Джеймс Плънкет
Разблуден град (16)

Глава седма

След шестседмично отсъствие Иърлинг се завърна в града и веднага усети характерните миризми: на сажди и нагорещен метал на гарата Уестланд Роу, наситения с прах въздух на улиците, острата смрад на конска пикоч около чакащите файтони, възкиселия дъх на бира и застояло, който се носеше на вълни от отворените врати на кръчмите. Вярно, че рибата в Конемара този сезон кълва слабо, но чистият въздух му бе върнал обонянието.

Наперен с норфъкската си куртка и голф, Иърлинг стоеше на ъгъла, като размахваше доволно бастуна си напред-назад и се оглеждаше наоколо. Обичаше да усеща мириса на нещата. Миризмата беше част от тяхната същност. А дори и нещо повече. Тя проникваше в забравени кътчета на съзнанието и събуждаше скрити спомени. Миризмата, както и музиката, можеше да отключи радост и болка.

Той погледна към часовника на Брънзуик Стрийт върху кулата на пожарната команда. Беше три без двайсет и пет. Значи разполагаше с един час до срещата си с председателя на „Морган и Ко“. Много добре. Октомврийският следобед беше чудесен. Човек може да намери толкова приятни и невинни развлечения.

Пресече улицата и зави по Брънзуик Стрийт, като се питаше какви ли концерти дават в зала „Антиънт“. Намери я заключена, а мястото за афиши празно. Все още беше много рано, сети се той, за концертите на Дъблинското музикално дружество. Преди няколко години сам беше свирил в оркестъра, когато изпълняваха симфониите на Бетховен. Но се наложи да пропуснат финала на Деветата, тъй като нямаха хор. Диригент им беше Микеле Еспозито, прочут музикант, припомни си Иърлинг, уважаван от всички любители на музиката в града. Жалко само, че не всички произнасяха правилно името му.

В гробището на църквата „Св. Марк“ един старец метеше нападалите листа. Оголелите дървета бяха покрити със сажди от близката железопътна линия на моста и бяха толкова черни, колкото и въглищарите, които живееха наоколо. Въпреки това през пролетта дървета напълваха, а през лятото храбро надяваха нова премяна върху чепатите си мръснокафяви клони. Старецът смиташе шумата на малки купчинки по пътеките. От време на време оставяше метлата, вземаше една ръчна количка и откарваше листата до тлеещия край каменната стена огън. Нямаше пламъци, само тънка струйка синкав дим се издигаше нагоре към небето. Наоколо се виждаха надгробни камъни, някои прави, други килнати на една страна, мръсносиви като дърветата. Желязната ограда на гробището минаваше успоредно на улицата като граница, разделяща царството на живите от царството на мъртвите.

Зад гърба на Иърлинг по калдъръма прогърмяха железни колела. Шумът беше оглушителен. Той се обърна рязко, размаха заканително бастуна си към коларя и запуши уши. В отговор човекът му намигна добродушно, без да се смущава. Иърлинг погледна след каруцата и прочете на табелката отзад: „Морган и Ко“.

Това му напомни за предстоящата неприятна среща. Майка му беше Сесилия Морган, а от дядо си Джордж Морган бе наследил музикалните си способности и място в управата на компанията. Зет му, Джон Булман, беше председател. Двамата хранеха взаимна неприязън.

Мислеше да продължи разходката си, но като се обърна, видя един човек с латерна и маймунка на верижка. Съотечественик на сеньор Еспозито, сродна душа, музикант. Човекът беше слаб, имаше изгладнял вид, а маймунката с червено жакетче се беше вкопчила в латерната и проследяваше с живия си поглед минувачите, като непрекъснато въртеше глава. Група деца размаха ръце и се развика след нея; в отговор маймунката подскочи няколко пъти. Перчи се, помисли Иърлинг.

Той пресече улицата. Децата се бяха скупчили пред една витрина. Бяха дрипави и бедни. Момченцата носеха преправени стари панталони, момиченцата бяха с рокли, съшити от майките им как да е от различни парчета плат. Всички бяха боси. Не откъсваха погледи от витрината. Там имаше захарни пръчки, сладки коренчета, захаросани ябълки, желирани фигурки, бонбони-дропс, анасонови топчета, ментолки.

Иърлинг си представи как от тези лакомства им текат лигите и като тупна по рамото най-близкото от децата, попита:

— Кой иска бонбони?

Всички лица като едно се обърнаха към него. Разглеждаха с интерес голфа, куртката, бастуна.

— Хайде, елате — подкани ги Иърлинг, — който е пръв, ще получи най-много.

Той влезе в магазинчето. В единия ъгъл бяха струпани съчки, а до тях имаше голям варел с тенекиени канчета. От кранчето капеше и наоколо миришеше на газ. На лавиците зад тезгяха бяха наредени таблички с меденки, пържени картофки, дъвчащи бонбони, ментови дражета и лимонов дропс. Върху една затворена кутия стоеше загадъчен надпис „Старческа утеха“. Парчета сметанова торта и пудинг със сливи бяха подредени на самия тезгях, а до една тава с леблебия имаше голяма чаша за отмерване.

Притиснат от всички страни от децата, Иърлинг се чудеше откъде да започне. Срещу него зад тезгяха стоеше жена на средна възраст. Тя се усмихваше.

— Дайте на всяко каквото иска — рече той и също се усмихна.

За няколко минути настъпи бъркотия, докато най-сетне жената каза, че никой нищо няма да получи, ако децата не се държат прилично и не се подредят. После започна да вади от кутиите бонбони, да мери леблебия. Сметановата торта и пудингът със сливи изчезнаха мигновено. Когато всеки получи каквото искаше, Иърлинг плати. Сумата беше съвсем скромна. Никому не е излизало толкова евтино да усмири тълпата. Каза на хлапетата да си вървят и те излетяха с радостни крясъци на улицата.

— Благодаря ви — обърна се той към жената.

— Няма защо, сър, пак заповядайте.

Канеше се да каже нещо за апетита на децата, за веселите им викове, за поразителното съчетание между бедност и добро настроение. Но се отказа. Онова, което бе направило впечатление на него, за нея беше ежедневие. Вдигна вежливо шапка и излезе.

Конският транспорт на Таунсед Стрийт рекламираше познати фирми — „Газова компания“, „Компания за производство на стъклени бутилки“, „Хлебопекарница на Боланд“, „Тедкасл Маккормак“, „Полгрейв“, „У. и Р. Джейкъб“, „Леярна на Морган“, „Дъблинска обединена трамвайна компания“. Повечето каруцари и колари бяха наметнати с чулове. Много от тях имаха мустаци и някак странно си приличаха. Всички изглеждаха като унесени в лениви следобедни мечти. Но все пак това бяха бунтарите, привържениците на Ларкин, както размишляваше Иърлинг, и в главите им се въртяха бог знае какви метежнически идеи, докато подръпваха от късите си глинени лули.

