Джеймс Плънкет
Разблуден град (18)

Глава първа

По Коледа Хенеси успя да намери временна работа като разносвач при един месар. Бекона го видя на улицата, яхнал велосипеда с голяма кошница отпред, на която пишеше: „А. Ратиган — богат избор на месо“. Хенеси не умееше да кара добре, кошницата го затрудняваше и велосипедът се клатушкаше наляво-надясно, но Бекона му махна окуражително с ръка. Ала децата в бедните квартали не се отнасяха така съчувствено към него.

— Ей, мистър!… — викаха те подире му и когато той се обръщаше назад да види какво има, рискувайки да се блъсне в нещо, те сочеха и крещяха: — Задното ти колело се върти!

Той ги ругаеше, но дечурлигата не оставаха по-назад:

— Слез да си го издоиш! — дразнеха го те.

Скоро той свикна и престана да се обръща. След седмица вече караше стабилно и велосипедът се поклащаше само на тръгване и спиране. След като се уговори с месаря, един кръчмар го нае вечер да разнася пълни бутилки и да събира празните, тъй че Хенеси вече работеше на две места. На Коледа месарят, който беше с добро сърце и знаеше, че Хенеси има много деца, му подари голямо парче месо за празничната вечеря. Кръчмарят, за да не остане по-назад, му даде бутилка уиски и бутилка вино. Преди да се прибере вкъщи, Хенеси се отби при Бекона и му отсипа по малко и от двете, като след това доля бутилките с вода, за да не забележи жена му.

За Мери това беше най-щастливата Коледа в живота й. Беше купила клончета бодлива зеленика, с които украси стаите, над камината постави красиви надписи: „Весела Коледа“ и „Господ да благослови дома ни“. Бяха изписани със зелено, червено и жълто върху правоъгълни картончета, облепени с черна гланцова хартия. От мисис Брадшоу получиха коледен сладкиш и една златна лира. За първи път Фиц стана Дядо Коледа и пусна малки евтини играчки в чорапчетата на децата. Мари окачи и клонче имел. Пат дойде да им честити празника. Той остана за вечерята, на която Мери беше поканила мисис Мълхол и Уили, за да не им бъде тежко сами. По-късно дойде и Джо. Пристигна и семейство Фаръл. Той изглеждаше много остарял, но все още работеше на пристанището. Мери много се развълнува, като ги видя; спомни си за първите месеци след сватбата, прекарани у тях, за шума на зимното море почти под прозорците на къщата, за изхвърлените на брега трески след страшната буря. Всички си пийнаха и пяха. Пат склони мисис Мълхол да запее, но по средата на песента тя се разплака; това беше любимата песен на Бърни и тази мисъл я разстрои.

— Той скоро ще се върне у дома — успокои я Пат, — мислете си за това.

— Само да остане жив, само да е жив се моля на бога — рече тя. — Другото все някак ще се оправи.

Пат я увери, че непременно ще бъде така. Най-страшното беше минало и щом Мълхол го беше преживял, щеше да издържи всичко останало. И Фиц го потвърди, макар да знаеше, че Мълхол все още е на границата между живота и смъртта, и смяташе, че ще е по-добре, ако бог реши да го прибере при себе си. Мисис Мълхол се поуспокои, помоли да не й обръщат внимание и каза, че много съжалява, задето е развалила хубавата вечер.

След това коледните празници отминаха. Мери прибра картичките и хвърли клончетата в огъня. Когато пламъците ги обхванаха и из стаята се разнесе приятният им аромат, тя си помечта за онова, което можеше да им донесе новата година. Фиц вече беше майстор и получаваше по-висока заплата. Можеха да се преместят в самостоятелна къщичка някъде другаде, далеч от мизерията и мръсотията на Чандлърс Корт. Мисис Брадшоу й беше приятелка, бе щедра, внимателна, бе помогнала за повишението на Фиц. Това беше много важно — да имаш приятел с добро положение. Бъдещето изглеждаше хубаво. Мери седна и на светлината на свещта се залови да пише писмо на баща си, съобщаваше му, че децата са здрави, че приятно са прекарали Коледа, всички хубави вести, на които той щеше да се зарадва.

