Джеймс Плънкет
Разблуден град (3)

Глава трета

Енориашите на отец О’Конър забелязаха промяната. През следващите седмици той беше мълчалив, вглъбено се отдаваше дори на най-неблагодарните си и неприятни задължения. У дома се подложи на някои дребни лишения, например всеки петък не обядваше. Ежедневната литургия отслужваше тъй всеотдайно и разпалено, та се наложи енорийският свещеник да му напомня, че присъстващите богомолци трябва да се занимават и със земните си дела и не бива да ги задържа прекалено дълго. Само по време на проповедите си той сякаш забелязваше паството си, покорно насядало пред амвона. На втората неделя от Коледните пости така яростно заклейми светската суета и превзетост, че предизвика нападките на злите езици. Мистър Брадшоу се почувства дълбоко засегнат.

— Този О’Конър днес отново произнесе твърде необичайна проповед — каза той. — Чудя се защо енорийският свещеник не му обърне внимание.

— За какво? — учуди се мисис Брадшоу. — Нима той не говореше върху евангелския текст, определен за днешния ден? Сигурна съм, че не каза нищо излишно.

— Не е там работата — рече мистър Брадшоу. — Важното е как поднася нещата. Човек може да си помисли, че е престъпление да нямаш поне една кръпка на палтото си.

— Само ни напомни за нашия дълг — рече мисис Брадшоу — и аз съм много доволна; по Коледа това ще ни помогне при събирането на помощи за бедните.

Тя завърши писмото, което пишеше и запечата плика.

— Слава богу, и това е готово — каза мисис Брадшоу.

— До кого е?

— До бащата на Мери. Обещала съм поне два пъти годишно да му пиша как е тя. Той е строг и добър човек.

— Чудна работа. Не знаех, че може да чете — каза мистър Брадшоу и отново заби поглед във вестника си.

 

 

Мери и Фиц тръгнаха, да разглеждат празнично украсените коледни витрини. Вечерта беше студена, небето смръщено, а острият бриз откъм склоновете на планината браздеше водната повърхност в залива Лифи. Газовите лампи в претъпканите с народ магазини заливаха с мека светлина мокрия паваж. На Уестланд Роу файтонджии с изтъркани фуражки се разхождаха край файтоните си и чакаха влаковете и пътниците им, натоварени с багаж. На светлината на лампите се виждаше как от телата на конете се вдига бяла пара, сбруите подрънкваха при всяко движение на търпеливите конски глави, при потропването на подкованите копита. Мери и Фиц спряха пред една витрина. Дългите червени и жълти коледни свещи напомниха на Мери за дома й, в детството й такива свещи горяха на прозорците на всички къщи в коледната нощ. На витрината имаше глазирани торти със захарни червеношийки, кацнали на марципанени пънчета; имаше кутии със захаросани портокалови корички и стафиди, пликчета с индийско орехче и бурканчета с карамфил. Пуйки и гъски висяха, окачени за краката.

— Догодина ще прекараме Коледа заедно — каза Фиц.

— Просто не мога да повярвам — отговори Мери. Представи си как ще закачи гирлянди от гланцова хартия и ще напише с цветни букви „Весела Коледа“, или „Adeste Fideles“^[1] и „Christus Natus Est“^[2].

Изминаха главната улица и се озоваха сред високи жилищни сгради, давани под наем. На улицата и във входовете играеха деца. Всички врати бяха отворени. От тях лъхаше тежка неприятна миризма.

— Ето го! — каза Мери внезапно и посочи един брадат човечец, който куцукаше по отсрещния тротоар. В лявата си ръка държеше пет-шест балона, завързани с връвчици.

— Кой е той? — попита Фиц.

— Видях как полицая го наби. — Тя го проследи с очи. Бекона имаше характерна походка: вървеше с приведени рамене, източил врат, така че лицето и вирнатата брада му придаваха заплашителен вид. Фиц не можа да се сети веднага за кого му разправя Мери. След малко каза:

— Не му е било много трудно на полицая.

