Джеймс Плънкет
Разблуден град (19)

Глава втора

Наоколо цареше познатото оживление — и все пак имаше нещо необичайно, нещо различно в сравнение с предишните години. Тази неуловима промяна в атмосферата на едно събитие, което бе наблюдавал година след година още от дете, озадачаваше Иърлинг. Иначе всичко си беше същото — безкрайният потоп от файтони и автомобили, отправили се към Дъблинското кралско дружество, чуждестранните туристи, военните, върволицата коне, ездачите с черни шапки, яркочервени жакети и тясно прилепнали бричове. Както обикновено, интересът му бе насочен главно към дамите. Повечето изглеждаха чудесно: облечени по последна мода, женствени и хубавички. Само тук-там се виждаха дебелани и кранти, които го отблъскваха. И това беше нещо съвсем нормално. Веднъж бе казал, че на Дъблинската изложба на коне се събират два вида жени: душици и орлици. Тогава беше още студент. Може би работата бе там, че младостта му бе отминала. Остаряваше. Той въздъхна и отново извади часовника от джоба си. Отец О’Конър закъсняваше вече е половин час. Съвсем необичайно за него и твърде странно.

Омръзна му да гледа движението по улицата. Иърлинг прибра часовника си и се отправи към моста с надеждата, че като прочете написаното на парапета, доброто му настроение ще се върне:

БОЛС БРИДЖ ПОСТРОЕН ПРЕЗ 1791 г.

ВЪЗСТАНОВЕН ПРЕЗ 1835 г.

РАЗШИРЕН И РЕКОНСТРУИРАН ПРЕЗ 1904 г.

Той си спомни, че Хенри Гратан^[1] се е дуелирал тук по времето, когато Ирландия все още е имала собствен парламент. Самоуправлението бе продадено за хубави длъжности и щедри пенсии. Тогава Пит^[2] се боеше от нашествие на французите. Сега Англия се опасява, че същият този въпрос за самоуправлението ще предизвика война между привържениците на Редмънд и на Карсън, като и двете страни ще получат оръжие по благоволението на кайзера. Злочеста страна.

Беше слънчево августовско утро. Иърлинг погледна реката, после нагоре по течението към Хърбърт Парк и изпита наслада от красотата наоколо. Слънчевите лъчи проникваха като блестящи стрели през короните на дърветата, израснали гъсто едно до друго по двата бряга, и реката беше като подвижно чернозлатно дъно на тунел от зеленина. На едно място, където брегът се спускаше плавно, малко момиченце переше кърпичката си. Тази гледка припомни на Иърлинг популярна детска песничка и той се опитваше да се сети за думите й, когато Брадшоу го потупа по рамото и запита разтревожено:

— Къде се е дянал отец О’Конър? Защо го няма още?

— И аз не знам — отвърна Иърлинг.

— Нали трябваше да се срещнете на ъгъла? Какво правите тука, на моста?

— Опитвам се да си припомня една песничка — призна Иърлинг.

— Може и да сте го изгубили в навалицата.

— Изгубил съм нещо — съгласи се Иърлинг, — но не отец О’Конър. Може би младостта си.

Брадшоу го зяпна учудено.

— Иърлинг — започна той сериозно, — знаете ли, че с вас определено става нещо. С Флоранс понякога се тревожим за вас. Съзнавате ли, че много често говорите абсолютни нелепости?

— Каква нелепо има в това човек да съжалява за младостта си?

Брадшоу припряно заопипва капака на часовника си.

— Единайсет и половина е — осведоми го Иърлинг. — Преди малко видях.

Брадшоу пъхна часовника обратно в джоба си.

— Безпокоя се за отец О’Конър. А вие май никак не се притеснявате.

— Оттук ъгълът се вижда чудесно. А освен това име го на този мост ми харесва. Много е забавно.

В първия момент Брадшоу ме проумя какво иска да каже Иърлинг, после схвана двусмислицата^[3].