Но за другите обитатели на дома бъдещето не беше толкова обещаващо. Първо кръчмарят реши, че вече няма нужда от още един разносвач на бутилки, после месарят, въпреки добродушието си, намали поръчките на Хенеси на три седмично, след това го нае само за събота и неделя и накрая със съжаление му съобщи, че смята да се лиши от услугите му. Като се поохарчиха по празниците, гражданите затвориха кесиите си за Бекона. Под навъсеното януарско небе децата отново приведоха гръбчета над кофите за смет. С поредица от стачки в корабостроителницата бе възобновена упоритата борба за намаляване на работното време и за по-справедливо заплащане. Онези, които имаха щастието да притежават палта, ги закопчаваха догоре. Сутрин виждаха само осветените прозорци на канторите, а вечер само осветените прозорци на домовете си.

— Подпорите поддават — каза Брадшоу и остави писмото на масата, където закусваше.

Жена му изчака да продължи, но Брадшоу мълчаливо се сви на стола си.

— Какви подпори, скъпи?

— Боже господи… подпорите, с които са укрепени стените на къщите, какви други?

— Писмото от твоя агент ли е?

— Ами че кой друг ще ми пише за проклетите подпори?

— Откъде да знам — рече кротко мисис Брадшоу, — ти не ми каза от кого е писмото. Каза само: „Подпорите поддават.“

Мъжът й бе взел вестника. Беше февруари. Корабостроителните компании, прочете той, бяха приели исканията на работниците. Бяха направили много големи отстъпки. Според Брадшоу това бе пълна, унизителна капитулация.

— Май, че подпорите на целия свят поддават — мрачно отбеляза той.

Мисис Брадшоу съчувствено зацъка с език. Тя не разбра смисъла на последните му думи, но виждаше, че мъжът й е разстроен. В стаята беше студено, а той не понасяше студа. Писмата на агентите му винаги го разстройваха. Не проумяваше защо той не продаде тези къщи. Толкова много пари трябваха само за да ги поддържат да не рухнат, а приходите бяха съвсем малки, колкото и наематели да бяха натъпкани там. Един-два пъти се бе осмелила да му намекне за това, но той сърдито измърморваше нещо и тя признаваше, че не разбира почти нищо от тези работи. Внезапно Брадшоу остави вестника.

— Странно наистина.

Той пак млъкна и след като почака малко, жена му се обади страхливо:

— Какво има, скъпи?

— Мисля си за Иърлинг.

— Какво става с него?

— От няколко седмици не се е обаждал.

— Да, и аз забелязах.

— Ето това ми се струва странно.

— И аз така си мислех.

— Да, но не си ми казала — рече той с укор.

Сам се измъчваше и си разваляше настроението и ако тя не направеше нещо, щеше да бъде такъв цял ден. А това бе вредно за здравето му.

— Мислех си, че може би само тъй ми се струва — каза тя с надеждата да го развесели.

— Не виждам как може да ти се струва, че Иърлинг не е идвал вкъщи. Може да ти се стори, че някой е идвал, дори и да не е така. Но да ти се струна, че той не е идвал, това е просто…

— Прав си, скъпи… глупаво се изразих.

— Направо безсмислено. Във всеки случай няма за какво да се тревожа.

— Не трябва, разбира се.

— Помниш ли как разполагаше с уискито ми?

— Помня, че доста си пийваше.

— Като смок — каза Брадшоу, — няма какво да му търсим извинение.

— Много хубаво свиреше на виолончело — спомни си тя.

С тъга. Дано по-бързо дойде лятото. Тогава на закуска ще гледат цветята в градината, свежи и пъстри. Зиме през високите френски прозорци се виждаше само сивото небе, а и непрекъснато ставаше течение.

— Тонът му понякога е твърде груб — отбеляза Брадшоу, — а като се разгорещи, почва да сумти. Това винаги ме е отблъсквало.

— Е, сигурно не го прави нарочно.

— А освен това е твърде либерален… прекалено дори.

— Наистина доста пие — съгласи се тя.

— Не ти говоря за пиенето, а за политическите му възгледи! — избухна Брадшоу, страшно раздразнен от недосетливостта на жена си, и удари с длан вестника. — Неговите либерални схващания водят ето до това. Ако продължаваме така, Ларкин ще стане пълен господар на положението.

Тя не беше чела вестника и не можеше да знае какво ново злодеяние на профсъюзния ръководител има предвид мъжът.

— Понякога той отива твърде далеч — каза тя, — понякога си мисля…

Тя нерешително спря.

— Понякога си мислиш какво? — попита той.

— Ами понякога си мисля… че е от уискито.