По задните улички стигнаха до къщичката, в която Фиц живееше заедно с мистър и мисис Фаръл. Те очакваха Мери и бяха подредили масата за чай. Фаръл седеше до огнището, пушеше лула и от време на време плюеше в огъня.

— Много учтиво приемаш гости — скара се жена му.

— Защо? — попита той.

— Ами седнал си там по чорапи…

— Момичето ни познава вече — каза дружелюбно Фаръл.

— Да, разбира са — съгласи се Мери.

— Хайде да ги оставим сами — предложи мисис Фаръл.

— Нещо ново в леярната? — попита Фаръл, без да й обръща внимание.

— Нищо особено — отговори Фиц. Той седна срещу Мери, а мисис Фаръл, за да прикрие поражението си, взе чайника и започна да им налива чай.

— Помислих си, че може да си чул нещо. Говори се за стачка на каруцарите.

— Те работиха до дванайсет.

— Е… значи нищо не е станало.

— Коледа наближава и вече е късно за стачка — предположи Фиц.

— Ама ако ти кажа кой е пристигнал в града, ще си промениш мнението.

Фиц го погледна въпросително.

Фаръл плю в огъня, преди да отговори.

— Джим Ларкин.^[3]

— Ларкин? — повтори Фиц.

— Събрал каруцарите и цяла тълпа от пречиствателното на Газовата компания. И пред нас каза няколко думи. — Фаръл беше докер.

— Кога това?

— Сутринта.

— Ти говори ли лично с него?

— Разправих какво ми се случи и за предприемачите, дето ни изнудват да им плащаме пиенето в кръчмата — рече Фаръл. — Той ми каза, че ще сложи край на всичко това.

След като близо година имаше постоянна работа на пристанището, Фаръл внезапно се заинати и отказа да почерпи един предприемач. Оттогава не го вземаха на работа. За мисис Фаръл беше много трудно, особено сега, когато наближаваше Коледа.

— Можеш да поговориш с Фиц и по-късно — пак подхвърли мисис Фаръл.

Този път мъжът й изръмжа и се надигна от стола.

— Добре де.

Мистър и мисис Фаръл се оттеглиха в стаята си. Това вече се разбираше от само себе си.

Мери и Фиц си изпиха чая и поседяха още малко край камината. Време беше тя да си ходи. Стана и Фиц я прегърна.

— Ужасно не ми се иска да си тръгвам — каза му тя.

Той я притисна по-силно. Тъй рядко им се случваше такова щастие, да останат сами в топла стая, край уютната камина, под меката светлина на лампата. Той я целуна. Излязоха на улицата. Въздухът беше наситен с влага. Студеният вятър имаше мирис и вкус на мъгла.

Не след дълго мъглата допъпли откъм морето, разстла се по пясъчния бряг и се плъзна по устието на реката, премина на талази над вълнолома, лениво обгърна къщите и улиците. Тя забулваше светлината на уличните лампи и ревниво я пазеше в сияйна пелена. На равни промеждутъци сирените разпращаха своите монотонни предупреждения. Бекона се върна в сутерена, изпи си чая на светлината на една свещ, като трепереше от влагата. На път за леярната Фиц непрекъснато премигваше, за да отстрани от миглите си влажния дъх на мъглата.

Преди да си легне, Мери занесе чаша топло мляко на мис Гилкрайст; бяха и разрешили да се прибере в стаята си по-рано, тъй като не се чувствуваше добре. Старицата седеше край камината, запалена от Мери преди обичайния час с позволението на господарите. Мис Гилкрайст направи знак на момичето да седне.

— Утре имаме много работа — каза тя. — Трябва да се оправи гостната, всички мебели да се разместят, за да почистим навсякъде.

— Ти няма да можеш — каза Мери.

— До утре ще се посъвзема. Това е само леко неразположение.

