Джеймс Плънкет
Разблуден град (29)

Глава дванадесета

През декември поражението вече изглеждаше сигурно. Усещаше се по улиците, надничаше през прозорците на бедняшките жилища със студени сиви очи. Много камини бяха без огън, стаите — без мебели. Искрица надежда проблясна, когато архиепископът на Дъблин, разчувстван от глада и страданията, както и от наближаващите коледни празници, успя да свика помирителна конференция. Но едва започнала, тя се провали. В Лондон Съветът на Британските трейдюниони се събра да разгледа молба за обявяване на стачки на солидарност. Тя бе отхвърлена. Решено бе само да се увеличат субсидиите във фонда за помощ на безработните дъблинчани. Но се получи точно обратното. Списъците с пожертвования в лейбъристките вестници станаха по-къси, основният фонд за подпомагане на стачниците се изчерпа почти напълно.

Мистър Догет закачи новия календар за 1914 година на стената в кабинета си, с изглед към пустия двор, хвърли поглед в далечината и забеляза, че параходите край кея работят с пълна пара. Пристанището бе препълнено с работници, които не членуваха в профсъюзи. Полицаи ги охраняваха, но Догет се посъживи. Краят на неприятностите вече се виждаше. През януари Фиц отиде на закрито заседание в Либърти Хол — членовете на профсъюза бяха посъветвани да се върнат на работа, стига да не подписват документа, заради който бе започнало всичко. До Фиц стоеше Джо; той огледа присъствуващите. Бяха победени. Поне засега. Никой не бе изрекъл това, но всички го знаеха. Трябваше да се върнат на работа, докато все още не всичко е загубено.

— Дотук беше — рече Фиц.

Двамата се спряха на крайбрежната улица да си поговорят. Благотворителните кухни бяха затворени. Вече нямаше опашки от жени с канчета и тенекиени кутии в ръце.

— Е, и какво ни чака сега? — попита Джо.

— Поне мене — нищо добро.

— Все пак може да се опита, вреда няма.

— Разбира се, че няма — рече Фиц.

И Мери каза същото. Тя никога не бе осъждала мъжа си, не се оплакваше, но беше отслабнала и изглеждаше зле. Полицаите бяха унищожили и последните им мебели, които някога бяха нейна утеха и гордост. Бяха останали само счупената маса и часовникът — сватбеният подарък на Пат, — който изглеждаше съвсем нелепо. Полицаите просто не го бяха забелязали. Или пък неочакваната поява на отец Гифли им бе попречила. Мери посъветва Фиц да си опита късмета. Може да си спомнят, че винаги е бил добър работник.

Той отиде в леярната заедно с другите. Дадоха им формуляри, които малко се различаваха от предишните. В тях от работниците се искаше да не участвуват в стачки на солидарност, но не се поставяше условието да напуснат профсъюза. Мъжете се посъветваха и решиха да подпишат.

— Ще дойде и нашето време — каза Фиц, когато го попитаха какво мисли по въпроса.

Карингтън го повика настрана. Тръгнаха мълчаливо през двора към един празен склад. На вратата Карингтън извади свирка и я наду два пъти. Отнякъде се появи едно момче.

— Донеси ми сандвичите от шкафчето — рече му той — и канче чай.

— Добре, мистър Карингтън — отговори момчето.

Влязоха вътре. В ъгъла гореше печка, през прозореца се виждаше зимният двор. Изглеждаше съвсем запуснат. Оставените под открито небе машини бяха ръждясали, между плочите на каменната настилка бе поникнала трева, боята на вратите и на всички дървени части бе избеляла и се лющеше.

— Ще пийнем по чашка чай, щом малкият го донесе — рече Карингтън.

— Не съм дошъл тук да им пия чая — възрази Фиц.

— Чаят е мой. Стига си се ежил, дявол да те вземе.

Каза го дружелюбно. Но изглеждаше смутен.

— Искам да знам какви са новините — рече Фиц.

Карингтън отвори вратичката на печката и разрови въглищата да се разгорят.

— Така ще се постоплим — каза той.

Предложи на Фиц столче и му подаде цигара. Толкова отдавна не беше пушил, че от първото дръпване главата му се замая. За момент лицето на Карингтън се превърна в размазано петно.

— Новините не са добри — рече най-сетне Карингтън.

— Така и предполагах — каза Фиц.

— Още тогава ти казах, че няма да приемат обратно на работа майстор, който е напуснал заедно с простите работници; точно така наредиха. Няма да те вземат.

— Само мене ли?

— И още двама други.

— Цехови майстори ли са?

— Единият да. Другият е непоправим размирник.

Влезе момчето със сандвичите и чая. Фиц стана и понечи да тръгне, но Карингтън го хвана за ръката.

— Ние с теб не сме врагове, Фиц.

— Не сме.

— Почакай тогава. Искам да си поговорим.

— Има ли смисъл да говорим?

— Седни.

