Джеймс Плънкет
Разблуден град (13)

Глава четвърта

Последните меки есенни дни си отиваха. Вечерите станаха кратки, над града се стелеше мъгла, понякога гъста, понякога лека и забележима само в трептящото сияние около уличните фенери. Коледа наближаваше и Мери оглеждаше преобразената до неузнаваемост дневна. В средата имаше прекрасна овална маса, върху нея — покривка с ресни и наоколо й — четири хубави стола. Имаше и бюфет с огледало, а пред камината Мери постилаше килимче, щом свършеше с готвенето. Появили се бяха и две удобни кресла — едното за Фиц, другото за нея. Бяха доста протрити, но все още изглеждаха прилично. На полицата над камината, както и преди, стоеше часовникът, сватбеният подарък от Пат. Той прибавяше известно изящество на обстановката. Понякога Мери наблюдаваше отраженията на мебелите в огледалото на бюфета. Чудно защо, но така й беше по-лесно да повярва, че вещите са действителни. С Фиц бяха продали някои дреболии и купиха детска количка на старо. Сега вече тя не й трябваше толкова: дните бяха къси и студени. Но щеше да дойде пролетта, а после лятото. Времето летеше, така бързо. Пак щяха да се разхождат до Сандимаунт и Мерион. Можеха да се изкъпят, а после да седнат на пясъка и да се любуват на гледката към нос Хаут и морето. Всичко й се струваше толкова лесно и хубаво. Щяха да им трябват години, за да подредят сами такъв дом. А ето че един следобед мебелите бяха пристигнали с товарен фургон, теглен от два коня, около който децата от квартала се струпаха да зяпат.

Отец О’Конър ги посети и остана възхитен. Той похвали мисис Брадшоу за щедростта й. Сигурно оценяват големия си късмет, каза той. Надяваше се, че сега съпругът на Мери ще прогони всички други мисли и ще работи упорито за хубавия им дом. Имаше предвид безредиците, в които се забъркваха работниците и които водеха само до беднотия и оскъдица в домовете им, вместо те и семействата им да живеят мирно, както подобава на добри католици. По-късно отец О’Конър си тръгна и мина край Тайърни Бекона, който свали шапка и каза с неприятна за свещеника фамилиарност:

— А, това си ти, отче.

— Добър вечер — отвърна отец О’Конър.

В гласа му прозвучаха студени нотки. Но това не беше преднамерено. Той не искаше да се сърди на бедния сакат чудак. Такова поведение не подхождаше на един свещеник. В никакъв случай. Та какво бе виновен клетият старец, след като вършеше, каквото му бе казано — а му беше разрешено да продължава да го върши. Естествено Тайърни не виждаше нищо лошо в това, че един вързоп стари дрипи бие църковната камбана.

Сега той трябваше да мисли за други неща. За зимата и студените жилища. За глада и празните стомаси. Можеше да се накаже за наранената си гордост, — надделяла за известно време у него, когато отец Гифли отмени решението му за Тайърни — като се нагърби отново с неблагодарната задача да облекчава поне малко нищетата и лишенията. Много лесно се беше предал по-рано. Сега беше моментът да вложи цялата си решителност и да поправи грешката. Доброволните пожертвувания трябваше да се разпределят от Кийвър и от енорийския съвет. Всъщност, това беше работа на мистър Хегарти, но отец О’Конър бе забелязал, че председателят на настоятелството не знае кои са най-бедните в енорията и, изглежда, това занимание не му е много приятно. Но не би било справедливо да го обвинява. Хегарти беше занаятчия, а хората като него не обичаха да имат вземане-даване с простолюдието.

И тъй, пренесоха всички хранителни продукти, останали при отец О’Конър, в стаята зад ризницата. Направиха списък. Някои щяха да получат пари, а за други, които можеха да използуват парите не както трябва, приготвиха пакети с храна.

— Моля да не раздавате помощ на хора, които участвуват в стачки — доколкото е разумно, разбира се.

Може би това бе жестоко, но абсолютно необходимо. Справедливостта го изискваше.

— Като казвам доколкото е разумно, имам предвид да не раздавате безразборно храна на стачници, защото, от една страна, така ще им направим лоша услуга, ще ги поощрим, а, от друга, не е редно да злоупотребяваме с щедростта на добронамерени хора, като улесняваме работниците им да не ходят на работа — това би било несправедливо. — Отец О’Конър се запита дали разбират какво има предвид. — Но при крайна нужда или болест в дома на стачник, или при някакви други обстоятелства, щом прецените, в отделни случаи може да се направя изключение.

— Ще се съветваме с вас, отче — каза Кийвър.

Отец О’Конър се намръщи. Той не искаше да бъде съдник в подобни случаи.

— Мисля, че няма да е необходимо, ако се вслушате в разума си — заключи той.

И отново всяка вечер след работа малка група предани на делото труженици тръгваше по къщите. Кийвър обличаше дълго черно палто и бомбе, които обикновено носеше в неделя. Със старците всичко вървеше лесно. Те седяха край едва тлеещи огнища или лежаха неподвижно в груби легла и приемаха и най-нищожната помощ с благодарност. Но съвсем иначе се държаха мъжете, изпаднали в беда само защото никой не искаше да използува труда им. Те мрачно наблюдаваха как жените им приемат благодеянието, без ни най-малък знак на признателност. Поведението им караше Кийвър да бъде предпазлив. То показваше, че хората не са забравили миналото. Веднъж стана нещо твърде неприятно. Цяла вечер беше обикалял по къщите и накрая му остана само един пакет. Реши да го даде на някой в дома, където се намираше, и попита жената, с която разговаряше:

— Живее ли тука някой друг безработен?

— Ами, мъжът на мисис Мур отдавна не може да си намери работа.

Случаят му се стори подходящ. Беше капнал от умора, а и стаята го потискаше. Нямаше никакви мебели освен една груба маса. На нея гореше свещ, която хвърляше повече сенки, отколкото светлина. Съпругът на тази жена стоеше нащрек до големия прозорец, само силуетът му се различаваше в полумрака.

