Джеймс Плънкет
Разблуден град (2)

Глава втора

В четвъртък, единайсетия ден на юли 1907 година, крал Едуард почете с височайшето си присъствие състезанията на хиподрума в Лепардстаун и на дванайсети, петък, отплава с яхтата си, като остави след себе си възхитителен спомен за добронравие и благосклонност, засенчен само от една клюка, която в крайна сметка се оказа вярна. Мистър Уилям Мартин Мърфи, председател на комисията, подготвила изложбата, собственик на Независимите вестници, на голям манифактурен магазин и на хотел, директор на Дъблинската трамвайна компания и на още няколко солидни компании и фирми, при откриването на изложбата бе отказал предложеното му рицарско звание. Иърлинг, който винаги научаваше от първа ръка клюките, носещи се из деловите среди на града, тъй като сам бе директор на фирма, разказа тази история на отец О’Конър, когато един ден го срещна край пристанището. Иърлинг, спретнат и елегантен в сивия си костюм, с цвете в бутониерата, го потупа по рамото.

— Как вървят духовните дела, отче? — запита го той.

Отец О’Конър затвори молитвеника и с червена копринена лентичка внимателно отбеляза докъде е стигнал. Той откликна на добродушния хумор на Иърлинг.

— Трудно е да се отговори на този въпрос. Ако кажа, че всичко е наред, може да ме обвинят в прекалена дързост, а ако река, че нещата вървят зле, ще отворя вратите на Отчаянието. — Той пъхна молитвеника си под мишница. — Може би е най-добре да отговоря, че продължаваме да се уповаваме на бога.

Иърлинг размаха бастуна си и посочи към морето.

— Току-що наблюдавах онази малка лодка. Хрумна ми, че някои неща почти не са се променили за две хиляди години. Ето например лодката, рибарите, мрежите им.

Отец О’Конър проследи с поглед вдигнатия бастун. Лодката едва се полюшваше върху вълните. Зад нея коркови тапи очертаваха широк полукръг там, където бе хвърлена мрежата. Не я беше забелязал преди.

— Рибарите са най-простите хора — каза той — и все пак, когато Той ги повика, те го последваха.

Иърлинг повдигна гъстите си вежди. Беше настроен закачливо.

— Не е съвсем така, отче. Трябвало е да направи и някое и друго чудо. Нали Той е ходел по вълните?

— Да, но това е било по-късно — поправи го свещеникът.

Скептицизмът на Иърлинг не го дразнеше. В края на краищата той беше протестант.

— И все пак имаше нещо подобно — упорствуваше Иърлинг. — Чакайте, ей-сега ще се сетя.

— След като за цяла нощ рибарите не уловили нищо, той напълнил мрежите им с риба.

— Аха, точно така — рече Иърлинг. Именно това бе имал предвид.

— Не трябва да забравяме какви са били те. Бедни рибари, прости и неуки. Как иначе би могъл той да ги спечели?

— А не е ли могъл просто да им вдъхне вяра?

— Искал е да знаят своето призвание свише. Помните ли какво им е казал?

— Не, какво? — отговори Иърлинг, като напрягаше паметта си.

— „Аз ще ви направя ловци на човеци.“

Иърлинг го изгледа недоверчиво.

— Твърде нагласена история — възрази той. — Струва ми се, че някой си е съчинил всичко това.

Отец О’Конър сви устни, после, като внимателно наблягаше на всяка дума, изрече:

— Доколкото разбирам, оплаквате се, че Христос е действал направо и нагледно е доказвал правотата си. Но нима така не прави всеки водач?

— Не съм очаквал светски номера от него. А и защо ще се залавя тъкмо с рибарите? — размишляваше Иърлинг, докато вървяха. — Защо не е започнал от най-горе?

— Може би защото рибарят по-лесно ще остави мрежата си — отвърна отец О’Конър.

— Да, наистина един банкер например така лесно няма да си остави златото.

— Прав сте.

— Обикновено се смята, че бедните са по-религиозни от богатите — продължи Иърлинг, — но, разбира се, това не е вярно. Те просто са по-впечатлителни и нямат какво толкова да губят.

Свещеникът се позамисли, а после заговори с подчертано вежлив тон:

— Според вашата църква светският успех е мерило за духовната ценност на човека; вие смятате, че благосъстоянието и късметът са дадени от бога, че бог се е отрекъл от бедните?! Знаете ли притчата за Лазаря и богаташа?

— Да — отвърна уверено Иърлинг, — и смятам, че е плод на налудничавата фантазия на някой социалист.

