Джеймс Плънкет
Разблуден град (24)

Глава седма

Тимъти Кийвър сега работеше от седем сутринта до седем вечерта в склада на фирмата „Зейвиър Бродерик и синове — църковно обзавеждане и свещи“ на Търговския кей, за петнайсет шилинга седмично. Петнайсет дни след началото на локаута отец О’Конър се погрижи за него и му осигури това място. В магазина не работеха профсъюзни членове и Кийвър получаваше по-малко пари, отколкото в „Нолан и Кийс“, но бе отстранен от работа заедно с другите и нямаше избор. Новото му място обаче си имаше предимства. Кийвър работеше с покрив над главата и изпълняваше някои прости чиновнически задължения, които изискваха да носи през цялото време дебел молив и автоматична писалка. Държеше ги на показ в малкото джобче на работната си престилка. Но имаше и недостатъци. Макар чиновническата му работа да го изпълваше с гордост, тя бе свързана с напрежение и безпокойство. Прекият му началник беше циничен дребен човечец, безбожник, настроен срещу църквата, и непрекъснато подмяташе богохулни забележки най-вече за статуите, с които бяха претъпкани магазинът и складът. Подхвърляше на Кийвър неприлични шеги за статуетките на св. Йосиф, за св. Тереза Лизийска, за блажения Мартин от Порес, за Пражкото Дете-Исус, за Дева Мария и дори за самия Христос. Страдаше от болки в стомаха и използуваше като лекарство дървените въглища, които се продаваха в магазина за палене на тамяна в кадилниците, твърдяха, че много помагат срещу газове. Тръпки побиваха Кийвър, като го слушаше да говори така, и той бе сигурен, че нищо добро не може да се случи на едно място, където предназначените за свещени цели дървени въглища се крадат и употребяват по такъв начин. Но той не смееше да рискува мястото си, затова се правеше, че не вижда и не чува нищо.

Понякога отец О’Конър се отбиваше в магазина по работа и разговаряше с него. Тези моменти изпълваха Кийвър с гордост. Продавачките го гледаха с уважение и дори управителят му се усмихваше и казваше: „Ето го мистър Кийвър, отче, на вашите услуги.“

И така, сред статуите и аналоите, потирите и купелите, месинговите лампи и църковните одежди Кийвър преживяваше кратки мигове щастие в един свят, който би могъл да се нарече претъпкано преддверие към царството небесно, където с божията милост и застъпничеството на светиите той се надяваше да се пренесе за вечни времена след земния си живот — като награда за усърдно изпълнен дълг.

Обикновено двамата разговаряха по въпроси на енорията — кой участва в стачката, кой се е отказал, какви са настроенията сред енориашите. Заедно с мистър Хегарти той продължаваше да ходи по домовете на някои стари и бедни хора и според заръките на отец О’Конър раздаваше онова, което бе останало от старите запаси. Свещеникът се бе простил с надеждата да създаде постоянно действащо благотворително дружество. Нещата се бяха усложнили твърде много. Невъзможно бе да се разграничат онези, които страдат по независещи от тях причини, от другите, гладуващите заради бунта си срещу законната власт.

Но Кийвър му съобщаваше, че с всяка изминала седмица страдат все повече хора и нито фондът за стачниците, нито благотворителните кухни можеха да облекчат теглилата на това множество. Един следобед той каза на отец О’Конър, че се носят слухове за някакъв нов план да бъдат изпратени децата на стачниците в домовете на английските работници. Думите му имаха поразително въздействие върху свещеника. Той целият се разтрепера и почти изгуби дар слово.

— Да не са полудели? — попита отец О’Конър.

Кийвър се ужаси от въздействието на думите си.

— Може би това са само приказки, отче — рече той със съжаление. — Не трябваше да ви го съобщавам.

— О, не, напротив — увери го отец О’Конър, — това е изключително сериозно нещо. Добре, че ми казахте.

— Радвам се, щом е така, отче.

Свещеникът стана много сериозен.

— Мистър Ларкин може да не вижда нищо лошо в това да изпраща деца католици в семейства, които положително изповядват протестантска вяра. Но надявам се, че родителите католици ще разберат голямата опасност. Ако чуете още някой да говори за това, та дори и шепнешком, моля да ми кажете веднага.

— Непременно, отче — отговори Кийвър.

