Джеймс Плънкет
Разблуден град (23)

Глава шеста

През целия ден силният вятър откъм морето вилня из улиците на Кингстаун. Привечер притихна, но с падането на мрака отново се усили. След вечерята, докато отец О’Конър свиреше на пианото, а мистър и мисис Брадшоу го слушаха внимателно, Иърлинг забеляза, че пламъкът на газовата лампа до него от време на време потрепва. Стараейки се да не го забележат гостите, той огледа стаята, за да разбере откъде духа. Тежките завеси на прозорците леко потрепваха. Иърлинг въздъхва. Отишло си бе още едно лято от неговия живот и му бе оставило само изкривената рамка на прозореца. Ще се погрижи да я оправят. Заедно с другите жители на Кингстаун и той трябваше да се подготви за суровата зима. Не обичаше да прави това. Винаги е тъжно да се простиш с лятото.

Музиката унасяше, но не вълнуваше. Иърлинг подозираше, че Ралф Брадшоу се е унесъл; мисис Брадшоу проявяваше известен интерес. Домакинът тайно се наслаждаваше на уюта в стаята си. Скоро ще трябва да капитулира пред модата и науката и да изостави любимите си газови лампи. А така обичаше меката им светлина, сенките, които хвърляха удължените им стъклени абажури по тавана и пода, сияйната им изящност. Но напредъкът си казваше думата. Не след дълго Иърлинг трябва да се раздели с тях.

Силен порив на вятъра донесе звъна на линейка. Звънът се усили и за момент привлече вниманието им, после вятърът го отнесе нанякъде и те отново се заслушаха в музиката — съпрузите Брадшоу машинално, Иърлинг с усилие на волята и само привидно.

Напоследък беше неспокоен. Пътешествието до Лондон не бе от полза; само дето изпита истинско облекчение чак когато слезе от пощенския кораб и стъпи на пристанището в Кингстаун. Дали не бе трябвало да се ожени? Едва ли, както се бяха стекли нещата. Младостта вече си беше отишла, старостта бе близо. А и някогашният ред, с който бе израснал, бе подложен на тежки удари. И той щеше да си отиде. На масов митинг в Лондон отстранени от работа докери се тълпяха около трибуната, от която говореше Бен Тилет, и скандираха гръмогласно в хор: „Бог да порази лорд Давънпорт!“ В Дъблин Ларкин бе отправил ужасно предизвикателство към работодателите: „Повече няма да разпъвате Христос в този град.“ Улиците ехтяха от гласа му, хората изправяха рамене въпреки тежкото бреме. Те бяха многобройни. От тях не можеше да се избяга. На Мур Стрийт той бе видял как дрипави хлапета пълзят под количките на търговците и събират гнили плодове.

Музиката секна. Мистър и мисис Брадшоу изразиха възхищението си. Отец О’Конър се извини за несъвършенството на стила си. Моцарт винаги бил по-труден, отколкото изглежда. Иърлинг каза, че изпълнението му е било направо съвършено и попита дали не им духа. Мисис Брадшоу и отец О’Конър го увериха, че не са усетили нищо. На Брадшоу му се сторило, че има леко течение.

— Мисля, че рамката на прозореца се е изметнала — каза Иърлинг. — Почти всяко лято става така.

Двамата отидоха да видят.

— От слънцето е — обяви Брадшоу. — И аз имам същите проблеми. В цялата страна не можеш да намериш един свестен дърводелец.

— Прозорците към градината вечно се развалят — добави мисис Брадшоу.

— Нали и аз това казвам — нетърпеливо я прекъсна мъжът й.

Щом дните започнеха да намаляват, той внимателно уплътняваше прозорците с хартия, която неизменно се отлепяше след две седмици.

Отец О’Конър стана от столчето пред пианото.

— Нека да посвири някой друг — предложи той.

Гласът му звучеше унило. Бе разочарован от собственото си изпълнение. Иърлинг забеляза това и със закачлив вид се приближи до пианото.

— В лондонските вариетета пеят една нова песничка — каза той, — много е забавна. Чуйте я!

