Джеймс Плънкет
Разблуден град (28)

Глава единадесета

Отец Гифли протегна лявата си ръка и повдигна дантеленото перде на прозореца на спалнята си. Светът навън му се стори зелено-жълт. Премигна няколко пъти и погледна пак. Същото. От небето струеше зелено-жълта светлина; покривите я отразяваха. И на улицата беше така. Хора и файтони плаваха, леко полюшвайки се по зелено-жълто море. Камбанен звън отмери часа. Отец Гифли остана като вцепенен до последния удар. Всеки удар на камбаната кънтеше вътре в него с такава сила, сякаш щеше да разкъса гърдите му. Самият той бе часовникът. Обковано с метал колело подскачаше с оглушителен грохот по калдъръма, изведнъж полетя право към него — пъстро огнено колело от студена светлина. Свещеникът се дръпна ужасен назад. Пердето се отпусна. Той внимателно огледа стаята.

Светлината беше приглушена, дишаше се по-леко. Знаеше, че мирише на мента и уиски. Но нямаше какво да направи. Вече беше твърде късно. Съдбата му беше предопределена. Бутилката от уиски до леглото му бе празна. Оставаше му само едно — да пие още. Той се огледа.

Библиотеката в ъгъла го наблюдаваше с укор. Черната тетрадка на стола леко се помръдваше, съвсем предпазливо, с надеждата, че няма да я забележи. Но той я видя. Хвърли се към нея. После се опомни и тя отново стана бездушна вещ. Разтвори я и си наложи да се съсредоточи. Прочете: „Спомняй си често думите — … око се не насища от гледане, ухо се не напълня от слушане.“

Това беше познато. Нечий дружелюбен глас повтаряше тези думи в ухото му. Той кимна. Да.

Зелено-жълтата светлина се изливаше от вътрешностите му. Знаеше това. Увреден черен дроб. Една разходка на чист въздух ще му помогне. Може би. Той си облече палтото, сложи си шапката, взе бастуна и уви черното шалче около врата си. Ако можеше да похапне нещо, щеше да му стане по-добре. Ала съзнанието му отхвърляше дори мисълта за това. Яденето, казваше му то, ще те убие. Не яж.

Образи, тежки като камъни, се тълпяха в главата му: отначало протърканото място на килима в притвора, после зелената слуз по ръба на купела за светена вода, след това вдлъбнатината на гранитния праг на входната врата, изтрит от краката на безброй богомолци. Тези натрапчиви образи сякаш бяха някаква залепнала в очните му дъна картинна галерия, но постепенно, с равномерните повтарящи се движения на краката и ръцете му, полюшването на бастуна, застоялата кръв в тялото му се раздвижи и те се разместиха. Един по един, на равни промеждутъци, те се откачаха от пироните си и се разбиваха. Най-накрая той се избави от тях. Тялото му се разтрепера неудържимо и отец Гифли бе принуден да спре. Когато пристъпът премина, той се почувствува по-добре и благодари на бога. Сега вече можеше да пие отново. Не го тревожеше мисълта, че така се самообрича на сигурна гибел. Вече нямаше друг избор. Влезе в първата кръчма, без да се притеснява. Посетителите се вторачиха в него. Поръча си едно уиски и спокойно го изпи, като не им обръщаше внимание. Стана му по-добре. А това бе най-важното. Плати, излезе и с облекчение видя обичайната зимна сивота на улиците, а всяко нещо наоколо издаваше обичайните звуци.

Колко потискащи бяха тези улици, неговите улици. Той беше енорийски свещеник на паство от просяци. Прозорците им бяха изпочупени, жилищата им воняха. Всички нехаеха за тези хора. Никой не се грижеше за тях. Самият той също не бе успял да направи нищо. Не му беше присъщо да обича дрипите и мръсотията, или да вярва, че страданието облагородява невежите. Но той ги съжаляваше. Не че с това им помагаше, но все пак бе по-добро от презрението. А отец О’Конър ги презира. Толкова е надут. Брадата да му острижат, малко му е.

