Джеймс Плънкет
Разблуден град (5)

Глава пета

В Дъблин зимата беше най-неприятният сезон на годината. През есента вековните дървета по улиците на предградията изглеждаха все пак стройни; през зимата бяха като изкривени, дрипави старци, с деформирани от ревматизъм стави и кости. В големите къщи ставаше течение и трудно се отопляваха; децата от школата по балет и танци на мис Тайлър в Моулсуърт Хол нахлузваха гети върху вълнените чорапи, обличаха дебели палта върху топлите пуловери, увиваха се с шалове и отдалече ги разпознаваха, когато слизаха от трамваи и файтони, защото приличаха на огромни топки. Рано сутрин, точно по времето за закуска, бедняците усърдно ровеха в кофите за смет на богатите, търсеха недогорели въглени; носеха чували и кофи, за да съберат колкото може повече. Това обикновено бяха малки дрипльовци, измършавели и кокалести, повечето от тях — съвсем боси. Хранеха се с огризки. Всяка сутрин те изпълзяваха от претъпканите стаи на бившите богаташки къщи — елегантни сгради в георгиански стил, но вече стари и изоставени. Децата носеха дрехи, останали от родителите им, които ги бяха купили, вече износени, от вехтошарските магазинчета на Литъл Мери Стрийт или Уайнтавърн Стрийт. Ако богатите дори за малко престанеха да изхвърлят излишните си вещи, децата щяха да останат без дом, без огън, без дрехи. Но никой не се замисляше за това. То си беше в реда на нещата.

Зимата бе тежка и за каруцарите, които трябваше да стават по тъмно, зъзнеха по пътя и загрижено се питаха дали днес улиците няма да са заледени, и конете да останат в конюшните. Мъчителна бе зимата и за строителните работници, през ден времето се разваляше и те бездействуваха. И докерите мразеха зимата. Скупчваха се на кея и чакаха търпеливо и безкрайно дълго закъснелите поради лошото време кораби.

За всички зимата бе тежък сезон. Източният вятър връхлиташе откъм морето, фучеше под арките на мостовете и когато чайките се издигаха с крясък над водата, той ги понасяше отново надолу и те описваха висока, стремителна дъга. Къщата на семейство Фаръл, където живееше Мери, нощем често се тресеше от големите вълни, които яростно се удряха в брега. У семейство Брадшоу тя бе свикнала с рева на морето, но тук то беше по-близо и по-свирепо. Като се разхождаше сутрин по брега, често намираше парчета дърво и всякакви други отломки. Не след дълго и тя като другите започна да събира всичко, което можеше да послужи за гориво. Понякога, седнала до прозореца и заслушана в шума на морето и вятъра, тя мислено се връщаше в Кингстаун и се чудеше дали мисис Брадшоу пак не се оплаква, че през пролуките на двукрилите врати става течение.

 

 

През една от най-ветровитите и студени нощи големият куп въглища в леярната се запали. Фиц беше дежурен; сменният майстор, Карингтън, го повика малко след полунощ. Отначало нямаше пламъци и пушекът не се виждаше, защото бе тъмно като в рог. Но и двамата безпогрешно разпознаха миризмата, онази специфична миризма, която оставяше особен стипчив вкус в устата. След много търсене и предположения тя ги отведе в задния двор. Там пушекът бе така гъст, че и двамата се задавиха и закашляха. В тъмнината Фиц чу гласа на Карингтън:

— Въглищата горят.

Това се бе случвало и преди. Карингтън се чудеше дали да вдигне тревога, колебаеше се.

— Не знам дали е много опасно.

— Първо ще трябва да разровим купа — каза Фиц, — а дотогава може да стане късно.

— Ще повикам пожарната — реши Карингтън. — А ти събери огнярите да нагласят осветлението и гледай да намериш още хора, може да потрябват.

Малко по-късно сгушените зад влажните жилищни фасади жители се разбудиха от звъна на пожарните коли, който отекваше из пустите улици. Когато първата пожарна влетя в двора, работниците вече нагласяваха фенерите. На светлината им видяха черен облак дим, духан на една страна от вятъра.

— Защо не се случи поне през лятото, дявол да го вземе — промърмори един от мъжете.

Готови за работа, с лопата в ръце, те се бяха свили зад стойките на фенерите. Падаше лапавица — като завеса, разделяща мрака и светлината на фенерите. Пожарникарите държаха маркучите готови.

Сменният майстор размени няколко думи с началника на пожарната команда и едва тогава нареди на работниците да започнат. Като копаеха внимателно, те търсеха огнището на пожара; малки купчини въглища се образуваха около голямата камара. Не след дълго един от работниците заби лопатата си по-дълбоко от останалите и с вик отскочи. Огнено езиче се изви нагоре. Карингтън се обърна към Фиц:

— Ще ни трябва помощ. Да дойдат каруцарите, а останалите да хващат лопатите.

Фиц отиде за списъка на хората в будката на портиера, който бе задрямал и стреснато подскочи при влизането му.

— Дявол те взел — каза той, — помислих те за Карингтън.

— Трябва ми списъкът на аварийната бригада — рече Фиц. — Горят въглищата в склада.

Портиерът извади списъка от едно чекмедже.

— Обикновено викаме каруцарите на „Догет и Ко“ — каза той. — Първо трябва да говориш с Барни Мълхол.

— Знаеш ли му адреса?

— Чандлърс Корт — отговори портиерът, като го търсеше в списъка. — Ето го — номер три.

Фиц яхна велосипеда си и се понесе по улиците. Нямаше жива душа. Градът спеше като мъртъв в мрака, пронизван от вятъра. Каруцарите нямаше да стигнат. Реши да се обади на съквартиранта си Пат Банистър, с когото живееха заедно, откакто Мери се настани у семейство Фаръл. В момента Пат беше без работа, тъй като в склада на „Нолан и Кийс“ нямаха нужда от хора. Фиц реши да повика и Фаръл; предприемачите все още го пренебрегваха. И двамата щяха да имат работа поне за една нощ. Фиц пресече трамвайната линия, която лъщеше с мокър блясък, и зави по Чандлърс Корт, и след дълго лутане успя да намери номер трети. Външната врата бе затворена, но не се заключваше и той я бутна с рамо. Откъм сутерена излая куче. Фиц се изкачи на втория етаж. Невъзможно беше да върви по голите дъски, без да вдига шум и от време на време се препъваше по разкривените стъпала. На мъждивата светлина на газения фенер, който бе взел със себе си, се виждаха мръсните олющени стени. Застоялият въздух бе наситен с тежката и неприятна миризма, характерна за пренаселените жилища. Фиц почука на вратата на квартирата, която гледаше към задния двор и забеляза, че боята е напукана и шупнала като след пожар.

Скоро чу нечии стъпки и един плътен глас попита:

— Кой е?

— Пожар — отговори Фиц. — Идвам от леярната на Морган.

— Задръж малко — каза гласът.

