Джеймс Плънкет
Разблуден град (15)

Глава шеста

В четвъртък, шести юни 1912 г., на празника Тяло Христово, облечен в бяло според обичая, отец Гифли започна литургията в осем часа. Цяла вечер докато траеше църковното шествие на Светото причастие, в ушите му непрекъснато звучеше встъпителният псалом. Отначало той имаше намерение да се спре накратко върху него по време на литургията, но в последния момент се отказа. Не можеше да си наложи да произнесе: „В името на отца и сина, и света го духа. Той ги хранеше с тлъста пшеница, алилуя, и ги насити с мед из камък!“

Струваше му се неуместно да говори за пшеница и мед пред нещастниците, които гладуваха поради непрекъснатите стачки. Ала отец О’Конър очевидно не се притесняваше от подобни съображения. На службата в десет часа отец Гифли чуваше гласа му през открехнатата врата на ризницата. Той говореше на притихналите енориаши, че каквито и материални удобства да им липсват в сравнение със заможните съсловия, те трябва да знаят, че като католици всеки ден имат право да се гощават и то не с друго, а с тялото и кръвта на господа наш Исус Христос. Това е духовна храна, необходима за спасението на душата и най-бедният католик в света има право на нея, но е недостижима за друговереца, колкото и задоволен със светски блага да е той. И не за обикновена земна храна става дума, каза отец О’Конър, а за тлъстата пшеница и за меда из камък, за които се споменава в псалома. За тези блага, дар от нашия Отец, да благодарим на милостивия бог, като се присъединим към псалмопевеца в този велик празник Тяло Христово.

Мрачен и строг, отец Гифли вървеше сковано с шествието около църквата. Под балдахина, носен от четирима мъже от братството, отец О’Конър бе вдигнал високо дарохранителницата, а филонът се диплеше на раменете му. Днес той извършваше празничната литургия. Отец Гифли, облечен само с расо и стихар, придържаше филона му от дясната страна, а отец О’Съливан — от лявата. Пред тях заднешком вървеше младият министрант с кадилницата, като от време на време поглеждаше неспокойно назад. При трикратното поклащане тя потракваше на сребърната си верижка и оставяше след себе си три струйки благовонен тамянов дим. Зад свещениците вървяха дечица. Някои бяха със стихари или бели пелеринки, други носеха букетчета евтини цветя и всички пееха: „О, пресвето причастие, с причастие божествено“ и търсеха с очи родителите си сред тълпата. Гласчетата им отекваха отвъд оградата на църковния двор и се носеха из съседните улици, душни и горещи от вечерното слънце.

„Откъде ли децата са намерили цветя?“ — мислеше отец Гифли. Някои навярно бяха от моравите, защото той сам им беше казал да наберат прости полски цветя — маргаритки, жълтурчета и разни други безименни растения, сигурно бурени. Но имаше и по-разкошни букети. Отец Гифли не обръщаше особено внимание на цветята. Обичаше дивите цветя, растящи по полята и в канавките край пътя, но не понасяше добре поддържаните градини на богатите, които за него бяха декари земя с безполезна разноцветна растителност. Отец О’Конър бе предложил да се купят цветя и да се дадат на хората в първите редици на шествието.

— Само предлагам — уточни той.

— Би трябвало да им раздадем лук, ряпа и зеле — отвърна отец Гифли, — тогава бихме имали право да поучаваме хората да благодарят на милостивия господ.

Отец О’Съливан, който присъствуваше на разговора, излезе от стаята, защото си спомни, че трябва да раздаде приготвените от отец Гифли стихари и пелеринки на децата, чиито родители бяха твърде бедни, за да им купят сами. Отец О’Конър не каза нищо.

