Джеймс Плънкет
Разблуден град (7)

Глава седма

Във вторник вечерта преди Великден Мери и Фиц се нанесоха на Чандлърс Корт номер три. Стъпките им отекваха по непознатите стълби, докато те се изкачваха едва ли не пипнешком, но изведнъж на площадката над тях изникна една жена с газена лампа в ръка и за първи път нарече Мери „Мисис Фицпатрик“.

— Това е мисис Мълхол — представи я Фиц.

— Позволих си да запаля камината — обясни мисис Мълхол. — Помислих, че така ще ви бъде по-уютно.

Възрастната жена изглеждаше кротка и добросърдечна. На Мери й предстоеше нов живот, с нови приятели.

— Наминете по-късно — покани я Мери.

— Ще дойда за малко — съгласи се мисис Мълхол, — първо си починете.

В дневната им имаше само маса, бюфет, няколко стола и една дълга кушетка, която Фиц бе купил и поправил сам в свободните си вечери.

Преместиха я до огъня.

— Малко е гола стаята, нали? — каза Фиц.

— Това е нашият дом:

Седнаха. В полумрака огънят хвърляше приветливи сенки по стените. Тук поне всичко си беше тяхно. Вече нямаше да има раздели, мъчителни сбогувания, бездънна самота. Мери така внезапно целуна Фиц, че той се учуди. Разбра, че е дълбоко развълнувана от нещо и попита!

— Какво има, мила?

— Спомних си за една самотна старица.

— Коя е тя?

— Мис Гилкрайст. Питам се дали все още е у семейство Брадшоу.

— Как се сети за нея?

— Малко преди да напусна, тя се разболя и аз често сядах край камината в нейната стая. Съветваше ме да не си напускам работата.

— Защо ти говореше така?

Мери се усмихна.

— Мисля, че преди много, много години тя е обичала някого. И понеже не е могла да се омъжи за него, утешавала се е с мисълта, че да служиш в една хубава къща е най-доброто нещо на света.

— Липсва ли ти сега?

— Какво да ми липсва?

— Ами всичко онова, за което хората се борят с нокти и зъби: хубава храна и удобна къща.

Мери огледа стаята.

— Тук ми харесва повече.

— Само дето наемът не е толкова хубав — рече Фиц.

Мери се засмя и каза:

— Затова пък задълженията ми ще са по-малко.

— Да, права си. И по-малко сребро ще лъскаш.

— А и с яденето няма да имам много грижи.

— Вярно е.

— Да, затова пък всяка сутрин ще ти четкам дрехите.

— Не е сложна работа.

— И ще ти кърпя чорапите.

— Е, туй ще ти отнема повечко време.

— И ще отварям, като идват гости.

— Това вече оправя нещата.

— Доволен ли си?

Той я прегърна.

— Колко време ще останеш при мен?

— Докато остарея като мис Гилкрайст — отговори Мери.

Когато я пусна от обятията си, тя стана и усука дълга ивица хартия, за да запали лампата. Фиц я наблюдаваше. Мери свали шишето, почисти фитила и поднесе пламъчето към него. После постави отново шишето. Когато се наведе и сложи лампата на масата, Фиц си помисли колко ли пъти още в съвместния им живот тази сцена ще се повтаря. Колко ли пъти той ще седи и ще се любува безмълвно на лъскавите й тъмни коси в светлината на лампата, на изящното й красиво лице. Натъжи се при мисълта, че може да й даде толкова малко в замяна, а и то бе съвсем несигурно.

— Твоят приятел Пат е голям чудак — чу я да казва.

Фиц забеляза, че двамата бяха изпаднали пак в противоположни настроения и си спомни за двете фигурки на един часовник, който бе видял на витрината на Муър Стрийт. Когато едната от тях се показваше, другата се скриваше; от дете помнеше поговорката: „Слънчо пекне — дъжд пресекне; дъжд лее — слънчо пък не грее.“

— Той има добро сърце — рече Фиц.

Пат им беше кум. Плати на един файтон да ги откара от църквата до къщата на Фаръл и след закуската мушна почти насила една лира в ръката на Фиц. Учуден от внезапното забогатяване на Пат, Фиц реши, че като никога трябва да е имал рядък късмет на конните надбягвания.

— Малко дръпнат ми се струва — отбеляза Мери.