Той се върна в склада, където сред миризмите на рапично масло и на бензин, на газ и на восък започна да прави пакети, да пълни кутии, размишлявайки върху това как свещеникът прие думите му, докато не влезе началникът, който заговори за някаква нова партида статуи и му даде листа с цените им.

— Сложете картонче с цената на всяка и ги донесете в магазина да ги изложим — нареди той.

Кийвър взе листа и разопакова първата статуя. Беше на архангел Михаил. Той я погледна нерешително и попита:

— Къде да поставя цената?

Дребничкият му началник се намръщи.

— На задника му — каза той.

Кийвър така се смая, че ръката, която държеше молива, сякаш се вцепени. Не можеше да я помръдне.

— Е, какво чакате? — рече онзи след малко. — Сложете я където ви казах. Няма опасност да седне върху нея.

 

 

Лицето на Мълхол, някога здраво и червендалесто от работата на открито, сякаш се смали и доби пепеляв тен. Тялото под завивките също се смали. Все по-често, както лежеше, унесен в полусъница, втренчил поглед в отблясъците на лампата или в слънчевите зайчета по стените, той се пренасяше в призрачния свят на въображението, където караше безплътни коне и носеше чували без тегло по тихи сенчести улици. Изправяше рамене и повеждаше демонстрации, слушаше беззвучни речи на многолюдни митинги. Оркестри свиреха като на пантомима, факли се люшкаха лудешки, тълпата крещеше без глас, устни произнасяха думи, които не можеше да чуе. Но екзалтацията му секваше — независимо дали пренасяше тежките чували, или маршируваше заедно с другарите си — и се сменяше с отчаяние, щом погледнеше надолу и видеше, че вместо крака има само два чокана. Понякога плачеше, но само когато беше сигурен, че наблизо няма никой. Понякога плачеше от самосъжаление, понякога от безсилие, че вече не може да направи нищо за Ларкин и профсъюза.

Когато го посещаваха, духът му беше борчески. Най-много обичаше да разговаря с Пат, защото той бе един от най-смелите, участваше в засади срещу полицаи и даваше добри уроци на стачкоизменниците.

— Юнак си ти — казваше одобрително Мълхол, след като изслушаше поредния разказ за някоя успешна схватка. — Всички до един в реката.

— Такъв е девизът, Бърни — уверяваше го Пат. — Възможността да свършат във водата е най-доброто средство да ги спрем.

Веднъж Фиц отбеляза:

— Някой ден ще станете убийци.

Мълхол се ядоса.

— Има различни начини да се убиват хора — каза той — и единият от тях е да ги накараш да умрат от глад.

— Но ние не трябва да нарушаваме закона — изтъкна Фиц.

Мълхол се опита да се надигне от възглавницата си и изрева:

— Ти с кого си, дявол да те вземе?

Фиц прие изблика на гняв, без да каже нищо. Той знаеше, че Мълхол не може да му се сърди дълго.

Когато излязоха навън, Пат заговори пръв:

— Няма да издържи дълго.

— Как се справят сега?

— С помощта, която Уили получава като стачник. Само с това.

— Господ да им е на помощ.

Заслизаха по стълбите.

— Знаеш ли нещо за Хенеси, онзи приятел с бомбето? — попита Пат.

Фиц застана нащрек.

— Какво да знам за него?

— Започнал е работа някъде.

— Не съм чул нищо.

— Бил нощен пазач на Крамптън — каза Пат.

— Възможно е — рече Фиц.

— С няколко души сме решили да разберем тая работа. Ще го издебнем и ако го пипнем, тежко му.

Вървяха по улицата. Фиц спря.

— Според мен не бива да правите това — каза той.

— Крамптън е обявил локаут. Значи тоя е стачкоизменник.

— Клетият човечец е съвсем безобиден и има цяла къща с деца да храни — каза Фиц. — Сигурен съм, че не го прави със зла умисъл.

— Той работи на мястото на някой нощен пазач.

— Крамптън никога не е имал постоянен пазач.

— Не е важно имал ли е или не — рязко му възрази Пат, — и така да е, Хенеси всъщност помага на полицията, като работи там.

— Сигурно не разбира това.

— Значи е време да му го разясним.

— Слушай — рече Фиц, — не искам да биете Хенеси.

