Джеймс Плънкет
Разблуден град (22)

Глава пета

Два месеца отец О’Конър служи на паството си в сломения град. Дъблин гъмжеше от стачни постове, огласяха го гръмки речи, задръстен бе с върволици фургони, охранявани от полиция; по улиците избухваха жестоки схватки, а после настъпваха дни на апатия и лишения. Дъблинчани беряха плодовете на непокорството си. Под носа на отец О’Конър размахваха кутии за събиране на помощи, на които пишеше: „Помогнете на жертвите на локаута.“ Помогни си сам и господ ще ти помогне. Ако тези работници подпишат, че се задължават да изпълняват законните нареждания на работодателите си, няма да има вече насилие, нито кутии за волни пожертвования. Ама не. Те слушат само Ларкин. И гордостта си.

Гладът витаеше наоколо. Куцукайки по улиците, Бекона сякаш го виждаше изписан с големи букви горе в небето над себе си. Седмиците на локаута минаваха една след друга и той не преставаше да се чуди как неговата участ, която бе свикнал да смята само за своя собствена, бе сполетяла толкова много хора. Дори семейство Фицпатрик започна да залага покъщнината си. Вече няколко пъти той бе видял жената на опашката пред „Зеленият остров“, заедно с оная кучка с жълтеникавото лице, на Хенеси. Сигурно й помагаше да се пазари й в замяна на това измъкваше част от печалбата.

Иърлинг също обикаляше из града и виждаше, че предвижданията му се сбъдват. Предизвикателството на работодателите беше прието точно така, както бе предвидил той. А сега бяха в задънена улица. Конфликтът щеше да трае до края на есента, а може би дори и през зимата. Съюзявайки се в борбата срещу Ларкин и привържениците му, работодателите превърнаха икономическата война в истински кръстоносен поход. Именно това искаше Уилям Мартин Мърфи. На път за леярната Иърлинг чуваше революционни призиви дори от устата на уличните хлапета. Появиха се нови песни и децата му изпяха една, съчинена по мелодията на последния рагтайм на оркестъра на Александър:

Ела, кутсуз, ела, кутсуз,

в Джимларкиновия съюз.

Ела, кутсуз, ела, кутсуз,

в Джимларкиновия съюз.

Каиш и палка, хляб и чай —

и ей те градски полицай!

Малчуганите вече познаваха добре Иърлинг и никак не се страхуваха от него. Докато им раздаваше дребни монети, те го наобикаляха и говореха всички едновременно. Разказваха му, че майките им получавали от „Либърти Хол“ пакети, в които една графиня и разни дами слагали хляб и какао, че Джим Ларкин имал цели кораби с храна и те щели да пристигнат от Англия още днес, всички вече били отишли да ги посрещнат. Иърлинг ги попита дали знаят къде е Англия и едно момче каза, че Англия е отвъд морето, в Ливърпул, и всички останали потвърдиха — да, точно там била. Тогава Иърлинг рече, че ще отиде да види корабите с храната, ако му покажат пътя — и те го поведоха. Но щом видя тълпите, той спря децата и им каза да се връщат, защото могат да ги смачкат, а сам започна да си пробива път напред.

Тълпата бе гъста. Но високият му ръст бе предимство и му правеха път, защото повтаряше „извинете“ с властен тон, защото бе добре облечен и носеше бастун.

От носа до кърмата корабът беше облепен с лозунги и украсен с разноцветни знаменца. Няколко души, които Иърлинг позна, се бяха облегнали на перилата на пристанището, пушеха, разговаряха и гледаха какво става наоколо. Те бяха членове на Британския конгрес на трейдюнионите. Сред тях бе и Джим Ларкин. Имаше приятна външност и уверен вид. Току-що бяха произнесени обичайните речи; личеше си. И всеки път, когато мъжете преминаваха с натоварени колички по тесните мостчета, за да ги откарат до чакащите каруци, тълпата се разтваряше да им стори път и ги приветстваше с възторжени викове. Иърлинг реши да разкаже всичко на Ралф Брадшоу, за да види как ще реагира. Сигурно щеше да е още по-забавно от приключението с конския трамвай. Тълпата закрещя отново и един човек с бомбе точно пред него се развика като луд. Когато виковете стихнаха, Иърлинг го потупа по рамото. Онзи леко обърна глава. Имаше слабо възбудено лице. Изпод бомбето се подаваше превръзка с петна от кръв, избледнели от времето.