— Просто е ерген и не е влюбен.

— Изглежда има много пари.

— Трябва да е някакъв неочакван късмет — обясни й Фиц, — а то иначе не му стигат дори за цигари.

— Нужна му е женска ръка — рече Мери. — Сигурно си има приятелка.

— Да, има — отговори Фиц. После сякаш размисли и добави: — Нещо като приятелка.

— Коя е тя?

— Лили Максуел се казва. Като се олее на някой гуляй, Пат обикновено отива при нея. Тя се грижи за него.

 

 

В осем часа пристигна семейство Мълхол, а към девет — мистър и мисис Фаръл. След тях дойде Джо, а още по-късно се появи Пат и предизвика всеобща изненада с напълно приличното си облекло. Носеше голям пакет, който остави в ъгъла, а в ръцете на Фиц мушна бутилка уиски.

— Това е за добре дошли — пошепна му той.

Фиц бе взел чаши назаем от местната кръчма. На жените предложи портвайн. Както се полага, мъжете се заеха да ги убеждават и уговарят да пийнат. Първа се предаде мисис Фаръл, като предупреди, че сигурно ще се напие. Мисис Мълхол също прие, но с уговорката, че и Мери ще се съгласи. Когато всички чаши бяха пълни, Пат вдигна тост за младоженците и след това никой вече не се отказваше от пиенето.

Час по-късно Бекона спря пред входа на къщата и погледна нагоре към осветените прозорци. Гласът на Пат се носеше из тъмната улица, песента му летеше над фенерите, постепенно глъхнеше и се губеше в шумовете на града.

Бяхме всички ний другари от най-ранната си младост —

заедно в игри и болки, заедно в тъги и радост.

Бекона изведнъж усети колко е пуста улицата, погледна тъжно кучето си и го погали, преди да влезе в къщата. Разчувствана от тъжни спомени, мисис Мълхол си поплака, докато слушаше песента на Пат.

— Чудесно беше — каза тя, когато той свърши.

— Наистина прекрасен глас — отбеляза мисис Фаръл.

— Може да просълзи и човек с каменно сърце — обади се Джо.

— Хайде сега и вие да ни попеете нещо, госпожо — обърна се Пат към мисис Мълхол. Но тя отговори, че няма глас.

— А имаш глас да ме хокаш, нали? — рече й Мълхол.

Всички се заловиха да я увещават и най-сетне тя се съгласи да изпее „Ако бях волна птичка“. Гласът й бе слабичък и треперлив, но Мълхол я гледаше с гордост. Каква хубава двойка, помисли си Фиц, несломена от несгодите. Де да можеше и той да доживее възрастта на Мълхол, като запази непокътнати смелостта и душевния си мир.

Щом песента свърши, Фиц вдигна чаша и каза:

— А сега да пием за деветте пенса на час.

Видимо доволен, Мълхол повтори:

— За деветте пенса! — и отпи от чашата си.

— Има ли нещо ново? — попита Фаръл.

— Печелят време — каза Пат. Изглеждаше пресилено спокоен.

— Ларкин писа, че няма да работим за леярната — обясни Мълхол. — Но оттогава от него ни вест, ни кост.

— И не са ни платили — вметна Джо.

— Всеки момент може да ни наредят да караме въглища за леярната. Но всички ще откажем.

— Амин — обади се Пат.

— Ако обявят локаут, ние от пристанището ще ви подкрепим — рече Фаръл.

— Не ми се вярва — предизвикателно каза Мълхол.

— Бетон сме — увери го Фаръл.

— Да пием за това — предложи Пат.

— Сигурна съм, че мисис Фицпатрик не иска да започне семейния си живот с разговори за стачки — възрази мисис Фаръл.

— Аз не ви слушам — каза невинно Мери.

Тя приготвяше чай. Имаше нещо, което я отличаваше от другите — движенията й, маниерите й, изражението й, интонацията.

— Точно така — съгласи се мисис Фаръл. — По-добре хич не ги слушай.

Жените пиеха чай и хапваха сладкиши, когато на вратата неочаквано почука Хенеси. Фиц го покани да влезе. Той колебливо се обърна към мисис Мълхол.

— Почуках у вас, госпожо. Но никой не ми отвори, чух гласове и реших, че сигурно сте тука.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Моята половинка се чудеше дали ще й услужите с чаша захар.

