Сандра Браун
Зад кадър (21)

Глава двадесета

Фирмата на Дерек понастоящем се занимаваше с дузина активни дела. Три пъти повече бяха висящите. Той бе добре запознат и се подготвяше за всяко от тях, дори и ако друг адвокат представяше клиента в съда.

След продължителното съвещание на състава мозъкът му бе съвсем преуморен. Но когато вдигна клетъчния си телефон и Додж каза: „Открих го“, съзнанието на Дерек се фокусира и той на мига разбра за кого става дума.

— Къде?

— В един мръсен мотел към летището.

— Как го откри?

— Платих на информатор, който често посещава близкия бар. Има си нещо с онази корейка, която върти мотела, така че виси непрекъснато там и й е показал снимката на Били Дюк. Тя станала нервна. Той ми се обади и аз отидох да се срещна с нея лично. Като й дадох малко мангизи, призна, че е познала Били Дюк, когато са го показали по телевизията. Бил наел стая при нея почти от месец, но под друго име.

— Защо не е съобщила?

— Нелегална е. Трябваше да й дам две стотачки, за да не превърти напълно, страхува се да не я депортират — Додж спря да си поеме дъх. — Мисля, че моя информатор може да забрави романа си с нея, но във всеки случай хванах Били Дюк. Искаш ли да почукам на вратата му и да кажа „здрасти“?

— Не. Трябва да се обадим на Санфърд и Кимбол.

— Трябва ли? — в тона на Додж явно се долавяше съмнение в необходимостта от това.

— Каква кола кара Били Дюк?

— Корейката се кълне, че не знае.

— Ако той излезе, последвай го, но ми се обади веднага. Дръж под око вратата на стаята му.

Дерек затвори и помоли Марлин да се свърже със Санфърд и Кимбол.

— С когото и да говориш, кажи, че е спешно.

Докато чакаше си помисли дали да не звънне на Джули, но думите на Додж да се пази го отказаха. Ако тя казваше истината, щеше скоро да разбере, че Били Дюк е заловен.

Ако пък лъжеше и Дюк бе неин съучастник, Дерек би нарушил закона, казвайки й, че скоро ще го арестуват.

 

 

Когато Джули се прибра вкъщи, още трепереше. Изненадващото посещение на Крейтън в галерията напълно я бе разстроило. Глупаво беше, но не можеше да отрича: този човек притежаваше способността да я плаши. Беше изиграл една от откачените си игрички и тя се бе хванала. Беше я накарал да се страхува да отвори една най-обикновена пощенска пратка.

Използвайки дистанционното, тя затвори вратата на гаража веднага, след като вкара колата вътре. Но продължаваше да се чувства неспокойна. Като си спомни пръстите на Крейтън около гърлото си и това как я притисна към стената с тяло, тя сгъна ръце върху волана и подпря челото си върху тях, дишайки дълбоко.

Всеки път, когато го видеше — в бара, в галерията — той ставаше все по-агресивен физически. Дали не беше белег за остра психоза?

Гаражът пазеше топлината на деня. Не след дълго кожата й се покри с пот, но тя продължаваше да трепери. Онова, което бе започнал с планирането на убийството на Пол, не беше завършено. Беше почти сигурна. Явно се чувстваше по някакъв начин застрашен от нея, иначе не би отправял заплахи, не би я предупреждавал да се оттегли. Нещо се готвеше. Но какво? Ако не знаеше какво престъпление е планирал или коя може да е жертвата, как би могла да го предотврати?

Най-накрая горещината я накара да излезе от колата.

След взлома специално внимаваше да държи вратите заключени, включително онази, която водеше към гаража и кухнята. Тя извади ключа си, за да отключи.

Въпреки неизправния детектор за движение, с почти религиозно усърдие включваше алармената система, дори когато излизаше за съвсем малко.

Така че когато натисна бравата на вратата към кухнята, очакваше да чуе предупредителното пиукане. Отказът му да се включи бе дори по-стряскащ от оглушителната аларма, тишината бе зловеща и ужасяваща.

Сърцето й започна да бие силно. Тя усети, че я облива пот, когато адреналинът нахлу в тялото й. Едва дишаше. Мозъкът й бе преуморен, но се насили да мисли рационално и да не се паникьосва. Още не.

Дали прислужницата й не беше забравила да включи алармата, преди да си тръгне?

Не. Жената не беше идвала днес. След вчерашното основно почистване нямаше нужда.

