Джеймс Плънкет
Разблуден град (21)

Глава четвърта

Останала сама със спящите деца, Мери седеше до прозореца, гледаше към улицата и усещаше как мракът около нея се сгъстява. Отпърво наблюдаваше децата, които играеха долу на групички, но постепенно по две, по три, те започнаха да се прибират, повикани от майките си, и тя нямаше какво друго да гледа освен менливите цветове на паважа и отсрещните фасади в сенките на късната привечер. Беше септември и вече се стъмваше доста рано. Скоро жените щяха да се заоплакват една на друга: „Боже господи, колко къс стана денят.“ Щеше да се застуди и трябваше да се палят камините. Какво ще да стане тогава, след като половината град е без работа?

Тази мисъл непрекъснато я преследваше и тревожеше. Повишението на Фиц им бе донесло не само малко повече пари и удобства, но и по-добро и по-сигурно положение, отколкото на съседите им. Когато го направеха майстор, той можеше да напусне профсъюза. Майсторите, смяташе Мери, нямаха нужда от профсъюзи. Ала Фиц последва другите и така изложи на опасност всичко, което имаше тя и на което възлагаше надежди — бъдещето на децата, домашното имущество, малките седмични спестявания. Безропотна по природа, Мери не разубеждаваше мъжа си, но все пак последиците я тревожеха. Гладът и нуждата отново нахлуваха в малкия й свят и я пламнеха в минутите на самота; тя усещаше заплашителното им присъствие в тъмните ъгли на улицата.

Сепна я почукване на вратата. Мери осъзна, че някой я вика.

— Мисис Фицпатрик, тука ли сте?

Тя позна гласа и не отговори веднага. После неохотно извика:

— Влезте… мисис Хенеси.

Вратата се отвори, мисис Хенеси надникна и зашари с очи в полумрака на стаята.

— Мъжът ви вкъщи ли е?

— Не, няма го.

Мисис Хенеси влезе, свали шала от главата си и го наметна на раменете си.

— Тия стълби ще ме свършат — каза тя, за да подхване разговор.

Беше дребна и слаба, с прошарена тъмна коса и изпито жълто лице. Очите й, любопитни и проницателни, гледаха предизвикателно на света и очакваха най-лошото.

— Мога ли да ви услужа с нещо? — попита Мери в очакване на неизбежния поток от молби.

Мисис Хенеси извади една каничка изпод шала си.

— Дали ще можете да ми заемете глътка прясно млекце за дъщеричката? — каза тя. — Още е много малка да пие от кондензираното.

Мери тръгна към шкафа.

— Чакайте да ви кажа нещо — спря я мисис Хенеси. — Да знаете кво беше в града преди няколко часа! Някакъв негодник разбил с тухла прозореца на млекарницата на Къриган и човек не може да си купи мляко! Иначе нямаше да ви безпокоя.

Мери наля мляко в каната. Без да откъсва очи от ръцете й, съседката каза:

— Бог да ви благослови. — После сякаш се сети за нещо и бързо добави: — Можете да ми услужите и с една чаша захар.

Изпод шала се появи една пукната чаша, която Мери взе и напълни със захар.

— Толкова сте любезна — каза мисис Хенеси, — всичко ще ви върна, само да се пооправим малко.

— Няма нищо — рече Мери, — да не говорим за това.

Любопитните очички бързо шареха из стаята.

— Чухте ли какви ги вършат полицаите?

— Да, чух — отговори Мери.

— Рушат и плячкосват, само с това се занимават — каза мисис Хенеси. — Нахълтват в къщите, трошат всичко наоколо, бият беззащитни жени и деца. Познавам няколко души; снощи влезли и им изпочупили всичко, ама всичко, дето имали бедните, направили на трески.

— Господ да им прости — успя само да каже Мери, защото мисис Хенеси продължи:

— Да не даде господ да нахлуят тука, че имате всичко, квото си помисли човек. Канапе, столове, маса и хубави картини. Всичко ще направят на пух и прах. Виж, у Елън Хенеси, слава богу, няма да намерят нищо особено, то и какво ли имаше, но сега всичко е на сигурно място в заложната къща „Зеленият остров“. Ето, затуй е по-добре, като нямаш нищо, щото не можеш да го загубиш. — Тя си пое дъх и добави: — Е, бог е милостив.

