, без някой от къщата да му предложи чаша чай. Но му дадоха шест пенса бакшиш. Искаше му се да си купи нещо, за да се сгрее. Но устоя на изкушението. По-добре бе да почерпи с тия пари жена си довечера в театъра. До три часа приключи с доставките из града и се върна в склада, където видя пакетчето с обеда си на масата в кантората.

— Конярят го донесе, забравил си го сутринта — каза чиновникът.

Мълхол го взе, без дори да благодари. Беше много уморен.

— Ще трябва да направиш още един курс — рече чиновникът, — наблизо е — до леярната на Морган.

— Това последният ли е?

— Последният.

Хубаво беше да свърши по-рано. Той пъхна пакетчето в джоба си. По-добре да натовари каруцата, да откара въглищата и след това да се прибере у дома. Да седне на топличко пред камината.

— Давай тогава — каза Мълхол и за първи път през днешния, ден настроението му се подобри.

Но не тръгна веднага. Остана още малко в кантората и запали една лула. Няколко дръпвания ще притъпят апетита му.

Зимният сумрак вече се спущаше, когато той мина през портата и влезе в двора на леярната на Морган. Дворът беше просторен, на равни разстояния имаше газови фенери, които един човек палеше с дълга факла.

— Единична доставка — каза Мълхол на портиера.

— Тя е за кантората — отвърна той.

— Зная — рече Мълхол.

Единичните доставки бяха винаги за нуждите на кантората. По неизвестни причини там получаваха гориво по отделна сметка.

— Нали знаеш къде да разтовариш.

Това не беше въпрос, портиерът беше сигурен в отговора.

— Да — каза Мълхол.

През по-голямата част от живота си той бе карал въглища за тази леярна. Спря каруцата пред кантората, но тъкмо се канеше да започне да внася чувалите, и пазачът го спря.

— Горе има заседание на управата — обясни му той. — Всеки момент ще започнат да излизат.

Мълхол разбра каква е работата. За разлика от друг път, коридорът просто блестеше от чистота. Разотиващите се директори не трябваше да видят по пода въглищен прах.

— Къде да ги оставя?

— Сега ще ти покажа — отговори пазачът.

Заведе го от другата страна на сградата. Извика трима работници да му помогнат.

— Боб Фицпатрик на работа ли е сега? — попита Мълхол, щом разтовариха въглищата.

— Във втори цех е — отговори пазачът. После заговорнически додаде: — Нещо за профсъюза ли?

— Да — потвърди Мълхол.

— Много добре — рече пазачът. — Ще държим високо Червеното знаме. Ей сега ще го повикам.

— Кажи му, че ще го чакам до новата подемна машина.

Имаше къде да върже коня. Освен това там бе закътано, няма да бие много на очи.

Мъжете, които работеха на подемната машина, познаха Мълхол и му махнаха за поздрав. След излизането си от затвора той стана техен водач, активен защитник на ларкинизма. Мълхол им махна в отговор. Тук беше трудно да се говори. Мъжете работеха на една платформа до машината. Стоманени въжета, плъзгащи се в жлебовете на големи колела, движеха безкрайна върволица от кофи, пълни с въглища, когато се издигаха, празни и готови да бъдат натоварени отново на слизане. Грохотът бе оглушителен.

Мълхол чу, че някой го вика по име и дълго се взира в сумрака, докато най-сетне през пелената на ситния дъждец успя да различи един мъж, който му махаше. Изкачи се на платформата и се приближи до него. Беше негов познат — О’Мейъни.

— Как върви работата? — попита Мълхол.

— Имам за тебе новини от Трамвайната компания — рече О’Мейъни, — но сега не мога да ти разкажа всичко, много е дълго, ако искаш да се срещнем и да поговорим. Свободен ли си довечера?

— Довечера съм зает — отвърна Мълхол, — ще ходя в Кралския театър с жената. Какво ще кажеш за утре вечер?