— Мистър Ларкин говори ли вече?

— Да, сър.

— Жалко… — После реши да подхване разговор и добави: — Виждам, че неотдавна са ви ранили.

Хенеси се вцепени. Той се обърна, доколкото му позволяваше тълпата. Широките рамене, тънкият бастун под мишницата и добре ушитият костюм потвърдиха подозренията му. Той каза уклончиво:

— Удариха ме малко, инспекторе.

Иърлинг прикри изненадата си.

— Сигурно с полицейска палка?

— А, не, инспекторе, нищо подобно. Местех гардероба на една дама и той взе, че падна отгоре ми.

Иърлинг си придаде строг вид и изправи рамене.

— Надявам се, че е така — рече той. — Съветвам ви да стоите по-далеч от тия работи. Нашите момчета са добре въоръжени и ще се справят с безредиците.

— Зная — каза Хенеси. — Нали съм ги виждал толкоз пъти.

Тълпата завика отново. Този път Хенеси дори не отвори уста.

— Как се казва корабът?

— „Заек“, инспекторе.

— „Заек“ — повтори Иърлинг. — А вие как се казвате?

— Хенеси. Алоисиъс Хенеси.

Гледаше го изотдолу като паленце, очакващо да го ударят. Но в това лице имаше нещо изтънчено. Големите очи, познали страданието, бяха живи и умни.

— Откъде познахте, че съм полицейски инспектор? — попита той непринудено, отказвайки се от суровия тон.

— По стойката — отвърна Хенеси, без да се замисли — и по бастуна. Иначе какво ще правите тука?

При тези думи Хенеси се усмихна. Иърлинг му се усмихна в отговор. Малко го беше срам, че мами човека. И без това имаше достатъчно предимства пред него. Тълпата отново нададе приветствени викове и Хенеси пак не се присъедини. Леко сконфузен от стореното, Иърлинг каза дружелюбно:

— Викайте колкото си щете и не ми обръщайте внимание. Няма закон, който да забранява викането.

— И аз така мисля — съгласи се Хенеси.

Но все пак продължи да мълчи. Да викаш в присъствието на цивилен полицай е най-малкото неприлично.

Същата вечер във влака за Кингстаун Иърлинг срещна Брадшоу. Той извади вестника си, седна до него и попита:

— Приличам ли ви на полицейски инспектор?

— Не ви разбирам?

— Днес ме взеха за инспектор от полицията. Полезно е да знаеш за какъв те вземат.

Разгърна вестника. Имаше дълго съобщение за кораба и за речите. Като благодарил на английските работници за голямата подкрепа, Ларкин казал: „Вие победихте глада.“

— Странно име, „Заек“ — отбеляза Иърлинг.

— И аз четох за това — рече Брадшоу, — чудя се защо не си гледат работата и не ни оставят на мира. Така цялата тази работа само се проточва.

— Струвало им е пет хиляди лири.

— И един кораб. Сигурно от тяхна гледна точка това е престъпно прахосване на средства. Защо просто не изпратиха парите?

Защото едно име в списъка не значи нищо. Но един кораб с храна, който пристига под звуците на оркестри и приветствените викове на тълпата със знамена и лозунги, въздейства като поезия. Дъблин — обсаден град. „Вие победихте глада.“

— Помните ли Мери Мърфи?

— Мери Мърфи ли? — повтори Брадшоу.

Иърлинг издекламира:

Долу на брега, покрай реката,

Мери Мърфи е пране простряла на тревата.

— Помните ли?

— Аха — рече Брадшоу озадачено.

— Тя си е намерила нов любим — рече Иърлинг поверително.

После взе отново вестника и се задълбочи в четене, сякаш без да забелязва тревожните погледи, които Брадшоу му хвърляше от време на време.