— Къде живее тя?

— Точно над нас, на горния етаж.

Кийвър реши да се качи. Двамата мъже, които го придружаваха, вече се бяха запътили към вратата, когато жената добави:

— Мъжът й е стачник, господ да й е на помощ.

Кийвър спря и се обърна. С нотка на искрено разочарование в гласа каза:

— В такъв случай, много съжалявам, госпожо, но ще трябва да потърся някой друг.

Той отново тръгна към вратата, но изведнъж мъжът и му прегради пътя.

— И какво, като е стачник?

Кийвър не искаше да поеме цялата отговорност и отвърна:

— Аз само изпълнявам нареждания.

— Чии са тия нареждания?

— На отец О’Конър — каза той и веднага съжали за думите си.

Беше постъпил неразумно. Отец О’Конър сигурно нямаше да одобри това. Мъжът грабна пакета от масата и го тикна в ръцете на Кийвър.

— Ако вашият отец О’Конър мисли, че Джим Ларкин може да бъде победен с какао и захар — рече той, — кажете му да върви по дяволите с пакетите си.

Тимоти Кийвър отстъпи назад. С двата пакета в ръце той едвам успя да си отвори вратата.

— На ти сега благодарност — отбеляза единият от помощниците му, докато слизаха по стълбите.

Гласът му звучеше раздразнено и неуверено. Дали още един човек от енорията не се беше разколебал? Ето как идеите на Ларкин се разпространяваха и печелеха привърженици дори сред избраните служители на църквата. Самият той не се чувствуваше обиден; единственото му желание бе да отиде в рая. И ако това можеше, да стане само по пътя на смирението и добрите дела, той бе готов да изтърпи някои трудности. Но сега изглеждаше, че за да стигне дотам, трябваше да се сблъска с подозрителност, враждебност и обида.

— Ние не работим, за да ни благодарят — каза той назидателно.

Като се прибра в къщичката си до железопътната линия, Кийвър разказа случката на жена си, докато вечеряха. Тя се съгласи с него, че сигурно е сбъркал. И двамата се умълчаха и напрегнато се заслушаха в грохота на влаковете, които минаваха от време на време край задния им двор, с порутената от капризите на времето статуя, сключила ръце като за молитва, а оградата пукаше и скърцаше под поривите на зимния вятър.

Скоро Мълхол научи за случилото се, а чрез него вестта стигна до Фиц.

— Ще отида да поговоря с тоя отец О’Конър.

Според Фиц това не беше разумно.

— И каква полза — запита той.

Но Мълхол си го беше наумил.

— И с Кийвър ще се разправям.

— О’Конър ще те изхвърли.

— Нека само се опита — рече Мълхол.

Той беше едър мъж със стоманеносива коса и уверена походка, която вдъхваше доверие у колегите му. Беше се запалил по новото движение. Всичко беше просто и ясно. Искания, отказ, стачка. Мълхол работеше за „Дотег и Ко“ под непрестанната заплаха да бъде уволнен. Само една погрешна стъпка и щеше да загуби работата си, почти без надежда да си намери друга. Ползуваше се с името на размирник. Според Догет той не можеше да живее спокойно. Когато другите падаха духом, Мълхол сияеше. Изправяше рамене, изпъчваше гърди, лицето му изразяваше решителност и спокойствие. Исканията си обявяваше без увъртания — на сменния майстор, на надзирателя, дори на самия Догет.

— В съботите ще работим само до четири часа, мистър Догет.

— Ще работите колкото ви се нареди, Мълхол.

— Мистър Ларкин ви писа по въпроса. Защо не му отговорихте?

— Не съм длъжен да отговарям на Ларкин.

— Това е измама. И ние не сме длъжни да работим след четири в събота.

— Чуйте, Мълхол, ако не престанете с тия глупости, ще ви уволня.

— Добре, ще кажа на моите хора.

— Какво ще им кажете?

— Че ще ме уволните.

— Достатъчно. Ще съжалявате за това.

Но Мълхол остана на работа. Догет не беше толкова глупав. Градът беше обхванат от стачна треска. Една стачка свършваше, друга започваше. По-добре беше да не влиза в конфликти. Поне засега. По-нататък щеше да се намери цяр срещу тази епидемия. По-умни и по-изобретателни хора вече търсеха разрешение.

Отец О’Конър прие Мълхол в стаята за посетители и започна разговора в неизгодна позиция. Предполагаше, че при него е дошъл някой с обичайните въпроси, с молба за съвет или помощ. Отначало дори не можеше да повярва, че този огромен, недодялан на вид мъж е дошъл, за да го укорява. Това беше направо нечувано. Отпърво се опита да говори с него непредубедено.

— Не одобрявате това, че раздаваме помощи, така ли?

Тонът му беше съвсем сдържан.

— Не одобряваме Тимоти Кийвър.

— Ами…? А мога ли да знам защо?

— Постъпва несправедливо с хората.

— В какъв смисъл?

— Разпитва жените дали мъжете им участвуват в стачка и ако е тъй, казва им, че няма да получат нищо.

— Той се съобразява с моите нареждания.

— Един свещеник не може да дава такива нареждания.

— Позволявате си твърде много.

Тонът му се промени.

— И мистър Догет твърди същото.

— Мистър Догет ли?

— Директорът. Два пъти през последната година обяви локаут. Но ние му го изкарахме през носа.

— Казвате „ние“ това, „ние“ онова. Кои сте „вие“?

— Аз, другите каруцари, Джим Ларкин.

Значи, ето това нещо, тук в стаята. Всичко, което бе чел, което бе чул да се говори от трибуната, когато несъзнателно бе тръгнал след тълпата, сега стоеше пред него. Трябваше по-рано да се усети.

— Ако сте привърженик на мистър Ларкин, няма защо да идвате при мене.

— Аз съм католик. Не искам да се срамувам от моята църква.

