Джеймс Плънкет
Разблуден град (31)

Глава четиринадесета

Както съобщиха вестниците, на празника на св. Патрик времето беше доста студено, но полезно за здравето и свежо. Навсякъде можеше да се види трилистната детелина. В катедралата и в другите църкви службите бяха посветени на светеца покровител на Ирландия, свещениците четяха проповеди на ирландски пред тълпи богомолци. Един гостуващ английски свещеник напомни на ревностните католици, че преди хиляда и петстотин години великият баща и приятел на Ирландия се е възнесъл в небесата, където звучи музика. Друг говори за самоуправлението и предрече, че часът на национално освобождение е близък. На витрините на градските магазини, както и на подредената от Кийвър, бяха изложени само стоки, произведени в страната, а жителите на Дъблин; повечето от които не работеха на празника, отидоха да гледат надбягванията в Болдойл или излязоха извън града с влакове, трамваи и омнибуси. Зелени знамена се развяваха от Дъблин до Брей; но не и в Кингстаун. Изключение, което потвърждаваше правилото.

Членовете на „Ирландската лига“ се оплакаха на кмета от Пощенската служба, която отказваше да приема колети, адресирани на ирландски. В Двореца бе устроен бал по случай празника на св. Патрик и прекрасната музика на оркестъра, танцуващите двойки, красивите тоалети на дамите, ярките, разноцветни мундири на военните и фраковете на благородните господа се смесваха в приятен калейдоскоп от багри и хармония. Преди това Негово превъзходителство вицекралят присъствува на тържественото посрещане на знамето пред двореца и направи преглед на парада на Втори ескадрон от Западния конен полк. Изпълнени бяха маршове и „Боже, пази краля“, „Радвай се, преславни свети Патрик“, защото „Британия царува над морята“.

Хенеси също направи преглед на парад. Това бе шествие на членовете на Ирландското национално братство на лесничеите; носеха шапки с пера и тесни бричове, преминаха от площад Парнел до църквата в Донибрук, начело с представителна група на женската секция — дами с дълги пелерини. В чест на празника Хенеси бе сложил на ревера си детелина, за която плати на търговеца едно пени и му каза да задържи рестото. Според него времето беше студено и полезно за здравето, но не и свежо. На върха на носа му непрекъснато се образуваше досадна капка, защото духаше силен вятър, а той страдаше от хроническа хрема. Няколко пъти си избърса носа, но тя отново се появяваше. Като конска муха, помисли си Хенеси.

Това обаче не развали настроението му. От няколко седмици имаше редовна работа, при това не му плащаха лошо. Поне за още петнайсетина дни беше осигурен. Пък после ще му мисли. Засега имаше малко пари, днес беше национален празник, можеше да послуша музика и да позяпа парада.

А парада си го биваше. Лесничеите с техните шапки с щраусови пера, ризи с жаба, високи ботуши и зелени пелерини, поръбени със златни галони, му напомняха за славните времена на Ерин. Редица след редица членовете на братството преминаваха край него горди, наперени, а Хенеси ги гледаше със сияещи от възторг очи изпод периферията на бомбето си, изпънал се по войнишки, и си мислеше — ето Робърт Емет Хенеси, ето Алоисиъс Улф Тоун^[1]. Чу оркестъра и сърцето му заби учестено, кръвта закипя в жилите му. Свиреха (но в маршов ритъм, веднага отбеляза той) „Скъпоценен накит носи тя“ — песен, в която се разказваше за една девойка, закичена със скъпоценен накит, сам-самичка прекосила Ирландия надлъж и нашир, без да се страхува от крадци и разбойници.

Хенеси повтори наум:

Нищо, времената че са мътни —

син на Ерин с пръст не ще ме бутне.

Любят те жените и златото,

но скъпят честта си и доброто.

И за Робърт Емет Хенеси, сина на Ирландия, честта и добродетелта бяха по-скъпи от всичко, и за Алоисиъс Улф Тоун — също.

Шествието отмина, музиката затихна в доста студения, но полезен за здравето и свеж мартенски въздух. Хенеси вече беше ходил на църква. Време бе да полее детелината. С греяно уиски.

