Джеймс Плънкет
Разблуден град (32)

Глава петнадесета

Портичката на зеленчуковата градина не беше заключена. Отворена беше и по-малката — към овощната градина. Там пък имаше и задна вратичка, през която се излизаше на пътя. А той водеше към дюните и морето.

Беше септември. Коя дата — отец Гифли не знаеше. Какъв ден — също нямаше представа. Може би четвъртък. Но пътят от санаториума до морето той вече познаваше добре. Забранено беше да се ходи там. Ала това не го притесняваше. Овощната градина бе окъпана в слънце, дъхтеше на ябълки и круши. Плодове бяха нападали тук-там по обраслата с трева пътека, в изобилие висяха по клоните над главата му, докато той ровеше в старата бъчва до оградата. Бутилката беше там. Огледа се, за да се увери, че никой няма да го види. После мушна уискито под дрехата си, промъкна се през страничната порта и пое към дюните. Беше три часът. Знаеше това със сигурност. Джобният му часовник бе единственото нещо на света, което нямаше грешка.

В къпиновите храсти край пътя жужаха оси. Скоро те щяха да умрат. Харесваше тънките им телца на черно-жълти пръстенчета. Бяха нежни, жестоки и невинни. Пясък, донесен от морския вятър, се сипеше върху широките носове на черните му обувки. Пясък лежеше под живия плет на малки сиви и сребристи купчинки, също навети от вятъра. Пясъкът беше като духа — вездесъщ. Скоро ще проникне и в чорапите му.

Пътят се губеше под свода на железопътния мост. По перилата бяха надраскани любовни признания и цинизми. Краката на отец Гифли затънаха в мек пясък. Той се заизкачва между купчинки сухи водорасли и мидени черупки. Пред него беше морето — спокойно, поръбено с тънка ивица пяна. Водната шир бе залята от слънце. Свещеникът намери една падинка, където се скри от чужди погледи. Хоризонтът бе някъде далеч, шумът на морето навяваше мисли за вечност и неизбежност. Отец Гифли седна на пясъка и отвори бутилката.

 

 

В Кингстаун, който беше малко по-близо до Дъблин, Иърлинг завъртя ключа в ключалката и влезе в дома си. Беше отсъствувал повече от два месеца. А сега се питаше защо изобщо се връща. Прислугата отдавна бе освободена. Подът на антрето бе покрит с вестници и писма. Въздухът беше застоял и неприятен. Иърлинг също усети нужда да пийне нещо. Но в къщата нямаше нито капка. Той събра писмата и машинално обиколи всички стаи. Навсякъде бе подредено. Всичко си беше на мястото. Дръпна завесите. Отвън нахлу слънчева светлина. Отвори прозореца и стаята сякаш оживя. Като че ли си пое дълбоко въздух. Той седна на масата и започна да преглежда писмата.

 

 

Към шест часа бутилката беше празна. Ала отец Гифли не се притесни. Предвидливо беше напълнил едно плоско шише, което щеше да му стигне за вечерта. А сега блаженно съзерцаваше пустото море и спокойно размишляваше за безсмъртието и вечността. Скалите, пясъкът, морето, залязващото слънце — това е вечността. Несъмнено и те са се променили малко през милиардите години на съществуването си и сигурно и техният край ще дойде някога. Но те са тук много, много отдавна. Достатъчно отдавна за всеки разумен човек. Хората се променят с всяка епоха, дори с всяка минута, но човечеството остава. И то съществува. Достатъчно отдавна. Дори повече от достатъчно. Това е безсмъртието или поне частица от него, която многострадалното му и обременено въображение можеше да обхване. А отвъд и над тази вечност и това безсмъртие е Бог или Нещото, което е Всесилно. Ако някога Дяволът стане Всесилен, тогава пък той ще бъде Бог и порядъкът на божието творение ще се преобърне мигновено. Няма да се промени просто оттук нататък, а ще се върне обратно там, в самото начало. Ала в Бога и в Божествения порядък няма промени, няма скрити възможности. Всичко Съществува. Няма Беше или Ще бъде. Дяволът няма на какво да се надява. Клетият дявол. Амин.

Отец Гифли реши да подари нещо на морето, както обичаше да прави като дете. Извади молив, откъсна листче от бележника си и надраска:

Времето отнема всичко. Тези думи написа един безумец на брега на един безумен остров.

Пъхна бележката в бутилката, запуши я с тапата и я хвърли колкото можа по-навътре в морета. Не отиде много далече. Видя как вълните я понесоха нагоре-надолу. Присви очи, за да може да я различи. Зрението му беше отслабнало.