И сега, докато траеше шествието, отец Гифли бе обзет от ярост — заради съдбата на тези деца, заради собственото си безсилие, и най-вече заради бледото лице на отец О’Конър, чийто филон придържаше с вид на негов духовен събрат. Този човек, мислеше си отец Гифли, се успокоява с мисълта, че тлъстата пшеница и медът из камък са складирани на сигурно място в сейфовете на неговите заможни приятели и те отделят от време на време по мъничко за сиромасите. Разбира се, с благоволението на дамите от Кингстаун. Дошло бе време, когато бедните вече искаха нещо повече от въображаема храна. Отец Гифли вървеше под слънчевите лъчи, в ушите му звучаха детските гласчета и трикратното потракване на кадилницата; хванал тържествено филона на омразния си събрат, той не изпитваше никакво съжаление, а само ярост, с почти безумна ярост в душата желаеше добро на бедняците. Ако успееха да съборят това общество, в което вярваше бездушният млад глупак, отец Гифли щеше да слуша с радост грохота на сгромолясването му.

 

 

Далеч от църквата, там където песента на децата не се чуваше, Бекона се беше облегнал на парапета на моста. Желязото бе приятно топло под лактите му. Погледна надолу към водата и видя отражението на моста и собственото си в средата. Вляво се издигаше сивата каменна стена на хамбара на Боланд; вратата му беше широко отворена, тъй като току-що бяха разтоварили кораби. Вътре се виждаха натрупаните чували със зърно. В пукнатините на старата стена бяха поникнали разни бурени, които също се отразяваха във водата, гъсти, яркозелени, неподвижни в безветрената юнска вечер. Един гълъб бе открил дупка в някакъв чувал на дъното на купчината и търпеливо кълвеше — да я разшири, за да потече зърното. Бекона и друг път беше виждал това; явно гълъбите от хамбара си предаваха тази хитрост от поколение на поколение. „Лесно им е на тях“, мислеше си Бекона, а мостът се тресеше от преминаващите коли и файтони, изпод колелата им се вдигаше прахоляк, бавно падаше във водата и образуваше малки концентрични окръжности.

В долния край на улицата Бекона виждаше хлебопекарницата — сива каменна сграда с дълги редици прозорци, площадки за разтоварване на зърното, лебедки и платформи. Под покрива бяха гнездата на гълъбите. Той виждаше как те пристигат и отлитат. Бяха сити и охранени, с лъскави пера. Кръжаха над покрива и наблюдаваха натоварените каруци, които идваха и си отиваха. Зад всяка от тях се сипеха житни зрънца и гълъбите се спущаха да кълват. Зърната блестяха като златни на вечерното слънце, а зелените и виолетови перца на гълъбовите гушки весело лъщяха.

Бекона беше гладен. От пекарната се носеше топъл мирис; устата му се пълнеше със слюнка, а под лъжичката му стържеше. Като се прибере, може да помоли мисис Бартли за чаша чай и парче хляб, но това няма да утоли глада му. Гледаше гълъба, който кълвеше дупката на чувала и пред очите му играеха топли, току-що изпечени самуни с хрупкава коричка. До Чандлърс Корт имаше да бие толкова много път. Цял ден беше работил, чистил бе камънака от градината на една жена в Сандимаунт с надеждата, че тя ще му предложи вечеря като част от възнаграждението. Но като свърши, жената вече бе отишла на празничното богослужение и бе казала, да му предадат да дойде за парите си на другия ден. У дома го чакаше кучето, а той нямаше какво да му занесе за ядене. Добре им беше на гълъбите, летяха високо над улиците, гукаха, кацаха където си поискат, кълвяха зрънца. Довечера Рижко трябваше да се рови сред отпадъците и можеше да попадне на господ знае какви мръсотии. Колкото до самия него, той пак щеше да досажда на мисис Бартли, а му беше неудобно; и тя не живееше много по-добре от него. Той гледаше собственото си отражение във водата и се опитваше да измисли някакво друго разрешение.

Още три гълъба се бяха присъединили към първия, който кълвеше чувала. Те знаеха, че дупката ще се разшири и от нея ще потече зърно. Бяха търпеливи. Така бяха преживявали много пъти.