— Студеничко, а? — рече той, като си поръча питието.

— Полезно е за здравето — отвърна кръчмарят.

— По-добре, отколкото да вали — намеси се един от посетителите.

— Свежо е — съгласи се кръчмарят.

Хенеси обърса капката от върха на носа си и се усъмни дали кръчмарят щеше да говори така бодро за времето, ако трябваше да стои на улицата. Но златистата течност в чашата му и ароматната пара, която се издигаше от нея, го омилостивиха.

— Е, хайде наздраве — рече той и вдигна чашата.

— Slaintè^[2]! — отзова се кръчмарят.

Другият посетител одобрително се усмихна.

— Ето това вече гали ухото — обърна се той към Хенеси, — ирландец да говори на родния си език, дори и да не го знае кой знай колко, добре.

— Честно казано — призна си кръчмарят, — аз знам само slainte, conus tawtoo^[3] и още няколко думи.

— Виждаш ли — рече непознатият насърчително, — все пак знаеш туй-онуй.

— Ако ми се наложи да изповядам греховете си на ирландски — каза кръчмарят, — така и ще си остана без опрощение.

Очевидно той не искаше да го ласкаят.

— А вие знаете ли добре ирландски, сър? — обърна се вежливо Хенеси към другия си събеседник, чиито познания и добри маниери му направиха впечатление.

— Горе-долу — отговори той, — учил съм го в училище.

— Тая сутрин в църквата свещеникът чете проповедта на ирландски — съобщи им Хенеси. — Приятно беше да се слуша.

— Ти разбра ли нещо? — попита кръчмарят.

— М-м-и… не — призна си Хенеси.

— Ами тогава какъв смисъл има — заяви кръчмарят, който броеше празни бутилки и ги нареждаше в една каса.

— Та нали е в чест на покровителя на страната ни — обясни Хенеси.

— А свети Патрик говорил ли е ирландски?

— И още как — отговори непознатият.

— Виж ти аз пък да не знам — рече кръчмарят.

— И ирландски, и латински — потвърди Хенеси.

— Е, за латинския е ясно — съгласи се онзи. — Че нали латинският е бил езикът на Светата църква.

— Ако не е знаел ирландски — настояваше на своето Хенеси, — как тогава е могъл да обясни нашата свята вяра на ирландските принцове и господари? Те не са знаели и дума английски.

— Говорел е на френски — поправи го непознатият.

— Че как така?

— Ами така — натърти другият. — Родният език на свети Патрик е френският.

— Е, значи на френски — поправи се Хенеси. — Надали и една ирландска принцеса е говорила френски.

— Честно казано — възрази събеседникът му, — някои може и да са го знаели. Ако си спомняте, търгували са много с континента.

— Вярно — каза Хенеси и кимна с вид на човек, добре осведомен по тези въпроси.

Кръчмарят стовари касата с празните бутилки на тезгяха; затисна палеца си и изруга гръмогласно. Но тозчас се извини и добави:

— Бас държа, че нашият светец не е знаел точно този език.

— Не съм много сигурен — възрази непознатият, — може да е бил доста избухлив.

— Понякога сам господ е говорил чрез него — каза Хенеси.

— Така е. Например като постил на планината Кро Патрик и се борил с дявола. Освен това той е измолил от бога правото да бъде съдник на галските народи в деня на Страшния съд.

— Доколкото знам, господ-бог му обещал — рече Хенеси.

— Лично аз не вярвам много-много на тия истории — обади се кръчмарят.

Той бе пуснал чешмата и държеше премазания си палец под водната струя.

— Е, тъй или иначе — каза Хенеси, — който и да бъде съдник, надявам се да се смили над нас.

— Така си е — омекна кръчмарят, — единствената разлика между всички нас е, че някои са лоши, а другите са още по-лоши.

— Амин — заключи непознатият.

Пиха по още едно в чест на празника и кръчмарят, който отначало се опъваше и не искаше да се черпи, защото било още рано, най-накрая отстъпи пред увещанията на ревностните патриоти. Вдигнаха тост за свещената кауза на Ирландия, за своите съотечественици у дома и в чужбина. След това си стиснаха ръцете, пожелаха си няколко пъти всичко хубаво и всеки пое по пътя си.