Мисис Мълхол се надигна, но Фиц погледна към Мери, която стана и отиде до бюфета.

— Не искам да ви притеснявам… — понечи да я спре Хенеси.

— Имаме достатъчно — увери го Мери.

Фиц го покани на чашка и той седна.

— Честито, пожелавам ви дълъг и щастлив живот — вдигна тост Хенеси.

— Как вървят работите? — попита го Мълхол.

— Горе-долу — рече Хенеси — Уредих се като нощен пазач. Три пъти седмично.

— Бива те за тая работа.

— То си ми е по рождение — каза Хенеси. Замълча и добави: — А чухте ли как му провървяло на Бекона?

— Не, какво е станало?

— Вика, че само на вас дължи всичко, госпожо.

Мери разбра, че Хенеси говори на нея и остави купичката със захарта.

— Вечерта, когато беше погребението на Ханлон, Бекона ви завел до олтара и на излизане спрял да се помоли. Там го срещнал младият свещеник и му предложил да работи в църквата като огняр. Десет шилинга седмично. Голям късмет, а?

— Да, ама това е само за зимата.

— Поне през зимата ще има какво да яде.

— Десет шилинга седмично плащат на стачкоизменниците — презрително отбеляза Пат.

— Младият свещеник е отец О’Конър — обади се Мери. — Познавам го от Кингстаун.

— Тъй ли? — възкликна Хенеси, доволен, че е научил нещо ново.

С явно злорадство Пат отбеляза:

— В „Св. Бригита“ ще му се види доста по-нанагорно.

— Той се премести по собствено желание — каза Мери.

— Я виж ти — Хенеси бе поразен.

— Само светец може да се реши на такова нещо — рече мисис Мълхол.

— Разни хора — разни вкусове — каза Пат.

Хенеси видя, че трапезата е богата и реши да поостане. Пийна още малко и се съгласи да изпее нещо. По-късно издекламира баладата за момъка, който пропилял наследството си на хазарт и умрял съвсем самотен в пущинаците на Австралия; когато го намерили, в ръката си стискал медальон със златна къдрица. Дали е била негова, спомен от изгубената невинност на детството, или на златокосата любима от времето преди грехът да оскверни надеждите на младостта? А може да е бил кичур от косите на любяща майка, който блудният син е носил до сърцето си из чужди земи и е милвал с разкаяние в мига, когато Смъртта положила студена ръка на челото му? Поетът не даваше отговор на тези въпроси и Хенеси, след като ги постави и развълнува всички с малко гъгнивото си изпълнение, изведнъж видя чашата захар и се сети за жена си.

— Боже, тя ще си помисли, че съм пропаднал някъде — каза той и скочи.

— Няма по-голям чудак от него в Дъблин — рече Мълхол.

— Ама бива си го, да знаете — обади се Джо.

На всички останали Хенеси също бе направил впечатление и те се съгласиха с Пат.

Мисис Мълхол все още виждаше изпитото лице на Хенеси, с къси мустаци, остра брадичка и унесен поглед.

— Бедничкият — въздъхна тя.

— Май е време всички да ставаме — предложи Фаръл.

Той живееше далече, а на другия ден беше на работа от шест.

— Така си е — съгласи се Джо.

Гостите станаха и на тръгване отново пожелаха на младоженците щастие и късмет. Бяха на половината път надолу по стълбите, когато Мери, която бе започнала да разтребва, видя пакета в ъгъла и го показа на Фиц.

Фиц се провикна, от горната площадка на стълбището:

— Пат! Пакетът ти остана!

— Нищо, нищо.

— Забравил си го.

Пат каза на другите да слизат и се върна малко назад.

— За жена ти е… малък сватбен подарък. Няма защо да будиш цялата къща.

Беше смутен и говореше грубовато.

— Да не си ограбил някоя банка, а? — попита го Фиц с усмивка.

— Ограбил-неограбил, моя си работа — рече Пат.

После се обърна и тръгна да догони останалите.

— Благодаря ти! — извика Фиц след него, но като не получи отговор, влезе и затвори вратата.

Мери оправяше стаята. Той забеляза, че вече е успяла да й придаде домашен уют.

— Какво беше това за деветте пенса на час? — попита Мери, докато пъргаво подреждаше и разчистваше.