Фиц зачака търпеливо. Някъде на горните етажи заплака бебе. Едва се чуваше, но сякаш всичко се преобрази. Тук нямаше само тъмнина, боклуци и смрад. Зад всяка олющена врата, от мазето до тавана, имаше живот. Гол до кръста мъж, който придържаше с ръка панталоните си, отвори вратата и рече:

— Влизай.

Фиц се поколеба.

— Хайде, влизай ти казвам — настоя мъжът. Очевидно беше свикнал да се разпорежда.

Фиц забеляза, че е як и едър. Но в гласа му, при все властния тон, се долавяше любезна нотка. Явно не беше грубиян.

Мълхол пропусна Фиц да мине. Вътре беше душно, но уютно. Единствената светлина идваше от червеното пламъче на лампата, поставена върху полицата над камината, пред едно изображение на Светото Сърце. Кръг жълтеникава светлина трепкаше по тавана. Докато Мълхол навличаше ризата си, в другия край на стаята някой се размърда. Припламна клечка кибрит и фитилът на газов котлон замъждука със синкаво езиче. Като сложи тирантите на широките си рамене, Мълхол запали една свещ и попита:

— Какво си намислила, дявол да те вземе?

— Шшт, по-тихо — прошепна жена.

Не беше в първа младост. Фиц позна по гласа и по прегърбената фигура, която различи на светлината от свещта и газовия котлон.

— Това е жената — каза Мълхол на Фиц, като обуваше чорапите си.

— Ще събудиш детето — обади се тя.

Мълхол се изкиска приглушено и рече на Фиц:

— Детето е ей там, в онова легло. Петнайсетгодишен дангалак, по-голям е от мене.

Фиц не видя, а по-скоро долови очертанията на едно легло в отсрещния ъгъл.

— Как се казваш? — попита Мълхол.

— Фицпатрик — отговори Фиц.

Откъм газовия котлон се чуха шумове: подрънкване на чайник, звън на чаши.

— Прави чай — съзаклятнически прошепна Мълхол.

Не можеше да нахлузи единия си ботуш.

— Само минутка и чаят е готов — каза жена му, — че после в тоя студ навънка ще се радвате, дето сте пили чай. — След това се обърна към мъжа си. — Остави човека да си поеме дъх.

Сега Фиц успя да разгледа двамата по-добре. Мълхол имаше гъста посивяла коса и широко чело. Жена му, наметнала палто, сигурно някога е била стройна. Движенията й бяха плавни. На светлината на свещта сянката й подскачаше нагоре-надолу по стените, докато тя нареждаше чашите и режеше хляб.

— Сядайте — покани ги тя.

— Боже господи — недоволно изломоти Мълхол, — проклетите въглища горят, а тя прави чай.

— Изпийте го на крак — предложи жената и като се заслуша за момент във вятъра, добави: — Навънка е кучешки студ.

Другото легло беше в ъгъла между малкия прозорец и отсрещната стена. Сега Фиц го различи по-ясно. Едно момче се раздвижи и се надигна, като премигваше. Имаше красиво лице, тъмни разрошени коси падаха върху челото му.

— Какво има? — попита то.

— Пожар — отговори Мълхол.

— Знаех си, че ще го събудиш — каза жената. После се обърна към Фиц и му обясни: — Детето работи в куриерското бюро на Трамвайната компания. Трябва да бъде там в шест.

Чаят беше сладък и горещ, направо врял. Мълхол го изля в чинийката си и го изпи така.

— Имате ли нужда от още хора?

— Можем да вземем неколцина — отговори Фиц.

— Боже мой — възкликна жена му, — да не би да си наумил да водиш детето?

Мълхол се обърна към нея:

— Виж какво, жено, не ме прекъсвай. — Изгледа я гневно през рамо, а сетне се обърна към Фиц.

— Горе живее един бедняк с жена и две деца. Той може да поработи една нощ.

— За мистър Хенеси ли говориш? — попита жена му. Кроткият й тон отново направи впечатление на Фиц.

— Да, за Хенеси — потвърди Мълхол.

— Те имат четири деца — поправи го тя.

— Господи, тая жена ги плоди като зайци.

— Ще се кача да го извикам — предложи Фиц.

Оставиха чашите и Мълхол отиде да повика каруцарите, а Фиц се качи най-горе. Намираше се на таванската площадка, която беше толкова тясна и ниска, че трябваше да се наведе. Бебето пак плачеше, когато Фиц почука на вратата. Обади се женски глас:

— Кой е?

— В леярната тази нощ има работа. Ако мистър Хенеси иска, може да дойде — извика Фиц.

Последва дълго мълчание. Отвътре се чуваше шепот. След това женският глас попита високо:

— Той иска да знае за каква работа става дума.

Фиц обясни, след което отново настъпи мълчание. После вратата се отвори и един дребен, мършав човечец вдигна очи към Фиц.

— Извинявайте, че ви разпитвам, но трябва да знам в какво се състои работата — каза много любезно човекът.

— Трябва да се разкопаят едни въглища — отговори му Фиц.

— Господи, ами сега! Нямам лопата. — На Фиц му се стори, че долови нотка на облекчение в гласа му.

— Там ще ти дадат лопата! — викна жената. — Нали тъй, мистър?

— Да, разбира се — каза Фиц, — имаме лопати.

Мъжът помисли малко. После запита предпазливо:

— А трябва ли да се качвам нависоко?

— Защо, откъде накъде? — удиви се Фиц.

— Вие ми се свят от високото — каза Хенеси.

— Не го слушайте какви ги плещи, мистър — пронизително викна жената, — само се прави на инвалид от войната.

— Няма да се качвате нависоко — каза Фиц.

Като прие без капка ентусиазъм тази възможност да работи в студената нощ, Хенеси вдигна яката на палтото си и хвърли последен отчаян поглед на стаята.

— Добре… ще ида — примири се той.

Излезе на улицата заедно с Фиц и двамата се отправиха към леярната. Хенеси вървеше неохотно, свит на шушулка от студа. Фиц мина покрай квартирата си, за да събуди Пат Банистър, а после отиде у Фаръл. Почака в кухнята, докато Фаръл се облече, като през цялото време си мислеше за Мери, която спеше зад вратата вляво от камината. Изгаряше от желание да я види, но не смееше да я събуди. Докато реши как да постъпи, Фаръл се приготви и двамата потеглиха към леярната.

По пътя Фаръл каза:

— Никога няма да забравя, че дойде да ме вземеш.

— Че кого другиго да повикам? — рече Фиц непринудено.

Но той бе поразен от промяната у Фаръл. Почти не беше го виждал, откакто отстъпи квартирата си на Мери. През по-голямата част от деня Фаръл беше навън и търсеше работа. Ако ли пък си беше у дома, почти не излизаше от стаята си. Фаръл не бе като другите безработни. Той беше белязан, преднамерено го пренебрегваха всички предприемачи, защото се бе опитал да се опълчи срещу една установена организирана система на дребно изнудване.