 

 

Щом шествието свърши, отец Гифли повика при себе си клисаря и отец О’Конър бе принуден да се преоблече сам, без помощта, която му се полагаше като на главен свещеник на празничното богослужение. Отец О’Съливан събра стихарите и пелерините от децата и ги сложи в големия плетен кош. Отец О’Конър коленичи и се помоли сам в ризницата, където миришеше на тамян и цветя. Отначало тези аромати и тишината му бяха приятни. Но после се почувствува самотен, усети нужда от нечие присъствие. Ала продължи да се моли и да благодари на бога за това, че го е дарил със свещенически сан и със способността да превръща хляба и виното в тялото и кръвта господни. В един момент мисълта за тайнство го доведе до екстаз. Дълго се моли, докато всичко отново придоби обичайния си вид и той пак беше в ризницата с цветята и натрапчивия мирис на тамян.

 

 

Каква тиха и спокойна вечер, мислеше си Бекона. Гълъбът спря за малко да кълве чувала и сякаш се съветваше с другите три. По моста мина Боб Фицпатрик, който се прибираше от работа, и махна на Бекона за поздрав. Лицето му беше цялото черно от сажди. Не беше трудно да се познае, че жената и децата му ги няма у дома. Иначе сигурно щеше да си измие лицето преди тръгване. Един случаен познат на Бекона се спря при него и двамата се загледаха в гълъба, който се бе заловил за работа.

— За кой ли път вече виждам това — рече новодошлият.

— То като си помисли човек — каза Бекона, — да не повярваш, че един гълъб може да има пипе за тая работа.

— Абе те имат повече пипе, отколкото много християни — заяви другият, — и плъховете са така.

— Плъховете са хитри твари.

— И още как. Ако питаш мене, в Хирургическия колеж трябва да си правят опитите с плъхове, а не с морски свинчета. Плъховете повече приличат на хората.

— И аз тъй мисля — рече Бекона. — Да не говорим пък, че някои хора съвсем приличат на плъхове.

— Право казваш — съгласи се на свой ред другият.

Двамата мълчаливо съзерцаваха гълъбите още известно време.

— Заложи ли нещо на надбягванията? — попита мъжът.

— Отдавна вече се отказах от тая работа — отвърна Бекона.

— Добре си сторил. Аз пък сглупих, та заложих на Суипър, а той взе, че завърши последен. Ще тръгваш ли?

— Не — каза Бекона, — ще поостана.

Искаше да види как гълъбът ще се справи с работата си. А и без това нямаше какво да върши. Събеседникът му се задържа още малко от учтивост, после си тръгна.

 

 

Отец О’Съливан прочете в „Айриш Католик“, че издателството на „Вестника на сърцето Исусово“ е пуснало нова книжка. Реши да потърси отец Гифли и да се посъветва с него. Намери го в стаята му.

— Как се казва това най-ново творение на ревностните привърженици на нашата вяра? — попита отец Гифли.

Отец О’Съливан погледна във вестника и прочете:

— „Литания за сърцето Исусово с тълкувание и размишления.“

— От кого е?

— От отец Джоузеф Макдонел, член на „Обществото на Исус“.

— Аха, значи йезуит. Не мислите ли, че това е твърде интелектуално четиво за нашата енория?

Отец О’Съливан само се усмихна, знаейки, че от него не се очаква отговор.

— Бих искал да взема няколко бройки за църквата.

— Защо не — каза отец Гифли.

Той затвори очи и си припомни на глас няколко стиха от литанията: „Сърце пресвето, изпълнено с укор. Сърце пресвето, страдащо заради нашите грехове. Сърце пресвето, покорно пред смъртта.“

Той млъкна и посочи към стола.

— Седнете, Джон.

Отец О’Съливан седна. Той винаги се чувствуваше спокойно и непринудено в присъствието на своя предстоятел, дори когато отец Гифли насочваше стрелите на иронията си срещу него.

— Знаете ли, струва ми се, че полудявам, Джон. Ще пийнете ли една чашка с мене?

— Благодаря, не сега — отвърна отец О’Съливан.

