Джеймс Плънкет
Разблуден град (10)

Глава първа

Петнайсет минути преди полунощ на шести май 1910 година Едуард VII предаде богу дух в присъствието на нейно величество кралица Александра, на Уелския принц и принцесата, на най-голямата си дъщеря и на Файфския херцог, на принцеса Виктория, принцеса Луиза и Аргайлската херцогиня.

Архиепископът на Дъблин беше призовал всички да се молят за изцелението на краля. Когато тези молитви останаха нечути, градът направи единственото възможно нещо — потъна в дълбок траур. Фирмата за чистене и боядисване на дрехи „Прескотс“, която рекламираше огромните си възможности, предложи в най-кратки срокове да боядиса в черно дрехите на всички. Мисис Брадшоу се възползва от услугите й и докато тялото на краля бе изложено за поклонение, тя четеше вестниците и осведомяваше подробно съпруга си за последните събития. Съобщението за бурята грабна вниманието й. Бурята придаде на историческата сцена в Уестминстър мрачно великолепие. Небето се продъни над главите на верноподаниците, които часове наред чакаха, за да отдадат последна почит на краля. Ослепителни светкавици прорязваха небосвода, гръмотевици разтърсваха стените на залата, където бяха тленните останки на монарха, охранявани от безмълвната и неподвижна почетна стража. Само покойникът остана напълно безразличен към бурята. Либералите бяха заплашили, че ще премахнат Камарата на лордовете; сега вече можеха да направят това, без да го засегнат ни най-малко. Джон Редмънд^[1] беше призовал привържениците си в Ирландия да подкрепят политиката на либералите, за да ускорят по този начин установяването на самоуправление: сега, стига да искаше, той можеше да се наведе и да извика призива си право в ухото на краля; клепачите му нямаше да трепнат в знак на укор или порицание. Месеци наред поданиците се бяха питали дали в случай на такава криза кралят ще остане настрана от политиката. С този си неочакван жест смъртта разреши съмненията им.

 

 

— Каква ужасна буря е имало снощи! — каза мисис Брадшоу на съпруга си, който току-що бе се върнал от сутрешната си разходка край брега.

— Мъгла беше — поправи я той. — Едва ли може да се нарече буря.

— За Лондон говоря.

— А… да.

— Пише във вестника.

— Не се учудвам — рече мистър Брадшоу, — сирената на фара виеше цяла нощ.

И мисис Брадшоу я беше чула. Цяла нощ сирената на пристанището бе смущавала съня й с неспирния си призрачен вой.

— Над морето е паднала гъста мъгла — съобщи той.

— Така си и мислех. Жал ми е за горките моряци.

— Но мъглата не попречи на корабите от кралския флот. Някои от тях са хвърлили котва в пристанището — успях да видя „Лорд Нелсън“.

Брадшоу беше специалист по корабите. Знаеше имената им и можеше да обясни разликата между линейните кораби и крайцерите, канонерките и ескадрените миноносци. Мъжете в Кингстаун, разбира се, особено се гордееха с подобни познания. И това беше напълно естествено.

— Много хубаво е казано — Миротворец.

Брадшоу я погледна учудено. После се сети.

— За краля ли говориш?

— Разбира се. Така го наричат.

— А, да. За момент си помислих, че говориш за един от бойните кораби — обясни той.

На следващия ден всички държавни учреждения, банки, фирми и компании бяха затворени. Негово преподобие доктор Уолш, Дъблинският архиепископ, лично отслужи литургия в катедралата.

 

 

Иърлинг живееше в един отдалечен малък хотел в Конемара, където беше отишъл на риболов с изкуствени мухи, и чак късно вечерта се сети какъв значителен ден бе отминал. Пиеше уиски, но не в хотела си, а за по-дискретно в една невзрачна кръчмица. Някакъв местен музикант свиреше на цигулка и Иърлинг се беше настанил край камината. От тавана висеше газена лампа и на мъждивата й светлина стаичката изглеждаше още по-малка; за голямо удоволствие на Иърлинг мъжете около него разговаряха тихо на ирландски. Необяснимо защо гласовете им му напомниха, че днес е погребението на краля. Той се сети за Уилям Мартин Мърфи и с едва забележима усмивка си представи как той не бе пожелал кралят да го посвети в рицарство, като го докосне по рамото със сабята си.

 

 

Високите сиви стени почти напълно изолираха старческия приют от външния свят; те го превръщаха в крепост, недостъпна за градския живот и в преграда срещу времето, което тук минаваше сякаш съвсем незабелязано. Един път в седмицата идваха неколцина посетители; а обитателите на дома бяха много. В определени дни в двора влизаха и излизаха файтони, сбруите на конете подрънкваха, колелата скърцаха, подкованите конски копита трополяха по неравния калдъръм, но всичко това беше почти безразлично за старците, които куцукаха из двора в безформените си сиви облекла и съвсем не интересуваше онези, които лежаха безмълвни в претъпканите стаи, с часове наред приковали неподвижен поглед в тавана. И тук Смъртта идваше много често и съвсем безшумно. А откъде се промъкваше мис Гилкрайст така и не проумя: дали през високата сводеста порта, дали излизаше из дълбините на земята или се спускаше от нематериалните небеса? За три години тя беше идвала три пъти за нея: веднъж през деня — по гласовете зад паравана и по дрънкането на чаши разбра, че е време за чай; втори път в малките часове, когато свещта в ръката на сестрата освети лицето на свещеника, надвесен над леглото й, и накрая, когато един гигантски палец се протегна да я миропомаже от някаква бездънна тъмна или светла вечност. Но и тогава тя успя да се вкопчи в белия свят и на закуска старицата, дежурна по стая, й каза:

— Вчера си помислихме, че си предала богу дух, Гилкрайст.

Езикът й сякаш се бе схванал. Но постепенно всичко около нея дойде на мястото си; ръждясалите железни легла, високият прозорец, голите неравни дъски.

— Тоя път вече не ще се изправиш на крака, Гилкрайст — рече старицата, като се върна, — ама блазе ти. Поне няма да изхвърляш тия вонящи гърнета.

Мис Гилкрайст се усмихна. Тя имаше остър език и не пропускаше случай да ухапе. Но сега си замълча. Вече не си струваше да се заяжда. След някой и друг ден или след седмица всичко речено и преглътнато нямаше да има никакво значение.

Беше доволна, че може да лежи така спокойно, без да се интересува какво става из външния свят. Знаеше, че никога повече няма да дойде нейният ред да изхвърля помията и гърнетата, да търка мръсотията по стените, да мете пода или да помага в моргата, където Смъртта излагаше завоеванията си, преди да бъдат откарани на гробището. Неведнъж мис Гилкрайст бе мила трупове, преди да се отправят в последния си земен път. Един зимен ден тя влезе да изпълни задълженията си и изпищя от ужас, защото върху една от масите видя седем мъртви бебета. Бе смъмрена сурово за поведението си, но други наказания не последваха, защото на следващия ден на разсъмване получи втори удар. След като се посъвзе и дълго размишлява върху случилото се, мис Гилкрайст реши да говори с отец О’Конър, който я посещаваше от време на време. Първия път свещеникът дойде по молба на мисис Брадшоу; съвестта я мъчеше заради старата й прислужница, към която беше много привързана. А после, виждайки ново поле за християнската добродетел, отец О’Конър продължи посещенията си; защото той страдаше, щом влезеше в приюта и попадаше сред злочестите, бездомни създания и чрез това изпитание се стараеше да измоли спасение за душата си — за собствената си душа и за душата на предстоятеля си. Така се надяваше да избави отец Гифли от пиянството; пък и трябваше да изпълнява дълга си и милосърдно да облекчава земните страдания на паството — да облича голите, да храни гладните, да посещава болните и изоставените и да погребва мъртвите.

Мисълта за седемте голи бебета, наредени едно до друго на каменните маси, бе ужасна. Но не беше ли всичко в старопиталището ужасно: мизерията, болестта, самотата, старостта — това бяха неговите четири ангели-пазители.

— Мислете за тях като за седем невинни души — каза свещеникът на мис Гилкрайст, — седем нови ангелчета, които славят господ бог там горе.

Без да променя изражението си, старицата рече:

— Искам да поговорите на мисис Брадшоу за мене.

— Разбира се.

— Нека тя знае какво ще стане с мене, като умра тук.

— Защо се терзаете… — промълви отец О’Конър.

— Ще ме отнесат заедно с другите и ще ме заровят в общ гроб за бедняци. Искам тя да вземе тялото ми и да ме спаси от тази участ.

Той пожела да каже нещо, но не намери думи. Лицето пред него беше сиво и изпито, устните, безкръвни, а в ъгълчетата се бе вкоравила засъхнала слюнка, която се напука, щом тя заговори. Старицата упорито продължаваше да нарежда онова, което си бе наумила.

— Толкова много съм ги видяла, отче, положени там, без да няма някой близък да пророни една сълза за тях, нито жива душа да им каже последно сбогом. Знаете ли какво стана веднъж?

Тя извърна глава и за миг той си помисли, че старината отново си спомня за мъртвите бебета. Но не беше така.

— Понякога забравят да заключат задната врата на моргата, онази, дето води към алеята. Веднъж влизам аз вътре и кво да видя — сюрия момчетии. И знаете ли какво правеха те, отче? Крадяха пенитата, с които затварят очите на мъртъвците.