— Не върви ли? — попита го Фиц.

— Няма и да ми провърви — рече Фаръл.

— За Ларкин чува ли се нещо?

— Ни вест, ни кост.

— Може би скоро ще има нещо.

— Какво ще направи Ларкин, след като останалите не ме подкрепиха?

Почти нищо, помисли си Фиц. По договор собствениците на кораби предоставяха цялата работа по разтоварването на предприемачите. Те не се интересуваха кого наемат предприемачите, нито как плашат. От години вече беше прието те да се разплащат с докерите в кръчмите. Фиц не можеше да си представи, че този застарял, самотен човек до него ще успее да промени нещо. Имаше толкова много безработни, готови да заемат мястото му. И Фаръл започваше да съзнава това. Фиц с болка видя как очите на Фаръл грейнаха от щастие, като чу за тази временна работа.

Известно време Фаръл вървя мълчаливо. После попита със слаба надежда в гласа:

— Що за човек е сменният ви майстор?

— Казва се Карингтън. Много е строг, но не покровителствува никого. Само гледа хората да си вършат работата както трябва.

— А взема ли често временни работници?

— Два-три пъти седмично, обикновено за един ден.

— Тази нощ ще работя като фурия, за да ме забележи — каза Фаръл. — Тъй или иначе ясно е, че като докер с мене е свършено.

 

 

Цяла нощ работиха без почивка в лапавицата; работниците копаеха и струпваха въглищата встрани, каруцарите ги товареха на количките, откарваха ги и пак товареха. Гъсти облаци дим се надигаха под струите на пожарникарските маркучи, изпълваха двора и дори снегът имаше вкус на сажди и пепел, а дрехите на работниците се просмукаха с остра и кисела миризма. Накрая димът стана толкова гъст, че онези, които бяха на подветрената страна на купа, не можеха да работят повече. Невъзможно беше да се диша, тъй като вятърът притискаме пушилката надолу и образуваше непроницаема пелена.

Карингтън, който даваше указания на каруцарите, ги остави и отиде при Фиц. Той често се съветваше с него. Фиц му беше вещо като неофициален помощник.

— Е, ами сега? — попита той.

Фиц напрегнато мислеше какво може да се направи. Бяха пробвали да спират водата за известно време и да копаят, когато димът се поразсее. Но щом махнеха маркучите, силният вятър отново раздухваше огъня.

— Да се опитаме да направим заслон на огъня и да изкопаем горящите въглища.

Във втори цех имаше подвижни прегради, които през лятото се използуваха срещу течението, тъй като и двете врати на цеха стояха отворени заради жегата.

Карингтън се съгласи, че си струва да опитат.

Фиц взе със себе си няколко работници и пет-шест каруцари, единият от които беше Мълхол. Каза на огнярите да разглобят преградите, за да могат да ги отнесат в двора. Докато те работеха, Мълхол се обърна към него:

— Ти да не си заместник на шефа?

— Не, просто имам опит.

— В съюза ли си?

— Да, в Националния профсъюз на докерите — отговори Фиц.

— Като нас значи. Всички ли са профсъюзни членове?

— Горе-долу половината.

— Виждал ли си някога Ларкин?

— Не — каза Фиц.

— Преди време той определи надницата за извънреден труд — девет пенса на час. Такива са условията на каруцарите.

— Не знаех това — рече Фиц. Той беше леяр.

Каруцарите работеха при други условия. Напоследък ту тук, ту там те все забъркваха някоя каша.

— Можеш да питаш главния шеф — каза Мълхол, даде малко назад и подкара количката.

Нагласиха преградите и след малко спряха водата. Сега вятърът не можеше да достигне основата на купа, но огънят вече беше обхванал горния му край. Димът в подножието му се разсея и работниците можеха да копаят откъм подветрената му страна. Товареха количките без отдих. И други работници стигнаха до горящата маса. Между тях Фиц видя Фаръл, който работеше упорито и с лекота, умелите му движения издаваха опитния докер. Той бе един от малцината, които Карингтън избра и натовари със специална задача. Фиц се радваше за него. Това щеше да му вдъхне надежда, а в момента той имаше отчаяна нужда именно от надежда. И Пат Банистър беше в групата, копаеше усърдно, изцяло погълнат от работата, както обикновено. По-нататък, сред останалите стоеше Хенеси, без да прави нищо, хванал огнярска лопата с дълга дръжка, висока почти колкото него.

— Не се пресилвай — каза му Фиц мимоходом.

— Аз съм човек с крехко здраве — рече Хенеси, — гърбът ми е скован от ревматизъм.

— Прави се, че работиш — посъветва го Фиц. — Ако Карингтън те забележи, ще те изгони веднага.

Хенеси въздъхна и заби лопатата във въглищата.

Нощта се точеше бавно. Постепенно хората се изтощиха и започнаха да се движат като насън; приведените фигури на работниците се мяркаха в светлината на фенерите; примесеният със сняг дъжд ту се засилваше, ту отслабваше, спираше и пак продължаваше с нова сила; непрестанното стържене на лопатите и скърцането на количките отекваше в тъмнината, Фиц се озова до Карингтън и се сети за разговора си с Мълхол.

— Каруцарите искат да знаят колко ще им се плати.

Карингтън помисли за миг и каза:

— Сигурно по шест пенса на час.

— Те, изглежда, очакват нещо за извънреден труд.

— Колко?

— Девет пенса.

— Няма да го бъде — отряза Карингтън.

Тонът му подразни Фиц, но явно сега не беше време да спори. В другия край на двора вече растеше нова купчина, а мъжете трупаха още въглища.

— Ще трябва да заливаме с вода и новия куп — каза Карингтън, — иначе огънят може да се пренесе и там.

— Ще ни трябва резервоара — рече Фиц.

— Правилно. Иди да пуснеш крана.

— Кой ще надзирава пожарникарите?

— Има там двама от временните, струват ми се подходящи. Ще извикам някой от тях.

Кариннтън затърси с очи из двора. Приближи се към най-близката група работници и посочи Фаръл.

— Ей, ти — каза той, — какво си работил?

— Докер — отговори Фаръл.

— Името ти?

— Джим Фаръл.

— Безработен ли си?

— Да, от няколко месеца.

Кариннтън поразмисли малко. После махна с ръка и каза:

— Добре, продължавай да работиш.

Когато Фаръл се отдалечи, Карингтън се обърна към Фиц.

— Сега знам кой е той. Не ми трябва.

— Защо?

— Опасен е. Този човек си имаше някакви неприятности с предприемачите.

Карингтън отново се провикна:

— Ей, ти! — И към него се приближи друг работник.

— Отивам да пусна резервоара — каза Фиц.

Той се изкачи в най-горната галерия на четвърти цех, където над самата река се намираше резервната помпа. Допирът на студения метал беше болезнен и през неостъклените отверстия вятърът духаше така яростно, че почти всичкият въглищен прах беше пометен от пода. Фиц натисна с цялата си тежест крана. Съоръжението беше безнадеждно остаряло и несигурно.