Тези мисли го накараха да побърза за срещата, до която, както се увери, като погледна часовника си, оставаше съвсем малко време. Той отново размаха бастуна си в такт с една мелодийка, която си припомни:

Карсън взе ми се умът:

там котаракът дърт

ловеше мишка всеки път

с лозунга: „Бой до смърт!“

Карсън^[1], който въоръжаваше своите ълстърски доброволци в северните графства на Ирландия, искаше протестантски парламент за протестантски народ. Самоуправление значи римоуправление.

Ълстър ще се бие

и Ълстър ще надвие!

„Синовете на Ълстър, верни поданици на крал Джордж V, ще използуват всички необходими средства, за да разгромят сегашния заговор за създаването на ирландски парламент на самоуправлението, а ако това им бъде наложено, няма да го признаят.“

Едуард Карсън подписа тържествения договор и веднага след това го последваха стълбовете на обществото на Севера — лорд Лондондери, Даунският епископ, председателят на Генералното събрание. Щеше да има борба между Джон Редмънд^[2] и Едуард Карсън.

Накъдето и да задухаше вятърът, нямаше да мине без вълнения. Дали зет му не се опасяваше именно от това? Или пък от работническите вълнения? Той влезе в леярната и се загледа в безкрайната върволица от кофи, които механичният скрипец издигаше с трясък и скърцане. Скоро щеше да разбере всичко.

 

 

Бекона, спешно извикан от Хенеси, бързо излезе на улицата да види маймунката и латерната.

— Откъде се взеха тия тука?

— Бедното италианче се строполи пред очите ми. Познавам го отдавна и веднага дойдох да видя какво става. Когато дойде линейка да го прибере, той ме помоли да се погрижа за маймунката.

— И кво ще я правиш сега?

— Ами ще я кача горе в стаята при семейството. Само се чудя кво ще яде.

— Няма да се усетиш как ще сръфа някое от злочестите ти дечица.

За миг Хенеси остана като втрещен. После рече:

— Маймуните са вегетарианци.

— Хич не съм сигурен. Тая тука ми прилича на човекоядец.

Хенеси се взря внимателно в животинчето. То направи гримаса и изведнъж подскочи. Хенеси стреснато се дръпна.

— Казах ли ти? — рече Бекона.

— Не, не — възрази приятелят му, — аз просто я изплаших. Те не обичат да ги зяпаш.

Двамата седнаха на стълбите.

— Е, ми сега кво да правя? — попита Хенеси.

Латерната и маймунката сякаш закриха целия хоризонт и двамата приятели дълго време мислиха върху неразрешимия проблем.

Бекона се зае да разсъждава, като подхвана нещата издъно. Всички живи същества — мъже, жени и деца, кучета, гълъби и маймуни, дори и най-дребните живинки — хлебарки, мухи и бълхи — трябваше да ядат. Самият той беше като тях и в глада си им съчувствуваше — на детето, което рови в кофата за смет, на котката, която се прокрадва по улука, на хлебарката, която предпазливо пълзи между дъските на пода, синкавочерното й тяло, сбръчкано от напрежение. Понякога те му бяха съперници, но по-често ги имаше за братя. Не можеше да гледа как някое бездомно куче се рови сред боклуците, без да му стане мъчно за него като за брат по съдба. Маймуната също бродеше из града, гадаеше бъдещето на любопитните и събираше петаците им в малката си черна торбичка. Можеха заедно да изкарват прехраната си, той и маймунката.

Бекона се надигна и започна да разглежда ръчката на латерната. Побутна я леко.

— Не пипай де — предупреди го Хенеси.

— Че защо?

— Ами може да я счупиш.

Бекона се ядоса.

— Как ще я счупя бе, друг път ще я счупя — сопна му се той.

Хвана здраво ръчката и бързо я завъртя. Съживена, латерната засвири валс в шеметен ритъм.

— За бога, престани, чуваш ли? — помоли го Хенеси. — Ще се разпадне на парчета.

Но Бекона не се спря. Музиката така гръмна, че той се стъписа. Наведе се над латерната и започна да опитва как свири при различни скорости на въртене.

— „Над вълните“ — обяви той най-накрая.

— Какви ти вълни бе? — попита Хенеси. — Какви ги плещиш?

— Така се казва валсът — „Над вълните“.

Бекона най-сетне налучка темпото. Мелодията отекна под покривите, нахлу през прозорците, огласи цялата улица, проникна през счупените тавански прозорчета и отворените входни врати. Наклонил глава на една страна, Бекона слушаше прехласнат.

— Чудесно — каза той:

После се обърна в очакване на одобрение и вниманието му беше привлечено от поведението на маймуната.

— Я виж — рече той на Хенеси.

Животинчето бе взело малката черна торбичка и я държеше в лапичка. Телцето му леко трепереше, очите му шареха. Накланяше главата си ту на една, ту на друга страна и беше съвсем ясно какво има наум. Чакаше някой зяпач да мине, за да изпроси монета.

— Хайде — реши Бекона, — да вървим да си опитаме късмета, може да спечелим един-два шилинга.

Хенеси се съгласи да пренася латерната, тъй като Бекона не можеше заради болния си крак. Приятелят му искаше да го убеди да върти и ръчката, но след като при първия опит внезапно го заля вълна от оглушителна музика, Хенеси отказа да се занимава с нея. Решиха Бекона сам да се заеме с изпълнението, защото все пак беше по-голям професионалист. Към края на следобеда той се поотрака и се научи да мени темпото съобразно настроението си. Завъртеше ли ръчката бързо, мелодията беше весела, игрива; завъртеше ли я по-бавно, тя звучеше мечтателно, дори тъжно.

— Това е по-сериозна работа от свирката — отбеляза Хенеси.

— Повече прилича на оркестър — съгласи се Бекона.

 

 

Беше се свечерило, когато стигнаха последната си спирка — едно удобно място на ъгъла на Бачълърс Уок и Саквил Стрийт. Точно там ги видяха Пат и Лили, които бяха тръгнали на една от редките си разходки във Феникс Парк.

— Виж едни мои приятели — каза Пат.

Лили се огледа. Край тях минаваше непрекъснат поток от хора. Тя не разбра за кого става дума.

— Къде са?

— Ей там.

— Ония с латерната ли?

— Слабичкият е Хенеси. Другият с брадата е Бекона.

— И с маймуната…?

— Не знам откъде са я взели. За първи път я виждам — рече Пат.