Фиц се колебаеше. Но най-сетне взе чашата чай, която Карингтън му тикна едва ли не насила, и прие един сандвич. Усетил сандвича в ръката си, той разбра, че е гладен като вълк. Беше с месо. С огромно усилие на волята Фиц се застави да не го захапе веднага. Като изчака колкото изискваше приличието, той започна да яде. А щом започна, вече не можеше да се спре. Спря едва когато от сандвича не остана нито троха. Карингтън веднага му предложи още един, но Фиц направи отрицателен знак с ръка.

— Няма нищо срамно в това да си гладен — каза Карингтън, — вземи.

Той се усмихваше. Фиц не можа да устои и пое сандвича.

— Благодаря — рече той.

— Има само един начин да се върнеш на работа, но ти си голям инат и сигурно няма да се съгласиш.

— Кажи да видим.

— Ако им съобщя, че ще напуснеш профсъюза и никога повече няма да влезеш в него, може и да направят отстъпка.

— Това ти ли го измисли или те?

— Аз. Дори не знам дали ще помогне, но искам да им предложа.

— Готов съм на всякакви разумни отстъпки, но това — не — отговори Фиц.

— Фиц — каза Карингтън сериозно, — аз те уважавам като човек и като един от най-добрите ни майстори. Ако направиш това, което те съветвам, всичко ще се забрави след няколко месеца. Защо си толкова упорит?

— Не! — повтори Фиц.

— Не разбираш ли в какво положение си?

— Напълно ми е ясно.

— Нищо не ти е ясно — каза Карингтън. — Ти си единственият майстор, който напусна заедно с работниците. И не само в леярната не те искат. Ти си в черния списък и няма да можеш да си намериш работа в целия град.

— Откъде знаеш?

— Дадоха ми общия списък, съставен от Федерацията, с инструкции да се придържам към него, като приемам работници. Ти си включен в него. Не ми ли вярваш?

Вестта беше много неприятна. Фиц се замисли и усети как го обзема паника.

— Вярвам ти — рече той.

— Тогава дай да направим това, което ти предлагам.

Фиц се колебаеше. Реши да не мисли за бъдещето.

— Не! — твърдо каза той.

— По дяволите, страшен инат си — рече Карингтън.

Предложи на Фиц още една цигара и двамата мълчаливо запушиха. После Карингтън заговори:

— Искам да те питам още нещо. Оня твой приятел, който преди няколко години загуби тук двата си крака, Мълхол ли се казваше?

— Бърнард Мълхол. Той умря.

— Знам. Има ли семейство?

— Жена и син.

— И на мен така ми казаха. На колко години е момчето?

— Около осемнайсет. Или малко повече.

— Мисля, че мога да му помогна.

— Струва ми се, че Бърни Мълхол също е в черния ви списък.

— Да, така е. Но някой по-горе май харесва момчето и му съчувствува. Мога да му предложа работа.

— Наредено ли ти е?

— Просто ми подметнаха. Един от директорите се заинтересувал от случая и казал на когото трябва. Малко е чалнат, Иърлинг се казва.

Фиц не каза нищо.

— Този същият те откара у нас в деня на нещастието — добави Карингтън.

— Спомням си го — рече Фиц.

— Ще предадеш ли на младия Мълхол да ми се обади?

— Ще му предам — отговори Фиц.

— И ти ми се обаждай от време на време. Тук нищо повече не мога да направя за теб, но ще проуча за някоя случайна работа. Все ще я караш някак, докато търсиш нещо друго.

— Мислиш ли, че има смисъл да търся?

— Ако издържиш като те разиграват напред-назад. И не провесвай нос.

Фиц му се усмихна.

— Чудя се на коя страна си всъщност.

— Във всеки случай не на страната на Ларкин — каза Карингтън. — Може би на твоя.

— И това е нещо — рече Фиц.

Една седмица по-късно Уили Мълхол започна работа в леярната. За първи път в живота си работеше като възрастен. Щом научи новината, майка му изтича при Мери да й благодари.

— Сега ще мога да ти върна всички дългове — каза тя.

Прегърна Мери и заплака.

Фиц не можеше да си намери работа. Обикаляше от място на място, но навсякъде му отказваха. През февруари стачният фонд бе ликвидиран. Когато разбра това, Мери сложи часовника в детската количка и го откара в „Зеленият остров“. Но мистър Силвъруотър изобщо не го погледна. Той вече работеше само с клиенти, които искаха да откупят заложените по-рано вещи, нови не приемаше. Мери се върна вкъщи и Фиц постави часовника на мястото му над камината.

— Какво ще правим сега? — попита го тя.

Той не знаеше какво да й отговори. Единственият изход бе да послуша съвета на Карингтън. Но това беше невъзможно.

— Ще продължавам да търся. След като всички започнат работа, ще стане по-лесно. Все нещо ще се нареди.

Същата вечер взе пари назаем от Джо, който пак работеше в „Нолан и Кийс“.

— Няма да мога да ти ги върна скоро — каза му той.

— Не се безпокой — отвърна Джо.

Но Фиц се безпокоеше. Никога досега не бе вземал пари назаем, без да знае кога и как ще ги върне. Отново започваше от нулата — просяк, който търси каква да е работа.