Пред очите му беше образът на Фаръл, а в ушите му звучаха думите на Карингтън. Слухът за малкия бунт на Фаръл беше плъзнал из цялото пристанище. Сега щяха да го преследват всички, дори хора като Карингтън, които го правеха без зла умисъл. В този град нямаше спокойствие.

Долу, под стоманените греди и тънките като паяжина стълбички, дежурните работници се обливаха в пот пред пещите. А тук, горе, цареше пустота, смразяващ студ и сумрак. Вдясно реката бе сива, набраздена от вятъра, силуетите на чакащите кораби все още не се различаваха ясно. Фиц с изненада забеляза, че вече се зазорява. Стори му се, че усеща мириса на настъпващия ден: специфичния мирис на метал, на река и на всякакви стоки, струпани на кея — това бе дъхът на пристанището, където цареше студ и глад. Прозвуча сирената на потеглящ кораб. Това означаваше, че скоро ще започне приливът. Воят на сирената се блъсна в металния покрив над Фиц, отекна по улици и пресечки, стресна сънените чайки и бездомните котки. Звукът едва бе замрял и тръбите наоколо внезапно потрепераха и се затресоха. Помпата работеше. Фиц заслиза бавно по стълбичките. Бяха тесни и опасни за човек, работил непрекъснато осемнайсет часа.

Когато се върна при Карингтън, вече бе съмнало. Угасиха фенерите, хората изнемогваха от умора и глад. Като ги гледаше, Фиц изведнъж ги съжали. Вятърът и студът бяха тежко изпитание; към него се прибавяше и друго мъчение — от дима и пепелта очите смъдяха. Но с изключение на Мълхол никой не питаше колко ще получат накрая; продължаваха да работят мълчаливо. Така или иначе за повечето от тях всяко спечелено пени щеше да бъде дар божи.

— Как ще стане плащането? — обърна се Фиц към Карингтън.

— Ще оставя списъка при касиера, преди да си тръгна. Съобщи на хората да дойдат към четири часа.

— А какво да им кажа за заплащането на извънредния труд?

— Да имат да вземат — отговори Карингтън.

— Чакат ни неприятности.

— Хич не ме е грижа за временните — ще приемат каквото им дадем. По-опасни са каруцарите, но и те нямат друг изход. Имат право на нещо допълнително само ако са работили за нас и през деня. А тези не са. Тази нощ те работиха за „Догет и Ко“.

— Да се надяваме, че ще схванат разсъжденията ти — рече Фиц.

— Все едно, няма какво да правят — отбеляза Карингтън. — Не са на редовна работа при нас, та не могат да обявят и стачка.

Фиц се прибра вкъщи заедно с Пат Банистър. Направиха си чай, измиха се и легнаха. А градът вече навлизаше в ритъма на новия ден.

 

 

— Искали сте да ме видите? — попита отец О’Конър.

Новият му предстоятел, отец Гифли, го погледна и каза раздразнено:

— Моля ви не стойте на вратата и пуснете дръжката. Не мога да понасям това.

Видя как отец О’Конър пламна от смущение и добави:

— Става студено. Влезте и седнете.

Самият той седеше в кожено кресло, протегнал крака към камината. На една масичка, която за по-удобно бе приближил до себе си, се виждаха останките от закуската му: портокалови кори, купичка от овесена каша с млечнобяла утайка на дъното, чиния със следи от пържени яйца и жилави кожички от бекон.

Отец О’Конър седна срещу него. През високия прозорец се виждаше ограденият със зид заден двор на църквата и релси. Църквата „Св. Бригита“ се намираше близо до железопътната линия и канала. Гледката и без това беше непривлекателна, а схлупеното небе и мокрият сняг с нищо не я разкрасяваха. Стъклата на прозорците бяха покрити с дебел слой мръсотия, мръсотията на квартала, от която нямаше спасение.

— Да — каза отец Гифли, — исках да ви видя. Какво ще кажете за чаша уиски?

— Не, благодаря — отговори отец О’Конър.

— Да не сте въздържател?

— Не, отче.

Той се канеше да добави, че в единайсет часа сутринта е раничко за алкохол, но навреме се усети, че думите му могат да се изтълкуват като порицание на неговия предстоятел. А тези навици наистина го тревожеха.

— Тогава налейте на мен малко — нареди отец Гифли. — Бутилката е до вас.

Той имаше сива, остра коса и червендалесто лице, лъснало в пот от топлината на огъня. Отец О’Конър му наля уиски и потръпна от миризмата на алкохола. През последните няколко седмици свикна да свързва миризмата на уиски с дъха на ментови бонбони. От предстоятеля му винаги лъхаше на спирт или на мента, а понякога — и на двете.

— Е, не се скъпете толкова де — избоботи отец Гифли недоволно. — По-щедро, драги. Не го цедете така.

Отец О’Конър, който тъкмо подаваше чашата на своя предстоятел, отново я постави на масичката и доля.

— Така е по-добре — каза отец Гифли. — Това ще ми даде сили да се преборя със студа.

Той присви очи и одобрително погледна питието си. До него имаше вода, с която разреди щедрата доза в чашата си. После отпи, примлясна и продължи:

— Вие сте при мен вече няколко седмици, отец…

— Шест седмици — уточни отец О’Конър.

— Шест седмици — повтори отец Гифли. Точният им брой, изглежда, го наведе на размишления. Поседя така, втренчил в огъня изпъкналите си, кръвясали очи. Когато мислеше, отец Гифли имаше навика да мърмори под носа си и да сумти.

— Има нещо, което ме озадачава — и то е как попаднахте тук.

— По собствено желание, отче.

— Така ми казаха, по защо все пак?

— Животът в една богата енория ми се струваше прекалено лесен. А господ не за това ме е призовал да стана свещеник.

— Значи според вас работата тук е по-… възвишена?

— По-тежка е. Изисква по-голямо смирение.

Отец Гифли го изгледа над ръба на чашата си и я остави на масичката, без да отпие.

— А-ха… ясно. Смирение. Значи това е лелеяната добродетел.

— Не ви разбрах, отче.

Отец Гифли нетърпеливо изсумтя. Този път за компенсация той пресуши чашата си.

— От устата ви се леят вежливи фразички. Извинявате ми се, искате разрешение да влезете; предлагам ви уиски, а вие се държите така, сякаш съм ви разказал някаква неприлична историйка. Поисках да ви видя тази сутрин, защото, честно казано, наистина не проумявам какво ви е довело тук.

— Не ви разбирам, отче.

Отец О’Конър цял трепереше, но не от гняв, а от слисване. Предстоятелят му го ужасяваше.

— Трябва да ви кажа едно: ако си мислите, че тази енория е най-подходящото място да изпълнявате свещеническия си дълг, това е идиотска грешка. Мое задължение като ваш предстоятел е да ви върна на пътя на истината.