Гласът му зазвуча ядно. В първия момент отец О’Конър понечи да го изгони. Но се отказа. Беше разбрал, че когато постъпва така, уронва достойнството си. Той никога нямаше да може да внушава уважение или страх като отец Гифли.

— От себе си трябва да се срамувате — каза отец О’Конър. — Обръщате гръб на църквата и подкрепяте враговете й.

— А аз мислех, че църквата трябва да бъде на страната на бедните.

Този работник не беше обикновен.

— Ние точно това правим — рече свещеникът внимателно.

— Не е вярно. Вие подкрепихте мистър Догет. Подкрепяте работодателите. Вие казахте на Тимоти Кийвър да остави стачниците на произвола на съдбата.

— Социализмът е пагубно учение, а мистър Ларкин го разпространява. Социализмът заплашва собствеността и самата църква. Ако сте истински католик, трябва да правите онова, което ви казва църквата. Длъжен сте да се доверявате на мъдростта на нейните служители.

— Стига те да не превишават правата си, отче.

Отец О’Конър не за първи път чуваше тези думи. Те често звучаха от трибуните. Ето как този невежа започва да се смята за компетентен и да си въобразява, че може да определя докъде се простират правата на църквата, да поставя предели на религиозната мъдрост, просъществувала цели деветнайсет века. Как можеше да се обясни подобна дързост?

— Вие сте съвсем заблуден и аз ви съжалявам. А сега трябва да ви помоля да напуснете.

Мъжът се обърна и излезе спокойно, твърде спокойно. Затвори вратата след себе си, без да каже нито дума. А отец О’Конър постоя така, потънал в мисли. Самият епископ беше разяснил същността на това ново движение. Свещениците в цял Дъблин предупреждаваха в проповедите си за злините, произтичащи от него. Не можеше да има място за съмнение. И все пак нещо не беше в ред. Простите хорица вече не слушаха свещениците си. Нима те започваха да вярват на реформаторите, да мислят, че без божията помощ ще могат да превърнат света в утопия? Той извади тефтера от джоба си и внимателно записа: „Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а загуби душата си?“ Реши да използува този цитат за основа на следващата си проповед.

Валеше дъжд. Преминаващите файтони и автомобили разплискваха калта от локвите по улиците. Около газовите фенери се носеше лека пара. Мълхол нахлупи по-ниско каскета си и вдигна яка. Въпреки студения дъжд усещаше вътрешна топлина. Това беше сгряващият дух на борбата. Неговият отпечатък личеше в извивката на устните му, в изправените рамене. Почувствува се като баща на стариците, които минаваха край него, плътно загърнати в шаловете си. Бе като брат на старците, подслонили се пред кръчмите, в очакване някой да ги покани на чашка или да ги почерпи с цигара. Бе като Господ, а малкото момче, което мина край него, тикайки пред себе си разнебитена детска количка, беше негово творение. От дъжда косата на хлапето беше залепнала по лицето му, количката бе натоварена с подгизнали дърва. Това Негово създание и всичките му чеда бяха мокри, премръзнали, гладни, боси.

Всичко това ще се промени. Но не само с думи. Трябва да се действува. Да се действува, и то неуморно. Дори това да доведе до беди. Бедите привличат вниманието на хората. Искаш ли да вдигнеш някого на борба, трябва да знаеш, че всяко действие събужда интерес. С Кийвър щеше да се справи лесно. Въпросът беше да се всели страх от бога у другите, които можеха да последват примера му.

Мълхол влезе в една кръчма. Искаше да поразмисли и да види колко е часът. Наближаваше осем и половина. Обърна се към собственика:

— Верен ли ви е часовникът?

— Десет минути е напред.

— Ще пийна едно малко малцово — реши той.

Намираше се в квартала на Кийвър. Зад следващия ъгъл на главната улица започваха къщурките, последните от които стигаха до железопътната линия. Само че не знаеше точния адрес. Кръчмарят се приближи с уискито в ръка и отбеляза:

— Хубав дъждец, а?

Мълхол се извърна и погледна към високите прозорци. Дъждът барабанеше по стъклата.

— Чудесна вечер — каза той, — радост за жабите.

— Плаши ми клиентите, не смеят да си подадат носа навън.

Кийвър сигурно си беше вкъщи. Струваше си да опита.

— Познаваш ли Тимоти Кийвър? Работи в „Нолан и Кийс“?

— Чувал съм за него.

— Трябва ми адресът му.

— Чакай малко — рече кръчмарят и се скри в задната стаичка. След малко се върна.

— Момчето, което ми помага тука, през деня работи в бакалницата — каза той. — То знае къщата.

Той започна да обяснява на Мълхол, като проследяваше с пръст завоите по пътя и размазваше накапалата по тезгяха бира.

— Номер четирийсет и три — рече той най-сетне, ето тука. И огради с кръгче една от чертичките.

— Благодаря — каза Мълхол.

Отново излезе на улицата. Дъждът плющеше право в лицето му. Наведе малко глава. Не му правеше особено впечатление. Цял живот беше издържал на капризите на времето, седнал на капрата. Вятър, студ, дъжд, сняг — тези врагове той отдавна беше победил. Само за децата му беше жал. И за старците. И без това им беше тежко, а лошото време беше убийствено за тях. Едно нещо човек не може да промени. Времето. Но и срещу него имаше защита. Например топлите дрехи. Обувки и дрехи. Бедните и гладните по-тежко понасяха лошото време. Бедните и гладните по-често бяха излагани на такива изпитания. Трябваше да цепят дърва и да ги продават. Да бродят из града и да се ровят в сметта. Кой ще сложи край на това? Ларкин. А той, Мълхол, ще му помага с всички сили.

Навлезе между къщичките. Търсеше имената на уличките. На всеки ъгъл имаше фенер, но табелките с надписите едва се различаваха в проливния дъжд. Почука на няколко врати да пита за пътя, луташе се между схлупените къщурки, сгушена една до друга в пороя, а водата в препълнените канавки клокочеше. Най-после в една сляпа уличка, която стигаше до стената, ограждаща железопътната линия, намери търсения дом. Отвори му самият Кийвър. Мълхол веднага го позна. Сграбчи го за яката и го извлече навън.