Той се извърна настрани — не за да избегне поканата, а за да прикрие мъката в очите си.

— Защо не ме погледнете, Джон?

— Тази вечер събрах пелеринките и стихарите от децата — кротко каза отец О’Съливан. — Стихарите са точно, но две от пелеринките липсват.

— Момчетата винаги връщат стихарите, нали? — каза отец Гифли. — Но с пелеринките не е така. Момиченцата понякога ги крадат. Искат да се харесат с премяната си на мъжете, така както и на бога. Това не ме тревожи. Купете две нови пелерини.

Отец О’Съливан видя как другият стана и извади уиски от шкафа. Наля си една чаша и добави малко вода от каната. Докато правеше това, отец Гифли издекламира: Сърце пресвето, копнение на вечните селения. Сърце пресвето, дълготърпеливо и всеблаго.

Той отпи от уискито. Погледна отец О’Съливан над чашата си дружелюбно и поразвеселено.

— А вие още ли не сте издали нищо?

— Все не мога да ги докарвам както трябва.

— Ще бъдете ли тук тази вечер, Джон?

— Да, никъде няма да ходя.

— Тогава идете и ми донесете последното си писание, ще го прочета и после ще ви повикам да го обсъдим заедно. Ще ви кажа откровено какво мисля за него.

Отец О’Съливан се изненада. Никога досега отец Гифли не му беше предлагал да види нещо негово. Поласкан, той отиде в стаята си и след малко се върна с грижливо изписаните страници. Отец Гифли си наливаше нова чаша. Настроението му се беше променило. Той гледаше през прозореца украсата на алеята около Църквата, откъдето бе минало църковното шествие за празника Тяло Христово.

— Оставете го — каза той.

Отец О’Съливан сложи ръкописа на масата до него и излезе.

 

 

Като се прибра вкъщи, Фиц се изми, направи си чай, а после отиде на събрание на своята секция, свикано в подкрепа на стачката на работниците от един склад за дървен материал. Мълхол беше председател, а Джо седна до него да води протокола. Тези събрания вече бяха станали нещо обичайно: приемаха се резолюции за подкрепа, вземаха се решения да не се пречи на стачните постове, да се бойкотират стоки, доставени от хора, които не са профсъюзни членове. Приети бяха още три резолюции — да се изрази съчувствие и да се окаже подкрепа на английските стачници. После всички се отправиха към кръчмата на Тобин на Таунсенд Стрийт по предложение на Пат, който бе спечелил на надбягванията и искаше да почерпи.

— Тагали — каза Пат, като седнаха пред халбите, — сигурна работа.

— Единствената кобила в състезанието — отбеляза Джо.

— Какъв беше залогът? — попита Мълхол.

— Сто към осем — отговори Фиц.

Той беше прочел резултатите във вестника.

1. Тагали 100 — 8

2. Джейгър 8 — 1

3. Трейсъри 66 — 1

Суипър, американският жребец, беше фаворит — за него залаганията бяха две към едно.

— Здравата си рискувал, като си заложил на кобилата — рече Мълхол.

— Той си пада по младите кобилки — подметна Джо.

— А знаете ли кой беше жокеят — Риф! — разпалено каза Пат. — Говори ли ви нещо това име?

Те помислиха малко и признаха, че не знаят кой е.

— Кой спечели в надбягването през 1907? — попита Пат.

— Орби, конят на Бос Крокър — отговори Мълхол. След това се плесна по коляното и добави: — Дявол да го вземе, сетих се — Риф го яздеше!

Сега и останалите си спомниха. Джо каза, че само по щастлива случайност една кобила може да победи деветнайсет жребци.

— Случайност или не — рече Мълхол, като вдигна чашата си и се чукна с Пат, — сега сме дошли да се почерпим за това.