— Що за хлапашки цинизми, нищо забавно не виждам.

— Доколкото си спомням, никога не сте разбирали от шеги.

— Един ден — добави Брадшоу — вашите приумици ще ви навлекат някоя беля. Може да кажете нещо такова където не трябва.

Иърлинг се извърна към парапета. Съжаляваше, че развали настроението на събеседника си. А това никак не беше трудно. Брадшоу не бе виновен. Имаше високо кръвно налягане. Или може би се дължеше на непрестанната му тревога за обществото и за целия свят.

Момиченцето продължаваше сериозното си занимание с кърпичката.

— Вижте онова момиченце.

— Какво прави то?

— Пере си кърпичката.

— Чудна работа.

— Играе си на майка според мене. Инстинктът се проявява още на тази възраст. Не ви ли се струва трогателно?

Брадшоу се взря по-внимателно.

— Ще падне във водата — заключи той.

— Чак сега си спомних песничката — каза Иърлинг, — така беше…

Той затвори очи, търсейки думите в паметта си.

Долу на брега, покрай реката,

Мери Мърфи е пране простряла на тревата.

Сладко пее младото момиче

и на милия си вика като птиче:

Мили, мили, земваш ли ме ти?

Да, любима, утре в три.

Късно ще е в три — ще се ядосам!, —

нека вдигнем сватба още в осем.

Със сдържана любезност Брадшоу се осведоми:

— Откъде ги чувате тия неща?

— От децата по крайните улици, като отивам към леярната. Играят на разни игри и пеят такива песнички. Много ми харесват.

— Сигурно.

Брадшоу пак започна да се върти неспокойно.

— Радвам се, че видях Мери Мърфи — рече Иърлинг. — Дали пък някога няма да срещна любимия й?

Изведнъж Брадшоу погледна встрани и замаха с ръка.

— Ето го!

— Кой?

— Отец О’Конър, по дяволите, ето го, пресича улицата.

Иърлинг също се обърна и видя свещеника, който, оглеждайки се наляво и надясно, се провираше през уличната тълпа. Когато се приближи, лицето му бе зачервено от бързане. Опита се да се ръкува с двамата едновременно.

— Много съжалявам, че ви накарах да чакате.

— Сигурно нещо се е случило, отче — каза Брадшоу. — Познавам по вида ви.

— Нещо ужасно става — развълнувано отвърна свещеникът.

— Успокойте се — посъветва го Иърлинг.

Отец О’Конър се облегна на парапета.

— Дойдох пеша — каза той, — нямаше никакви файтони. Всичко беше заето.

— А… защо не взехте трамвая? — попита го Брадшоу.

Иърлинг изведнъж се сети. Ами разбира се, нещо липсваше, нещо толкова голямо и очевидно, а той едва сега разбра какво.

— Трамваите не вървят — каза свещеникът. — Ларкин наредил да се спре движението в десет часа.

Сами видяха всичко по пътя към хотел „Империал“, където отидоха да обядват. Празни трамвайни коли бяха изоставени там, където ги бе сварил уреченият час. Виждаха се все повече, а при колоната на Нелсън имаше цяла върволица, около която се бе събрала развълнувана тълпа. Иърлинг никога не беше виждал толкова много полицаи на едно място. Бяха наобиколили ватманите и кондукторите.

— Какво ще правят сега? — зачуди се Иърлинг.

— Надявам се, че ще ги арестуват — рече Брадшоу.

— Нямат право да ги арестуват само заради стачката.

— Но могат да ги арестуват, защото са предизвикали задръстване — отговори Брадшоу. — Знам това; чух го от сигурно място.

Значи Ларкин бе изпълнил заканата си. Иърлинг спря автомобила си на известно разстояние от хотела. Нямаше да е зле да повървят малко. Един полицейски инспектор нареди на двама полицаи да ги съпроводят.

