Джеймс Плънкет
Разблуден град (1)

Глава първа

Разблуден град във залез

стар и сит на спомени,

стара ми майко…

Някои проклети са,

ала ти ще бъдеш, знам,

в Новия Йерусалим

с гордо вдигната глава.^[1]

„СТАРАТА ДАМА КАЗВА «НЕ»“ — Денис Джонстън

В три часа и петнадесет минути сутринта, призрачно безшумна, яхтата „Виктория и Алберт“ на Негово величество наближи пристанището и застана на дрейф. А в шест и половина, с първите лъчи, работниците бяха привършили работата си. Те погледнаха с известна гордост резултата от труда си. За посрещането беше изплетена арка от цветя. Тя се извисяваше, безмълвна и красива, на входа на пристанището, зелените й листица потрепваха от приутринния бриз, а пурпурнозлатистото знаме възвестяваше сърдечното приветствие от името на гражданите:

Добре дошъл в Ерин!^[2]

Бог да те благослови, кралю!

От градините край брега и от гирляндите, увити по стълбовете на уличните фенери и по парапетите из цял Кингстаун, вятърът крадешком разнасяше уханния дъх на хиляди цветя. Отминала бе една нежна юлска нощ, спокойна над морето, топла на брега. Със зазоряването вече се виждаха пърхащите вимпели на бойните кораби, опънатите в три реда флагчета пред пристанищните барове, зеленината и цветята около мачтите на частните яхти, пурпурнозлатистите знамена, спуснати през бордовете. Кеят пък бе украсен в синьо и кремаво — цветовете на свети Патрик^[3].

Работниците поеха през града, под знаменца и ленти, под пъстри японски и китайски фенери и хиляди цветни газови лампи. Бяха уморени. Тежките им обувки кънтяха в ранната утрин. Крачеха безмълвни. Гладни.

Мери надникна през прозореца на стаята си и ги видя. После погледна към улицата и потръпна от вълнение. Надяваше се днес да си вземе почивен ден, тъй като мисис Брадшоу бе позволила една от двете — Мери или мис Гилкрайст, готвачката — да отсъствува от работа по случай събитието. Мис Гилкрайст бе заявила, че се отказва. Тя имаше свои възгледи по политическите въпроси и не одобряваше британската кралска власт. Трудното за Мери беше да съобщи на Фиц, че е свободна. Можеха да погледат шествието до двореца на вицекраля или пък да посетят затворническия кораб, закотвен на дока край Митницата. На афишите пишеше, че е построен преди сто и седемдесет години, с килии и восъчни фигури на затворници в естествен ръст. Мери нямаше кой знае какво желание да го види. Но с Фиц можеха и да отидат.

Облече се бързо. Не знаеше точно коя смяна е Фиц, но му бе оставила бележка в сладкарничката, че ще е свободна, ако мис Гилкрайст не промени решението си. Сладкарничката бе нещо като тяхна поща. Когато беше свободен, Фиц се отбиваше от града и ако нямаше бележка, отиваше да плува при Сийпойнт. Отначало бе трудно да си уреждат срещи, защото Фиц имаше по шест дванайсетчасови смени седмично. Понякога работеше нощем, друг път — денем. Мери бе принудена да излъже, че има леля в града, за да излиза по-често. Съвсем не беше трудно да заблуди мисис Брадшоу. Тя беше любезна и благосклонно пускаше Мери да ходи от време на време на гости, особено след като разбра, че лелята е възрастна и болнава. Досега не беше питала защо бащата на Мери, който сегиз-тогиз се интересуваше в писмата си как е тя и как напредва в работата, никога не споменаваше за лелята, но не трябваше да се забравя, че един ден мисис Брадшоу може да го стори. Тази мисъл понякога тревожеше Мери, но не за дълго. Тя бе млада, учеше се за прислужница и бе доволна, че е сменила селската къщица на баща си в графство Корк с лукса да прислужва в голям дом в модерния квартал Кингстаун. Семейство Брадшоу не бяха прекалено взискателни.

В седем часа Мери почука на вратата на спалнята. Господарите й искаха да закусят рано и да гледат шествието от прозореца. Тя приготви масата в трапезарията и тъкмо дърпаше пердетата, когато някой натисна дръжката на вратата и един кротък глас каза:

— Добро утро, мила.

Беше мисис Брадшоу.

— Добро утро, госпожо.

— Кажи на готвачката да направи чая по-силен тази сутрин. Мистър Брадшоу прекара много неспокойна нощ.

— Добре, госпожо — отговори Мери. Като се обърна, утринната светлина огря лицето й и мисис Брадшоу забеляза с усмивка:

— Много си хубава тази сутрин. Каква прекрасна руменина по страните ти. Предполагам, че е от вълнението.

Мери скромно сведе глава и тъмните коси се разпиляха от двете страни на лицето й.

— Решихте ли с готвачката коя от вас ще си вземе почивен ден?

— Сигур аз, госпожо.

— Казва се „сигурно“, мила.

— Сигурно аз, госпожо.

Мисис Брадшоу остана доволна. Тя беше ниска посивяла жена на около петдесет. Единственото й дете, момченце, бе починало на три години. Природата не пожела да я дари отново с рожба, което бе тежък удар за нея. Но така тя позна страданието и стана по-търпелива и внимателна с хората.

— Радвам се за теб. Ти си млада и ще прекараш добре. Освен това може да намериш и време да посетиш леля си.

Мери се поизчерви, но мисис Брадшоу не забеляза — надничаше през прозореца. Мери се измъкна от стаята. Мисис Брадшоу видя, че небето е облачно. Жалко. Ако завалеше, Кингстаунският комитет по украсата щеше да остане много разочарован.

Кухнята се намираше в приземния етаж, но имаше голям прозорец. Мери изчака, докато мис Гилкрайст, готвачката, напълни две чинии с пресни плодове. Прибави и обилна порция черен дроб и бекон с яйца за мистър Брадшоу, който обикновено се хранеше с много по-голяма охота, отколкото човек можеше да предположи при неговата мършава фигура. За мисис Брадшоу, която след смъртта на детето си никога не ядеше месо в сряда, имаше препечен хляб и рохко яйце.

— Пак ме пита коя от нас си взима почивен ден — рече Мери.

— Казах ти снощи — отвърна мис Гилкрайст. — Имам си по-важна работа, няма кво да зяпам крал Едуард.

— Ама сигурна ли си?

— Нито кралица Александра.

— Украсата е чудесна — отбеляза Мери. — Поразгледах я от прозореца.

— И кажи на нейна милост, че ако още не знае какво мисля за краля и империята, крайно време е да го разбере, след като й служа вече трийсет и толкоз години.

— Май няма да мога да й го кажа — рече Мери през смях.

— Тъй или иначе той не е крал на Ирландия.

— Какво значение има това?

— Смяташ се за ирландка, а задаваш такива въпроси.

— Ами просто така, да се намираме на приказки — каза Мери, защото видя, че ръцете на мис Гилкрайст се разтрепераха, а бузите й пламнаха от едва сдържан гняв.

— Мир на праха на бедния ми баща и на храброто фенианско братство^[4]. Това бяха истински мъже. Не като днешните.

Мери взе таблата и като се престори, че не забелязва гнева на старицата, каза:

— Не забравяй, че в осем ще има салюти. Ужасен шум се вдигал, разправят.

Мис Гилкрайст вирна глава и хвърли бегъл поглед към прихлупеното небе. Сетне отбеляза с голямо задоволство:

— Толкова по-добре. Дано небето се продъни и всички да станат вир-вода.

 

 

На закуска мистър Брадшоу издаде вълнението си; на няколко пъти оставяше вестника, за да погледне часовника си. Струваше му се, че прекаляват с тая суетня. Не че имаше нещо против кралските особи да бъдат посрещнати с почести. Като бивш чиновник той знаеше какво е дълг и преданост. Одобряваше например решението на общината да украси улиците. Във вестника, който се опитваше да чете, пишеше, че Комисията по украсата на Кингстаун в лицето на председателя си Артър Е. Милс, ескуайър, мирови съдия, и на секретаря М. А. Манинг, ескуайър, общински чиновник, изказва признателността си за няколко доброволни вноски, между които — една гвинея от Р. А. Брадшоу, ескуайър. И при все че двамата с мисис Брадшоу за нищо на света не биха се осмелили да излязат този ден сред навалицата и суматохата, готвеха се да наблюдават шествието от прозореца на втория етаж, където вече бе спуснато дълго знаме — думите: „Боже, пази краля“ бяха изписани със златни букви. Вечерта щеше да бъде отбелязана с банкет и концерт в тесен кръг.

Но, от друга страна, мистър Брадшоу имаше двойствено отношение към приготовленията. Освен че бе пенсиониран чиновник и притежаваше голям дял от акциите на няколко солидни компании, той бе и собственик на пет къщи на една уличка до пристанището. Във всяка стая живееше по едно семейство. Тръпки полазваха мистър Брадшоу, като си помислеше какво може да се случи с тези пет тухлени съборетини и с окаяното човешко гъмжило в тях при оръдейния залп, който щеше да даде флотът на Негово величество. И без това поради близката железопътна линия вече бяха нанесени достатъчно щети на къщите.