— Точно ти ми трябваш — процеди той.

Под напора на вятъра вратата започна да се затваря, първо бавно, после по-бързо и се затръшна с трясък.

— Мълхол…

— Ти си стачкоизменник, Кийвър.

— Пусни ме.

— Първо ще покажа на теб и на всички други стачкоизменници в града какво ви очаква.

— Аз не съм стачкоизменник. Пусни ме.

Стояха до стената край железопътната линия. Висока, грозна, черна от сажди и мокра от дъжда, тя се издигаше над тях. Кийвър се притисна до нея.

— Раздаваш разни пакети, за да провалиш стачката.

— Аз помагам на бедните.

— Лъжеш. Та си една продажна отрепка.

Кийвър се опита да се изскубне от ръцете му, но не успя.

— Само да ме докоснеш, не ти мърдат шест месеца каторга.

— Хич не ми пука — рече Мълхол.

Кийвър го отблъсна. Мълхол отстъпи крачка назад, после замахна и го повали с един удар. След това пак го изправи на крака. Сборичкаха се, накрая Мълхол надделя. Започна да налага Кийвър, където свари, докато той се срина до стената, а кръвта и дъждът се смесваха върху подутото му лице. Измери Мълхол през полуотворените си очи. Дишаше тежко, хрипливо.

— Шест месеца — процеди той.

Мълхол се обърна и си тръгна. Беше стигнал почти до ъгъла, когато чу да се отваря врата и женски глас да вика. След миг жената изпищя. Мълхол продължи да върви спокойно. На ъгъла зави и със същата уверена походка се отправи към къщи.

На сутринта дойдоха да го приберат. Той и синът му се обличаха и се готвеха да отиват на работа, когато полицаите заблъскаха по вратата. Нахлуха безцеремонно.

— Ще дойда с вас — каза Мълхол.

Мисис Мълхол седна на леглото. Заплака. Синът му наблюдаваше мълчаливо.

— А този кой е? — попита един от полицаите.

— Синът ми. Куриер е.

— Къде е бил снощи?

— В леглото си. Няма нищо общо с това.

Полицаите не питаха повече. Мълхол тръгна между тях надолу по стълбите. Излязоха на улицата. Небето беше още тъмно, но тук-там прозорците на ранобудните светеха.

— Ще те тикнат зад решетките за тая работа — рече единият от полицаите.

— Не съм нито първият, нито последният — отговори му Мълхол.

Светналите прозорци събуждаха у него състрадание и в същото време глух гняв. Той беше бог, а всички негови чада бяха в окови. Бе жесток, какъвто понякога беше и бог. Но той го бе направил заради тях. Щом излезеше от затвора, пак щеше да им служи. Затова беше роден на тоя свят. Хубаво беше, че в средата на живота си, след толкова години на униние и лутане, най-сетне знаеше за какво е роден. Нищо, че вървеше между полицаи, които му бяха вързали ръцете; нищо, че целият град ще гледа как го влачат на съд. Това не беше важно, защото сега знаеше със сигурност всичко, знаеше кой е и за какво го е създал бог.

Съдията каза, че постъпката му е позорна. Беше пребил човек, който не бе сторил никакъв грях, а воден от християнско милосърдие, бе помагал на ближните си. Беше оскърбил с поведението си един свещеник. Действията му показваха какво можеше да се очаква занапред от анархистите, ако на безчинствата им не се сложи край с решителни мерки. Мълхол не каза нищо в своя защита. Както бе предрекъл Кийвър, осъдиха го на шест месеца каторга.

Отец О’Конър се изкачи на амвона и огледа паството си е необичайна сериозност. Беше помогнал на отец Гифли да раздаде светото причастие, тъй като днес беше месечната литургия за нуждите на братството на мъжете и много хора бяха дошли да се причестят. Зад него, до олтара, седеше отец Гифли, с черната си квадратна шапчица, отпуснал длани върху колената си, леко привел глава. Отец О’Конър прочете имената на починалите неотдавна и на онези, от чиято смърт се навършваха годишнини. После се прекръсти в името на отца, сина и светия дух и заговори:

— Скъпи братя и сестри, отдавна искам да ви говоря по един въпрос, който предизвиква растяща тревога не само у мен, но и у други божи служители, много по-праведни, по-мъдри и по-опитни от мене. Дълго се колебах с надеждата — всъщност с непоколебимата увереност, — че съветите на вашите пастири ще надделеят над подстрекателствата на злонамерени люде. Говоря за онези, които от няколко години сеят сред вас недоволство и безверие.

Той се спря за малко, за да привлече необходимото внимание. Не бе успял много. Беше още съвсем рано, хората бяха дошли без да закусят, за да получат светото причастие, в църквата бе влажно и по-студено от обикновено. Във въздуха се усещаше неприятната миризма на притиснати едно о друго тела. През цялото време някой кашляше. В тишината кашлицата се чу отново. Веднага започнаха да му пригласят и други, да кашлят и да кихат. Отец О’Конър продължи проповедта си, като намери за нужно да повиши глас:

— Ала надеждите ни бяха излъгани, а съветите ни останаха нечути. Само преди няколко дни в нашата енория един добър и съзнателен човек стана жертва на жестока разправа.

Кашлянето спря. Сега вече всички се заслушаха внимателно.

— Но ръката на закона достигна извършителя на това безчинство и сега той изтърпява наказанието си. Не е нужно да се занимаваме повече с него. Онова, върху което трябва да се замислим сериозно, е причината за побоя. Изтъкнато бе, че невинната жертва се опитвала да попречи на стачка, организирана от професионални подстрекатели. Това твърдение, разбира се, не отговаря на истината. Човекът просто изпълняваше християнския си дълг и като раздаваше благотворителна помощ в името на Христа, предлагаше малко утеха на бедните. Този срамен случай красноречиво говори за отношението на самозвани реформатори към подкрепяната от църквата дейност. Той показва омразата към нея, безсилния им гняв, решимостта им да пречат на богоугодни дела с всякакви средства и по всякакъв начин.