Заваля дъжд, стана още по-потискащо. Дъждът го завари неподготвен и той се ядоса. Не беше предполагал, че може да завали. Дъждът бе част от този потискащ свят, от сивотата на всемира. Той поглъщаше саждите и мръсотията от въздуха и превръщаше изровените улици в помийни ями. Отец Гифли се огледа, видя наблизо железопътен мост и се подслони под него.

Там беше мрачно и неуютно. По главата му капеха капки. Духаше леден вятър. Виждаше се улицата — сива, дъждът плющеше по нея толкова яростно, че капките отскачаха от настилката. Нямаше нищичко — нито извън, нито вътре в него, за което да се хване с надежда да се избави от пустотата, от отсъствието на бога. Погледна към бастуна си.

— Добър вечер, отче.

Гласът го стресна. Но той не се обърна веднага. Тези безплътни гласове го бяха тревожили и преди. Нямаше да се остави да бъде измамен. Като продължаваше да гледа бастуна си, той каза с напълно безразличен тон, за свое собствено успокоение:

— Трябваше да си взема чадъра.

— Сигурно сте ме забравили, отче — пак се обади гласът.

Този път отец Гифли се обърна. Видя един прегърбен брадат старец с измъчено лице. Вгледа се по-внимателно в него.

— Кой сте вие?

На раменете на стареца бе наметнат празен чувал, дрипавото палто бе препасано с въженце.

— Тайърни Бекона, ваше преподобие. Някога работех в църквата. Като огняр.

— Тайърни — повтори отец Гифли.

Замисли се. И си спомни.

— Тайърни — повтори и Бекона.

Отец Гифли се вгледа в лицето му.

— Изглеждате болен.

— Вярно е, отче, не съм много добре.

— Работите ли някъде?

— Ква ти работа в днешно време.

— Не бяхте добре с гърдите — спомни си свещеникът, — и имахте… куче.

— Рижко.

— Моля?

— Кучето ми се казва Рижко.

— Да, точно така. В първия момент не можах да се сетя за името му.

— Ужасно време, не е за разходка.

— Вярно — съгласи се отец Гифли.

Той отново погледна към улицата — беше все още пуста, изоставена от бога — никакъв проблясък на милосърдие или надежда.

— Ако желаете, мога да ви потърся файтон, отче — предложи Бекона.

— Не, недейте — каза отец Гифли твърдо.

— Както желаете, отче.

— Не се огорчавайте, и така ще ви дам нещо.

Той потърси в джоба си и извади половин крона.

— Господ добро да ви дава — рече Бекона, поемайки монетата.

Почти в същия момент шум на колела и тропот на конски копита ги накара да се обърнат. През дъжда към тях се приближаваше файтон.

— Той, изглежда, ви чу — рече отец Гифли с усмивка.

Спряха файтона и като благодари още веднъж на свещеника, Бекона се отдалечи в дъжда.

Отец Гифли се загледа в приведената фигура на стареца, който едва влачеше крака. След няколко секунди рече на файтонджията:

— Обърни назад. Искам да кажа още нещо на онзи старец.

Когато се изравниха с Бекона, отец Гифли нареди на файтонджията да спре и извика стареца да се качи при него.

— Къде живеете? — попита го той.

— На Чандлърс Корт, отче.

— Карай на Чандлърс Корт — каза свещеникът.

Бекона беше поразен, но файтонджията дръпна юздата и потеглиха.

Мокрият чувал и палтото на стареца миришеха отвратително. Отец Гифли откачи коженото ремъче и отвори малко прозореца. После полюшването на файтона бавно започна да го влече отново към призрачния свят, от който той се опитваше с всички сили да избяга. Усещаше как този свят безшумно се носи към него — като огромна черна вълна, пълзяща по мъглив бряг. Копчетата на кожената тапицерия го гледаха като очи на морски чудовища, безизразни, с тежки клепачи. Започна да се поти, поизправи се на седалката, с голямо усилие на волята събра мислите си. Отвори прозореца още малко.