В благотворителните кухни на „Либърти Хол“ католически семейства продаваха душите си на самозвани социалисти за канче супа. Отец О’Конър често ги виждаше; нямаше сили да стои настрана. Хората чакаха с часове, някои от тях бяха от собствената му енория, носеха канчета, буркани, всякакви съдове, с които можеха да отнесат храната. Понякога вместо супа им раздаваха малки пакети с хляб, чай и захар. Разменяха се обичайните шеги — повечето неприлични, както можеше да се очаква от тези хора. Понякога свещеникът се подпираше на чадъра си и ги слушаше. Искаше му се да ги укори, но му бе забранено да се меси. Не можеше дори да им дава съвети по време на проповедите си.

— Никакви гръмки поучения от амвона — каза му отец Гифли, когато той отвори дума за това пред него. — Да се оправят сами.

Този разговор се бе състоял още в началото на безредиците. Тримата седяха, както обикновено в неделя вечер, в потискащата обща дневна с масивна маса в средата, тежки черни кресла и огромна картина с разпятието. Вечерта бе топла, но камината гореше и в стаята бе задушно.

— Положението става критично — настояваше отец О’Конър. — Не трябва ли да ги предупредим за опасността от социализма?

— Те много добре знаят какви са опасностите от социализма. Печатът пише за тях ежедневно, а католическите вестници — всяка седмица. Йезуитите — и те са гракнали, призовават за отстъпление. Всеки недоизпечен социолог с духовен сан си мисли, че служи на бога, като сипе укори срещу бедняците.

— Аз не се правя на социолог — отвърна студено отец О’Конър.

— Сигурно сте много самотен тогава — сряза го отец Гифли.

Лицето му пламтеше, а издайническата вена на слепоочието му бе морава. Пак бе започнал да пие много. Отец О’Конър едва успя да потисне раздразнението си. То премина в презрение. Превъзмогна и това чувство. Този човек беше болен. Той каза спокойно:

— Ако бяхме научили, че друговерци раздават храна и проповядват чужда вяра в нашата енория, щяхме да направим нещо. Социалистите вършат същото.

— Не, не е същото — отговори отец Гифли. — Те не се преструват, че им показват пътя към рая.

— Самите принципи на социалистите представляват опасност.

— За кого… за Кингстаун ли?

Отец О’Конър се овладя.

— За душите на хората — каза той след кратко мълчание.

— Има далеч по-реална опасност за душите на вярващите и за религията от който и да е социалист — рече отец Гифли и се изправи. Приближи се до отец О’Конър и застана пред него. — И аз считам за свой дълг да ви я посоча.

Отец О’Конър сведе очи.

— Жестокият свещеник — довърши той и се отдалечи.

Без да откъсва поглед от огъня, отец О’Конър очакваше да чуе как вратата се затръшва. Сигурен беше, че тъкмо това ще последва. Но нищо не се случи, накрая усети нечия ръка на рамото си. Беше отец О’Съливан.

— Излезе ли той? — попита отец О’Конър и без да чака отговор, се обърна към вратата. Тя зееше широко отворена. Виждаше се коридорът, който бе празен. Той погледна отново отец О’Съливан и каза:

— Да не съм казал нещо неразумно?

— О, не. Съвсем не — отвърна другият свещеник.

— Тогава защо се отнася така с мен?

— Той не е добре. Не му обръщайте внимание, моля.

— Обидите нямат значение… ще ги понеса. Ами дългът ни? Щом всяка енория и всеки католически вестник предупреждават за опасността от ларкинизма, наш дълг е да напътстваме енориашите си. Нима това значи да си жесток свещеник, както каза той? — Сега отец О’Конър се обърна направо към отец О’Съливан: — Вие самият съгласен ли сте да продължите да пазите пълно мълчание?

— Той е по-умен от мене — отговори простичко отец О’Съливан. — Затова приемам неговите решения.

— Умен ли? — повтори отец О’Конър. Той го погледна в очите. — Умен или по-скоро безумен? Та той е почти луд. И вие добре знаете това.

Отец О’Съливан бързо му направи знак да мълчи. Предстоятелят се появи на прага. В ръцете си носеше чук и парче картон.

— Така ли мислите? — обърна се той към отец О’Конър. Влезе в стаята и каза: — Джон, донесете ми един стол, ако обичате. Ето тук.

Отец О’Съливан взе стола и го постави до стената.

— Така, сега ми подайте ръка.