Не умееше да свири на пиано, но си тананикаше и акомпанираше криво-ляво с дясната ръка. И сега направи така — свиреше малко фалшиво, но заразяваше с веселостта си — запя, полуизвърнат към компанията:

Цар Давид, ти на вид

си прекрасен индивид.

Иърлинг така добре подражаваше на вариететен певец, че дори Брадшоу се усмихна. Всички се пооживиха. Когато Иърлинг свърши, изръкопляскаха, а той каза:

— Имаше и няколко нови песни: „С кого беше снощи“, „Не ме пипай, немирнико“, „Хичи Ко“, „До Типерари е далече“. Често ходех по вариететата.

— Спомняте ли си някоя друга? — попита мисис Брадшоу.

Но мъжът й, смутен от заглавията на някои песни, побърза да я прекъсне:

— Какво друго правихте там?

— Ходих да зяпам едни суфражетки, които сами се бяха приковали с вериги. Сега там изгарят празни къщи и подпалват пощенски кутии.

— Възмутително — вметна мисис Брадшоу.

— И всички там очакват гражданска война в Ирландия.

— Заради законопроекта за самоуправлението ли? — попита отец О’Конър.

— Заради Карсън — отбеляза мрачно Брадшоу. — Той няма да се откаже от Севера.

— Съпругите на консерваторите отказват да приемат в домовете си членове на правителството — продължи Иърлинг. — А в парламента някой запратил програмата си по главата на Уинстън Чърчил.

Отново иззвъня камбанката на линейка — отпърво много силно, после вятърът отнесе звука и той затихна. Разговорът спря.

— Странно — каза Иърлинг след кратко мълчание. — Стори ми се, че чух същия звън преди малко, докато отец О’Конър свиреше.

— И аз го чух — рече мисис Брадшоу.

— Да няма пожар? — предположи свещеникът.

— Надявам се, че не — каза Брадшоу, — в този вятър.

— Да отидем да видим — подхвърли Иърлинг.

Двамата с Брадшоу излязоха в антрето. Вятърът бе толкова силен, че трябваше да държат вратата. Навън бе тъмно. Клоните на дърветата в градината се извиваха лудешки под напора на стихията. Огледаха небето, но не видяха нищо. Върнаха се при другите без новини.

— Дали пак няма схватка с полицията? — предположи отец О’Конър.

— В Кингстаун? — възкликна ужасено мисис Брадшоу.

— В Кингстаун има негодници, какво си мислиш! — каза съпругът й.

Беше много мрачен. Свещеникът се съгласи с него.

— Насилието е навсякъде — рече той и вдигна ръце в осъдителен жест.

— Както знаете, отец О’Конър сам се убеди в това — припомни Брадшоу.

— Да, наистина — сети се мисис Брадшоу.

— Надявам се, че вече сте добре? — обърна се Иърлинг към свещеника.

— Да, напълно.

В тона на отец О’Конър прозвуча благодарност за загрижеността им и молба да не му припомнят за случилото се.

— Живеем в ужасни времена — отбеляза мисис Брадшоу.

Звънът на линейките и воят на вятъра я изпълни с лоши предчувствия. Извън уютния кръг на светлината се таяха несигурността и страданията на света.

— Миналата седмица ходих в града на покупки — каза тя. — Беше ужасно. Навсякъде имаше дечица, които просеха милостиня.

Мъжът й я стрелна със суров поглед.

— Надявам се, че не си отворила кесията си — каза той.

Мисис Брадшоу не отговори, само погледна с надежда към отец О’Конър. Изражението му беше тъжно.

— Децата са гладни — обади се Иърлинг.

— Гладни са, защото има стачки — все така настойчиво заяви Брадшоу.

— Децата не стачкуват — с предизвикателство в гласа каза Иърлинг.

— Да, но бащите им стачкуват — отвърна му Брадшоу.

На свой ред Иърлинг погледна въпросително към отец О’Конър.

— Какво казва църквата за това? — попита той.

Усмихваше се и говореше непринудено, но очите му гледаха студено. Свещеникът се почувствува неловко.