— Нищо не ядеш, скъпи — каза мисис Брадшоу.

— Все този проклет салют ми е в главата.

— Сигурна съм, че нищо няма да им стане на къщите.

— Де да имах твоята увереност. Не могат ли да посрещнат гостите с фанфари или нещо подобно.

— Нищо чудно да има и фанфари.

— Или да дадат само тържествен салют при слизането на краля на брега.

— Струва ми се, че така посрещат само адмирали.

— Направили са украса, цветни арки, подготвили са приветствени надписи, има военни оркестри. И аз съм верен поданик, надявам се, но за бога, нужно ли е и това престъпно разхищение на полезни и сигурно скъпи боеприпаси! Пък и изглежда някак грозно. Колко е часът?

— Сигурно наближава осем.

Мистър Брадшоу отново погледна часовника си.

— Според моя е без пет — каза той, — но може би е напред.

— Мисли за нещо друго, за нещо приятно. Концертът довечера ще бъде чудесен. Мисли си за това.

— Ако междувременно всичко е наред — каза мистър Брадшоу с тон, който издаваше мрачните му съмнения.

— Ще дойде младият отец О’Конър. Има чудесен тенор.

— Доста е треперлив за моя вкус — рече мистър Брадшоу и отново си погледна часовника.

— А мистър Иърлинг ще си донесе виолончелото. Никога няма да забравя онази вечер, когато вие с отец О’Конър пяхте „Луната изгря“. Мистър Иърлинг импровизираше чудесно; аз седях на пианото, а той само поглеждаше нотите над рамото ми. Беше направо съвършен. Голям талант има.

— Бива го да унищожава уискито ми — рече мистър Брадшоу кисело. — И за това има талант.

Мисис Брадшоу знаеше, че е безполезно да разговаря с мъжа си, когато си е наумил нещо, нищо не можеше да го разведри. Открай време си беше такъв, лесно се притесняваше и изпадаше в мрачни настроения. Не че тя очакваше с нетърпение цялата тази шумотевица. Виж, за военните и за младите хора със здрави нерви щеше да е интересно. И все пак тя беше сигурна, че няма нищо тревожно. Забеляза, че чашата на мъжа й е празна и се присегна за чайника.

— Още чай? — попита тя нежно.

Мистър Брадшоу остави вестника и подаде чашата си.

— Съвсем малко — помоли той.

Мисис Брадшоу започна да налива. Изведнъж оглушителен оръдеен залп разтърси стаята. Прозорците издрънчаха и съдовете затанцуваха по масата. Мистър Брадшоу скочи; чашата и чинийката се изплъзнаха от пръстите му. Едва сдържайки вика си, мисис Брадшоу още няколко секунди продължи да излива чая върху покривката. Знатните гости слизаха на брега. Часовникът на мистър Брадшоу съвсем не беше напред. Всъщност бе изостанал с три минути.

След около час кралският кортеж потегли от Кингстаун. Мистър и мисис Брадшоу, съвзели се след сътресението, махаха от прозореца, както подобава на верни поданици. Шествието мина по Крофтън Роуд, зави към Монхстаун и спря в Блекрок, за да изслуша още едно приветствено слово. Кралят бе осведомен за решението на властите в Кингстаун да построят малки къщи за работниците и напълно одобри този план. Здравето и трудоспособността на работника — каза той — зависят до голяма степен от щастливото домашно огнище. Той беше дълбоко трогнат от топлото и бляскаво посрещане. Народ се тълпеше по пътя на кралския кортеж. Хората размахваха флагчета и се шегуваха добродушно с полицията. Така беше навсякъде по Рок Роуд, Ейлсбъри Роуд и в Донибрук. Край Морхамптън Роуд цяла редица колони, украсени със спираловидни орнаменти, се издигаха от двете страни на широката централна алея, разделяща Хърбърт Парк, а по пътя към централния подиум за оркестъра трептяха пъстри знаменца. Тържествени флагове с тънки дръжки бяха закрепени на красиви декорирани поставки. Имаше изобилие от цветя и зеленина. Един журналист, който трябваше да отрази пристигането на Техни величества, писа, че хората приветствуват възторжено гостите като верни поданици. Той отбеляза, и още нещо, което би могло да се тълкува като израз на божието благоволение. Точно когато прозвуча химнът, облаците се разпръснаха, юлското слънце блесна, народът отново нададе приветствени възгласи. Преди това имаше известни съмнения относно волята на всевишния. Сега всички се усмихваха един на друг с облекчение. „Кралско време“ — отбелязваха те.

След приветствената реч стана малко произшествие, което не убегна от вниманието на присъствуващите. Като отговори на словото, Негово величество поиска сабята си. Лорд Абърдийн прошепна нещо на мистър Мърфи, председателя на организационния комитет. Той, на свой ред, бе принуден да се обърне към Негово величество, който с присъщото си самообладание заговори за друго. Неколцина проницателни зрители се досетиха, че някой няма да бъде посветен в рицарство.

Още едно облаче хвърли сянка в сърцата на онези, които бяха отговорни за доброто настроение на краля по време на краткия му престой. Пряко засегнат бе сър Артър Викарс, първи хералдик на Ълстър и пазител на кралския орден със скъпоценни камъни „Св. Патрик“. Само няколко дни преди пристигането на краля те бяха изчезнали тайнствено от Дъблинския дворец. Стойността им се оценяваше на повече от петдесет хиляди лири. Лошото беше, че английският монарх трябваше да носи този орден при официални посещения. Сега кралят бе принуден да мине без него. Мистър Бирел, главният секретар, не криеше мнението си, че самият първи хералдик на Ълстър и пазител на кралския орден ги е откраднал. Общественото мнение се раздели на две: едните мислеха като мистър Бирел, а другите осъждаха несдържаните му слова. Междувременно кралската Хазна предприе твърде практичен ход и предложи хиляда лири възнаграждение за сведения, които биха довели до разкриването на кражбата. И така кралят, позагубил своето великолепие, се отправи без скъпоценните си камъни към вицекралския дворец.

 

 

Тази сутрин Тайъраш Бекона стана почти едновременно с крал Едуард. Първо излая кучето, а сетне нечия ръка леко разтърси рамото му. В сутерена беше много тъмно. Приведената над него фигура можеше да бъде самата Смърт или някой призрак, или привидение, дошло от нощен кошмар. Бекона спеше на слама. Тя беше точно толкова чиста, колкото, можеше да бъде във влагата и мръсотията на един сутерен, останал почти без прозорци. След като най-сетне разпозна фигурата на мисис Бартли, той отметна дрипите, с които се бе завил. Не бе нужно да се прикрива от благоприличие. Беше си облечен от глава до пети.

— Сложих канче вода да кипне — каза мисис Бартли. — Ще ви трябва за чай.

Бекона се покашля, за да прочисти гърлото си от събралите се през нощта храчки и се изплю на пода.

— Да ви благослови Господ и Божията майка за добрината — рече той.

— Винаги на вашите услуги — заяви мисис Бартли. Тя огледа мизерната дупка на Бекона. Онова, което видя, я разстрои. Самата тя със съпруга и петте си деца обитаваше просторната дневна на горния етаж, къщата имаше десет стаи, в които живееха десет семейства. Никой не смяташе жилището на Бекона за част от този дом. То беше на приземния етаж. Струваше му един шилинг и три пенса седмично — и то когато можеше да плати.

— Видяхте ли моите розетки? — попита Бекона, като протегна ръка и измъкна изпод възглавницата една дъска, за да я покаже на мисис Бартли. На нея бяха забодени саморъчно направени розетки — всяка с по четири лентички.

— Великолепни са, мистър Тайърни — каза тя.

— Червено, бяло и синьо — рече Бекона, — цветовете на верноподаничеството.

— Съпругът ми не обича Англия — отбеляза мисис Бартли.

— И за туй сме се погрижили — обясни Бекона и й показа една розетка. — Зеленото е за Ирландия.

— Не е на място някак си.

— Никога не е било на място, госпожо — отговори Бекона. — Нали затуй са всички тия проклети безредици през последните седемстотин години!

— Запарете си чая. Ще ви изстине водата. — Бекона извади изпод възглавницата си една тенекиена кутия, от която взе парче хляб, кутийка кондензирано мляко и бурканче конфитюр. Измъкна и един варен картоф, но пак го прибра. Останалите неща постави на сламата до себе си.

— Донесох ви малко хляб.

— Имам едно парче — рече Бекона.

— Кораво е като камък — отбеляза мисис Бартли, след като го пипна.

— Ще го надробя в чая да омекне — обясни Бекона. — Вашето парче ще си го запазя за после.

Мисис Бартли въздъхна и му подаде лъжицата. Той я сложи в чая.

— Как е вън? — попита Бекона словоохотливо, докато пиеше. Имаше предвид времето.

— Мрачно е. Не ми се вярва да се оправи скоро.

— Да се надяваме, че няма да завали — рече Бекона. — Хората по обичат да си купуват розетки и всякакви такива дреболии, когато не вали.

— Ще вземете ли със себе си кучето?

— Та да го прегазят, нали?

— Ако го оставите, по-после ще му дам нещичко за ядене.

— Имате златно сърце.