През последните няколко години отец О’Конър бе станал свидетел на такива неща, че почувствува само съжаление. Децата, растящи в нужда, бяха способни и на по-лошо.

— Бих искала да се надявам, че като умра, някой ще се погрижи за бедното ми тяло.

— Ще говоря с мисис Брадшоу — обеща свещеникът.

Както обикновено, изкушението да избяга от това място бе толкова силно, че почти надделяваше над желанието да помогне. Но той успя да се пребори със съблазънта; повече от две години водеше една и съща битка със себе си, опитвайки се да преодолее отвращението.

— Не бива да се отдавате на мрачни мисли — настойчиво я посъветва той. — Повярвайте ми, вие ще живеете още много години.

Отец О’Конър погледна през високия прозорец. В далечината се виждаха Дъблинските планини. Изглеждаха свежи в красиви както винаги. Някъде, сред тези поля и хълмове, се беше родила старицата, която сега лежеше тук. Той погледна към леглото. Мис Гилкрайст безмълвно поклащаше глава, отричайки нещо, което бе казал преди малко и бе забравил.

Заради мис Гилкрайст отец О’Конър посети Мери. Искаше да я помоли да отиде да види старицата. В първия момент на срещата и двамата се смутиха. Вече две години Мери беше в неговата енория, но досега той не се беше опитвал да й се обади, донякъде поради неудобство от случилото се онази нощ, когато тя го бе потърсила да уреди венчавката й с Фиц, донякъде защото щеше да е трудно да не споменават нищо за света, в който се бяха срещнали за първи път. Мери му предложи чай, но той отказа.

— Имате ли деца? — попита свещеникът, оглеждайки обстановката. Видя маса, бюфет и няколко празни сандъчета. Часовникът върху полицата над камината изглеждаше някак не на място.

— Две, отче.

Той не можа да се сети веднага какво я беше попитал.

— И двете ли са момчета? — додаде с облекчение, след като си спомни въпроса.

— Не, едно момче и едно момиче. Момиченцето е само на четири седмици.

Отец О’Конър забеляза, че Мери не изглежда добре, но си го обясни с бедността. Позната картина — така изглеждаха родилките, страдащи от недохранване. Наистина времената бяха тежки за жените. За да разсее възникналата неловкост, той каза:

— Бих искал да видя децата.

Беше сутрин. Мери го заведе в спалнята. Всичко бе съвсем чисто. Имаха две стаи. Това се случваше рядко.

— Съпругът ви работи ли?

— Да, в леярната.

— Какво щастие — одобрително каза отец О’Конър.

Трудно му беше да разбере защо тогава това семейство живее в крайна бедност. Докато разговаряха, свещеникът се опитваше да си отговори на този въпрос и намери едно обяснение. Мистър Ларкин. Дали и в този дом бяха отказали да приемат пакетите с храна?

Децата изглеждаха здрави и спретнати. Реши, че това е благотворното влияние на времето, което Мери бе прекарала като прислужница в една прилична къща. Бебето спеше, а по-голямото детенце му се усмихна. Отец О’Конър пристъпи към леглото и по навик мрачно благослови двете деца, като ги докосна леко по челцата и едва чуто, но ясно промълви съответните слова. Мери мина встрани, коленичи и се прекръсти.

— Ще кажа на мисис Брадшоу какво хубаво семейство имате — рече той с усмивка и й подаде ръка да стане. Изведнъж неловкостта между двамата изчезна.

— Предайте й моите почитания — каза Мери.

Гласът й трепереше. В момента, когато свещеникът даваше благословията си на децата, цялата й душа бе разтърсена, изпита необяснимо щастие. След дългата безизходица пред нея проблясна слаба надежда.

— Разбира се.

Признателността й беше трогателна.

— Ще отида при мис Гилкрайст в неделя.

— Тя ще бъде щастлива да ви види, сигурен съм.

Мери понечи да го изпрати до вратата, но той с жест я накара да си остане на мястото.

Отец О’Конър заслиза по каменните стълби и излезе на обляната в слънце улица. Това бяха познати места; изпитваше задоволство, че може да назове имената на пресечките, спомняше си къде живеят отделни семейства, на които бе помагал лично.

Спря, за да си купи вестник, и направи знак на момчето да задържи рестото; то повдигна леко шапката си и каза:

— Бог да ви поживи, отче.

Мушна вестника в джоба си. Мери наистина не изглеждаше добре. Той вървеше и се питаше какъв беше този подтик на плътта, накарал девойката да се откаже от службата си в едно добро семейство заради две полупразни стаи с няколко сандъчета вместо столове. Някой му беше говорил за Фицпатрик. Дали не беше Тимоти Кийвър? Но какво точно отец О’Конър не можеше да си спомни.

По време на обеда той се обърна към отец О’Съливан:

— Мога ли да ви помоля за една услуга, отче?

Отец О’Съливан се хранеше мълчаливо, като почти не откъсваше поглед от някаква религиозна брошура пред себе си. Имаше навика да чете, докато яде. В първия момент не разбра какво го питат, но щом думите стигнаха до съзнанието му, вдигна поглед и се усмихна любезно:

— Да, разбира се.

— Искаше ми се и отец Гифли да е тук… Всъщност би трябвало да питам него, но въпросът не търпи отлагане и е много важен.

— Отец Гифли все още не е много добре.

Отец О’Конър веднага застана нащрек и впери поглед в другия. После вметна нехайно:

— Така ли? Още ли е болен?

— Ходих да видя как е, но ме отпрати; каза, че предпочитал да го оставят на мира.

— Заключена ли беше вратата? — запита отец О’Конър.

— Не обърнах внимание — отвърна О’Съливан, учуден от въпроса.

Отец О’Конър помълча малко. После каза поверително:

— Може би трябва да проверите.

— Попитах го дали иска да повикаме лекар, но той ме увери, че няма нужда.

Като си припомни други такива диалози през затворените врати и случаи, когато неговият предстоятел бе отказвал да излезе от своята стая, отец О’Конър рязко отмести чинията си.

— Нима сте толкова сляп, отче — рече той, — та не виждате какво става с нашия енорийски свещеник?

— Здравето му е поразклатено, ясно е — каза отец О’Съливан. И веднага продължи най-спокойно: — Но вие искахте да ме помолите за нещо, отче?

Този едър, добродушен на вид човек беше или светец, или голям мошеник, както реши отец О’Конър.

— Бихте ли могли да поемете вечерната служба вместо мене — каза отец О’Конър, като се овладя, — имам да свърша една лична работа.

— С удоволствие, отче.

Отец О’Съливан се усмихна. Навярно беше с всекидневното си расо, избеляло, със зеленикав оттенък, с оръфани ръкави и разширени илици; с него той вършеше най-мръсната работа, а после остъргваше с нож накапалия восък от свещите. Брошурата, която отец О’Съливан бе подпрял на захарницата, също дразнеше отец О’Конър. Обложката й бе в крещящи цветове и очевидно беше посветена на Пресветото Сърце. Все пак любопитството му се събуди.

— Мога ли да взема захарта, отче?

— О, разбира се, извинете… колко съм несъобразителен.

„Вярата и семейството: поредица за просвещаване на верующите, съставена от католически свещеник, с благословията на…“

Както и предполагаше, някакво популярно изданийце, предназначено за невежите. А може би отец О’Съливан просто подготвяше проповед. Или пък… — при тази неочаквана догадка отец О’Конър едва не събори захарницата — или пък неизвестният автор беше именно отец О’Съливан?

 

 

Иърлинг остави багажа си на гарата Уестланд Роу, пресече улицата и влезе в хотел „Гровнър“. Там в бара работеше едно момиче, което той харесваше. Носеше двете си въдици, едната от зелен абанос, другата тръстикова, които бяха твърде ценни, за да ги остави далеч от погледа си. След безметежното спокойствие на Конемара, с огледално гладките й езера, обраслите с тръстика брегове и далечните сини планини, улиците тук му се струваха нетърпимо задушни. В последния момент едва успя да избегне един преминаващ файтон, стресна се от грохота на трамваите и скочи на тротоара. Веднага бе нападнат от някакъв голтак, който пъхна под носа му кутия за събиране на помощи. На нея беше написано: „Фонд за защита на Джим Ларкин“. С великодушен жест Иърлинг пусна вътре един шилинг. Мъжът вдигна шапка в знак на благодарност и той му кимна в отговор.

Иърлинг влезе с облекчение в хотела и натисна звънеца. На повикването му се отзова непозната жена. Разочарован, той си поръча едно голямо уиски.

— Да, господине. Ще искате ли сода?

Видя му се прекалено едра и непривлекателна.

— За бога, в никакъв случай.

Момичето се отдръпна стреснато. След малко се върна, като носеше чаша уиски и гледжосана каничка с вода.

— Къде е Роуз? — попита Иърлинг и внимателно премери количеството вода, което наля в чашата си.

— Няма я, сър.

— Какво значи „няма я“? Напуснала ли е?

— Ами, може и така да се каже, сър.

Този отговор никак не го задоволи.

— В какъв смисъл „може и така да се каже“? — рязко пита той.

— Не ви разбирам, сър?

— Уволнена ли е? — викна Иърлинг.

Момичето подскочи и каза:

— Да, сър.

— И защо?

Той смръщи рунтавите си вежди така, че тя се уплаши.

— Мис Хариган смяташе, че тя се държи прекалено свободно с господата, сър.

— Това едва ли може да се нарече провинение, а вие какво ще кажете?

— Не зная, сър.

Иърлинг въздъхна.