Той погледна към Фиц в очакване да го подкрепи. Фиц забеляза, че Мълхол, който винаги даваше тон на споровете и решенията им, все по-често търсеше от него подкрепа и одобрение. Заговориха за потъването на „Титаник“. Джо каза, че сам капитанът бил навлякъл божието проклятие върху своя кораб с хвалбите си, че дори господ не може да потопи „Титаник“. Оранжевите^[1], които го бяха строили, бълвали ужасни сквернословия срещу католическата църква. Общоизвестно беше, че номерът на „Титаник“ е 3909. А огледалният образ на това число наподобяваше „роре“^[2]. Нарочно бяха направили това, за да намекнат, че корабът е строен под лозунга „Не на папата“. Мълхолм каза, че ония там на север, всичките са безбожници.

Тъкмо бяха подхванали тази тема, когато един мъж от съседна маса се намеси:

— Не бих искал да ви се натрапвам, но…

Той обясни, че е чул разговора за „Титаник“ и се интересува дали някой от тях знае колко души от пътниците са се удавили. Когато никой не можа да си спомни, той им съобщи: хиляда петстотин деветдесет и четири души.

— Тия дни един познат ми показа нещо твърде любопитно — каза той.

Извади пакет цигари от джоба си, написа на гърба цифрите 1594 и им го показа.

— А сега ми кажете кои са първата, петата, деветата и четвъртата буква от азбуката? — И без да дочака отговор, написа под цифрите:

1594

АДИГ

После им каза, че по едно забележително съвпадение тези букви са отговор на пробританското отношение и на антиирландските чувства на оранжевите корабостроители.

— АДИГ — каза той — значи „Англичаните да ги избие господ“.

Всички се съгласиха, че съвпадението наистина е удивително.

— Това се връзва с намека за папата, за който каза приятелят ви — отбеляза новият им събеседник. — Затуй реших да ви го покажа.

Когато той си тръгна, Мълхол заяви, че има нещо много странно в цялата тази работа около „Титаник“; гордостта винаги води до падение. Фиц мълчаливо се усмихна. Джо добави, че и собствениците, и работниците са предизвикали бога. Пат го погледна със съжаление и рече:

— Англичаните да ги избие господ. Нима вярваш в тая глупост?

— Може да е глупост — настоя Джо, — но все пак съвпадението е наистина удивително.

— Този тука си го измисли ей-сега — каза Пат. — Ясно е, че е човек на Артър Грифит^[3], проклетник от Шин Фейн^[4].

— А какво е лошото на Шин Фейн?

— Това, че е срещу тебе и срещу Ларкин! — викна Пат насреща му. — Ето какво!

Мълхол се намеси.

— Ако продължавате да крещите — предупреди ги той, — ще ни изхвърлят оттука.

 

 

Мисис Брадшоу участвува в шествието по случай празника Тяло Христово в кингстаунската църква, а след това поведе със себе си цяла тълпа деца, за които бе подготвила у дома си малко угощение. Сама беше направила за тях сандвичи, сладкиши и плодови желета. За нея бе удоволствие да стори нещо за децата. Отпърво мислеше да ги почерпи и с плодове, но после се отказа; вслуша се в съвета на съпруга си, който й напомни, че плодовете сутрин са злато, на обед сребро, но вечер са като олово в стомаха. Така казвала покойната му майка. Иърлинг се бе съгласил да закара децата по домовете им по-късно с автомобила си. Игрите в градината бяха в разгара си и когато той отвори вратата, някакъв малчуган тупна от едно дърво точно в краката му. Иърлинг го вдигна и като се увери, че не се е ударил, даде му шилинг с думите занапред да бъде послушно дете. През това време мисис Брадшоу едва успяваше да се справи с разлуделите се дечурлига.

— Ако само за миг ги изпусна от очи — рече му тя, — един господ знае какво може да направят.

Брадшоу посрещна госта на вратата и го покани да пийнат по нещо.

— Флоранс много обича да се занимава с деца — каза той, докато наливаше уиски, — ами ако стане някоя беля?

Иърлинг се засмя и отбеляза с усмивка, че господ пази децата и животните.

— Ходихте ли да гледате шествието?