— Нали ти казах. За тази работа повиках Фаръл.

— През нощта, когато не си искал да ме събудиш ли?

Нещо се бе случило тогава с него, но то не бе свързано с любовта им. Фиц си спомни пронизващия предутринен вятър и далечните викове на мъжете. Сам горе в галерията на цеха, малко преди водата да заклокочи в старите тръби, той бе обладан от прилив на състрадание и чувство на отговорност, което го свърза завинаги с хората долу. В този миг част от него им принадлежеше. Това чувство той не можеше да обясни никому, дори и на Мери.

— Може да си имаме неприятности — каза той.

— Но то беше отдавна!

— Засега в леярната сме на въглища от запасите. Но откажат ли каруцарите да работят за нас, скоро ще се наложи да спрем производството. А ако ония работници, които не членуват в профсъюза, продължат да ни карат въглища, ние ще трябва да откажем да ги приемем.

— Маже би управата ще отстъпи и ще им плати както искат.

— И ние на това се надяваме.

Мери свърши с разтребването и свали престилката си. Фиц се сети за подаръка.

— Пакетът на Пат се оказа сватбен подарък за теб.

Фиц го взе и го сложи на масата. Беше тежък. Разви хартията. Вътре имаше мраморен часовник, украсен с две кученца отстрани. Позлатата на стрелките се бе поизтрила, но като го навиха и нагласиха, разнесе се приятен мелодичен звън.

— Чудесен е! — възкликна Мери.

Поставиха го на полицата над камината и отстъпиха назад да му се полюбуват.

— Малко прекалено изискан за тази стая — отбеляза Фиц.

— Толкова е хубав!

Радостта й трогна Фиц.

— Всеки ден ще се възхищавам на две хубави неща тук — каза той.

— Сигурно Пат е дал цяло състояние за него. Прекалено скъп подарък.

— И по-добре — отвърна Фиц. — Стига се е правил на паралия.

— Не се ли е опитвал да спести нещичко?

— Ами, предпочита да раздава наляно и надясно.

— Имаш щедри приятели — каза Мери.

Тя се отдръпна назад и погледна отново часовника.

— Иска ми се пак да чуя как звъни — помоли тя.

Фиц премести стрелките и се разнесе звън.

— Тъй щастливо звъни — промълви Мери.

Фиц взе лампата и двамата отидоха в спалнята. Съблякоха се. Всичко беше минало добре: венчавката, закуската, следобедната разходка до нос Хаут, сватбената вечеря. Легнаха един до друг, двама влюбени в тъмнината на този рухнал свят, които се любеха за първи път. Откъм реката долетя слабият вой на корабна сирена. Постепенно градът притихна. Преди да заспят, часовникът в дневната иззвъня отново.

— Слушай — прошепна Мери.

Двамата се заслушаха. Фиц притисна устни в нейните. И те забравиха за часовника, и за жалния вой на сирената, и за къщата, натъпкана от горе до долу с хора.

 

 

Пат се сбогува с приятелите си на Рингсенд Бридж и ги проследи с поглед, докато минаха покрай католическата църква. Задната й стена бе на самия бряг на река Додер. От моста видя мачтите на платноходите, акостирали съвсем близо до църквата. Изглеждаха напълно изоставени. Водата край тях проблясваше на светлината на няколкото пръснати по небето звезди. Те трепкаха с мъждива светлина, предвещаваща дъжд. Придошлата река течеше под високата гърбица на моста и през сложния лабиринт от докове и канали се отправяше към Лифи, а оттам — в морето. Бризът носеше тежък дъх на море, навяващ тъга.

Пат тръгна към града и скоро заваля дъжд. Беше късно. Последните трамваи вече се прибираха в Рингсендското депо. Със силен звън и трясък те спираха под навесите, лирите им свистяха и пръскаха искри. Улицата миришеше на горещ метал. Зад сивите стени на мелницата на Боланд бучаха машини, малката осветена кабинка на крана описваше кръгове над двора на леярната и току се скриваше зад покрива на някой от цеховете. Пат зави по Таунсенд Стрийт и прекоси Бът Бридж. Дъждът го измокри до кости. Досега бяха живели заедно с Фиц и ето че бе забравил да си осигури нова квартира. Нищо, ще пийне още малко. Знаеше какво да направи.