— Наш дълг е да изпитваме състрадание към гладните — рече той най-сетне, — но това в никакъв случай не е така просто. Задължение на родителите е да се грижат децата им да са сити. Ако им се случи беда и не са в състояние да се погрижат за тях, тогава наш дълг е да проявим милосърдие. Но децата не гладуват, защото семействата им са сполетени от беда. Гладуват, защото бащите им са решили да не работят. Ако им помагаме, ние вършим най-малко две осъдителни деяния: насърчаваме ги да не се подчиняват на работодателите си и помагаме да се задълбочи още повече сегашното тревожно положение.

Брадшоу погледна одобрително отец О’Конър и се обърна към Иърлинг.

— Мисля, че това е много подходящ отговор на въпроса ви — каза той.

— Има още едно, трето съображение, което според мене е най-важно — продължи свещеникът. — Ако Ларкин и привържениците му спечелят битката, това ще бъде победа на социализма. А социализмът, както убедително доказа един виден йезуит, е най-големият враг на работниците. Той подкопава доверието им в йерархията. Той проповядва недоволство. Той им внушава да ламтят за собствеността на онези, които стоят по-високо от тях в обществото, и ги кара да роптаят срещу изпитанията и задълженията, присъщи на социалното им положение. Дори да не може да срине вярата им в бога, нашия Отец, социализмът несъмнено ги лишава от божията милост и от духовните блага — награда за онези, които понасят с леко сърце бедността, за смирената покорност пред волята божия.

Отец О’Конър беше станал много сериозен и изглеждаше опечален.

— Затова — заключи той, като се обърна към мисис Брадшоу, — колкото и студено и дори жестоко да звучи това за една нежна майчинска душа, ние трябва да бъдем твърди.

Съпругът й стисна устни и кимна одобрително. Тя сведе очи.

— Разбирам — каза Иърлинг тихо.

Той беше чел за тези аргументи във вестникарските съобщения и редакционните статии вече безброй пъти, откакто бе обявен локаутът. Навярно свещеникът говореше така и в проповедите си. Сега тези думи оказаха удивително въздействие върху него. Откри, че симпатизира на Ларкин. Това дори го развесели. Занапред щеше да помага на работниците, когато може. И знаеше, че няма да е единствен от своята класа. Джордж Бърнард Шоу бе говорил в тяхна защита. Джордж Ръсъл, този безумен мистик, беше написал унищожително писмо срещу работодателите. Уилям Орпън, художникът, и няколко други високоуважавани интелектуалци осъдиха Уилям Мартин Мърфи и политиката му да сломи работниците чрез глад.

— А сега, мисис Брадшоу, бъдете любезна и ни изсвирете нещо, пък после ще посвирим заедно.

Тя се усмихна и отиде до пианото. Виолончелото на Иърлинг бе сложено в ъгъла, до него бяха новите ноти, купени от Лондон. Там имаше подбрани откъси от „Трубадур“, аранжирани за виолончело и пиано, и той искаше да ги изсвирят заедно. Сякаш отгатвала мисълта му, мисис Брадшоу рече:

— Зная, че умирате от нетърпение да се заемем с новите ви покупки.

Но Иърлинг поклати отрицателно глава.

— По-късно — каза той.

Тя засвири откъси за пиано от „Веселата вдовица“. Тъкмо бе започнала и в стаята влезе прислужникът. След моментно колебание той прекоси стаята и пошепна в ухото на Иърлинг:

— На вратата чака един сержант от полицията, сър… казва, че трябва да ви види веднага.

Иърлинг кимна. Направи знак на гостите си да го извинят и излезе тихо, а мисис Брадшоу продължи да свири. Във вестибюла го поздрави един полицай, когото той познаваше добре.

— Търсим мистър Брадшоу под дърво и камък, сър. Разбрах, че може би е у вас.

— Случило ли се е нещо? — попита Иърлинг и добави: — Заповядайте, влезте тук за малко.

Той отвори вратата на една стая и увеличи фитила на слабо горящата лампа.

— Да не е умрял някой? — попита той.

Сержантът свали шлема си и избърса чело.

— Става въпрос за неговите къщи, ония там, до пристанището — каза той.

— Пожар ли има?

— Не… не е пожар. Ходихме в дома му и ни казаха, че е тука. Две от къщите се срутиха преди около час. Още не знаем точно колко са жертвите.