Той помогна на отец Гифли, който се качи на стола и леко се олюля.

— Това, Джон, ще напомня на другите за моите напътствия.

Той постави картона вдясно от картината с разпятието и започна да го кове на стената. Раменете му скриваха написаното. При всеки удар с чука мърмореше. Като свърши, се обърна и каза:

— Джон, помогнете ми да сляза.

Но докато отец О’Съливан се приближи, той се олюля и падна от стола. От удара подът се разтресе. Двамата свещеници се втурнаха да го вдигнат. Над едната му вежда имаше драскотина, която леко кървеше. Лицето му беше пребледняло. Отец Гифли отвори очи и каза:

— Паднах, а, Джон.

— Добре ли сте? — попита отец О’Съливан разтревожено.

— Чудесно.

Като събра сили, той се надигна на лакти и се усмихна.

— Праведникът от светото писание не е кусвал нито капка и все пак е падал по седем пъти на ден.

Помогнаха му да се изправи на крака. Не им разреши да го заведат до стаята му. На излизане се обърна към отец О’Конър и каза:

— Ако аз съм безумен, имам си и компания от безумци.

Пое чука от ръцете на отец О’Съливан и излезе. Походката му бе несигурна. Отец О’Конър погледна към картона на стената. На него отец Гифли беше написал с големи букви с червено мастило, което използваха за обявите на църквата:

ПОМНИ:

СВЕТИ ГРИГОРИИ ВЕЛИКИ Е КАЗАЛ:

УЧЕНОСТТА НЕ Е ДОСТАТЪЧНА.

И ТЕЗИ СА МОЕ ПАСТВО.

Двамата свещеници се спогледаха. Отец О’Съливан рече:

— Ще отворя малко прозореца, ако не възразявате.

— Отворете го, моля. Много е задушно.

Прозорецът изскърца и се отвори с трясък. Отец О’Съливан се върна до масата и двамата дълго мълчаха; нямаше какво да кажат, докато накрая отец О’Конър попита, сякаш повтаряше въпрос, задаван и по-рано:

— Какво ще правим сега?

— Не зная — отвърна отец О’Съливан.

За първи път той призна, че на този въпрос трябва да се даде отговор. После направи неумел опит да промени темата на разговора.

— Простете, но огънят е запален заради мене — рече той с виновна усмивка. — Не трябваше да се оплаквам от ревматизма си. Щом ме види да работя тук, отец Гифли веднага нарежда да се запали камината. Повярвайте ми, имаше дни това лято, когато едва не се задуших от жега.

Отец О’Съливан продължи да се усмихва, явно очаквайки отец О’Конър да се обади.

— Точно това исках да кажа и аз — рече по-младият свещеник, без да се усмихва. — Той не е compos mentis^[1].

Отец О’Съливан престана да се усмихва престорено.

— Мисля, че трябва да отида до стаята му да видя как е — произнесе той нерешително.

Отец О’Конър кимна.

— Да, разбира се.

 

 

Скоро времето се застуди и камината в претъпканата с мебели стая излъчваше приятна топлина. Хората на опашките пред благотворителните кухни станаха по-неразговорчиви. Изтърканите шеги не разсмиваха никого. Никой не измисли нови. Всички мислеха само как да оцелеят.

 

 

Тя открехна вратата на стаичката и надникна да види дали всичко е наред; на масичката до леглото имаше две незапалени свещи, леген и чиста кърпа, една красива стъклена купичка, взета назаем от Мери и пълна със светена вода, върбово клонче за ръсило, бяла покривка, също взета от Мери, разпятие. Дали мъжът и спеше? Тя извика тихичко:

— Бърни!

— Какво има?

— Да не забравиш, че ще идва отец О’Съливан?

— Ъхъ.

В стаята миришеше на застоял тютюнев дим, но нищо не можеше да се направи. Отец О’Съливан не беше такъв човек, че да каже нещо.

