Джеймс Плънкет
Разблуден град (14)

Глава пета

Когато Мълхол излезе от затвора, беше лято. Пред вратата той поспря за малко, докато свикне с простора и шума на улиците рано сутрин. Дори слънчевата светлина сякаш го оглушаваше. После полека тръгна към центъра на града, където тълпата отпърво го замая, но след това си спомни, че е водач на всички тези хора. Та нали заради тях беше в затвора. И бе готов отново да отиде там. Изправи рамене, фургоните и каруците с трясък преминаваха край него. Докато той излежаваше присъдата си, работниците не го бяха изоставили. Пристанището бе парализирано, тъй като докерите отказаха да работят с онези, които не членуваха в профсъюза. Вицекралят покани Ларкин в Дъблинския замък, за да обсъди с него начините и средствата да се разбере с хората. Това бе ново доказателство за внимание. Сега стачкуваха железничарите в знак на солидарност с другарите си от Англия.

Като преминаваше покрай стачни постове, Мълхол ги поздравяваше и те също го приветствуваха. Значи, смятаха го за свой водач. Те бяха част от огромната му армия — армия, която непрекъснато щеше да нараства, докато богатството и властта не се преклонят пред знамената й. Нямаше да има вече бордеи, рахитични деца, глад и студ. Защото той и други като него ще се борят докрай.

— За бога! — възкликна Бекона. — Кого виждат очите ми!

Мълхол спря и се здрависа със стареца, който седеше на стълбите. Рижко подуши панталоните му. Това по-убедително от всичко останало го увери, че се е върнал към предишния си живот. Мълхол погали кучето.

— Всичко си е както преди — каза той.

Мълхол влезе в къщата, а Бекона го проследи с поглед. Кучето също.

— И аз можех да попадна в затвора, ако не и на по-лошо място — каза той на кучето, — но тогава какво, по дяволите, щеше да стане с теб?

Животното отпусна уши и отново клекна. И двамата нямаше закъде да бързат.

Мълхол завари жена си да оправя леглото на сина им. Като чу, че вратата се отваря, тя бавно се извърна. Той спря за миг, за да й даде възможност да превъзмогне изненадата си. Стаята му бе позната, но въпреки това имаше нещо ново в нея. Столовете и масата, лампата със статуетката, картините по стената като че ли се обърнаха заедно с жена му, за да го погледнат.

— Ти се върна! — промълви тя.

— Черен гологан не се губи.

Одеялото падна от ръцете й и тя се приближи към него. Той я прегърна.

— Толкова ни липсваше, Бърни.

Той знаеше, че им е липсвал — на жена си, на сина си, на лампата, на картините и мебелите. Той бе водач на голяма армия, но бе цар и тук, в малкия свят, където всичко му принадлежеше.

— Знам — каза Мълхол.

Докато мечтаеше да покори града, те бяха тъгували за него и го чакаха вкъщи. Пусна я от обятията си и видя сълзи по страните й. Тя все така правеше. Тази добра, застаряваща жена с чувствително сърце плачеше от тъга и от радост. Избърса лицето си с престилката и тръгна към печката.

— Ще ти направя чай.

Така тя срещаше радост и мъка, така правеше при всяко неочаквано посещение, при всяка раздяла.

— Не бързай — каза той.

Приближи се до прозореца и погледна надолу към улицата. Стана му приятно. Времето беше слънчево и тихо. Видя Бекона и кучето да изчезват зад ъгъла — двамата неразделни бродяги. После погледна към поличката, на която стояха лулите му. Бяха четири, всичките стари, събирани цял един живот. Той ги чистеше с метилов спирт, който надзирателите от „Догет и Ко“ му заделяха понякога. Взе си една лула. Докато я разглеждаше, жена му се приближи с щипка тютюн.

— За малко да забравя — рече тя.

— Откъде си го взела?

— Купих го за завръщането ти. Знаех, че това ще бъде първото нещо, което ще поискаш.

— Добре, че си се сетила — каза той. Седна и започна да реже тютюна. Докато пълнеше лулата, попита:

— Как е Уили?

— Мъчно му беше за тебе.

— Голяма работа — каза той грубовато, за да прикрие радостта си. Ароматът на тютюн изпълни стаята.

— Намерил съм една работа за Уили — каза той малко по-късно, когато седнаха на масата. — Трябва да се организира профсъюз на куриерите и пощальоните.

— Лицето ти съвсем се е стопило — каза му тя, като го разглеждаше внимателно. — Зле ли се отнасяха с теб?

— Не им обръщах внимание.

— През цялото време се тревожех, като си мислех, че си затворен там с всякакви разбойници и крадци.

Той знаеше, че е било така. Не можеше да иска от нея да разбере онова, което самият той бе проумял след дълги размишления. На този свят имаше далеч по-големи злодеи.

— В затвора не е толкова страшно — каза той, — истинските престъпници са на свобода.

След малко Мълхол излезе отново и близо час се разхожда безцелно. Обиколи доковете и видя натрупани по кейовете, че и извън навесите стоки, които докерите и железничарите отказваха да пренесат и откарат. Пред вратите на „Догет и Ко“ няколко каруцари спряха конете си и го поздравиха.

— Кога се връщаш, Бърни? — питаха те.

— Точно това дойдох да разбера.

— Ако имаш някакви неприятности, обади се.

Те се стараеха да му покажат, че ще го подкрепят, ако Догет му създаде трудности. Мълхол им махна за довиждане и влезе в двора, но се спря за миг, развълнуван при вида на познатите купища въглища и черния прах, който образуваше причудливи фигури по земята. Тук бе работил дълго и познаваше всяко ъгълче. На минутата можеше да разпознае всеки кон и да си спомни името му. Когато си работил с коне дълго време, помисли си той, започваш да гледаш на тях като на хора. Някои са мързеливи и немарливи, други са добри или своенравни, някои са неуморими и търпеливи и безропотно теглят тежките товари, докато големите сърца в гърдите им не се спукат.

Пазачът му каза, че мистър Догет ще го приеме. Трябваше да чака. Поговориха за затвора и как е там. Пазачът му съобщи за разни малки промени.

— Кой е сега с моя кон? — запита Мълхол.

— Гибни — отвърна пазачът.

— Гибни е касапин, а не каруцар — каза Мълхол, — той ще го умори.

Пазачът взе от масата един пътен лист и го закачи зад себе си на кукичката, на която висеше ключ с номер четиринайсет.

— Кой, по дяволите, му го е дал? — попита Мълхол.

— Изглежда, забравяш — рече пазачът, като се извърна отново към него, — че негова милост Гибни е роднина на майстора.

— Откога?

— Ожени се за дъщеря му преди шест седмици. — После, явно учуден, че Мълхол не знае това, добави: — Тая работа отдавна се редеше.