Докато полицаят говореше, тревожният звън на линейка отново надви рева на вятъра, след това затихна. От гостната тихо долиташе валсът от „Веселата вдовица“. Иърлинг седна за малко да обмисли вестта. После каза:

— Той е там със съпругата си. Трябва да му съобщим така, че да не я уплашим много. Само минутка и ще изпратя някой от прислугата да го повика.

— Така ще е най-добре — съгласи се сержантът.

Изчака, докато Иърлинг се поуспокои. После видя как той стана и дръпна един шнур, изплетен от червени и жълти ширити, с пискюл на края.

 

 

Изпратиха мисис Брадшоу до дома й и продължиха към пристанището. Брадшоу не можеше да каже точно колко души живееха в двете къщи, но според пълномощника му бяха между четирийсет и петдесет. Когато пристигнаха, бяха извадени телата на седем души; след двайсет минути жертвите вече станаха девет.

— Нямаше ли нещо, което да предизвести за нещастието? — обърна се Иърлинг към сержанта.

— Изглежда, е имало — отвърна полицаят. — Един от наемателите в първата къща е видял как тапетите по стените изведнъж започнали да се цепят. Втурнал се навън, почнал да чука по вратите и да предупреждава хората. Който можал, избягал.

Работниците от спасителните команди ровеха из купищата развалини. Над тях, в светлината на ацетиленовите лампи, Иърлинг видя скелетите на двете къщи — стаите и стълбищата се бяха оголили след рухването на стените. Изкривени греди, счупени подови дъски и парчета мазилка стърчаха заплашително. От време на време някоя тухла или парче дърво падаха, съборени от вятъра, и вдигаха облаци прах. Сред линейките и колите на пожарната команда имаше и фургони на Газовата и на Водопроводната компания. Пожарникарите бяха нагласили маркучите, бяха готови за действие.

— Но не всички са успели да избягат — каза Иърлинг, наблюдавайки как изпод развалините измъкват още две тела.

— Това са стари хора — каза сержантът — или майки, които са се опитвали да спасят децата си.

Отец О’Конър отиде при ранените. Там вече имаше двама други свещеници.

— За мъртвите се погрижихме — казаха му те.

Отец О’Конър се приближи към млада жена, чиито черни коси се бяха сплъстили от спечената кръв. Той й даде опрощение. Но тя беше почти в несвяст и само повтаряше:

— Децата… дечицата ми…

Докато спасителните работи продължаваха, по един човек от всяка група следеше внимателно дали няма опасност да рухне някоя стена. Брадшоу потрепера и докосна ръката на Иърлинг.

— Само преди един месец ги прегледа комисия и ги обяви за безопасни. Писмото на инспектора е у мене.

— Разбира се — каза Иърлинг. После добави: — Трябва да се приберете вкъщи.

— Боже, как да си тръгна?

— Тук вече няма какво да правите. Ако им потрябвате, ще ви повикат.

Към тях се присъедини отец О’Конър.

— Казвам на Ралф, че трябва да си върви вкъщи.

— Да, наистина — съгласи се свещеникът. — Мисис Брадшоу ще има нужда от вас.

— Всичко стана заради железопътната линия — рече Брадшоу. — Колко пъти им писах. От вибрациите основите се разклатиха.

Заведоха го до вкъщи. Иърлинг настоя да откара отец О’Конър в центъра на града.

— Мислите ли, че е заради железопътната линия? — попита свещеникът.

— Не, къщите бяха стари и занемарени — мрачно отвърна Иърлинг.

— Но нали след огледа са казали, че са безопасни?

— Отдавна бяха обявени за негодни, но после Ралф намери свои хора и отмениха решението.

— Не мога да повярвам — рече отец О’Конър.

Той мислеше за младата жена, която непрекъснато викаше децата си. Дали щяха да ги намерят?

— Ако започнат разследване и истината излезе наяве — каза Иърлинг, — Брадшоу и някои други господа ще си пострадат.

Отец О’Конър не каза нищо. Съзнанието му все още бе заето с мисълта за тежко ранената жена. Той й бе дал опрощение машинално, без да изпитва обичайното чувство на ужас пред човешката мъка. Жалостта, състраданието и изпълнението на свещеническия дълг бяха завладели съзнанието му. За първи път в живота си той не се уплаши при вида на кръв.

