Сандра Браун
Зад кадър (16)

Глава петнадесета

— Къде отиваш, Маги? — клетъчният телефон на Дерек започна да звъни в момента, когато той оставяше купичката с храна на кучето на кухненския под. — Яж! — той погледна дисплея и отвори телефона. — Здрасти, Додж.

— Неподходящ ли е моментът?

Не че го беше грижа дали моментът е подходящ или не за шефа му. Когато имаше да съобщава новини, никога не чакаше удобно време, за да го направи.

— Току-що се прибрах вкъщи. Храня Маги. Какво има? — Дерек си извади една бира от хладилника и развъртя капачката.

— Току-що чух нещо интересно от един човек в полицейското управление.

— Санфърд и Кимбол са открили Били Дюк?

— Не, но е възможно да са попаднали на следа.

— Слушам.

— Изглежда има връзка между мистериозния мъж и Джули Рътлидж.

Дерек свали бутилката от устата си и внимателно я остави на кухненския плот.

— Как така?

— Ами така. Помниш онази млада жена, която работи за нея.

Дерек си представи хубавичката и наперена Кейт.

— Отишла е зад гърба на Джули Рътлидж на среща с двамата детективи.

Методите на Додж за получаване на информация може да бяха тъмни, но самата информация — никога. Тя бе винаги сто процента надеждна. Точно по тази причина Дерек усети, че му призлява.

Додж тъкмо казваше:

— Сърцето й се късало, че трябва да наклепа шефката си. Раздвоена лоялност, както виждаш. Жената, която тя идолизира, срещу съвестта и гражданския дълг. На практика е трябвало да измъкват с ченгел информацията от устата й — Додж направи пауза. — Там ли си?

— Да, аз… Маги скимтеше, искаше да излезе навън и трябваше да отворя вратата и да я пусна. Продължавай.

— Ами, онова, което не й давало мира, било, че е разпознала Били Дюк на снимката. Няколко седмици преди Пол Уилър да бъде застрелян, той дошъл в картинната галерия, собственост на госпожица Рътлидж. Тя не била там, но онзи попитал за нея по име и момичето твърди, че звучал сякаш е познат на шефката й. Близък познат. Не споменал по каква работа я търси, казал само, че ще я хване по-късно, и си тръгнал.

Дерек нетърпеливо издърпа упорития възел на вратовръзката си. Потта се стичаше по гърдите му.

— Може да е бил клиент.

— Момичето не мисли така. Освен това би било дяволско стечение на обстоятелствата, не мислиш ли?

Да, мислеше го. Дерек можеше да допусне такива случайности, но журито основателно щеше да се усъмни.

— Как са реагирали Кимбол и Санфърд на тези новини?

— Тъй да се каже, пипали са с ръкавици, похвалили са момичето, че е направило правилното нещо. Но можеш да си сигурен, че са се хванали здраво за това и гледат любовницата на Уилър през силна лупа. О, и още нещо.

Исусе. И още ли имаше?

— Дреболия, но трябва да знаеш. Това момиче казало на детективите, че токът в къщата на Джули бил спрял снощи и че тя не била на себе си.

— В какъв смисъл „не на себе си“?

— Ами, държала се странно. Вършела особени неща. Останала си у дома тази сутрин. Кейт й звъннала вкъщи за нещо рутинно по повод галерията. Прислужницата попитала дали онова, за което звъни, не може да почака. Казала, че Джули я кара да почисти цялата къща от пода до тавана. Че изхвърляла вещи наляво и надясно, дори един комплект кухненски кърпи направо от закачалката. Сувенири от Франция, които толкова харесвала, защото Пол Уилър й ги е купил.

Добре де, но ако този комплект е бил подарък от него, не смяташ ли, че би трябвало да иска да го задържи? Ти нямаше ли да искаш? Кейт е казала, че може би това е в резултат на мъката й или закъсняла реакция на убийството на Пол, нещо такова, но с две думи, Джули не била на себе си през последните дни — това беше дълга реч за Додж. Той спря да си поеме дъх. — Какво мислиш, адвокате?

Ризата на Дерек беше станала на петна от стичащата се пот.

— Какво мисля аз няма значение. Вече не съм замесен. Казах на семейство Уилър днес, че трябва да си търсят друг адвокат.

— Занасяш ме.

— Не.

— Как така?

— Освен ако някой от тях, или пък всички, не бъдат обвинени, нямат нужда от мен.

— А ако някой от тях или всички те са обвинени?

— Фирмата няма възможност да вмъкне в графика си процес от такъв мащаб.

— Хм — изсумтя Додж с явно съжаление. — Това е пикантен случай, адвокате. Всичките тези мангизи. Всичкият този секс. А ще изскочат още мръсни подробности. Срамота е да стоим като външни наблюдатели.