Хенеси усещаше главата си приятно замаяна. И на душата му беше леко. Всичко наоколо го радваше и той с удоволствие наблюдаваше празничното оживление по улиците. Обществените сгради бяха украсени със знамена, мъже и жени се бяха закичили със стръкчета детелина или кокетно ги бяха заболи на периферните на шапките си. В косите на момиченцата имаше вплетени зелени панделки, момченцата носеха малки арфи и розетки с лика на св. Патрик. Хенеси беше доволен, че успя да отиде на църква веднага след нощната смяна, предвидливо си бе взел сандвич за закуска. Сега можеше спокойно да се любува на тържествата, без да го мъчи глад. А по-късно, като се прибере у дома, ще даде на всеки вкъщи по някакво подаръче. Звънът на църковните камбани, шумът на уличното движение и гръмката музика на оркестрите се смесваха и издигаха като вълна на празничен възторг. Това беше Великият ден на Ирландия.

 

 

Когато камбаната на „Св. Бригита“ заби и прикани закичените с детелини енориаши на последната служба, отец О’Съливан отвори вратата на дневната. Там го чакаше отец О’Конър. Огънят весело гореше, голямата маса в центъра бе сложена за обед. Щяха да обядват по-късно от обикновено заради госта, преподобния отец Ернст Бьом от йезуитския орден, който се бе съгласил да каже броеницата и да произнесе проповед на ирландски на следобедното богослужение. Говореше се, че е виден учен, специалист по ирландските въпроси.

Икономката се бе постарала. Салфетките бяха подредени красиво, вазичка с детелини се зеленееше на бялата покривка.

— Мисис О’Горман е надминала себе си, нали? — отбеляза отец О’Съливан.

По старшинство той водеше енорийските дела в отсъствието на отец Гифли. Гостуването на важната особа го притесняваше.

— Забравила е да сложи купичката за измиване на пръстите — каза отец О’Конър.

— Купичката ли? — повтори другият свещеник и огледа безпомощно масата.

— Слава богу, че забелязахте — рече той, — ще й кажа веднага.

— Лесна работа — успокои го отец О’Конър.

Изглеждаше мрачен.

— Чудя се какво да му предложим. За аперитив, искам да кажа. Може би уиски?

— Според мене по-добре е шери.

— Ами да, шери, то се знае. Никак не разбирам от тия неща… А имаме ли шери?

— Погрижих се вече.

— Чудесно. Радвам се, че сте се сетили за това.

— Позволих си да поръчам и вино. За обеда. Задявам се, че нямате нищо против.

— Разбира се. Много предвидливо сте постъпили. Тези йезуити… Освен това той е от континента, нали?

— Германец е.

— Бьом. Да, разбира се. Добре че сте се сетили за виното. Щяхме да потънем в земята от срам.

Отец О’Съливан потри ръце и се усмихна. Хрумна му нещо.

— Знаете ли, това е направо смешно — рече той. — За празника на националния ни покровител някой трябва да произнесе проповед на ирландски и ние викаме германец.

Забеляза, че на отец О’Конър това никак не се стори забавно.

— Да не би нещо да не е наред, отче? — попита го той в отново се притесни.

— Моите почитания — мрачно отвърна отец О’Конър, — но трябва да ви кажа, че е така.

Той се обърна и погледна към окачения на стената надпис. Той все още висеше вдясно от огромната картина на Разпятието, предизвикателно червените букви и невзрачният му вид контрастираха рязко с подчертаната благопристойност на обстановката. Мястото му не беше тук, над тапицираните кресла, уютната камина, подредената с вкус голяма маса. Картонът бе пожълтял, краищата му се бяха огънали, но надписът беше изписан с едри, четливи букви:

ПОМНИ:

СВЕТИ ГРИГОРИИ ВЕЛИКИ Е КАЗАЛ:

УЧЕНОСТТА НЕ Е ДОСТАТЪЧНА.

И ТЕЗИ СА МОЕ ПАСТВО.