Това прозвуча убедително. Отец О’Конър замълча, но тишината отново бе нарушена от продължителната дрезгава кашлица. За да изпревари останалите, които неволно също щяха да се разкашлят, свещеникът продължи:

— Утринта е влажна, скъпи мои братя и сестри, вие сте станали рано, за да изпълните дълга си към бога и аз няма да ви задържам, като се разпростирам нашироко по въпроса.

Искам само да ви помоля да не забравяте какво представляват подобни деяния — обида на бога и обида на онези, които са предопределени да проповядват божието слово. И когато тези самозванци отново ви призоват към непристойни дела, когато се опитат да спечелят подкрепата и доверието ви, когато тръбят — както често правят, — че почитат религията и се стремят към угодния богу порядък — когато пак направят това, спомнете си случая, за който ви говорих и още много други такива в града. Тогава вие ще знаете истинските намерения на тези хора. Сами ще разберете, че въпреки хубавите си думи и твърдения, че милеят за бедните и гладните, те са врагове на бога и неговата църква. Така ще бъдете верни на истината. И няма да допуснете други невинни хора да станат жертва на физическа разправа в ръцете на божиите врагове.

Отец О’Конър реши, че това е достатъчно. За миг впери очи в обърнатите към него лица. После се прекръсти бавно и каза отново:

— В името на отца и сина, и светаго духа.

— Амин — отвърнаха енориашите му.

 

 

Бекона стана да си върви веднага щом отец О’Конър свърши. Усещаше гърлото си задръстено с храчки. Хриповете то задушаваха, той не можеше да си поеме дъх и едва не падна. Един от съседите му го прихвана през раменете и го изведе навън. Бекона му кимна в знак на благодарност и се облегна на вратата. Дъждът намокри рошавата му брада, но въздухът бе хладен и влажен, и се дишаше по-леко. Поемаше го жадно, на големи глътки, докато почувствува студената му острота дълбоко в дробовете той. Остана така да си почине малко, докато сърнето му възвърне обичайния си бавен ритъм. Скоро службата щеше да свърши, хората щяха да наизлязат и да го наобиколят. Щяха да го гледат, някои — с открито съжаление. Никога не бе търсил съжаление и мразеше да предизвиква това чувство. Да имаше сега само една капка уиски, щеше да се оправи и да напълни пещта, тъй като рано сутринта не му стигнаха силите. Щом хората започнаха да излизат един по един, той се размърда и реши да отиде при икономката. Беше добра жена.

Едва успя да се добере до вратата на сутерена. В момента когато икономката отвори, нов пристъп на кашлица го задуши. Жената го видя превит одве, съвсем без дъх. За миг кашлицата спря, но той не можеше да промълви нито дума, само от очите му течаха сълзи. Тя го хвала за ръка и го заведе в кухнята. Там всичко блестеше от чистота. Червените отблясъци на огъня зад решетката му напомниха, че трябва да побърза и да отиде в котелното да напълни пещта, иначе съвсем ще изгасне. Тръбите вече бяха почти студени. С огромно усилие на волята изрече:

— За бога, добра жено, дай ми една глътчица уиски.

— Седни — каза тя и му помогна да се настани.

Бекона се огледа и видя бюфета, в който обикновено държаха бутилките. Икономката го отвори. Бърна се при Бекона и му наля щедро. Той започна да пие бавно, закашля се и се задави, после лека-полека се съвзе и накрая усети, че вече може да говори.

— Господ да те възнагради — рече той.

— Сега ще ти налея чай.

— Не, не. От уискито ми помина. То винаги ми помага.

— От чая ще ти стане още по-добре — предложи пак жената.

Тя сложи пред него чаша чай и филия с масло. Бекона се постопли и наистина се почувствува по-добре. Усети, че го унася. През нощта почти не беше мигнал.

— Трябва да вървя, да напаля пещта.

— Според мене изобщо недей да излизаш навън — предупреди го тя.

Дори и сега лицето му имаше мъртвешки цвят. Икономката си помисли дали не трябва да съобщи на отец Гифли.

— Ако Бекона не се върне, пещта ще угасне.

— Остави пещта сега, може да почака.

— Изпусна ли я, ще си загубя работата.

— В това състояние не си за работа.

— Ами, нищо ми няма, само лек пристъп — каза Бекона. — Съвсем се оправих.

Той се надигна тежко и се отправи към вратата. Жалко, че трябваше да напусне топлата, суха кухня. Колко хубаво щеше да е, ако можеше да се свие на кълбо и да поспи направо на кахления под. Беше спал и на по-неудобни места.

— Чакай — спря го икономката.

Запуши бутилката, която беше почти до половина пълна с уиски, и му я подаде.

— Скрий я в пазвата си — посъветва го тя.

Бекона погледна шишето със съмнение.

— Ще разберат, че го няма и ще стане някоя беля.

— Голямо чудо!

— Имаш златно сърце.

— Не искам да си слагам грях на душата със смъртта ти, ама да знаеш, че така ще свършиш, ако не се погрижиш за себе си.

Бекона повдигна бутилката и я измери с поглед.

— Ако умра, ще е от препсиване — рече той. Каза го пряко сили. Никак не му беше до шеги.