Ужасно трудно й беше да произнесе тези думи и тя съвсем се смути. Но, изглежда, това се хареса на мъжа й.

— Иърлинг е много лековерен. Той не може да прозре, че всичките тези модерни приказки за подобряване на условията на труд на работниците служат за прикритие на червените републиканци.

Той извади часовника си. Време беше за разходката му по крайбрежната улица. Мисълта да излезе в това време не му бе много приятна. Но движението на въздух бе необходимо за здравето. Той прибра часовника и примирено добави:

— Мисля, че трябва да му пиша.

— А няма ли да се видиш с него?

— Боже мой, Флоранс… говоря ти не за агента, а за Иърлинг. Ще трябва да пиша на Иърлинг.

След това каза решително:

— Точно така ще направя. Дяволски странно се държи тоя човек и, струва ми се, знам защо. Вече толкова време живее съвсем сам в тази огромна празна къща. Не мислиш ли, че трябва да му пиша?

Едва сега тя разбра, че съпругът й скучае без Иърлинг. А мърмореше по негов адрес, за да прикрие това. Усети също, че той се бои да му пише, за да не получи хладен отговор.

— Знаеш ли, смятам да уредя музикална вечер и да го поканя у дома — предложи мисис Брадшоу. — Може да повикам и отец О’Конър. Сигурна съм, че ще му бъде приятно да дойде.

Беше уверена, че мъжът й се бе надявал именно на това.

— Чудесно — каза той, — пиши и на двамата. Иърлинг е малко досаден, но нали се познаваме отдавна. Не трябва да го оставим да се превърне във вманиачен стар ерген, трябва да му помогнем.

Той се уви с топъл шал, облече си палтото, сложи си шапка и ръкавици и излезе в студеното влажно утро. Студът пощипваше ушите му, в ноздрите му нахлуваше горчивият мирис на море.

 

 

Събраха се на празника на св. Патрик. Иърлинг поднесе на домакинята стръкче свежа детелина. Мисис Брадшоу каза, че много я харесва и я закачи на блузата си с една карфичка. После рече:

— Жалко наистина. Толкова бързо вехне.

— Такъв е обичаят, госпожо. Нали днес е празникът на детелината^[1] — припомни й Иърлинг.

Несъмнено той искаше да добави: трябва да го полеем. Тя се усмихна снизходително: каквото и да казваше мъжът й, Иърлинг си беше веселяк, любезен и изобщо мил човек. Брадшоу извади гарафата от бюфета. Чашите вече бяха на масата.

Запяха „Мелодиите“ на Мур^[2], тъй като подхождаха на случая. Изразяваха национални чувства. Вечерта мина много приятно, накрая отец О’Конър поде „Моя малка детелина“ и всички се присъединиха към него. Когато започнаха да се разотиват, последният трамвай вече беше минал, но Иърлинг предложи да откара отец О’Конър с автомобила си, уверявайки го, че това ни най-малко няма да го затрудни. След като нави всички часовници и сложи веригата на вратата, Брадшоу седна до камината в най-добро разположение на духа. Мисис Брадшоу се настани до него.

— Тази вечер ти свири чудесно, Флоранс — каза той.

— Страхувам се, че малко съм отвикнала.

— Не, никак — настоя той, — беше в прекрасна форма. Направо прекрасна. — Той си наля малко портвайн преди лягане. — Какво ще кажеш за Иърлинг?

— Изглеждаше в добро настроение.

Брадшоу кимна доволно.

— Много любезен беше. Като никога. Каквито и неприятности да е имал, явно ги е превъзмогнал. Мисля, че и вечерта му беше от полза. Поразсея се.

В автомобила Иърлинг и отец О’Конър водеха прочувствен разговор за Ирландия, за печалната й история, за надеждите й за национална независимост, толкова често разбивани и потапяни в кръв, за театъра на Йейтс и Синг^[3]. Отец О’Конър призна, че не е гледал нито една от пиесите им, но е чувал, че са малко безнравствени. Колко по-добре е служил на Ирландия Том Мур със средствата на музиката и литературата. Той издекламира:

О, арфо, немееха твойте акорди,

ти тънеше, мила, в тъма и във прах.

Тогава ударих аз струните горди

и смело във химн свободата възпях.