— Разкажете ми какво се случи с вас, след като ви уволниха — обърна се той към Бекона. — Всичко ми разкажете. Не се страхувайте. Много искам да знам.

Той се опря на бастуна си, стисна здраво дръжката му и се приготви да слуша. Не трябваше да изпусне нито дума. Така щеше да се спаси от пустотата, която заплашваше всеки момент да го погълне.

— Ще ви разкажа, отче — рече Бекона, — и ще ви разкажа самата истина. Имам гадния късмет да живея в най-пропадналия град на тоя свят, истински вертеп.

Отец Гифли кимна. Думата вертеп привлече вниманието му. Доколкото му бе известно, тя означаваше свърталище. Бе я чувал и в изповедалнята — в смисъл на място, ползващо се с лоша слава, публичен дом. Подходяща дума. Хареса му.

— Продължавайте — каза той.

Брадатият старец започна да изброява постигналите го беди. За да може да се съсредоточи по-добре, отец Гифли ги разпредели мислено: намаляване на популярността на свирката и подкопаване на престижа на свирачите поради проникването на шарлатани и подражатели сред професионалистите; неизбежното мошеничество на евреите — собственици на заложни къщи, присъщо на природата им; неспособността на някога добрите съседи да си останат такива; жестоката конкуренция за съдържанието на кофите за смет и особено утвърждаването на правото на силния (при това болните се изключват напълно от борбата) върху отпадъците пред по-богатите къщи, където останките отразяват високия жизнен стандарт на обитателите.

Отец Гифли слушаше, премисляше, разпределяше бедите, а файтонът подскачаше по изровените, заливани от дъжда улици. Миризмата ставаше все по-нетърпима. Това бе диханието на самата Нищета.

Отец Гифли каза:

— Наминете във вторник, ще гледам да ви намеря някаква работа в църквата или другаде. Идете при икономката ми да ви даде нещо за ядене и ме почакайте, ако в момента съм зает.

— Господ да ви поживи, отче.

— Значи ще дойдете?

— Нищо не може да ме спре.

— Добре.

Файтонджията се наведе към тях и извика:

— Чандлърс Корт, отче. Трети номер ли беше?

— Трети — отговори му Бетона.

— Нещо става тука — рече файтонджията.

Файтонът намали ход и спря до тротоара. Бекона слезе и файтонджията му каза:

— Я виж ква е работата.

Отец Гифли подаде глава навън. Пред входа на една от къщите се бе събрала тълпа.

— Това са полицаите — рече Бекона. — Полицейска хайка.

— Послушай ме — посъветва го файтонджията, — стой далеч от тука, докато не се разкарат.

— И да ги оставя да мъчат горкото ми куче — каза Бекона, — няма да го бъде, да ги вземат мътните.

Той се обърна да се сбогува с отец Гифли и закуцука към къщата.

— Какво прави тук полицията? — попита свещеникът.

— Рушат домовете на нещастните хора — отговори файтонджията, — тъй се забавляват напоследък.

— Но защо?

— За да ги сплашат. Тая сутрин от Англия дойде още един кораб със стачкоизменници и Ларкин е обявил протестен поход и митинг довечера. Затова полицията вече нанася първа удар. — Той хвана поводите и добави: — Знам, че вие осъждате Ларкин и поддръжниците му, но и на тях никак не им е лесно.

И изплющя с юздите.

— Минутка! — каза отец Гифли.

Слезе от файтона и огледа тълпата.

— Почакай ме тук — добави той, след като реши какво да направи.

Дъждът бе намалял, по неравната настилка се бяха образували мръсни локви. Той никого не бе осъждал. Напротив. И няма да остави хората да мислят, че църквата ги потиска. Някои от жените пред вратата плачеха. Съседите им ги утешаваха. Дрипави и мръсни деца хлипаха, защото виждаха майките си да плачат. Свещеникът започна да си пробива път през тълпата за всеобщо удивление на всички околни.

— Това е отец Гифли — чу той гласове.

Свещеникът мрачно отвръщаше на поздравите. Една жена извика:

— Спрете ги, отче, спрете ги!