Той я заведе да я запознае с тях. Хенеси вежливо повдигна шапка. Бекона отначало не можа да познае Пат, после се сети, че той е приятел на Фиц и Мълхол.

— Вие какво, да не сте съдружници? — попита ги Пат.

Хенеси му разказа за италианеца, който беше припаднал на улицата. След това, нали си беше кавалер по природа, започна да настоява маймунката да предскаже бъдещето на Лили. Не искаше и да чуе за плащане. Маймунката изтегли една картичка от кутията. Лили я взе.

— Дай да видим, — каза Пат.

— Съдбата е лична работа — отвърна Лили и скри картичката.

Пат вдигна рамене. Двамата продължиха към парка, като вървяха покрай реката до Кингсбридж и влязоха през главния вход. Дърветата бяха в богатите багри на есента, тревата и пътеките — осеяни с нападали листа. Напоследък се срещаха един път в седмицата. Лили не искаше да е по-често с него и накрая Пат се отказа да я убеждава. В далечината конници се връщаха от разходка. Силуетите на ездачи и животни красиво се очертаваха на фона на есенното небе.

— Ето ги аристократите — подхвърли Пат.

— Завиждаш ли им? — попита го Лили.

— За какво да им завиждам?

— Ами защото имат коне.

— И аз си имам кон — рече Пат, — всеки ден превозвам с него въглища до „Нолан и Кийс“.

Лили се разсмя и му протегна ръка. Пат я взе нежно. Лили греши, ако мисли, че завижда на аристократите. Той ще се бори срещу тях, само защото хората от неговата класа гладуват и живеят в лишения и онези, които вземат твърде много, трябва да върнат нещичко. А и не желаеше повече да раболепничи пред техните лакеи и да угодничи заради парчето хляб. Когато за един митинг чу „На крак, о парии презрени“, думите го развълнуваха като музиката на голям оркестър. Той нямаше да бъде роб само за да изкарва прехраната си и не искаше да живее сред роби. Ездачи и коне отминаха — далечни красиви силуети в есенната привечер.

Той дълго мълча и накрая Лили го попита:

— Нали искаше да знаеш съдбата ми?

— Ти каза, че това е лична работа.

Тя извади от чантичката си картата, която й бе дала маймунката, и рече:

— В живота ми има един тъмен и един рус мъж и много скоро ще се влюбя в единия от двамата. О, да, предстои ми и пътешествие по море.

— Ако аз съм тъмният мъж — каза Пат, — кой ли ще е русият?

— Никак не си падам по руси — отвърна Лили.

— Нито пък аз — заяви решително Пат.

Ездачите бяха изчезнали и паркът около тях бе пуст.

 

 

От време на време кранът описваше кръгове над двора на леярната, на една релса висеше малка кабина, чиято жица пращеше и пръскаше водопад от сини искри. Беше почти на равнището на прозорците на кантората, която заемаше най-горния етаж. Проследявайки кабината с поглед, Иърлинг си мислеше как ли се управлява. За какво ли служеше — той не можеше да си спомни, въпреки че я бе наблюдавал като съвсем млад по време на заседанията на управата. Понякога жицата се откачваше и кранистът се покатерваше на покрива на кабинката да я нагласи. Преди няколко години внезапен порив на вятъра събори човека от покрива. Иърлинг го бе наблюдавал по време на цялото особено скучно заседание, видя как пада и се втурна на помощ. Завари група работници, които се бяха скупчили около обезобразеното тяло. През по-голямата част от деня кранът остана неподвижен, кабинката висеше, малка и недостижима на релсата високо горе над двора, изоставена насред пътя си, докато най-сетне механиците измислиха начин да качат друг кранист с помощта на лебедка. Вятърът клатеше яростно въжетата и така силно подмяташе лебедката, че Иърлинг отвърна поглед, тъй като му се зави свят. Но човекът успя да влезе в кабината и след около час кранът отново започна работа. Иърлинг изплати двадесет лири на вдовицата на загиналия, без да съобщава името си. Колко време ли мина оттогава? Двайсет години, може би.

— Вие като че ли не ме слушате — каза зет му.

Иърлинг откъсна поглед от прозореца. Гласът стигаше до съзнанието му някак отдалече.

— Вие влязохте във Федерацията на работодателите преди няколко месеца — отбеляза той. — Не чух да казвате нищо ново.

— Смятам за свой дълг да ви държа в течение на нещата. Докато бяхте на лов, тук имахме няколко важни заседания на съвета.

— Не съм бил на лов, а за риба — поправи го Иърлинг.

Булман потисна раздразнението си и каза:

— Ах, да, извинете, за риба.

Подхожда му името^[3], помисли си Иърлинг. Плътен нисък глас, дебел врат, широки рамене, вече леко приведени. Когато чрез женитбата си влезе в „Морган и Ко“, той вече беше човек с влияние на други места, особено в корабостроенето. След годините на покорство сегашните вълнения на работническата класа в града го объркваха и тревожеха. Светът на индустрията, който толкова дълго му се струваше непоклатим в окопите на властта си, се разклащаше из основи.

— Ще дадем отпор на всички привърженици на Ларкин — заяви Булман.

— Тава го казахте още преди няколко месеца.

— Решителен отпор — натърти Булман. — Виждате ли, не сте ме слушали. След кризата в корабостроенето положението се изостри до краен предел.

— Ларкин удържа победа там — рече Иърлинг. — Отстъпихте му всичко, каквото той поиска. Ето това направи вашата Федерация.

— Тогава още не бяхме готови.

— А сега да не би да сте готови?

— И още как. Обещаха ни помощ от Двореца. Полицията също е на наше разположение, а ако потрябва, ще използуваме и войска. Обърнахме се за финансова помощ към английските индустриалци. Стане ли нужда, ще ни помогнат.

Иърлинг се усмихна.

— Виждам, че сте научили някои неща от Ларкин. Един за всички, всички за един. И каква ще бъде първата ви стъпка?

— Ще обявим Ларкин и привържениците му извън закона. На членуващите в профсъюза му ще дадем възможност да го напуснат или ще бъдат уволнени. А онези, които не са негови членове, ще трябва да поемат задължение да не влизат в профсъюза.

Булман замълча. Сега идваше ред на най-главното.

— Преди да представим въпроса в съвета, направих сметка колко фирми ще участвуват. Почти четиристотин, ще действуват съгласувано. Управата единодушно им обеща подкрепа.

— И кой е вождът на тези храбри четиристотин фирми? — попита Иърлинг.

Той предчувствуваше какъв ще е отговорът и мислено се обзаложи със себе си. Ако се окаже, че е познал — още един дълъг уикенд в Конемара, ако ли не — десет лири във фонда на отец О’Конър.