Иърлинг се съгласи. Често му се искало да види как смелият Том извиква сълзи в очите на хубавите дами в лондонските гостни в началото на деветнайсти век, пеейки сладостно-бунтарски песни. Отметна глава и запя предизвикателно:

О, арфо любезна, теб сбогом — прощавай!

От песен ще свия последен венец.

Ти сън ще заспиш, осияна от слава,

додето те грабне достоен певец.

Спря за момент, колкото да каже: „Хайде, отче, пейте и вие“ и продължи, а отец О’Конър му пригласяше тихо, защото смяташе за непристойно да пее гръмогласно в автомобил, и то на публично място.

Тъй сладостно-нежно в звука ти туптеше

сърцето на влюбен, войник, патриот

и вятърът в твоите струни ехтеше

за дивна прослава на този народ.

— Много хубава песен — каза О’Конър, а Иърлинг намести шапката си, която се бе килнала на главата му, докато пееше.

— Знаете ли, отче, че Байрон е ценил много високо стиховете на Мур?

Отец О’Конър призна, че не е чувал.

— Да, това е факт — потвърди Иърлинг. — Този донжуан, който, както е добре известно, не се е занимавал само с поезия, е имал великодушието да признае таланта на друг гений.

— Възхитително — отбеляза свещеникът.

Трябваше да повиши глас, тъй като ревът на мотора отекваше силно из тъмните пусти улици.

— А самоуправлението естествено е само мираж — неочаквано заяви Иърлинг; законопроектът за самоуправлението бе приет от Камарата на общините още през януари.

— Но нали Камарата на лордовете няма право да наложи вето — възрази отец О’Конър, — след две години той автоматично става закон.

— Ще видите, че ще бъде отменен.

— Това е невъзможно.

— Карсън — каза Иърлинг. — Карсън ще го спре. Обучава сто хиляди доброволци за тази цел.

— Доколкото знам, те имат само учебно оръжие.

— Като му дойде времето, ще се снабдят с истинско. Ако английските юнионисти не им дадат, нашият бляскав и надут роднина — говоря за Негово императорско величество кайзера Вилхелм — ще им помогне. Знаете ли кой е дядото на Карсън?

Свещеникът не знаеше.

— Карсони, италиански имигрант, живял в Дъблин. Името на сегашния оранжист е просто съкратено.

Отец О’Конър беше поразен.

— Нали разбирате защо смятам, че законопроектът ще бъде спрян? — рече Иърлинг.

— Сега, като ми казахте, си спомням, че кожата му е доста мургава — отбеляза отец О’Конър.

— Увреден черен дроб и средиземноморски пигмент — каза Иърлинг.

Завъртя ловко волана и зави. След малко намали скорост и спря.

— Пристигнахме — обяви той.

— Заради мене се отклонихте много от пътя си.

— Радвам се, че можах да ви услужа. Впрочем какво ще кажете за Брадшоу?

— Всячески се стараеше да се държи любезно.

— И на мен така ми се стори. Ние се познаваме от ученици.

— Да, вие ми казахте.

— Не трябваше да се жени — рече Иърлинг. — Стана някак си странен. Забелязвам как се променя с годините.

— В какъв смисъл странен?

— Ами например как особено ме гледа, като вдигна чаша и му кажа: „Наздраве!“ Почти враждебно.

— Струва ми се, че преувеличавате.

— Не, никак не преувеличавам. Така е всеки път. Но тъй или иначе, радвам се, че му отидохме на гости. Тази вечер той се поразсея. Е, лека нощ.

— Господ да ви благослови — каза отец О’Конър.

В тъмнината на нощта оградата бе черна и мрачна, тъмният силует на църквата се издигаше заплашително в небето. Иърлинг натисна клаксона за довиждане и подкара колата. Оглушителният рев на мотора разцепи тишината.

 

 

През юни работниците в корабостроителницата отново обявиха стачка, след тях строителите, после машинистите. В енорията на отец О’Конър по стените на къщите и по тротоарите се появиха лозунги в подкрепа на Ларкин, минаваха демонстрации, издигаха се знамената на Ларкиновия профсъюз. Цяло лято свещеникът ги виждаше. Времето беше ясно, но вечер въздухът над улиците на града сякаш бе наситен не с топлината на слънчевия ден, а с притаена ярост. Без предишното почитание към сана му, на всеки ъгъл мъже подрънкваха току под носа му кутии за събиране на волни пожертвувания; дечурлига се опитваха да изпросят някое пени от него, щом го зърнеха. Негово правило беше да не дава милостиня, защото това насърчаваше недоволството, но сега често нарушаваше принципа си, защото лицата на децата бяха измъчени и гладни. Той смяташе за свой дълг да ожесточи сърцето си, но му беше невъзможно да не изпитва състрадание към младите и невинните. Те не бяха виновни за нищо. Атмосферата в града предвещава лош край, мислеше си отец О’Конър. Той усещаше как по улиците витае злото.