— Добре, ще се видим утре в „Либърти Хол“ — съгласи се събеседникът му.

— Кажи ми само с две думи за какво става въпрос?

Мълхол проявяваше особен интерес към „Трамвайната компания“. Нейният председател, Уилям Мартин Мърфи, беше отказал да се срещне с Ларкин.

— Научих, че управата е решила да покани работниците на тайно събрание и да се опита да ги подкупи, за да напуснат профсъюза. Обсъждали са този план в една частна къща.

— Ти откъде разбра?

— Сега не мога да ти кажа, но източникът е сигурен.

— Колко сигурен?

— Сестра ми ми каза, тя работи там като прислужница.

— Браво, юнак! — рече Мълхол и се обърна да си върви.

Работникът, зарадван от похвалата, се усмихна и отстъпи назад към макарата. Стъпи невнимателно и се приближи прекалено много до нея. Препъна се, размаха ръце, за да запази равновесие и извика. Мълхол се обърна и бързо изтича обратно. Онзи стенеше от болка. Дясната му ръка беше притисната между стоманеното въже и макарата, която продължаваше бавно да се върти и все по-силно приклещваше ръката. Мълхол се хвърли с цялата си тежест върху макарата и завика за помощ. Изглежда никой не го чуваше. Кофите дрънчаха по пътя си надолу и въжето, което се бе разхлабило, тъй като Мълхол задържаше макарата, се отпусна на платформата. Напрягайки всичките си сили, Мълхол едва удържаше макарата и отново извика. Никой не отговори. Мракът се сгъсти, дъждът се засили, грохотът на кофите като че ли ставаше все по-оглушителен.

— По дяволите — процеди О’Мейъни.

Мълхол вече губеше сили и макарата отново леко се завъртя.

— Спрете! — извика той. — Спрете я!

След миг се появи Фиц и намери приятеля си, който вече изнемогваше.

— Кажи им да спрат машината — едва успя да изрече той.

Фиц изтича към средата на платформата и извика нещо към контролната кабина. Отначало не го разбраха. После съобразиха какво става. Кофите спряха. Колелата престанаха да се въртят. Настъпи тишина. Работниците се струпаха около макарата, задърпаха дружно, докато въжето се отпусна и ръката на О’Мейъни бе освободена.

— Добре ли си, Бърни? — обърна се Фиц към Мълхол.

— Бомба — отговори той.

Той се облегна на макарата. Всяко мускулче на гърба го болеше: едва си поемаше въздух.

— Почини си малко — посъветва го Фиц.

И отиде да види как е другият работник. Ръката му беше цялата в рани, но нямаше счупено. Някой извика от кабината и нечий глас му отговори.

— Всичко е наред! Пускай!

Кофите отново задрънчаха и шумът привлече вниманието на Фиц. Той погледна към платформата и се вцепени от ужас. Мълхол беше застанал на няколко крачки от макарата и се олюляваше от изтощение. Освободена от предишния натиск макарата започна да се върти и да придърпва все по-бързо и по-бързо разхлабеното въже, което лежеше на платформата. Фиц усети опасността и извика:

— Бърни!… Внимавай!… Въжето! Скачай!

Мълхол се изправи и погледна към него. Фиц извика отново. Но беше късно. Стоманената примка, в която бе застанал Мълхол, със светкавична бързина се затегна около краката му, стисна ги и в следващия миг го повали. Когато Фиц стигна до него, той лежеше в локва кръв.

— Какво стана, Фиц?

— Лежи и не мърдай — каза Фиц.

Но Мълхол се надигна с последно усилие и видя до себе си собствените си крака. Бяха отсечени малко под колената.

— Лежи спокойно — тихо рече Фиц.