— Както и да е. Донесете ми сутрешния вестник. И още едно уиски.

— Да, сър.

Момичето се отдалечи. Иърлинг отпи малко и натъжено се заслуша в непрестанния тропот на конски копита зад големия прозорец без пердета; липсваше му хубавото лице на Роуз и удоволствието да гледа как се смее на шегите му. Разтвори вестника и го прегледа, докато пиеше второто си уиски. Най-сетне стана време да тръгне за гарата, та да хване влака за Кингстаун. Извика сервитьорката да плати и я попита как се казва.

— Алис, сър.

— Има една такава песничка — рече Иърлинг. — „… Алис, къде си ти“. Хубава мелодия. Надявам се, че вие няма да разочаровате почтената мис Хариган.

Тя се засмя и за негово удоволствие се осмели да каже срамежливо:

— Е, че грях ли е да побъбри малко човек, сър?

— Ето това е! — избоботи той.

И двамата се разсмяха и едва сега той видя, че тя всъщност е хубавичка. Възнагради я за храбростта с бакшиш от един шилинг и излезе навън вече в по-добро настроение.

На входа на гарата той отстъпи встрани, за да даде път на някакъв свещеник, но изведнъж видя, че това е отец О’Конър и радостно възкликна:

— Здравейте, драги!

Стреснат от гръмогласния поздрав, отец О’Конър извърна глава и се закова на място.

— Каква неочаквана… — започна той.

Иърлинг силно разтърси подадената му ръка и попита:

— В Кингстаун ли отивате?

Така беше.

— Чудесно — рече Иърлинг, — ще пътуваме заедно.

Отец О’Конър реши, че трябва да се извини, за да отиде до гишето за билети. После контрольорът провери билетите им и почтително се поклони на свещеника; след като намериха празно купе, двамата седнаха. Разговорът вървеше трудно. Гъсти облаци пара със свистене се издигаха от локомотива и се кълбяха под остъкления навес на перона. Отец О’Конър видя, че устните на Иърлинг се раздвижиха, но не можеше да го разбере какво казва. Трябваше да повиши глас, както правеше по време на проповед:

— Моля?

— Гюмове за мляко! — извика Иърлинг.

Отец О’Конър го погледна в недоумение.

Иърлинг продължи да вика:

— Казвам, че никога не съм бил на тази гара, но вие не ме чувате, защото товарят гюмове за мляко — цели камари, дявол го взел!

Отец О’Конър погледна през прозореца, усмихна се и кимна. Носачи търкаляха празните гюмове от единия край на перона до другия. Трясъкът беше оглушителен. Накрая въздъхнаха с облекчение, когато вагоните се люшнаха, блъснаха се един в друг и влакът бавно потегли от гарата. Слънце плисна в купето, през прозорците се мяркаха задни дворове, белна се пране, равномерното потракване на колелата действаше успокоително. В залива до мелницата на Боланд бе закотвена стара шхуна. Край брега, където тънки снопчета нежнозелена тръстика се отразяваха в тихата вода, три лебеда си почиваха.

— Каква красота — възхити се отец О’Конър.

— Измамливо спокойствие — отвърна Иърлинг.

Свещеникът го погледна учудено. Внезапно помръкнал, Иърлинг продължи:

— Понякога нашият град ме хвърля в отчаяние.

— С мизерията си ли?

— С противоречията си.

— Работя в най-бедните му квартали всеки ден и като си легна вечер, имам чувството, че мизерията е на прага ми. Но никога не изпадам в отчаяние.

— Вие винаги гледате с едното око към всевишния — каза Иърлинг, — опитайте някога да видите града ни с двете си очи.

— Уверявам ви, че го наблюдавам много внимателно.

Отец О’Конър беше искрен. Той не изпадаше в отчаяние. Но дни наред бе обладан от униние и живееше като в кошмар. От време на време посещаваше семейство Брадшоу и се оправдаваше пред себе си, че го прави по работа или просто от вежливост. Това бяха приятни антракти.

— Какво мислите за присъдата на Ларкин?

Малко смутен от внезапния обрат в разговора, отец О’Конър се поколеба, преди да попита:

— А осъден ли е?

— Да, на една година каторга, пише в днешните вестници.

Иърлинг му подаде вестника, който бе прегледал в бара.

Отец О’Конър си спомни, че си беше купил вестник, разсеяно затърси и го намери в джоба си, сгънат така, както го бе взел.

— Не съм го поглеждал още — обясни той.

— Това е жестоко — процеди Иърлинг.

Свещеникът разпери ръце.

— Но ако е мошеник… — започна той.

— Ларкин събра пари в един град и ги даде на гладуващите стачници в друг град. Единственото обвинение срещу него е, че първо трябвало да изпрати сумата в Ливърпул. Какво мошеничество има тук?

— Сигурно е било неправилно… — несмело предположи свещеникът.

— И да е така, сега кой събира пари за защитата му? Същите хора, които той уж бил измамил. Само преди час един от тях пъхна под носа ми кутия за помощи.

Ето какво му беше казал Тимоти Кийвър. Фицпатрик беше събирал средства за Ларкин, чак сега си спомни отец О’Конър.

— Не съм следил процеса внимателно.

Като каза това, свещеникът се сети за една подробност, която му бе направила впечатление преди време. В интервю за някакъв вестник мистър Секстън, генералният секретар, дошъл от Ливърпул да даде показания срещу Ларкин, бе признал, че е принуден да се движи по улиците с револвер.

— Оплескаха цялата работа — рече Иърлинг, — здравата я оплескаха. Отначало отложиха процеса с две години. А сега го осъдиха заради една формалност на цели дванайсет месеца каторга. Това е най-опасният човек на нашето време, а те май са решили да го направят герой. Скоро цялата измет на Дъблин ще се събере около него.

— Вече се тълпят около него — каза отец О’Конър.

— И не разбирам как така законът му вербува привърженици.

— Това ли имахте предвид, като казахте, че градът ви хвърля в отчаяние?

— Отчаян съм от правосъдието и от правителството — призна Иърлинг, — и от моите така наречени колеги от бизнеса. Те са абсолютни глупаци, всички до един.

Влакът бе спрял в Бутерстаун. Отляво се виждаше приливът, поръбен с тънка ивица пяна. Лек ветрец нахлу през отворения прозорец на вагона. Имаше солен вкус. Отец О’Конър погледна към хълма Хаут и каза:

— Понякога хората се объркват и правят грешки. Но не може да не се съгласите, че градът е красив.

— Зависи от това къде живеете и колко печелите, не е ли така?

— Сякаш говорим за различни неща.

— Как се борите вие срещу нищетата? — предизвикателно попита Иърлинг. Все още не искаше да прекратят разговора.

Отец О’Конър въздъхна, помисли малко и каза:

— Богатите призоваваме към милосърдие в името на бога, а от онези, които страдат в бедност, искаме смирение пак в името господне.

— Маркс предлага друго средство. Той призовава към експроприиране на експроприаторите. И аз съм един от експроприаторите — натърти той.

— Ние, разбира се, осъждаме социализма.

— Чел съм вашите осъдителни писания, отче. Но макар да ви свалят шапка, честно казано, започвам да се съмнявам, че хората винаги ще ви слушат. Нали не ви обидих?

— Съвсем не. Ние вече изтъкнахме, че Ларкин е опасен човек; той е един самозван социалист. Не се колебае да критикува и духовниците и въпреки това хората му помагат и го слушат.

— И вие ще се примирите с това положение?

— Аз съм най-долното стъпало в йерархията — отвърна отец О’Конър, като се усмихна скромно. — Мой дълг е да се подчинявам.

— Но вие отрекохте Парнел^[2] — припомни му Иърлинг.

— Ние ли? — рече отец О’Конър. — Не мислите ли, че собствената му партия се отрече от него? И в крайна сметка много хора му останаха верни.

— Вие го заклеймихте — упорствуваше Иърлинг. — И въпреки това мнозина, както казахте, му останаха верни. Те не ви послушаха, ето това исках да кажа.

Дали Иърлинг не говореше със симпатия за Парнел, защото и той, като сваления водач, беше протестант? Защо го разпитваше за Ларкин? Може би искаше църквата да съди открито и веднага? Или пък одобряваше методите на Ларкин? Невъзможно. Ако църквата повеляваше безпрекословно подчинение, Иърлинг твърдеше, че страната гъмжи от свещеници; в противен случай той се надсмиваше над безсилието й. Малко печално отец О’Конър каза:

— Има и по-важни неща, за които също не ни се подчиняват. Затова отделяме толкова време на изповедите.

За негово учудване Иърлинг се разсмя.

— Нима казах нещо смешно?

— И вие сте като другите свещеници — отвърна Иърлинг. — Аз ви посочвам реалната заплаха от социална революция, а вие се интересувате от нея само защото може да е грях.

— Да, така е — каза сериозно отец О’Конър, — това е единственото нещо, от което си струва да се интересуваме.

Когато стигнаха в Кингстаун, Иърлинг убеди отец О’Конър да се отбие у тях, след като посети семейство Брадшоу. Като се разделиха, свещеникът си позволи удоволствието да походи пеша по крайбрежната улица. Приятно му беше да гледа красивите къщи, потока от файтони, различните прояви на светския живот. До неотдавна той бе заемал почтено място в този свят. Свърна по една от тесните задни улички, които изминалите две години бяха променили към по-лошо. Отец О’Конър видя, че къщите на мистър Брадшоу, които се намираха близо до пристанището, имаха нужда от ремонт, фасадите им бяха укрепени с дебели греди. Но тук бедността не биеше толкова на очи както в Дъблин; мизерията съществуваше сякаш отделно, сама за себе си. Като цяло Кингстаун си беше елегантно предградие.