Влезе един чиновник и съобщи, че мистър Догет е готов да го приеме. Двамата минаха през задната врата на кантората и се изкачиха по застлани с пътека стълби. Догет стоеше до прозореца, който гледаше към двора. Той се обърна и каза на чиновника:

— Свободен сте.

Седна зад бюрото си.

— Сигурно си дошъл, защото искаш да се върнеш на работа.

— Дойдох да разбера кога точно започвам — поправи го Мълхол.

Това беше съвсем друго.

— Ами ако кажа, че не можеш да започнеш?

— Че защо?

Догет замълча, преди да отговори. Беше предпазлив и хладнокръвен. Ако Мълхол бе един прост работник, той можеше да го смаже, щом реши. Но противникът му не беше обикновен човек. Той олицетворяваше цяло движение. Не му се искаше Мълхол да се върне на работа. От друга страна, не си струваше да се освободи от него с цената на евентуална стачка. През ума му мина мисълта, че нещата са се променили. Преди три години щеше да бъде далеч по-просто.

— Не знам дали ти е известно — каза той, — но железничарите стачкуват, а има и разни други по-малки стачки. Няма работа за всички.

— Никой не е уволнен.

— Все още не… но обстановката се променя с всеки изминал ден.

— А Гибни?

— Какво Гибни?

— Взел ми е коня, а не е никакъв каруцар. Няма и година да е работил.

— А ти откога работиш?

— Постъпих тук по времето на мистър Уотървил — каза Мълхол, — а то беше много отдавна.

— Тия месеци — спокойно възрази Догет — ти беше в затвора заради криминално престъпление.

Мълхол се усмихна. Бяха стигнали до същината на въпроса. Той отиде до прозореца и погледна надолу. Три каруци се бяха наредили една след друга и чакаха реда си за кантара.

— Тези хора долу не смятат, че съм извършил престъпление — отвърна той.

Зад гърба му Догет скочи на крака разярен. Работниците му не си позволяваха подобно нехайно държане пред него. Но той успя да овладее гнева си. Ще дойде времето, когато ще постави този човек на място. Но сега трябваше да се въздържи, за да не допусне грешка. Той тихо се приближи до прозореца и известно време двамата стояха един до друг. Под тях беше дворът, тих и залят от слънце. Догет обичаше да го гледа. Всичко, което имаше, дължеше на него. За Мълхол той означаваше прехрана, а сега, след половингодишно отсъствие, дори нещо повече. Това парче земя бе част от него, както улицата, на която бе играл като дете, както училището, в което бе учил, макар и за кратко, или както местата, където баща му го беше водил на разходка като малък.

— Ти би искал това да е твое, нали? — попита Догет.

Мълхол го погледна изненадано. Такава мисъл никога не му бе минавала през ум.

— Искам само да работя тук.

— Трябва да разбереш, че за тебе може да не се намери място… поне засега.

— Защото съм бил в затвора ли?

— Не съвсем — каза Догет, — да забравим за това.

Той отиде до бюрото си и известно време остана замислен. После каза:

— Можеш да наминеш през седмицата. Така ще имаме възможност да видим как ще се развият нещата.

Той започна да подрежда книжата на бюрото си. Мълхол тръгна към вратата, но гласът на Догет го спря.

— Не трябва да си мислиш, че имам нещо против теб.

— Добре — отвърна Мълхол.

Той затвори вратата и слезе по стълбите. Пазачът го попита дали се връща на работа, но Мълхол отрицателно поклати глава. И отмина, без да се спира.

Мълхол крачеше, мушнал палци в колана си, нахлупил каскета ниско над очите си, за да не му блести слънцето. Вървеше замислен. Мръсните улици воняха в силния пек, всички врати зееха отворени, откривайки тъмни и смърдящи коридори, малки, окъпани в слънце дворчета с общи клозети. Отпърво той мислеше да отиде до бюрото на профсъюза, но мисълта да търси помощ за себе си не му хареса. По-добре другарите му да се застъпят за него. Реши да се види с Фиц и свърна отново към крайбрежната улица. Пазачът на „Морган и Ко“ му каза, че Фиц е на смяна.

— Бих искал да говоря с него, ако може.

Пазачът заяви, че ще попита мистър Карингтън, сменния майстор.

— Фицпатрик се разбира с него — обясни той. — Не мисля, че ще има нещо против.

— Благодаря — каза Мълхол.

Но пазачът се бавеше. Той познаваше Мълхол, който често караше въглища в леярната.

— Ти сега как си, как живееш?

— Чудесно — увери го Мълхол.

— И ние си разчистихме сметките с едни стачкоизменници оная вечер — довери му той.

— Къде това?

— В кръчмата на Тобин на Торнкасъл Стрийт. Четирима от тях пиянстваха там. Здраво стъкло не остана на прозорците.

— А полицията?

— Каквито са храбреци, никакви не се видяха, докато не свърши всичко.

Пазачът потри ръце и каза доволно:

— Ей богу, дадохме им да се разберат.

Вниманието му бе привлечено от един човек, който прекосяваше двора.

— Това е Карингтън; отива в цеха. Сега ще го попитам.

Мълхол запали лулата си и зачака. Работници разтоварваха въглища и пълнеха безкрайна върволица от кофи, които се издигаха в открита кула, а оттам продължаваха направо и влизаха в един от цеховете. Това бе най-новият цех, захранван с машина. Още няколко такива, помисли си Мълхол, и нуждата от работна ръка ще намалее. Той беше размишлявал по този въпрос в затвора. Машините ще заместят хората. Товарният автомобил ще замени коня и ще върши работата на три каруци. Какво ще стане тогава? Беше спорил за това с един затворник.

— Автомобилът никога няма да може да върши тая работа — казваше затворникът, — защото не могат да измислят такива колела, които да се движат по нашите пътища.

Мълхол беше по-наясно с тия неща.

— Ако колелата са неподходящи за пътищата — каза той, — тогава ще направят пътищата подходящи за колелата.

След малко Фиц излезе. Той се усмихна сърдечно на Мълхол и му протегна ръка.

— Добре дошъл.

Мълхол се здрависа с него и посочи към кулата и движещите се кофи.

— Това е ново, нали? — запита той.

— Монтираха го преди два месеца.

— А с хората какво стана?

— Обслужва новия цех и затова никого не съкратиха. Но ако пещите се захранваха ръчно, можеха да назначат нови хора — съгласи се Фиц.

— Ами ако започнат да захранват и старите пещи по същия начин?

— Тогава някои от нас ще пострадат — каза Фиц.

Но никой не може да накара работодателите да се откажат от машините. Машините означават по-големи печалби, а в името на печалбата те са готови на всичко. Пътища, мостове и сгради ще бъдат изравнени със земята, ако пречат на по-голямата печалба. Работници ще бъдат уволнявани, деца ще гладуват. Заради машините много семейства ще бъдат обречени да живеят в нищета.