— Нали вече говорихме за това? — каза меко отец О’Съливан.

Беше смутен.

— Да, говорихме — потвърди отец О’Конър, — и съжалявам, че отново повдигам този въпрос.

— Ако махнем надписа и отец Гифли се върне, той с пълно право ще си помисли, че сме се възползували от отсъствието му и сме пренебрегнали авторитета му.

— Отец Гифли няма да се върне.

— Мога само да се надявам, че грешите.

— А освен това — упорито продължи отец О’Конър — с всичко това е свършено. Безсмислено е.

— Съгласен съм с вас. Но защо да не оставим надписа, докато се върне отец Гифли.

— За нас това наистина няма значение. И двамата сме свикнали със… странностите на отец Гифли. Но какво ще каже гостът ни?

— Може да не го види.

— Може да не го види — троснато отвърна отец О’Конър — само ако е сляп.

Отец О’Съливан каза печално, но без да дава признак, че е променил решението си:

— Съжалявам, че се тревожите за такова нещо.

— Безпокоя се само заради отец Бьом — отговори по-младият свещеник. — Ще реши, че тук има някакъв безумец с мания да драска по стените. Но както и да е. В края на краищата има пълното право да си помисли така.

И отец О’Конър отиде да напомни на икономката за купичката.

 

 

Във входа Хенеси се спря да помисли кого да посети първо — Бекона или семейство Фицпатрик. Реши да намине към Бекона по-късно. Беше му останало малко уиски — ще пийнат, ще побъбрят. А после ще се качи у дома си и ще вечеря. По случай празника го очакваше бекон със зеле. Още отсега предвкусваше удоволствието.

Вратата му отвори Фиц. Мери и децата бяха отишли на църква и да погледат празненството. Той покани Хенеси да влезе.

— Да не ти преча нещо?

— Ни най-малко — рече Фиц. — Сам съм, няма никой.

Стаята все още беше почти гола. Но в камината гореше огън, а счупената от полицаите маса бе пооправена. За столове Фиц бе приспособил дървени сандъчета. Той покани Хенеси да седне.

— Съжалявам, но нямаме столове като за пред хората — извини се той.

— Всичките тия месеци на борба донесоха много разрушения — съчувствено отбеляза Хенеси. — На всяка крачка се виждат следите.

— Според мене нещата вече се оправят — каза Фиц.

— Е, поне за някои — съгласи се Хенеси.

— Надявам се, че и за тебе.

— Да, тъй е — рече Хенеси. — Стъпих на краката си. Нощен пазач съм, на постоянно място.

Фиц се усмихна.

— Виждам, че тая работа много те влече.

— Наистина ми допада — съгласи се Хенеси. — Мога да не спя цяла нощ, но трябва ли да ставам рано, не ме търси.

Той извади пакет цигари и предложи на Фиц. Докато му подаваше цигара, продължаваше да бърбори. Искаше да раздели с приятеля придобивките си, без да му напомня, че по силата на обстоятелствата вече си бяха разменили ролите на благодетел и облагодетелствуван.

— Въобще хубава си ми е работата и нали разбираш, всичко е честно и почтено. И никакви неприятности заради профсъюза. Затуй съм и дошъл: да ти кажа, че искам да ме приемете. — Той помисли малко и добави: — Е, разбира се, нека да е скрито-покрито… поне засега.

— Няма проблеми — увери го Фиц, — отиваш в Либърти Хол, първи отдел. Кажи, че аз те пращам. Веднага ще ти издадат карта.

— Нали може засега да си мълча?

— Мнозина от нас точно така правят — отговори му Фиц.

— Значи чудесно — заключи Хенеси.

Беше оставил бомбето си на масата. Стана и посегна към него с намерение да си тръгва. Фиц си спомни, че шапката му беше поне с един-два номера по-голяма, палтото му бе твърде широко за слабото тяло. Хенеси затършува в джоба си и извади едно пликче.

— Малко бонбонки за децата — обясни той и подаде пликчето на Фиц.

— Чуден човек си — рече приятелят му, — защо трябва да си харчиш парите за такива неща.

— Хайде, хайде — измърмори Хенеси, — дребна работа. Да се почерпят децата за празника на св. Патрик.