— Стига само да не ми отхапе ръката, като му го давам.

— Кой, Рижко ли? — Той повика кучето при себе си.

— Това е мисис Бартли — обясни му Бекона — и ако досега не си я познавал, от днес нататък да ти е ясно, дяволче такова. Тя може да идва и да си отива когато поиска. — Той погали кучето и огледа голия под.

— Мисли си, че сте хвърлили око на мебелите — добави Бекона. Мисис Бартли се разсмя.

— Мъжът ви има ли някаква работа?

— Цялата минала седмица, четири дни от тая и са му обещали няколко за идната седмица.

— Виж ти — рече одобрително Бекона, — райски си живее.

Мисис Бартли каза, че децата били сами и можели да я потърсят, затова щяла да вземе лъжицата и канчето, и като слезе, щяла да донесе нещо за Рижко. Надявала се, че с божията помощ на Бекона ще му потръгне в търговийката.

— Като се прибера, в джоба ми ще дрънкат пари — рече Бекона — и най-напред ще си купя една свирка.

— Не намерихте ли старата?

— Не, сякаш вдън земя пропадна и я няма до ден-днешен.

— Добро да не види оня, дето я е намерил.

— Господ да го порази — каза Бекона. Беше изгубил свирката си след едно състезание преди около година.

— Заради пиенето стана, да ми прости господ — призна си той.

— Май доста често ви се случва — каза мисис Бартли снизходително.

— От пиенето и от слънцето. Бях обърнал няколко чашки, полегнах на слънце и съм се унесъл. Като се събудих, свирката я нямаше.

— На децата им е най-мъчно — отбеляза мисис Бартли, — така обичаха да им свирите.

— И на Рижко също. Свирех за двама ни и никога не бяхме самотни.

— Най-хубава е оная музика, дето сам си я правиш. Музиката е голяма утеха за човека.

— За всяка живинка, госпожо — съгласи се Бекона. Мисис Бартли наистина много добре разбираше тези неща.

Когато тя си отиде, той стана и взе да си обува чорапите, като мислеше за изгубената свирка. Беше я получил от мисис Молой — жената, която го бе отгледала. Със свирене припечелваше дребни монети по футболни мачове и конни надбягвания. Мечтаеше да си купи нова, щом посъбере някоя пара. Погледна чорапите си и в миг забрави за свирката. И двата имаха дупки на пръстите и петите. Помисли малко и ги свали. После си обу ботушите. Бяха корави и неудобни, а го чакаше дълго ходене. Изу ги, пак нахлузи чорапите и върху тях ботушите. Стана и се протегна. Устата му се раззина в широка прозявка, показаха се редките му прогнили зъби, които изглеждаха много големи, тъй като венците ги бяха оголили чак до корените. Измъкна палтото си от купчината дрипи, препаса се с въженце и взе дъската с розетките. Сложи едно шише и хляба в торбичката, която окачи на пояса си. Захлопна вратата под носа на скимтящото куче, изкачи се по прогнилите стъпала, мина покрай детската количка, в преддверието и излезе на улицата.

На Чандлърс Корт децата заподвикваха подигравателно подире му, но той им беше свикнал и дори не ги чуваше. Беше си наумил вече откъде да мине. Ще прекоси железния мост, после — през Ринсенд ще излезе на Странд Роуд и ще стигне до Мерионските порти. Там сигурно ще има навалица, но пътьом ще прерови кофите за смет пред големите къщи край брега. В този квартал винаги се намира по нещичко. Може да върви по страничните улички и от време на време да излиза на главния път, където се движи народът. Дълго ходене го чака. Докато се върне от вицекралския дворец, Бекона ще измине десетина-петнайсет мили. Но ако успее да продаде всичките си значки, ще спечели десет шилинга. Непрекъснато мислеше за това. Отклони се само веднъж от набелязания път, за да погледне витрината, на музикалния магазин на Макнийл. Мръсното магазинче с прашна витрина и малка, отдавна не боядисвана врата, все още бе затворено. На витрината между по-скъпите инструменти имаше табела, рекламираща тенекиените свирки. Там пишеше:

ИТАЛИАНСКИ ФЛАЖОЛЕТИ С ПРЕВЪЗХОДЕН ТОН.

ЦЕНА: ЕДИН ШИЛИНГ.

Изглеждаха великолепни и при тази чудовищна цена Бекона не се съмняваше в това. Постоя, вторачил възхитен поглед в тях. После зърна отражението на собственото си лице и на розетките. Обърна се и си тръгна.

Утринният въздух имаше дъх на сяра — смесица от речната мъгла, пушека на корабите и бавно стелещите се жълтеникави изпарения на заводите за газ. Денят беше като лицето на Бекона — гладно, мръсно и ожесточено, тъй като зад всеки ъгъл го дебнеха смъртни вратове. Брадата му бе разчорлена. Походката — неуверена. Крачка след крачка влачеше своите петдесет години по улиците на родния си град. Този град все пак не го бе лишил от единствените му оръжия, с помощта на които можеше да оцелее. Още от люлката той научи да гледа на живота като на нещо незначително, промъкнало се поради грешка през ситото на вечността, искрица абсурд, която ще засияе за миг, преди отново да я погълне вечността. Наред с безброй други като него Бекона вдишваше заедно с въздуха на този град дълбоката и непоколебима вяра, че синът божи го обича, че заради него е страдал на земята, и надеждата, че самият той редом с Исуса и Божията майка ще обитава царството небесно. Градът не му предлагаше нищо друго. Освен кофите за смет.

 

 

В сладкарничката Мери откри, че Фиц е взел бележката й и на нейно място е оставил друга.

— Намина снощи — каза мисис Бърнс и й я подаде.

— По кое време?

— Трябва да е било около девет.

Мери се опита да си спомни какво е правила в девет часа предишната вечер. Сети се, че си бяха приказвали с мис Гилкрайст на чаша какао. В съзнанието й изникна чисто избърсаната маса, тъжната сумрачна светлина, проникваща отвън, спомените на мис Гилкрайст за фенианското братство.

— Караше велосипеда си — обясни мисис Бърнс, без да изчака Мери да я попита.

— Беше ли ходил да плува?

— Сигурно. Имаше вързоп дрехи, вързан на кормилото.

— Сигурно е бил при Сийпойнт. Благодаря ви, мисис Бърнс — каза Мери и излезе на улицата. Внезапно я досрамя от мисис Бърнс. В бележката пишеше:

Мила Мери,

Застъпвам на смяна в дванайсет довечера и свършвам утре е дванайсет. Надявам се, че след това ще си свободна. Нали си спомняш какво ми каза? Ще бъда на нашето място в два. Дори да се освободиш много по-късно, не се безпокой. Ще те чакам, колкото и да закъснееш.

Как ти се струва украсата?

Фиц

П. С. Предай моите почитания на крал Ед.

Тя сгъна бележката и видя, че часовникът на градската кула показва почти един и половина. Фиц ще я чака на крайбрежната улица до река Лифи, там, където безкрайният поток от автомобили минаваше по Бът Бридж и се изливаше на Бересфордския площад. Слънцето сияеше на безоблачното юлско небе и Мери се качи на втория етаж на трамвая. Там беше топло и светло. Имаше само неколцина пътници. Трамвайната лира звънтеше и дрънчеше пред нея, сипеше искри на кръстовищата, където жиците се кръстосваха, а голямата й пружина се свиваше и разтягаше като хармоника. Мери щеше да закъснее, но Фиц нямаше да се сърди. Повече от година бе минала от първата им среща. Беше пак при Сийпойнт. Мери се разхождаше надолу към брега и мина покрай един младеж, който седеше на скалите и й се усмихна. Не му обърна внимание. На брега тя свали обувките си и зацапа из плиткото, като гледаше да не намокри полата си, но заради младия мъж внимаваше да не я вдига много. Той не сваляше поглед от нея. Макар че брегът беше безлюден, това не я тревожеше. Младежът имаше хубава усмивка. Мери бе съвсем сигурна, че няма от какво да се бои и младежът й се възхищава напълно благоприлично. Приятно беше да ти се възхищават от почтително разстояние, да усещаш хладната вода около глезените си и да се взираш през нея в набраздения пясък. Около половин час погази така покрай брега и тъкмо тръгна по пясъка, за да си обуе някъде обувките, когато стъпи върху една мидена черупка. Тя се заби дълбоко в ходилото й и като усети болката и зърна бликналата червена кръв, Мери извика и се олюля. Сълзи замъглиха очите й и когато младежът се наведе над нея, тя усети присъствието му, но едва след известно време го видя ясно.

— Лошо сте се порязали — каза той, — нека да ви помогна.

Мери се смущаваше, че седи така пред напълно непознат мъж, протегнала боси нозе на влажния пясък. Беше глупаво и неловко. Надигна се и се опита да върви сама, но видя, че е невъзможно.

— Вижте какво, аз разбирам от тези работи — рече младежът.

Мери бързо го прецени с поглед. Имаше много приятно лице и тъмни коси, очите му излъчваха доброта и загриженост. Това беше лице на добър човек. Нямаше от какво да се бои.

— Много сте любезен — каза тя.