— Неприятно е, че това става сега, по време на изложбата — отбеляза той.

— Всички трамваи ли са спрели? — попита Иърлинг.

— Така изглежда — отговори инспекторът, — изоставили са колите навсякъде из града. Ще се опитаме да оправим нещата колкото се може по-бързо.

— Тук има много от вашите хора.

— Достатъчно, за да контролираме положението, надявам се — усмихна се инспекторът.

— Не съм много сигурен — рече Иърлинг.

За мисис Брадшоу обедът бе истинско разочарование. Тя с такова нетърпение бе чакала този ден, за да го прекара сред изискани, модерно облечени хора — ден на приятни срещи и интересни разговори. А сега единствената тема на масата беше стачката. Мъжете в ресторанта непрекъснато ставаха от местата си, за да погледнат през прозореца какво става долу на изпълнената с народ улица. Новодошлите съобщаваха последните новини.

— Компанията събра временна бригада от ватмани и кондуктори — каза един от тях на Иърлинг, — но, изглежда, полицията няма да разреши трамваите да се движат, след като се стъмни.

Мисис Брадшоу, която не беше наясно как точно стоят нещата, се уплаши от последните думи.

— Така те отстъпват на стачниците — каза свещеникът.

Брадшоу стрелна с поглед Иърлинг, който вдигна вежди в недоумение.

На връщане видяха как на площада с колоната на Нелсън полицията проправя път в тълпата. Малко след това край тях с грохот премина един трамвай. На предната платформа стояха двама полицаи и охраняваха ватмана. По-късно, на Маунт Стрийт, видяха същия трамвай. Всичките му прозорци бяха изпочупени, на улицата до него се търкаляха парчета стъкла и дървени отломки. Ватманът и двамата полицаи бяха изчезнали.

Тази случка направи силно впечатление на всички. Отец О’Конър, който беше поканен на вечеря у семейство Брадшоу, сметна за по-благоразумно при тези обстоятелства да се прибере направо вкъщи. Като се стъмни, нямаше да има трамвай, с който да се върне от Кингстаун, файтон можеше и да не намери, а да злоупотребява повече с любезността на Иърлинг, като използува колата му, беше неудобно. Кой знае какво можеше да стане, като падне мрак. О’Конър реши да тръгне сам, за да не се налага мисис Брадшоу да минава през града заедно с тях. Всички се съгласиха, макар и неохотно, че така ще бъде най-разумно. Можеше да се натъкнат на неприятни сцепи. Свещеникът им пожела приятна вечер и се разделиха. Изпита особено чувство, като вървеше съвсем сам из града. Вече се движеха няколко трамвая, на предната и задната платформа на всеки стоеше по един полицай. Несъзнателно той тръгна към Маунт Стрийт. Изпочупеният трамвай го нямаше. Какво ли се беше случило преди това, кои ли хора от крайните квартали го биха причакали и нападнали в пристъп на ярост? Той се спря да разгледа останките от счупените стъкла и парчетата дърво, пръснати тук-там, въпреки че мястото на произшествието вече бе разчистено. По земята имаше кръв. При вида на засъхналите петна му призля. Спомни си как преди години една вечер стана свидетел на демонстрация с факли и гръмки социалистически речи и изпита същото чувство. Първата му мисъл тогава беше, че всичко е от виното, което Иърлинг бе настоял да изпие, но работата съвсем не беше там. Ненавистта, насилието и кръвта го ужасяваха, но някакво болезнено желание го накара да тръгне безцелно по улиците и да търси още доказателства за насилие. Може би просто бе тласкан от желание да види насилието със собствените си очи.

Върна се на Маунт Стрийт, прекоси моста и мина покрай казармите „Бегарс Буш“, по пътя към Сандимаунт. Отпърво улиците бяха изпълнени с файтони и коли, които се връщаха от конната изложба, но в Айриштаун почти нямаше движение. Тук отец О’Конър не видя следи от насилие и когато най-сетне се появи един трамвай, той махна да спре. Сержантът на задната платформа отдаде чест и помогна на свещеника да се качи.