— Аха. Но дори и да сме вън от това, бих искал да ме информираш за всяка клюка, която чуеш във връзка с Били Дюк и отношенията му с Джули Рътлидж. Дръж ме в течение.

— На твоите услуги — след това, след многозначителна пауза, Додж попита: — Искаш ли да ми кажеш защо?

Дерек се изсмя със сух, пресилен смях.

— Както ти каза, очаква се да изскочат още мръсни подробности.

Детективът се изкикоти и затвори.

Дерек протегна ръка към бирата, но установи, че вече не му се пие и я изля в умивалника. Втренчи се в една точка и така потъна в мисли, че Маги трябваше едва ли не да издращи цялата задна врата, за да осъзнае той, че кучето иска да влезе.

— Съжалявам, момиче — той се наведе и я почеса зад ушите. — Кажи ми какво да правя, Маги. Умолявам те.

Изпълнен със задоволство, лабрадорът се пльосна върху хладните плочки на пода.

— Благодаря ти — той взе клетъчния си телефон от плота и набра един номер.

— Ало?

— Аз съм.

Джули не каза нищо известно време, след това колебливо произнесе:

— Добре.

— Може ли да се видим?

— Сега?

— В Атина. Има един италиански ресторант на „Клейтън“, точно на ъгъла с „Джаксън“.

— Къде…

— Близо до кампуса. Ще го намериш.

— Атина е на час път.

— В този час на деня е час и половина.

Той затвори, преди тя да е отказала.

 

 

Ресторантът бе пълен с аромати на риган и чесън, миризма на бира и прясно изпечен хляб, и с плодовия букет на евтино вино. Беше натъпкан със студенти от летните университетски курсове, поради която именно причина Дерек го бе избрал. Имаше малка вероятност някой да ги познае.

Вече не представляваше Уилър, така че технически тази среща с Джули не бе неетична. Но се държеше потайно по причини, които не можеше да определи. Може би заради начина, по който тя и той бяха започнали. Всичко от онзи полет Париж — Атланта насам го караше да се чувства като че върши нещо незаконно.

И нещо възхитително, също така.

Той пристигна пръв и с помощта на десетдоларова банкнота успя да прескочи опашката за маси, която бе дълга дори през лятото. Седна и насочи поглед към вратата. След малко Джули се появи.

Беше облечена в джинси, почти напълно избелели, и плътно прилепнал червен пуловер. В това облекло и със спусната коса, тя не изглеждаше много по-възрастна от студентките. Една група от момчета, въоръжени с халби бира, шумно аплодира задника й, когато тя тръгна покрай бара към запазената от Дерек маса.

Игнорирайки подмятанията им, тя се плъзна покрай него с питащи очи.

— Поръчах червено. Добре ли е? — погледна я той.

— Червено е добре.

— Спагетите са евтини, както и виното, но и двете си ги бива. Идвал съм тук много пъти, докато бях студент.

— Завършил си правния факултет в Харвард.

— Но получих бакалавърската си степен тук.

Един келнер донесе гарафа с червено вино и две чаши. Попита ги дали са имали време да прегледат менюто, но Дерек отвърна, че като станат готови, ще го уведоми.

— Междувременно — каза той — бих искал по-уединена маса — и той плъзна към келнера друга десетачка.

След като момчето ги остави, Дерек напълни двете чаши и вдигна своята.

— In vino Veritas.

Джули чукна чашата си в неговата и отпи.

— Вярваш ли го? — попита той.

— Кое?

— Че истината е във виното?

— Ти май се съмняваш.

— Защото ти и обикновената честност рядко вървите ръка за ръка.

Очите й заблестяха от гняв.

— Затова ли ме накара да бия целия този път, за да ми кажеш, че се съмняваш в моята честност?

Той отпи от виното и остави чашата си.

— Кейт Фийлдс се е срещнала с Кимбол и Санфърд този следобед и им е казала, че е разпознала Били Дюк на снимката, защото е идвал в галерията и те е търсил няколко седмици преди Пол Уилър да бъде убит.

Тя се дръпна силно назад в стола си, сякаш току-що бе узнала, че е болна от силно заразна болест.

— Това е невъзможно.

— Кое по-точно е невъзможно, Джули?

— Всичко.

— Знам го от неподлежащ на никакво съмнение източник.

Тя сякаш понечи да възрази, но след това сведе поглед към карираната покривка.

— Кейт каза, че стомахът й е раздразнен и помоли да си тръгне по-рано.

— Стомахът й може наистина да е бил раздразнен. Казаха ми, че е плакала много, че детективите трябвало да измъкват едва ли не насила информацията от устата й, защото не искала да те предаде.