В предвечерния полумрак на църквата „Св. Бригита“ клисарят запали свещите от двете страни на дарохранителницата. Докоснати от тънката свещица в ръцете му, пламъчетата им трепнаха и оживяха. Първо едната — запали се. После втората. Сега горяха и двете. Клисарят коленичи на най-долното стъпало с чукчето в ръка, медният гонг до него. Отец О’Съливан целуна епитрахила, вдигна го над главата си и с едно движение го сложи на раменете си, отключи вратичката на дарохранителницата, взе парченце от причастието и коленичи. Клисарят удари гонга веднъж, за да възвести, че тялото и кръвта Христови, както и душата му, са изложени пред олтара. Отец О’Съливан сложи Светото Причастие в една кутийка и я мушна във вътрешния си джоб. След това заключи дарохранителницата. Новите му обувки изскърцаха, когато коленичи отново и свали епитрахила. В ризницата клисарят му подаде черната, избеляла от носене връхна дреха и безформената му шапка. Всичко това бе извършено в мълчание. Никакви ненужни слова или жестове, докато отец О’Съливан носеше Светото Причастие.

Огрените от слънцето улици излъчваха леност. Покрай отец О’Съливан минаваха трамваи и фургони, охранявани от отегчени полицаи или от смутени войници. До Чандлърс Корт се стигаше за около петнайсет минути. Потънал в размисъл, без да вижда и чува, той мина покрай редицата файтони до гарата, покрай една кръчма, край няколко кофи за смет зад един хотел. Замириса му последователно на конска пикоч, на вкиснала бира, на гниещи зеленчуци. Новите му обувки скърцаха при всяка стъпка. Убиваха. Болката нямаше значение. Но скърцането, така нелепо, излагащо, непрестанно, отвличаше от време на време вниманието му от вътрешния диалог, който водеше със себе си — за благоговението и любовта. В края на краищата нали съм обикновен човек, рече си той за оправдание. Обърна го на шега. Без да се притеснява или разсейва, отец О’Съливан се забавляваше от скърцането на обувките и крачеше, заедно с Исус Христос, по крайните улички на града. За болката той не помисли нито веднъж.

Слънчеви зайчета на октомврийския залез трепкаха по тавана, приковаваха погледа му и задълго той изгубваше представа за времето, сепваше се, когато пердето помръдваше от лек полъх на вятъра или някоя врата на долните етажи се захлопваше с трясък; крехки и безгласни, те бяха въплъщения на призрачни образи от отдавнашни, нереални вече лета. Отдаден на съзерцание, той задълго забравяше, че е без крака, забравяше болката, забравяше, че е обречен на вечна неподвижност, витаеше сред далечни спомени. Грее топло слънце, той спира коня си, скача от каруцата и влиза в една крайпътна кръчма с жив плет и нацъфтели диви рози край варосаната стена, а по тях жужат пчели. Ето го вратар на футболния отбор „Лифи Уондърърс“, стои между два бели кола на слънчева поляна, протяга се надолу и на няколко пъти докосва пръстите на краката си, за да убие времето, докато играта се води в другия край на игрището. Бере къпини в топъл неделен ден, една пеперуда каца на обувката му, красива и бяла върху лъсната черна кожа, и той стои, без да помръдне, за да не я изплаши. Излиза от морето в Уилямстаун и отива към дрехите си, оставяйки след себе си дълбоки следи в мекия мокър пясък, пак е лято, лято на детството, на юношеството, на възмъжаването. С ловко движение отпъжда осата от врата на Елън, това е в Скалп. На излет са с момчетата от отбора, разноцветните знаменца се развяват от лекия ветрец, а по едно време падат, въженцата се заплитат в дървените спици на колелата и се скъсват. С колко файтона бяха тръгнали? С девет. И кои бяха дошли? Мик Рейнолдс, Джордж Брайърли, Джек О’Конър, Кап Калахан, Алекс Кар, Джо Кинсела. Другите беше забравил. И Пади Кели, сети се той, председателят на клуба, който уреди да поднесат сладкиши, кифлички, сандвичи, лимонада за момичетата и не забрави най-важното — буренца с бира за момчетата. Същата година спечелиха купата на футболната лига и градската купа. Елън изпищява, той бръсва жълто-черното ивичесто телце на земята. Смачква го с крак. Яростно. На́ ти тебе!