И той избухна в смях, след което настъпи мълчание.

— Простете ми, отче — рече разкаяно Иърлинг. — Струва ми се, че прекалих.

— Винаги е по-добре да се разясни даден въпрос, вместо да мълчиш от вежливост — каза отец О’Конър.

— Нали не се обидихте?

— Кой съм аз, че да се обиждам?

— Хайде тогава, елате с мене да ви черпя едно кафе — настойчиво предложи Иърлинг.

Отец О’Конър учтиво се съгласи. Двамата тръгнаха към града; Иърлинг вървеше с бодра крачка и размахваше весело бастуна си, а източената му фигура, в костюм от туид, с цвете в бутониерата, бе в унисон със слънчевото утро. Отец О’Конър, по-нисък и по-мрачен в църковните си одежди, от време на време отговаряше на поздравите на енориашите си. Сред тях имаше старици, каруцари и разносвачи, малки момчета, които почтително вдигаха ръка за поздрав. На всички свещеникът отвръщаше, като сваляше шапка и се усмихваше.

— Не мога да не призная — отбеляза Иърлинг, — че паството наистина ви уважава и почита.

— Това трябва да ни напомня, че сме недостойни — отвърна отец О’Конър.

— Няма от какво да се срамувате — каза Иърлинг и отвори остъклената врата на кафенето, за да мине свещеникът. — Във всяко общество има йерархия. Ако не се кланят на вас, ще намерят някой друг, на когото да се кланят. А той може да е много по-недостоен.

Двамата минаха по разкошния килим и седнаха при колеги на Иърлинг. Отец О’Конър позна мистър Харисън, член на Комисията по украсата. В залятото от слънчева светлина заведение ароматът на кафе се смесваше приятно с мирис на пури и отец О’Конър се почувствува много изискан и важен. Той беше млад свещеник в богата енория, гледан с добро око от знатните хора в града заради работата и умението си да се държи в обществото. Внимателно и деликатно разбърка кафето си. А Иърлинг, чиято енергия беше неизчерпаема, не преставаше да говори. Над чашката си той се усмихна на Харисън и каза:

— Моите поздравления за прекрасно свършената работа.

— Какво имате предвид? — попита Харисън.

— Говоря за украсата. Беше направо великолепна. Нали, отче?

— Чест ви прави — потвърди отец О’Конър.

— Всеки свърши каквото можа — скромно призна Харисън.

— Тук тържествата бяха по-хубави, отколкото в Хърбърт Парк. Предполагам, че чухте…

— Знам какво ще кажете: че Мърфи отказал рицарско звание. Звучи невероятно.

— Това е самата истина. Знам цялата история от най-сигурно място. Кралят поискал сабята си, но вицекралят му пошушнал, че няма защо да си прави труда.

— И това пред очите на толкова народ!

— Пред огромна тълпа зяпачи.

— Боже господи!

— А кой е мистър Мърфи? — попита отец О’Конър.

— Едни от нашите… католик — промърмори някой.

— Не… искам да кажа какви са политическите му възгледи — побърза да обясни отец О’Конър.

— Той е конституционен националист — отговори му Иърлинг. — Ирландия — под британската корона, а Уилям Мартин — с концесии в Западна Африка.

Цялата компания избухна в смях. Иърлинг продължи:

— Но не мислете, че го е направил по политическа причина, отче. Още преди това се носеха слухове, че Мърфи е организирал изложбата и е поискал да бъде председател на комисията само за да получи рицарско звание. По правило организаторите на изложби навсякъде са били удостоявани с тази висока чест. Когато слухът достигнал до Мърфи, той казал на Абърдийн, че за нищо на света няма да приеме такава чест. Изглежда, това не е било предадено своевременно на краля и в резултат Уилям трябваше да се откаже публично. Какво мислите вие, отче?

— Според мен мистър Мърфи е принципен и решителен човек — заяви отец О’Конър.

— След случилото се изпратил писмо до Негово превъзходителство, в което го молел да обясни отказа му на краля. Писмото беше предадено по време на състезанията в Лепърдстаун. Случайно научих съдържанието му.

Всички го погледнаха с очакване. След като се увери, че е приковал вниманието им, Иърлинг тържествено заговори:

— „Не бих искал Негово величество да напусне Ирландия и да си мисли, че оставя след себе си един неблагодарник“.

Харисън изрази общото мнение:

— Добре казано.