Но Мери усещаше, че тя няма да се съвземе лесно. Изглеждаше измъчена и бледа.

— Изпий си млякото — каза загрижено тя.

— Тъкмо си мислех, че съм жена с късмет — рече мис Гилкрайст. — Имам си стаичка, където гори огън. А колко много хора тази нощ гладуват и треперят от студ.

Мери се чудеше от какво толкова може да е доволна. Беше прекарала живота си, отдавайки на другите всичко, когато можеше да си създаде свой дом и да има деца; щеше да умре, без нито един близък човек да скърби за нея. Но замълча. Не след дълго самотната старица нямаше да е потребна никому. Какво щеше да стане тогава? Кой щеше да се погрижи за нея?

— Бъди умно момиче и не си зарязвай работата — продължи мис Гилкрайст, — така най-добре ще се опазиш от бедността.

Мери рече срамежливо:

— Някои казват, че е по-добре да се омъжиш и да създадеш дом.

— И да теглиш до гроб — додаде мис Гилкрайст. — Хората не казват нищо за теглилата. Само туй носят къщата и мъжът при нашето възпитание и потекло. Послушай съвета на една стара жена и не се отклонявай от правия път заради мечти.

Като си помисли за Фиц, Мери разбра, че ще последва мечтите си, пък каквото ще да става. Всякакви теглила бяха за предпочитане пред самотата. По-добре беше да делиш с някого студа и оскъдицата, отколкото да си сит и да живееш на топло, но в дом, който винаги ще ти е чужд. Но Мери пак си замълча. А и какво можеше да каже?

— Като бях малка — рече мис Гилкрайст, — разбрах какво е гладът. Хората ядяха тревата от канавките и листата от дърветата; веднъж на една поляна видях трупове, около устите им все още имаше от този зелен сок. Ето с това съм запомнила детството си; … и с миризмата на гнили картофи.

— Нашите са ми разправяли за тези неща — каза Мери.

— А опиташе ли се някой да вдигне народа, за да се избави от бедността, обесваха го или го пращаха в Австралия, окован във вериги.

Мери погледна към полицата над камината, където мис Гилкрайст държеше портретчето на фенианеца: красивия млад бунтовник, който се криел в дома на баща й, когато тя била младо момиче. Мис Гилкрайст проследи погледа й.

— Той беше един от тях — каза тя нежно, — най-добрият от всички.

Внезапно на Мери й хрумна, че мис Гилкрайст сигурно е била влюбена в него. Дали беше гледала как той потъва в мрака на нощта? Дали бе видяла сигналните огньове в планината, а после бе научила за жестокия погром на още едно въстание?

— Не си изпускай работата — повтори старицата. — В тази страна мъжете, които стоят със скръстени ръце, са недостойни за вниманието ти, а онези, които се борят, могат само да ти разбият сърцето.

— Трябва да си лягаш вече — напомни й Мери. — Сънят е най-доброто лекарство.

Мис Гилкрайст и подаде чашата и с мъка се надигна.

— Така и ще сторя — съгласи се тя.

 

 

Мери си легна, а корабните сирени току изпълваха стаята й с предупредителния си вой. Минаваше полунощ. Навън мъглата плъзна навсякъде и се сгъсти, обгърна добре поддържаните къщи на Кингстаун, пропълзя по пустите улици на Блекрок и Бутерстаун, прокрадна се по кейовете и покри пренаселените предградия на Дъблин, където влагата и смрадта се увеличиха, а окаяното човешко множество бе отдадено на обичайните си радости и несрети; във вонята на мизерните си жилища хората се караха, обичаха, отдаваха се на грях, спяха, блудствуваха, молеха се и умираха. Мъглата пъплеше ли пъплеше навсякъде, а градът лежеше, потънал в нея и парализиран, изцяло във властта на сирените. Цяла нощ те напомняха на щастливци и клетници, че животът е суета и само Смъртта е сигурна.