— Много ще се зарадват — увери го Фиц.

Хенеси нахлупи бомбето на главата си, като го подпря на ушите си, за да не падне над очите му. Беше свършил работата си тук. Фиц го изпрати до вратата.

— Хенеси — каза му той, — радвам се, че си се наредил добре. Никак не ми беше приятно, когато те накарахме да напуснеш работата си.

— В любовта и на война всички средства са позволени — добродушно отбеляза Хенеси.

— Жена ти беше на друго мнение.

— Да, беше малко ядосана — съгласи се Хенеси.

— Не й се сърдя.

— Жените не разбират от принципи.

— Много мъже също.

— Аз се надявам, че вече имам скромно място сред преданите и верните.

— Разбира се — увери го Фиц.

Хенеси очевидно остана доволен от похвалата.

— Ами аз да тръгвам, че искам да сляза при Бекона и после да вечерям. Взел съм нещичко и за него. Трудно е да се каже кой от двамата обича повече бонбони — той или Рижко.

Фиц се усмихна и отвори вратата. Внезапно се сети нещо.

— Я ми кажи ти какво пазиш всъщност?

Хенеси не отговори веднага. После някак виновно рече:

— Ммии… ами… пазач съм на фабрика за бонбони.

— Ясно — каза Фиц сериозно.

Беше отгатнал. Експроприация на експроприаторите.

Хенеси попипа джобовете си, за да се увери, че бонбоните и бутилката с уиски са на място. Там си бяха. Бекона сигурно ще му се сърди, че толкова отдавна не го е навестявал. Но новата работа и нощните смени промениха обичайния му ритъм на живот. Надяваше се уискито да оправи нещата. А може би Бекона бродеше по улиците, продаваше розетки или свиреше на свирката си. Ако го нямаше, Хенеси щеше да се качи вкъщи да вечеря и да намине по-късно. Отново слезе по стълбите. Във входа го лъхна студен вятър, който нахлуваше през отворената врата. Отправи се към задния двор — наместо врата, пред нужника бе провесен стар чувал, — после зави и заслиза по стълбите към мрачния сутерен. Очакваше да чуе кучешки лай. Беше съвсем тихо. Хенеси се спря, убеден, че Бекона го няма. Но изведнъж усети тежка миризма. Това не бе обичайният дъх на влажна земя и на гниещо дърво. Сладникава, отвратителна смрад провикна в ноздрите му. Жегна го внезапна мисъл, от която кръвта застина в жилите му. Бръкна за кибрит, запали една клечка и я вдигна над главата си. Вратата на сутерена беше затворена. Драсна втора клечка и внимателно отвори. Воня на разложено го удари в носа и едва не го задуши. Сега вече нямаше съмнение.

— Господи, помилуй — прошепна той.

През прозореца, където разкъсаният картон плющеше от вятър, се процеждаше слаба светлина. Хенеси преодоля ужаса си, прекрачи прага и бавно, стъпка по стъпка, започна да се оглежда.

 

 

Преподобният Ернст Бьом се оказа приятен и словоохотлив. Не каза нито дума за надписа на стената. Може би не го забеляза. Носеше очила е дебели рамки като на учен, със стъкла, които приличаха на дъна на бурканчета. При поднасянето на всяко ястие правеше одобрителни забележки и особено щедро похвали виното. Отец О’Съливан бе много доволен, а отец О’Конър — преизпълнен с гордост. В камината весело гореше буен огън и хвърляше жълто-червеникави отблясъци по чашите и чиниите. Над ослепителнобялата покривка на масата лицата на свещениците изглеждаха леко почервенели. Това беше един от редките изискани обеди в „Св. Бригита“.