Той сложи ръката й на рамото си, а сам я прихвана през кръста. За миг това я стресна, ала сетне разбра, че не може иначе. Той я държеше здраво и дори леко я повдигаше. Мери усещаше допира на тялото му и това й беше приятно. До скалите той я пусна и огледа раната.

— Имате ли кърпичка? — попита.

Неговата беше цветна и решиха, че може би е опасно да се слага върху раната. Мери извади своята, която обаче беше много малка. Младежът се поотдалечи и се върна с плажната си хавлия, която раздра на ивици.

— Това ще свърши работа — каза той.

Мери, която не понасяше да се унищожава каквото и да било, рече укорително:

— Хубавата ви кърпа, колко жалко.

— Няма значение — каза той небрежно и продължи да я превързва. Справи се чудесно. Мери можеше вече да си обуе обувката.

— Много хубаво го направихте — каза тя.

Той се усмихна.

— В леярната аз се грижа за аптечката ни и поназнайвам туй-онуй — обясни той.

— Че вие сте цял доктор.

— Добре е малко да ви почине кракът — посъветва я той.

Поседна безмълвно.

— Работя на смени в леярната на Морган — каза той.

— Отдавна ли сте там?

— От три години съм на постоянно място. А преди това, нали разбирате, бях временен работник.

— Временен ли?

— Всяка сутрин в осем часа заставаш на вратата, идва сменният майстор и казва: „Днес ще взема тебе, тебе, тебе и тебе.“

И той показа как майсторът посочва щастливците.

— Ами ако не те избере?

— Тогава тръгваш по доковете и гледаш да си намериш някаква работа като хамалин. Ако не успееш, прибираш се вкъщи и се надяваш следващия път да ти провърви.

— Но сега вече не стоите на вратата, нали?

— Не. Имам си постоянна работа в цех номер три — огняр съм.

Той дръпна нагоре левия ри ръкав. На ръката му имаше дълъг червен белег.

— Това ми е за спомен от пещта: Оня ден се изгорих. Ако не си отваряш очите на четири, може да те засипе с нажежени въглени.

— През ръкава ли ви изгори? — Мери просто не можеше да повярва.

Той се поколеба. После каза колкото може по-внимателно:

— Не сме много облечени, когато работим около леярната пещ.

Мери разбра, че там са почти голи.

— Е, радвам се, че днес не сте на работа — каза тя, за да замаже положението.

— Аз също — рече той.

Беше съвсем ясно какво се криеше зад думите му.

Стана й приятно, но се постара да не се издаде.

— Май че е време да се опитам да се прибера вкъщи — надигна се тя.

Той стана с нея. Кракът продължаваше да я боли, като стъпва.

— Дайте да ви помогна — предложи той.

Тя се съгласи, но този път му разреши само да я хване под ръка. Стигнаха до велосипеда му и след известни увещания Мери склони да седне на багажника. Когато навлязоха в Кингстаун, тя го помоли да я остави пред магазинчето на мисис Бърнс, където се и разделиха, след като мисис Бърнс обеща да я заведе до дома й. Той се казваше Боб Фицпатрик и много му се искаше да я види пак. Но тя се колебаеше. За нейна радост, на другия ден той й остави бележка при мисис Бърнс. На по-следващия — отново. Сладкарничката стана нещо като тяхна поща. Продължиха да си разменят бележки, виждаха се все по-често и любовта им ставаше все по-силна.

Трамваят спря недалеч от центъра на града и Мери трябваше да слезе. Кралското шествие току-що беше минало или минаваше, или щеше да мине всеки момент на път за двореца на вицекраля. Кондукторът не можеше да каже точно. Мери с мъка си проправяше път през тълпата, която ставаше все по-гъста. Накрая се оказа притисната от всички страни и не можеше да помръдне. Помисли си за Фиц, който я чакаше на Бът Бридж, и отчаяно се огледа за някакъв начин да се измъкне. Но нямаше откъде да се мине. Стисна здраво чантата си, като се сети, че вестниците предупреждаваха за джебчии. Стотици се бяха стекли в града за посрещането на краля. Край нея имаше господа с цилиндри, по-млади мъже с кепета и голфове и тук-там по някой полицай, който държеше под око тълпата. Брадат дрипльо гръмогласно и напевно предлагаше подредени на една дъска разноцветни розетки.

— Хайде на чудесните розетки, само едно пени парчето. Червеното е за краля, бялото — за дружбата, синьото за Британия, а зеленото за славния остров Ерин! Купете си почетни знаци!

Беше Тайърни Бекона. Той се приближи към Мери. Свикнал бе да се промъква и в най-голямата навалица.

— Купете си едно, мис — предложи й той.

Тя поклати глава. Мислите й бяха заети само с Фиц.

— За късмет, красавице — настоя Бекона и протегна към нея една розетка.

В изпитото му от глад лице имаше нещо, което я трогна. Тя му подаде едно пени. Той забоде розетката на дрехата й.

— Бог да ви благослови и възнагради — каза Бекона и се отдалечи.

Мери също опита да мине напред, ала напразно.

Приближаваше оркестър, който все още не се виждаше, но се чуваше. Чаткаха конски копита, знамена в стройна редица трепкаха далече напред над главите на множеството. Понесоха се приветствени възгласи, постепенно заляха улицата, достигнаха до Мери и околните ги подеха. Стана непоносимо горещо; слънчевият зной сгорещяваше още повече притиснатите едно в друго тела. Заразена от общото вълнение, Мери се надигна на пръсти. Не можеше да разбере защо мис Гилкрайст изпитва неприязън към краля. Наистина някога хвърляха ирландските патриоти в затвора и ги изпращаха на каторга, но как може да очакваш от един крал (или една кралица) да стои със скръстени ръце, когато чува открити заплахи, че ще му вземат властта? Тези патриоти произнасяха много хубави речи. Те се държаха предизвикателно със съдиите и твърдяха, че предпочитат английски вериги или дори бесилото пред управлението на английски крал в Ирландия. Но сега, след всичко, какво значение имаше дали крал Едуард, или някой друг управлява Ирландия? Биха ли се върнали в Каирдермот, за да се борят за насъщния хляб като баща й и неговите другари? Кралете бяха построили големи градове: затова там живееха аристократи и знатни господа, фабриканти, магазинери, дребни търговци, а накрая и бедни хора като Фиц и самата нея. Кой щеше да им дава работа, ако ги нямаше кралете, благородниците и другите като тях? Никой нищо не казваше за това.

Сега оркестърът беше точно пред нея и от време на време между раменете и главите на хората Мери успяваше да зърне как инструментите проблясват на слънцето. Виковете на множеството се усилиха и Мори разбра, че кралят и кралицата минават в момента. Мъжете снеха шапки, тълпата се сгъсти още повече. Мери погледна назад и видя студентите, струпали се пред колежа „Тринити“. Бяха облечени с раирани сака и подхвърляха плоските си сламени шапки. Някои от тях пускаха шеги както е обичайно за млади господа в такива случаи. Един дори беше намерил отнякъде полицейска каска. Звуците на оркестъра постепенно заглъхваха и Мери почувствува, че тълпата се разрежда, но ритмичното потракване на колела по паважа продължаваше. Приветствените викове стихнаха и хората се разприказваха. Мери пак се огледа за пролука. Притеснена и загрижена, тя прехапа устни и погълната от мисълта как да се измъкне, дори не забеляза суматохата. Усети, че тълпата се раздвижи; дрезгави викове я накараха да погледне надясно. Видя Бекона, който отново си пробиваше път към нея. Лицето му беше страшно променено. Правеше странни гримаси и размахваше възбудено ръце.

— Дръжте проклетия крадец! — крещеше. — Дръжте го, задигна ми париците!

Старецът спря недалеч от Мери и се обърна към тълпата.

— Що не го хванахте? Кво става с тоя свят, оставихте гадния крадец да се измъкне!

Хората около, него се подсмихваха. Това вбеси Бекона.

— Ами да — викаше старецът, — смейте се. Само за това ви бива. Смейте се, проклети роялисти. Ей богу, само да ми падне в ръцете тоя бандит, ще го удуша.

Побеснял, Бекона се втурна през тълпата. Сипейки проклятия, той си проправяше път. Блъсканицата и ругатните му привличаха все повече зяпачи, докато най-сетне кръгът се разтвори и се появи един полицай. Във възбудата си Бекона го сграбчи за ръкава на мундира. Полицаят освободи ръката си и го пипна за яката.

— Каква е тая врява тука? — запита той. Старецът се замята, опитваше да се освободи.

— Ограби ме един гаден крадец, дявол го взел — рече той, — докато такива като тебе зяпаха шугавия крал!

— Я тръгвай с мен — каза полицаят и го задърпа след себе си.

— Защо бе? — викна Бекона. — Щото някакъв си кучи син ме обра, така ли?

— Дръж си езика — нареди полицаят.

Бекона се изви в ръцете му и втренчи озлобен поглед в него.

— Само за това ви бива вас да тормозите злочестите бедняци.

Той се вкопчи в мундира му и едно хлабаво зашито копче се откъсна. Полицаят побесня.

— Затваряй си устата! — ревна той.

— Ти си затваряй устата! — изкрещя Бекона. Пяна излезе на устните му.