 

 

През това време военният кораб беше отплавал от пристана до Северната стена, гражданите вече не махаха и не викаха, медният рев на оркестъра на брега бе секнал, Мери и мисис Мълхол се връщаха към Чандлърс Корт. Сбогуването бе свършило, Фиц стоеше облегнат на парапета на палубата, гледаше как долу водата кипи, порена от острия кил. Всичко на брега му беше познато — всеки склад, всеки кран, който издигаше костелива снага край Южната стена. Видя портата на „Догет и Ко“, вратата на „Нолан и Кийс“, газомерите на Газовата компания, нагънатия ламаринен покрив на четвърти цех в двора на леярната, където беше водният резервоар. Надяваше се, че са намерили човек, който може да се справя с тази работа. Близо до Гълъбарника, където реката се разширяваше, той видя брега, по който се бяха разхождали с Мери, и плажа на Шелибенкс, където й бе предложил да се оженят. Там, край солените езерца в пясъка, играеха деца. Запита се дали и те не търсят раче, което крие парички в кесийката на коремчето си. Надалеч се виждаше Мартеловата кула и къщите по брега на Сандимаунт.

Един войник го попита:

— Имаш ли огънче?

Фиц извади кибрит и му предложи цигара. Той си взе. Вятърът угаси клечката. Драсна нова и скри огънчето между дланите си. Запалиха.

Сърцето му беше изпълнено с мисли за Мери. С всеки изминат миг разстоянието между тях се увеличаваше, всяко завъртане на витлото го отнасяше все по-далеч и по-далеч от нея. Но сега тя ще получава редовно пари. Децата ще има какво да ядат. Наемът ще бъде платен. По време на службата си в кралския армейски корпус той ще изучи професията на механик или на шофьор. А като се върне, сигурно ще си намери работа. Само да се върне. Но каквото има да става, ще стане.

Войникът изглеждаше самотен и се облегна на перилата до Фиц. И той беше от Дъблин.

— Странно чувство, а? — рече той.

Гледаше планините, които обграждаха залива. Като в сън плуваха по море от вода и слънчева светлина. С цветовете на дъгата.

Двамата пушиха известно време мълчаливо. Пред тях се извиси Черният фар, после корабът го отмина, излезе най-сетне от реката и се плъзна в залива. Някъде далече се чу камбанен звън. Корабът ускори ход. Ирландия остана зад тях. Пред тях беше Англия и военните лагери, а после — континентът. Чужда реч, непознати страни, разрушени градове. Война.

 

 

Бутилката все се връщаше при отец Гифли. Три пъти я запраща в морето. Три пъти вълните, след дълго колебание, отново я изхвърляха на брега. На третия път водата я избута почти в краката му. Той я грабна ядосано и я разби в една скала. После съвестта му се обади и той внимателно събра счупените стъкла. Отнесе ги сред дюните и ги зарови в пясъка, за да не се пореже някой с боси крака. При това сам си поряза палеца. Кръвта се стече по ръката му, попи в ръкава и на маншета на ризата му се появи червено петно. Превърза се с носната си кърпа. Болката го ядоса. Отпи от плоското шише, колкото да се поуспокои, но си остави достатъчно за по-късно.

 

 

От писмото на мистър и мисис Брадшоу, носещо дата 19 юли, Иърлинг узна, че са били в Портсмут и са наблюдавали военноморските маневри, денят бил чудесен, атмосферата в града празнична и крайбрежната улица изпълнена с народ. Пишеха, че през септември се връщат в Ирландия, но не в Дъблин. Щели да отседнат у роднините на мисис Брадшоу в Килкени, докато си намерят къща за постоянно. Надявали се на скорошна среща с Иърлинг.

Писмото беше отпреди два месеца. Но му се стори, че сякаш е писано преди двайсет години. Иърлинг пъхна останалите писма в джоба си и стана. Беше решил да замине за Лондон. Не заради войната. Войната нямаше значение. Тя не се водеше нито тук, нито там. Но той от дълго време просто не можеше да си намери място. Нито край езерата и реките на Конемара, където прекара в риболов и мечти два твърде скучни месеца, нито между хората, с които се срещаше в клубове и хотели, нито по големите и малки улици на Дъблин. В Ирландия нищо повече нямаше да се случи. Поне на него. Никога нищо не му се беше случвало тук. А в Лондон, макар и за кратко време, но сякаш преди цяла вечност, животът бе разкрил пред него опасните си страни. Може би в Лондон това ще се случи отново. Разбира се, няма да е съвсем същото. И няма да му разбие сърцето.

Приближи се до пианото и вдигна капака. И то изглеждаше самотно. Лекичко натисна един клавиш. Музикалният тон сякаш сепна стаята. Беше нежен, лъчезарен, тъжен. Иърлинг затвори капака. Време беше да тръгва. Нямаше за какво да стои повече тук. Той затвори прозореца и излезе. Вратата щракна и се захлопна зад гърба му.

 

 

Докато отец Гифли вървеше по обратния път, по моста премина влак. Той чу как тракането на колелата се приближава и спря, за да погледа. Две деца на един прозорец видяха облечената в черно фигура и замахаха с кърпички. И той им махна. Небето бе порозовяло и багреше полята, пръскаше червеникави отблясъци по повърхността на морето. Продължиха да си махат — децата с белите си кърпички, той със своята, изцапана с кръв, докато влакът се отдалечи и заприлича на гигантска черна гъсеница на фона на полята и аленеещия небосклон.

Отец Гифли тръгна отново. Осите все така жужаха над живия плет. Къпините проблясваха в привечерната светлина. Той още чуваше нестихващия шум на морето.