ВЕСТНИЦИТЕ СЪОБЩИХА:

СТРАШНА ТРАГЕДИЯ

СРУТЕНИ КЪЩИ

ЦЕЛИ СЕМЕЙСТВА ПОГРЕБАНИ ПОД РАЗВАЛИНИТЕ

ИМА ЗАГИНАЛИ И РАНЕНИ

ПОЖАР В РАЗВАЛИНИТЕ

Пожарът, реши Иърлинг, сигурно бе избухнал след полунощ, когато през прокопания от спасителите тунел е проникнал въздух и тлеещите останки са се запалили, но пожарникарите бързо са ги угасили. Седемнайсетгодишният Юджин Салмън спасил няколко деца и после загинал, опитвайки се да изнесе от пламъците малката си сестричка. Репортерът от „Фриймънс Джърнъл“ писа: „Двете къщи, на № 66 и № 67, принадлежат на мистър Ралф Брадшоу, собственик и на много недвижими имоти в града. Неговият пълномощник, мистър Х. Никълс, ми съобщи вчера, че преди около два месеца дом № 66 е бил прегледан основно и той е получил указания да се извърши ремонт. Съответните ремонтни работи били изпълнени и той заяви, че инспекторът одобрил направеното.“

При разследването инспекторът потвърди изявленията на пълномощника. Докато четеше тези редове, Иърлинг си мислеше, че при такова голямо разрушение едва ли може да се намери доказателство, което да докаже или да опровергае твърденията на инспектора. След няколко дни получи писмо от Брадшоу. Пишеше му, че бил прекалено потресен, за да присъства на разследването. Заминавали с мисис Брадшоу в чужбина за неопределено време. Пълномощникът му щял да направи необходимото. Брадшоу скоро щял да пише пак на Иърлинг.

Същия ден вестниците съобщиха, че е основан фонд за подпомагане на пострадалите.

ФОНД „ФРИЙМАН-ТЕЛЕГРАФ“

ПО ЕДИН ШИЛИНГ

ЗА ПОДПОМАГАНЕ НА ПОСТРАДАЛИТЕ

ЗА БЕЗДОМНИТЕ СЕМЕЙСТВА

ЗА НЕЩАСТНИТЕ СИРАЦИ —

ПОМОГНЕТЕ!

Иърлинг остави настрана писмото на Брадшоу и подписа чек за хиляда шилинга. После помисли малко и добави още хиляда, този път със специална молба парите да бъдат изпратени до семейството на Юджин Салмън. След това излезе да се поразходи към пристанището, мина покрай срутените къщи, около които работници поставяха ограда. Денят беше сив и студен, откъм морето нахлуваше мъгла. Тръгна към Сандикоув, спомнил си внезапно един отминал октомврийски залез; тогава морето го бе върнало мислено към Англия и далечното минало, а отец О’Конър му бе предложил да потърси утеха в бога, сякаш Христос бе нещо като табличка със сандвичи. Сега морето отново прикова вниманието му, бушуваше през сивата мъгла, от векове стоварваше вълните си върху сивите скали, отдръпваше се и повличаше със себе си дребните камъчета, с ужасяваща мощ, но нямаше капчица разум в тази огромна стихия, робиня на ветровете. И вятърът бе роб, подчинен на топлите и студени вълни. Какво беше останало на Иърлинг от училището, от университета? Никаква мъдрост, малко приятели, само споменът за една лудория.

На връщане той се отклони малко, за да мине край дома на семейство Брадшоу. Вратата беше закована с дъски и той поспря за миг. Със съжаление си помисли за пианото вътре, сега занемяло, за милата жена, която свиреше на него, но сега бе заминала. Вече нямаше на кого да носи цветя.

И Мери видя закованата врата. Един неделен следобед по здрачаване тя отиде там, без да подозира нищо. Портичката проскърца, щом я побутна, алеята бе покрита с окапали гниещи листа. Тук-там вятърът ги бе навял на черни купчинки. Капаците на прозореца, през който някога бяха наблюдавали великолепието на крал Едуард VII, сега бяха затворени. Мери почука за всеки случай на страничната врата, макар да знаеше, че няма никой и че от самия звук ще я полазят тръпки на ужас. Вътре имаше духове, духовете на умрелите, изоставените духове на живите. Тя си наложи да изчака малко с чувството, че някой капак може да се отвори и мистър Брадшоу ще надникне от прозореца без пердета. Не посмя да почука на вратата на сутерена. Страхуваше се от лицето на мис Гилкрайст.