— Седнете в този край, отче — посъветва го той.

Отец О’Конър забеляза на униформата му непознат знак.

— Вие не сте от градската полиция, нали? — попита той.

— Не, отче. Кралски полицейски сили на Ирландия. Повикаха ни на помощ.

— Толкова ли е сериозно положението?

— Може да стане още по-сериозно.

— Ужасно наистина — каза отец О’Конър. Ръцете му трепереха.

Едва беше седнал, когато след завоя към Рингсенд Бридж пред трамвая се изпречи бушуваща тълпа. Ватманът натисна продължително звънеца. Трамваят продължи още малко и спря, притиснат от всички страни. Вниманието на хората бе насочено някъде напред и отначало те дори не забелязаха трамвая. Сержантът изтича на горната платформа да види какво става. След малко слезе и извика по-младия си колега.

— Пред нас трамвайно депо ли има? — попита го той, защото не познаваше града.

— Не, това е електростанцията на „Рингсенд“ — отвърна дъблинският полицай.

— Каквото и да е, но там се пролива кръв — каза сержантът, — качи се горе и ще видиш.

Отец О’Конър последва полицая. Улицата беше задръстена с народ. В далечината се виждаше, че се води схватка между полиция и тълпа. Палки се размахваха над разбунтуваното море от човешки глави.

— Нападнали са електростанцията — потвърди младият полицай.

Двамата се спуснаха долу.

— Пътниците да слязат — нареди сержантът на кондуктора.

Но това беше невъзможно. Всички останаха в трамвая, притиснати като в преса от човешки тела. Постепенно тълпата започна да се придвижва по посока на трамвая и се сгъсти още повече около него. Малко по малко тя отстъпваше. Отец О’Конър видя как зад прозорците бавно преминават стотици лица. Повечето бяха на мъже с платнени каскети и на жени с шалове. Хората заотстъпваха още по-бързо. Блъскаха се, някои се удряха. След миг трамваят се оказа в центъра на водовъртежа от лица и гърчещи се тела, наоколо се биеха полицаи и метежници. Пръчки и палки се кръстосваха яростно. Пред очите на свещеника се мяркаха лица, по които струеше кръв и пот, разранени ръце и глави, стотици очи, изпълнени с омраза и жестокост. Глухите удари на тела и пръчки в трамвайната кола бяха ужасяващи. Отец О’Конър беше застанал на пътеката между седалките, колкото е възможно по-далеч от прозорците. Най-накрая тълпата отстъпи и от двете страни се виждаха само полицейски шлемове. Бяха спасени.

— Стойте спокойно — обади се сержантът, — скоро ще тръгнем.

Ватманът се върна на мястото си и изчака полицаите да освободят релсите. Стоеше, готов да потегли, но ръката му на ръчката за управление трепереше от страх и от желание да се махне по-бързо оттук. Последните полицейски редици отминаха.

— Давай! — извика сержантът. — Напред, по-бързо!

Ватманът дръпна ръчката непохватно и трамваят рязко се люшна, напред, но след няколко метра спря.

— Защо спираш? — кресна сержантът и тръгна към него.

— Не мога да продължа — отговори ватманът и посочи релсите.

Там лежаха няколко окървавени тела, останали след схватката.

— Хайде с мене — обърна се сержантът към младия полицай. — Трябва да разчистим пътя.

— Опасно е — плахо каза полицаят.

— Улицата е чиста.

— Улицата е чиста — съгласи се по-младият, — но къщите наоколо не са.

Сержантът се огледа. Едва сега всички се сетиха за къщите. От двете страни на улицата се издигаха мрачни фасади с дълги редици прозорци, безмълвни, дебнещи, заплашително обърнати към самотния трамвай.

— Е, ти познаваш града по-добре от мене — съгласи се сержантът.