— Трябва да го вразумим.

— Добре. Но остави това на мен — каза Фиц, — аз ще поговоря с него.

— Ще има ли полза?

— Ако аз го помоля, ще ме послуша — заяви Фиц.

На Пат не му се искаше да отстъпи. Толкова негови другари бяха убити и осакатени. Лили също го бе молила да стои настрана от безредиците и да се пази, но той бе непреклонен. Трябваше да се действува със сила. Без никакви сантименталности. Обърна се към Фиц:

— Кога ще говориш с него?

— Веднага, ако кажеш.

— Добре — рече Пат.

Върнаха се назад и отново влязоха в къщата.

— Извикай го да слезе — каза Фиц, — ще си поговорим тук.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Пат.

Фиц си влезе у дома, а Пат се качи на горния етаж. Спря пред вратата и се заслуша. Отвътре се чуваха детски викове. Над гълчавата се извиси женски глас, който гълчеше децата. Щом почука, гласовете млъкнаха. Известно време беше тихо, после жена отвори вратата.

— Търся Алоисиъс Хенеси — каза Пат.

— Той се готви да излиза — отвърна тя.

— Кажете му, че го търсят. Да слезе долу у Боб Фицпатрик.

Мисис Хенеси се вгледа в суровото му лице. То я уплаши.

— За какво ви е?

— Ще разбере, като слезе долу — каза Пат.

Надзърна през рамото й в стаята. Очевидно тя даваше на децата да вечерят. На масата имаше чай, налят в бурканчета, и няколко резена хляб. През полуотворената врата се носеше миризма на кисело и се смесваше със застоялия зловонен въздух на площадката.

— Ще му кажа — рече тя. — Ще мине оттам, като слиза надолу.

И затръшна вратата.

Нещо не беше в ред. Пат добре познаваше признаците. Неведнъж беше чукал на врати като тази, разговарял бе с жените на стачкоизменници. Понякога стачкоизменниците отказваха да излязат, той и приятелите му нахлуваха и ги извличаха насила, а жените и уплашените деца пищяха и молеха за прошка. Но трябваше да си затварят очите и ушите за тези неща и да не проявяват слабост. Стачкоизменничеството беше като зараза.

Пат реши да изчака във входа, в случай че Хенеси опита да се измъкне, но това се оказа излишно. След няколко минути дребничката фигура с прекалено голямото бомбе слезе по стълбите и почука на вратата на Фиц.

— Тук ли сте, мистър Фицпатрик? — чу Пат.

Качи се нагоре и влезе заедно с Хенеси в стаята.

— Студеничка вечер, а? — каза плахо Хенеси, като поглеждаше неспокойно ту единия, ту другия.

— Още по-студеничко ще стане — подметна Пат.

Забележката му ядоса Фиц.

— Аз ще говоря — каза той и се обърна към Хенеси: — Не се притеснявай. Искаме само да ти зададем няколко въпроса.

— Разбира се — отвърна Хенеси. Лицето му бе побледняло, ръцете му трепереха.

— Разбрах, че работиш при Крамптън. Вярно ли е?

— Да — потвърди Хенеси.

— Откога?

— От четири седмици.

— Какво работиш?

— Нощен пазач съм.

— Кой те настани там?

— Имам един познат майстор. От време на време ми дава да работя туй-онуй.

Фиц започна да усеща, че се е заел с мъчителна роля. Той съжаляваше слабичкия човечец, чието лице носеше отпечатъка на дълги години страдания.

— Колко ти плащат?

— Десет шилинга седмично.

— Колкото и на стачкоизменниците — вметна Пат.

— Млъкни, за бога! — викна Фиц срещу него. — Не виждаш ли, че човекът говори честно.

После попита внимателно Хенеси:

— Ти знаеше ли, че Крамптън е обявил локаут?

— Знаех — отговори Хенеси, — но аз не работя на чуждо място. По-рано там не е имало нощен пазач.

— Няма значение, ти си стачкоизменник — пак се обади Пат.

— Там няма стачен пост — обърна се Хенеси към него. — И въобще не съм мислил, че правя нещо лошо, като съм… нощен пазач.

— Ако имаше стачен пост, щеше ли да го подминеш?

— Не, господа — каза Хенеси, — никога.