— Уилям Мартин Мърфи — отвърна Булман.

Непосветеният рицар. Беше отгатнал. Значи в края на последващата седмица е в Конемара.

— Защо ми разказвате всичко това?

— Защото като директор трябва да знаете какво е ставало тук, докато сте били за риба. Освен това, към вас аз имам особени задължения. Все пак вие сте ми шурей.

— Благодаря ви — каза Иърлинг.

Той се усмихна. Това роднинство съвсем не беше от значение за Булман. Но като притежател на значителен брой акции Иърлинг можеше да не се съгласи и да наруши единомислието и решителността на ръководството.

Долу на двора работници трупаха въглища на огромна купчина. В цеховете други хвърляха в пещите пълни лопати. Колко ли от тях са привърженици на Ларкин, питаше се Иърлинг? Те сигурно щяха да се съпротивляват, затова имаше нужда от полиция и войска. Кабинката на крана отново се плъзна покрай прозореца, закачена на стоманената релса. Иърлинг я проследи с поглед. Вътре сигурно се чувствуваш като в балон, или по-скоро като в една от онези нови летателни машини. Внезапно се сети за нещо, което мисис Брадшоу му бе споменала много отдавна и отвори портфейла си. Намери едно листче с името „Робърт Фицпатрик“. Срещата с Булман очевидно беше към края си и той стана.

— Този човек работи тук — каза той и подаде листчето на Булман. — Ако е възможно да го повишите, знайте, че го препоръчва много близка моя приятелка.

Булман се изненада не от молбата, а от това кой я отправя. Той затисна листчето с преспапието на бюрото си и каза с внимателно премерена любезност:

— Ще поразместим майсторите, за да прочистим всички ларкинисти. Ще се погрижа за вашия човек.

Слязоха заедно надолу и се разделиха в канцеларията на партера, където при появата на шефовете чиновниците прекалено усърдно започнаха да вписват някакви цифри в счетоводните книги. Останал сам, Иърлинг постоя известно време като потупваше крак с бастуна си, развеселен от напрегнатата, неестествена тишина. Извади от джоба си едно пликче и го подаде на приведен плешив мъж, когото взе за старши чиновник.

— Почерпете се със „Старческа утеха“ — покани го той любезно.

Човекът го зяпна изумено. Иърлинг остави бонбоните на бюрото му, сам си взе един и като се поклони тържествено, излезе от стаята.

 

 

На сутринта отидоха в болницата и научиха, че италианецът е умрял. Постояха малко до него в моргата, където той лежеше безучастен към всичко, ръцете му — положени на гърдите. Прекръстиха се и казаха по една молитва.

— Няма повече да свири „Над вълните“ — прошепна Хенеси, като свърши молитвата.

— Освен ако там не му дадат арфа с ръчка като на латерната — каза Бекона също шепнешком.

— Трябваше да доведем маймунката.

— За какво да я водим?

— Да му каже последно сбогом.

Сантименталната нотка в гласа на Хенеси накара Бекона да забрави присъствието на покойника.

— И да се разпищи и разквичи от мъка — викна той, — това ли искаш? Маймуните са страшно капризни и плачливи животни. Само да види тука стопанина си проснат и неподвижен завинаги, направо ще откачи от скръб.

— По-тихо — помоли Хенеси, — не забравяй къде се намираш.

— Като се приберем вкъщи, — продължи Бекона, вече шепнешком, — внимавай да не кажеш нещо за тая работа пред маймунката, че само една дума да чуе, ще се поболее и ще умре от мъка.

Сложиха си шапките.

— Въпросът е — каза Хенеси, когато затвориха вратата на моргата зад себе си — какво ще правим с бедната твар. И къде ще денем латерната?

По целия път към къщи двамата мислеха само за това. Отначало Бекона беше склонен да задържи и маймуната, и латерната. Провидението неочаквано се бе смилило към тях и им бе изпратило инструмент, на който се свири лесно, и едно добре дресирано животно. Можеха да си изкарват прехраната и да бъдат съвсем независими. Предложи на Хенеси да станат съдружници — Хенеси трябваше само да пренася латерната, а за останалото щеше да се грижи самият той.

— Примамливо изглежда — съгласи се Хенеси.

— Ще си подсигурим живота — убеждаваше го Бекона.

— Да, докато не ни пипне полицията.

Това наистина беше проблем. Италианецът сигурно бе изпуснал нещо в болницата. Ако започнеше разследване, не се знаеше накъде ще се обърнат нещата. А нищо чудно близките на покойния да са съобщили на полицията и тя вече да търси латерната и маймунката.

— Опасността е много голяма — заключи Хенеси.

Бекона беше принуден да се съгласи. Като че ли нямаше начин човек да печели пари с честен труд. Тъкмо се появи някаква надежда и пристъпиш напред, и — трас! — вратата се захлопне под носа ти. Понякога, както докато работеше в котелното на „Св. Бригита“, тя се задържаме отворена известно време. Но никога дълго. И колкото повече остарява човек, толкова по-рядко се открехва тя. Скоро щеше да остарее съвсем я нямаше да може да се преборва с беднотията. Какво щеше да прави тогава?

— Да вземем да ги предадем на полицията — предложи той. — Може да получим възнаграждение.

Отнесоха маймунката и латерната в участъка на Колидж Стрийт. Там Бекона видя сержант Малдун, който някога му беше дал един шилинг. Оттогава неведнъж го бе срещал да патрулира по улицата и двамата се спираха да се пошегуват и побъбрят. Обикновено Бекона си отиваше с няколко пенита повече в джоба.

— Можеш ли да пускаш това нещо? — попита сержантът, като посочи латерната.

— Не съм се опитвал — излъга Бекона.

Боеше се, че ще му потърсят отговорност, задето бе задържал латерната цял един ден.

— Мисля си — каза сержантът най-невинно, — че такъв музикален човек като тебе лесно може да се справи с подобно чудо. Дори ми се струва, че и аз бих могъл да изтръгна звук от тая машинка. Няма ли тука една ръчка като на грамофон?

Бекона се престори, че разглежда латерната за пръв път в живота си.

— Има и колела — рече той най-накрая, — като на автомобил. Но това съвсем не значи, че можеш да се качиш на нея и да идеш на неделна служба.

Хенеси се размърда. Движението привлече вниманието на сержанта.

— Кой е твоят приятел? — попита той внезапно.

Хенеси замръзна на място и каза:

— Хенеси, сержант, Алоисиъс Хенеси.

— Известен на приятелите и доброжелателите си като Добряка — добави Бекона.

Той се чувствуваше съвсем свободно в присъствието на сержанта, щом се говореше за позволени от закона неща.