Ако зад тези прозорци се таеше опасност, двама униформени полицаи, сами на улицата, несъмнено щяха да я привлекат върху себе си.

— Нашите сега ще се върнат, защото трябва да охраняват електростанцията — добави сержантът, — тогава ще разчистим улицата.

Всички зачакаха, без да слизат от трамвая.

— Не се безпокойте — успокояваше сержантът пътниците, — сега ще дойде помощ.

— Ето ги! — извика кондукторът.

Полицаите се връщаха в стегнати редици. Отец О’Конър видя, че и сред тях имаше сериозно пострадали. Много от лицата под каските бяха насинени и окървавени. Сержантът слезе да се посъветва с тях. Колоната спря. Няколко минути разговаряха, без да се случи нищо. В следващия момент отец О’Конър видя как един прозорец на горните етажи се открехна. Камък, хвърлен по сержанта, прелетя край него и разби прозорец на трамвая. Сред пътниците настъпи паника и сержантът мигом се качи на платформата.

— Наведете глави! — изкомандува той. Прикривайте се с палтата си!

Полицаите отвън насочиха вниманието си към къщите — прозорец след прозорец се разтваряха и отгоре заваля истински град от тухли и бутилки. Около отец О’Конър се посипаха счупени стъкла и той чу как на улицата се понесе тътен от прииждащи хора. След малко шумът от падащи предмети бе заглушен от силни викове. Той повдигна глава и видя, че полицаите бяха отстъпили, а трамваят бе обграден отново, този път от размирниците. Дърпаха сержанта и кондуктора и се опитваха да ги свалят от платформата. Ватманът и по-младият полицай бяха изчезнали. Обхванат от внезапна паника, свещеникът се изправи и завика към тълпата:

— Не ги докосвайте! Настоявам да се държите прилично!

Парче тухла го одраска по слепоочието и той падна назад.

По бялата му яка закапа кръв.

— Разбойници — каза той, като стана и залитайки, тръгна към платформата. — Веднага спрете това безобразие!

Пътниците, които бяха най-близо до него, протегнаха ръце да го подхванат.

— Това е свещеник — настояха те, — пуснете го да слезе от трамвая.

— Да не се е качвал! — извика нечий гневен глас.

— И другите също! — обади се някой.

Мощен рев ги подкрепи. Все пак помогнаха на отец О’Конър да слезе. Никой не го закачи. Започна да си пробива път през тълпата. Какво стана с двамата полицаи и с другите пътници — той не разбра. Кипящото море от хора ги погълна. Той се търкаше в груби дрехи, миришещи на мръсотия и беднотия, но виждайки одеждите му, хората се отдръпваха и му правеха път. Тълпата се поразреди и когато излезе от нея, най-сетне успя да извади от джоба си кърпичка, за да попие кръвта, която се процеждаше от раната на слепоочието му. Някъде далече зад него трамваят се превръщаше на трески.

 

 

На закуска отец О’Съливан седна до него и си наля чай.

— Как сте? — попита го той съчувствено.

Отец О’Конър имаше тънка превръзка на главата. Памукът и лейкопластът образуваха издутина точно върху раната.

— Няма нищо особено — отвърна той, — само няколко драскотини и малка синина.

Раната беше без значение за него. Страшно беше оскърблението на сана му.

— Прегледахте ли сутрешния вестник? — попита той.

Отец О’Съливан го беше чел. Но той отново го взе и сред многобройните съобщения за стачката намери заглавието, което интересуваше отец О’Конър.

„НАПАДЕНИЕ СРЕЩУ ДУХОВНИК.

РАНЕН СВЕЩЕНИК.

КОЩУНСТВО В РИНГСЕНД.“

— Ужасно е да те оскърби собственото ти паство — отбеляза отец О’Съливан.