Под моста в края на Амиен Стрийт той отвори бутилка уиски, отпи и продължи пътя си. Уличната настилка бе неравна и на места вече се бяха образували локви. Тук-там още светеха прозорци и отнякъде Пат чу пиано:

О, зла прокоба:

да влезе в гроба

Тим Кели млад-зелен.

Един полицай със закопчана догоре пелерина и вдигната до ушите яка се обърна и изгледа подозрително младия мъж. Ала Пат подхвана друга песен:

Няма любов да премине!…

Любима Моро,

вярна изгоро,

ще ли ме чакаш с години?

Сви по една още по-тясна и разкаляна уличка, влезе в някаква къща и се заизкачва по стълбите, като трополеше и пееше така гръмогласно, че стените се тресяха. Някой рязко отвори врата.

— Така си и знаех! — викна Лили Максуел.

— Лили, любима моя.

— Влизай и стига с тия глупости — тросна се тя.

— Лили, изгоро моя.

— Да не искаш да събереш цялата градска полиция? — кресна му тя.

Пат протегна ръце към нея и умолително каза:

— Ще ли ме чакаш с години?

Тя го дръпна вътре и затвори вратата.

— Ето, полюбувайте му се как се е подредил само — каза тя, като се обърна към една от картините на стената.

От шапката му капеше вода. Палтото му бе подгизнало и безформено. Лили му помогна да го свали. Настани го да седне до камината. Стаята й беше малка. Огромно желязно легло с бронзови пръчки и топки заемаше по-голямата й част. В голямата камина гореше буен огън, въпреки че в града имаше недостиг на въглища. Лили намираше приятели сред по-простите хора. Бельо беше разхвърляно из цялата стая, като че ли тя се бе чудила какво да облече и накрая така и нищо не бе избрала.

— Бях на сватба — обясни Пат.

— Не е нужно да ми го казваш. Сама усещам миризмата на конфетите — каза Лили!

— Хайде да пийнем нещо.

— От мене няма да получиш нито капка — увери го тя, — пиенето ми е само за гости, дето си плащат.

Пат извади бутилката уиски.

— Налей от това, Лили, любима моя.

Тя пое бутилката.

— Откъде си я взел?

— Купих я.

Лили го изгледа учудена.

— Брей, не може да бъде.

— Я налей и стига си мърморила — рече Пат.

От панталоните му се вдигаше пара.

— По-добре ги сваляй — посъветва го Лили.

— Чакай де, много си се разбързала.

— А, ти пък правиш, струваш, все си така остроумен.

— Нали ти казах, че бях на сватба.

— Сигур са ти дали това пиене, та да им се махнеш от главата — каза Лили, докато отпушваше бутилката.

— Ей, добра дума от тебе не съм чул — оплака се Пат. — Все ме хокаш.

Той взе да си изува панталоните.

— Дръж — каза тя и му хвърли една кърпа. Пат започна да бърше краката си.

— У-уъф, само ми мелеш на главата.

— То поне да имаше някаква полза. Я се виж на кво приличаш.

Тя окачи мокрите панталони до камината и му подаде една чаша.

— Все пак ти не си лоша жена — рече Пат, като отпи от уискито. — Как върви работата ти?

— От лошо по-лошо — отвърна Лили. — И как иначе, като е вторник пред Великден. Всички са заети с празничните си задължения. Разкрасяват семейното гнезденце и се молят за спасението на душите си.

— Ами протестантите?

— Тук наоколо, изглежда, живеят само католици.

— А военните?

— Пуснали са ги в отпуск. Или пък са профукали всичко още вчера.

— А със студентите как е?

— Можеш само да си ги сложиш в рамка.

— Лили… не бива да се занимаваш повече с тая работа. Колко пъти съм ти казвал.

— Мейзи ми се кълнеше, че падали много пари. Попреувеличи малко, тая Мейзи.

— Тогава зарежи всичко.

— И после кво? Пак да пека бисквити или нещо такова за пет шилинга седмично? Стига ми толкоз, мерси!

— Ще бъдеш по-щастлива.

— Нищо подобно. Ако искаш да знаеш, винаги съм била адски нещастна.