— Тогава ще ти спестя една разходка — рече Пат, — утре сутринта пред вратите на Крамптън ще има пост.

Лицето на Хенеси се сгърчи. Той проговори с усилие:

— Както кажете, господа.

— Кога ви плащат?

— В петък вечерта.

— Тогава ще работиш до петък и после напускаш — каза Фиц. — Ако обещаеш да направиш така, никой няма да те пипне.

— Обещавам — рече Хенеси.

— Това исках да ти кажа — заключи Фиц. — Сега върви да работиш, докато си вземеш парите. Дотогава никой няма да те закача, бъди спокоен.

Когато Хенеси излезе, Фиц предупреди Пат:

— И без грубости, ясно ли е?

— Много си мекушав, да знаеш — рече Пат.

Но по гласа му личеше, че ще постъпи така, както реши Фиц. Той не можеше да се сърди на приятеля си.

Хенеси пое по обичайния си път край реката, към складовете на Крамптън, които пазеше от осем вечерта до осем на другата сутрин. Не носеше нищо за вечеря, нямаше дори цигара да притъпи глада си и да се поразведри през бавно минаващите часове. В края на седмицата щеше да получи последните си десет шилинга. Не знаеше какво да обясни на жена си. А мисълта за многобройните му деца беше толкова непоносима, че той панически се опита да я пропъди и впери поглед пред себе си. Заоглежда внимателно канавките за някоя недопушена цигара. Но нямаше надежда. Бе завалял дъжд и паважът и тротоарът лъщяха от влагата.

 

 

След няколко дни Мълхол умря и Мери отиде да повика свещеник. Преди това мисис Мълхол влезе при нея и я попита с глас, по който Мери се досети какво ще каже:

— Мъжът ти вкъщи ли е?

— Няма го — отвърна Мери. — Мога ли аз да ти помогна?

— Нещо става с Бърни — каза мисис Мълхол. — Говори несвързано и все го унася. Видът му никак не ми харесва.

— Искаш ли да извикам свещеник? — предложи Мери.

— Чакам Уили да се върне, но още го няма.

— Тръгвам веднага — каза Мери.

— Ами децата?

— Нищо, ще поседят сами за малко — рече Мери. — Само да сложа нещо пред огъня.

Тя бързо се отправи към църквата. В този час щастливците, които имаха работа, се прибираха у дома. Улиците бяха пълни със забързани хора, трамвайните жици пръскаха сини искри във вечерното небе, грохотът на колелата се чуваше постоянно. Мери влезе в ризницата и обясни за какво е дошла. За последен път бе идвала тук с Фиц точно преди да се оженят. Тогава имаше някакво погребение, спомни си тя. Преди около пет години.

Днес за посещенията по домовете отговаряше отец О’Конър. Клисарят го намери в столовата, където той вечеряше с отец О’Съливан.

— Какво има? — попита отец О’Конър.

— Викат ви при болен — съобщи клисарят. — Някой си Бърнард Мълхол, на Чандлърс Корт.

— Спешно ли е?

— Жената казва, че умира.

— Ясно — рече отец О’Конър.

Той погледна с колебание недовършеното си ядене. Отец О’Съливан стана.

— Аз ще отида, отче — предложи той.

— О, не — възрази отец О’Конър и също се надигна, — това е мое задължение.

— Познавам много добре клетия човек — обясни отец О’Съливан. — Бих искал аз да отида при него… ако ми разрешите.

Каза го притеснено, сякаш се боеше да не обиди отец О’Конър.

По-младият свещеник отговори:

— Но разбира се… щом желаете.

— Благодаря ви — рече отец О’Съливан.

Хвърли салфетката си на масата и даде знак на клисаря, че ще тръгне веднага. Според отец О’Конър той би трябвало поне да дояде вечерята си. Клисарят отиде да съобщи на Мери, че свещеникът ще дойде веднага. Тя побърза да се върне, за да помогне на мисис Мълхол да се приготви за посещението.