— Тези хора, винаги са ме оскърбявали — каза отец О’Конър, — още от самото начало на работата ми тук. Когато подготвях раздаването на благотворителни помощи, макар и малки, но според възможностите ми, те се отказаха от тях и нападнаха помощниците ми. Бедата е там, че разни злодеи учат хората ми да ламтят за чужда собственост.

— Не съм чувал досега да са вдигали ръка срещу свещеник — рече отец О’Съливан. — Може би са ви ударили случайно.

Не беше случайно. Тухлата бе хвърлена срещу него в отговор на нареждането, му да се разотиват. Положението беше наистина плачевно. Отец О’Съливан не разбираше колко сериозно е всичко.

— Появили са се размирници, които не се спират пред нищо — каза той, — и тези хора бяха сред тълпата.

Вратата се отвори и влезе отец Гифли.

— Как сте днес? — осведоми се той.

— Благодаря, добре.

— Нищо сериозно?

— Нищо… слава богу.

— Чудесно — каза отец Гифли и се обърна към другия свещеник. — Около тая история се вдига много шум. Вече трябваше да успокоявам цяла група разярени духовници. Изглежда, те са възприели лозунга на Ларкин: „Едни за всички, всички за един.“ Отец О’Лиъри от „Месинджър“ възнамерява да напише статия за случая, а редакторът на „Айриш Католик“ настоява да му съобщим всички подробности за редакционен коментар. Казах им, че не искаме да се вдига повече шум.

— Така е най-добре — съгласи се отец О’Конър.

Той се надяваше, че отец Гифли няма да забележи сутрешния вестник, който лежеше отворен на масата. Проявявайки необичайна съобразителност, отец О’Съливан стана и взе вестника.

— Ще разрешите ли? — обърна се той към предстоятеля си.

— Вземете го, Джон. Дъблинският печат гъмжи от лъжи.

— Благодаря — каза отец О’Съливан.

Той прибра вестника и излезе. Отец О’Конър го изпрати с поглед, пълен с благодарност.

— Радвам се, че сте съгласен с мен — рече отец Гифли.

— Не желая такава печална слава.

— И аз така мисля — съгласи се другият и добави: — Постъпили сте неразумно, като сте се качили на трамвая в тази обстановка.

— Трябваше да се прибера у дома.

Това не беше съвсем вярно. Но как можеше да обясни нещо толкова непонятно и за самия него.

— Такива постъпки само дразнят хората — додаде отец Гифли. — В миналото неведнъж сме казвали погрешни неща, но много често сме постъпвали правилно — поне по-нисшите духовници като нас. В този печален случай не трябва да личи на чия страна сме.

Отново го порицаваха — този път, защото бе ранен и унизен. Той ще мълчи. Няма да дава интервюта. Ще се покори на волята на предстоятеля си.

— Както желаете, отче — каза отец О’Конър.

На другата сутрин получи две писма — едно от семейство Брадшоу с най-искрени съчувствия и друго от Иърлинг, който се смяташе за виновен, загдето не беше настоял да откара отец О’Конър с автомобила си. Тези хора поне бяха любезни с него и се отнасяха с уважение. Все пак, не бе изоставен от всички. През следващите дни той внимателно четеше вестниците, ходеше из града, наблюдаваше, слушаше. Трамваите се движеха, охранявани от полиция, по улиците патрулираха полицейски отряди. От вестниците научи, че Ларкин публично изгорил заповедта на градския съдия Суифт, с която той забраняваше организирането на масов митинг на Саквил Стрийт идната неделя в обещал на привържениците си, че митингът ще се състои. „Пет пари не давам нито за съдията Суифт, нито за английския края“ — казал той. Съобщаваше се също, че е издадена заповед за арестуването на Ларкин и цялата полиция е мобилизирана, а полицаите в оставка са извикани да охраняват затвора. Войската също беше в готовност и изчакваше. За повечето хора предстоеше война между капиталисти и работници. За отец О’Конър това беше борба между безбожието и бога.