И Лили се утеши с голяма глътка уиски. Беше седнала срещу него, нежна, тъмнокоса девойка, с крехка фигура. Имаше дребни черти на лицето и хубави ръце, които Пат обичаше да докосва. Неговите бяха загрубели, с изпочупени нокти от тежките чували, които мъкнеше всеки ден и черни от въглищния прах, набит в порите на кожата му. Лили стана и взе да изстисква крачолите на панталона му. От тях потече вода.

— Ще си докараш някоя пневмония — каза тя.

— Аз имам пари, Лили.

— Изненада след изненада.

— От залаганията — каза Пат. — Налей ми още и ще ти разкажа как стана.

— Просто изгарям от нетърпение — рече Лили. Но му напълни чашата. Продължи да изстисква панталона и попита: — Оставаш ли при мен?

Пат тъкмо се канеше да й разкаже за късмета си. Думите й го бяха изненадали.

— Че къде да ходя?

— Можеше поне да си свалиш шапката — каза тя.

Той пипна главата си и с изненада установи, че шапката стърчи на тила му. Пусна я в краката си.

— Заложих по шест пенса на трите тура във Феърнхаус: седем към едно за Ексъл Пин за Фермерската купа, после десет към едно за Лорд Ривърс — Ирландската национална награда — и накрая всичко за Литъл Хак на състезанието за Кралската купа.

— И колко спечели?

— Петнайсет лири и осем шилинга — отговори Пат.

— И заложи шест пенса? — учуди се Лили.

— Само една малка изтъркана монета.

Той не можеше да повярва на късмета си. Вдигна чашата пред себе си и поклати няколко пъти глава.

— И какво ти остана? — попита Лили.

— Виж сама — каза й Пат. — Всичко е в задния джоб на панталона ми.

Лили обърна джоба му и изсипа парите на масата.

— Боже господи! — извика тя.

Преброи само осем лири и няколко шилинга.

— А какво направи с другите?

— Купих сватбен подарък за пет лири. Часовник.

— С тия пари иди на лекар да се прегледаш, че май си се побъркал — ядосано каза Лили.

— Един приятел се ожени — рече Пат.

— Кой приятел?

— Боб Фицпатрик. Ожениха се тая сутрин и след закуската отидохме на разходка до нос Хаут.

Неочаквано му хрумна нещо.

— Ти била ли си някога там, Лили?

— Кво да търся там? — отговори Лили.

— Мястото е много красиво. Носът се врязва навътре в морето. От скалите се вижда целия залив и Дъблинскнте планини наоколо.

— Била съм там един-два пъти — каза Лили. — От високите скали ми се завива свят.

— Ами паркът какъв е — продължи Пат, — с додорендрони, или родорендрони, как се викаха… цветята, де.

— Виждала съм ги — рече Лили, — ама сигурно има години оттогава.

— Хайде утре да те заведа там.

— Ти какво, да не си решил да напускаш работа?

— Утре сигурно ще обявят локаут.

— По-добре изчакай да разбереш — посъветва го благоразумно Лили.

— Тогава да идем вдругиден, или по-късно.

— Или идната Коледа — подсказа му Лили.

Виждаше го, че е съвсем пиян.

— Ето кво ще направим — рече Пат. — Вземи четири лири и ги пази, ще идем до Хаут в неделя.

Лили взе четирите лири.

— Ще ти ги пазя — каза тя.

— Ако искаш да си купиш нещо, не се притеснявай. А сега ми налей още малко.

— Както те гледам вече, добри си се подредил.

Но все пак му наля.

— Няма къде да спя тая нощ.

— Можеш да останеш тук. Но без номера.

— Ти не ме обичаш вече — обидено каза Пат.

— Никого не обичам вече — отвърна Лили унило. — Всичко ми е опротивяло.

— Що не си пийнеш още малко.

— Две чашки ми стигат. Повече не мога.

Това беше нещо необичайно. Пат я погледна удивено. После сви рамене и каза:

— Както искаш.

И продължи да пие. От топлината на огъня главата му се замая още повече. Лили пак седна срещу него. Пат взе да се унася; виждаше Лили като в мъгла. Двамата бяха израснали заедно, бяха играли заедно, бяха опознали живота заедно. Момчетата харесваха Лили. Тя скиташе и играеше с тях, а предизвикваха ли я, не се поколебаваше да направи стойка на ръце. Рокличката й се запретваше и момчетата викаха „Снимки без пари, снимки без пари“, а момичетата се правеха на засрамени. И двамата принадлежаха на един свят, в който за дванайсет-тринайсетгодишните вече нямаше почти никакви тайни.