Мери каза съчувствено:

— Разбрах, че мъжът ви пак е без работа.

— Той пък кога ли е имал работа! — възкликна мисис Хенеси. — Беше намерил едно хубавичко място и, разбира се, го изпусна.

— Неприятно наистина — рече Мери.

— Чакайте да ви кажа — заразправя мисис Хенеси. — Отива, значи, той преди няколко седмици на Саквил Стрийт да види дали Ларкин ще се появи и ми се връща вкъщи с разбита глава и изкълчено рамо. „Какво се е случило, Хенеси?“ — викам още като го видях на прага, а той: „Имаше полицейска хайка на Саквил Стрийт и ме цапардосаха с палка. А като съм се строполил, май ме е сгазил кон.“ И вярно, като си свали ризата, целият беше в синини. „Така ти се пада — викам му аз, — щом си играеш на герой с червена значка. А сега жена ти и децата ти ще гладуват заради тебе.“

Тя сложи шала на главата си.

— Трябва да се качвам — каза, — че да се погрижа за децата. Сам-самички са и са гладни като котета. Много ви благодаря за млякото и захарта.

Тя отново огледа стаята. Очите й се спираха върху всеки предмет и го оценяваха.

— Като гледам, имате доста нещица, може да изкарате дълго — увери тя Мери, — ако някой ден решите да заложите нещо, обадете ми се. Елън Хенеси ще се погрижи да вземете добри пари от която и да е заложна къща в града. Да не забравите.

— Няма да забравя — каза Мери.

Тя затвори вратата след мисис Хенеси и за момент остана на място, питайки се защо ли съседката й предложи услугите си — дали от добро сърце, или от завист. Господ да й е на помощ, животът едва ли я бе направил особено великодушна с този мъж, който почти непрекъснато беше безработен, и с това семейство, което все се увеличаваше. Цял живот тя раждаше деца, а хлябът й зависеше от заложните къщи и от неохотно направените подаяния, които успяваше да измъкне от съседите си. Нищо чудно, че беше завистлива или озлобена.

Мери отново седна до прозореца, решила търпеливо да чака завръщането на Фиц, и се постара да не се поддава на отчаянието, което й навяваше сгъстилият се уличен мрак. Онова, което за мисис Хенеси беше път за спасение от нещастието, за Мери бе самото нещастие — да се раздели с нещата, които бе събирала, да разруши дома си, създаден с лишения и с помощта на милосърдната мисис Брадшоу. Поне на нейната помощ можеше да разчита. Мисис Брадшоу беше добра жена. Ако разбере, че са изпаднали в беда, все ще им помогне с нещо. Защото тя си има всичко, освен деца. Странно беше устроен светът. Ето например мисис Хенеси имаше цяла дузина. Но такава е била волята божия.

Понякога Мери се опитваше да си представи какво щеше да бъде, ако бе на мястото на мисис Брадшоу: да живее в красива къща с изглед към градината, да има подръка звънец, с който да повика прислужница да отвори прозорците, ако в стаята стане задушно, или да ги затвори, когато нахлуе вечерният хлад. Да казва на готвачката какво да сготви и как да подрежда цветята — тези поставете тук, а онези — там. Да свири на пиано, когато имат гости. Да се облича елегантно и да ходи на театър. Да се мие с уханни сапуни. Да носи изящна чантичка, в която винаги да има банкноти и златни монети. Да бъде образована. И да говори изискано. Но това означаваше да има друг произход, да не познава баща си и покойната си майка. И да няма деца. А мистър Брадшоу да й бъде мъж. Не, в никакъв случай.

Чу стъпките на Фиц на площадката и след миг вратата се отвори.

— Седиш на тъмно — каза той.

Мери се огледа и едва сега забеляза, че в стаята е съвсем притъмняло. Стана и рече:

— Ще запаля лампата. Как мина събранието?