Отец О’Конър отклони поканата на мисис Брадшоу да остане за вечеря и обясни, че вече е поел друг ангажимент. Но прие чаша чай и кифлички. Домакинята се надяваше, че той е доволен от работата си в новата енория и запита защо е изоставил идеята за благотворителния фонд. Тя смяташе, че това е чудесна идея. Свещеникът й обясни, че работата съвсем не била толкова лесна, както му се струвало отначало. Но нямало нужда да я отегчава с подробности. Мисис Брадшоу изтълкува неудобството му като знак, че очакванията му не са се оправдали. Той я увери, че нещата съвсем не стоят така.

— Сигурно помощта ни беше много малка и не си струваше труда — предположи тя.

— Всяко нещо си струва труда, дори и най-малкото, което правим — възрази отец О’Конър.

— Много пъти съм си мислила сама да тръгна по къщите — довери му мисис Брадшоу, — но мъжът ми е категорично против.

— Той е напълно прав — рече отец О’Конър.

— И за мис Гилкрайст си мисля. Иска ми се да я видя макар и за половин час.

Отец О’Конър й обясни, че това е немислимо. Отново й разказа какво представлява старческият приют, обитателите му, тяхната грубост, този тягостен съюз на старостта, невежеството и болестите. Всичко това неминуемо щяло да разстрои мисис Брадшоу.

— Много ли е болна? — попита тя.

— Миналата седмица почти нямаше надежда да оживее. Не в неделя изглеждаше, сякаш нищо не е било.

— Тя винаги се е радвала на добро здраве — рече мисис Брадшоу.

След това се замисли за нещо. За да не й пречи, отец О’Конър се залови да сипва мляко и захар в чая си, разбърка го бавно, после отпи. И остана доволен от съобразителността си. Мисис Брадшоу сама му даде възможност да премине съвсем непринудено към въпроса, заради който бе дошъл.

— Когато умре някой там — попита мисис Брадшоу, — какъв е редът после?

Той отговори, като внимателно подбираше думите си.

— Уведомяват роднините, ако има такива. Тогава те могат да поискат тялото и погребението се урежда по нормалния път… за сметка на близките, разбира се.

— А ако няма роднини?

— В такъв случай, страхувам се, че погребението е за сметка на държавата, в бедняшки гроб.

— Не бих искала това да се случи на мис Гилкрайст — каза мисис Брадшоу.

Отец О’Конър усети, че сега е моментът да бъде напълно откровен.

— Точно за това ми говори тя в неделя. Изглежда, че тази мисъл не й дава покой. Толкова се измъчва, толкова страда, че ме помоли да й направя услуга и да ви кажа.

Мисис Брадшоу бе така потресена, че отец О’Конър за момент се уплаши да не би да се е изразил прекалено грубо и нетактично и да я е наскърбил, вместо да събуди състраданието й. В следващия миг тя разсея опасенията му.

— Добре, че ми казахте. Моля ви, съобщете на мис Гилкрайст, че може да съм я изоставила приживе, но поне след смъртта й ще изпълня дълга си.

Тя се разрида. Това бяха сълзи на жена с добро сърце и той се разстрои. В края на краищата тя не беше виновна за участта на мис Гилкрайст.

— Толкова сте великодушна — каза той.

Не можа да измисли нищо повече.

— Трябваше да се погрижим за нея. Такава предана душичка… и така дълго ни служи.

— Съпругът ви бе длъжен да прояви благоразумие.

— Можем ли да изпълняваме дълга си, като цял живот сме благоразумни? — запита тя.

Този горчив въпрос го свари неподготвен. Той искаше само да я успокои, а не да се впуска в разговор за моралната страна на тази печална история. Важното беше, че мисис Брадшоу бе готова да изпълни желанието на мис Гилкрайст.

— Ще предам на мис Гилкрайст. Сигурен съм, че това ще я направи щастлива. И ще ви бъде много благодарна.

— За такава дреболия?

— В никакъв случай не е дреболия — каза той сериозно.

— На мен поне така ми се струва.

— Уверявам ви, вие сте великодушна жена. И не бива да се упреквате повече. Нито пък да осъждате съпруга си.

— Той не трябва да научи за това — бързо го прекъсна тя. — Моля ви да не му казвате нищо.

Тази кротка жена го изненадваше. Винаги беше смятал, че е неспособна да изпита огорчение, струваше му се неуязвима в своя малък, покрит с глазура свят. А ето че тя критикуваше мъжа си и дори бе готова да се опълчи срещу него, защото сърцето й бе разтърсено от други, по-мощни чувства. Той знаеше колко много и струва това; от главата до петите бе изтъкана от условностите на класата си.

— Не се тревожете — каза й отец О’Конър с най-спокоен, убедителен тон.

После, за да я отвлече от мрачните мисли, свещеникът й разказа за посещението си у Мери. Тя го разпита как живее Мери, за мъжа й, за децата й. Едва сега отец О’Конър започна да разбира колко нещастна и самотна е тази бездетна жена, която вземаше присърце бедите на хората около себе си. Тъй като не й се случваше често да се сблъсква със суровата действителност, тя не знаеше, че това са всекидневни житейски несгоди. Доколкото виждаше той, нищо не можеше да се направи, човек трябваше да понася търпеливо и когато е възможно да предлага макар и нищожна утеха, но от сърце. Добротата на мисис Брадшоу го развълнува, ала все пак с известно облекчение той погледна часовника си; нямаше нужда да лъже, че трябва да тръгва, за да може да отдели малко време и на мистър Иърлинг, преди да се върне към енорийските си задължения.

 

 

Хенеси тъкмо се канеше да влезе във входа на Чандлърс Корт номер три, когато чу свирката и се заслуша. Бавната, едва чута мелодия долиташе откъм сутерена, въпреки че на улицата цареше необичайна тишина. Къде ли бяха отишли мъжете? Къде бяха жените, децата и дори кучетата, които се ровеха из канавките и душеха със слабата надежда да намерят нещо за ядене? Може би всички бяха отишли да позяпат нещо, бяха тръгнали след някой германски оркестър или след отряд войници, минали оттук на път за пристанището. Той бе разочарован. Нямаше на кого да съобщи новината, никой не стърчеше на прага, не подпираше стълбовете на фенерите; една безлюдна улица в привечерния сумрак и само тъжната мелодия се носеше в тишината. Прозорецът на сутерена нямаше стъкло. Вместо това в рамката бяха нагласени парчета картон, а най-отгоре бе оставен тесен процеп, за да влиза въздух и светлина.

— Хей, Бекон! — извика Хенеси.

Мелодията не секна. Беше бавна, звуците се лееха леко, направо от сърцето и сякаш нямаше да имат край. Хенеси се наведе, взе едно камъче и го хвърли. То изтрака върху картона. За миг свирката замлъкна, но после поде отново песента си. Ядосан, Хенеси потърси друго камъче. Намери едно по-голямо; то отскочи от прозореца и тупна долу. Музиката спря отведнъж и някой викна ядосано отвътре:

— Кой хвърли това?

— Ей, Бекон! — обади се отново Хенеси.

— Я се разкарай, проклетнико! Ще хвърляш камъни по прозореца на един почтен човек? Знам те аз тебе. И ще кажа на майка ти, да му мислиш!

— Аз съм, Хенеси!

— Кой е?

— Мислех си, че на тия години трябва да имаш повече пипе! — провикна се Бекона отвътре.

— Искам да ти кажа нещо.

— Можеше да почукаш на вратата…

— Нося новини.

— … както подобава на добър християнин. За тоя картон пари съм давал.

— Излез де — рече Хенеси, — трябва да ти кажа нещо.

Той седна на стъпалата. Камъкът под костеливия му задник беше топъл. Отминаваше един хубав ден. А той го бе прекарал, сновейки между кантората на предприемаческата компания „Бейтс и синове“ на Мърчантс Лейн и група мъже, които работеха във Феникс Парк. Два пъти бе прекосил целия град, бутайки натоварена с провизии ръчна количка. Но не се престараваше особено, спираше от време на време да погледа нещо интересно, да се порадва на слънцето и беше щастлив от възможността да работи няколко седмици като разносвач. Двете розови петна на хлътналите му страни показваха колко добре му се бяха отразили хубавото време и физическият труд. Извади цигара от джоба на жилетката си, запали я, дръпна блажено и зачака. След малко Бекона излезе със свирката в ръка.

— За кво вдигаш толкова шум? — попита той и седна до него.

— Къде са се дянали всички?

— В Пъклото, ако питаш мене.

— Нямаш дори бездомните котки…

— Или пък съвсем са се побъркали, то и без това нямат много ум.

Бекона разсеяно повдигна свирката към устните си.

— Чакай, недей да почваш пак — помоли го Хенеси.

— Хем не си музикален, хем си и проклет — рече Бекона.

— Много тъжна мелодия свиреше.

— Мислех си нещо — каза Бекона.

Остави свирката настрана.

— Вземи си една — предложи му Хенеси.

Той извади пакет „Удбайнс“ и подаде цигара на Бекона.

— Слава богу, че някои все пак печелят по нещо — каза Бекона и запали.

— Ти да не си закъсал?