— Трябва да внимаваме с тия нови машини — предупреди Мълхол. След това разказа на Фиц за разговора си с Догет.

— Виждал ли си Ларкин?

— По-добре някой да ме замести в тая работа.

— Довечера ще се видим с Джо Съмървил — обеща му Фиц. — Ще свикаме събрание в твоя подкрепа.

— Какво общо има Съмървил с това?

— Той изпълнява длъжността секретар на секцията на каруцарите — обясни Фиц.

— Това е нещо ново — каза Мълхол.

През краткото му отсъствие някои неща се бяха променили.

 

 

На другия ден преди края на смяната на портала на „Догет и Ко“ се появи надпис:

„ДА ПОДКРЕПИМ БЪРНАД МЪЛХОЛ!

ДОЛУ УВОЛНЕНИЯТА!“

Беше написан с бял тебешир. Догет го прочете на излизане и нареди на пазача да го изтрие. Без особена изненада той забеляза, че името Бърнард е написано погрешно. Самият надпис не го разтревожи особено. Ако натискът на работниците станеше опасен, той лесно щеше да се оправи, като върне Мълхол на работа. Вече се беше съветвал с директора на „Нолан и Кийс“, с председателя на компанията на Морган и с някои други работодатели. Имаше по-сериозни въпроси за решаване от този. Трябваше да се ограничат действията на самия Ларкин. За целта колегите на Догет възлагаха много надежди на машините.

По-късно същата вечер Джо Съмървил, изпълняващ длъжността секретар на секцията на каруцарите, седна и на светлината на свещта започна да съставя протокола от събранието.

„Протокол от събранието на трета секция на каруцарите в подкрепа на Бърнард Мълхол, състояло се на площад Бересдорф…“

Той спря и попита Пат, който се бе изтегнал на леглото в отсрещния ъгъл:

— Коя дата бяхме вчера?

Пат погледна горния край на вестника, който четеше, и му отговори.

Джо продължи:

„Откривайки събранието. Дж. Съмървил обясни, че Р. Фицпатрик, работник в леярната е дошъл само за да разкаже за положението на Б. Мълхол, който е говорил с него. Събранието не възрази работник от леярната да присъствува с такава цел. После Р. Фицпатрик и Дж. Съмървил съобщиха как Б. Мълхол поискал да бъде върнат на работа в «Догет и Ко» в деня на освобождаването си от затвора, където излежаваше присъда от шест месеца каторга заради своите другари. Отговорът, който той получил, е, меко казано, уклончив и изниква въпросът какви действия да се предприемат, за да бъдат защитени правата му на дългогодишен каруцар.

В изказването си Дж. Брейди заяви, че трябва незабавно да се предприемат енергични действия, че другарят Мълхол е активен член на профсъюза, един от първите работници във фирмата на Догет и сега е наш дълг да го подкрепим. Т. Уилямс запита кой е написал с тебешир надписа на вратата, каза, че това не е от полза за никой от нас и само дава поводи на мистър Догет. Генералният секретар запита за какъв надпис става дума и когато му беше обяснено, заяви, че ще говори с мистър Догет и хората трябва да изчакат инструкциите му. Дж. Брейди подчерта, че всички имат доверие на мистър Ларкин и вярват, че той ще ни призове към действия, когато му дойде времето. След допълнителните разисквания бе постигнато единодушно съгласие да се действува незабавно, ако преговорите е Догет не доведат до бързи резултати.

След като този въпрос беше решен, П. Форд предложи да се съберат доброволни помощи за железничарите, които стачкуват в знак на солидарност с другарите си от Англия. Решено беше всяка седмица да се събират помощи. П. Форд да събира от «Догет и Ко», а П. Банистър — от «Нолан и Кийс». С това събранието завърши.“

Джо прочете протокола на Пат, който го слушаше разсеяно. Той си мислеше за Лили. Беше я срещал няколко пъти след разходката им в парка, но макар че тя отново се държеше приятелски, всеки път трудно я склоняваше да излязат заедно. А съгласеше ли се, никога не искаше да се разхождат в града. Страхуваше се да не срещне някой от предишните си познати.

— Мисля, че в шкафа ще се намери чай за една-две чашки — подхвърли Джо.

Той се бе потрудил доста върху това писание. Нека сега Пат приготви вечерята. Пат остави вестника и неохотно се зае да направи чая.

— Защо ли човек не може толкова лесно да си приготви и кана бира — каза той, когато най-сетне водата възвря и започна да я налива върху двете лъжички чай на дъното на почернялото канче.

 

 

Догет се видя с Иърлинг на извънредно заседание на работодателите. Заседанието бе разширено, имаше представители на почти всички промишлени и търговски фирми в града. Целта бе всички те да се обединят в борбата срещу стачките и срещу заплахите от стачки. Един от изказалите се нарече тази среща опит да се създаде Асоциация на работодателите, която да се бори в единен фронт срещу Ларкин и привържениците му. Речите отегчиха Иърлинг, но Догет ги изслуша с изострено внимание. През изминалите три години той неведнъж бе успял да спаси предприятието си от крах, докато редица други бяха принудени да спрат производството. Това му донесе увеличение на печалбите, но се отрази зле върху отношенията му с другите фирми. Той едва не загуби важен договор с „Морган и Ко“. Но на тази среща му стана ясно, че ще трябва да изостави практиката си да задоволява исканията на работниците и след това да завладява пазара, докато другите каменовъглени предприятия упорито отказваха да отстъпят и прекратяваха доставките. Ръководителите на компаниите настояваха за консултация и съгласувани действия. Когато бе направено предложението „да бъде създадена компания, наречена «Федерация на дъблинските работодатели», за общи действия и защита на всички работодатели и работници“, Догет с нежелание гласува „за“. Той сметна, че е разумно да постъпи така и се учуди, че съседът му не вдигна ръка.

След заседанието Догет си тръгна сам в лятната привечер. Червеният залез озаряваше небето, откъм Св. Стивънс Парк се носеше ухание на цветя. Беше още рано да вземе файтон и да се прибере вкъщи; от друга страна, клубовете и хотелите наоколо сигурно бяха пълни с работодатели, повечето от които той съвсем не изгаряше от желание да срещне. Догет свърна по Графтън Стрийт и влезе в една уютна кръчма. Често идваше на това място, където бяха окачени портрети на членове на кралското семейство и гравюри, изобразяващи конни състезания.

— Едно малко — поръча си той, когато прозорчето се отвори.

— И на мене — каза един глас зад него. Той се обърна и видя Иърлинг, който му се усмихна и рече:

— Забележителна среща.

— Наистина — съгласи се Догет.

— Казвам се Иърлинг.

— Догет.

— Радвам се, че се запознахме.

— Аз също.

Кръчмарят донесе питиетата.

— Ще позволите ли? — каза Иърлинг и плати сметката.

— Благодаря.

— Вие сте от „Догет и Ко“?