Отец Бьом разказа интересни неща за свети Патрик и за древните монаси в Ирландия, като често се позоваваше, много пъти погрешно, на „Инисфолънските анали“, „Клонмакноиските анали“, на „Шотландската хроника“, „Ленстърския летопис“, „Тигернахските анали“, „Аналите на четиримата магистри“. Спомена и „Житие на ирландските светии“ на Плумър и след кратка пауза направи няколко дълбокомислени заключения, чийто смисъл бе твърде неясен. После, вече в повишено настроение, той похвали излязлата неотдавна книга на Куно Майер „Древна ирландска поезия“ и като предложи да рецитира нещо, сви устни и сбърчи широкото си чело, лутайки се из лабиринтите на паметта си. Шумна, тържествуваща въздишка извести, че си е спомнил търсения цитат. С дълбок глас, в който се долавяше лек акцент, той поде едно стихотворение от девети век, наречено „Песен на отшелника“:

Теб моля, Сине Божи благ,

мой Цар и Повелител,

за малка хижица в леса,

за да ми е обител.

Околовръст да са гори

и сладкопойни птички

да ме веселят всеки час

със своите песничка.

Като чу за птички и гори, отец О’Съливан машинално погледна към вазичката с детелини. Те бързо вехнеха от топлината на огъня. Свещеникът тутакси насочи вниманието си отново към стихотворението.

Дари ми малка църквица

с покров за пред олтара,

със свещи и кадилници,

за да молитствам с вяра.

 

Насъщен хляб и облекло

ми дай, Царю небесен,

за да те славословя аз

с чистосърдечна песен.

Отец Бьом се усмихна лъчезарно на слушателите си. Отец О’Конър похвали простотата и изяществото на стиха.

— Колко жалко, че не можем и ние да последваме поета — отбеляза той горчиво, съзнавайки необходимостта да се труди на тоя свят.

Отец Бьом каза, че в проповедта си ще говори за тримата велики светци на келтска Ирландия: Патрик, Бригита и Колъмхила. Особено подходящо било да говори за св. Бригита, тъй като тя бе покровителката на тази енория. Знаят ли преданието, че веднъж тя закачила плаща си на един слънчев лъч? Наивно наистина. Но колко красиво. Не е ли очарователно? Отец О’Конър се съгласи по време на богослова да посвири на хармониума. Надяваше се, че е в изправност. Отдавна не бе използван. Отец Бьом пожела в края на богослужението да прозвучи химнът „Радвай се, преславни свети Патрик“.

— Колко внушително! — разпалено възкликна той. — Грандиозно. Триумфален химн.

Отец О’Конър си помисли за стария хармониум и обеща да направи каквото може.

Точно в този момент клисарят почука на вратата и я отвори с виновен и разтревожен вид. На отец О’Конър му стана неприятно. Ала клисарят продължаваше да стои на прага, смутено пристъпваше от крак на крак и изглеждаше притеснен, затова отец О’Конър се извини, стана и отиде да разбере каква е работата. Когато се върна, отец О’Съливан го попита:

— Какво се е случило?

— Едно дете дошло и разказало много объркана история. Някой бил убит, или пък намерен мъртъв, не е ясно точно… на Чандлърс Корт.

— Разбрахте ли кой?

— Не. Детето не казало нищо повече.

— Най-добре един от нас да отиде — реши отец О’Съливан.

При тези думи той стана. Но отец О’Конър знаеше дълга си. Той беше с по-низш сан. А и на важния гост трябваше да се прави компания.

— Не, не, отче — каза той, — позволете ми аз да отида.

— Господи-боже! — възкликна отец Бьом.

— Тръгвам веднага — заяви отец О’Конър.

— Вземете файтон — посъветва го отец О’Съливан.

— Да. Така ще сторя. Надявам се да успея да се върна за богослова.

Той се извини на отец Бьом, който махна благосклонно с ръка. Гостът се съгласи да пийне още малко вино, но внимателно наблюдаваше ръката на отец О’Съливан и му даде знак да спре, щом реши, че е налял достатъчно.

— Виното е дар божи, когато се пие умерено, и напаст, ако се прекали с него — рече той.

Сърдечната му усмивка радваше отец О’Съливан, който се стараеше да бъде любезен домакин. Слушаше с подчертан интерес как отец Бьом разсъждава върху древните ирландски наръчници за изповедници, като отпърво се позова на трудовете на Цетингер, а после, по-подробно — на Финиан Клонардски.