— Направо съм затънал.

— Ще помоля мойта да прати долу едно от децата да ти донесе филия хляб и чаша чай — обеща му Хенеси.

— Значи си намерил работа, а?

— Да, за няколко седмици.

— Е, това е важното — рече Бекона.

Лятото беше лош сезон за него. В църквата „Св. Бригита“ нямаха нужда от огняр. На всяка крачка се срещаха просяци. И „Ирландската лига“^[3], и „Привържениците на Ларкин“, и „Хокеен и футболен отбор на Св. Финбар“, и благотворителките дружества — всички се състезаваха кой ще събере повече пари за своите си цели. Освен това все по-трудно му беше да ходи дълго време. Нещо в гърдите му не беше в ред. Понякога в жегата просто нямаше сили да си поеме дъх. Често се подпираше с една ръка на някоя стена, за да си почине малко.

— Ето за туй си мислех — каза Бекона, без да съзнава, че всъщност не е споделил мислите си с Хенеси.

— За какво?

— Ами нещо кашлицата ми се влошава.

— Като се оправи времето и ти ще се оправиш.

— Не съм много сигурен. Я виж кво стана с крал Едуард. Времето такова-онакова, умря си човекът.

— Той имаше слабо сърце — опита се да го успокои Хенеси.

— То и мойто сърце не го бива — рече Бекона сериозно. Видя, че Хенеси се чуди какво да каже, дръпна от цигарата си и смени темата:

— Бе то ако човек има малко пари, може да си подреди живота прилично.

— Вярно е — съгласи се Хенеси. — Често съм си мислил, че ако мога да си купя едно магаренце и една каручка, няма да ми е зле.

— И какво ще правиш с тях?

— Ще превозвам туй-онуй. Или ще продавам брикети — от тях се печели добре.

— Ще трябва да мъкнеш тежките чували по стълбите. Нагоре-надолу по цял ден. Аз пък бих си купил латерна и маймунка — каза Бекона. — Хем добри пари се изкарват, хем не си даваш много труд.

— Маймуната иска много грижи. Познавам един, дето маймуните му опропастиха живота. Три му умряха една след друга.

Мери, която седеше до отворения прозорец над тях, чу разговора и се наведе да види кой е долу. Първо позна Бекона. Той излизаше и се прибираше по никое време или пък си седеше затворен у дома, та тя рядко го виждаше. Но щом се случеше да го зърне, все се сещаше за трицветните розетки и за разкървавената му уста.

— Абе то всичко си иска майстор — рече Бекона, след като размисли върху тройната трагедия.

Все нищо не излизаше от неговите начинания. Отидеш със свирка в парка, където ще се играе поло, очакваш там тълпи от хора, а откриваш, че има прием в двореца или крикет-мач в колежа Тринити. А за опашките пред театрите да не говорим — там конкуренцията беше голяма и още по-лошо, винаги имаше полицаи.

— В тоя злочест град само просяци останаха — оплака се Бекона — и на всичко отгоре половината от тях се подвизават незаконно, като разните му там аматьори, дето разнасят кутии и събират пари за „Фонда в защита на Джим Ларкин“. А туй се отразява много зле върху „Фонда на Тайърни Бекона“.

— Тия, за които разправяш, вече няма да ти се бъркат в работите — каза му Хенеси. — Ларкин днес бе осъден на една година каторга. Ето туй бързах да ти съобщя.

— Не може да бъде! Нещо ме будалкаш.

— А ето кой ще ти каже.

Откъм ъгъла се зададе Фиц. И двамата го проследиха с поглед как се приближава, изравни се с тях и като им кимна, заизкачва се по стълбите. Под мишницата си стискаше кутия за помощи.

— Значи и той е от ония с кутиите — промърмори Бекона.

— Ако бях на твое място — посъветва го Хенеси, — щях да съчиня нова балада. За това как Ларкин са го осъдили на каторга.

— Дали ще се хареса?

— Ами разбира се, сега всички са полудели по Ларкин — увери го Хенеси, — направо на колене ще паднат, като я чуят. Ето туй исках да ти предложа.

— Ти си наистина един необикновено мъдър човек — отбеляза Бекона с възхищение.

Отново посегна към свирката. Мисълта му трескаво работеше. А Хенеси видя в далечината Мълхол и Пат Банистър, стана и тръгна към тях.

Мери сложи на масата хляб и задушено месо, а Фиц остави кутията си на бюфета и отиде в кухнята да се измие. Когато Фиц работеше, тя все някак успяваше да осигурява по три яденета на ден. Закусваха и вечеряха с хляб и чай. Основното ядене разнообразяваше така, както се беше научила от по-възрастните и по-опитни домакини — в неделя готвено, в понеделник — студените остатъци, във вторник — задушено от кокалите. В сряда и петък купуваше евтина херинга. Обикновено намираше пари и за хляб и картофи. Но за малкото години след женитбата им вече няколко пъти си бяха лягали гладни. След стачката дълго време не можаха да се оправят, да изплатят дълговете си на бакали и лихвари. Мери винаги първа се отказваше от храна, но с раждането на децата стана още по-трудно. Полагаше за тях всички необходими грижи. С цената на много жертви се опитваше да им осигури всеки ден прясно мляко, по един-два пъти се наложи да им даде от кондензираното, разредено с вода, въпреки съветите на лекаря. Съветите бяха едно, а да се намерят пари — съвсем друго нещо. Когато Фиц се върна от кухнята и седна на масата, Мери си сипа малко от яденето и каза:

— Днес имах гости.

— Пак ли мисис Хенеси?

Почти през ден мисис Хенеси идваше у тях да вземе нещо назаем — щипка сол, някоя лъжичка чай или захар.

— Не можеш да познаеш — рече тя предизвикателно.

Много рядко Мери го посрещаше с новини. Тя се усмихна, очаквайки Фиц да я разпитва.

— Сигурно негово превъзходителство, вицекралят на Ирландия — каза той, като помисли малко.

— Ти дори не се опитваш да отгатнеш.

Понеже не искаше да я огорчава, той помисли малко, но най-сетне каза:

— Предавам се.

— Отец О’Конър.

Това беше наистина неочаквано. Доволна от ефекта, Мери видя, че той остави ножа и вилицата на масата. После се намръщи и каза:

— Много време му трябваше, за да се накани да дойде.

Фиц не можеше да забрави какъв съвет бе дал свещеникът на Кийвър.

— Дойде заради мис Гилкрайст. Тя е в старопиталището.

— Ето значи къде са я пратили — рече той мрачно.

Двамата с Мери често се бяха питали какво ли става с нея.

— Откога е там?

— Повече от две години, така ми каза. Иска да ида да я видя. Мисля да ида в неделя.

— Разбира се, че ще идеш — каза той. — Аз ще гледам децата.

— Да няма митинг или нещо друго?

— Ще ги гледам — обеща той.

— Тя обичаше да си смръква енфие — спомни си Мери, — ще й занеса малко.

Той кимна. Мери се питаше какво ли е правил цял ден. Сигурно е обикалял по улиците с кутия в ръка, пъхал я е под носовете на минувачите, а полицаите, които само се чудят как да ти създадат неприятности, са го приканвали да не се задържа много на едно място. Тя просто не можеше да разбере с какво го привличат тези речи и безредици и не виждаше каква полза има от стачките, които винаги продължаваха твърде дълго и не водеха почти до нищо. Много по-разумно й се струваше да работи, като си има работа, а другите нека стачкуват. И децата страдаха от това. Но тя не му каза нищо. Фиц знаеше какво да прави и тя му вярваше. Не искаше да му се бърка. Мери занесе празната си чиния на бюфета и като отмести кутията с парите, забеляза колко е тежка.

— Днес ти е провървяло — рече тя.

— Тази сутрин осъдиха Ларкин на една година каторга — каза той. — Щом хората научиха за това, целия град мина на наша страна, дори господата с цилиндрите. Довечера ще има протестна демонстрация.

Тя чу как Фиц шумно отмести чинията си и отиде да я вземе.

— Тръгваш ли?

— Не мога да не отида.

Това значеше, че после направо ще върви на работа. Беше нощна смяна.

— Сега ще ти приготвя нещо за вечеря, а после ще измия чиниите — каза тя, приемайки безропотно решението му.

Фиц седна за малко до отворения прозорец. В летните вечери те често седяха там един до друг, гледаха как небето постепенно тъмнее, вслушваха се в уличния шум. Заради децата се бяха простили с разходките край брега и къпането в морето. Отдавна искаха да си вземат количка, но винаги имаше да се купува нещо по-важно. Мери се опитваше да не обръща внимание на това. Така бяха по-близки. Докато тя увиваше вечерята му, Фиц я попита:

— Като се прибирах, наоколо нямаше жива душа. Къде са се дянали всички?

— Двама полицаи отведоха един пиян моряк към пристанището. Всички отидоха да зяпат след тях.

— Чудно как не е тръгнал и Хенеси.

— Позакъсня човекът — отвърна Мери през смях.

Фиц стана и влезе в спалнята, като отвори вратата много внимателно, за да не събуди децата. Без него стаята сякаш изведнъж опустя. Беше оставил каскета си до кутията с парите и Мери несъзнателно го погали. Надяваше се, че Мълхол също ще отиде на протестната демонстрация. Мълхол беше силен и опитен. Ако бяха заедно, тя нямаше да се безпокои за Фиц. Той се върна в стаята и я видя, че държи каскета му в ръка. Стана му забавно.