Полицаят го удари през лицето и изви ръката му. Бекона изскимтя от болка. Полицаят го заблъска напред през навалицата. Хората боязливо отстъпваха встрани. Мери ги последва. Полицаят й проправяше път: сега можеше да се добере до Фиц. От време на време успяваше да зърне стареца. С тази разкървавена уста лицето му изглеждаше още по-бледо. Очите му бяха притворени, зъбите — здраво стиснати. И все пак в извивката на челюстта му имаше нещо упорито и предизвикателно — душата можеше да изтърпи страданието, защото животът я бе научил, че в крайна сметка всичко си има край. Като се измъкна от тълпата, Мери постоя малко, загледана след полицая; искаше й се да направи нещо за Бекона, да му помогне по някакъв начин. Но не и идваше наум какво да стори. Накрая се отказа и тръгна към Бът Бридж.

Отведоха Бекона в участъка на Колидж Стрийт. Дежурният сержант го изгледа иззад купчина книжа.

— Е, какво има? — попита той полицая.

— Псува и нарушава обществения ред.

Полицаят избърса потта от лицето си. Денят беше прекалено горещ и за най-малкото усилие.

— Сигурно е пиян?

— Пиян, как не! — каза Бекона. — Един гаден джебчия ми задигна девет шилинга и четири пенса.

Сержантът погледна полицая.

— Може и тъй да е — отвърна полицаят, — но какво ще кажеш за това?

Той посочи мястото на откъснатото копче.

— Ясно — рече сержантът, — още един Джордж Хакенсшмит.

Полицаят се засмя, като чу името на известния борец.

— Точно така, господин сержант.

Сержантът беше доволен от шегата си.

— Друго има ли? — попита той.

— Бунтарски приказки.

— По-точно?

— Каза „проклети роялисти“.

— Аха, става все по-лошо — каза сержантът.

Обърна се ядосано към Бекона:

— Значи ти си републиканец отгоре на всичко.

Бекона не отговори.

— Име? — ревна сержантът.

— Тайърни.

— Собствено име?

— Бекона.

Сержантът остави писалката.

— С такива имена не кръщават — рече той.

Полицаят се намеси:

— Кажи на сержанта как си кръстен — нареди той.

— Не съм кръщаван.

— Я си помисли добре, дявол да те вземе — кресна сержантът. Беше почервенял от гняв. Обърна се към полицая и добави: — Затвори го за известно време. Може да му се поосвежи паметта.

Вкараха Бекона в килия. Имаше нар и той седна с облекчение. Чорапите бяха залепнали здраво на уморените му крака. Всичко го болеше. Няколко пъти дойдоха да го питат как се казва. Сега не смееше да им каже измислено име, за да не го обвинят, че отпърво се е инатил. Затова продължаваше да повтаря: Бекона. Те решиха на свой ред да бъдат упорити като него.

 

 

Мери видя Фиц отдалече. Беше се облегнал на парапета край реката.

— Значи все пак дойде — погледна я той.

Тя се усмихна, вдигнала глава към него, и леко докосна ръката му.

— Едва успях. Трамваят спря насред пътя и попаднах в тълпата.

Чудно защо Фиц се взираше в палтото й. Погледна надолу към розетката.

— О, това ли? — каза тя. — Купих я от един старец. Толкова гладен вид имаше горкият.

Помисли си колко ли дълго я е чакал.

— Видя ли шествието? — попита Мери.

— Останах тук, за да не се разминем. Но чух оркестъра.

— Невъзможно беше да се види нещо. Такава навалица имаше.

— Къде искаш да отидем?

— Все едно. Някъде на по-спокойно.

— Хайде на затворническия кораб, а? Съвсем близо е, до митницата.

— А, не.

— Май си променила намеренията си.

— Един полицай удари през устата стареца, който ми продаде розетката, и така му изви ръката, че едва не я счупи. Днес не искам да виждам нищо, което да ми напомня за това.

— Бедната Мери — рече Фиц и нежно я хвана за ръката. Решиха да не ходят във Феникс Парк, защото градинското увеселение във вицекралския дворец сигурно щеше да привлече много зяпачи. Фиц предложи да се разходят по брега зад „Гълъбарника“^[5]. Взеха трамвая до Айриштаун и като наближиха морето, събуха обувките си и тръгнаха ръка за ръка по оголената от отлива пясъчна ивица. До дюните имаше повече от миля. Те газеха в плитчините, където водата бе затоплена от жаркото слънце, и прескачаха вълничките, изровили дълбоки улейчета в пясъка. Къщите по крайбрежната улица изглеждаха все по-малки зад тях. Далеч напред се виждаше тънката бяла ивица на пяната, а отвъд нея — спокойната морска шир. Небето бе ясносиньо и бездънно.

— Внимавай да не стъпиш на някоя мидена черупка — рече през рамо Фиц.

Тя се усмихна, за да му покаже, че си спомня първата им среща.

Той я хвана за ръката. Щом пръстите им се докоснаха, двамата спряха. Той се притисна до нея. Слънцето грееше в гърба му и лицето му беше в сянка, но нейното сияеше в очакване, устните й полуотворени, миглите сведени. Сами на окъпания от слънцето бряг, те се целунаха. Внезапно Мери се уплаши, от силата на любовта си.

— Какво ще стане с мен, ако продължавам да те обичам така?

Той я притисна по-силно, повтаряйки името й. След малко тя се освободи внимателно от прегръдката му и продължиха напред, хванати за ръце, докато пясъкът под нозете им стана сух, после съвсем ситен, с проблясващи сребристи люспици, които полепваха по краката им. Изкачиха се по обраслите с остра и рядка трева дюни и седнаха. Тесният вълнолом отзад се вдаваше на една миля в морето, разделяше реката зад гърбовете им от брега пред тях; така водата бе достатъчно дълбока за корабите в Дъблинското пристанище. Долу пясъчната ивица, по която току-що бяха минали, бе пуста и заляна от слънцето. Наоколо нямаше жива душа.

— Дълго ли ме чака? — попита Мери.

— Немного, само се страхувах, че мис Гилкрайст може да е решила днес да си вземе почивка и ти да си останала вкъщи.

— Тя не иска да гледа краля. Поклонничка е на фенианците.

— Фенианците отдавна са се затрили от лицето на земята.

— Но не и за нея. Окачила е в стаята си снимката на едни от тях. Някои са ходили в къщата им, когато била малка и живеела в Типерари. Разказвала ми е как веднъж видяла огньове на хълма — това бил сигнал за въстание срещу англичаните.

— Де да ги бях видял и аз! — призна си Фиц.

— Няма смисъл — каза Мери.

Беше направила сандвичи с останалото от закуската месо. Фиц носеше шише мляко и портокали. Започнаха да ядат. Разходката край морето и соленият въздух бяха изострили апетита им.

— Вкусно — одобрително каза Фиц и отхапа от сандвича.

— Жалко, че утре няма да се срещнем — обади се Мери. — Довечера за гостите ще има пиле, ще дойдат отец О’Конър и мистър Иърлинг.

Както си вземаше втори сандвич, Фиц внезапно се сети за нещо.

— Ако някога решат да си наемат иконом, да ми кажеш…

Той отчупи парченце хляб и небрежно го подхвърли на една чайка, която дремеше, сгушила главица под крилото си. Тя веднага се събуди. Бавно закрачи към хляба и го закълва.

— Много е хубаво тук — каза Мери.

— А в Каирдермот?

— Там беше друго. Имаше само планини и поля. Е, и една река, разбира се, но само момчетата плуваха.

Хапнаха и тръгнаха нагоре по твърдия пясък отвъд ивицата на прилива. На едно място бе останало малко езерце, тук те коленичиха и се взряха във водата между камъчетата и водораслите. Един умрял рак, заплетен във валмо водорасли, се полюшваше леко близо до повърхността. Беше зеленикаво раче с обърнато нагоре коремче, на което се виждаше V-образната вдлъбнатинка. Фиц го посочи и каза:

— Ето там си държи паричките.

Мери видя отражението на лицето му във водата, близо до своето, сякаш бяха два образа, изрисувани върху медальон — на фона на синьо небе с едва забележими бели облачета. Фиц й говореше за нещо, в което бе вярвал като дете. Често се бе питала как е минало детството му, как е раснал сред шума и суматохата на големия град, как е работил след дрънчащи, колички, люлеещи се кранове и такива огромни пещи, че когато й разказваше за тях, тя си представяше пламъците на ада. Чудеше се как е успял след всичко туй да запази в душата си нежност и доброта. Може би това се дължеше на морето и брега — така красив през лятото; където дори най-бедните деца можеха да бродят спокойно, да търсят рачета в малките солени езерца с надеждата някой ден да намерят едно раче, което носи парички в кесийката на коремчето си. Тя опря глава на рамото му и хвана ръката му.

— Вярвал си в какви ли не смешни неща, като си бил малък. Сигурно си бил щастлив.

— Сега съм по-щастлив — каза Фиц и отмахна косите от лицето й.

Отново тръгнаха. В далечината край Мартеловата кула в Сандимаунт малки фигурки на коне се движеха напред-назад. Младите дами от школите по езда на Тритонвил Роуд яздеха по пясъка. Мери и Фиц тръгнаха отново по острата трева на дюните. След малко Фиц я притегли към себе си и двамата легнаха един до друг.