Това бе вопъл на отчаяние. Той се престори, че не го е чул, но нещо в сърцето му се преобърна. В края на краищата може би не беше напълно ненужен за хората.

Влезе в къщата и се заизкачва по стълбите. На площадката на първия етаж нямаше жива душа. Ослуша се. Някъде отгоре се чуваха тежки удари. Качи се на втория етаж. Шумът идваше иззад вратата вляво. Бутна я и пристъпи вътре. Закова се на място и онемя.

В единия ъгъл на стаята млада жена плачеше от ужас, а децата й се бяха вкопчили в нея. Двама полицаи държаха един мъж, повален на земята. Лицето и ризата му бяха окървавени. Преобърнат шкаф лежеше на пода, наоколо бяха пръснати парчета счупени съдове. Имаше още трима полицаи, а четвърти трошеше масата с железен прът. При всеки удар децата пищяха. Най-сетне от ярост отец Гифли успя да си възвърне дар слово и гласът му прогърмя страховито:

— Спрете!

Всички се обърнаха към него.

— Какви дяволски деяния вършите тук?

Това беше гласът от амвона. Полицаите застинаха на местата си. Погледите им се спряха на свещеническите одежди, после почти едновременно всички се обърнаха към началника си. Сержантът изпъчи гърди.

— Изпълняваме дълга си, отче.

— Дълга си ли?

— Тоя тука сплашил един друг и му забранил да ходи на работа. Дойдохме да го разпитаме, както ни бе наредено, а той взе да се съпротивлява и отказа да отговаря.

— Така значи. И затова плашите жена му и унищожавате имуществото му?

— Защото бяхме принудени да се самоотбраняваме.

— Да не би този звяр тук да трошеше масата при самоотбрана?

— Беше се поразгорещил нещо, отче.

— Хладнокръвен лъжец и негодник — каза отец Гифли.

Прекоси стаята и застана пред двамата полицаи.

— Веднага освободете този човек — заповяда той.

Полицаите се подчиниха. Фиц протегна ръце. Движението му причини, страшна болка — по-силна, отколкото докато му извивали китките. Мери се втурна към него, прегърна го и започна да бърше лицето му, като хлипаше неудържимо.

— А сега се махайте — каза отец Гифли на полицаите.

Сержантът започна да протестира.

— Но ние трябва да изпълним дълга си… — подхвана той.

Отец Гифли пристъпи към него.

— Ако не се махнете веднага — каза той, — вие лично ще идете зад решетките, имам намерение да съобщя какво сторихте на тези хора. Ще съобщя какво видях тук.

— Не искам да проявявам неуважение към сана ви, отче…

— Вън! — заповяда отец Гифли.

Сержантът направи знак на хората си. Излязоха.

Отец Гифли извади носна кърпа от джоба си и я подаде на Мери.

— Ето и се погрижете за раните на мъжа си. Как се казвате?

— Фицпатрик, отче.

— Фицпатрик. Възнамерявам да дам гласност на това, което се случи тук. Да повикаме ли линейка?

— Благодаря ви, отче, нищо ми няма — отвърна Фиц.

— Добре.

Отец Гифли извади банкнота от една лира и я остави на полицата над камината.

— Приемете тази малка помощ — каза той, — ще ви потрябва.

На вратата се обърна и добави:

— И смело.

После излезе.

Хората се бяха върнали в къщата и се тълпяха по стълбището и във входа. Свещеникът мрачно вървеше между тях, без да чува какво говорят, без да обръща глава. Когато стигна долу, каза на файтонджията:

— Откарай ме в Либърти Хол.

— В Либърти Хол ли?

— Нали там е щабът на мистър Ларкин?

— Да, отче.

— Много добре. Значи карай там.