Зловещата вест се разнесе на Чандлърс Корт с бързината на мълния. Намерен труп; пияна жена, самоубийство. Когато отец О’Конър пристигна там, вече се знаеха подробности. На тротоара пред номер трети се тълпяха хора. Бяха изпълнили входа. Притиснати един до друг, стояха наведени от перилата на стълбата към сутерена. Долу беше тъмно, но съседите бяха донесли свещи и в мрака трепкаха малки огънчета. Намерен бе труп на мъж. Това бе по-интересно от парада и представленията. Истинска смърт, не като на сцената. Мнозина бяха минавали край закования с картон прозорец, без да подозират нищо. Една жена бе казала на своя позната, че тъкмо тази сутрин споменала на мъжа си за това. Предчувствувала нещо лошо. Имаше жени, загърнати с шалове, притихнали деца, мъже с мрачни лица.

— Оттук, отче — рече Хенеси. От само себе си се разбираше, че той ще обясни какво се е случило, тъй като бе намерил мъртвеца.

Хората им направиха път.

— Какво точно е станало? — попита отец О’Конър.

— Преди около час дойдох да го видя. Беше мъртъв.

— Кого да видиш? — прекъсна го свещеникът.

— Тайърни Бекона — отвърна Хенеси.

Отец О’Конър се спря.

— Гледката не е приятна, отче — обясни Хенеси, — умрял е преди няколко дни.

Отец О’Конър си припомни как на светлината на свещ бе видял едно тяло, проснато върху купчина въглища. Сякаш отново усети острата миризма на урина и вонята на алкохол. Споменът беше като жив.

— Води ме — каза той след миг.

Очите на хората бяха приковани в него. Какво очакваха — той не знаеше. Като че ли вярваха, че ще се справи със Смъртта. Отец О’Конър се отърси от спомена за бялата покривка, от въздействието на виното, на изискания разговор, на преобразената до неузнаваемост дневна на „Св. Бригита“. Сега той бе сред своите енориаши. Това бе реалният свят. Беше тук по собствена воля. Сам бе поискал да служи на тези хора.

Воден от Хенеси, отец О’Конър мина между свещите от двете страни на стълбището и влезе в слабо осветения сутерен. Миризмата на разложено беше задушаваща. В далечния ъгъл лежеше тялото, покрито със зебло. От благоприличие бяха решили да го скрият от свещеника. Отец О’Конър огледа лицата на мъжете, които бяха вътре, и позна Фиц. После се обърна към безформената купчина под зеблото.

— Това ли е той?

Фиц кимна.

— Отдавна ли е умрял?

— Ако се съди по вида му, преди няколко дни, отче.

— В такъв случай едва ли мога да сторя много — рече свещеникът. Той искаше да каже, че е твърде късно, за да даде последно причастие, но хората вече знаеха това. Сигурно знаеха. Ала все пак не сваляха очи от него. Какво очакваха? Смрадта беше сладникава, гадна, непоносима. Той не можеше да извърши погребалния обред над тази леш.

— Съобщихте ли на полицията?

— Да — отговори Фиц.

Щеше да има разследване. Щяха да отнесат тялото в моргата, а после да го погребат бог знае къде и как. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Заради здравето на околните, ако не за друго.

Тъкмо тези хора му нямаха доверие; смятаха, че иска да провали стачките им, а единственото му желание бе да помогне малко на старците и на най-бедните. Сега те очакваха от него като свещеник да прочете молитви за мъртвия огняр. Това бе тяхно право. Ала той ще направи и още нещо. Кимна към Хенеси да се приближи.

— Махнете зеблото.

Никой не очакваше това. Видя как мъжете неспокойно погледнаха към Фиц, за да отговори от името на всички.

— Видът му е ужасен, отче — рече Фиц, — плъховете…

От деликатност той не довърши мисълта си. Хенеси се отдръпна назад. Отец О’Конър свали шапка и я подаде на един от мъжете. Беше решил какво да направи. Прекоси помещението, наведе се и бавно отметна зеблото. Обля го студена пот, едва успя да сдържи вика си.

Главата на умрелия бе оглозгана от плъховете. Носът, ушите, бузите, очите липсваха. Ръцете бяха изядени. С огромно усилие на волята успя да запази спокойствие.