Пат и Джо участвуваха в стачка, после се върнаха на работа, а след това отново прекратиха работа. Фаръл бездействаше няколко седмици, докато пристанището бе обхванато от стачка. Тези събития не засегнаха само Фиц. Всяка сутрин той излизаше от къщи с чувство на растяща несигурност и всяка вечер се връщаше, без да се е случило нищо. Мъжете в леярната заговориха за предстояща обща стачка, носеше се слух, че английските работници са готови да се присъединят към тях и стачката ще обхване целите Британски острови. Мълхол, който бе изписан от болницата и лежеше, прикован на легло, повика една вечер Фиц и му каза, че Уили и другите куриери от „Независимите вестници“ са уволнени, тъй като членуват в профсъюза на Ларкин. Мълхол беше все така немощен. Лицето му бе пепеляво, безкръвно. Но той упорито държеше на своето, говореше за стъпките, които трябва да се предприемат, и двамата останаха заедно до късно през нощта. На следващия ден издаваните от тръста вестници бяха бойкотирани, пред магазинчетата и будките, където ги продаваха, стояха стачни постове. Фургоните, с които ги доставяха, се охраняваха от полиция. Макар да имаше частичен успех, тази акция засили общото напрежение.

Във вестниците, които успяха да пристигнат на местоназначението си, пишеше, че стачката на корабостроителните работници е крещящо нарушение на споразумението, сключено само преди месец. Ларкин заявил, че не може да накара хората да се върнат на работа.

„Ако една армия се разбунтува — казал той, — какво може да направи командирът й?“

— Трябва да бъде окачен на въжето като мошеник! — каза Брадшоу, разярен от прочетеното във вестника.

— Много лош човек — съгласи се съпругата му, — само като си помисля колко дечица страдат заради него.

— А на всичкото отгоре е и лъжец — добави Брадшоу троснато, сякаш жена му го беше прекъснала насред изречението.

 

 

В началото на август Иърлинг научи, че служителите в куриерското бюро на Трамвайната компания са били уволнени, защото не се подчинили на нареждането да се откажат от членството си в профсъюза на Ларкин. Тези уволнения бяха открито предизвикателство. Можеше да се очаква контраудар. И служителите от Трамвайната компания, и куриерите от „Независимите вестници“, бяха подчинени на Уилям Мартин Мърфи. Иърлинг започна да следи събитията с голям интерес, но без да се вживява особено. За него общественият строй нямаше кой знае какво значение. Отегчаваше се от такива думи. Но той добре разбираше омразата на хората, страдащи най-много от неравенството. Гладът беше силен дразнител. Един ден на улицата му предложиха вестник „Айриш Уъркър“, издаван от привържениците на Ларкин, той си купи един брой и намери, че стилът му е интересен. Там пишеше:

„“Дъблинската трамвайна компания" кани на работа който и да е, хора от кол и въже. И на всекиго там задават въпроса: „Член ли си на профсъюза на Ларкин?“ Отговори ли „да“, показват му вратата.

Е, сега Уилям Мартин Мърфи нека знае — за своя радост и за удоволствие на съветника Котън, и най-вече за изгода на акционерите — кой членува в профсъюза на Ларкин и кой смята да се присъедини към него. Но и ние знаем кои хора той приема на работа. Какво ще кажете, Хауард и Пади Бърн? Какво ще кажеш, стачкоизменнико О’Нийл? Какво ще кажат от „Кена, Лолър и Ко“?

Всички са в списъка.

Лакеите на Уилям Мартин Мърфи — Гордън и Трезилиън — изхвърлиха на улицата десет работници заради членството им в профсъюза.

Добре, свети Уилям. Ние още не сме показали на какво сме способни и няма да направим нищо, докато не сме готови. Но после тежко на стачкоизменниците!"

Иърлинг реши да намине към продавача, който му доставяше вестници. Пред будката имаше стачен пост.

— Бих желал да се абонирам за още един вестник — каза той.

— Разбира се, сър, за кой вестник става дума?