Дали пък тя самата не бе пропуснала да го направи тази сутрин? Започна да рови из съзнанието си, опитвайки се да си спомни действията си и можеше да се закълне, че последното нещо, което бе направила, преди да заключи вратата, бе да нагласи алармата.

Безшумно остави чантата си върху кухненската маса и събу обувките си. Отиде боса до плота и взе един нож от дървения блок. Той имаше дълго, назъбено острие, но щеше да се чувства по-сигурна с пистолета си, който бе оставила под леглото. Стигна на пръсти до вратата, за да излезе от кухнята и се ослуша.

Къщата бе тиха като гробница, освен думкането на собственото й сърце.

След пет минути, когато мускулите й започнаха да треперят от напрягането да остане безшумна, тя се насили да ги отпусне. Отново ли играеше играта, измислена от болния мозък на Крейтън?

Беше ли включила тази сутрин алармата? Беше се ядосала на Дерек първо, че й бе казал „Ти дойде“, и второ, че бе излязъл, без да се извини или да каже поне една дума. Може би — явно! — е била до такава степен потънала в мисли за него, че още неулегналият навик да включва алармата й се бе изплъзнал.

Въпреки всичко тя държеше ножа пред себе си, докато се движеше из къщата и проверяваше дали някой не е влизал. Огледа целия коридор, който водеше към спалните. И пак спря да се ослуша, но не долови нищо.

Все още на пръсти, Джули се приближи до спалнята за гости. Леглото си стоеше така, както Дерек го беше оставил. Вратата към банята бе отворена. Преди фактът да стигне до съзнанието й, тя прекоси стаята. Банята изглеждаше както винаги — готова за гости. Тя все пак събра смелост да надникне в гардероба и се почувства страшно глупаво, когато рязко го отвори. Беше празен, с изключение на лоста за закачалки и сгънатото на горния рафт одеяло. И като връх на глупостта, тя клекна и надникна под леглото.

Въздъхна с облекчение и се изправи, след което излезе в коридора. Вратата към нейната спалня зееше отворена.

Тя рязко се дръпна, когато го видя, че изниква. Изглеждаше като чудовище в къща с призраци. Изневиделица. Внезапно.

Можеше да каже, че някак си го бе очаквала. Но въпреки всичко изкрещя.

 

 

Когато Дерек влезе в заведението за барбекю от другата страна на булеварда срещу „Пайн Вю Мотел“, Додж седеше до тезгяха, обърнат към прозореца, откъдето имаше пълен изглед към мотела и околните сгради. Дерек се отпусна на стола до него и отмести настрана чинията с оглозгани кокали и замръзнал сос.

— Ребърцата не бяха лоши — каза Додж.

— Не, благодаря.

Келнерите разнасяха чинии с барбекю и гарнитура на дузината посетители, но никой от тях не знаеше, че мястото се наблюдава от полиция.

— Забелязах две полицейски коли в единия край на пресечката — обяви Дерек.

— И в другия има. Плюс още две на улицата зад мотела. Цивилни.

Дерек проследи посоката, в която Додж бе кимнал. Един незабележим седан бе паркиран срещу салона. В блясъка на неоновия надпис Дерек разпозна два силуета в купето — един мъж зад волана и жена на пасажерското място.

— Обикновено тя ми издава информация — високомерно отбеляза Додж.

— Обикновено?

— Имахме споразумение.

— Какво споразумение?

— Просто споразумение. Ама нещата се закучиха. Ако говорим с нея, не давай вид, че знаеш.

— Гроб съм.

Пристигането на Санфърд и Кимбол прекрати разговора. Дерек и Додж гледаха как двамата детективи паркират пред офиса на мотела. Малко след това Кимбол влезе вътре. Беше пълно с народ. Тя натисна звънеца на бюрото. Корейката разтвори лентите, които се използваха като завеса, разделяща на помещението на две. Кимбол показа значката си.

— Сключих сделка със Санфърд. Ако корейката ни сътрудничи и даде на Кимбол ключовете, те няма да я издадат на имиграционните — каза Дерек на Додж.

— Вярваш ли го?

— Може би не.

Кимбол излезе от офиса шейсет секунди след като беше влязла, размахвайки ключа за стаята и Санфърд се измъкна бързо от немаркираната кола, където бе останал да я чака. Двамата се насочиха към стаите, гледащи към улицата, завиха зад ъгъла и продължиха надолу по дългата част на оформения като буква „Г“ коридор, появявайки се в жълтите локви светлина, хвърляни от монтираните над вратите крушки, и изчезвайки в тъмните петна между тях.