Дъждът бе проникнал под разнебитената врата на котелното и бе залял първите две стъпала. Надолу беше сухо и тъмно, Бекона пипнешком потърси парченцето свещ, запали го и отвори вратичката на пещта. Дебел слой бяла пепел бе останал от изгорелите въглища, които бе сложил предишната вечер. Той разрови внимателно пепелта, за да извади на повърхността догарящите въглени. Хвърли една лопата въглища в дъното на пещта. Гъст облак бяла пепел се издигна нагоре и се разлетя край него. На жълтеникавата светлина на свещта се разхвърчаха безброй миниатюрни частици, бели в тъмнината. Бекона напълни отново лопатата, вдигна я и пое дълбоко въздух. Прахът влезе в гърлото му, гърдите му се свиха конвулсивно. Той хвърли лопатата, падна на колене като подкосен и започна нова битка за въздух, която изглеждаше безкрайна и безнадеждна. Но все пак накрая пристъпът премина. Разтреперан, Бекона се отпусна на земята. Лицето и тялото му плувнаха в пот. Всичко наоколо му изглеждаше някак далечно. Пламъкът на свещта бе сияйно петънце, което не излъчваше светлина. Сети се за уискито и надигна шишето. Опита се да го запуши, но тапата се изплъзна между пръстите и изчезна някъде. Отпи отново, голяма глътка, този път за удоволствие, не за лек. Така беше по-добре. Легнал, със затворени очи, той се отдаде на мисли. Ако беше Едуард VII, сигурно сега щеше да е обграден от лекари. Но в крайна сметка на краля и това не му бе помогнало. А може би такава знатна особа като него дори не помирисваше уиски. Шампанско, да, или някакво висококачествено чуждестранно вино. Такива неща пиеха кралете. Бекона надигна отново шишето и се зари по-дълбоко в купчината въглища. Обзе го приятна сънливост, в ушите му нещо ромолеше, крайниците му натежаха. Дрямката го унесе, а пещта сподели участта на огнищата на много бедняци е енорията на „Св. Бригита“, бавно загасна и умря от глад.

В църквата повя хлад. По време на следобедните молитви, когато се казваше Светата Броеница, студът и влагата пронизваха отец Гифли чак до мозъка на костите. На път за ризницата той пипна тръбите на отоплението и подозренията му се потвърдиха. Влезе в стаята си и изпрати да повикат отец О’Конър.

— Искам да знам имаме ли огняр или не?

— Имаме, естествено.

— Тръбите показват точно обратното.

— Не ви разбирам?

— Църквата е студена като ледник.

— Ще проверя какво е станало.

— Трябваше да направите това още преди четири-пет часа.

Отец Гифли отиде до шкафа и извади бутилка. Напълни чашата си до половината.

— Целият се вкочаних — промърмори той.

Със свито сърце отец О’Конър видя как отец Гифли отнесе чашата до креслото пред камината и на един дъх я изпи почти до дъно.

— Ще видя какво се е случило — обеща той.

На двора беше тъмно, дъждът продължаваше да вали. Отец О’Конър вдигна яката си. Пред очите му бе образът на отец Гифли, който надига жълта течност и я поглъща жадно. Струваше му се, че това не се бе случвало отдавна. Нима всичко щеше да започне отново: уискито след закуска, зачервеното лице през целия ден, постоянният отвратителен мирис на мента? Щеше да дойде време, когато вече нямаше да може да си затваря очите.

Той стигна до котелното и бутна разнебитената врата. Беше тъмно като в рог. В студения въздух се усещаше застоялата миризма на дим и сажди. Тежко, хрипливо дишане се разнасяше в тъмнината. Отец О’Конър се разтревожи. Викна:

— Тайърни!

Дишането продължи без прекъсване. Свещеникът слезе внимателно по стъпалата, драсна клечка кибрит и намери угарка от свещ. До нея друга свещ бе изгоряла почти без остатък. Восъчните капки се бяха втвърдили върху каменната издатина, а надолу по стената се бяха стекли на криволичещи струйки.

— Тайърни! — извика отново отец О’Конър.

Той вдигна свещта и се надвеси над спящия. Гледката го ужаси. Устата на Бекона зееше широко отворена. Жълти криви зъби стърчаха от оголените венци. Дясната ръка стискаше празна бутилка от уиски. В съня си Бекона се беше изпуснал. Отец О’Конър се извърна погнусен от острата миризма на урина. Побутна с крак Бекона.

— Тайърни! — извика той.

Едва се въздържа да не ритне това простряно на земята нищожество. Нима цяла Ирландия бе затънала в пиянство като този мръсен нещастник, проснат върху купчина въглища, стиснал гърлото на празна бутилка? Какво право имаше човек да помътва разума и да руши здравето, дарени му от бога, да пренебрегва слънцето, да гаси звездите и да скверни прекрасния лик на Сътвореното? Отец О’Конър усети как кръвта му закипя от гняв, запулсира по шията и слепоочията му.

— Тайърни! — прогърмя гласът му.

Бекона отвори очи и позна свещеника.

— А, вие ли сте, отче.

— Стани веднага.

— Всяко нещо с времето си, отче.

Бекона говореше с умиротворителен тон. Лесно беше да се каже „стани“. Но съвсем друго бе да накара краката си да се подчинят.

— Пещта е изгаснала.

— Да върви по дяволите — каза Бекона. Но веднага се усети и виновно добави:

— Ще извинявате, отче.

— Ти си един безсрамен пияница — избухна отец О’Конър. Гневът му озадачи стареца. Той се размисли. Видя празната бутилка, която все още стискаше в ръка.

— Пийнах само една глътка зарад кашлицата — рече той.

— Съвсем не е била само една глътка. Пещта не гори вече цял ден. Засрами се!

— Отначало ми нямаше нищо. После отидох на службата. А след туй получих тоя пристъп. Нещо гърдите ми…

— Винаги ли когато имаш кашлица, си купуваш и изпиваш бутилка уиски?

— Не съм я купувал.

— Значи си я откраднал.

Бекона се надигна с мъка и се подпря на лакът. На слабата светлина на свещта черната му брада се сливаше с въглищата, върху които бе легнал, и само очите му проблясваха в мрака. Внезапно те се впиха в свещеника с презрение.

— Чудно как човек с вашия сан може да мисли такива неща.

— Кой ти го даде?

Подпрян вече на двата си лакътя, Бекона намери сили да кресне злобно:

— Питай задника ми!

— Как се осмеляваш да сквернословиш в мое присъствие?!

— Хич не съм молил за присъствието ти — викна Бекона. — Така че може да си вървиш по дяволите и въобще бъди проклет, дето ми викаш крадец. А сега се измитай.