— За какво ще е тая стачка? — попита Лили.

— За да ни платят както трябва, за три шилинга се стискат.

— Три шилинга на седмица ли?

— Не, дължат по три шилинга на всеки за извънреден труд.

— Значи стачката е за три шилинга?

— За принципа е.

— Принципът нито се яде, нито се пие — рече Лили.

— Ти никога не се замисляш в какъв свят живееш, Лили, — каза Пат. — Там ти е бедата.

— Аз си знам — отвърна Лили, — но не си прав.

— Ти никога не си задаваш въпроса защо бедните са бедни. Гледаш как богаташите ходят на балове в Двореца и на приеми в Парка. Ще идеш ли някога ти, Лили Максуел, на такъв бал?

— Как си ме представяш там, а?

— Ще изглеждаш не по-зле от другите, дори по-добре, ако имаше техните възможности.

— Господ така е сътворил света — каза Лили. — Ако имаш нещо против, можеш да се обърнеш към него. Аз си имам достатъчно неприятности.

— Всичко това ще се промени. Ще направим революция.

Очите на Пат се затваряха. Като видя как алкохолът постепенно сковава тялото и мислите му, Лили ласкаво попита:

— И кога точно ще стане това?

Пат отвори очи и погледна с недоумение.

— Какво кога?

— Кога ще променяте света?

— Управата сигурно ще обяви локаут и това ще бъде началото.

— Все старата песен — каза Лили, спомняйки си за предишни стачки.

— Сега ще бъде по-иначе. Еспроприаторите ще бъдат експроприирани. Чувала ли си как говори Конъли?

— Кой е пък той?

— А, сега се сещам — рече Пат, — че аз не съм го виждал от две години. Той настоява за избирателни права за жените. Това е интересно за теб.

— И за какво ми са тези права? — запита Лили.

— Ще гласуваш за социалистите. Аз съм радикален социалист. Според мен всичко трябва да е общо, дори и жените ни.

— Твоят приятел Фицпатрик социалист ли е?

— Фиц е голяма работа. Той ще ни подкрепи.

— За мизерните ви три шилинга ли? Трябва да е луд, за да го стори.

— Той е един път момче, нашата гордост.

— Само се опитайте да направите жена му обща и ела да видиш какво ще стане — предизвикателно рече Лили. — Боже, каква картинка ще бъде!

— Дай да пийна още едно — рече Пат.

— Ако обещаеш да си легнеш.

Той се съгласи. Лили му помогна да се съблече. Когато Пат се настани под одеялото, тя се престори, че налива уиски в чашата му. Но не му я подаде, а приседна на леглото до него.

— В гаден град живеем, Лили — каза Пат.

— Не е кой знае какво — съгласи се Лили.

— В Дъблин умират повече деца, отколкото навсякъде другаде в Европа. Знаеш ли това, Лили?

— Всички деца умират, ако им е писано — отвърна тя.

— И мъже, и жени умират повече. И кой го е грижа за това? Да не би вицекраля? Не. Или правителството? Не. Или работодателите? Или господ?

— Господ няма нищо общо с това — каза Лили.

— Добре. Така да е. Ами другите?

— По-хубаво, заспивай.

— Ако си легнеш до мене.

— Казах ти, че не ми е добре! — почти му кресна Лили в отговор.

— Къде ми е уискито?

— Ето го, у мен.

Но не му даде чашата.

— Вземи например лорд Абърдийн. Да не би да му пука?

— Ще го питам, като го срещна следващия път — каза тя.

— Още не си си легнала, Лили.

— Спокойно де, не бързай.

Тя виждаше как той се унася в дрямка. Очакваше да потъне в дълбок сън. Езикът му съвсем надебеля и думите едва се разбираха.

— Сичко шъ сринем — каза той, — сичко, ей така…

Той понечи да махне с ръка. Но едва я помръдна. Лили го погледна нежно и печално.

— Ти пръста си не можеш да помръднеш, та света ще сринеш… — каза тя.

Пат вече спеше. Сънят го надви. Лежеше проснат, с отворена уста. Лили придърпа завивките до брадата му и сложи глава на гърдите му.

— Господи, помогни ми. Помогни ми, господи.

Тя заплака.