Фиц остави каскета си на бюфета — навик, от който тя отдавна се бе отказала да го отучва. На светлината на лампата той видя как косите й се люшнаха напред, вгледа се в чертите на лицето й и си спомни за първата им брачна нощ.

— Ларкин е освободен от затвора — отговори той. — След намесата на правителството.

Това сигурно беше добра новина. Но Мери не знаеше подробностите.

— Много хубаво — каза тя.

— На стачниците ще се дава седмична помощ от десет шилинга — поне за известно време.

— Стачката ще продължи ли, как мислиш?

— Казват, че не може.

Тя се наведе над лампата, но усещаше погледа му върху себе си. Знаеше, че я наблюдава внимателно. Мери чувстваше, че е напрегнат.

— Но ти смяташ, че ще продължи — позна тя по гласа му.

— Да — каза той.

Мери постави шишето на лампата и нагласи фитила.

— Как ще живеем, Фиц?

От няколко дни той мислеше за това. Единствената им надежда беше, че след всеобщия отказ на работниците да подпишат формулярите, няма да има вече формуляри и всички ще се върнат на работа, докато нещата се уредят чрез преговори. Но не стана така. Напротив, работодателите се ожесточиха.

— Правителството не само освободи Ларкин, но обещава да се извърши разследване на случая — каза той.

— Дай боже да излезе нещо от това.

— Съмнявам се — горчиво рече Фиц. — Ако наистина искат да се оправят работите, защо не се откажат от помощта на войската и полицията? Тогава бихме имали някаква възможност да накараме Федерацията да преговаря с нас.

На въпроса й той така и не отвърна. Какво щяха да правят, ако положението се затегнеше? Но Мери знаене отговора. Безброй пъти беше виждала други семейства, спохождани от тази участ. Цялата покъщнина, едно по едно, вещ след вещ, отиваше в заложните къщи. Точно това искаше да каже мисис Хенеси. В началото бакалинът сигурно ще им дава на кредит. Лихварите също ще помогнат, с големи лихви — заради риска, разбира се.

Когато стъклото на лампата се нагря и вече нямаше опасност да се пукне, Мери увеличи пламъка. Вечерта сякаш внезапно премина в нощ. Но жълтата светлина на лампата беше по-приятна от сумрака. Започна да реже хляб и да приготвя какао.

— Може би не трябва, запази го за по-нататък — предложи Фиц.

— Все още имаме малко спестявания — отвърна Мери, — грехота е да се оплакваме. По-добре сме от много други бедни семейства.

Седнаха заедно на масата. Фиц беше ходил у Мълхол да му съобщи последните новини и сега заразказва на Мери как е той, как изглежда, какво е казал, какво е казала мисис Мълхол, колко й е трудно сега, когато и мъжът й, и Уили не работят. Двамата винаги си говореха така, когато вечеряха заедно. Но сега зад баналния всекидневен разговор се долавяше мисълта за случилото се. Фиц чувстваше, че трябва да каже нещо.

— Никога не си ме питала защо не напуснах профсъюза — каза той.

Тя го изненада с отговора си:

— Заради Бърнард Мълхол. Няма защо да те питам.

В гласа й прозвуча нежност и разбиране и Фиц знаеше, че тя мисли не само за нещастието, сполетяло Мълхол, но и за участта на семейството му.

— Мълхол беше голяма опора за всички — каза той.

Той никога нямаше да излъже доверието на Мълхол. Но не беше само това. Нямаше да го направи и заради Пат и Джо, и заради други работници. Заради Фаръл и докерите, и още хиляди в целия град, някои от които отдавна се бяха примирили с вечната мизерия като дадена от бога, други отчаяно се бунтуваха, стига да имаше кой да ги поведе. Никога досега не бяха си помагали така. Фиц се обърна към Мери:

— Куриерите от Трамвайната компания бяха уволнени само защото са членове на профсъюза на Ларкин. Само затова. Ватманите и кондукторите трябваше да ги подкрепят. Тогава измислиха формулярите и ги раздадоха на всички работници в града. И ние, останалите, трябваше да подкрепим трамвайджиите.