Когато бяха на няколко ярда от последната стая, започнаха да се движат по-внимателно, докато заемат позиция от двете страни на вратата. Санфърд почука с дулото на служебното си оръжие. Не се случи нищо. Той каза няколко думи, след което почука пак. Когато отново не дойде отговор, кимна към Кимбол, която се наведе напред и мушна ключа в ключалката. Отвориха вратата и бързо влязоха вътре.

Двамата цивилни полицаи излетяха от колите си и хукнаха към стаята с извадено оръжие.

— Да тръгваме — Дерек блъсна вратата на салона за барбекю и се присъедини към гонката. Пресече булеварда, а Додж го настигна с пъхтене.

Бяха почти стигнали до стаята, когато двамата цивилни се показаха от нея. Вече нямаше защо да бързат. Оръжията им бяха в кобурите.

Виждайки Додж, жената изстреля:

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Намерих го. И дойдох.

— Поздравления. Само че закъсня доста. Не е тук.

— Мамка му! — изсъска Дерек.

Партньорът й го изгледа.

— Теб какво те засяга, Пери Мейсън? — след това се обърна към Додж: — Още ли работиш за него?

— Внася ми висока здравна осигуровка.

Ченгето се изплю на тротоара, след това тръгна.

— Ще бъда в офиса.

Додж изчака малко, след това се обърна към жената:

— Можеш ли да ни вкараш в онази стая?

— Ама че си задник.

Додж изпусна дълга въздишка:

— Трябваше да тръгна веднага, Дора. Обадиха ми се.

— И затова благородно ме остави аз да напиша чека.

— Адвокатът искаше да дойда тук колкото се може по-бързо.

— Тази вечеря ми струваше двайсет и два долара.

— Казах ти, че съжалявам. Хайде, не се сърди.

Тя погледна през рамо към отворената врата в стаята на Били Дюк.

— Щом Санфърд те види, ще се вкисне.

— Да, но след това ще се почувства по-добре.

— Не му казвай, че аз първа съм те видяла.

— Разпитахте ли управителката? — попита Дерек.

Тя го изгледа подозрително.

— Може и да съм го направила.

— Попитахте ли я…

— Не ми казвайте как да си върша работата, господин Мичъл.

Додж направи крачка към нея.

— Той няма предвид това, Дора. Но ако си научила нещо интересно…

— Забрави, Додж. Не искам и Кимбол да души след мен — тя се отдалечи.

— Не помниш ли, че аз ти позволих да стигнеш до върха?

Тя продължи да върви, но показа среден пръст на Додж през рамо.

Той се засмя.

— Така показва любовта си — след което последва Дерек към отворената врата на мотелската стая. Санфърд се извърна от гардероба, където тършуваше, при шума от стъпките им и сложи облечените си в ръкавици ръце на хълбоците си.

— Благодаря за обаждането, господин Мичъл. Но никой не ви е упълномощил да се присъединявате към партито.

— Всички ли знаят всичко? — вдигна вежди Додж. Никой не отговори и той попита: — Някакви следи от Били Дюк?

— Били Ууд — каза Кимбол, докато излизаше от банята. Като партньора си, и тя беше с латексови ръкавици, но ръцете й бяха празни. — Под това име се е регистрирал. Платил е за едномесечен престой кеш, когато е дошъл — десет дена преди Уилър да бъде застрелян. Собственичката го е виждала само веднъж оттогава. Забелязала го да носи торба за боклук към контейнерите отзад.

— Говорихте с нея само няколко секунди — отбеляза Додж.

— Добра съм — засмя се детективката.

— Като сте толкова добра защо тогава вие не го намерихте?

Тя му хвърли убийствен поглед. Санфърд изглеждаше ядосан на всички.

— Защо изпратихте вашия човек да го намери, господин Мичъл?

— Проявявам законен интерес.

— Чух, че вече не представлявате семейство Уилър.

— Не ги представлявам.

— Тогава защо това нетърпение да намерите този тип, господин Мичъл?

— Без коментар.

— Има ли нещо общо с кучето ви? — подхвърли Кимбол и Дерек я изгледа свирепо. Тя сви рамене. — Носи се такъв слух. Съжалявам. Наистина.

Странно, но Дерек повярва на думите й.

— Благодаря — кимна той.

— И аз съжалявам — погледна го Санфърд. — Случилото се наистина е ужасно.

Преди да са казали още нещо за Маги, Додж се намеси:

— Изпратихте ли някого да изследва кофите за боклук?

Кимбол влезе отново в детективската си роля.