— „Айриш Уъркър“.

— Не ви разбрах.

— Казах „Айриш Уъркър“.

— Боя се, че това издание не можем да получим чрез обичайните ни доставчици.

— Тогава надявам се да намерите необичайни.

— Може да се окаже трудно.

— Трудно ли? — възрази Иърлинг. — Докато се разхождах из града за половин час, най-малко двайсет пъти ми тикнаха под носа този вестник. А и сега, точно в момента пред вратата ви се въртят няколко души, които със сигурност могат да ви свържат с най-надеждни доставчици. Тъй или иначе, предполагам, че ще изпълните молбата ми.

— Ще направим всичко възможно, сър.

— Благодаря. Значи мога да разчитам, че ще го получавам редовно.

— Разбира се, сър. Съвсем редовно. Бъдете сигурен.

На излизане Иърлинг се спря да размени няколко думи с ръководителя на поста.

— Интересен вестник издавате — рече му той сякаш между другото. — Стилът много ми допада.

Всички зяпнаха учудени след него.

 

 

Същата седмица Фиц съобщи на Мълхол важна новина. Той го посещаваше всяка вечер, когато не беше на смяна. Носеше му тютюн, помагаше му да си запали лулата и да се наслади на единственото си удоволствие. Мълхол лежеше в леглото на Уили в малката стая. Вкъщи имаха само две легла, затова сега синът му спеше на земята. Но той не се оплакваше. Макар и сакат, болен, неспособен да се обслужва сам, баща му беше за него нещо като божество, могъщ герой, добър и внимателен вкъщи, храбър и неподкупен в света навън.

— Нося ти голяма новина — каза Фиц.

— Вземай стол и сядай — покани го Мълхол.

— В събота Уилям Мартин Мърфи свикал всички работници от Трамвайната компании на събрание в концертната зала „Антиент“. Събранието започнало в полунощ.

— Не е трябвало да ходят — ядоса се Мълхол.

— Чакай да ти кажа — продължи Фиц. — Той предложил половин надница на всеки, който отиде на събранието, а когато хората отишли там, обещал им да им плаща по един шилинг повече на седмица.

— Те искаха два шилинга.

— Не бързай. Мърфи предложил този шилинг само при условие, че работниците бъдат верни на компанията и откажат да стачкуват, ако Ларкин ги призове. Казал им, че ако те започнат стачка, има готови сто хиляди лири, за да се справи с тях.

— И те приели ли са?

— Не вярвам — отговори Фиц. — Ще направят каквото им каже Ларкин.

— Те трябва да стачкуват — рече Мълхол, — и то не заради двата шилинга, а за да подкрепят куриерите и служителите от бюрото за доставки.

Двамата помълчаха. После Мълхол се размърда нетърпеливо и каза:

— Ех, де да можех да стана и да отида там…

— Недей да говориш така — прекъсна го Фиц, — иначе няма да ти съобщавам никакви новини.

Той взе лулата му, натъпка я с тютюн и му я запали. Прозорчето на стаичката пропускаше толкова малко от вечерната светлина, че Фиц виждаше как разпаленият тютюн тлее. Помогна на Мълхол да се поизправи, за да пуши по-удобно.

— Мислиш ли, че Ларкин ще реши да действува?

— Непременно — отговори Мълхол, — той никога не е отстъпвал. — В гласа му звучеше увереност.

— Познавам Джим още от времето, когато нямахме нищо — каза той. — Създадохме профсъюза в една задна стаичка на Таунсенд Стрийт на светлината на две свещи, закрепени в бутилки. Борехме се срещу работодателите и в същото време срещу Секстън и Националния съюз на докерите. Не, Джим няма да отстъпи.

— И ти си се борил — рече Фиц, — през целия си живот.

— Докато можех — съгласи се Мълхол. — Но вече край на борбата.

— Ти направи каквото можа… дори повече от това.

— Сега вече е свършено — повтори Мълхол.

Той не търсеше утешение и тонът му ясно говореше за това. Двамата седяха мълчаливо, Мълхол бе вперил очи пред себе си в сгъстяващия се мрак. Стаичката като че ли стана още по-малка. Беше задушно. Дори когато не пушеше, вътре миришеше на тютюн, на застоял дим от запалени и изпушени лули през еднообразните, тягостни дни. Сега нямаше нужда от тъмничар. Той щеше да остане затворник в тази стая до края на живота си.