Той забрави за пустотата, която го дебнеше, и все пак през тясното прозорче на файтона улиците му изглеждаха малко нереални. Виждаше само отделни отрязъци от тях; част от каменна настилка, отворена врата, въже, завързано за перила, на което се люлееше дете — мярна се за момент и изчезна. Той отвори широко прозореца и се премести по-близо до него. Така беше по-добре. Долови мириса на море и на пристанище. Видя повърхността на реката, набраздена от свирепия вятър, параходните комини на фона на заплашително смръщеното небе, чайки, които се издигаха към него и стремително се спускаха надолу; и най-сетне — ниската сграда до Бът Бридж, над чийто вход бяха изписани думите, които всеки ден се появяваха във вестниците: Либърти Хол.

— Почакай ме тук — каза отец Гифли.

Отпред се бе проточила обичайната опашка за супа. Свещеникът я отмина. В преддверието и по стълбите миришеше на готвено и на изпосталели човешки тела. Той почука на една врата. Отвори му мъж с работнически каскет и дебел шал около врата.

— Искам да говоря с мистър Ларкин.

— За кого да съобщя, отче?

— Отец Гифли от „Св. Бригита“.

— Моля почакайте тук, отче.

Той влезе вътре. Стаята, в която остана отец Гифли, бе просторна, с изглед към реката. Край стените имаше груби дървени пейки, а в средата дълга маса. Някакви хора, предвидили изхода от предстоящия съдебен процес срещу Ларкин, подготвяха лозунги и ги приковаваха към дървени летви. На един пишеше: „Освободете Ларкин“. На друг — „Ларкин — хвърлен в затвора от Лойд-Джордж“. Имаше и трети:

АНГЛИЙСКИ ДРУГАРИ,

НЕ ИЗОСТАВЯЙТЕ ЛАРКИН!

ДОЛУ ЛОЙД-ДЖОРДЖ!

Работникът се върна и каза:

— Заповядайте, отче.

Отвори вратата на една вътрешна стая, направи знак на свещеника да влезе и затвори след него.

— Отец Гифли, седнете моля — покани го Ларкин.

— Предпочитам да остана прав — отговори той.

— Както обичате.

Изправен срещу човека, за когото говореше цялата страна, отец Гифли известно време мълча. Пред него стоеше около трийсет и пет годишен мъж, едър, с волева брадичка и дълбоки сенки на умора под очите. На челото му падаше вече прошарен кестеняв кичур.

— Не се притеснявайте, говорете — подкани го Ларкин. — Всяка седмица приемам тук поне трима свещеници и всички ме заплашват с дявола и вечните мъки на ада. Вие в какво ме обвинявате?

— В нищо.

— Може би сте дошли да ми предложите помощта си?

— Да — отговори отец Гифли.

— Вече няколко свещеници предложиха да ми помогнат. Но аз ги отпратих за тяхно добро.

— Искам да се посъветвам за нещо с вас — каза отец Гифли. — Днес в една къща в моята енория заварих няколко полицаи, които се държаха като истински негодници. Бяха пребили мъжа, а жена му и децата бяха изплашени до смърт. Когато влязох, унищожаваха мебелите им.

— Нима не ви е известно, че това е ежедневна практика?

— Може би съм чувал. Но никога досега не бях виждал такова нещо. Имам намерение да отнеса въпроса в съда и ако е необходимо, да дам показания. Посъветвайте ме какво е най-добре да направя.

— Няма никакъв смисъл.

— Все пак може да се опита.

— Знаете ли колко такива опити са правени досега? — каза Ларкин. — От известни хора, смели, изпълнени със съчувствие. А също и от неколцина свещеници като вас, отче. Но всичко е напразно, защото правителството подкрепя работодателите, а полицията може безнаказано да своеволничи, щом това засяга бедняците.

— Тогава ще участвам в протестния ви поход — заяви отец Гифли — и ще ги заклеймя от вашата трибуна.

Това бе отново гласът от амвона — решителен, властен, достатъчно силен, за да отекне в цялата църква. Но в него се долавяше някаква нотка, която накара Ларкин да се изправи на крака. Лицето на отец Гифли почервеня, мускулчетата по него заиграха.