И така, отец О’Съливан отново влезе в стаичката на Мълхол — този път, за да му даде последно причастие, да му опрости греховете, да помаже петте му сетива със светено масло. Стаичката бе подредена, както и преди, но сега се усещаше, че всичко е било направено набързо, нямаше я фината стъклена купичка и бялата покривка, които Мери бе продала. Светената вода бе налята в обикновена чашка, масичката бе покрита с парче чиста хартия. От тежкото дишане на Мълхол стените потреперваха. Устата му беше широко раззината, скулите му сякаш щяха да пробият опънатата кожа. Духът му вече се бе предал на смъртта. Само тялото продължаваше да се бори, повтаряше едни и същи движения механично, инстинктивно, несъзнателно. Отец О’Съливан направи знак на Мери да изведе мирис Мълхол. Звуците в стаята ужасяваха Мери. Бе доволна, че може да излезе.

Отец О’Съливан се наведе над издъхващото тяло. Той говореше, макар да знаеше, че няма да получи отговор. После започна да помазва умиращия, докосна със светено масло очите, ушите, устните, дланите на ръцете. По навик отметна завивките в долния край на леглото, но в следващия миг се сети, че там няма крака. Подпъхна одеялото под дюшека. Внезапно дишането на Мълхол стана по-тихо, но устата все още бе раззината. Свещеникът подхвана долната челюст и я затвори. Известно време лицето беше спокойно, скулите вече не опъваха кожата до скъсване. Отец О’Съливан реши, че Мълхол вече не е в безсъзнание, а спи. Това бе напълно възможно. Но той тъкмо се канеше да му заговори пак, когато Мълхол въздъхна, едва-едва потръпна и умря. Свещеникът веднага разбра това. За миг усети осезаемо присъствието на Смъртта. Почувствува как тя влезе в стаята. Помоли се. Скоро Смъртта не беше вече присъствие, тя се превърна в естествено състояние.

Отец О’Съливан отвори вратата и повика мисис Мълхол. Мери беше при нея, а също и Уили, който току-що се бе върнал. Свещеникът не каза, че Мълхол е мъртъв. Само изрече:

— Дойдох точно навреме.

Лицето и кроткият му тон й казаха останалото. Мисис Мълхол мина край него и влезе в стаята.

— Направих всичко необходимо — рече отец О’Съливан на Уили. На тръгване свещеникът шепнешком се обърна към Мери: — Останете още малко с нея и се опитайте да я утешите.

Мери кимна.

Мисис Мълхол стоеше до леглото. Пред нея лежеше целият й живот на девойка, на жена. Вече няма да чува нощем потайните вопли на отчаянието. Няма да става в тъмнината да успокоява един мъж, задушаван от кошмари. С всичко това бе свършено. Тя каза на Уили:

— Иди при мисис Хендърсън на Таунсенд Стрийт и й кажи. Помоли я да дойде, да го облече и приготви, както си му е редът. Всичко трябва да е готово, преди да почнат да идват съседите.

— Добре — отвърна той, — тръгвам веднага.

Гласът му приличаше на бащиния и Мери забеляза, че походката му е също така твърда, линията на плещите решителна. Скоро ще стане на двайсет години, помисли си Мери. Тя се приближи до по-възрастната жена и я прегърна през раменете.

— Добър син отгледахме — каза мисис Мълхол. Тя не говореше на Мери, а на мъртвия си мъж. Седна на стола до леглото и докосна челото му. — Бърни — рече тя тихо. — Бедни мой Бърни. Ето какво направиха с тебе проклетите машини. — Тя се обърна към Мери и лицето й се сгърчи от усилие да каже още нещо. Най-сетне промълви: — С какво ще го погреба сега?

Мъката я завладя. Тя се хвърли върху тялото на мъжа си и се разрида.

Отпърво Мери не можа да схване смисъла на въпроса й, ала в следващия миг разбра и бе потресена. Мисис Мълхол нямаше пари. Нямаше с какво да плати за едно прилично погребение — за саван и ковчег, за катафалка и гробар. Гледайки тялото на мъжа си, мисис Мълхол си бе представила как той ще бъде погребан като просяк. Самата мисъл за такъв срам бе непоносима.

Мери почака, докато жената се поуспокои. После каза:

— Каквото и да стане… това не.

— Към кого да се обърна?

— Съседите ще ви помогнат.

— Но как — рече мисис Мълхол, — като и те самите едва свързват двата края?

— Нямате ли застраховка?

— Спрях вноските. Имаше по-важни работи, които трябваха за Бърни. Всяка седмица правех всичко възможно, за да платя вноската, но все изникваше по нещо. Накрая се оказа, че застраховката е просрочена.