— Това ли е Тайърни? — попита той тихо.

— Да, отче.

— А това какво е?

Хенеси се приближи покорно и погледна надолу. Лицето му беше пепелявосиво.

— Кучето му, отче.

За момент бяха забравили за него. Ребрата на животното стърчаха и опъваха кожата му. Оголените му белезникави зъби зееха грозно в усмивката на смъртта. Плъховете бяха разръфали корема и вътрешностите му се виждаха.

С непонятно кротък глас свещеникът каза:

— Не е редно умрялото животно да лежи редом с тялото на кръщаван човек.

Хенеси съобрази бързо. Наведе се, хвана кучето за предните лапи и внимателно го повлече по пода към тъмния далечен ъгъл. Отец О’Конър коленичи. Останалите също го последваха. Извади от джоба си малко шишенце и като описа кръст във въздуха, тържествено напръска със светена вода онова, което плъховете и разложението бяха оставили от огняря Тайърни Бекона. Съзнавайки колко често усилията му са бивали напразни, започна да се моли мълчаливо за божията благодат да служи на паството си без себичност и без горделивост. Както винаги, той отправяше молитвите си към един трънен венец и към две прострени напред ръце, към своя изпълнен със състрадание към хората Христос, който винаги изглеждаше като статуята в болничното отделение на мис Гилкрайст.

За известно време отец О’Конър забрави, че около него има други хора. Не беше помислил за тях и това бе срамно. Извади от джоба си седефената броеница на майка си и каза:

— Да се помолим заедно душата му да почива в мир.

Той започна обичайната десетица от Св. броеница. Отначало му пригласяха само мъжете в сутерена. После — за голямо свое удивление, защото бе забравил, че навън има други хора — чу как и те подеха молитвата. Тя зазвуча по-силно, отекна в цялата къща. Гласовете се надигаха като вълна от долните стълби, през площадката пред входа, нагоре по етажите, затихваха и пак се засилваха. Тези звуци се разляха около него, изпълниха го, издигнаха го като мощен поток. Без страх и без отвращение отец О’Конър сведе поглед към обезобразеното тяло. Старостта и разложението на смъртта вървяха ръка за ръка, пред тях богати и бедни бяха равни. Те не щадяха нито образовани, нито невежи. На сламата пред него лежеше не друго, а всемирната загадка, ежедневната участ на хората, жестоката същност на този свят.

Молитвите свършиха. Оставаше му да направи още едно нещо. И той го извърши без колебание, без да размишлява защо. Хвана полуизглозганите ръце, скръсти ги на гърдите и уви около тях броеницата на майка си. После отново покри мъртвеца със зеблото и се изправи.

Мъжът до него му подаде шапката и отец О’Конър я сложи на главата си. Нямаше какво повече да стори.

— Господ да ви благослови всички — каза той.

Тълпата му направи път и го изпрати до файтона. Когато стигна в „Св. Бригита“, той усети, че му е лошо, повърна, после изми ръцете и лицето си, качи се в галерията, седна пред хармониума и засвири химна за богослова.

Докато той свиреше, на Чандлърс Корт положиха останките на Бекона на носилка, покриха ги с брезент и ги отнесоха в моргата. Един полицай пъхна мъртвото куче в чувал и за да си спести излишни главоболия, тихомълком го хвърли в реката. Хенеси се качи вкъщи да вечеря, но яденето пред него така си и остана недокоснато. Жена му като никога прояви разбиране и без дума на упрек отнесе чинията му. Хенеси също не каза нищо, но слезе в задния двор, скри се зад нужника и плака от срам, задето — увлечен в собственото си временно благополучие — бе забравил за Бекона.

През това време богомолците в „Св. Бригита“, насърчавани от жестикулиращия отец Бьом, вдъхновено и набожно пееха „Радвай се, преславни свети Патрик“. Отец О’Конър, който се стараеше да изтръгне максималното от хриптящия инструмент, слушаше и чувстваше, че най-сетне се е приближил малко до тези хора, а чрез тях — до Бога и до пътя към вечното спасение, в което имаше изконна вяра.