— Точно така — отвърна Догет, — а вие?

— „Морган и Ко“, в директорския съвет съм.

— А, така ли.

Точно от това искаше да избяга Догет. Той все още имаше договор с леярната, но съвестта му не беше съвсем чиста. Сега си спомни, че Иърлинг не гласува за предложението. А при това то бе внесено от председателя на „Морган и Ко“.

— Много се съмнявам в ползата от това обединение — сподели Иърлинг.

Догет се съгласи, но изчака събеседникът му да изложи съображенията си. Той не бе достатъчно сигурен в позицията му. Но Иърлинг не каза нищо повече и Догет реши да повтори едно становище, изразено на съвещанието.

— В известен смисъл — каза той — смятам, че щом цялата тая паплач на града може да се обедини, защо и ние, работодателите, да не направим същото.

— Така е… ако искате да започне икономическа война — мрачно рече Иърлинг.

— Струва ми се, че вече е започнала.

— Сега ще се разрази.

— Но това може да постресне Ларкин.

Иърлинг изсумтя недоверчиво.

— По-вероятно е да спре работата в цялата страна — каза той.

Самият Догет също смяташе така.

— Лично аз — рече той — трябваше да избирам между заплахите на Ларкин и заплахите на собствените си колеги. Затова гласувах в подкрепа на резолюцията. Чудя се кой стои зад всичко това.

— Не можете ли да се сетите?

— Може би Сибторп или Джейкъб. Не съм сигурен.

— Един джентълмен, който отказа да приеме благородническа титла — подсказа му Иърлинг.

Догет се умълча за миг, докато пъргавата му мисъл свърза случая и името.

— Уилям Мартин Мърфи.

— Е, възможно е и да греша — подметна Иърлинг, но само от вежливост.

Догет кимна.

— Несъмнено той е най-влиятелен — каза той.

На сутринта извика надзирателя.

— Можем да вземем още един каруцар — каза той. — Изпратете някой да предаде на Бърнард Мълхол, че от утре започва работа.

Заради собствения си интерес Догет бе готов да участвува в обединението, но в никакъв случай нямаше да се хвърли безразсъдно в боя.

 

 

Джо Съмървил имаше удоволствието да съобщи на събрание на каруцарите, че Бърнард Мълхол е върнат на работа без всякакви условия. За Догет обаче това означаваше само временен отдих. Със свито сърце той прочете за общата стачка на железничарите в Англия, за бунтовете и кръвопролитията, за прекратяване на доставките за Ирландия. А сега ирландските железничари заплашваха собственото му предприятие, като обявиха стачка в знак на солидарност. Догет ги видя със собствените си очи. Те преминаха покрай него по улицата, пеейки „Ела и ме последвай“, една песничка на Джордж Лашуд, която знаеше като любител на мюзикхоловете. Тази вечер улиците на града гъмжаха от полицаи. Те охраняваха железопътните гари и патрулираха по всички главни кръстовища. Присъствието им изпълни града с тревога. Все пак освен митингите и речите нищо особено не се случи. След три дни в Англия бе постигнато общо споразумение и конфликтът бе прекратен. Влаковете тръгнаха отново.

 

 

Иърлинг, който пътуваше от Кингстаун към хотел „Империал“, беше в отлично настроение. Той обичаше да се вози с влак, особено по Кингстаунската линия. Приятно му беше да гледа яхтите с разноцветни платна в пристанището, синкавия силует на възвишенията на нос Хаут отсреща, къпещите се хора и децата, които правеха замъци от пясък. Истинско удоволствие бе да наблюдава тази гледка в късните часове на августовската привечер. Иърлинг обичаше града си, мекия му солен въздух, спокойните вечери и непринудените разговори на жителите му. Харесваха му тихите кръстовища на Сидни Парейд и Лансдаун Роуд, просто защото като ученик се бе шлял там. Резервоарите за газ близо до Уестланд Роу му бяха приятели. Той си спомняше колко често бе минавал покрай тях, на път за някоя любовна среща в града. Когато се вглеждаше в тези неща, струваше му се, че чувствува присъствието на обичани от него хора, макар отдавна да бяха мъртви или заминали надалеч. Той виждаше майка си и баща си, любимата си леля, чиито чудатости някога го забавляваха, сестра си, която се омъжи и отиде да живее в колониите, братчето, умряло съвсем малко. Спомените му навяваха тъга, но тази тъга му доставяше странна наслада. Тя го свързваше с детството и младостта му. Тя подхранваше жаждата му да живее и да гледа на живота с интерес. Така той сякаш препрочиташе позната история, предвкусвайки какво ще се случи.

— По-лесно ще приемем неизбежния край — каза той на отец О’Конър и повдигна леко гъстите си вежди в самонасмешка.

Двамата бяха обядвали заедно и Иърлинг разказваше как бе пътувал. Прозорците на хотел „Империал“ гледаха към Саквил Стрийт. Фасадите отсреща бяха окъпани в оранжевочервените отблясъци на залеза.

— Самият аз често си мисля за детството — рече отец О’Конър, — най-добре помня майка си. Майчината обич е най-ценният дар за човека.

— И другата любов не е за изхвърляне — каза Иърлинг гръмко.

— Разбира се. Ценна е и любовта на добрата съпруга.

— Съпруга или любовница, добра, лоша или безразлична, вярна или невярна, това е дяволски вълнуващо преживяване. Имал съм такива приключения и не бих се отказал от ни едно.

Отец О’Конър го погледна с любопитство. Подобни любовни чувства той никога не бе изпитвал и рядко мислеше за това. Но знаеше какви клопки поставят те. Понякога в изповедалнята свещеникът съветваше енориашите си да не сключват неблагоразумни бракове, да обуздават твърде горещите си страсти, осъждаше неумереността в любовните връзки, били те случайни или трайни. В тъмната стаичка до него каещи се грешници проливаха сълзи заради любовта и нейните клопки, от срам за греховете си, а когато той обещаваше опрощение стига да прекъснат връзката, те се разкъсваха между желанието да получат прошка и съзнанието за човешката слабост, която правеше изпълнението на обещанията невъзможно. Светът на страстите можеше да бъде мрачен и ужасен. И Иърлинг знаеше това.

— Мисля, че има различни видове любов — рече отец О’Конър. — Нали лошото чувство води до грях, срам и страдания.

— Не исках да кажа, че любовта е винаги еднаква. Според мен дори порочната любов носи вълнуващи преживявания.

Иърлинг тъжно се усмихна, обърнал поглед към улицата. Тя също му напомняше за отдавнашни приключения. На времето заедно с колеги-студенти откраднаха един конски трамвай, натовариха го с млади дами и се отправиха към нос Хаут. Несъмнено те бяха леки жени, но затова пък още по-приятни. Подвикваха на минувачите и поздравяваха смаяните полицаи. Той си спомни, че Ралф Брадшоу отказа да участвува в тази авантюра.