В сутерена излая куче. Отец О’Съливан се изкачи по външните стъпала и влезе във входа, закуцука през мрачното антре и тръгна нагоре по стълбите. Първи етаж, втори, трети. Замириса му на гнило дърво в сутерена, на нужник във входа, а като се заизкачва нагоре, зловонията на отделните квартири се смесиха, въздухът беше застоял, някъде наскоро бяха пръскали и вонеше на карбол. Куцукайки, най-сетне стигна до вратата, спря за миг да си поеме дъх и почука.

— Заповядайте, отче, насам — покани го шепнешком мисис Мълхол, пестелива на думи и движения, със свещ в ръка, поради Неговото присъствие. Тя го поведе, без да бърза особено, но и без да се бави, през старателно почистената и подредена стая, почука на вратата на малката стаичка да предупреди мъжа си, отвори я, запали свещта на масата и остави своята до нея. След това не много бързо, но и без да се бави, защото Той нямаше работа с нея, тя коленичи, после се изправи и излезе, затваряйки вратата. Огледа бързо по-голямата стая, за да не би да е пропуснала нещо, макар че дълго и грижливо се бе подготвяла за посещението. Всичко изглеждаше наред. Тя извади броеницата си, коленичи отново и започна да се моли. Никак не й се струваше чудно, че Исус Христос, син божи, син на твореца на небето и земята и на всички твари, е заедно с другите двама там, в съседната стая, и че е посетил лично жилището с прозорци към задния двор на Чандлърс Корт номер три. Тя го познаваше, откакто се помнеше, и знаеше, че Той никак не се харесва на богатите, и сам бе роден в бедна къщурка. Съжаляваше единствено за това, че Той не може да види двете й порцеланови кученца. Вече не бяха на полицата над камината. Принудена бе да ги заложи.

Мълхол се причести и кротко каза молитвите си. След като отдели нужното време за молитва и размисъл, отец О’Съливан се прекръсти, изчака дискретно и Мълхол да се прекръсти и духна свещите. Щом чу лекия шум зад вратата, мисис Мълхол се засуети и внесе в стаичката подносче (също взето от Мери) с две чаши чай и няколко бисквити.

— Не трябваше да си правите труда… — започна отец О’Съливан.

— Какъв труд, моля ви, отче — каза тя и излезе.

Свещеникът отпи от чашата си. Беше му приятно да пийне един чай, но тези бисквити го притесниха. В енорията му те бяха рядко лакомство; значи някой бе направил жертва.

— Ех, тези жени — обърна се той към Мълхол и внимателно избра една бисквита.

Мълхол също си взе една и му стана едновременно забавно и тъжно.

— Без бисквити не може — рече той, — жена ми по-скоро ще умре, но няма да се посрами.

— Странно наистина — каза отец О’Съливан, — отдавна не съм хапвал бисквити, а много ги обичам. Трябва да кажа на икономката.

— Съпруга ви липсва, отче.

— Вярно, така е — съгласи се отец О’Съливан, — но я си представете, че попадна на някоя свадлива жена?

Двамата се разсмяха и свещеникът си взе още една бисквита. После попита сериозно:

— Кажете, Бърни, помирихте ли се с бога?

Мълхол се замисли и не отговори веднага.

— С бога — да, отче.

— Разбирам — рече свещеникът. — Времената са тежки.

— Времената са много тежки.

Отец О’Съливан кимна в знак на съгласие.

— И аз бих искал да изляза, да направя каквото е нужно.

— Да помогнете на своите — рече свещеникът, за да покаже, че го разбира.

— Осъждате ли ни, отче?

— Като обикалям града — отговори отец О’Съливан, — виждам такива неща, че от камък да си, пак ще се трогнеш.

— Но някои свещеници ни осъждат.

— А други — не — напомни му отец О’Съливан, — и съм сигурен, че вие сте последният, който ще иска те да тръгнат редом с вас на демонстрациите.

— Аз искам само да не се месят в тия работи — ето туй искам — разгорещено каза Мълхол и добави: — Това имах предвид, отче. С бога се помирих, но когато чувам какви са ги изприказвали, далеч не мога да се помиря с някои от божиите служители. Грешно ли е това?

— Мислите ли, че вие сте правият? — попита отец О’Съливан, но без неприязън.

Лицето на Мълхол се изопна.

— Сигурен съм, отче.