Не, Иърлинг не беше ходил. Достатъчно беше да направи два-три курса с колата и да откара малките по домовете им.

— Разходих се край морето — обясни той.

Това му допадаше повече — обичаше да гледа яхтите в пристанището, хората, които се разхождаха, рибарите на кея, чайките, кацнали неподвижно върху водната повърхност, поклащащи се леко нагоре-надолу, нагоре-надолу. Дълго време той бе наблюдавал една от тях и сега картината съвсем ясно изплува пред него. Морето беше зелено и неподвижно, водораслите, прилепнали към дървените подпори на кея, бавно се полюшваха, водата тихичко се плискаше. В приятен унес той бе гледал, без да помръдне и чувствуваше как времето е замряло, като хванато в капан в пространството между него и чайката.

Безсмислено беше да описва чувствата си на Брадшоу, който мълчеше, мушнал палци в джобчетата на жилетката си, откъдето висеше двойният ланец на часовника му.

— На връщане минах край къщите, които давате под наем — рече вместо това той, — трябва да направите нещо, иначе съвсем ще рухнат.

Къщите бяха подпрени с големи дървени греди, входните им врати зееха отворени, прозорчетата над тях бяха изпочупени. От всички прозорци стърчаха прътове, на които квартирантите сушеха прането си. С тези греди, прътове и пране мястото изглеждаше като по време на война и напомняше на Иърлинг средновековни рисунки на обсадени градове. Ако изведнъж наемателите започнеха да изливат разтопена смола върху главите на минувачите, това не би го учудило.

— За всичко е виновна проклетата железопътна линия — оплака се Брадшоу. — Колко години вече оттам непрекъснато минават влакове и основите най-накрая се разклатиха. Няколко пъти писах до компанията, но тя не поема никаква отговорност.

— Ако не вземете мерки, и то в най-скоро време — предупреди го Иърлинг, — властите ще се намесят. Заплашват, че ще вземат работата в ръцете си.

— Получих вече няколко писма от тях. Обясних им, че всичко е от железопътната линия — рече Брадшоу. После се усмихна с крайчеца на устните си и добави: — Тъй или иначе, не могат да ми направят нищо.

Усмивката му показваше, че има връзки там, където трябва. Местните политици бяха уязвими и се огъваха под най-слабия натиск. Иърлинг не хареса тази усмивка. Той остави чашата си на масата, скръсти ръце и попита:

— Колко наематели имате?

— Един господ знае — отвърна Брадшоу. — Във всеки случай не са достатъчно, че да правя пари от тях. Защо питате?

— Като минах покрай къщите днес — каза Иърлинг, — помислих си колко хора ще загинат, ако те се срутят.

Брадшоу го погледна озадачен.

— Що за странни мисли… — започна той.

Но Иърлинг стана и го прекъсна:

— Трябва да откарам децата по домовете им.

Отправи се към вратата. Беше си тръгнал направо безцеремонно. Брадшоу видя как той прекоси моравата и малко след това поведе първата група деца към градинската порта. Мисис Брадшоу махаше с ръка след него и извика пещо в отговор на което Иърлинг направи успокоителен жест. Уискито му стоеше недокоснато на масата до Брадшоу. Това беше направо невероятно.

 

 