— Често употребяваме думата „любов“ погрешно — добави той. — Тя обхваща толкова много чувства — от закачките между момче и момиче зад копа сено, до необузданите страсти на Елоиз и Абелар.

Струваше си да отмъкнат трамвая. Иърлинг още чувствуваше как стиска поводите, чуваше тропота на конските копита. Това наистина беше нещо — след толкова години! Усещаше как приятно напича слънцето. Долавяше топлия солен дъх на морето. Спомни си вкуса на чая и на сладките кифлички, които си купиха на хълма. Тогава яде с апетита на млад човек.

— Надявам се, че мистър и мисис Брадшоу ще харесат постановката — отбеляза отец О’Конър.

Те бяха отишли в театъра на Абатството, за да гледат „Катлин ни Хулихан“ на Йейтс^[1] и една пиеса на Бойл, наречена „Сладкодумният Демпси“. По-късно щяха да минат през „Империал“ да вечерят с Иърлинг и отец О’Конър. Поради свещеническия си сан отец О’Конър не можеше да влиза в театър. А на Иърлинг просто не му се ходеше.

— Нека се наслаждават и вместо мен на пиесата на Йейтс — каза той и се надигна да огледа по-добре улицата, припомняйки си приключението с конския трамвай. Но онова, което видя, прогони приятните мисли от главата му. По улицата нямаше никакво движение. До моста се виждаха полицаи с извадени палки.

— Елате да видите — повика той отец О’Конър.

Двамата застанаха един до друг. Иърлинг открехна прозореца. Отдясно се чуха викове и звън на разбити стъкла.

— Господи! — каза Иърлинг. — Пак безредици.

През рамото му отец О’Конър зърна първите редици на тълпата, която упорито напредваше по улицата. Хората размахваха пръчки и крещяха. Една голяма витрина отсреща се разтресе под град от камъни и се срина с оглушителен звън. По паважа се посипаха стъкла. Под изплашения поглед на свещеника мъже, жени и деца се втурнаха през счупените стъкла и започнаха да разграбват магазина. Докато те си вършеха работата, предните редици държаха полицаите на разстояние, обсипвайки ги с камъни. Фенерите наоколо се пръскаха с трясък и угасваха един след друг.

Иърлинг отвори по-широко вратата на балкона и изведе отец О’Конър навън.

— Жалко, че Брадшоу не е тук — каза той и посочи долу към развилнялата се тълпа. — Това е по-голямо зрелище от „Катлин ни Хулихан“.

Полицаите сгъстиха редиците и започнаха да настъпват. Тълпата се стъписа, бутилки и камъни падаха, без да улучат целта си. Скоро започна ръкопашна схватка. Битката за овладяване на улицата продължи двайсетина минути. Беше пълно с ранени. Иърлинг понечи да каже нещо на отец О’Конър, но забеляза, че лицето му е бледо и свещеникът изглежда зле. Той го хвана под ръка, заведе го вътре и го настани да седне.

— Трябва да пийнете нещо.

— Не… моля ви.

— Да си успокоите нервите.

Отец О’Конър поклати глава.

— Ей сега ще ми мине.

Иърлинг излезе пак на балкона, постоя малко там и се върна.

— Тълпата се пръсна по задните улици — каза той.

— Трябва да сляза долу — каза отец О’Конър. — Може би там има умиращи, нужен им е свещеник.

Той се понадигна, но Иърлинг го накара да седне отново.

— Виждам, че не сте добре — възрази той. — Ще се справят и без вас. Линейките ще приберат ранените.

Отец О’Конър отстъпи. Необузданите тълпи го ужасяваха. При вида на насилие той ставаше слаб и безполезен. Спомни си вечерта, когато беше тръгнал след демонстрантите към Бересдорфския площад и слабостта, обхванала го под влияние на неистовите речи и оглушителния рев на тълпата. В края на краищата това не беше от изпитото вино. Така му въздействуваше съприкосновението със злото. Подстрекателите бяха плъзнали из бордеите на града и сееха омраза и жажда за кръв в помътените мозъци на бедняците. Иърлинг отиде до прозореца и го затвори.

— Всичко е спокойно — обяви весело той и позвъни на келнера, който донесе две чаши бренди.

— От това ще ви стане по-добре, — добави той любезно, — а след това ще ви откарам вкъщи.

Отец О’Конър пое чашата, но каза, че би трябвало да изчака семейство Брадшоу.

— Не ви съветвам да излизате навън — обади се келнерът.

В малките улички тълпата продължаваше да вилнее, а с падането на мрака сигурно щеше да стане още по-опасно.

— Положението е много сериозно, сър, — увери го келнерът. — На ваше място бих стоял тук, докато полицията въведе пълен ред. Това е моят съвет.

Отец О’Конър му благодари и запита Иърлинг:

— Пак работа на Ларкин, а?

— Едва ли — отвърна Иърлинг.

Стачката бе прекратена предишния ден. За какво ли бяха тези безредици? Двамата се разположиха в креслата си и след половин час келнерът дойде да запали лампите. Навън вече се беше смрачило. Обстановката в града е много опасна, съобщи келнерът. Съвсем наблизо по пресечките уличните битки продължаваха. Иърлинг отново отвори вратата на балкона. Шумът долиташе отдалеч, но се долавяше ясно.

— Пак са излезли от бордеите — заяви Иърлинг. — Чувате ли?

Отец О’Конър се ослуша. По звъна на чупещи се стъкла разбра, че плячкосването на магазини продължава. Беше виждал по улиците как малчугани тичат боси по натрошени стъкла.

— На какво се надяват тези хора? — попита той.

— Такава е тълпата — каза Иърлинг, който стоеше до прозореца. — Търси справедливост.

— Разбойници — възрази отец О’Конър.

Но Иърлинг не бе съгласен с него. Тези хора бяха невежи, груби и ужасно мръсни. Те бяха отчайващо бедни, угнетени, презряни от изисканите граждани. Но все пак имаха разум, съзнаващ несправедливостта, и сърца, страдащи от презрението на ближните. Иърлинг не изпитваше излишно съжаление към тях. Но той ги разбираше.

— Да се надяваме, че ще търсят своята справедливост само в крайните улици — отбеляза той.

След това се приближи до масата, за да доизпие брендито си и да си поръча още едно.