Той си съблече куртката и започна да разкъсва ризата си на ивици. С помощта на още един работник направиха турникети за всеки крак. С всички сили стегнаха бедрата на Мълхол. Стояха, коленичили край него в дъжда, на светлината на стъкмените от работниците лампи, и стягаха ли, стягаха краката му, докато пристигна линейката и откара Мълхол, който беше в безсъзнание. Фиц вдигна двата отрязани крака, чудовищни и ужасяващи, и ги уви в един чул. Санитарят ги взе от него. Когато линейката замина, Фиц се облегна, пребледнял и разтреперан.

— Лошо ли ти е? — попита го някой внимателно.

— Сега ще се оправя — отвърна Фиц.

В следващия момент почувствува как стомахът му сякаш се сви на топка и започна да повръща. Една ръка го държеше здраво за рамото и когато пристъпът премина, същият непознат глас попита:

— Къде живееш?

Фиц машинално си каза адреса.

— Отпред е автомобилът ми. Ще те закарам у вас. Фиц се обърна и видя, че до него стои мистър Иърлинг.

— Смяната ми още не е свършила.

— Няма значение — каза Иърлинг, — тръгваме. Двамата прекосиха двора. В колата Иърлинг видя, че Фиц още трепери и извади от джоба си плоско шише.

— Пийни малко — рече той, — помага в такива случаи. Даде адреса си на шофьора, който поиска да му обяснят как се отива дотам.

— Казвам се Иърлинг, директор съм на компанията.

— Благодаря ви — рече Фиц.

— Ужасно нещастие. Как се случи?

По пътя Фиц му разказа всичко. Докато говореше, изведнъж осъзна, че за цялата трагедия бе виновен оня глупак, който бе извикал на хората от кабината да пуснат онази машина. Но не каза нищо за това на Иърлинг, за да не пострада някой. Бедата вече беше сторена. С Мълхол бе свършено, дори и да оживееше. На Чандлърс Корт той слезе и отново благодари на Иърлинг.

— Няма защо — отвърна Иърлинг. — Сега си почини добре. И утре недей да ходиш на работа. Ще се погрижа това да не се отрази на възнаграждението ти.

Мери вече бе научила всичко. Някой беше съобщил за нещастието и цялата къща бе потресена от новината.

— Тъкмо бях тръгнала към мисис Мълхол — каза Мери, — сега не бива да е сама.

— И аз ще дойда с тебе за малко — рече Фиц.

Те почукаха на вратата и един тих глас каза:

— Влезте.

Седеше до масата, без да плаче, вцепенена от скръб. На леглото в ъгъла лежаха дрехите, които Мери й беше дала. Проснати на два стола пред камината, празничният костюм и една чиста риза чакаха Мълхол да се върне. Мисис Мълхол стана, Мери се приближи към нея и двете се прегърнаха.

— Бедният ми Бърни — едва чуто прошепна мисис Мълхол, — моят беден, миличък Бърни.

И заплака. Мери я притисна силно към себе си. С нищо друго не можеше да я утеши.

Две седмици по-късно, в навечерието на Нова година, докато Мълхол все още беше между живота и смъртта, Фиц се прибра вкъщи с новината, че са го назначили за майстор. Мери знаеше, че това се дължи на намесата на Иърлинг, който го бе направил заради мисис Брадшоу. Цяла вечер тя й писа благодарствено писмо. Фиц отиде до болницата да навести Мълхол. Карингтън, който беше станал надзирател и на чието място бе назначен Фиц, му бе казал:

— Съветвам те да напуснеш профсъюза. Не е в твой интерес да се бъркаш в тия работи около Ларкин.

— Благодаря ти за съвета — отговори му Фиц, — но нямам намерение да променям решението си.

— Твоя работа, но поне не говори много-много за това — рече Карингтън. — Не те заплашвам. Просто те съветвам като приятел.

— Знам — каза Фиц, — ние винаги сме се разбирали.

Разрешиха му да поседи малко при Мълхол, който спеше.

Фиц надникна зад паравана и се загледа в едрото тяло, което никога вече нямаше да участвува в демонстрации, никога вече нямаше да минава през полицейските кордони. Фиц никога нямаше да измами доверието на този застаряващ, осакатен човек.