— Ясно — каза сержантът.

Чак сега Бекона забеляза, че лицето му беше посивяло, едрото му някога тяло сякаш се бе смалило, широките му рамене бяха приведени. Това беше нещо необичайно за един сержант. Обикновено надебеляват и пускат големи шкембета. Очевидно, сержантът беше остарял. Само че на полицаите, като остареят, им дават пенсии. Там е разликата.

След като поразмисли, сержантът реши да сложи маймуната в една от килиите. Бекона и Хенеси го последваха.

— Дали ще получим някакво възнаграждение, кво ще кажете? — попита го Бекона.

— Може и да има — отвърна сержантът, — а може и да няма. Зависи от роднините.

Той пъхна ключа в ключалката.

— Питам се дали няма да си имам неприятности с habeas corpus^[4].

— С някой от италианските му роднини ли? — попита Хенеси.

— Честно казано, това е една юридическа главоблъсканица, която самият аз никога не съм могъл да проумея — обясни му сержантът.

Върнаха се по коридора с него и отново се спряха пред латерната. Изглеждаше някак самотна без маймунката. Сержантът се опря на нея.

— Странно наистина — обърна се той към Бекона, — но един млад полицай, казва се Галагър, не знам познаваш ли го или не, докладва снощи, че те е видял с едно такова нещо на ъгъла на Бачълърс Уок. Бил си е някакъв непознат за него човек.

— Чудна работа — каза Бекона, като не можа да измисли по-добър отговор.

— Сигурно не си бил ти, а някой, който прилича на тебе — рече сержантът и ги изпрати до вратата.

— А сега тръгвайте… и на добър час — рече той.

Дълго гледа след тях. Както обикновено куцукащата походка на Бекона му напомни за малкия му син, умрял от менингит. Сержантът влезе вътре, сякаш искаше да избяга не само от улицата, а от молещите детски очи и от собственото си безсилие, от безсилната си любов. Всеки в този живот е сам: детето му, чиито страдания той не можа да облекчи, бездомното куче с разкървавена муцуна, проснало се на тротоара с изплезен език, което застреля на вчерашното си дежурство. Настани се зад бюрото си и закачи ключовете на мястото им.

— Той знаеше, че съм свирил с латерната — каза Бекона.

— И мен така ми се струва — добави Хенеси.

— Всъщност — рече Бекона — ние имаме не по-малко право на нея, отколкото оня роднина, как му беше името — Хабеас Корпус.

Хенеси само повдигна рамене. Кръвта вода не става, смяташе той, и роднинските права са неоспорими. Когато стигнаха Чандлърс Корт, Бекона спря и каза:

— Знаеш ли, той сложи маймуната в моята килия.

И му заразказва, за кой ли път вече, как бе прекарал в затвора деня на тържественото посещение на крал Едуард VII.

 

 

Проливният дъжд в неделя вечерта принуди тримата свещеници да си останат у дома. Отец О’Съливан, въоръжен с писалка, мастило и хартия, влезе във всекидневната към осем часа, където завари отец Гифли — нещо, което рядко се случваше. Отец О’Конър, който пристигна по-късно, също се изненада от присъствието на предстоятеля си. Знаеше, че няма да е удобно да си излезе веднага, затова седна.

— Какъв ужасен дъжд — отбеляза той.

— През целия ден предчувствувах, че ще вали — каза отец О’Съливан.

Той пишеше нещо на масата, но остави писалката, повдигна дясната си ръка и се намръщи от болка.

— Ревматизмът ли се обажда?

— Още от сутринта ме мъчи — отвърна отец О’Съливан, — сигурен признак, че ще вали.

Отец Гифли го погледна над вестника, който четеше.

— Малко морска сол, Джон — каза той, — една лъжичка. Вземайте я всяка сутрин и нищо няма да ви боли.

— И преди сте ми го казвали, но щом болката попремине за ден-два, и забравям — призна отец О’Съливан.

— Вземайте морска сол — посъветва го отец Гифли — иначе ще продължавате да ходите като… подвижен ветропоказател.

Отец О’Съливан се засмя, взе писалката и се залови отново с работата си.

След този разговор атмосферата се поразведри. Тримата седяха, дъждът барабанеше по стъклата, а силният вятър виеше глухо в комина. Но вътре огънят гореше весело, а газовите лампи — нагласени така, че да се чете и пише, без да се напрягат очите — хвърляха мека светлина.

Стаята беше боядисана в кафяво, с масивни черни столове с високи облегала около масата в средата и тежки, удобни кресла, също черни, наредени в полукръг около камината. Неизвестно защо квадратната шапчица на отец О’Съливан се мъдреше върху купа списания на края на масата вляво от него. Огромна картина, изобразяваща разпятието, висеше на една от стените, точно зад редицата лампи и затова на нея изпъкваше само белият зигзаг на мълнията над кръста и сивкавият изпит лик под трънения венец. Отец О’Конър си спомни, че на дневна светлина в трънения венец се виждаше паяжина — не нарисувана, а истинска — прислужникът не можеше да я достигне, като бършеше прах. С черни букви на една месингова плочка отдолу пишеше: Consummatum est^[5]. Денем, но не сега, от едната страна се виждаше Божията майка в синя дреха, навела скръбно глава, скръстила ръце на гърдите си; от другата — любимият ученик на Христос. Сине, ето майка ти — майко, ето син ти. Йоан — също като името на отец О’Съливан.

Мисълта за морската сол глождеше отец О’Конър. Това сигурно беше лек за стомаха. Малко бренди, бе предложил веднъж отец Гифли, но той отказа. Чудно наистина как не му беше препоръчал ментови бонбонки, любимия си цяр.

Сега и двамата — лечителят и болният — бяха погълнати от заниманията си; единият пишеше усърдно, другият четеше. Отец О’Конър бръкна в джоба си и извади писмото на Иърлинг. Зачете го отново.

„Хванах се на бас със себе си, провървя ми, спечелих и ето ме отново в Конемара. Мислех да ловя риба, но пропуснах да предвидя една малка подробност — риболовният сезон вече е свършил. Но макар че съм твърдо решен да остана тук колкото бях запланувал, въдиците ми стоят неразопаковани в стаята и в целия хотел няма друга жива душа, за да си правим компания пред камината, в която гори торф, освен котарака, толкова прехранен през сезона с останките от най-прекрасна сьомга и пъстърва, че сега той (или може би тя — никога не мога да различа котка от котарак) се държи като флегматичен егоист и почти непрекъснато спи. Но какъв ли нощен живот може да има един котарак в Конемара, особено след края на сезона? Какво да прави? Това животно стои твърде ниско в еволюционната стълбица на мистър Дарвин и има твърде ограничени възможности. Уверен съм, че след векове потомците на котарака ще се конкурират в писането на исторически и философски трудове, както пингвините на Анатол Франс. Засега обаче се прозява и чака.