— Не се безпокойте — каза Мери, — ще измислим някакво разрешение.

Вече се беше сетила за изход, но тази мисъл направо я ужаси и тя се опита да я пропъди от съзнанието си. Продължи да се бори с нея, докато стоеше край мъртвия заедно с мисис Мълхол; най-сетне Уили се върна с жената, която срещу заплащане миеше и обличаше покойниците в енорията.

Мери се прибра вкъщи и намери там Фиц с децата. Той бе научил за нещастието.

— Как е тя? — попита той.

— Ще се оправи — отговори Мери. — Уили е с нея. Искам да отида да й дам няколко свещи.

— Аз мога ли да помогна с нещо?

— С нищо засега — каза Мери.

Намери свещите. Бяха шест, пазеше ги за краен случай. Щяха да свършат работа за нощното бдение до леглото на покойника. Тя мислеше да ги занесе отсреща, но внезапно промени намерението си. Остави ги на масата и седна.

— Фиц — рече тя, — искам да поговорим.

— За какво?

— Мисис Мълхол и синът й нямат никакви пари, нито застраховка. Ако не им помогнем, ще трябва да погребат Мълхол за сметка на енорията.

— Да се опитаме да съберем нещо от съседите — предложи Фиц без особена надежда.

— Съседите едва свързват двата края.

— Но как да им помогнем?

Мери вече беше решила и бързо отвърна:

— Аз знам как.

Фиц я погледна учудено.

— Нали сме заделили малко пари за билетите на децата — напомни му тя.

Предложението й го изненада.

— Искаш да им ги дадем ли? — попита все пак той.

— Ако и ти мислиш, че е редно — отговори Мери.

Фиц си помисли за Мълхол, за независимия му характер, за гордостта му.

— Да — реши той. — Според мен точно тъй трябва да постъпим.

Тонът му й вдъхна увереност. Мери бе скътала няколко банкноти след започването на локаута. Преброи ги. После, сякаш се боеше да не би благоразумието да я накара да промени решението си, каза:

— Отивам да й ги занеса веднага, защото скоро ще започват да пристигат съседите. Поне тази грижа да й се махне от главата.

Фиц кимна. Тежко бе да вземе такова решение. Но бе правилно. Друга възможност нямаше.

 

 

Дойде време за нощното бдение. Нямаше чай, нито нещо друго за пиене. Никой и не очакваше да има. Времената бяха такива, пари за гощавки не се намираха. Но в стаята горяха свещи, Мълхол беше облечен както подобава, а когато минаха двата дни според обичая, купиха ковчег и наеха катафалка. В гроба лежаха костите на майката и бащата на мисис Мълхол. Зад катафалката вървяха съседите, другарите на Мълхол от профсъюза, и мъже с тояги на рамо — почетен ескорт на погребалното шествие. Тоягите бяха нещо ново, оръжие за защита, в случай че полицията се намеси, и мъжете, които ги носеха при всички демонстрации и митинги на профсъюза, се наричаха бойци на Ирландската гражданска армия. Тя бе създадена неотдавна и членовете й се обучаваха, усвояваха бойната тактика. Те знаеха, че приличат на плашила с тези тояги, но се стараеха да вървят изправени и в крак. Задачата им беше да охраняват профсъюзните митинги от полицията. Нападнеше ли ги полицията, трябваше да я отблъснат.

Уили Мълхол бе един от тях — вече ветеран с няколко улични сблъсквания зад гърба си. Тоягата на рамото му бе като пушка и това го изпълваше с гордост. Същото чувство будеше у него и огромното множество работници, които бяха дошли, както и полицейският отряд, следващ погребалното шествие по целия път до църквата. Това показваше, че дори властите признават баща му за водач.

Полицаите вървяха след тях, ала на разстояние. Шествието бе голямо, но преминаваше в пълен ред. Оркестър нямаше, речи също. Хората носеха пламтящи факли, от които се разнасяше мирис на смола. Вятърът подемаше водопади от искри и ги разсипваше над главите на човешкото множество. Уили Мълхол гледаше хората и в сърцето му се бореха гордост и мъка. И Фиц ги наблюдаваше. Любовта, мислеше си той, е по-силна от благоразумието. Горящите факли оповестяваха на града, че хората от неговата класа няма да се оставят вечно да умират от глад.