— Не сме аматьори. Хората ни ще преровят контейнерите, но може да са били изпразнени, след като Били Дюк, или както се казва, е изхвърлил боклука. Жената на регистратурата не беше сигурна за деня, в който го е видяла.

— А някаква кола?

— Не знаем — каза Санфърд.

— Нашата дама на регистратурата каза, че никога не го е виждала с кола — обади се Кимбол. — Може би е паркирал някъде и после се е прибирал пеша до стаята си в мотела. Колеги проучват района.

Додж изсумтя и подхвърли песимистично:

— За този квартал ще имате нужда от информация. Гответе се да изхарчите някакви пари.

Очевидно детективите се съгласиха, защото никой не го опроверга.

Дерек остави детективите да си говорят. Не бе прекрачил прага на стаята, защото ако съществуваха някакви доказателства, не искаше да ги замърсява. Беше разбрал онова, което детективите и Додж казаха, но се опитваше да добие представа за стаята и човека, който я бе обитавал.

Беше тъжно място, с биещи на очи кръпки върху измазаните стени и петна от вода по тавана. Леглото беше неоправено и чаршафите изглеждаха мръсни, като че ли бяха употребявани седмици, без да бъдат прани. Щом Дюк е изхвърлял собствения си боклук, значи не е идвала чистачка. Зад Кимбол през отворената врата Дерек можеше да види хавлиените кърпи на пода, сякаш са били небрежно пуснати.

Но в цялото помещение нямаше и една лична принадлежност, нищо, което да не спада към обзавеждането.

— Него не просто го няма, напуснал е — унило произнесе той.

Санфърд се намръщи.

— Така изглежда. В гардероба няма дрехи. Както и в чекмеджетата на скрина.

— Освен отвратителна воня, и в банята няма нищо. Явно водопроводната инсталация не работи както трябва.

— Проверихте ли в умивалника в банята? — поинтересува се Додж.

— Още има по него капки вода — отвърна Кимбол, — което означава, че не е много далеч.

— Има ли прозорец в банята?

— Не достатъчно голям, за да се измъкне през него възрастен човек.

— Наблюдавам мястото от шест и десет тази вечер — каза им Додж. — Не е излизал през вратата през това време. Така че когато съм дошъл сигурно вече е бил офейкал, но не много преди това, щом още се виждат капки в умивалника.

— Сигурно е било по обяд — предположи Санфърд.

— Повече ме интересува не кога е излязъл, а къде е отишъл — нетърпеливо го прекъсна Дерек.

— И ние бихме искали да знаем — увери го Санфърд.

— Но още нямаме нищо, което да го свързва със стрелбата. Може просто да е дошъл по работа.

Дерек не мислеше, че Кимбол наистина вярва на това предположение повече от него.

— Кой, дошъл по работа, ще тръгне да плаща кеш, вместо с кредитна карта?

— И ще използва две различни имена — добави Додж. — Или поне ние знаем за толкова.

Тя грубо каза:

— Ясно, ясно.

Дерек огледа мизерната стая.

— Усещането, което имам от стаята, е, че това е била негова бърлога, място, където да се крие.

— И аз мисля така — Додж посочи металния контейнер за боклук. — Празен.

— И е единственият в банята — каза им Кимбол.

— И след като го е изчистил, нищо не е останало след него — кимна Дерек.

— Нищо видимо — Санфърд взе клетъчния си телефон. — Ще кажа да поръсят прах за отпечатъци. Може би ще получим някакви, които да пуснем през базата данни. За всеки, който е използвал измислено име, бил е арестуван и са му вземани отпечатъци през някакъв период от живота му. Най-малкото ще научим истинското му име.

Кимбол влезе в кухнята и извика отвътре:

— Чиниите са измити. И контейнерът за боклук е празен. Но подът не е измит. Лепне — тя се наведе да надникне зад бара. Когато няколко секунди по-късно се изправи, Дерек улови многозначителния поглед, който хвърли на партньора си.

— Намерихте ли нещо?

Тя поклати глава.

— Не. Може да успеем да разберем каква е самоличността му от онова, което е разлял, това е — тя се намръщи. — Защо още сте тук? Дори не сте ченге, освен това ви казах да си тръгвате.

Додж кимна на Дерек.

— Видя достатъчно.

— Предполагам — но той не направи крачка да си тръгне.

— Какво има?

— Нещо не се връзва.

— За какво си шепнете, вие двамата там? — попита Санфърд.