— Отче — заговори Ларкин, — искрено съм ви благодарен за предложението, но то е неразумно и няма да е от полза нито за вас, нито за мене. А сега позволете ми да ви благодаря и да ви изпроводя до изхода.

Отец Гифли не се помръдна. Обзе го гняв. И срам. Срам, какъвто не бе изпитвал никога досега, срам на тъмни талази, носещи се от призрачния свят, от който отчаяно се бе опитвал да избяга през целия ден. Талазите нахлуха безшумно в него, изпълниха го, потопиха всичко друго. Той се разрида, но без сълзи. Ларкин сложи ръка на рамото му. Отец Гифли каза:

— Не ме изпращайте. Моля продължете си работата.

Файтонджията го чакаше. Вече не валеше. Вятърът бе прогонил облаците. Отново потеглиха по улиците, където се смрачаваше и откъслечните видения, мяркащи се през прозорчето, бяха неясни и не смущаваха отец Гифли. Той беше благодарен за това. Слушаше тракането на железните шини на колелата на калдъръма, шума от разплискването на локвите. Отново усети непреодолима нужда да пие. Почука по стъклената преграда.

— Спри тук — каза той, — искам да повървя малко.

Плати на файтонджията и се огледа да види къде се намира. Беше край реката. Шибана от свирепия вятър, водата кипеше, покрита е пенеста пелена, и ядно се блъскаше в каменостенното си легло. Реката се простираше пред него, привличаше погледа му, разливаше се нашироко, прехвърляше солидните подпори на кея и се губеше в тъмната, неясна шир на залива. Преобладаваха студени, сиви тонове. Наблизо, вдясно, се движеше фенерджия, повдигаше дългата си факла с трепкащо пламъче и прибавяше мънисто след мънисто към наниза от меко сияещи фенери. Мъката стана непоносима. Отец Гифли ускори крачка. В една мрачна странична уличка приветливо светеха прозорците на кръчма. Отец Гифли мина през голямата двукрила врата и видя онова, което искаше — малкия дискретен надпис „Сепаре“.

В стената имаше прозорче, което се отвори, щом той почука.

— Уиски — каза свещеникът.

— Ей сега ще ви запаля лампата — предложи собственикът.

— Не, не… няма нужда.

Преградката, разделяща сепарето от общото помещение, не стигаше до тавана. Светлината, която се процеждаше отгоре, му беше напълно достатъчна; полумракът скриваше лицето и облеклото му.

— Както обичате, сър — отговори кръчмарят.

Донесе му чаша уиски; отец Гифли веднага я надигна, но мигом я остави, за да може да каже, преди кръчмарят да се е отдалечил:

— Дайте ми още едно.

След малко свещеникът седна. После задряма и, изглежда, засънува нещо. По едно време вратата се отвори, чу се шум от боричкане, приглушен смях и женски глас, който каза:

— У-ф, по дяволите, чакай, там има някой.

Или може би така му се стори. Не беше съвсем сигурен. На масата пред него имаше три чаши уиски, малки жълти светлинки и полумрака. В кръчмата бе шумно, непрестанният говор го унасяше — ту груби, неясни гласове, ту приглушена глъч и изпълнена с хора църква по време на молитва. Взе една от чашите и я гаврътна. Едната жълта светлинка угасна. Тъжно постави чашата между другите две, които все още блещукаха. Загледа се в тях и се замисли.

Окървавени лица го молеха да се смили над тях, да не ги бие, да не забравя, че е служител на бога. Едно кученце, подарък от баща му, когато беше на седем години, се появи, залая срещу него и размаха опашка, искаше да си играят. Беше бяло с кафяви петна. Сестрата на епископа го заплаши, че ще се оплаче от него. Зла, както винаги. Каза му, че позорял своя сан и се прекланял пред Христа, само за да го разпне на кръста. Нищо чудно, че по всичко, което докосне или погледне, оставя кървави следи.