— Да не си решила да излезеш да се поразходиш? — попита я той.

— Не му е мястото тука — каза тя, уж ядосано.

Той взе каскета от ръцете й и го мушна в джоба си.

— И там не му е мястото — рече Мери.

Фиц го извади и тържествено го сложи на главата си.

— Може би искаш ти да го поносиш?

Целуна я леко и я притегли към прозореца.

— Съжалявам, че тази вечер трябва да изляза — каза той нежно.

— Мълхол ще бъде ли с тебе.

— Ще мине да ме вземе.

Тя каза, че няма нищо против.

Половин час прекараха сами, после Мълхол почука на вратата. С него беше и Пат. Носеха лозунги, написани на парчета картон и заковани на летвички. На този, който носеше Мълхол, пишеше: „Освободете Ларкин.“ Лозунгът на Пат беше: „На крак, о парии презрени.“

— Какво ще кажеш за това? — попита той и го повдигна, за да се види по-добре.

— Намирисва на Армията на спасението — отвърна Фиц критично.

— Трябва да побързаме — подкани го Мълхол.

— „Напред християнско войнство“ — издекламира Пат.

— Ей сега ще ви догоня — рече Фиц.

Те излязоха, Мери му подаде пакетчето с вечерята и притисна буза в неговата.

— Пази се — каза му тя сериозно, — не ходи там, където има опасност.

Застана до прозореца и изпроводи с поглед тримата мъже. Крачеха рамо до рамо и по пътя към тях се присъедини още един съсед. С лозунгите, които носеха, те й се виждаха като непознати. Мери имаше чувството, че разстоянието между тях се увеличава и става по-голямо от дължината на улицата. Тя продължаваше да стои изправена до прозореца, а самотата се беше притаила във всеки ъгъл на стаята. На горния етаж се затръшна врата и дъските на пода потрепераха. В спалнята бебето се разплака и тя отиде при него.

 

 

— Нищо няма да ви стане — увери го Иърлинг.

Той остави виолончелото настрана и внимателно подпря лъка до него.

— Ами добре…, но съвсем малко.

Това беше третата му чаша портвайн — такава неутолима жажда отец О’Конър изпитваше за първи път. Но Иърлинг така любезно го увещаваше, а и цялата вечер бе много приятно. Свещеникът стана от пианото и се приближи до прозореца, докато Иърлинг донесе бутилката. Прозорците гледаха към голяма, грижливо поддържана градина.

— Аз лично ще пия уиски — каза домакинът зад гърба му. — Няма нищо по-добро от него в края на деня. После добави: — Седнете, моля.

— Няма да се застоявам много — отговори отец О’Конър.

Все пак седна. Пианото на Иърлинг бе чудесно. Истинско удоволствие беше за него да посвири на този инструмент. В „Св. Бригита“ нямаше пиано, а до хармониума той не се беше приближавал след онзи разговор с отец Гифли. А и изпълнението на Иърлинг беше прекрасно.

— Свирите много хубаво — каза отец О’Конър, без да откъсва поглед от градината. Там вече се стелеха сенки и падаше вечерната роса. Ако сега се разходеше, в тревата щяха да останат следи. Вкусна вечеря, един час музика, малко вино. Беше далеч от враждебността на отец Гифли, от оръфаното расо на отец О’Съливан и изтърканите му приказки, от сламените рогозки по пода и закрепените в шишета свещи. Тук лятото идваше, за да сее красота и очарование, и къщите и градините го срещаха снизходително, като любим. По прозорците имаше перденца с пискюли, над вратите бяха поставени пъстри сенници, за да предпазват боята от слънцето; дами с чадърчета се разхождаха по крайбрежната улица и се радваха на лятото. Отец О’Конър, поразгорещен от виното, си припомни предишния им разговор и изрази чувствата си с въпроса:

— Не ви попитах какво средство препоръчвате вие срещу нищетата?

Чу се звън на чаша, после се разля добродушният смях на Иърлинг.

— Човек може да победи нищетата така, както побеждава болестите и войните — със собствената си воля и разум.

— Без помощта на християнството?

— Не знам какво разбирате под християнство — каза Иърлинг, — то има твърде много разновидности.

— Да кажем, без вяра в бога.

— Духът на просвещението може би идва от бога, и сигурно е така; но от кой бог, не знам. — Иърлинг му подаде чашата с виното и седна срещу него. — А вие знаете ли?

— Да, и то без капчица съмнение.

— Това май не ви прави по-щастлив?

— Не съм щастлив заради онова, което виждам край себе си — призна внезапно отец О’Конър.

Каза го съвсем неволно. Сам остана изненадан от силата на чувствата си. Може би то се дължеше на изпитото вино; на сенчестата градина, притаила в себе си цялата тъга на гаснещия ден; на нежното „Ариозо“ от Бах, изпълнено от Иърлинг и на проникновения акомпанимент на превъзходното пиано.

— Да, животът ви не е лек — каза Иърлинг, проявявайки необичайно за него съчувствие.

— В този момент една умираща старица е нещастна, защото не знае как ще бъде погребана. Утре, слава богу, ще мога да я успокоя.

— Е, това поне може да ви радва.

— Но тя е само една от многото. А другите?

Иърлинг сви рамене и рече:

— Хич не ме е грижа кой и как ще ме погребе.

— Вие никога няма да разберете онези, които не притежават нищо друго освен собственото си тяло.

— След смъртта — отвърна Иърлинг — ще отида там, където тялото ми няма да има нужда от никакви грижи. Честно казано, предпочитам да не знам кой ще ме погребе, отколкото да живея в страх за утрешния ден.

— И такива хора има много.

— Вие ги съжалявате?

— А вие?

Съчувствието на Иърлинг бе мимолетно.

— Щом се сетя за тях — каза той, — а то става средно веднъж на две години.

— Днес вие се сетихте за тези хора.

— Времената са такива, смутни. Може сега да изпълзят от бордеите си, за да търсят по-добра участ — като нашествие на скакалци.

— След присъдата на Ларкин, може би?

— Сигурно, ако днешната присъда е един от цяровете, с които нашето правосъдие възнамерява да лекува обществото и занапред.

— И аз поразмислих за това.

Иърлинг явно бе доволен.

— Ето на. И вие виждате опасността — искам да кажа за обществото, не за религията.

— Впрочем днес минах край къщите на мистър Брадшоу. Подпрял е стените с дървени греди.

— Не трябва да го съдите строго — каза Иърлинг. — Наемателите му са бедни хора и той е принуден да натъпче по шест души в стая, за да получи все пак нещичко. А дори и така не му остава кой знае колко за основни ремонти.

— Далеч съм от мисълта да го осъждам — рече отец О’Конър, — той не е изключение.

Иърлинг отпи от уискито си и в сгъстяващия се полумрак се загледа в тъжното бледо лице на човека, с когото току-що бяха свирили. Въпреки бръчките на умората, то бе някак нелепо младо. Дали не се дължеше на безбрачието? Или може на благочестието? Служителите на бога четат всякакви интелектуални писания, от които погледът им сигурно става по-дълбокомислен. Но поне на отец О’Конър не му личеше. И музиката не бе оставила своя отпечатък. А той несъмнено беше музикален. Утре сутринта същите тези бели пръсти, които така изкусно се бяха плъзгали по клавишите, а сега стискаха столчето на чашата с вино, щяха да разчупят нафората, представляваща според религията тялото господне. Ако наистина беше така, как можеха да го разкъсват всяка година. Хррррас! Съвсем просто. Иърлинг знаеше как. Онова момиче в Лондон беше католичка. Сам го беше изпитал.

— Ще посвирим ли още малко?

— С най-голямо удоволствие, но времето тече.

— Не сте си изпили виното.

— Не съм свикнал.

— Не посягате ли към него всяка сутрин?

Думите стигнаха бавно до съзнанието на отец О’Конър.

— Онова е друго — каза той.

Изрече тези думи с голямо усилие. Между двамата вече имаше дълбока пропаст, но само той чувстваше това: Иърлинг, леко усмихнат в здрача, се наслаждаваше на уискито си. Значи, самота. И то завинаги. Не можеше да намери близост нито у семейство Брадшоу, на които се възхищаваше единствено заради добрия вкус и изисканите маниери, нито у отец Гифли, презрението си към когото едва потискаше, нито у отец О’Съливан с неговото скудоумие, нито у енориашите си, тази измет на обществото, които бе длъжен да обича, но изпитваше погнуса при най-малкия физически досег с тях. А и Иърлинг не му беше близък, сега вече съзнаваше това. Не можеше да има истинска близост между него и бедните, нито между света на нищетата и света на благополучието. Той бе изоставил приятния си начин на живот, за да се вслуша в зова на сърцето си, уверен, че такава е божията воля, но досега бе срещнал само непочтителност, унижение и скрита неприязън. Дяволът си вършеше работата по-добре от него и хората разчитаха на разни агитатори за спасението си. Преди малко отец О’Конър беше готов да сподели това с Иърлинг, да му каже нещо за самотата и разочарованието си. Но сега бе невъзможно. Мъката му растеше, докато накрая започна да я усеща физически, като рана.

— Хайде да посвирим още половин час — каза той.

Това щеше да притъпи болката; музиката бе временно лекарство. Без да се замисли, той пресуши третата си чаша вино.

— Чудесно — отвърна Иърлинг и стана, за да вземе виолончелото си. Пътьом позвъни на прислугата да донесе свещници. Газовото осветление го изнервяше, а за електрическо все още не бе мислил.