Той сграбчи шепа въглища и ги запрати по отец О’Конър. Свещеникът отстъпи назад. Няколко бучици достигнаха полите на расото му и безобидно паднаха на пода. Дързостта на Бекона го порази. Отец О’Конър стоеше като закован, вдигал свещта над главата си. Двамата се гледаха с омраза. С последно усилие Бекона се надигна. Пооправи дрехите си. Продължаваше да стиска празната бутилка.

— Утре — изрече сдържано отец О’Конър — клисарят ще изплати каквото ти се полага. Смятай се за освободен от работа.

— Значи съм уволнен? — попита Бекона и наклони глава.

— Мисля, че се изразих съвсем ясно.

Бекона мина покрай него и се заизкачва по стълбата. Пристъпваше бавно, като внимаваше на всяка крачка.

— Тогава много ви здраве — каза той вече на вратата.

Прекоси двора, после тръгна по улицата, все още стиснал в ръка празната бутилка.

Отец О’Конър се оттегли в стаята си. Беше много разстроен. Немотията в „Св. Бригита“ будеше тревога; неблагодарността на енориашите беше ужасяваща. Усилията му да помогне на бедните доведоха до юмручна разправа и кръвопролитие. Един безполезен, сакат старец, когото бе прибрал от улицата и настанил на работа, най-грубо се подигра с добрите му намерения. Нищо чудно предстоятелят, му да вземе страната на огняря. Беше го правил и преди. Като че ли отец Гифли изпитваше удоволствие да го унижава. Ако пак се опиташе да направи това, то колкото по-скоро си изяснят отношенията, толкова по-добре.

Не намери отец Гифли в стаята на долния етаж — това беше лош признак. Дали не беше в стаята си, за да се напие до затъпяване? Е, трябваше да понесе и това. Отец О’Конър се изкачи по стълбите и почука на вратата.

— Влез.

Огънят в камината гореше буйно, така както обичаше отец Гифли. Светлината му се смесваше с мъжденето на пращящата газова лампа. Пламъците хвърляха оранжево-червени отблясъци върху витринките и лакираната дървена повърхност на библиотечния шкаф в ъгъла. Отец Гифли се бе настанил в дълбоко кресло. До него имаше чаша с уиски.

— Надявам се, че не ви притеснявам, отче?

— Моля, затворете вратата. Тъкмо започнах да се стоплям.

Отец О’Конър изпълни молбата му.

— Именно за това идвам при вас. Ходих да видя какво става с пещта. Беше съвсем изстинала.

— Намерихте ли огняря? Това е по-важно.

— Лежеше върху въглищата… заспал.

— Заспал ли?

Отец О’Конър реши да говори направо.

— Беше мъртвопиян.

Отец Гифли тъкмо се канеше да надигне чашата си, но при тези думи я остави. Очите му изпитателно се спряха върху по-младия свещеник, забелязаха вълнението му, изучаваха го.

— Къде е той сега?

Отец О’Конър се вкамени.

— Уволних го. И дойдох да ви съобщя това.

Отец Гифли продължаваше да го гледа внимателно. Заговори съвсем спокойно.

— И защо трябваше да идвате при мене?

— Миналия път ме упрекнахте, че не съм ви питал как да постъпя.

— Струва ми се, че и сега сте направили същото.

— Не можах да се сдържа. Пещта беше изгаснала. Той се търкаляше на въглищата. И се беше…

Не, не беше прилично да каже това — за миризмата на пикоч, за тази смрад.

— Освен това сквернословеше и ме замери с въглища.

Отец Гифли се замисли малко. После попита:

— А вашите благопристойни приятели никога ли не пият?

— Съвсем умерено…

— Винаги?

Той натърти на думата, с което изрази открито недоверие. И погледна печално чашата в ръката си.

— Ако някога намерите вашия предстоятел пиян, ще се опитате ли да го изхвърлите?

— Моля ви, отче…

— Защо не ми отговорите?

— Защото не мога. Вие усложнявате нещо съвсем просто. Човекът, който трябва да се грижи за отоплението, беше пиян. Той не беше изпълнил задължението си. Той…

— Значи, усложнявам? Да не би да има един закон за Кингстаун, друг за духовенството и трети — за огняря?

Отец О’Конър не отговори.

— Е?

Безсмислено беше да спори. Каквото и да кажеше, отец Гифли щеше да го изопачи така, че да го използува срещу него. Предстоятелят му го ненавиждаше. Можеше само да се надява, че това се дължи на психическото му заболяване.

— Тази сутрин ви слушах как говорите за привържениците на Ларкин. Да знаете, че се заблуждавате — както обикновено. Хората, които искат реформи, са в много по-изгодно положение от нас. Те се опитват да унищожат купчината тор. Да имах по-силна воля, щях да им помогна.

— Повечето хора са на друго мнение.

— Да. Но когато един ден те постигнат своето, въпреки нашите опити да им попречим, тогава всички ще са на това мнение.

Отец О’Конър не знаеше какво да каже след тази странна реч. Само се питаше какво отношение има това към огняря.

— Смятате ли, че неправилно съм уволнил Тайърни?

— Първо, вземате това решение, без да се съветвате с мене — отговори отец Гифли, — а после ме питате дали не сте сбъркали. Аз ли трябва да нося отговорност за решенията ви? Този път няма да ви се меся. Вие се чувствувате оскърбен. Ако искате да накажете този човек, поемете сам отговорността.

— Работата не е в наказанието.

— Не е ли?

— В такива случаи човек има право да очаква приличие и достойно поведение.

— Точно така — съгласи се отец Гифли.

Вместо да се успокои от тези думи, отец О’Конър се разтревожи още повече. Какъв беше смисълът да говори за приличие и достойно поведение с човек, който сам всеки момент можеше да забрави за тях? Раздразнен от уискито и подпухналото му лице, отец О’Конър забеляза остро:

— Право да ви кажа, не ви разбирам.