При тези й думи двете жълти светлинни почервеняха. Искаше му се да изкрещи на тази жена. Но някакъв глас го посъветва да не вика; можеха да го чуят. Вместо това с внезапно, рязко движение той надигна една от чашите и изля течността в гърлото си. Гъстият, лепкав, гадно топъл вкус на кръв го вцепени. Опита се да я изплюе. Напразно. Мирисът на кръв се разнесе наоколо, насити въздуха. Полумракът стана непоносим. Отец Гифли остави чашата и пипнешком се добра до улицата.

Някъде свиреше оркестър. Отпърво той чуваше само ритмичните удари на барабана. Опита се да не му обръща внимание, подозирайки, че звуците са в главата му. Но музиката се засилваше, звучаха различни медни и дървени духови инструменти и той разбра каква е работата.

Тротоарът, все още мокър от дъжда, проблясваше в светлината на фенери и витрини. Беше малко наклонен. Отец Гифли също се наклони на една страна, за да запази равновесие и след като реши накъде да върви, тръпна напред, олюлявайки се. Вятърът го шибна в лицето. Беше като удар с юмрук. Той издържа. Свикнал бе да понася удари: от висшестоящите, от писачи на анонимни писма, през годините, прекарани в семинарията, от приятели, които после бяха сметнали за по-благоразумно да го забравят. Енорията, в която служеше, също му нанасяше удари и го нараняваше с бордеите си, с невежеството си, с глада си, с мръсотията си. Тя го бе смазала. Бе препълнила устата му с кръв. Той спря на ъгъла, облегна се на една стена, защото улицата внезапно се залюля под краката му. Оркестърът приближаваше.

Трябваше незабавно да се върне в църквата. Тя бе неговото убежище. Но първо да мине оркестърът. Музикантите носеха островърхи шапки, широки ленти от лъскава черна кожа през гърдите. Медните звуци отекнаха в стената, на която се подпираше отец Гифли, и тя затуптя под ръката му като пулс на гигант. Грохотът се засили, музикантите се увеличаваха и накрая се разляха като ветрилообразни вълни от центъра на улицата към стената, на която се бе облегнал свещеникът. С лъскави ленти и гърмящи инструменти те минаваха край него и през него. Стената загуби плътност, те го заобикаляха безпрепятствено, изпълниха улицата и небето. След тях дойдоха знамената и заплющяха над главата му като неспокойни птици, факлите се люшкаха, сипеха искри и пламтяха в дълги редици по коридорите на съзнанието му, тежки обувки топуркаха по улиците на съзнанието му; крепостта, в която бе скрил последните останки от себе си, бе щурмувана и разтърсена из основи. Той се притаи в очакване да се срути. После оркестърът отмина.

— Помогнете на жертвите на локаута, отче.

Някой подрънкваше една кутия под носа му. Той изтри капките пот от лицето си, отблъсна кутията и понечи да се махне по-бързо от това място, но залитна напред.

— Господи — рече изненадано нечий глас, — я вижте негово преподобие, пиян е като свиня.

Думите го прободоха като нож. Той се овладя, престори се на сакат и като се подпря на бастуна си, закуца нататък. Така успя почти незабелязано да стигне до църквата. В този час по улиците нямаше много хора. Прекрачи вдлъбнатия гранитен праг, мина покрай купела за светена вода със зелена слуз по ръба и най-сетне се озова в желания сумрак и тишина. Това беше неговата църква.

Седна. Някаква жена, унесена в молитва, беше коленичила недалеч от него. Иззад ковчезите с мощи, между свещите в страничните параклиси се подаваха и скриваха безброй глави; чуваха се нечестиви разговори. Кандилото на олтара, знак на Божието Присъствие, знаме на бога, показваше малко огнено езиче над олтарната плоча на главния олтар. Божието присъствие. Но какво тогава е олтарът? Паметник на човешкото слабодушие, пред който божиите служители раболепничат, омилостивяват гнева господен с чужда кръв, спасяват собствената си кожа с убийства: на агънца, гълъби, с невинната кръв на самия Христос. Светът — не Христос — съди, подиграва се, осмива; светът тъпче слабите и смазва с юмрук лицата на беззащитните; светът — не Христос — разпъва на кръст, осакатява, бичува, иска жертви. Кой свещеник може да вземе тялото на света и да го пречупи между пръстите си? Колцина биха искали да го направят?