— Мислех, че няма да искат от тебе да подпишеш — каза Мери.

— Никой не ме е карал — потвърди Фиц, — но как да остана, когато обявиха локаут за другите. Просто не можех да направя това.

— Знам — рече Мери.

— Сърдиш ли ми се?

— Напротив, радвам се, че си постъпил така, както смяташ за правилно. Иначе после щеше да е по-лошо.

По лицето му се изписа благодарност и това силно я трогна. Тя се приближи до него и го целуна. После добави:

— Само за децата ме е страх.

— Зная — каза той.

— Мислех си за това, докато те чаках. Ако запазим нещичко от спестяванията си и го оставим настрана, колкото и лош обрат да вземат нещата, все ще можем да изпратим децата за известно време при баща ми.

— Така и ще направим — съгласи се Фиц. Помисли малко и добави: — И ти може да идеш с тях. По-добре ще е.

— Няма да те оставя сам — каза Мери.

Той я прегърна безмълвно. Ако положението стане много лошо, пак ще поговори с нея за това. А сега трябва да чакат. Вратите бяха заключени. А ключът, с който можеха да ги отворят, бе в чужди ръце.

— Камък ми падна от сърцето.

— Радвам се — каза Мери.

Тя знаеше, че Фиц би постъпил по същия начин, независимо дали тя е съгласна или не. Но сега беше щастлива, че му е казала тези думи. Бяха толкова близки, тя бе част от него. И това й стигаше.

 

 

Бекона излезе с твърдото намерение да изпробва всички средства, които знаеше. Беше гладен. От седмици гладуваше. Дори в най-добрите си времена Дъблин бе един окаян град-вертеп. Но сега бе станал истински ад. Ден след ден, от сутрин до вечер, Бекона стоеше на улицата и свиреше на свирката си. Но никой не му обръщаше внимание. Понякога, като се увереше, че наоколо няма полиция, просеше. Минувачите се извръщаха настрана. Чукаше от врата на врата да търси някаква работа. Работа нямаше изобщо или някой от уволнените нещастници го бе изпреварил. Веднъж срещна Хенеси. Той беше огорчен от превратностите на съдбата, от жестокостта на работодателите, от равнодушието на правителството, от твърдоглавието на стачниците, от безизходицата, която бе парализирала града и сякаш щеше да продължи вечно.

— Е, нещо ново? — попита Бекона сърдито.

— Нищо, нищичко за проклетия — отвърна Хенеси. И той беше мрачен.

— По дяволите! — избухна Бекона. — Искат да уморят всички от глад!

— Изглежда, точно това са намислили — потвърди Хенеси.

— И ти нямаш работа… нали?

— Нямам. Живея от надеждите си.

— Седни за малко — предложи Бекона.

Две захвърлени кофи се търкаляха на това изоставено място. Преместиха ги и седнаха отгоре им. Наоколо растеше трева и коприва, а отсреща на стената на някакъв склад имаше дъска за афиши. Ръката на някой благочестив, човек бе написала:

ПОИСКАЙ И ЩЕ ТИ ДАДАТ.

ПОЧУКАЙ И ЩЕ ТИ ОТВОРЯТ.

— Тия да ги разправят на задника ми — каза Бекона, след като прочете на глас това послание на надеждата.

— Туй е работа на протестантите — обясни Хенеси.

— Да бе, сеят купища лъжи. Трябва да им се забрани — заяви Бекона.

С присъщото си благоразумие Хенеси отбеляза:

— Сигурно някои от това преживяват.

После, стараейки се да гледа по-весело на живота, попита:

— Какво ще кажеш за рекламата до него?

Бекона погледна към една рисунка, изобразяваща червенобуз захилен мъж по пижама на сини райета, яхнал бутилка с лекарство „Боврил“, която се мята по сини океански вълни. Надписът отдолу гласеше: „Само «Боврил» ще ви спаси от морска болест!“

Бекона се изплю и ядно погледна приятеля си.

— Е, какво — възрази Хенеси, — можеш да си умреш от смях.

— Мога да си умра от глад — тросна се Бекона.