Сякаш мина цяла вечност, преди да я попита:

— Обичаш ли ме?

При тези думи той се отдръпна малко назад и тя видя лицето му. Нежният му поглед я разчувствува. Тя кимна.

— Кажи го.

Мери помълча, а после каза:

— Обичам те.

— Ще станеш ли моя жена?

— Да.

Извади нещо от джоба си и й го подаде. Беше пръстен.

— Знам, че още не можеш да го носиш в онази къща, но искам да го имаш у себе си.

Тя го сложи на пръста си.

— Не е много скъп — рече смутено той. Чувствата отново я накараха да се просълзи.

— Много е хубав — промълви Мери.

Искаше й се да му даде нещо в замяна, за спомен от този щастлив ден. Но нямаше нищо у себе си.

Останаха така, докато водата се приближи на стотина метра. Поръбен с бяла ивица морска пяна, приливът пълзеше бавно по гладкия пясък. Тук-там малки вълнички — като разузнавачи на настъпваща армия — се промъкваха напред, сякаш да проправят път. Време беше да тръгват. От дюните се изкачиха на вълнолома, доста широк, но неравен, тъй като морето беше подронило основите му и големите гранитни блокове се бяха разместили. Пролуките между тях бяха запълнени с пясък и мидени черупки, натрошени от зимния вятър и бурното море.

Спряха за малко да погледат един натоварен с въглища шлеп, който плаваше към залива. Носеше се леко, устремен към целта си. Вълните зад него, се плъзгаха към тях и накрая се разбиваха безсмислено в каменната стена на вълнолома. Чайките се стрелкаха с писък към водата и пак се издигаха, следвайки шлепа.

— Кога ще можем да се оженим, как мислиш? — попита Фиц.

Мери не знаеше. Трябваше да спестят малко пари. Каза му, че е съгласна да дели дома си с други хора, надявала се, че мистър и мисис Брадшоу ще им помогнат да си намерят някоя къщичка.

— Имам малко спестени пари — рече тя.

Фиц нямаше нищо настрана. Но беше на постоянна работа и в сравнение с повечето работници, не получаваше малко. Поговориха си още и като видя, че става късно, Мери каза разтревожено:

— Фиц, трябва да побързаме.

Тръгнаха отново. След час бяха пак в града и Фиц изпрати Мери до трамвайната спирка. Тя бе замислена; спомняше си отминалия ден.

— За какво мислиш?

— Тъжно ми е.

— Защо?

— Такъв прекрасен ден… отиде си.

— Ще имаме още много такива дни — рече Фиц.

— Ще си мислиш ли за днес… довечера, докато си на работа?

— Непрекъснато.

— Трамваят идва — каза Мери. През цялото време й се искаше да му подари нещо и сега се сети. Свали розетката, купена от Бекона, и я мушна в ръката на Фиц. Той погледна озадачен.

— За спомен — рече Мери.

Страхуваше се, че Фиц ще й се изсмее, ще си помисли, че се е побъркала. Боеше се и да не го ядоса; той не одобряваше кралската власт.

Фиц я пое сериозно и каза:

— Ще я запазя.

Сърцето на Мери заби учестено. Почувствува се безкрайно щастлива.

Фиц й помогна да се качи на трамвая, махна и изчезна от погледа й. Мери пак се настани на втория етаж, заслуша се в напевното бръмчене на плъзгащата се трамвайна лира, а вятърът брулеше страните и развяваше косата й, докато трамваят упорито пълзеше напред към Кингстаун.

 

 

В осем и четвърт сержантът, пристигнал за нощно дежурство, остави фуражката си на бюрото и се огледа наоколо, без да поздрави младия полицай, станал на крака при влизането му. Сержантът беше як мъж с червендалесто лице. Беше се запъхтял и избърса челото си с кърпа. Полицаят се обади:

— Добър вечер, господин сержант.

Другият погледна закачалката, после камината, където се търкаляха фасове и празни цигарени кутии.

— Дънлийви тръгна ли си?

— Сержант Дънлийви си тръгна точно в осем.

— Ясно.

Той разкопча горното копче на мундира си и като обърна гръб на полицая, впери поглед в прозореца, на който имаше решетка.

— Бяхте ли в болницата? — запита полицаят.

Сержантът въздъхна тежко.

— Да. И Дънлийви знаеше това.

— Тази вечер имал спешна работа.

— Можеше да ме изчака няколко минути. Колко пъти съм го чакал.

Полицаят не искаше да се меси в спора между двамата си началници.

— Как е синът ви? — попита той.

Сержантът се извърна от прозореца и го погледна.

— Както очаквахме. Менингит.

— Горкото момченце — каза полицаят, като видя как червендалестото лице се сгърчи от мъка.

— Ще ме повикат, ако има някаква промяна.

— Дай боже да е за добро.

— Не — рече сержантът. — Ще умре. От тази болест всички умират.

— Най-малкият ли ви е?

— Имам и по-малък.

— Тежко изпитание за вас, господин сержант — каза полицаят.

— Така е, но още по-страшно е за майката — отговори сержантът.

— И за двама ви не е леко.

Сержантът отиде до бюрото си. Написа „Сержант Дж. Малдун“ в книгата за дежурства и с усилие на волята започна да преглежда книжата пред себе си. Полицаят работеше мълчаливо. Не знаеше какво да каже.

— Нещо ново днес? — попита сержантът. Протоколите го затрудняваха. Полицаят му съобщи подробностите и додаде:

— Имаме си гостенин в трета килия.

— За какво е задържан?

Разказа му за Бекона.

— Откога е там?

— Доведоха го малко след пладне.

— Ще ида да го видя.

Трябваше да прави нещо. Сержантът взе тежкия ключ и тръгна по коридора. В килията беше тъмно. Бекона се беше изтегнал на нара и спеше. Сержантът се надвеси над него. Мъчителното дишане на Бекона му напомни за детето в болницата, борещо се за живота, който с всяка минута му се изплъзваше. След час-два щяха да му съобщят, че краят наближава. Щеше да стои и да чака безпомощно. За смъртта няма белезници. Не можеш да я сложиш зад решетки или да я пуснеш на свобода с предупреждение. Смъртта е най-страшният злодей.

Сержантът разтърси Бекона за рамото.

— Събуди се! — заповяда той.

Старецът се размърда и седна. Запремигва при вида на непознатия.

— Господи, сега пък друг.

— Защо не си искал да си кажеш името?

— Казах единственото име, което някога съм имал — отговори Бекона. — Да ви лъжа ли искате?

— Я го повтори.

— Тайърни Бекона.

— Кой те е кръстил Бекона?

— Първата жена, която си спомням.

— Майка ти ли?

— Нея въобще не я помня.

— Коя тогава?

— Една женица, Молой се казваше, живееше в сутерена на Чандлърс Корт, номер три. Прибрала ме е, като съм бил на четири години.

— Откъде те е взела?

— Един господ знае. Може и сам той да ме е подхвърлил в някоя кофа за смет.

— Къде живееш сега?

— На Чандлърс Корт. Като умря мисис Молой, нямаше как — трябваше да напусна къщата. Изнесоха я с краката напред. Тогава бях на петнайсетина години. И с мене ще стане същото, като ми дойде времето. — Бекона размисли върху думите си. — Абе то всички това ни чака — добави той, — и вас, и сержантът до вас, и крал Едуард, и Тайърни Бекона. Всички сме пътници.

— Я стига си дрънкал — сряза го сержантът.

— От малък съм си такъв бъбривец — призна си Бекона.

— Дадоха ли ти да ядеш?

— Нито троха.

Сержантът излезе навън и заключи вратата. След малко се върна с голяма чаша чай и дебела филия хляб.

— Вземи — каза той.

Бекона веднага започна да яде. Сержантът също седна на нара и потъна в топлия мрак на килията — затворник в душата си, — а мислите гъмжаха в главата му. Всъщност почти не можеше да мисли, само името на детето му бе повтаряно неспирно от някакъв глас, който той не успяваше да заглуши. Исус, Мария и Йосиф също се въртяха в съзнанието му и той им се молеше горещо, защото подобно на Бекона, от малък бе научен да се обръща към тях в беда. Не че очакваше чудеса. Детето му бе обречено на смърт. Но той се нуждаеше от успокоение, искаше да се надява, че има Всевисш Съд, някакъв отвъден свят без мъки, болести й смърт, където ще отиде детето. Не можеше да си представи, че то ще престане да съществува.

— Ще те пусна да си вървиш — каза той, когато Бекона свърши с яденето.

— Слава богу — рече Бекона. — Иначе старото ми куче ще се побърка.

— Имаш ли пари?

— Ограбиха ме до последното пени. Че нали затуй точно ме тикнаха тук?

Сержантът извади от джоба си един шилинг и го подаде на Бекона.

— На́, вземи.

Бекона погледна подозрително. Милостиня от полицай беше нещо невероятно в неговия свят.

— Хайде, вземай — повиши тон сержантът. Бекона пъхна монетата в джоба си.

— А сега си върви.