 

 

В това време Пат, който се връщаше към „Нолан и Кийс“, след като беше откарал последния си товар, се оказа в центъра на безредиците. Той не очакваше нищо подобно. Необичайната тишина го озадачи. Обкованите с метални шини колела на каруцата вдигаха по-силен шум от друг път. Той навлезе в една напълно тъмна улица и чу, че под колелата захрущяха стъкла. Спря да види какво става и изведнъж някакво желязо се стовари върху дървената част на каруцата. Обърна се, но не видя никого. Вгледа се напред и накрая разпозна блясъка на полицейски шлемове на стотина метра пред себе си. Нещо тупна наблизо и изведнъж наоколо заваля град от камъни. Пат дръпна юздите, за да избегне полицаите, но тозчас го заобиколиха тъмни фигури. Заля го поток от псувни. От прозорците от двете страни на улицата полетяха камъни и счупени бутилки и се посипаха върху настъпващите полицаи. Те започнаха бавно да се изтеглят. Разярената тълпа притисна каруцата от всички страни, юздите бяха изтръгнати от ръцете му. Пат се опита да се противи, но го свалиха от седалката. Конят с каруцата тръгнаха нагоре по улицата и тълпата се възползува от това. Хората започнаха да товарят колата с всичко, което можеше да се използува за оръжие. Като се биеше и ругаеше, Пат с мъка се изправи на крака и се опита да я последва. Но някой го удари с бутилка отзад и той отново рухна на земята. Усети топла кръв по главата и врата си. Шумът от схватката се отдалечаваше, но около него все още се мяркаха крака и тела. Зад себе си напипа ниско каменно стъпало. Съобрази, че наблизо има къща, запълзя назад и се сви. Остана там без да вижда или чува нищо освен бученето в главата си.

Когато дойде в съзнание, санитари прибираха ранените. Претърсваха тъмната улица с фенери, а ревът на преминаващите линейки отекваше сред мрачните сгради. Пат понечи да извика за помощ, но болката в главата му стана непоносима. След малко фенерите започнаха да се отдалечават един след друг, стъпките заглъхнаха, вратите на линейките се затвориха с трясък, моторите изреваха. Колите се отдалечиха една след друга.

 

 

— Няма да успеят да дойдат тук — каза отец О’Конър, — в целия град цари хаос.

Иърлинг погледна часовника си.

— Рано е — рече той, — още гледат мистър Йейтс.

А тълпата отново заля Саквил Стрийт. Шумът от схватката се чуваше ясно. Отец О’Конър не искаше да гледа повече. Иърлинг не би се отказал от зрелището, но остана в креслото си от учтивост.

— Говорехме за любовта — напомни той.

Отец О’Конър смутено кимна; не бе съвсем сигурен, че тази тема е уместна.

— Видяхте ли статуята на Парнел, отче?

Питайки се какво общо има тук статуята, отец О’Конър каза, че не я е виждал.

— Поставиха я преди няколко седмици и аз специално отидох да я разгледам.

— Да не сте последовател на Парнел?

— Ами. Просто ми беше забавно да видя как на главната ни улица властвува любовта.

Отец О’Конър повдигна белезникавите си вежди в недоумение.

— В началото на улицата е Парнел-развратникът — обясни Иърлинг. — В средата е Нелсън, друг развратник. А накрая е О’Конел — известен женкар.

Тази мисъл развесели Иърлинг. Той тихо се изкиска. Отец О’Конър неодобрително поклати глава и нарочно си придаде безстрастно изражение. Грехът на Парнел бе довел до разцепление в Ирландската партия. Нелсън беше англичанин, чужденец и не влизаше в сметката. За О’Конел Иърлинг може би беше прав — като млад той тичаше след фусти и обичаше дуелите. Но в зрялата си възраст направи много за утвърждаването на католицизма. Все пак това наистина изглеждаше странно. И тримата — тържествено издигнати на пиедестали. Иърлинг изтъква само едно съвпадение. Отец О’Конър каза навъсено:

— Те са почитани за достойните си постъпки, а не заради човешките си слабости.

— Жалко, че не е обратното — каза Иърлинг. — Надписите под статуите им щяха да бъдат далеч по-любопитни.

Усещайки, че това вече минава всички граници, отец О’Конър вдигна ръка и го помоли да прекрати този разговор.

Иърлинг се извини.

— Простете ми — каза той, — не исках да ви оскърбя.

Замълчаха. Отец О’Конър едва се сдържаше. Мъжът до него си позволяваше да се шегува със свети неща, забравяйки разликата между любов и похот. Любовта можеше да бъде благословена, да бъде стимул, чиято естествена цел е да ражда нови души за Христа, души, които ще заемат местата на ангелите, изгубили божието благоволение и попаднали в легионите на дявола. Похотта също води към ада. Плътта е виновна, похотливата плът, сладострастната плът, необузданата, блудната, саморазрушаващата се плът. Любовта също, ако не е благословена от бога.

Тъй като той прекрати разговора, свещеникът се чувствуваше длъжен да подхване нова тема. Но не можеше да измисли нищо. Атмосферата стана тягостна. От улиците не долитаха повече викове.

— Искам да погледна какво става навън — каза той.

— Недейте, само ще се разстроите.

Но отец О’Конър се надигна. От прозореца не успя да зърне нищо, а от балкона се виждаха само части от улицата, осветени от слабата светлина на фенерите, които не бяха изпочупени от тълпата. Може би някой лежеше в тъмнината и умираше. След тези страшни безредици.

— Мисля, че трябва да сляза долу.

— Глупости. Всичко свърши.

Иърлинг застана до него. Откъм реката подухваше хладен ветрец. Беше тихо. Вече не се чуваха ругатни, удари с камъни и тояги, отминала бе тъмната, помитаща всичко вълна. Дали тълпата се беше изтощила или продължаваше да буйствува в крайните улици, в смърдящите пресечки — мъже, жени и деца, озверели като скотове?

— Каква ужасна нощ — рече свещеникът.

Страданието му бе толкова явно, че Иърлинг се трогна.

— Съжалявам, ако ви разстроих с брътвежите си — каза той.

— Не се безпокойте. Имах предвид побоищата и грабежите.

Иърлинг знаеше това. Но твърде свободните му разсъждения за любовта едва ли бяха разведрили свещеника.

— Това, което споделих с вас, бе подсказано от най-чисти и красиви спомени — обясни той. — Може ли да ви ги разкажа?

— Разбира се.

— Срещал съм много жени в живота си… сега е по-добре да не говоря за тях. Но имаше една в Лондон… за нея съм ви споменавал и преди.

— Спомням си — каза отец О’Конър. — Запознали сте се на премиерата на „Кралският стрелец“.

Иърлинг се усмихна. Забавляваше го боязливата заинтересованост в гласа на отец О’Конър. И лицето му — младежко, сериозно, готово да изразява съчувствие. Споменът беше съвсем ясен в съзнанието на Иърлинг и той искаше да разкаже всичко, макар да разбираше, че всъщност няма какво да се разказва.

— Да, или по-точно след това, когато отидохме да вечеряме с приятели.

Отец О’Конър кимна в очакване на историята.