Фиц се прибра късно. Мери и децата бяха отишли в малката ферма на баща й в провинцията и той нямаше защо да бърза. Заизкачва се по стълбите и чу как кучето на Бекона лае в сутерена. Лаеше тъжно и неуморно — ясно бе, че стопанинът му го няма. Горе, през прозорците на празното жилище нахлуваше светлината на гаснещата вечер. Беше топло, на масата стояха чашка, чинийка и чайник, така както ги беше оставил. През прозорците се виждаха планините, вече тъмни, но все още ясно различими в далечината. По-близо под него се простираше цяло море от покриви и комини, криви, изпочупени и изкорубени, едно разнебитено братство, страдащо заедно с града от неизлечимата болест на старостта. Всички тези тухли и керемиди постепенно се превръщаха отново в прах, една по една стените се изгърбваха, пропукваха, за да се сгромолясат накрая в купища развалини. Никой не се интересуваше от тях и те бяха окаяни и изоставени като приютилите се под тях хора, които преживяваха главно с хляб и чай, раждаха деца на продънени легла, за да израснат в същите мъки и глад. Ларкин се заканваше да обяви революция, стачки, водеше настъпление срещу слисаното общество, но придобивките, когато имаше такива, почти не променяха нещата. Удобствата, на които се радваха те с Мери, бяха получени случайно — резултат на благоразположението на една богата жена, която им беше подарила ненужните й вече мебели и дрехи. На покровителството, а не на организацията дължаха всичко, което притежаваха. Фиц мълчаливо наблюдаваше морето от разкривени покриви и отново си мислеше за безбройното множество, приютило се в мръсните стаи. Бедата беше, че покровителите не стигаха за всички.

Фиц отнесе съдовете в мивката и започна да ги плакне със студена вода. Някъде много далеч, в стая на много мили на юг, спяха децата му. Мери може би също спеше. Колко странно, наистина да не знае със сигурност. Не след дълго и той си легна и докато чакаше съня, още дълго мисли за Мери, за децата, за света, в който щяха да живеят, за бъдещето.

 

 

Бекона знаеше, че Тагали е спечелила надбягването. Сто към осем. Ако беше заложил един шилинг, колко щеше да спечели? Сто към осем, или дванайсет и половина към едно — значи дванайсет шилинга и шест пенса. Но на него все не му вървеше. Само от дъжд на вятър, а между това пропиляваше десет пъти повече.

Ето защо той се бе отказал от залаганията. На сиромаха кога ли му върви. Колкото си по-беден, толкова повече губиш. Мисис Молой, единствената майка, която бе имал, често му говореше така. И още нещо казваше тя: Беконче, гълъбче, едно да знаеш, златен дъжд да се изсипе, ние пак с празни ръце ще си останем.

Това беше много отдавна, но сега цветовете на залеза, отразени във водата, пробляскващи по каменната стена на хамбара и по железопътния мост в далечината, някак тъжно го връщаха към миналото. През отворената врата на хамбара видя как след дълга почивка гълъбът отново се бе заловил за работа. В светлината на един слънчев лъч, който падаше на пода, се носеше фин прашец с цветовете на дъгата. Не беше лесно да се бориш за препитание по този начин. А и не беше нужно. Малко по-надолу на улицата, до вратата на хлебопекарницата, беше пръснато зърно в изобилие. Може би кражбата бе по-интересна.

— Желая ви успех — каза един глас зад него.

Бекона се обърна и видя човека, който бе говорил преди малко с него за конните надбягвания и беше заложил на фаворита. Спомни си изчисленията си и печалбата, която се получаваше.

— Тъкмо си мислех — рече той, — че ако беше заложил един шилинг на кобилата, щеше да спечелиш дванайсет шилинга и шест пенса.

— Почти едноседмична надница — съгласи се другият.

Ако мечтите бяха злато, джобовете на бедняците щяха да са пълни.

— Чудех се — продължи Бекона — как реши да заложиш на фаворита.

— Исках да спечеля, пък и ми подшушнаха нещо.

— Какво ти подшушнаха, нали той загуби?

— Нещо се обърка — отвърна мъжът. — Абе, все нещо се случва, ако разбираш кво искам да кажа.

Каза го така, сякаш знаеше за някакво мошеничество, но номерът се беше провалил. После махна с ръка, като че ли да пропъди лошия си късмет, потупа Бекона по гърба и продължи пътя си.

— Абе нов ден, нов късмет — рече той уверено на тръгване.