Като разбра, че не ще го развесели, Хенеси каза:

— Правителственото разследване май ще сложи край на локаута по-скоро, отколкото си мислим.

Но съвсем не стана така. Разследването приключи и постанови Федерацията да премахне формулярите, но работодателите отказаха да се подчинят и в резултат на това последваха масови уволнения. Бекона все по-често се скиташе по улиците, но хората, които можеха да му дадат нещичко, ставаха все по-малко. Кутии за събиране на помощи подрънкваха, стачни постове сновяха нагоре-надолу, дълги върволици каруци и фургони се движеха през града, съпровождани от полицаи или войници; трамваите и електростанциите също се охраняваха. Понякога Бекона ходеше на грандиозните митинги на Бересдорфския площад, смесваше се с хилядите безработни и слушаше гръмогласни речи, звучащи от осветените прозорци на Либърти Хол, а величествените оранжеви залези на ранния октомври изпъстряха водите на близката Лифи със зелени, червени и златни отблясъци. Чуваше неистовите викове, а понякога хилядите гласове запяваха. Гледаше как стреснатите чайки литваха стремително от мръсните парапети и кръжаха със силни крясъци над реката, блеснала с всички цветове на дъгата. В такива моменти съзнаваше, че е чужд на всичко наоколо. Тази мисъл засилваше отчаянието му. Беше време, когато можеше да разбие с тухла някой прозорец и да си поседи няколко дни в затвора — хем с покрив над главата, хем хранен, макар и как да е. Ако днес направеше това, щяха да го вземат за метежник и да го пребият от бой, Той наблюдаваше гладните лица, отправили поглед към ораторите изпод козирките на каскетите, и виждаше лъча на надеждата в хилядите очи. Но за него надежда нямаше. Почтените и по-заможните, облечени в чисти, прилични дрехи, го подминаваха на път за вкъщи. Щом го видеха, бързо извръщаха глави и не желаеха да имат нищо общо с него. А богатите изобщо не го забелязваха. Беше началото на октомври, дните се скъсяваха, нощите настъпваха рано, тротоарите бяха влажни, улиците студени. Бекона съвсем падна духом. Беше постоянно гладен. Непрекъснато трепереше от студ. И ето че за първи път от много месеци му провървя.

Беше се вторачил в една витрина, но не виждаше нищо друго освен собственото си отражение — развлеченото си дрипаво палто, сивата брада, безформената шапка, нахлупена на главата му като тенджера. Мислеше си за храна. Дни наред мислеше само за това. Внезапно една ръка го потупа по рамото.

— Мозъка ли си напрягаш?

Обърна се и видя Пат Банистър. Щедро момче — Бекона го знаеше, но сега едва ли можеше да му помогне с нещо.

— Мисля си за днешните тежки времена — каза той.

— На всички е трудно — рече Пат.

— Сигурно нямаш кво да ми дадеш, а, хич да не те питам.

Пат поклати глава.

— Защо не свириш вече на свирката? — попита го той.

— Защото на никой не му се слуша — отвърна Бекона. — Някои са страшно стиснати, други пък са страшно гладни. Музиката вече не е на мода.

— Опитвал ли си да се занимаваш с реклама?

— Не го умея това — призна си Бекона.

— Не е голяма философия — каза Пат. — Ела да се поразходим и ще ти обясня.

Тръгнаха по крайните улици, които и двамата знаеха от деца. Сега те изглеждаха съвсем различни. Имаше много пешеходци и съвсем малко каруци и файтони. Нищо не се случваше. Сякаш е неделя, пък не се чуват камбани, помисли си Бекона. Докато вървяха, Пат му каза, че стачката едва ли ще да свърши скоро. Сигурно ще продължи и през зимата. В Либърти Хол подготвяли благотворителни кухни за жени и деца. Самата графиня Маркевич щяла да раздава храната. Той попита Бекона дали е чувал за графинята. Старецът измърмори нещо. Била от онези светски особи, които днес си пъхат носовете навсякъде, дето не им е работа. Само неприятности създават. Същата като мадам Деспар и Мод Гон. Вдигат много шум за избирателните права на жените, вместо да си седят вкъщи и да се грижат за мъжете и за злочестите си деца. Хората им викаха Отчаяната и Лудата. Не е чудно, че целият град гладува.