Е, какво толкова можеше да му каже. Колко красива беше? Какви златисти коси имаше? Милиони момичета имат златисти коси. Или колко често се обръщаше към него по време на вечерята, усмихната, приветлива? Като сега той виждаше лицето й, наведено към него, на светлината на настолната лампа, ясните й очи, нежната й кожа. Помнеше и първия и въпрос: „Вие сте ирландец, нали?“ — който прозвуча като ласкателство, сякаш да си ирландец е нещо особено, дори изключително. Това беше през октомври 1888 г., а споменът бе още жив като пулсираща стара рана.

— Виждахме се няколко месеца. Разбирахме се идеално, освен за пиенето. Тя ненавиждаше пиенето, навярно защото баща й е бил пияница и често спорехме за това. Или по-скоро разговаряхме — англичаните са твърде учтиви, за да се впускат в спорове. Да си кажа право, винаги съм обичал чашката и не се опитвах да крия това от нея. Тя много държеше на мен и с всички сили се мъчеше да бъде снизходителна, но напразно. Пиенето я ужасяваше и тя не можеше да превъзмогне страха си. Но въпреки това ни беше добре заедно. Още три-четири пъти бяхме на „Стрелеца“, много ни харесваше и понякога си пеехме арии от него. Е, разбира се, занимавахме се и с по-сериозни неща… но няма да ви притеснявам с подробности. После, една вечер преди да си замина, съвсем неочаквано тя ми каза, че била сгодена за някакъв тип, който служел в чужбина. Не ми беше споменавала нищо преди това и аз останах направо като гръмнат. Помолих я да скъса с него и да се омъжи за мен, а тя ми каза, че като се реши, ще ми съобщи. Бях сигурен, че ще го направи, защото много плака. Дори ме помоли да остана още, докато си помисли, но това бе невъзможно. Както и да е, след няколко седмици получих писмо, в което ми съобщаваше, че ще се омъжи за другия. И така всичко свърши. — Иърлинг се усмихна. — Чудя се защо ви разказах всички тези толкова стари спомени.

— Трогнат съм от доверието — каза искрено отец О’Конър. След това, премисляйки как да зададе въпроса си по-деликатно попита:

— Толкова ли трудно щеше да ви бъде да изпълните желанието й… да се откажете от…?

— Сякаш съм предчувствал — каза Иърлинг, — и годините доказаха, че съм бил прав. Спомените и пиенето са ми необходими за самозащита. Без тях този свят е като бунище.

Такъв изблик на чувства бе съвсем неочакван за Иърлинг, който рядко изпадаше в песимизъм.

— Може би ако се бяхте оженили за момичето — предположи внимателно отец О’Конър, — тази самозащита нямаше да ви е необходима. Щяхте да имате нейната близост.

— Никаква близост не помага, когато трябва да се справяш с меланхоличните настроения на Anno Domini^[2].

В гласа му пак прозвуча позната нотка на самоирония и както говореше, той сложи приятелски ръката си на рамото на отец О’Конър. Двамата се върнаха вътре и в този момент към тях се приближи келнерът.

— Отец О’Конър? — попита той.

Свещеникът кимна.

— Търсят ви по телефона — каза келнерът и го поведе.

Беше Брадшоу. Говореше много развълнувано. По улиците около театъра царяла страшна бъркотия, било невъзможно да се стигне до „Империал“. Файтонджията ги съветвал да не тръгват. Молеха да ги извинят; няма да дойдат.

— Разбира се — каза отец О’Конър. — Надявам се, че мисис Брадшоу не е много разтревожена.

— Моля ви, обяснете на Иърлинг.

— Той е тук, до мен.

Отец О’Конър подаде слушалката на Иърлинг, който се провикна в нея:

— Пропуснахте представление на най-добрите места!

— Моля?

— Можехте да погледате безредиците от високо.

— Заобиколен съм от всички страни от метежници! — кресна Брадшоу на свой ред. — Всякакви безобразници и разбойници, които грабят и рушат. Не смея да доведа мисис Брадшоу при вас.

— Разбира се — съгласи се Иърлинг.

— Чудя се къде е армията? Ето какво искам да запитам уважаемия Аскуит^[3] — добави Брадшоу. По телефона изглеждаше вбесен, като че ли всичко бе направено нарочно, за да му създадат неприятности лично на него. След това той отново се извини, че няма да дойде.

— Не се безпокойте. Ние прекарахме една чудесна вечер. Помните ли конския трамвай?

— Какво да помня?

— Конския трамвай. Помните ли, когато откраднах конския трамвай? А вие отказахте да дойдете с мен.

— Сега не ме интересуват никакви проклети конски трамваи. Единствената ми грижа е как ще се приберем с Флоранс благополучно.

— Съжалявам — каза Иърлинг. — Аз пък през цялата вечер си мислех за това. Е, желая ви безопасно пътешествие.

— И на вас. Предайте същото и на отец О’Конър.

— Ще му предам — обеща му Иърлинг.

Брадшоу затвори телефона. Жена му, която бе чула само неговите реплики, полюбопитствува:

— Какво каза той?

— Съвсем типично за Иърлинг — тросна се Брадшоу. — Аз му разправям, че градът е обхванат от бунтове, а той ме пита дали помня как откраднал конския трамвай.

— Какъв конски трамвай? — заинтересува се мисис Брадшоу.

— По дяволите, Флоранс — избухна той, — и ти си като него.

 

 

След като броди бог знае колко време, Пат се намери пред вратата на Лили. Отначало поради безредиците той не можа да се добера до южния край на града. Тръгна безцелно на север, замаян, без да знае накъде върви. Конят и каруцата му бяха изчезнали, яката му се бе втвърдила от спеклата се кръв. По едно време свали шала си и плътно го уви около главата си, за да спре кръвта. Чувствуваше слабост, раната му пулсираше, но на душата му беше ведро и леко. Вървеше по улиците, обзет от нелепата мисъл, че отива да вземе Лили, за да я заведе някъде — на забава или в парка, — но не можеше да си спомни точно къде. Щеше да й се извини заради кръвта и мръсотията по дрехите см. Тя щеше да го разбере. Лили почти винаги го разбираше. Ала когато стигна до вратата й, той дълго стоя нерешително, без да знае дали да почука, или да си тръгне. Чувството на ведрина и лекота го напусна. Нещо не беше както трябва. Тя не го очакваше. Съвсем не беше облечен като за разходка. Беше си забравил парите. Трябваше да се върне в „Нолан и Кийс“, да разпрегне коня, да го прибере в конюшнята, да вземе и да разпредели поръчките си за утре. Той се облегна с гръб на вратата и започна да размишлява.

Улицата бе тъмна и безлюдна, въздухът — ласкаво топъл. Една котка бавно пристъпваше, душеше всяка кофа за смет, изравни се с него и го отмина. Тя се прокрадваше безшумна и пухеста и навяваше странно спокойствие. Когато се скри от погледа му, той се реши и почука на вратата.

Най-напред Лили си помисли, че е пиян. Предупреди го да мълчи и го въведе в гостната.

— Дай ми кибрит — каза тя.