— Не предполагах, че сте недоволен от мен — промълви отец О’Конър.

— Да съм недоволен ли? Ни най-малко. Слава богу, сменил съм толкова смърдящи енории в бордеите, че съм се научил как да се пазя от всякаква мръсотия. Просто ви предупреждавам какво е положението. Запознахте ли се с отец О’Съливан?

Отец О’Конър го познаваше. Именно отец О’Съливан, а не отец Гифли, го въведе в ежедневните дела на енорията, показа му къде стоят църковните одежди и съдове, пожела му успех и изрази надежда, че той ще хареса предстоятеля си. Последното каза с печална, плаха усмивка, която издаваше, че намира отец Гифли за малко странен. Самият отец О’Съливан бе снажен мъж с посребрени коси, който често прекарваше нощите си в бдение пред олтара на Непорочната Света Дева Мария. След онова първо въвеждане в делата на енорията, двамата рядко разменяха по някоя дума, но винаги се държаха приятелски, любезно.

— Трябва да се учите от отец О’Съливан — каза отец Гифли. — Докато сте тук, взимайте пример от него, а не от предстоятеля си.

Отец О’Конър едва успяваше да скрие смущението си.

— Извинете… отче… — успя да изрече той.

— Опитвам се да ви помогна.

Като събра смелост, отец О’Конър погледна предстоятеля си право в очите и каза:

— Има един начин да ми помогнете много.

— И какъв е той?

— Ако се опитате да ме приемете такъв, какъвто съм — каза отец О’Конър. — Така се чувствам безполезен и нежелан.

Щом той изрече тези думи, отец О’Конър осъзна, че това е самата истина. Отец Гифли се отнасяше презрително към него още от първия ден. Беше и несправедлив; всеки път му поверяваше ранната служба, от седем часа, а за себе си оставяше другата — в десет. В пристъп на послушание и самоунижение отец О’Конър се подчини. Всяка сутрин, когато се събуждаше в студената си неуютна стая, той черпеше сили от съзнателно наложеното си смирение.

— Само за вежливост ли става дума? Работата тук изисква малко по-други маниери.

— Надявах се на вашите напътствия.

— Напътствия — повтори отец Гифли. Той отново се бе облегнал в креслото си и сякаш говореше не на отец О’Конър, а на камината.

— Да, надявах се.

— Вие сте лицемер, отче.

Задавайки си за кой ли път въпроса дали предстоятелят му не е побъркан, отец О’Конър рече:

— Не разбирам защо говорите така.

— Защото ме смятате за пияница.

— О, не, не е вярно, отче.

— Точно така е, отче.

Отец Гифли премести чашата си по-близо до бутилката и си наля уиски.

— Преди близо трийсет години попаднах за първи път в бордеите. Не съм търсил като вас черна работа; така ми наредиха. На всички бе известно, че обичам доброто общество, приятните разговори. Сигурно бяха решили да ме излекуват от тази слабост, като ме накарат да се успокоявам, гледайки лицата на нещастните бедняци, и да се развличам в разговори с невежите. И да пия чая си в техните мизерни жилища. Знаете ли, отче, колко такива мизерни жилища има в този милосърден град?

— Твърде много са, отче, разбирам.

— „Твърде много“ е обобщение, което можеш да използваш в проповедите от амвона, за да внушиш на паството благочестив ужас. А всъщност те са почти шест хиляди и в тях са наблъскани около осемдесет и седем хиляди души. Живея в центъра на тази помийна яма вече трийсет години.

Отец Гифли приседна на края на масата и се усмихна тържествуващо.

— И мога да кажа, че съм проповядвал, без да изпитвам „благочестиво“ високомерие.

— Искате да кажете, че аз…

— Искам да ви обърна внимание върху една възможност и да ви припомня, че ваш дълг е да служите еднакво на всички, до последния неграмотен клетник в моята църква.

След като натърти съвсем преднамерено на притежателното местоимение, отец Гифли позвъни на икономката и й нареди да вдигне масата.

— Това е всичко, което исках да ви кажа.

После отиде до прозореца и насочи вниманието си към семафорите на железопътната линия.

 

 

В четири часа следобед вече се здрачаваше. Зад прозореца на стаята, където живееха Фиц и Пат Банистър, небето бе притъмняло. В полумрака Фиц различи рамото на Пат над завивките. Стана и го разтърси.

— Четири часът е.

Пат примигна и разбра веднага за какво става дума.

— Слава богу — каза той най-сетне и отметна одеялото. — Май ще вземем някоя пара.

Когато стигнаха до леярната, пред вратата чакаха Хенеси и Фаръл. Спореха за нещо. Бяха им платили по шест пенса на час. Мълхол бе вътре и настояваше за девет пенса. Пат отиде в касата и получи шест шилинга за дванайсетчасовата си работа. Фиц, който беше постоянен работник, можеше да си вземе надницата чак на следващия ден.

— За извънреден труд ще платим само на постоянните ни работници — говореше касиерът. — На временните не се полага.

— Ние се разбрахме за девет пенса — рече Мълхол.

— Вече казах — отсече чиновникът.

— Но Джим Ларкин разправя друго — настоя Мълхол. — Той е преговарял за девет пенса на час. Ще се оплача.

— Хич не ме заплашвайте с мистър Ларкин. Няма за какво да се разправяме с него.

— Може би той ще има какво да ви каже — отвърна Мълхол. После взе шестте шилинга, които касиерът бе сложил пред него, и излезе.

— Да идем да пийнем, а? — предложи Пат, докато те все още спореха на вратата.

— Без мен — каза Фаръл.

Фиц се обърна към него.

— Хайде де, ела. Имам да ти връщам.

— А ти? — обърна се Пат към Мълхол.

— Мисля да кажа на Ларкин… — отговори другият, борейки се с изкушението.

— Пийни едно, пък после иди при него.

— Ларкин не понася миризмата на алкохол — рече Пат. — Веднъж ми каза, че ще доживея деня, когато над развалините на пивоварната „Гинес“ ще поникне трева.

Тази мисъл, изглежда, разстрои Хенеси.

— Едно малко питие просто ни се полага за труда, господа — настоя той.

Тръгнаха всички с ясното съзнание, че този път имат достатъчно пари да се почерпят, крачеха важно по улиците, огласяни от грохота на трамваите. Единствен Хенеси изоставаше от групата.

— Господа — подвикна той, — почакайте малко, имайте милост към скования от ревматизъм човек!

Другите забавиха крачка. Мълхол му каза през смях:

— Ако пооставиш малко нощем жената на мира, тогава ще ходиш по-леко.

— Това е единствената утеха за бедняка — добродушно отвърна Хенеси.