— Вие, разбира се, познавате нещата съвсем отблизо — съгласи се отец О’Съливан. После добави: — Но нима смятате, че сте по-добър от тях?

— Не — отговори Мълхол, — това е съвсем друго нещо.

— В такъв случай, ако сте на различни мнения, то в това според мене няма нищо лошо — рече отец О’Съливан.

— Радвам се, че го казвате отче.

— Само че има опасност да се намразите. Разногласията често водят дотам. Първо идва огорчението, после омразата. А то е вече грешно.

— Разбирам, отче — каза Мълхол. Слушаше го внимателно.

— Няма значение какво говори или върши човек — дори и да е свещеник, — може да не сте съгласни с него, но въпреки всичко трябва да го обичате.

— Не искате ли твърде много? — рече неуверено Мълхол.

— Наистина така е — съгласи се отец О’Съливан. — Особено в днешно време. Но иначе не може.

— Зная — каза Мълхол.

Това бе истината. А не измислица на свещеник или епископ. Такава беше волята на всевишния.

— От това трябва да се пазим — заключи отец О’Съливан.

Мълхол се намръщи.

— Е, да — рече той, — стига да не очакват от нас да се предадем.

Отец О’Съливан внимателно постави чашките и чинийките върху табличната.

— Ще ги занеса на жена ви — каза той на сбогуване.

Лесно е да се дават съвети, рече си свещеникът вече на улицата, но един-единствен пример струва колкото безброй съвети. Облечи голите, нахрани гладните, посети болните. Последното бе направил. Ала другите две? Отец О’Конър твърди, че благотворителността е зло; удължава страданията, но не носи облекчение на страдащите. Работата ги чака, а щом бездействат — сами са си виновни за окаяното положение. Но да се разсъждава така е много лесно и удобно. Достатъчно е да видиш как живеят в бедните си жилища.

Краката го боляха, обувките му продължаваха да скърцат. Той куцаше силно. Един файтон спря до него и човекът на капрата го поздрави.

— Към „Св. Бригита“ ли, отче?

— Да — отговори отец О’Съливан.

— Тогава качвайте се. И без това съм натам.

— Да ви благослови господ. Не се ли казвате Том Менгън?

— Същият, отче.

Свещеникът се качи. Истинско облекчение беше да се повози. Досега не му се бе случвало. Не можеше да си позволи да дава пари за файтони. Преди около месец бе посетил болната жена на този Менгън. Файтонът спря пред „Св. Бригита“. Менгън се бе отклонил от пътя си.

— Не биваше да идвате чак дотук, Том — каза той, когато файтонджията му отвори вратата.

— Ами, какво са още няколко метра — възрази Менгън. — Освен това Вашето посещение вкъщи ни донесе щастие.

— Оправи ли се жена ви?

— Подобрява се — каза Менгън. — Споменах за посещението ви пред един мой редовен клиент, той е лекар и каза, че ще дойде да я види. Оттогава идва два пъти седмично и какво й дава — не знам, ама вече хич никъде не я боли. Докторът вика, че след около седмица ще бъде на крака. И нито пени не ми взе.

— Много се радвам за вас.

— Вие може да го знаете, отче. Той е главен там, в Ротондата, доктор Хейс.

— Не, не го познавам, но сигурно е добър човек.

— Малцина са като него — съгласи се файтонджията.

В знак на благодарност отец О’Съливан помаха с ръка след файтона. Мисълта за милосърдния лекар го ободри. Значи не целият град е затънал в безразличие и жестокости. Един учен човек помагаше на бедна жена от бордеите, и при това само от състрадание. Скърцайки с обувните си, той се отправи към къщата. На вратата го срещна отец Гифли.

— Виждам, че се прибирате като истински господин, Джон.

В тона му имаше насмешка.

— Да. Един добър самарянин ме докара.

Отец О’Съливан неволно изохка.

— Трябва да си събуя обувките. Страшно ми убиват.

Съпровождан от непрекъснатото скърцане, той тръгна по коридора. Отец Гифли се разсмя. Отначало в смеха му звучеше съчувствена нотка, но после стана прекалено силен. Стоеше така в коридора, уплашен от самия себе си, а ехото дълго звуча в ушите му.