 

 

Цялата улица пред гарата бе изпълнена с народ — живо море от факли, лозунги и плътно притиснати тела, сплотени от общ дух и задвижвани от общ разум, готови да се поддават само на най-примитивни пориви, да се движат, да викат, да се люшкат наляво-надясно, да замират на място. Бяха надошли en masse^[4] от бордеите и квартирите под наем, като пречеха на движението по улиците и прогонваха порядъчните граждани от тротоарите. Внезапната им дързост бе удивителна. Отец О’Конър разпозна тук-там по някое лице. Той стоеше на стъпалата пред гарата и виждаше, че е безсмислено да се опитва да си пробие път през тълпата. Отново му се зави свят както във влака. Беше се стъмнило, но на необичайната светлина на факлите някои лица изглеждаха по-големи от другите. Той видя Фицпатрик, когото знаеше отдавна, макар да се преструваше, че не е така; знаеше и едрия мъж, с когото вървеше той; знаеше и Бекона, и дребния човечец с болнав вид, който стоеше до него. „Освободете Ларкин“, пишеше на лозунгите. „На крак, о парии презрени“. Знамената се полюшваха безразборно над главите на хората. В пламтящите факли имаше нещо мелодраматично, но и опасно, както си помисли. Чудеше се как ли ги бяха направили. Свещеникът стоеше заедно с другите пътници на стъпалата зад него бе гарата, където газови фенери, окачени на железни синджири, хвърляха слаба светлина между перона и покрития със сажди остъклен навес; отпред бушуваше тълпата с факлите, лозунгите.

 

 

— Стой плътно до мене — рече Бекона.

Хенеси изруга. Той и без това бе притиснат здраво от тълпата, ребрата му пукаха, ръцете му бяха като вързани, а шапката му бе паднала над очите. Подобни думи нализаха от устата му много рядко.

— Охо, какво чуват ушите ми — удиви се Бекона.

В пазвата си беше скрил свирката, увита в лист хартия, на който бе написал новата си балада.

— Чакай, сега ще им изпея песента си — каза той.

— Нищо няма да можеш да изпееш в тая тълпа.

— И двамата сме пас.

— Ами тогава защо по дяволите се блъскаме тука?

— За да сме готови, като стигнат на Бересфордския площад и преди да започнат разните там речи.

— Видя ли кой стоеше на стъпалата пред гарата?

— Стига си дърдорил. Повтарям си наум думите на баладата.

— Отец О’Конър.

Сепнат, Бекона се спря за момент и веднага някой го настъпи. Като изля чувствата си в поток от ругатни, той попита:

— Видя ли ни?

— Откъде да знам?

— Ако ни е видял — край, вече няма да ме вземе на работа.

— Що пък да не те вземе?

— Свещениците никога не прощават на нас, социалистите.

Хенеси искрено се удиви.

— Не знаех, че си за социалистите.

— В решителни моменти — рече Бекона — твърдо ги подкрепям.

— Когато може да паднат парички от нещастията и бедите на другите, а?

— Аз съм певец на революцията — каза Бекона, като се сети за думите на Пат.

Стигнаха до едно кръстовище и тълпата се поразреди. Някои изостанаха и образуваха редици от по пет-шест души зад основната група.

— Виж колко много хора надойдоха — каза Мълхол на Фиц. Целият сияеше от задоволство.

— Половината са зяпачи.

— Някои от тях ще се присъединят към нас.

— Колко според тебе?

— Достатъчно.

В общественото мнение бе настъпила известна промяна. Доказателство за това бяха и внезапно увеличилите се пари в кутиите за помощи.

— Може би си прав — рече Фиц.

А Мери сигурно стоеше сама до прозореца, вперила поглед в пустата улица, в стаята цареше полумрак, защото трябваше да се пести газта. Поради всекидневните вълнения тревогите му оставаха на заден план. През нощта, когато стискаше тежката лопата и струйките пот се стичаха по тялото му, той чуваше бумтенето на пещите, а в минутите за отдих разменяше и по някоя дума с приятели. А тя щеше да стои сама у дома, с двете им деца, които събуждаха съмнения и страх в душата й.

— Много се бавиха, докато се присъединят към нас — добави Фиц.

— Сега вече е сигурно, че ще се стичат на тълпи — каза Мълхол. Той се усмихваше, изпълнен с увереност.

На Бересфордския площад те спряха пред изоставените сгради, където някога се намираше хотел „Нортъмбърланд“. Една по една факлите угаснаха, нощта пропълзя откъм реката и се спусна над града. Пътниците във влаковете, които минаваха от време на време по моста, се надвесваха от прозорците да погледнат претъпканата улица, а поредният оратор жестикулираше, но тракането на колелата заглушаваше думите му. В единайсет и половина Фиц каза на Мълхол:

— Трябва да тръгвам. На работа съм от дванайсет.

Мълхол кимна.

Фиц бавно си запробива път през все още гъстата тълпа. Изкушаваше се да си отиде у дома и да се наспи, тъй като цял ден беше обикалял улиците с кутията за помощи, но не можеше да си позволи да загуби една надница.

Попипа джоба си, за да види дали пакетчето с вечерята му е там, и закрачи по моста. Вляво от него закотвените кораби, неподвижни и безлюдни, изчакваха прилива. В другия край на моста някой се бе облегнал на парапета. Отначало Фиц не му обърна внимание, защото помисли, че е просяк или пияница, който се е подпрял да си почине, но като се изравни с него, видя, че е свещеник. Приближи се и го докосна по рамото.

— Да ви помогна с нещо, отче?

Свещеникът вдигна глава и го погледна.

— Не се безпокойте — каза отец О’Конър, — малко ми се вие свят.

Фиц никога не бе разговарял с него. Стори му се странно, че го среща точно в деня, когато свещеникът беше посетил Мери.

— Мога да спра някой файтон.

— Не… няма нужда. — Той се поколеба и рече: — Аз ви познавам, мисля, че сте от моята енория.

— Казвам се Фицпатрик, отче.

— Точно така. Жена ви, струва ми се…

Фиц не каза нищо и настъпи неловко мълчание.

— Вървях след манифестацията и слушах някои от речите. Но нещо ми стана лошо… сигурно от жегата.

— Нека да повикам файтон.

— Не… на въздух ми е по-добре.

Фий се поколеба.

— Тогава позволете ми да ви изпратя до църквата.

Това значеше да закъснее за работа и той почти се надяваше свещеникът да му откаже. Но отец О’Конър прие.

— Благодаря ви, много сте любезен.

Фиц леко го подхвана за лакътя. Вървяха мълчаливо, докато реката остана зад тях и отново излязоха на главната улица. Отец О’Конър освободи ръката си и каза, че се чувства много по-добре. Но лицето му беше все така бледо, а походката му несигурна.

— Тръгнах след вас, защото се надявах да зърна мистър Ларкин.

— Той е в затвора, отче.

— Да, знам — рече отец О’Конър и се опита да се усмихне. — Странното е, че го знам още от обед.

— Ние настояваме той да бъде освободен.

— Странно, наистина — повтори отец О’Конър. — Знаех го и все пак се надявах… — той ме довърши. — Не съм добре, сигурно затова. Направих го несъзнателно. Но сега се посъвзех… благодарение на вас.

— Няма защо да ми благодарите, отче — каза Фиц.

Бяха стигнали до желязната ограда, която отделяше двора на църквата от уличката. Фиц бутна задната врата и видя, че е отворена. Задържа я така, за да мине свещеникът.

— Заради мен ще се приберете толкова късно.

— Няма нищо, отче — рече Фиц.

— Често ли ходите на такива митинги?

— Когато мога.

Отец О’Конър заговори, очевидно с голямо усилие на волята.

— Трябва да внимавате — каза той. — Има хора, които само привидно подкрепят трудещите се и безработните, за да спечелят властта за себе си… за социалистите.

— Не ги разбирам много тези неща, отче — рече Фиц. Не искаше да влиза в спор.

— Социализмът е пагубно учение. Внимавайте добре какви хора ви ръководят.

— Не е трудно да ги избираме, отче. Нямаме кой знае какъв избор — отвърна Фиц.

Той вече бе закъснял за работа. Закъснението щеше да му струва четвърт лира — колкото изкарваше за три часа.

— Бранете вярата и слушайте само онези, които почитат бога — каза отец О’Конър.

Свещеникът говореше тихо и, както се струваше на Фиц, бе като замаян. Изглеждаше много зле.

— Трябва да се приберете, отче — настоя Фиц.

— Благодаря ви — каза отец О’Конър. В гласа му се усещаше топлота. — Много ви благодаря.

Фиц повдигна каскета си на сбогуване. Закрачи по улицата и стъпките му отекнаха в тишината. Минаваше полунощ.

Пристигнаха на Чандлърс Корт почти едновременно — първо Бекона и Хенеси, а след тях — Мълхол, сам.

— Славно се потруди тая вечер — каза Хенеси, когато влязоха във входа, — браво на тебе.

— Един шилинг и три пенса — съгласи се Бекона скромно.

— За баладата говоря — уточни Хенеси. — Голям успех имаше.

— Успехът е едно, а парите съвсем друго нещо — напомни му Бекона.

— Ти спечели и двете.

— Като никога — съгласи се Бекона. Той затършува из джоба си. — Вземи си цигара.

— Много е късно.

— Аз как си взех от твойте. Сега и ти се почерпи.