Когато се прибра, в прозорците на Чандлърс Корт вече горяха свещи и лампи. Малко преди нея Бекона влезе, накуцвайки, във входа без рекламните дъски, тъй като беше неделя.

Фиц четеше на светлината на лампата. Сложил бе чайника на огъня, за да има гореща вода за нея. Щом видя лицето й, остави книгата.

— Какво има? — попита той.

— Заминали са.

— Брадшоу ли?

— Вратата е закована — каза тя много тихо.

Започна да приготвя чай. За първи път от началото на локаута тя се връщаше вкъщи с празни ръце. Тревожеше се за бъдещето.

— И през ум не ми беше минавало, че могат да заминат — рече тя.

— А аз го очаквах — призна Фиц.

— Помощта им ще ни липсва — каза Мери.

Той знаеше това. Всичките им мебели, дори и килимите, бяха от мисис Брадшоу. Тя им пращаше храна, а понякога, както подозираше Фиц — и пари. Мери взе чашите на децата и ги постави на масата. След това седна и изведнъж се разплака. Фиц се приближи до нея.

— Мери, ще се оправим някак си. Недей да плачеш.

— Знаеш какво ще стане сега — каза тя.

— Зная — рече той, — но ще издържим. Другите как издържат.

Тя искаше да каже, че ще трябва да се разделят с мебелите, един по един, с картините по стените, с украшенията, които така много обичаше, защото придаваха на стаята уют и удобство.

— Какво ще правим сега? — попита Мери.

— Ще пием чай — каза Фиц. — Да не е дошъл краят на света?

Той отметна края на покривката и започна да реже хляб.

— Къде са децата? — попита тя след малко. Вече не плачеше.

— У мисис Мълхол.

— Имам пари за билети…

— Ето на — каза той, — само за това си струва да се тревожим, но всичко е наред.

— Да, баща ми ще се погрижи за тях.

— Ако се наложи — рече Фиц, — а може и да не стане нужда.

— Нали нямаш нищо против да ги изпратим при него?

— Щом решиш, че е време, кажи. Съгласна ли си?

— Добре — рече тя и отново се зае с чая. — Ей сега ще е готов.

— Ще ида да повикам децата.

Когато той излезе, Мери постоя малко, обмисляйки новото им положение. Намали малко пламъка, за да пести газта. После се залови с вечерята.

 

 

Наложи се мисис Хенеси да я заведе в заложната къща. С детската количка занесоха два стола и няколко украшения. Бекона звънеше със звънчето си и забавляваше опашката. Рекламните дъски на гърдите и гърба му обявяваха на света, че в „Зеленият остров“ стойността на заложените предмети е по-висока, отколкото навсякъде другаде в града. Повтаряше непрекъснато една и съща нескончаема безсмислица. Като видя Мери и мисис Хенеси да застават на опашката, разклати звънчето и се обърна към тях.

— Така, наредете се, госпожи, не се бутайте, по-кротко. Всеки по реда си. Да не си помислят полицаите, че пред „Зеленият остров“ стават незаконни сборища. — Размаха силно звънчето и завика силно, вече към всички: — Хей, насам, хора, насам! Елате да зърнете чудо невиждано — лъв, уж жив, а то чучело, хапва си картофи, и то подлучени! Който с вещи тръгне към заложна къща, тук да заповяда, да се не повръща! Всичко тук ще косне на цени износни!

— На тоя дъртак му хлопа дъската — реши мисис Хенеси.

— Чувам ви, ей, госпожо — предизвикателно се обади Бекона.

— На Елън Хенеси хич не й пука дали я чуваш, или не — тросна се тя.

— Няма да се заяждам с госпожата — обърна се Бекона към опашката, — защото мъжът и си пострада по време на Кървавата неделя на Саквил Стрийт.

— Какво е станало с него? — попита една жена от опашката.