Далечен звук на звънче прекъсна мислите му, а Пат каза:

— Сега ще видиш за какво ти говоря.

Свиха зад ъгъла. Първото, което привлече погледа на Бекона, бяха трите блестящи месингови топки пред заложната къща на Донеган, после дълга опашка от жени, стиснали украшения или вързопчета с дрехи, след това човекът, който размахваше звънчето. Беше на неговите години, но изглеждаше по-здрав. На гърдите и гърба му висяха две дъски, завързани с връвчици през раменете. На тях пишеше:

ПОСЕТЕТЕ ЗАЛОЖНАТА КЪЩА НА ДОНЕГАН

ИЗГОДНИ ЦЕНИ

ДОБРЕ ДОШЛИ НА ВСИЧКИ!

— Ето, виждаш ли? — каза Пат.

Бекона учудено примигваше.

— Кво е това?

— Човек-реклама. Такава работа ще ти дойде много добре.

— Ква полза, нали тая тука е вече заета?

— Щом Донеган е решил, че си струва да наеме човек за това, и другите няма да останат по-назад — обясни му Пат. — Ти само ще трябва да убедиш някой от другите собственици на заложни къщи. Какво ще кажеш за Силвъруотър на Макев Стрийт?

— „Зеленият остров“ ли? Може да излезе нещо — каза Бекона.

— Чакай малко — рече Пат.

Той се приближи до човека със звънчето. Размениха няколко думи и Пат се върна при Бекона.

— Отиваме в „Зеленият остров“ — каза той.

След десетина минути стигнаха заложната къща на мистър Силвъруотър. Тя имаше доста необикновен вид. Под трите месингови топки се виждаше фигура на девойка, символизираща Ирландия — златни къдри се спускаха върху зелената мантия, обгърнала раменете й, а самата тя ридаеше над арфа без струни. Върху свитъка в краката й с бели букви пишеше: „Зеленият остров“. Пред вратата няколко жени търпеливо стояха на опашка.

— Сега какво ще правим? — попита Бекона.

— Ще чакаме — отсече Пат.

Бекона не разбра точно защо. Но нямаше значение. И без това се чудеше какво да прави.

— Свикнал съм да чакам — каза той.

Тази заложна къща някога беше кръчма. Бекона си спомня как на младини бе идвал тук да си пие бирата. Преди колко години беше това? Около четирийсет. По онова време не беше толкова трудно да се намери парче хляб. Или поне сега му се струваше така.

— Помниш ли Джеремая Брейди? — попита той Пат.

— Кой е той?

— Собственикът на „Зеленият остров“, когато тук беше кръчма.

— Не си спомням това време — отвърна Пат.

— Джеремая имаше три недостатъка, които пречат на кръчмаря да преуспее — каза Бекона. — Държеше само екстра пиене, даваше лесно на кредит и сам си беше най-постоянният клиент.

— Добър човек е бил, с тия недостатъци — каза Пат.

— Те го вкараха в затвора — заключи Бекона, — и накрая свърши на Гласневинското гробище.

Звукът на звънчето привлече вниманието на жените от опашката. Иззад ъгъла се появи човекът-реклама на Донеган. Той кимна на Пат. След това закрачи напред-назад по улицата. Дочул звъна, един от служителите в „Зеленият остров“ излезе на вратата. След малко се появи и самият мистър Силвъруотър. Той видя човека със звънчето, който крачеше важно нагоре-надолу пред опашката и гръмогласно приканваше клиентите му да посетят заложната къща на Донеган и сами да се убедят в предимствата й. Мистър Силвъруотър бе поразен.

— Ей, ти! — провикна се той. — Я се разкарай от моята улица!

Човекът със звънчето не му обърна внимание. Силвъруотър прочете надписа на дъската върху гърдите му, а когато той се обърна, с уплаха видя същото и на гърба му:

ПОСЕТЕТЕ МАГАЗИНА НА ДОНЕГАН

ИЗГОДНИ ЦЕНИ

ДОБРЕ ДОШЛИ НА ВСИЧКИ!