Чели ли сте «Очерци за ирландските планини» на преподобния Х. Макманус? Чували ли сте за него? Струва ми се, че е бил приятел на баща ми, но не съм сигурен. Той е бил първият мисионер на Презвитерианската църква, който дошъл в Ирландия да научи ирландски, за да проповядва своето учение сред селяните на Конемара. Сега чета книгата му, която преди няколко дни намерих съвсем плесенясала тук в библиотечния шкаф. Как ли си е представял, че постното му и скучно учение за бога ще намери почва сред тези природно благородни и щедри хора? Напълно разбирам защо не приемат едно Божество, което не обича ярките идоли, вълшебствата, светената вода и обилното пиене.

Тук, в Конемара, есента не се усеща така, както другаде, може би защото няма много дървета (каменната стена си остава каменна стена, независимо дали е есен или зима). Въпреки това този меланхоличен сезон ми влияе. Сиянието на огъня, миризмата на горящия торф, гаснещата светлина зад прозореца — всичко това говори за есен, както и вихрушката от кафяви и жълти листа. Скоро ще запалят лампите и ще ме повикат за вечеря. Сигурно ще има овнешко. Едва ли може да се очаква някаква изненада. В Конемара винаги поднасят или сьомга, или овнешко.

Виждали ли сте Брадшоу напоследък? Ние с него не сме кой знае какви приятели. Неотдавна се осмелих да му подхвърля, не би трябвало да ремонтира къщите до железопътната линия, които дава под наем, и той реши, че сигурно съм станал платен агент на мистър Ларкин. Кажете му няколко думи при случай. Един прекрасен ден тези съборетини ще рухнат върху злочестите си обитатели. Знам, че за вас е по-важно не дали ще умрат, а дали след като умрат, душите им ще са достойни да се въздигнат в рая и да заемат освободените от Луцифер и падналите му ангели места, заради което, както вие веднъж така картинно ми обяснихте, вашият Бог е сътворил човешкото гъмжило от безправни люде в бордеите. Защо той не сътвори повече ангели, вместо по такъв заобиколен начин да попълва овакантените места в небесните селения? Вижте сам колко усилия и пари струва на имотните и преуспяващи християни (включително и на нашия приятел Брадшоу) даването на подкупи на градските съветници, с цел да се избягват ремонтите на жалките дупки, давани под наем. Помислете и за всички паднали души, дето той изпраща в ада, за да попълнят вражеските редици и така дава увереност на Луцифер, че бунтът му не е бил напразен. Щях да ви питам дали сте чели Анатол Франс, но се сетих, че той влиза в списъка на забранените автори — Omnia opera, заедно с всичките други в кюпа.

Боже господи, бих могъл, да напиша още много страници, но току-що дойдоха да ме повикат за вечеря. Колко е далеч това местенце от вашия разтърсван от стачки град; далеч от Ларкин и синдикализма, от Карсън и самоуправлението, от Грифит и разбойниците му от Шин Фейн. Впрочем разправял ли съм ви какво каза Дж. Б. Шоу в една лекция преди няколко месеца, която слушах в концертната зала «Антиент»? Когато му зададоха въпроса доколко е опасна Шин Фейн, той отговори: Откакто се върнах в Дъблин, съм срещнал само един член на Шин Фейн. Много симпатично момиче.

Простете за тези еретически слова и приемете моите почитания и пожелания за всичко най-хубаво.“

Отец О’Конър остави писмото и въздъхна. И то беше цинично като приказките на Иърлинг, който често цитираше възгледите на любимите си автори: този Франс, другият — Бътлър, скептика Шоу. Не е важно да си умен, а да вярваш. Вярата е дар божи, дар, който получаваш безвъзмездно; не е нужно да го заслужиш. Без нея човешкият разум поставя под съмнение дори собствените си възможности и се лута в мрака. Обитателите на бордеите, за които се тревожи Иърлинг, са по-богати от него, въпреки парите и образованието му, защото Вярват и с божията милост ще се възнесат в рая. Все пак Иърлинг е добър човек и дава щедри дарения винаги, когато мисис Брадшоу се обърне към него с молба да помогне на бедните в енорията на „Св. Бригита“. Милостивият и всеопрощаващ господ не може да не признае неговата щедрост и култура. Иърлинг непременно ще бъде възнаграден.

Часовникът на полицата над камината — масивен, от черен мрамор — издаде еднократен мелодичен звън. Отец О’Конър се надигна.

— Тръгвате ли? — попита отец О’Съливан и погледна към него.

Това беше израз на внимание.

— Утре рано съм на първата служба — отвърна отец О’Конър, — нали знаете — рано лягай, рано ставай.

Двамата се усмихнаха. Отец Гифли се подразни от изтъркания израз и се намръщи зад вестника, който четеше. Когато вратата се затвори, той бавно го свали и каза:

— Джон… бъдете добър и ми дайте дозата преди ранно лягаме.

Отец О’Съливан остави писането и донесе бутилката и една чаша. Каната беше пълна с вода, която той изгледа със съмнение.

— Искате ли да ви налея прясна вода?

— Няма нужда. Седнете да ми правите компания.

Отец О’Съливан се съгласи да пийне малко — само една глътка, за да заспи по-лесно. Ръката продължаваше да го боли. И дългото писане не му помогна.

Чашите бяха напълнени догоре и въпреки протестите на отец О’Съливан, двамата се чукнаха тържествено и отец О’Съливан каза само обичайната дъблинска наздравица:

— Да отпочинем.

— За съжаление това не се отнася за мен — отвърна отец Гифли с печална усмивка.

Той погледна към ръкописа, който лежеше разтворен на масата.

— Все още ли се трудите над благочестивия трактат за светото семейство и смирените католици?

— Опитвам се да го преработя.

— Веднъж ви обещах да го прегледам, но не изпълних обещанието си.

— Човек с опит като вашия… — каза отец О’Съливан — разбирам…

— Видях, че не мога. Има прекалено много благочестиви поучения към бедните.

— Никога не съм работил сред заможни хора. На тях просто няма какво да кажа.

Това беше вярно. Отец Гифли гледаше над ръба на чашата си посивялото лице на свещеника и мислеше колко малко са духовниците, у които смирението и обикновената, неподправена святост се съчетават така идеално; той се раздаваше и не правеше сметка, както гласи известната молитва; той се сражаваше и не обръщаше внимание на раните; той се трудеше неуморно и не знаеше почивка; той отдаваше всичките си сили и не търсеше друга награда освен увереността, че изпълнява Свещената Божия воля.