Като свиха от главната улица, Фиц мушка в джоба на Фаръл няколко монети, за да може, като му дойде редът, и той да почерпи, без да се притеснява. Вървяха между високи, полуразрушени къщи. През прозорците мъждееше слабата светлина на свещи или петромаксови лампи, само тук-там се открояваше яркобялото газово осветление. Пред тях един фенерджия се спираше до всеки стълб, със заучено движение вдигаше високо дългата си тънка факла и оставяше след себе си низ от запалени фенери. Железните огради на къщите лъщяха с влажен блясък. Фиц наблюдаваше фенерджията. Паленето на фенери винаги го хипнотизираше. Той каза сякаш на себе си:

— Като малък исках да стана фенерджия.

— Този от Газовата компания ли е? — запита Пат.

— Не е компания, а корпорация — отговори всезнаещият Хенеси. — Там имат право на пенсия. Веднъж този тука за малко не си загуби мястото.

— Кой е той? — попита Мълхол.

— Баги Конлън — отвърна Хенеси. — Доста обича чашката и една вечер, след като запалил фенерите, влязъл в кръчмата и попаднал на добра компания. След няколко часа така се натряскал, че забравил за фенерите. Все повтарял, че има работа и не трябва да го задържат. Най-сетне излязъл и видял, че фенерите са запалени; решил, че трябва да ги угаси. Захванал се, значи, да ги гаси и половината град потънал в пълна тъмнина, докато не го арестували за нарушаване на обществения ред.

Работниците влязоха в кръчмата на Котър и си поръчаха греяно уиски.

 

 

Дрипите и брадата привлякоха вниманието на отец О’Конър. С преметнатата си на рамо торба и вързаното през кръста въже този човек му напомняше рисунките на странствуващи богомолци от детските книжки. Свещеникът го докосна леко по рамото. Бекона, който съсредоточено ровеше в една голяма кофа за смет, бавно се изправи и се обърна. При вида на свещеника той свали шапка. Отец О’Конър бръкна в джоба си и му подаде един шилинг.

— Да ви благослови господ и света Дева Мария — каза Бекона.

— И вас също — отвърна отец О’Конър.

Той погледна към градския часовник. Видя, че е още рано да се връща в църквата и няма закъде да бърза.

— Намерихте ли нещо ценно? — попита той. — Някаква дреха или нещо такова?

— Не, тук не — отвърна Бекона. — Тук дрехи не могат да се намерят.

— Да не би да търсите… храна? — попита отец О’Конър, ужасен от тази мисъл.

— Намира се и по някоя огризка — каза Бекона, — ама много рядко.

— А защо?

Тази липса на въображение слиса Бекона, но шилингът налагаше да бъде по-снизходителен.

— Защото това е театрална кофа за смет — обясни той.

В първия момент отец О’Конър не проумя за какво става дума. После се сети, че сляпата стена зад него принадлежеше на Кралския театър, значи кофата не бе градска собственост.

— Разбирам — каза той и вдигна очи към небето, за да скрие усмивката си.

Сивото небе го погледна навъсено отгоре. Над тясната улица се виждаше само една ивица от него, но и тя бе достатъчна да побере цялото отчаяние на зимния град. Отец О’Конър бързо сведе очи. Мрачното небе, дългата мокра, унила стена, тясната уличка, изровената настилка — всичко около тази дрипава фигура внезапно я превърна в отрицание на Бога. Нима човекът трябва да вони на мръсотия и да рови в кофите за смет?

— А какво може да се намери в една театрална кофа? — попита той.

— Фасове от пури и цигари, недопушени през антракта — отвърна Бекона. — Хората тъкмо запалят, а звънецът звънне и те ги захвърлят след няколко дръпвания. Въобще около театрите доста нещо за пушене може да се намери.

Той бръкна в джобовете си.

— Ето например какво съм събрал — рече Бекона и показа трофеите си.

Отец О’Конър си даде вид, че гледа с интерес. Усети как мускулите около устата му потръпнаха и бързо обърна глава встрани. Може би отец Гифли беше прав. Може би той не трябваше да гледа твърде отблизо такива неща, преди да се е научил да владее изражението на лицето си.

— Както виждам, провървяло ви е — каза той.

— Наистина ми провървя, отче — добави Бекона. Порови в джоба си и извади друга находка.

— Какво е това? — попита отец О’Конър.

— Скъсана струна от чело — отговори Бекона. — Това е вид музикален инструмент.

В съзнанието на отец О’Конър изплува образът на Иърлинг, зачервен и лъхащ на уиски. Спомни си светски разговори и усмихнати хора с изискани маниери. Опита се да прогони тези образи и мисли. Завинаги бе обърнал гръб на техния свят.

— За какво служи? — попита той.

Бекона опъна струната в цялата й дължина.

— Няма по-добро средство срещу ревматизъм — каза той. — Познавам много каруцари, които ще ми дадат два пенса за нея. Разгледайте я, ако искате.

Но отец О’Конър отказа и дори отстъпи малко назад. Струната бе намерена в кофа за смет, а ръцете, които му я подаваха, бяха мръсни. Бекона реши да не настоява и продължи:

— Седмично каруцарите пренасят на гръб по трийсет и пет тона въглища нагоре-надолу по стълбите, в студ и дъжд. От мокрите торби гърбовете им бързо се сковават от ревматизъм. И единственият лек е струна от чело около кръста, опасана на голо.

Някой по-възрастен човек би се засмял. Но отец О’Конър остана сериозен.

— Как може да вярват в подобно нещо! — каза той укорително.

— Струната помага, ще знаете — настоя Бекона. — Като е нова, не върши работа, но щом потта от пръстите проникне в нея, тя придобива целебна сила и извлича отровата. Затова само старите струни помагат срещу ревматизъм.

— Глупости — рече отец О’Конър.

Бекона не каза нищо. Но внимателно прибра струната в джоба си. Внезапен порив на вятъра развя дрипавото му палто, а отец О’Конър сграбчи шапката си да не литне.

— И двамата ще хванем ревматизъм, ако продължим да стоим тук — рече свещеникът.

Бекона разбра, че разговорът е приключен, докосна почтително шапката си и се затътри напред.

Отец О’Конър пое по посока на главната улица, разстроен от нищетата, която го обграждаше отвсякъде и преследван отново от въпроса как да облекчи страданията на бедняците. Очевидно трябваше да се създаде благотворително дружество. Отец Гифли не бе направил нищо по този въпрос — трудно беше да проумее защо. Нямаше да е леко да се разбере с него. А се налагаше да го моли за разрешение.

Реши да не се спира пред нищо. Няма да се остави да бъде разколебан поради собствената си гордост; трябва да изтърпи обидите в пълно смирение. Ала все пак имаше нужда от помощ и съвет. Отец О’Конър се сети, че може да получи помощ от семейство Брадшоу. Внимателно обмисли въпроса: от една страна, бе си дал дума да обърне гръб на удобствата и светските компании, а от друга, нужни му бяха съвет и напътствие; при това в душата му се прокрадна опасението, че може би просто търси оправдание за едно приятно и ободрително посещение. Отец О’Конър повървя с тези мисли в главата, докато, без да се усети, се озова в трамвая за Кингстаун.