— Клиентите ми! — извика той на Пат, който със съчувствено изражение се бе приближил до него. — Тоя иска да ми отмъкне клиентите!

— Ужасно — рече Пат.

— Какво му е станало на Донеган? — запита Силвъруотър. — Та ние сме добри приятели. Често играем покер.

— Може би го биете твърде често — предположи Пат.

— Играем вече от петнайсет години — поклати глава Силвъруотър, — не, не може да е това.

— Времената са такива, иска да разшири търговията си — рече Пат. — Бизнесът си е бизнес.

— По дяволите бизнесът! — каза собственикът. И пак викна: — Ей, я си върви оттука!

— Няма да можете да го прогоните, така — рече Пат. — Чакайте, аз ще поговоря с него.

Той се приближи към човека със звънчето. Двамата заприказваха оживено, но така, че мистър Силвъруотър не чуваше нищо. После Пат се върна, а човекът-реклама се отдалечи.

— Как успяхте да го отпратите? — попита Силвъруотър.

— Казах му, че сте приятел на мистър Донеган и не е хубаво да ви скарва. Казах му също, че заедно играете покер.

— Точно така. Затова се и ядосах толкова — одобрително рече Силвъруотър. — От години сме приятели и играем покер.

— Вече няма да идва тука — продължи Пат, — ама лошото е, че никой не може да му попречи да кръстосва улиците, където живеят вашите клиенти.

При мисълта за подобна подлост мистър Силвъруотър онемя. Той кимна няколко пъти, загубил дар слово.

— Ще ви кажа какво да направите — добави Пат.

Силвъруотър сграбчи ръката му.

— Говорете — подкани го той, — харесвате ми. Кажете какво да сторя.

— И вие трябва да си наемете човек-реклама. Да обикаля квартала всеки ден. — Пат посочи към Бекона. — Ето този например. Всички наоколо го познават.

Той повика Бекона, който се затътри към тях. Силвъруотър го изгледа от глава до пети.

— Можеш ли да дрънкаш със звънчето? — попита той.

— С всякакви звънци дрънкам, чак и църковна камбана съм бил — потвърди Бекона.

— Познаваш ли добре квартала?

— Роден съм и съм израсъл тука.

— Искаш ли работа?

— Само кажете.

Мистър Силвъруотър не се поколеба.

— Ела утре сутринта при мене. Започваш веднага.

Бекона отвърна, че за него това ще бъде голяма чест.

— А с Донеган аз ще се оправя — зарече се Силвъруотър.

Разделиха се.

— Ти си славно момче — рече Бекона на Пат по пътя към Чандлърс Корт.

— Подейства като магия — каза Пат.

— Щом поспечеля нещо, ще те почерпя едно.

— Няма нужда, важното е желанието — рече Пат и си тръгна с усмивка.

 

 

Бекона се уговори с мистър Силвъруотър. Щеше да получава десет шилинга седмично. Дадоха му две рекламни дъски, които го пазеха от вятъра. Със звънче в ръка трябваше да обикаля из квартала от сутрин до вечер. Освен десетте шилинга, всяка събота получаваше чаша мляко и кифла, защото помагаше да затворят капаците на магазина. Сега животът му беше по-лек, но той не бе щастлив. Трудно му беше да ходи толкова много. Понякога, особено в дъждовни дни, кракът го болеше и той куцаше. А от време на време болката в гърдите така го пробождаше, че му се завиваше свят. За първи път през живота си той започна да съчувства на другите, на гладуващите. Мъжете, които пускаха шеги по негов адрес, изглеждаха измъчени и унили, жените, които приканваше със звънчето, бяха изтощени, с хлътнали очи. Когато в събота ядеше кифлата си, дечурлигата залепваха нослета на витрината на магазина и го гледаха тъй умолително, че хапките засядаха в гърлото му. Ден след ден се тътреше по улиците и подрънкваше весело със звънчето под прозорците. Но сърцето му бе изпълнено с тревога и той започна да пада духом.