Запали лампата и се обърна да го разгледа.

— Господи! — възкликна тя. — На какво са те направили!

При тези думи ръцете му машинално се вдигнаха към превързаната му с шала глава.

— Бил си се с някого. С полицай ли?

— Не с полицай, Лили. Там… в града. — Той се огледа.

Тя го хвана за ръката и каза:

— Седни тук. Изглеждаш просто ужасно.

Той започна да й разказва какво се бе случило. Беше му трудно, пулсиращата болка го мъчеше. Докато той говореше, Лили размота шала и нежно повдигна сплъстената му коса. Раната зееше голяма и грозна. От нея бавно течеше кръв.

— Ела да слезем в кухнята. Ще промия раната и ще я превържа.

— Къде е хазяйката?

— Легна си. Трябва да й кажа, че си тук.

— Само десет минути и ще си ходя.

— Не бъди глупав — каза Лили, — не можеш да се прибереш така.

Тя почисти раната и изми кръвта от врата му. За стотен път той забеляза колко малки и нежни са ръцете й. Тези ръце винаги бе обичал. Те успокояваха не само физическата болка. Това бяха нейните ръце и той затвори очи — другата болка, която нямаше нищо общо с ударите на бутилки и изранената плът, се стопяваше под нежния им досег.

— Само ти създавам неприятности — рече той.

— Ей сега ще се кача и ще обясня на хазяйката. Не може да те изгони в това състояние. Почакай тук.

Лили се бави дълго. Върна се с две одеяла в ръце. Въведе го отново в гостната.

— Тя каза, че можеш да пренощуваш тук.

Лили го зави с одеялата и постави възглавници под главата му.

— Сега ще направя чай.

— Лили… — започна той.

— Не мърдай — прекъсна го тя и отиде в кухнята.

Пат извади цигара и я запали. Лежеше на застлания с килим под, но това не го притесняваше. Беше спал и на по-твърдо. В стаята имаше много мебели. На стената висеше портрет на кралица Виктория и снимки на мъже във военна униформа. Сувенири и трофеи в стъклените витрини напомняха за хора, които са пристигали и заминавали от тук по време на Англо-Бурската война.

Лили донесе чай и хляб с масло, Пат се надигна и седна. После попита, за да скрие чувствата си:

— Как търпиш тая бабишкера?

Лили реши, че той говори за хазяйката и отвърна остро:

— Харесва ми. Както виждаш, достатъчно добра е, щом ти позволи да останеш.

— Имам предвид нейна светлост — каза Пат и посочи кралица Виктория.

Лили безразлично вдигна рамене.

— Тая бабишкера докара глад на Ирландия — продължи упорито Пат.

— Тя е мъртва, а Ирландия все още гладува — каза Лили, — така че не виждам защо трябва да виниш само Нейно величество.

— Един ден Ирландия ще бъде свободна. Няма да има нито крале, нито работодатели.

— Трябваше да обясниш всичко това на другарите си по оръжие, които са те загряли с някоя бутилка.

Пат не можеше да се преструва повече.

— За бога, Лили, чувствувам се ужасно — каза той.

— Лягай тогава — отвърна му тя.

Отнесе чашата и го настани удобно.

— Ще взема сакото ти и ще изпера яката.

Той я хвана за ръка и каза:

— Не си отивай, Лили.

Тя се поколеба. Лицето й стана тъжно. После издърпа ръката си и го погали по бузата.

— Трябва да тръгвам — рече Лили нежно, — знаеш, че трябва.

Тя загаси лампата и затвори вратата. След малко Пат чу стъпки, които се движеха напред-назад над главата му. Лили се готвеше да си ляга. Остана заслушан така, докато най-сетне стъпките затихнаха. След това дълго мисли за нея. Трудно му беше да заспи, като знаеше, че тя е толкова близо. Едва се сдържаше да не стане и да не тръгне да я търси в тъмнината. Любовта му към нея толкова време вече беше все същата — самотно желание, напразно търсещо отклик. Пат затвори очи, но му беше задушно, с мъка си поемаше дъх. Унесе го дрямка, сънуваше на пресекулки. Чукаше от врата на врата и търсеше Лили. Навсякъде му отваряше кралица Виктория.

 

 

— Спрете тука — каза отец О’Конър.

Файтонът спря и той слезе.

— Лека нощ — пожела му Иърлинг, като свали стъклото.

— Благодаря ви за приятната вечер.

— Аз ви благодаря — рече Иърлинг и му махна приятелски с ръка, когато файтонът рязко потегли.

Нощта бе мека и беззвездна. Отец О’Конър едва различаваше оградата, зад която се издигаше тъмният силует на църквата. Улиците изглеждаха като след ураган. Във витрините зееха дупки, стълбовете на фенерите бяха изпочупени, изкривени, под колелата хрущяха натрошени стъкла и файтонът подскачаше върху парчета тухли и всякакви отломки. Отец, О’Конър не си спомняше някога да е виждал такова нещо. Иърлинг отричаше, че това е работа на стачниците. Но и така да беше тяхното макар и косвено влияние беше безспорно. Най-нисшите прослойки в града бяха готови всеки момент да нападнат полицията, да нарушат законите и обществения ред, да проливат кръв. Това показваше, че бунтовническите настроения са проникнали чак до най-деградиралите дълбини в страната на нисшите. Ето доказателството — ако изобщо има нужда от доказателства — за плодовете на злото, които тепърва трябва да се очакват. Нямаше да мине много и бунтът срещу Бога и религията ще да избухне.

Свещеникът отвори вратата, влезе тихо и засили светлината на газовата лампа. Постави шапката си на закачалката и внимателно подпря чадъра си така, че да не падне през нощта, както ставаше често с чадъра на отец Гифли. Тъкмо се обърна, вратата се отвори и влезе отец О’Съливан. Отец О’Конър с ужас видя кръв по лицето, ръцете и бялата му яка.

— Отче, вие сте ранен! — възкликна той.

— Ш-ш-т, да не събудим отец Гифли — прошепна отец О’Съливан.

Отец О’Конър снижи глас:

— Да не сте попаднали в тълпата?

— Нищо подобно — каза отец О’Съливан. — Излязох да видя дали мога да помогна с нещо. Имаше тежко ранени. С малко сапун и вода всичко ще се изчисти.

Но отец О’Конър продължаваше да го гледа с недоверие и той почти виновно добави:

— Уверявам ви, няма ми абсолютно нищо. Моля ви, не се безпокойте.

Той тръгна по коридора. По раменете му имаше петна, а полита на расото му бяха прашни. Отец О’Конър го изпрати с поглед. Постоя няколко минути в коридора, след като отец О’Съливан се скри в стаята си. Беше много тихо и той чуваше съскането на фитила на газовата лампа. В огледалото до закачалката лицето му изглеждаше измъчено, устните му бяха страдалчески стиснати.