— А сега, за нашите девет пенса на час — рече Мълхол, когато пиеха второто уиски.

— Карингтън вика, че нищо не можете да направите — обади се Фиц.

— И ние също — каза Фаръл. — Нали не работим в леярната. Няма къде да мърдаме.

— Имам предложение — рече Мълхол и понижи глас. — Това вече са го опитвали в Белфаст.

— Хич не ми се захваща с неща, дето са ги правили в Белфаст — намеси се Хенеси.

От греяното уиски страните му бяха пламнали. Погледът му блестеше. Докато говореше, хитрите му очички шареха из кръчмата и поглъщаха и кавги, и сладки приказки.

— Чух веднъж за някаква лотария — обясни Хенеси. — Първата награда била една седмица безплатна почивка в Белфаст. А знаете ли каква била втората награда?

Той помълча, за да прикове вниманието им. После каза:

— Втората награда била две седмици безплатна почивка в Белфаст.

Всички избухнаха в смях, с изключение на Фаръл, който се обърна към Мълхол:

— Как предлагаш да си вземем деветте пенса?

— Ето как. Леярната си доставя въглища от „Догет и Ко“. Добре. Следващия път, като ми рекат да карам за леярната, отказвам.

— И каква полза от това? — възрази Хенеси. — Само ще те уволнят.

— Няма да ме уволнят, ако всички от „Догет и Ко“ ме подкрепят.

— Тогава могат да си го изкарат от нас — намеси се Пат.

— Няма да стане, ако и работниците от „Нолан и Кийс“ също ни последват — каза Мълхол.

Всички се замислиха. В първия момент предложението им се стори неосъществимо, но малко по малко започнаха да прозират смисъла му.

— Вие ни подкрепете и ние ще ви подкрепим, така ли? — запита Пат. Той вече обмисляше възможностите.

— Точно тъй — потвърди Мълхол.

— Ами ако уволнят някого — предположи Пат. — Да речем, че наредят на някой каруцар да извози въглища, а той откаже и го уволнят. Тогава какво?

— Всички спираме работа — отвърна Мълхол.

— Но част от въглищата ние си доставяме направо от нашите кораби — отбеляза Фиц.

— Като започнат да товарят, ще кажем на нашите да не разтоварват — продължи Мълхол.

— Но така само за седмица целият град ще бъде парализиран — разтревожено се обади Пат.

— А защо не? — настоя Мълхол. — Така направиха и в Белфаст.

— За три шилинга? — скептично запита Хенеси.

Изведнъж Фаръл удари по масата и изръмжа:

— За принципа!

Лицето му бе потъмняло от гняв. Хенеси се сви уплашено.

— Не исках да обидя никого — стреснато каза той.

— Ето къде е бедата — рече Фаръл. — В тоя град няма нито един принципен човек. Имах постоянна работа на пристанището, докато отказах да платя пиенето на един предприемач, който ни беше завел в кръчмата на брат си да ни даде надниците. И оттогава съм без работа.

Фиц сложи ръка на рамото му.

— Все пак Хенеси има право — каза той. — Става въпрос само за три шилинга. Никой профсъюз няма да затвори цяло пристанище заради това.

— Ларкин ще го направи. Разбрали сме се с него — продължи да настоява Мълхол.

— Да, но с транспортните фирми, не и с леярната.

— Ларкин определи надницата на каруцарите. Тя важи за всички.

— Той може да рискува да затвори пристанищата, както предполагаш — рече Фиц, — но Секстън и Британският изпълнителен комитет няма да се съгласят. Много скъпо ще излезе.

— Ако Ларкин реши да го направи — упорствуваше Мълхол, — пет пари не давам какво ще кажат или ще си помислят в Изпълнителния комитет. Още утре след работа ще отида да говоря с него.

— Ще дойда с тебе — каза Пат.

— А ти? — обърна се Мълхол към Фиц.

Пат се намеси:

— Фиц не може да дойде. Утре е на смяна по това време.

— Можете да кажете на Ларкин, че ще ви подкрепим, ако стане нужда — рече Фиц, — но е истинска лудост.

— Ето това исках да чуя — доволно каза Мълхол.

— Ами ти? — обърна се Пат към Хенеси.

Хенеси отговори с въздишка:

— За беда никога не съм имал постоянна работа, че да стана член на профсъюз.

През затворената врата на кръчмата се чу песен — дрезгав, но мелодичен глас, който привлече вниманието на Мълхол.

— Знам кой е — каза той.

На стъклената врата се появи сянка, после някой дълго време се бори с дръжката и накрая се вмъкна вътре. Беше Бекона. Запремигва от светлината. Кучето му първо позна Мълхол и излая за поздрав.

— Какво искаш — пари или нещо за пиене? — попита го Мълхол.

— Едното или другото, а може и двете — добродушно рече Бекона.

По брадата му имаше ситни капчици, а просмуканите му от влагата дрипи започнаха да издават неприятна миризма. Мълхол го представи на другите и го покани да седне. Бекона с благодарност се настани между тях.

— Какво те води насам? — попита го Хенеси.

— Ами, квото се намери — пари или пиене — отвърна старецът.

Мълхол поръча халба бира. Бекона изсипа пясъка от плювалника и наля в него на кучето. То лакомо започна да лочи. Бекона вдигна тост за присъствуващите.

— Господ здраве да ви дава — каза той.

— Пий си пиенето и запази благословиите за себе си — рече Мълхол. — Един бог знае какво може да ти донесе благословията на Бекона.

— Няма да е за лошо — каза старецът. — Днес моята благословия е особено ценна.

Той остави чашата и се обърна към всички:

— Имах небивал късмет. Един млад свещеник ми даде цял шилинг. Та ядох супа и картофи в благотворителната кухня на „Св. Франциск“, взех си дори чаша какао и филия хляб. Така се надумках, че едва се довлякох дотука.

Той затърси нещо под палтото си.

— Иска ли някой от вас, господа, да прегледа днешния вестник?

Хенеси протегна ръка.

— Откъде го взе?

— Намерих го в една кофа за смет.

— Не е пострадал от влагата — каза Хенеси, който разлисти с критичен поглед страниците и забеляза, че са съвсем сухи.

— Много специална кофа, с капак. И беше толкова голяма, че цял можеш да влезеш вътре и да се скриеш от дъжда. Така казах и на свещеника, дето ми даде шилинга.

Хенеси, който вече си бе сложил очилата, свали вестника и се обърна към останалите:

— Тук пише, че се предлагат хиляда лири награда на онзи, който знае нещо за изчезналите кралски скъпоценности или има сведения за тях.

Мълхол отбелязал:

— Сега вече знаем защо Бекона по цял ден рови из кофите за смет.

— Ще ви кажа още нещо, за да ви спестя труда да четете вестника — рече Бекона. — Вече няма да плащате пиенето на предприемачите.