Игнорирайки го, Дерек огледа още веднъж стаята. Погледът му се плъзна по телевизора, след това отскочи обратно. Той осъзна какво го тревожеше. Всичко в помещението беше старомодно, но телевизорът изглеждаше приказно нов и имаше вграден дивиди плейър.

— Проверете плейъра.

Санфърд го погледна любопитно, но потърси дистанционното и го откри сред обърканите чаршафи на леглото. Включи системата и натисна бутона да отвори контейнера за дивиди. Оказа се празен.

Той погледна очаквателно Дерек.

— Просто предчувствие — въздъхна адвокатът разочаровано.

 

 

Ариел си пръсна парфюм и се огледа в огледалото за последен път, след което взе чантата си. След пиршеството със сладолед преди три вечери беше решила, че няма да позволи заради някакъв негодник да стане дебела. Както баща й обичаше да казва, единственият начин да си отгоре, ако те изхвърлят, е да се качиш отново на коня.

Затова сега щеше да излезе и да си прекара добре.

И, между другото, напук на него.

Тя внимателно заключи след себе си. Докато вървеше към колата си, съседката й през улицата й извика. Тя простена вътрешно, но махна с ръка и също извика:

— Здравейте, госпожо Хамилтън — възрастната дама живееше сама и очевидно се чувстваше самотна. Тя често причакваше Ариел, обикновено когато младата жена най-много бързаше. Или така й се струваше.

— Ариел, спри!

Възпитана да уважава по-възрастните, Ариел хвърли чантичката си в колата и изчака госпожа Хамилтън да докуцука.

— Цветята ви изглеждат страхотно — усмихна й се Ариел, когато старицата се приближи. Госпожа Хамилтън имаше най-добре изглеждащата градина на улицата и се гордееше, че прави всичко сама.

— Благодаря, миличка — жената сложи покритата си с кафяви петна ръка на гърдите си, сякаш по-лесно да си поеме дъх. — Тревожа се за теб.

— Че защо?

Обикновено госпожа Хамилтън я питаше дали се храни правилно, кореше я, че остава до прекалено късно, караше я да използва слънцезащитен крем. Затова се сепна, когато старата дама каза:

— Днес, докато беше на работа, идва един мъж да те търси.

— Мъж?

— Мисля, че беше дрогиран — прошепна старицата. — Никак не ми хареса как изглеждаше.

— Как точно изглеждаше?

Сърцето на Ариел започна да бие тежко, докато съседката й описваше Били Дюк подробно. Не какъвто го бе познавала първоначално, а какъвто го бе снимала охранителната камера.

— Какво искаше?

— Видях го да дебне около къщата ти, да наднича през прозорците, да думка по вратата. Извиках му, казах му, че не си си вкъщи и го попитах не го ли вижда.

Друг път сигурно щеше да й се стори смешно, но сега на Ариел никак не й беше до смях.

— Той пресече улицата и аз побързах да вляза вътре и да сложа веригата на вратата, но той започна да размахва ръце и да вика като побъркан: — Моля ви, помогнете ми!

— Да му помогнете?

— Каза, че отчаяно иска да говори с теб, че било въпрос на живот и смърт и ме попита дали съм знаела къде работиш. Звънял на работното ти място и му казали, че вече не работиш там.

— Наскоро си смених работата — слава Богу, че го беше направила.

— После ме попита дали знам номера на клетъчния ти телефон и аз му казах, че и да го знаех, което не е така, не бих му го дала. Заплаших го, че ще се обадя в полицията, ако не се пръждоса и затръшнах вратата пред лицето му. Гледах го обаче през щорите. Отиде до колата си и тръгна нанякъде — госпожа Хамилтън я погледна с тревога: — Не ми е работа, разбира се, но ми се струва, че не бива да оставаш насаме с такъв човек, Ариел.

— Не се тревожете, госпожо Хамилтън. Няма — тя стисна ръката на старата жена. — Ако го видите пак, обадете се в полицията.

— Непременно ще го направя! Ти внимавай!

Ариел я увери, че ще се пази и жената се върна в градината си. Ариел се позачуди дали да не се върне и сама да съобщи в полицията за неочакваното идване на Били. Но това щеше да означава въвличане, което тя бе обещала на себе си и на Керъл, че ще избягва. Надяваше се госпожа Хамилтън да го е изплашила.

Реши да не позволява Били Дюк да й разваля вечерта, която бе планирала, но когато влезе в блестящия бар, още се опитваше да се отърси от неясната тревога.

Стана още по-лошо, когато видя Тони, наведен над една от коктейлните маси в дъното на помещението; изглеждаше невероятно елегантен и красив.