Бекона взе торбата и дъсчицата с останалите розетки. Трудно му беше да говори. Чорапите му се бяха втвърдили от потта. Краката му бяха изтръпнали. Измъкна няколко розетки и ги предложи на сержанта.

— Вие сте верен слуга на краля и сигурно ще ви харесат.

— Не ми трябват. По-добре се помоли за мен — отговори сержантът.

— Ще кажа за вас всичките молитви, дето ги знам — обеща Бекона.

Отидоха заедно до входната врата. Навън бе все още светло, но небето вече се забулваше в очакване на нощта. Някъде далеч отвъд хоризонта нощта се готвеше да го завладее. Бекона мушна розетките в ръката на сержанта.

— Занесете ги на някое от децата — настоя великодушно.

И закуцука надолу по улицата. Сержантът стисна здраво розетките в шепата си и впери невиждащ поглед в далечината. После се върна в стаята и пусна розетките в камината сред празните кутии и цигарените фасове, в пепелта.

 

 

— Върнаха се с автомобил — осведоми гостите мистър Белтън Иърлинг.

— Имах щастието да ги видя. Отдалеч, разбира се — добави отец О’Конър.

— На кралската яхта ли ще обядват? — запита мисис Брадшоу.

— Да. Заедно с Негово превъзходителство вицекраля и лейди Абърдийн. — В тона на мистър Иърлинг се прокрадваше леко пренебрежение.

— Какъв напрегнат ден за кралицата и младата принцеса.

— Надявам се, че няма да има повече салюти — каза кисело мистър Брадшоу. — Не мога да ги понасям.

Мисис Брадшоу се усмихна на гостите. Яденето беше превъзходно. Младият отец О’Конър, който бе умерен в пиенето, за този път прие чашка портвайн след вечеря по случай събитието и когато дойде време за концерта, мистър Иърлинг поиска най-напред да чуе „Ромола на пролетта“ от Синдинг — домакинята малко се боеше да изсвири тази песен, но въпреки това се справи изненадващо добре. Похвалите за доброто изпълнение я накараха да поруменее от удоволствие; още повече че самата тя при цялата си скромност ги смяташе за заслужени. В отговор мистър Иърлинг изсвири на виолончелото си „Крилете на песента“ от Менделсон, а тя му акомпанираше изкусно. Бе толкова хубаво, че когато свърши, дори Брадшоу не остана безразличен и каза:

— Дявол да го вземе, Белтън, тази вечер свирихте много вярно и с чувство. Надминахте себе си.

Междувременно Иърлинг си пийваше уиски.

Вечерта бе топла, но мисис Брадшоу бе запалила камината не само от любезност: самата тя се чувствуваше неспокойна в стая без огън. Обичаше да гледа трепкащите сенки на пламъците в стаята, проблясването им по стените, по чашите и ярките отражения по великолепно лакираната повърхност на виолончелото. През френския прозорец тя съзерцаваше последните отблясъци на гаснещия ден, от които тревата придобиваше тъмночервеникав оттенък, а цветята се открояваха на фона й. Златният дъжд бе обсипан с наситеножълти цветове, а и земята наоколо бе осеяна с тях. Мисис Брадшоу отбеляза, че кралската двойка е случила с хубав ден и това подтикна Иърлинг да опише точно връщането на Техни величества.

— Дано не отидат в Белфаст — добави той, като допи уискито си.

— Защо, Белтън? — учуди се Брадшоу.

— Оня Ларкин е разбунтувал целия град.

— Да, разбира се — съгласи се Брадшоу. Беше задал въпроса си без много-много да се замисля.

— По всички централни улици са струпани войници — добави отец О’Конър.

— Работата е сериозна. Онзи ден стреляха срещу стачници.

— Имаше убити — припомни свещеникът. — Много жалко наистина.

— Надявам се, че Ларкин няма да дойде в Дъблин — рече Брадшоу.

— Едва ли ще се осмели — увери го Иърлинг. — Ако полицията не се справи с него, собствените му хора ще му видят сметката. Секстън заплаши, че ще го изключи.

— Кой е Секстън? — попита отец О’Конър.

— Генералният секретар на профсъюза, чийто представител е Ларкин. Очевидно Ларкин е обявил стачката без разрешението на профсъюзното ръководство. От речите му се вижда, че действува на своя глава.

— Ще бъде жалко, ако го изключат — каза свещеникът.

Всички го изгледаха с любопитство. Отец О’Конър пламна.

Той бе съвсем млад.

— Моля, не ме разбирайте погрешно… аз съм напълно против възмутителните методи на мистър Ларкин. За мен той не е по-добър от социалистите. Но доколкото знам, в Белфаст условията на живот са много, много тежки.

За всеобщо удивление Иърлинг добави:

— И в Дъблин е същото.

— Глупости — грубо го прекъсна Брадшоу.

— Ралф! — каза мисис Брадшоу укорително.

— Съжалявам. Но вие определено ме изненадвате, Белтън.

— Фактите са такива — не отстъпваше Иърлинг.

— Хайде да посвирим малко — предложи мисис Брадшоу. Тя се усмихна на отец О’Конър. — Още нищо не сте ни изсвирили, отче.

— Точно така — присъединиха се и останалите.

Отец О’Конър отвори папката с нотите си избра една песен и подаде нотния лист на мисис Брадшоу. Тя се отправи към пианото.

— Какво е това, отче?

— „Аве Мария“ — отговори мисис Брадшоу.

— На Шуберт или на Гуно?

— Всъщност — обясни свещеникът с извинителен тон — на Локатели.

Зад гърба му Иърлинг повдигна въпросително рунтавите си вежди и погледна към Брадшоу. Той, на свой ред, сви рамене, за да покаже, че няма представа какво е това, а Иърлинг кимна съучастнически. И двамата не бяха възхитени. Според тях този избор говореше за съмнителен вкус. На един светски прием не бяха уместни църковни песнопения. А освен това Иърлинг бе протестант.

Отец О’Конър пееше приятно, макар и малко сладникаво. Гласът му леко вибрираше и той не успяваше да го овладее. И все пак свещеникът разбираше нещо от музика; можеше дори да чете нотите от пръв поглед.

— Браво — похвали го Брадшоу, когато той свърши.

— Не съм от вашето вероизповедание, отче, но мисля, че „Аве Мария“ е много хубава молитва — додаде Иърлинг.

Всички намериха думите му за израз на неговото изключително благородство и търпимост. Брадшоу отново му напълни чашата с уиски. Отец О’Конър се отказа от портвайна, а Брадшоу охотно си пийна.

— Явно някой ви е учил да пеете, отче — каза той.

— В семинарията ни разрешаваха да изучаваме музика.

— Познава се по гласа ви. Веднага щом ви чуе човек.

— Да, изучавахме музика — продължи отец О’Конър, — но нямахме инструменти. — Той се засмя. Свещеникът наистина беше много скромен човек.

— Сега вече знам какво ви задържа в Кингстаун — каза мисис Брадшоу и му се усмихна мило. — Приятно ви е да ръководите църковния ни хор.

— Всъщност вие, свещениците, имате ли право на избор? — попита мистър Иърлинг. — Искам да кажа, можете ли сами да си избирате енорията?

— О, не — обясни Брадшоу, — свещеникът трябва да отиде там, където го изпратят. Така гласи правилото за послушание.

— Но можем да помолим да ни преместят — добави отец О’Конър.

Приятелският интерес на всички се насочи към него и той неволно сподели:

— Всъщност не е чудно съвсем скоро да напусна Кингстаун.

— Не може да бъде! — възкликна мисис Брадшоу.

— Поисках да ме прехвърлят в някоя бедна енория. Бих желал да работя сред бедняци.

Едва сега усети, че на всички им стана неловко. Самият той също се смути. Впусна се да обяснява.

— Видите ли, майка ми почиташе св. Викенти Павел и ме учеше на същото.

— Затова ли са ви кръстили…?

Иърлинг, който не беше сигурен дали е прилично да се споменава собственото име на един свещеник, не довърши фразата си.

— Да. Кръстен съм Винсент — потвърди той.

— Много ще съжаляваме, ако ни напуснете — каза мисис Брадшоу.

— Може и да не се наложи — рече отец О’Конър, — ако се окаже, че не съм подходящ за новата работа.

Очевидно не беше склонен да говори повече по този въпрос. Той погледна Брадшоу.

— Няма ли сега нашият домакин да ни зарадва с нещо? — предложи той неопределено.

Мистър Брадшоу се надигна и хвърли въпросителен поглед към съпругата си.

— Защо не изпълниш песента на полицая от „Пиратите“? — обади се тя.

Мистър Иърлинг се засмя и рече:

— Да, това е твърде модерно сега. Струва ми се, че мистър Ларкин скоро ще накара и полицията в Белфаст да стачкува.

Всички харесаха шегата с изключение на мисис Брадшоу, която не я разбра. Мистър Иърлинг й обясни как Ларкин говорил пред полицаите, които поддържали ред сред стачниците, казал им, че не получават достатъчно за тежкия си труд. Така възбудил духовете, че полицаите също заплашили да обявят стачка.

— Затова главният секретар се обърна за помощ към военните — додаде мистър Брадшоу.