Амин. Тъй да бъде.

Да носиш хомота безропотно. Да вършиш работата си. Да не вдигаш поглед прекалено високо или прекалено задълго от делничните грижи. Да не се вглеждаш твърде продължително в себе си, да не търсиш друго име или съдба за своето „аз“, родено с толкова надежди от една жена преди много години. Да си задаваш винаги въпроса: „Накъде отивам?“, но никога: „Кой съм аз?“, защото така ще започне войната между личните амбиции и обстоятелствата, между обществените порядки и божиите заповеди.

Ала ако всички се бяха отказали от изследователската страст, хората и досега щяха да смятат, че земята е плоска като тепсия и се крепи на приведените от годините плещи на Атлас, или на гигантска костенурка, която плува в морето на вечността.

По-добре бунт, дори пред опасността от вечни мъки. Да изучаваш сътворената от Него вселена с критично око, създадения от Него ред — за да го направиш по-добър. Кротките и покорните бягат от Мисълта, за да спасят душите си; безразсъдните вървят напред със съзнанието, че една погрешна крачка може да ги обрече на вечен огън.

— Благодаря ви, Джон — рече той и внезапно подаде чашата си.

Отец О’Съливан бързо му наля, но предстоятелят рязко повиши тон.

— Не се стискай.

Като избягваше погледа му, отец О’Съливан доля чашата му.

После остави бутилката на масата. Лицето срещу него го плашеше със суровите втренчени очи, стиснатите устни, изпъкналите сини вени на слепоочията.

— А на вас? — попита отец Гифли.

— Не, благодаря — отвърна отец О’Съливан и посочи останалото в чашата му питие. — Това ми е предостатъчно.

— Както обичате.

Този ден отец Гифли се беше разхождал из енорията си. Желанието да излезе го обзе след обеда, докато гледаше през прозореца на стаята си. Черни дъждоносни облаци забулваха небето над високите стари сгради. Мрачното време сякаш го теглеше навън. Поддаде се на този порив и излезе, без да сложи връхна дреха, дори не взе бастуна, който обикновено носеше. Тръгна по улиците, сплел ръце зад гърба си, отбелязвайки с горчивина познатите признаци на лишения и нищета. Всеки прогнил праг и счупен прозорец му напомняше за собственото му падение. Пристрастеността му към алкохола го принизяваше до бездомните кучета и котки, които се ровеха в кофите за смет и канавките. Надеждите му се търкаляха ведно с мръсотиите и боклуците по улиците. Виновни бяха онези високопоставени благочестиви духовници, които го бяха пратили тук, защото бе горд и не искаше да раболепничи. Другите сега си пиеха следобедния чай и имаха работа със солидни хора от средното съсловие, а той беше отказал да ласкае нищожествата. Те се мислеха за важни особи, тези преподобия и преосвещенства, синове на кръчмари, утайката на Ирландия. Ех!… Но вашата вулгарност отприщва болката, вие, с вашите копринени цилиндри за порядъчните и слаба, безсърдечна утеха за окаяните.

Заваля, едри капки, черни от саждите, закапаха бавно в прахоляка и се смесиха със зловонието на улиците и на каналите. После излезе свеж вятър, дъждът заваля силно, прогони дори кучетата и котките и на улицата не остана никой друг освен него. Вървеше сам, без връхна дреха, стиснал здраво ръце зад гърба си.

Дълго време беше прекарал в тази пустош — във война с по-висшите духовници, откъснат от равните нему по разум. Не че бяха кой знае какво тези равни нему, но му бяха нужни такива, каквито са. Поради тяхното отсъствие бе паднал толкова ниско. Благочестивите духовници над него бяха предвидили и това. То бе част от заговора срещу него. Ако имаше повече сили, можеше да превъзмогне трудностите. Ако не беше толкова състрадателен, щеше да остане безучастен към онова, което го заобикаляше. Състраданието — това го погубваше. Той можеше да бъде егоист и да не прави нищо, или почти нищо, за хората, които тъй или иначе не беше в състояние да спаси. Но той не можеше да бъде сляп като другите. Той чувствуваше. Той виждаше. А онази Пасмина с Копринените Цилиндри не беше способна на това.

Дъждът се усили, дрехите му подгизнаха, залепнаха за тялото и затрудняваха вървежа му. Той усещаше как ненавистта тегне отгоре му, затворена сред просмуканите от дъжда къщи, пробитите покриви, клокочещите канавки, шибаните от вятъра улици. Отец Гифли се оглеждаше за подслон, отминаваше врата след врата, докато най-после над няколко слабо осветени прозорци с почернели рамки видя надпис, който едва успя да разчете през плътната завеса на дъжда: „Избрани вина, Джеймс Гил и син. Силни напитки.“ И влезе.

Никога, не беше попадал в кръчма и се спря нерешително, чудейки се къде да седне. Голият дъсчен под беше покрит със слой дървени стърготини. Помещението се осветяваше от три газови лампи, които висяха от тавана. В един ъгъл седяха няколко мъже и разговаряха. Човек зад тезгяха го забеляза и се смути при вида на необичайния посетител.

— Едно уиски — каза отец Гифли.

Кръчмарят се съвзе малко и отвърна:

— Ей сега, отче.

И изчезна някъде.

Отец Гифли се огледа. Зад тезгяха висеше овално огледало, а около него беше изписано: Уиски „Три лястовички“. От средата на огледалото го погледна собственият му образ. Мокрите от дъжда сиви кичури бяха залепнали по лицето му. Свещеническата якичка изглеждаше някак не на място. Кръчмарят донесе уискито и като се наведе към него, рече:

— Отзад има местенце за вас, отче.

— Не разбирам. Какво местенце?

— Ами отделна стаичка, ако искате.

— Не, оставете чашата тук — решително каза отец Гифли.

Човекът остави уискито на тезгяха.

— Както желаете, отче.

— По дяволите — разказваше един от мъжете в дъното на кръчмата, — направо ми изкара ума от страх.

— А ти защо не я фрасна с нещо?

— С кво, ако смея да запитам?

— Ами с колана си.

— Тая побесняла крава, дето тичаше срещу мене по тясното мостче? — възрази онзи. — Ти не си с всичкия си бе, дявол те взел!

Кръчмарят разтревожено се приближи към тяхната маса.

— И ти кво направи?

— Скочих във водата.

— Правилно — обади се друг от компанията, — по-добре да се удавиш, отколкото да станеш на пихтия.

При мисълта как приятелят му се бухва във водата, преследван от разяреното животно, един от мъжете избухна в силен смях, като надигаше чашата и сред пръски изломоти:

— По дяволите, Исусе Христе, кой знай ква картинка си бил!