Бекона се обърна точно навреме, за да види как гълъбът загина. Всичко стана съвсем просто. Щом дупката на чувала се разшири достатъчно и оттам потече зърно, гълъбът отскочи встрани. Започна да кълве, още три-четири гълъба се присъединиха към него. Дупката в чувала бързо нарасна под тежестта на натрупаните върху него торби. Житните зрънца потекоха по-бързо, като поток. Постепенно най-долният чувал се изпразни и горните започнаха бавно да се разместват. Отпърво долните, след това средните, накрая онези на върха на купчината. Бекона видя как най-горните се накланят. Всичко стана много бавно. Няколко секунди той чакаше, знаейки какво ще се случи. После изведнъж цялата камара се сгромоляса. Подът се разтресе под тежестта на падащите чували, гъст облак прах изпълни помещението и затъмни светлината. Някъде под цялата тази грамада останаха премазаните гълъби.

Когато прахът се разнесе и работниците започнаха да пренареждат чувалите, Бекона се отправи към къщи. Беше една от онези юнски вечери, които сякаш са безкрай, а светлината в бездънното небе като че ли никога нямаше да угасне. Той вървеше съвсем бавно. Не можеше да забрави глухия шум на сгромолясващите се чували и големия облак прах, а сърцето му биеше толкова учестено, че той едва си поемаше дъх. Болката в крака му пречеше да ходи, бодежите в гърдите се засилиха. Започна да проклина гълъба, задето бе откраднал, заради безсмислената му смърт и мъката, която изпитваше, та сега пътят му се струваше безкраен, беше се забавил и щеше да си легне гладен. Вече е много късно, за да помоли мисис Бартли за парче хляб. А и Рижко трябва да заспи гладен. Като стигна Чандлърс Корт, спря за миг да си поеме дъх и вдигна поглед към небето. Беше бездънно, от него струеше несекваща светлина. Помисли си за смъртта, която го чакаше нейде там, в небесните бездни. Смъртта с костеливите пръсти, както се пее в песента, старицата Смърт, безпощадно покосяваща всичко живо, раззинала беззъба уста в жестока усмивка. Той се вслуша в ударите на сърцето си и го чу да му нашепва за Смъртта, но не с думи, а сякаш долавяше някаква тъжна мелодия. Заслуша се. После влезе във входа и стъпките му отекнаха по дъсчения под. Не беше направил и три крачки, когато долу излая кучето му.

 

 

След като бе чакал цяла вечер да бъде повикан от отец Гифли, към единайсет и половина отец О’Съливан най-после се реши да отиде до стаята му и почука. Отпърво се тревожеше от предстоящия разговор за ръкописа, но сега вече се притесняваше да не би да се е случило нещо. „Знаете ли, струва ми се, че полудявам, Джон“ — беше му казал отец Гифли. Тези думи го разстроиха, защото той изпитваше състрадание към своя предстоятел и дълбоко в сърцето си се опасяваше, че това е вярно.

Отново си припомни думите му, докато чакаше пред вратата. Но отвътре не се чуваше нито звук. След като почука още няколко пъти напразно, той лекичко отвори вратата и влезе. Отец Гифли хъркаше на стола си. Ръкописът лежеше на масата до него. Явно, не беше отварян въобще. Там имаше и кана с вода, и чаша, която бе оставила мокри кръгчета върху най-горната страница. Бутилката уиски беше почти празна.

Отец О’Съливан постоя нерешително, чудейки се какво да прави.

— Отче… — най-после каза той шепнешком. — Отец Гифли…

Едва когато повтори името му няколко пъти, предстоятелят отвори очи.

— Вървете си — рече той.

— Но, отче…

Отец Гифли се извърна и отново затвори очи. Отец О’Съливан все още стоеше в нерешителност, когато внезапно чу:

— Сърце пресвето, дълготърпеливо и всеблаго, сърце пресвето, копнение на вечните селения.

Отец О’Съливан онемя. В здрача на стаята думите сякаш оживяха, прозвучаха няколко пъти, отпърво съвсем отчетливо, после по-глухо, докато накрая съвсем заглъхнаха. Дишането на отец Гифли стана тежко. След малко той отново захърка.

Като видя, че няма какво повече да направи, отец О’Съливан излезе и тихо затвори вратата след себе си.