— Сгази го кон — отговори и мисис Хенеси.

— Добре, че не го е сгазил слон — каза Бекона и се отдалечи, победоносно подрънквайки със звънчето.

Стояха на опашката повече от два часа. Жените бъбреха за благотворителните кухни и за стачкоизменниците от Англия. Говореха за здравето на децата си и как най-изгодно могат да се спазарят с мистър Силвъруотър и помощниците му.

— Не отивайте при сина, хич не се приближавайте до него — посъветваха те Мери, — старият е по-свестен.

Мери чакаше, слушаше и се опитваше да забрави за двата стола и другите неща в количката. Седмица след седмица, вещ след вещ и домът й ще се опразни. За първи път тя стоеше редом с хора, които водеха полугладно съществуване.

— Бедните ви дечица сега ще разберат какво е глад — рече мисис Хенеси.

— Ако стане по-лошо, може да ги изпратя извън града — каза Мери.

— Къде ще ги изпратите?

Но Мери вече съжаляваше, че изобщо заприказва за това.

— Първо трябва да говоря с мъжа си — отвърна тя.

 

 

Бекона куцукаше по бедните улици на града, звънеше със звънчето и безспирно повтаряше небивалиците си, за да поддържа духа си и да се бори с умората и досадата.

— Насам, елате и вижте лъв, уж жив, а то чучело, хапва си картофи, и то подлучени! Който с вещи тръгне към заложна къща, тук да заповяда, да се не повръща! Всичко тук ще косне на цени износни!

Един полицай заплаши, че ще го арестува за нарушаване на обществения ред. Група дечурлига вървяха известно време подир Бекона и го слушаха с внимание и любопитство. Като се върна на Чандлърс Корт, беше вече тъмно. Пред вратата видя Хенеси и се отпусна уморено на стъпалата.

— Седни малко да си поговорим.

— Не мога — отвърна Хенеси. — Трябва да вървя да свърша една работа.

— По това време?

— Аз съм нещо като нощен пазач.

— Къде това?

— При Крамптън, близо до парка.

— Добре си се наредил.

— Познавам един от майсторите.

— Нали и Крамптън обяви локаут?

— Аз съм само временно — каза Хенеси смутено. — Нощен пазач съм.

— На твое място бих внимавал — предупреди го Бекона. — Освен ако не искаш да те бухнат някой ден в Лифи като стачкоизменник.

— Няма стачни постове — рече Хенеси. — Не съм видял никакви постове нататък.

— А има ли полицаи да охраняват мястото?

— Не съм забелязал.

— Проклето племе са тия полицаи — каза Бекона. — Днеска един от тях ме заплаши, че ще ме арестува.

— За кво?

— Щото звънях със звънчето и си вършех работата. Пита ме да не би да си въобразявам, че съм пожарна команда.

— Бива си го — каза Хенеси съчувствено. — И аз съм ги срещал такива.

Бекона се разгневи.

— В тоя град-вертеп се смята за престъпление, щом един беден човек си гледа работата. Богаташите могат да надуват фабрични сирени и свирки, и клаксоните на автомобилите си, и да проглушават ушите на всички. А щом беднякът звъни с едно малко звънче, за да си изкара хляба, било незаконно.

— И аз си имах работа с един от тях преди няколко седмици — заразправя Хенеси. — Някакъв с цивилни дрехи, дето наблюдаваше как пристига корабът с храната. Поиска ми името и адреса.

— Надявам се, че си му отговорил както подобава. — Бекона плю от стълбите към сутерена и се наведе да погледне надолу. Така омразата му към полицаите се поуталожи. Хенеси реши, че моментът не е подходящ да разкаже цялата истина.

— Държах се много студено с него — каза той на Бекона. — „Кой сте вие? — питам го. — Мога ли да видя документите ви, ако ги имате?“

— И той показа ли ти ги?

— Показа ги, къде ще ходи — излъга Хенеси. — Полицейски инспектор беше.

— Ето къде отиват народните пари — възмутено рече Бекона, — плащат на разни дебели измамници от не знам си къде да шпионират кореняците дъблинчани. Опита ли се да ти направи нещо?