Кръчмарят правеше някакви знаци и шепнешком се опитваше да ги накара да говорят по-тихо. После всички се обърнаха и млъкнаха. Един от тях боязливо се обади:

— Простете, отче.

Отец Гифли откъсна поглед от карикатурния образ в огледалото и каза:

— Няма защо да ми се извинявате. Аз не съм Исус.

Тогава стана нещо неочаквано. Щом произнесе името „Исус“, мъжете като един свалиха шапки. Така бяха свикнали. Той бе произнесъл Името. Съвсем друго беше, когато ругаеха с неговото име. Какви ли бяха тези хора? Може би докери, говедари или моряци, завърнали се от плаване? Във всеки случай, дъблинчани. Свалянето на шапките го доказваше.

Той отново погледна нелепото си отражение, рекламата около огледалото, сивите, мокри кичури коса, свещеническата яка и ясно осъзна неудобството, което предизвикваше с присъствието си. Католически свещеник в кръчма. Това беше скандално. Но имаше изход.

— Дъждът ме заваля насред път — обясни той, — не бих искал да ви притеснявам.

Миг по-късно единият от мъжете, очевидно по-смел от останалите, каза чистосърдечно:

— По дяволите, какво ти притеснение, отче.

После се обърна към кръчмаря:

— Защо не донесеш някаква кърпа за негово преподобие. Мокър е до кости.

Но отец Гифли вдигна ръка и го спря:

— Това е по-добро от всякакви кърпи — рече той и обърна последните капки от уискито си. — А сега — добави той — дайте ми още едно, за да не хвана пневмония на връщане. И налейте на всички кой каквото иска, за моя сметка.

Мъжете запротестираха енергично, но той не отстъпи. Докато чакаха питиетата си, тихо се съветваха за нещо. Един от тях стана от масата и излезе. Когато чашите бяха донесени, те започнаха един през друг да изразяват добрите си чувства към свещеника — казваха каква ужасна вечер е навън и колко лесно може да се разболее човек, като се намокри така и как умно е избрал именно това предпазно средство. Съобщиха му, че са докери. Отец Гифли забеляза значките им.

— Виждам, че сте привърженици на мистър Ларкин — рече той.

Така беше. За тяхна изненада, той каза твърдо:

— Имате право.

В този момент вратата се отвори и мъжът, който бе напуснал масата преди малко, влезе. Беше се намокрил почти колкото отец Гифли.

— Намери ли? — попитаха го другите.

— Чака навън — отвърна той.

— За какво става дума? — обади се отец Гифли.

— Извикал ви е файтон, отче, да не се мокрите на връщане.

За първи път през последните няколко самотни години някой проявяваше внимание към него. Отец Гифли се трогна.

— Много съм ви задължен и ви благодаря от все сърце.

— Няма защо, отче — увериха го мъжете, — драго ни е, че можахме да ви услужим с нещо.

Изпратиха го до файтона, който го откара у дома; там той взе гореща вана и се преоблече. Ето защо, противно на навиците си, реши да прекара вечерта в общата дневна. Дрехите му се сушаха край камината в стаята му.

 

 

— Струва ми се, че присъствието ми тук притесни отец О’Конър — каза отец Гифли.

— Той винаги си ляга рано, когато има първата служба — обясни отец О’Съливан.

— Нямам предвид това. Той забрави нещо.

Отец Гифли стана и взе писмото на Иърлинг от страничната облегалка на стола, където беше седял отец О’Конър. Върна се на мястото и като вдигна писмото, попита:

— Сигурно е от някой от неговите кингстаунски приятели, как мислите?

Отец О’Съливан не каза нищо и понечи да прибере бутилката в шкафа.

— Оставете я на мястото й — заповяда рязко отец Гифли.

— Извинете — каза отец О’Съливан. — Мислех, че вече ще си лягате.

— Първо ще видим какво пишат неговите приятелчета — рече отец Гифли. — Слушайте.

Преднамерено бавно той разтвори писмото, а отец О’Съливан скочи от мястото си и бързо се приближи към него:

— Моля ви, недейте…

Отец Гифли го погледна.

— Седнете, Джон. Ето там, срещу мене. Правете каквото ви казвам.

Отец О’Съливан се подчини, знаейки, че ако откаже, ще последва неприятна сцена. Предстоятелят му зачете писмото, изречение след изречение, а отец О’Съливан, вкопчил се в облегалката на стола, полагаше големи усилия да запази самообладание. Всяко възражение от негова страна можеше да предизвика буря. Чувствуваше, че предстоятелят му е на границата на лудостта.

 

 

На сутринта докато отец О’Конър и отец О’Съливан закусваха, към тях се приближи отец Гифли. Извади писмото от джоба си и го подаде на отец О’Конър:

— Струва ми се, че е ваше.

Отец О’Конър се вторачи в листовете; отец О’Съливан, който се канеше да отпие от чашата си, я остави на масата.

— Жалко, че вашият приятел не е наясно с доктрината за грехопадението — каза отец Гифли, — но иначе симпатиите му са достойни за възхищение.

Той се обърна към отец О’Съливан. Лицето му се беше изопнало, по кожата бяха избили червени петна, изпъкналата възлеста вена на лявото му слепоочие пулсираше.

— За Франс съм чувал много малко — продължи той, — но Дарвин, доколкото знам, твърди, че сме произлезли от маймуните. Не е ли така, Джон?

Отец О’Съливан се вцепени, онемя, а отец Грифли се обърна и тръгна към вратата, където се спря и каза:

— Всъщност възможно е… нищо чудно да е така.

Вратата се затвори. Двамата се спогледаха.

— Той го е прочел — каза отец О’Конър, — той е прочел моето писмо.

— Човекът не е добре.

— Личната ми кореспонденция… как се осмелява!

— Станал е много странен. Трябва да се опитате да го разберете.

— Разбирам го много добре — каза отец О’Конър.

— Отец Гифли е болен.

Отец О’Конър гневно се надигна и рязко бутна стола си назад.

— Той е пияница и ме мрази — каза.

Почти беше стигнал до вратата, когато тихият глас на отец О’Съливан го спря.

— Писмото ви, отче.

Пак го беше забравил. То лежеше на покривката, където го бе хвърлил отец Гифли. Повторното недоглеждане го смути. Той сложи писмото в джоба си, без да благодари на отец О’Съливан.

— Започвам сериозно да се замислям как да постъпя — рече той.

— Простете му — кротко предложи отец О’Съливан.

— Вече не става въпрос само за прошка — каза горчиво отец О’Конър. — Имам и други съображения.

Той затвори вратата след себе си.