Мисис Брадшоу отбеляза, че Ларкин сигурно е забележителен водач. Всичко това й звучало невероятно.

— Като в операта на Гилбърт! — избоботи мистър Иърлинг, внезапно въодушевен от хрумването си. Последва смях и докато мистър Брадшоу изпълняваше „Съдбата на полицая“, настана всеобщо веселие.

— Хайде сега нещо по-сериозно — каза мисис Брадшоу накрая.

— Добре — добави отец О’Конър. — Може нещо от „Дворцовата стража“.

— Ами да — съгласи се Иърлинг, — защо и ние да не намесим войската.

Но макар да оцени остроумието му, свещеникът продължи да говори сериозно за операта, която бе предложил. Винаги имал чувството, че „Дворцовата стража“ е най-добрата опера на Съливан. Останалите се съгласиха с него. Иърлинг похвали музиката му към „Напред, християнско войнство“. Брадшоу пък се спря на музикалното съвършенство на „Изгубената струна“.

— Преди колко години умря той? — опита се да си спомни Иърлинг.

— Преди седем — отговори мисис Брадшоу.

— Сякаш не беше толкова отдавна.

— Флоранс е права — каза мистър Брадшоу. — Беше през 1900 година. Сега си спомням.

— Можем да се гордеем, че е ирландец — рече отец О’Конър.

Мистър Брадшоу обичаше точността.

— Всъщност той беше син на ирландец… Баща му свиреше в оркестър.

— Умря като сър Артър Съливан — мисис Брадшоу намираше, че е чудесно един скромен младеж да се издигне толкова.

— Той имаше божествена дарба — тържествено изрече мистър Иърлинг, — дарбата на голям музикант. А ние, останалите, сме само подражатели. Директори, собственици, чиновници, чисто и просто нищожества, които си придават важност. Умре някой от нас и какво — светът с нищо не се променя. А като умря Съливан, светът стана по-беден и така ще бъде, докато по божия воля не се появи друг гений.

Този път мистър Иърлинг си наля щедро от шишето с уиски, без да чака покана.

— Ами песента? — попита притеснено мистър Брадшоу.

Иърлинг предложи да започнат с встъплението към второто действие, което включваше чудесна партия за виолончело, но останалите от компанията едва ли щяха да се справят, тъй като гласовете им не бяха подходящи, а беше необходим и хор. Отец О’Конър надмина всички с вълнуващото си изпълнение на „Не е ли благодат животът?“ Мистър Брадшоу не се включи, но мистър Иърлинг акомпанираше на виолончелото. Като знаеше колко много обича да пее мъжът й и не искаше той да се чувства пренебрегнат, мисис Брадшоу затвори партитурата и извади „Мелодиите“ на Мур — там имаше дуети. Всички взеха участие — свещеникът и мистър Брадшоу поеха вокалните партии под акомпанимента на пианото, а мистър Иърлинг импровизираше майсторски на виолончелото. След като свършиха, мисис Брадшоу попита не е ли време за супата. Мъжете посегнаха към часовниците си. Докато отец О’Конър вадеше своя, на мистър Брадшоу се счу, че нещо падна.

— Изпуснахте ли нещо, отче?

— Не, защо? — рече отец О’Конър. Двамата внимателно огледаха килима, но не намериха нищо. Мисис Брадшоу позвъни и Мери им сервира супата. Всички насядаха около масата и се разприказваха непринудено.

— Вашето изпълнение навява приятни спомени, отче — каза натъжено мистър Иърлинг. Другите го погледнаха с вежливо внимание.

— Бях на едно от първите представления на „Дворцовата стража“ в „Савоя“. Джордж Гросмит изпълни ролята на Джак Пойнт, а Кортис Паундс беше Феърфакс. Има близо двайсет години от тогава.

— Толкова отдавна? — учуди се Брадшоу.

— Да, Ралф, беше октомври хиляда осемстотин осемдесет и осма. Бях още младок, за първи път в Лондон. Прекрасно беше. И едно хубаво момиче с мен. — Той се обърна към свещеника. — Всичко беше съвсем благоприлично, отче, никакви слободии и тем подобни.

— Не се съмнявам — побърза да каже отец О’Конър, като само с тона си намекна за присъствието на мисис Брадшоу.

— Истина е, че бях влюбен до уши в нея.

— Но защо не се оженихте тогава? — попита мисис Брадшоу, позволявайки си да прояви малко женско любопитство.

— Тя не ме искаше, госпожо — призна Иърлинг. След това се обърна към Брадшоу. — Знаете ли, Ралф, ние, ирландците, нямаме кой знае какви шансове в сравнение с тамошните ухажори. Мислим си, че сме елегантни, с добри маниери, но само за половин час и в най-непретенциозно светско общество някой англичанин като нищо може да ни сложи в джоба си.

— Не съм съвсем сигурен — възрази Брадшоу.

— Така е, Ралф. И ще ти кажа защо. Изискаността, добрите маниери, светското поведение — всичко това е част от една игра, нещо като национална игра, която в различните страни се играе по различия правила. Англичаните най-добре си играят играта, защото сами са измислили правилата й — в зависимост от английския темперамент и английския климат.

— Не виждам разликата — каза Брадшоу. Той отново бе взел гарафата и подаваше на Иърлинг пълната му чаша. Иърлинг я вдигна и обиколи с поглед всички.

— Ето част от разликата — рече той печално, показвайки златистата течност. — Но не искам да смущавам любезната ви съпруга и ще й спестя неприятните подробности.

Мисис Брадшоу му се усмихна кротко, а той отметна глава назад и пресуши чашата. Тя знаеше тази негова слабост и се досещаше, че някога може би е стигал до крайности. Едва ли не с копнеж мирис Брадшоу си помисли, че би било хубаво, ако у мъжа й имаше макар и следа от човешка слабост; той бе толкова добър, но понякога бе прекалено педантичен, а на моменти строгата му нравственост го правеше заядлив. Мисис Брадшоу позвъни и каза на Мери да прибере масата.

— Като свършиш, можеш да си лягаш. Остави всичко, което може да почака, за утре.

Гостите станаха, мистър и мисис Брадшоу тръгнаха да ги изпратят. В градината вечерният въздух беше свеж, наситен с дъх на окосена трева и цветя. Една ракета литна в небето, описа ярка дъга и с ослепителен блясък се пръсна над главите им. Всички ахнаха от учудване.

— Какво става, за бога?… — възкликна Брадшоу.

Мисис Брадшоу се сети.

— Пускат фойерверки.

— А, да — обади се Иърлинг.

Тя си спомни, че в сутрешния вестник бе публикувана програмата на тържествата.

Големи илюминации на здания и градини — дело на фирмата „Брок“. Празнични фойерверки. Портрети на Техни величества. Оркестри, гайдари, танци със саби. Факелно шествие в парка. Тържествени илюминации на флота. „Хиляда и една нощ“ в изпълнение на Ръсъл Рос и трупата му.

Останаха да погледат. Току се чуваха възторжени възклицания. Пъстри ракети чертаеха сложни зиг-заги над градината. От време на време някоя припламваше ярко и се сипваше из небето във весел искрист водопад, озаряваше градината и обърнатите лица на мъжете: младото, почти детинско лице на отец О’Конър, който така искрено се радваше, усмивката на мистър Иърлинг, дебелите му рунтави вежди, дългия врат, високата суховата фигура и сивееща, коса; и съпругът на мисис Брадшоу — слаб, не толкова висок, който също наблюдаваше с интерес, но без следа от усмивка. Имаше нещо момчешко и у тримата. В този миг мисис Брадшоу остро изживяваше всичко, усещаше припадащата нощ и уханния вечерен дъх на градината, изпитваше особена възбуда, която сякаш бе станала част от отминалия ден. Тя въздъхна. Моментът я изпълваше с потискащото съзнание за краткотрайността на човешкия живот. Искаше да напусне градината и да се прибере вкъщи, където четирите стени удобно я ограждаха от един свят, прекалено голям и равнодушен, за да запази поне за малко мимолетното щастие, което понякога й предлагаше. Мисис Брадшоу потрепера и другите забелязаха това.

— Няма да ви задържаме повече — каза мистър Иърлинг.

Сбогуваха се и гостите си тръгнаха. Мистър Брадшоу сложи тежката верига на входната врата и, както обикновено, се зае да навива часовниците.

 

 

Цял час продължи пъстроцветната игра на ракетните фойерверки в небето, а Мери ги гледаше от прозореца на стаята си, мислено разговаряше с Фиц и отново преживяваше деня, който бяха прекарали заедно. Докато ракетите пръскаха искри и изтръгваха радостни възгласи от тълпите долу, Смъртта неумолимо се приближаваше към предопределената среща с малкото момче в студеното, болнично легло. Сержантът прие вестта безмълвно. Той я очакваше още с настъпването на вечерта. Изтощен от изминалия ден, Бекона седна на сламеника си и в мрака заразказва на кучето:

— Той беше много добър, Рижко, представи си само. Днеска срещнах един добър сержант, първия добър полицай в историята.

При гласа на стопанина си кучето се надигна, сложи лапи на коленете му и като го душеше лекичко, започна да ближе засъхналата кръв по лицето му.