— Ще си я занеса горе.

— Ако щеш и в леглото си я занеси.

Хенеси сложи цигарата зад ухото си. Във входа беше тъмно като в рог и миришеше на лошо. Хенеси сбърчи нос и подуши.

— Някой негодник си е свършил работата тука — каза жално той.

Бекона не беше гнуслив.

— Това е стар дъблински обичай, кой знае ква опашка е била пред нужниците.

— Не мога да понасям — каза приятелят му. — Ей тия работи не мога да ги търпя.

— Така е, щото си работил в разни богаташки къщи… и си ял грозде и други такива деликатеси.

— Право казаха тая вечер на митинга. Живеем и умираме като говеда. Хайде, аз се качвам. Не мога да дишам тая воня.

Бекона се захили и подхвърли зад гърба на Хенеси:

— Гледай да не стъпиш право там.

Хенеси, който търсеше с крак първото стъпало, замръзна на място. После внимателно се заизкачва нагоре.

 

 

Вратата се отвори и отец Гифли се обади отвътре:

— Отец О’Съливан…

Коридорът му се струваше необикновено дълъг. Една газова лампа в другия му край мъждукаше със синкав пламък. Отец О’Конър спря.

— Аз съм, отец О’Конър — успя да каже той най-после.

— О, вие ли сте… — Гласът се промени. — Не е ли доста късно?

С голямо усилие на волята отец О’Конър устоя на изкушението да се направи, че не е чул въпроса, да се прибере в стаята си и да остави предстоятеля си без отговор. Усещаше, че няма физически сили да изтърпи укорите му.

— Задържаха ме.

— Елате, ако обичате, в стаята ми.

Отец Гифли бе наметнал халат върху нощната си риза, а квадратната шапчица бе кацнала нелепо на главата му. Очевидно досега беше чел. Една книга с черна подвързия лежеше наопаки на стола край леглото му.

— Повикаха отец О’Съливан при един болен — укорително каза той. Всъщност отец О’Конър не трябваше да излиза, защото бе негов ред да посещава болни.

— Като слязох от влака, ми стана зле и направих нещо съвсем необяснимо.

— Виж ти?

— Имаше протестен митинг… знамена, лозунги, факли. Цялата улица пред гарата беше задръстена.

— До това време? — запита отец Гифли и се усмихна мрачно.

— Настояваха Ларкин да бъде освободен. Вървях след тях до площада, където започна митингът. Изказваха се социалисти и всички ги слушаха внимателно и им ръкопляскаха. Един от тях бълваше нападки срещу църквата. И на него ръкопляскаха. После, не си спомням как, се озовах на Бът Бридж.

Отец Гифли го изгледа изпитателно и като смръщи вежди, попита:

— Да не сте пили?

— Нямам такъв навик — отвърна отец О’Конър.

Презрителните думи неволно се изплъзнаха от устните му.

Веднага му стана съвестно. На всичкото отгоре, беше излъгал. Напрегна си мозъка да измисли някакъв начин да се поправи, да каже, че е пийнал малко вино, но не се налива, както намеква отец Гифли. Беше му невъзможно. И стаята, и коридорът бяха боядисани в синкав цвят, от който взе да му се повдига. Присви очи, за да не го дразни боята. Усети, че ей сега ще повърне и потръпна.

— Може ли да седна? — попита той.

Отец Гифли, който забеляза потреперването, посочи един стол и впери поглед в него.

— Болна жлъчка. Имате много лош цвят — каза той.

— Простете отче, ако…

— Една глътчица бренди ще ви помогне.

Отец О’Конър поклати глава.

— Струва ми се, че точно от това имате нужда.

Тонът му стана малко по-любезен.

— Не… мисля, че ако полегна…

— Както искате.

И отец Гифли му обърна гръб хладно и официално.

— Значи тръгнахте след тълпата. Интересно. И съвсем не е стила ви.

Тонът му вече не беше любезен. Застанал пред един остъклен библиотечен шкаф, той бе вперил поглед в него, сякаш търсеше нещо. Отец О’Конър мълчеше.

— И защо тръгнахте след тях? — попита отец Гифли.

Отец О’Конър отново бе обзет от предишното вълнение и каза тихо:

— Други ги отклоняват от правия път.

— Дори да е така. Да не би да се надявате да ги върнете?

— Простете — промълви отец О’Конър. — Трябва да си легна.

— Като ги заплашите, че ще се превърнат в кози^[5], така ли? Късно е вече. И знаете ли чия е вината за това?

— Не съм добре, за да обсъждам с вас…

— Наша — отговори си сам отец Гифли и рязко се обърна, — защото наблюдаваме мълчаливо как ги превръщат в животни.

— Това е работа на дявола.

— Дяволът има пръст навсякъде, винаги. И тук поработи днес. — Отец Гифли замълча. После добави: — Но усилията му останаха безплодни.

Отец О’Конър се запита дали предстоятелят му не говори за себе си. Но се чувстваше толкова зле, че му беше безразлично.

— Мога ли да си легна? — попита той.

— Не смея да ви задържам — отвърна отец Гифли, взе черната книга от стола и седна.

Отец О’Конър вече затваряше вратата, когато той се обади:

— Ако през нощта имате нужда от помощ, извикайте ме.

Като пристъпи в стаята си, отец О’Конър изпита огромно облекчение, но щом затвори вратата зад себе си, внезапно започна да се чувства така, сякаш бе влязъл в гроб. Пердетата бяха спуснати, прозорците затворени, бе съвсем тъмно. Той прекоси стаята и отвори един шкаф, но сбърка. Няколко кутии с какао изпадаха на пода. Остави ги така. Нямаше сили да се наведе. Трябваше да застане неподвижно на едно място, за да се съсредоточи и осъзнае къде се намира. Пред очите му се люшкаха лозунги, бели петна в тъмнината наоколо, привиждаха му се факли, пламтящи и зловещо червени, пръскаха искри в черния мрак. Блъсна се в леглото, облегна се тежко на него, чу как пружините изскърцаха и зашари с една ръка по пода. Намери нощното гърне тъкмо навреме и заповръща в него. После коленичи, притиснал лице в завивките и остана така, докато тялото му престана да трепери.

Като се почувствува по-добре, той махна яката си, стана, дръпна пердетата и отвори прозореца. Небето се простираше над църквата като непрогледно синьо поле, цялото осеяно с бясно трепкащи звезди, а лекият ветрец го обля с целебния си хлад. Беше мека юнска нощ, наближаваше празникът на Пресветото Сърце. В този час градините на Кингстаун сигурно ухаеха, пълни с цветя и тъмнозелен покой. А по безкрайния бряг, застлан с мокри камъчета, по обраслите с корав мъх скали и дървените подпори на кейовете, морето разливаше нощните си звуци, приливите се сменяха с отливи, следвайки законите на бога, твореца и властелина на цялата природа. Отец О’Конър почувства тежестта на греха. Помисли за отминалия ден и си спомни как не беше проявил смирение към младата жена, някогашна прислужница; как нетърпението го бе накарало да отхвърли гостоприемството на мисис Брадшоу; спомни си трите чаши вино, проява на невъздържаност; и накрая, удоволствието от похвалата на Иърлинг за изпълнението му на прекрасното пиано.

Разстроен, свещеникът взе броеницата си, облегна се на перваза на прозореца, впери очи в нощното небе и започна да се моли за душата на майка си, за мис Гилкрайст, за всички онези, чиито лица изплуваха в съзнанието му сега, докато отново преживяваше изминалия ден. Остана така почти половин час, докато не се разсея и не усети тежката миризма от стаята. Вонеше на повърнато, на полусмляна храна и на кисело вино. Вътре, далеч от прозореца, беше още по-лошо — задушливото зловоние на слабостта, падението, покварата. Значи, беше му станало зле от виното.

Стомахът му се сви при мисълта да вдигне и да изхвърли гърнето, но трябваше да се подложи на това изпитание. Отвори тихичко вратата, прокрадна се покрай стаята на отец Гифли и се добра до тоалетната на горния етаж. Догади му се, но все пак изпразни гърнето и изми останалите нечистотии. Върна се в стаята си и легна успокоен, че благополучно е успял да свърши тази неприятна работа, че отец Гифли за щастие не надникна в коридора да установи кой снове нагоре-надолу посред нощ. Сети се, че на земята се въргалят някакви кутии. Да си стоят там.

Отец О’Конър лежеше изтощен, но не можеше да заспи. Резкият отговор, който бе дал на отец Гифли, непрестанно се натрапваше в съзнанието му: „Нямам такъв навик, отче.“ Съжаляваше, че каза това. Искаше му се да си вземе думите назад. По-раншните подозрения за заключената врата на отец Гифли също се оказаха несправедливи. Предстоятелят му беше напълно трезвен. Отец О’Конър се взираше в тясната ивица небе между спуснатите пердета, самообвиняваше се, молеше се за опрощение на греха си и внезапно прозря смисъла на онази фраза за безплодните усилия на дявола, казана от отец Гифли. Може би той заключваше вратата на стаята си, за да не допусне изкушението? Дали не бе искал да види отец О’Съливан, защото в края на дългия ден имаше нужда да почерпи утешение от този обикновен, безхитростен човек? „Нямам такъв навик, отче.“ Дали отец Гифли не бе поискал хляб, а вместо това бе получил камък?

Отец О’Конър стисна очи, но не за да заспи, а за да понесе по-леко самообвиненията, които не даваха покой на душата му.