— Опита се да ми направи забележка, че викам „ура“ — отвърна Хенеси, — ама аз го поставих на място. „Доколкото знам, инспекторе, поправете ме, ако греша — викам му аз, — но никъде не пише, че е забранено да се вика «ура».“

— Правилно — одобрително каза Бекона, — нахалството на тия проклетници минава всички граници. И после кво?

Хенеси усети, че изобретателността му се изчерпва.

— После нищо — отговори той, — туй беше.

— По дяволите — каза Бекона, — това наистина е прекалено. Първо те халосват и ти пукват черепа, а после те разпитват за името, адреса и за цялата ти рода.

Той се изплю отново и плюнката описа плавна дъга между перилата. Това му достави удоволствие.

— Ходи ли в благотворителните кухни?

— Веднъж-дваж надникнах, просто от любопитство — отговори Хенеси. — Нямам профсъюзна карта.

— А да си видял там преподобния отец Винсент свети О’Конър?

— Не, не съм.

— Аз пък го видях — каза Бекона, — и то три пъти.

— Какво го води натам? — учуди се Хенеси.

— Във всеки случай не ще да е супата — реши Бекона.

— Не е — съгласи се Хенеси.

— Не милосърдието го води, това е сигурно; от този човек най-многото да получиш голяма глътка студена светена водица. — Бекона присви очи. — Често си мисля, че може да е шпионин на архиепископа.

— А, не знам. Доктор Уолш е свестен човек.

— Всичките са един дол дренки в тоя град — заяви Бекона, — осъждат бедняците, а не дават на нищо неподозиращия папа полагащото му се светипетрово петаче^[1]. Имаш ли да почерпиш една цигара?

— Нямам — до петък. Тогава плащат — отговори Хенеси.

Бекона кимна с разбиране.

— И аз съм така.

Той стана от стълбите. Надигна се с такова усилие, че Хенеси трябваше да му помогне.

— Гледай да не се забъркаш в някоя каша с тая работа — предупреди го Бекона. — И внимавай всичко да е чисто.

— Добре де, добре — увери го Хенеси.

Но той се разтревожи и реши да говори колкото може по-малко за работата си. Крамптън също бе обявил локаут. Ала там нямаше стачни постове и Хенеси не заемаше ничие място. Докато вървеше покрай кейовете, размишляваше, а реката му правеше компания цяла миля. После зави по крайните улички, тъмни и необичайно тихи. Те го потискаха с атмосферата си на нищета и глад. Собствените му деца спяха на пода, жена му седеше на една обърната наопаки кутия, тъй като и последният от малкото им столове бе вече продаден. До деня на заплатата трябваше да изкарат с остатъка от свещта, стекла се на вадички в средата на масата.

И от съседите не можеха да вземат назаем. Трябваше да направи нещо.

 

 

В леярната Карингтън, с помощта на чиновниците и на майсторите, все още успяваше да поддържа в пещите слаб огън. Но възникна непредвиден проблем — ръждата. Тя нападна бездействуващите машини въпреки всичките му усилия. Щом я откриеше някъде, възлагаше на хората да търкат с гласпапир и парцали с газ, но тя заплашваше да унищожи всичко. Жиците, по които течеше електрическият ток за подемната машина, увиснаха след една буря и останаха така. Пукна се водосточна тръба и в директорския кабинет изби мокро петно. Въпреки неколкократните напомняния на мистър Булман, Карингтън не можеше да направи нищо. Стълби имаше, но никои не бе в състояние да работи на такава височина.

За първи път в живота си, откакто бе директор, Догет видя поникнала трева между каменните плочи на двора. Зимата, разбира се, щеше да спре растежа й, само при вида й се убеди, че работите му отиват на зле. Финансовата помощ, която получаваше от организациите на работодателите от Англия, му помагаше да продължава локаута, но не можеше да спаси имуществото и съоръженията си от разрухата на бездействието. Той повдигна този въпрос на едно заседание и предложи резолюция, с която поиска решителни мерки за наемане на свободна работна ръка от Англия. Всички го подкрепиха. За най-голямо негово задоволство предложението му бе прието, без да се наложи самият той да го защитава. Когато трябваше да се воюва, Догет предпочиташе да остави другите да обират лаврите.