Иърлинг направи насмешлива гримаса, но другите се съгласиха с Харисън. Като размисли върху случая, отец О’Конър изпита възхищение от човека, който едновременно бе проявил сила на волята и бе поднесъл извинението си по такъв изискан начин. Ако хора с подобни качества застанат начело на ирландската икономика, помисли си той, страната непременно ще преуспее. Изпита допълнително задоволство от факта, че въпросният човек е католик.

За да не се окаже по-неосведомен от Иърлинг по тези задкулисни въпроси, Харисън нарочно шумно остави чашата си върху чинийката, сякаш да привлече вниманието, и каза:

— Сигурно знаете какво се случи във вицекралския дворец. Имам предвид историята с Викърс и кралските скъпоценни камъни.

— Забравих, че Викърс също е бил там.

— Когато го представили на Негово величество, кралят му стиснал ръка — най-любезно предполагам — и сърдечно си поприказвал с него. Какво ли ще каже Бирел сега, а?

— Едно ръкостискане и една усмивка не означават нищо за нашия приятел Бирел — каза Иърлинг. — Абсолютно нищо, дявол го взел!

Останалите вдигнаха въпросително вежди, тъй като не одобряваха подобни изрази в присъствието на свещеника. Отец О’Конър се усмихна и махна с ръка, за да покаже, че не се смущава от по-дръзки приказки. Продължиха да разискват кражбата, за която всеки си имаше собствена теория. Когато отец О’Конър стана и помоли за разрешение да ги напусне, всички се изправиха на крака и го изпратиха с поклон. След това продължиха разговора си, вече по-свободно.

Отец О’Конър, влезе в църквата да се помоли преди обяд. Пред него имаше един старец, вързал дрипавото си палто с въже. Брадата му беше мръсна, а на изгладнялото му лице редките зъби стърчаха от устата като патрони от патрондаш. Мисълта на отец О’Конър се разсейваше. Най-вече лицето на непознатия привлече вниманието му. На пояса му висеше просешка торба. След малко странникът си тръгна. Останал сам пред олтара, отец О’Конър почувствува угризения заради гордостта, която бе изпитал преди малко. Не, той не притежаваше дара да внушава Христовото слово на делови хора, нито да живее сред тях, както е угодно богу. Не беше достатъчно умен, нито достатъчно силен, за да устои на малките съблазни на светския живот и на тщеславието, и им се поддаваше, вместо да се овладее. Не само уважението на знатните люде можеше да го поквари. Развала криеше и покорството на женските благотворителни дружества, и възхищението на посредствения органист и на хора от голямата музикална култура на свещеника, и убеждението на благовъзпитаните му енориаши, че доброто възпитание, безупречната репутация и изисканата вежливост означават да служиш на Христос така, както Той е заповядал.

Отец О’Конър се отклони от централната пътека и коленичи пред мощите на св. Антоний, за да продължи деветницата си. Надяваше се с помощта й да намери броеницата на майка си. Беше му я подарила, когато бе още ученик — голуейска броеница от кехлибар и сребро, наследена от баба му. Броеницата бе единственият спомен от майка му, скъп спомен за любовта, която бе отнесла в гроба. Може би загубата на броеницата бе божие наказание, изпитание, пратено от всевишния, за да го пречисти от суетата на префинения свят около него и чрез скръбта да го върне на правия път. Изчезването на броеницата бе доста тайнствено. Отначало предположи, че я е забравил у семейство Брадшоу, защото за първи път откри липсата й след музикалната вечер у тях. Но колкото и да търсиха, не я намериха. Нямаше я нито в стаята му, нито в ризницата. Отец О’Конър се молеше горещо и смирено. Последните си надежди възлагаше на св. Антоний.

След малко стана, излезе от църквата и с облекчение затвори след себе си вратата на енорийския дом, оставяйки слънчевата светлина на онези, които бяха в по-подходящо настроение. Стаята му се намираше на най-горния етаж — тихо пристанище, застлано с килим, с две икони, от които ликовете на Христос и Богородица гледаха към добре подвързаните томове на библиотеката му, заемаща стените отгоре до долу. На масата лежеше едно писмо, пристигнало в негово отсъствие. Отец О’Конър го прочете, остави го на масата, седна и дълго остана така, потънал в мисли. В писмото му съобщаваха, че го местят в друга енория, както бе поискал. С първите месеци на Новата година той щеше да се посвети на бедните. Сега вече бе сигурен, че бог наистина се намесва и направлява живота му. Седнал сам в тихата си усойна стая, отец О’Конър почувствува как в очите му напират сълзи на благодарност и сърцето му прелива от любов към Христа.