Той млъкна, внезапно сепнат от собствения си глас. Беше изрекъл тези думи силно, почти презрително. Отец Гифли се обърна бавно към него и впи поглед в лицето му.

— Ето отново същия израз — каза той.

— Повиших тон. Простете.

— Този израз на лицето ви. Появява се много често. Видях го и сутринта. Да ви кажа ли точно кога?

Този тон вбеси отец О’Конър и той избърза:

— Няма да търпя оскърбления.

Отец Гифли се надигна от креслото и тракна чашата си на масата.

— Тази сутрин — продължи той, сключил ръце зад гърба си и наклонил заплашително глава към отец О’Конър — ви наблюдавах как давате светото причастие. Стари хора, а също и млади, се тълпяха край олтара — в този ден винаги има много народ. Вие давахте светото причастие. Навън валеше дъжд. И нищо чудно. В тази енория дъждът сякаш не спира. Сигурно сте забелязали това между пътуванията ви до Кингстаун. Мокрите дрехи на тези бедняци започват да миришат неприятно. А когато се натъпчат на едно място, тази миризма наистина трудно се понася.

Отец Гифли се опря с ръце на масата.

— Пред вас имаше десетки раззинати усти и изплезени езици, очакващи да получат от ръцете ви част от тялото господне. А вие се стараехте да отстъпите колкото се може по-далеч от зловонния им дъх. През целия си живот не съм виждал лице на свещеник да изразява по-голямо отвращение и погнуса.

— Лъжете! — изкрещя отец О’Конър.

Викът на негодувание се изтръгна от него почти несъзнателно. Той отекна в ушите му и го стресна. Целият се разтрепера, а отец Гифли се върна и седна в креслото си край камината. Чувствувайки се самотен и отчаян до сълзи, отец О’Конър добави:

— Мога само да предположа, че сте прекалили с пиенето. Това ще ви погуби. А ако не уважавате себе си, едва ли мога да очаквам да уважавате мен.

Отец Гифли не се трогна. Скръсти ръце и насочи цялото си внимание към огъня. Пламъците горяха буйно и весело. Плетяха низ от пъстри картини на неземна красота. В тях нямаше мъртвородени бебета, гъмжащи от въшки глави, нямаше изнурени лица, уродливи тела. Душата и въображението можеха да бродят безкрай в покой, в безспирно съзерцание.

Той чу как вратата се затвори. Но не разбра, че отец О’Конър си е отишъл. За него отец О’Конър отдавна вече го нямаше тук.

 

 

Бекона отново започна да рови из кофите за смет — ведно със старците и децата. Нищо друго не му оставаше. Стачката на докерите се разшири. Включиха се и железничарите, затруднено бе снабдяването с дървен материал. В целия град уволняваха работници, по улиците имаше стачни постове, в къщите не достигаше храна и топливо. Бедните изнемогваха и нямаше с какво да си помагат едни на други. Вечер Бекона свиреше на свирката си за хората, чакащи по опашките пред театрите. Но навсякъде имаше много съперници. Най-често на пътя му се изпречваше един човек с латерна и маймунка. Имаше и още двама, единия с цигулка, другия с арфа, които свиреха хем по-хубаво от него, хем по-силно. Плъзнали бяха всякакви самозванци, разни некадърни певци на балади и дори такива, които го удряха на просия, колкото да измъкнат нещичко за един чай или да си платят нощувката в приюта.

Понякога Бекона падаше духом. Сакатия му крак го болеше, той започна да куца повече, а кашлицата непрекъснато го мъчеше.

— Защо не отидеш при отец О’Конър да му поискаш прошка? — цяла зима го увещаваше Хенеси.

— Защото Тайърни Бекона не е такъв човек — неизменно отвръщаше той.

— Но все пак той е свещеник.

— Точно затова не му е нужно извинение.

— А какво според тебе трябва да направи?

— Трябва да си обърне и другата буза.

Хенеси седна до него изсумтя нетърпеливо:

— Х-м… що за глупости!

— Върви по дяволите!

Като видя, че е безполезно да го убеждава, Хенеси му предложи цигара. Двамата запушиха и зазяпаха децата, които играеха около един фенер на отсрещния тротоар.

— Ти си един опърничав и заядлив стар козел — заключи накрая Хенеси.

В отговор Бекона само сви рамене. Мястото му така или иначе беше заето. Извинението с нищо не можеше да му помогне. Никога вече нямаше дори да се приближи до „Св. Бригита“. А на служба можеше да ходи където пожелае; можеше да се помоли на бог и пресветата му майка, на свети Йосиф и свети Антоний и въобще на когото си ще и те щяха да го чуят, без да искат разрешение от отец О’Конър. Ето, имаше и нещо хубаво в религията. Тя не беше ничия собственост. Никой не можеше да я огради със стена и да затвори вратата под носа ти. Ако той се разкае за греховете си, господ ще му се усмихне и ще рече: „Влизай, Бекон, познах, че ти чукаш на вратата.“ Не се ли разкаеше, всички О’Конъровци на света не можеха да му върнат божието благоволение.

— Ще се промъкна през някоя малка дупка или покрай дечицата — приключи Бекона гласно размишленията си.

И направи пренебрежителна гримаса.

Питайки се какви ли щуротии се въртят из главата му, Хенеси го погледна, но не каза нищо. Мисълта му се върна към собствените му беди и той забрави за Бекона. За кой ли път вече отново беше останал без работа. Сега имаше твърде много безработни, за да се бориш за място. И той като Бекона трудно издържаше на конкуренцията на съперниците си. За разлика от приятеля си обаче Хенеси не умееше да свири на свирка. Той въздъхна и рече:

— Едната ми дъщеричка е болна.

— Коя?

— По-малката. Нещо се оплаква от коремче. Така ми се иска да намеря отнякъде нещо прилично за ядене.

— Горката душица — каза Бекона.

— Но сега е тия стачки не можеш и кора хляб да изкараш.

— Винаги е било така — съгласи се Бекона — в този прехвален град-вертеп.

И двамата отново се умълчаха.