Забеляза, че всички го гледаха с интерес.

Хенеси свали вестника; Мълхол остави чашата си; Фиц погледна първо Бекона, после Фаръл. Фаръл се облакъти на масата.

— Какво, какво? — попита той.

Удивен от интереса, който бе събудил, Бекона обясни:

— Снощи Ларкин се споразумял с корабовладелците да се забрани на предприемачите да викат докерите в кръчмите и там да им плащат надниците.

Всички погледнаха към Фаръл.

— Трябва да отидеш в съюза — каза му Мълхол.

— На твое място бих тръгнал веднага — настоя Пат.

Мълхол изглеждаше щастлив. Не бе очаквал, че вярата му в Ларкин толкова скоро ще се оправдае. Фаръл се надигна колебливо.

— Ако ме извините… — започна той.

Въпреки важната вест беше му съвестно да тръгне, преди да почерпи на свой ред.

— Хайде, тръгвай — подкани го Фиц — стига с тия церемонии.

Фаръл излезе, а Бекона го проследи с поглед, почеса се по главата и попита смутено:

— Кво, по дяволите, сторих на вашия приятел?

— Нищо, Бекон, ни напълно заслужи бирата си — отговоря Мълхол.

Фиц се усмихна. Той също усещаше трепета на нова, смътна надежда.

 

 

Хенеси и Бекона си тръгнаха последни. И двамата леко залитаха. На Чандлърс Корт Бекона седна на мокрите стъпала, изкашля се, за да си пречисти гърлото и запя. Хенеси се сети за жена си.

— За бога, млъкни — жално каза той.

— Добре — съгласи се Бекона, — ама ела седни до мене да си побъбрим.

— Не смея… с тоя ревматизъм.

— Нали ти предложих лек.

— Не мога да ти дам два пенса. И без това вече достатъчно изхарчих.

— Както искаш. Всеки каруцар с радост ще ми даде два пенса за струна от чело.

Внезапно Бекона се сети нещо.

— Кой беше оня младия, дето седеше с вас в кръчмата?

— Тъмнокосия ли?

— Да, той същия.

— Фицпатрик. Решил е да си сложи хомота.

— Аха, ще се жени, значи. Щом го е хванала тая зараза, отърване няма.

— Работи в леярната.

— Той ме черпи една бира, господ здраве да му дава.

— И знаеш ли къде се гласи да живее, като се ожени?

— Не, кажи ми.

Хенеси посочи с палец през рамото си към Чандлърс Корт номер трети. Бекона го изгледа недоверчиво.

— Не може да бъде! — възрази той.

— Да бе, когато семейство Кени напусне квартирата си.

Това беше новина.

— След две седмици заминават за Америка. И аз бих искал да отида там.

Но Бекона пак се сети нещо.

— Ами ако намериш кралските скъпоценности или въобще забогатееш, ще идеш ли в Америка?

— Отдавна ми се ще да ида във Франция.

— Французите живеят доста особено — каза Бекона. — Много разпуснато, във всеки случай.

— Иска ми се да видя лозята им.

— Не ти ли стига тукашният портър?

— Говоря ти за гроздето. За чудесните бели гроздове.

— Има и черно грозде.

— Вкусвал ли си някога такова нещо?

— Е, как, всяка сутрин на закуска — каза Бекона, придавайки си важност — и по два пъти на ден в неделя.

— Гроздето е най-вкусното нещо на света — рече Хенеси.

— Да де, нали само с него са ме отхранили — продължи Бекона със същия тон.

— Като работех в една кухня на Мериън Скуеър — обясни Хенеси, — старецът там непрекъснато грозде ядеше. Цели две седмици всеки ден си хапвах грозде, защото все задигах по някоя чепка. Оттогава го обичам.

— Какво беше, черно или бяло?

— Черно.

— Дават го на болните — рече Бекона с тон на познавач.

— Хайде, аз да тръгвам — каза Хенеси.

Но на Бекона очевидно му се приказваше.

— Поседни малко, де — помоли той приятеля си.

— Не мога, опасно е. Ще ме стегне ревматизмът, а болката не се търпи.

Бекона мушна ръка под палтото си и извади струната от виолончело. Намръщи се така, че се виждаше само брадата му и във внезапен порив на човеколюбие каза:

— Ето, вземи я.

— Не, не мога — отвърна Хенеси.

— Нищо не ти искам.

— Не, не мога.

Бекона ядно изруга:

— Проклет инат! — развика се той. — Предложих ти я за два пенса, досвидяха ти се. Сега ти я давам просто така, като на съсед и приятел, а ти, дявол те взел, пак не я искаш. Може би въобще не си болен от ревматизъм, а?

Хенеси се огледа неспокойно.

— Не викай толкова — каза умолително той.

— Ако не се беше тъпкал с проклетото грозде — съвсем се разлюти Бекона, — нямаше да те хване ревматизъм.

Обзет от паника, Хенеси се примири.

— Добре, добре. Ще седна, щом толкова искаш.

Стъпалата бяха мокри. Хенеси потрепера и се загърна по-плътно с палтото си. Двамата седяха и тихо разговаряха — Хенеси, за да поизтрезнее, преди да се прибере при жена си, а Бекона, защото в сутерена не беше кой знае колко по-уютно; сега поне си имаше компания. Кучето клечеше до тях и обръщаше глава, наостряйки уши при стъпките на случаен минувач.

— Значи, ако намериш кралските скъпоценности, първата ти работа ще е да си купиш грозде, а? — попита Бекона.

— И ще ида във Франция — добави Хенеси.

— А пък аз бих си купил свирка — каза Бекона — и ще си остана тука, ще си свиря.

Войнствената нотка в гласа му изчезна. Токът му стана печален.

— Не искам много, нали? — добави той.

Помълчаха малко. После Бекона вдигна очи и се взря през дъжда в мрачното небе.

— Как мислиш, дали Исус Христос е там горе? — попита той.

— Да, и Света Богородица също — потвърди Хенеси и побутна шапката си.

— А дали ни вижда?

— Така пише в катехизиса.

— И през дъжда ли ни вижда?

— Мисля, че дъждът не му пречи.

Станаха и се отправиха към входа. Над тях всички прозорци по сивата фасада светеха в късния час. Тъкмо преди да влязат, кучето изведнъж наостри уши и излая. Огледаха се. Един висок мъж се приближи, спря, погали Рижко и каза:

— Добър вечер.

И двамата отвърнаха на поздрава. Мъжът отмина. Хенеси, чиито любопитни като на сврака очи отново светнаха всезнаещо, се вторачи в отдалечаващата се фигура. Той се обърна към Бекона.

— Знаеш ли кой беше това?

— Не го знам, ама се вижда, че е любезен човек — рече приятелят му, доволен заради кучето.

— Джим Ларкин — каза Хенеси, щастлив, че веднага е разпознал човека, за когото говореше цял Дъблин.