Жената пред него бе забравила за присъствието му, ако изобщо го бе забелязала. Вече не се молеше. Отец Гифли се вслуша и разбра, че тя плаче. Мъката й беше тиха, смирена, ридаеше едва чуто. Той се надигна, като се подпря на бастуна си и се приближи до нея. Отново се почувствува силен. Умът му беше бистър, спокоен, трезв. Докосна я по рамото.

— Кого оплаквате, бедна жено? — попита той.

Със задоволство откри, че напълно владее гласа си. Почувствува се чудесно.

— Бедния си съпруг, отче.

— Починал ли е?

— Умря в ръцете ми. Преди два дни.

— Погребахте ли го?

— Погребението е утре след службата в десет.

— Значи тялото му е в параклиса за покойници?

— Да, отче, докарахме го тази вечер.

— Тогава избършете сълзите си и ме последвайте.

Жената послушно се изправи. Отидоха в параклиса; четири високи свещи светеха около ковчега. По капака му още се виждаха капки светена вода. Отец Гифли се обърна към нея и каза тихо:

— Сега ще го накарам да възкръсне.

При тези думи той се усмихна. Усмивката му беше зловеща. Жената отстъпи ужасена. Свещеникът извиси гласа си като на проповед от амвона и извика:

— Лазаре, стани!

Жената изпищя. Ужасеният й вик отекна в цялата църква.

— Исусе! — викаше тя. — Исусе, Исусе, Исусе…

Той отново повиши глас и крясъците на двамата се превърнаха в кошмарен вой.

— Лазаре, стани!

Тогава свещеникът простря двете си ръце напред и събори ковчега. Със страшен трясък той се сгромоляса на каменния под. Капакът отхвръкна. Трупът изпадна отвътре и се просна в нелепа поза на земята. Писъците на жената звучаха неистово.

— Исусе! — викаше тя. — Исусе, Исусе, Исусе…

Отец О’Конър и отец О’Съливан пристигнаха едновременно. Те дълго не можаха да успокоят жената, но най-накрая успяха да я убедят да отиде с клисаря в къщата да си почине и да се съвземе от уплахата. След като тя излезе, двамата започнаха да търсят отец Гифли. Намериха го до олтара. Лежеше ничком, разперил благоговейно ръце. Или спеше дълбоко, или беше в безсъзнание.

Във вторник, в единайсет сутринта, Бекона почука на вратата на сутерена и попита икономката дали може да говори с отец Гифли.

— Отец Гифли го няма — отговори тя.

— Нищо — рече Бекона, — той ми каза да го почакам.

Тя го погледна някак особено.

— Но отец Гифли вече го няма тук. Той ни напусна.

— Напусна? — повтори старецът.

Икономката кимна. Бекона не посмя да зададе следващия си въпрос. Почака малко, но жената не каза нищо повече. Изпълнен с най-лоши предчувствия, Бекона попита:

— Кога го чакате да се върне?

— Той е много болен, бедният — рече икономката. — Един господ знае кога може да се надяваме да го видим отново.

Смисълът на тези думи бавно проникна до съзнанието му. Болката в сърцето скова езика му. Жената затвори вратата.

Той тръгна към Чандлърс Корт. На улиците грееше необичайно топло за сезона слънце. Ала то не го радваше. Край него мина шествие, но той не му обърна внимание. Както винаги, имаше оркестър, размахваха лозунги:

ЛАРКИН ХВЪРЛЕН В ЗАТВОРА ОТ ЛОИД-ДЖОРДЖ!

АНГЛИЙСКИ ДРУГАРИ, НЕ ИЗОСТАВЯЙТЕ ЛАРКИН!

ДОЛУ ЛОЙД-ДЖОРДЖ!

Съдът осъди Ларкин на седем месеца затвор. Бекона посрещна тази вест равнодушно. Вече нищо не го интересуваше. Всичко беше без значение.