Като задържа погледа му, тя каза:

— Кълна ти се, не познавам този мъж. Никога не съм го виждала, преди да ми покажат снимката. Никога не бях чувала името му до тази сутрин, когато детективите дойдоха в галерията и ми казаха, че е бил идентифициран от анонимен гражданин.

Той облегна лакти на масата и се наведе напред, питайки я с настоятелен, гневен шепот:

— Защо Кейт би лъгала полицаите?

— Не би го направила! Но може да си е мислила, че аз съм ги излъгала и това да е породило в душата й смут. Щом е казала на детективите, че този мъж е идвал в галерията и е питал за мен, значи е идвал. Но това съвсем не значи, че аз го познавам.

— А, ето как изглеждало значи.

— Изглежда ти на теб!

Дерек се облегна назад и известно време двамата просто се гледаха с неприязън и недоверие.

Най-после тя не издържа:

— Защо ми казваш това?

— Мътните да ме вземат, ако знам — промърмори той и се протегна към гарафата. Марлин беше права. Той всъщност не обичаше вино, но си търсеше какво да прави.

Джули изчака да напълни двете чаши.

— Благодаря ти, че ми каза.

— Така или иначе щеше да разбереш.

— Но ти притъпи шока. Кимбол и Санфърд сега сигурно са в къщата ми и ме чакат да ме сюрпризират.

— Може би. А може би ровят да открият връзката, запасяват се с амуниции, преди да се изправят срещу теб.

— Няма връзка. Казвам ти истината.

Той отпи вино, като я гледаше.

— Как се прибра вкъщи тази сутрин?

— Кейт ме взе от хотела.

— Как обясни това, че си прекарала нощта извън къщи?

— Казах й, че токът е спрял и че не ми се е искало да оставам през нощта. Че съм извикала такси, защото колата ми е издавала необичаен шум.

— Тя хвана ли се?

— Така изглежда. Когато се прибрах вкъщи, звъннах на прислужницата. Къщата беше подложена днес на пълно почистване. Трябваше да изтъркам присъствието на Крейтън.

— Ъхъ.

— Какво?

— Нищо — каза той, имайки нещо предвид. — Може би щеше да е по-добре, ако бе казала на детективите за взлома, това е.

Тя внимателно остави чашата си на масата.

— Защо?

Той избегна отговора и вместо това й разказа за срещата си със семейство Уилър.

— Прекъснах официално договора.

— Как го прие Дъг?

— Не беше щастлив, но не се опита да ме накара да променя мнението си. Тръгна си сърдит и взе Шарън със себе си — като следеше внимателно реакцията й, той продължи: — Останахме с Крейтън. Само двамата. Казах му за последните ти обвинения. За инцидента в подземния паркинг, за взлома в къщата ти.

— И той отказа и за двете, разбира се.

— Каза, че разпространяваш откачени истории, които да подкрепят твърденията ти, че той е убил Пол.

— И ти ли мислиш така? Че съм изфабрикувала всичко?

— Нямаше видими белези за взлом, Джули. Не видях нищо, което да причини паника.

— Мислиш, че съм го съчинила заради теб?

Той вдигна рамене.

— И от къде на къде?

— За да направиш така, че Крейтън да изглежда лош.

— Помисли, Дерек. Аз не знаех, че ще идваш вкъщи. Не се бях свила в тъмното, разчитайки на нищожния шанс ти да влезеш, така че аз да мога да разиграя сценка на емоционален срив.

Той се наведе напред и удари с юмрук по масата.

— Ако си толкова сигурна, че е имало взломаджия, защо не ми позволи да се обадя на полицията? Защо ти не се обади?

— Щеше да е безсмислено! — възкликна тя. — Крейтън е направил така, че нещата да изглеждат напълно нормални за всеки друг.

— Окей, но никой не го е видял в подземния паркинг.

Тя го гледа втренчено една-две секунди, след това прошепна:

— Мислиш, че лъжа. За всичко това. Изобщо за всичко. Нали?

Подозрителността му явно я обиждаше, правеше я несигурна. Тя изглеждаше много малка на фона на украсеното с ресни сепаре. Очите й бяха станали меки от смущение, гледаха го по начина, по който го правеше Маги, когато й се караше, че е съсипала някоя от играчките си.

По пътя за насам си бе казал няколко пъти да внимава изключително много, когато е в присъствието на Джули Рътлидж и бездънните й сиви очи. Беше си заповядал да не мисли за целувката миналата нощ, за начина, по който устните й бяха прилепнали към неговите, за безпогрешния начин, по който тялото й реагира на докосванията му.

Но въпреки всички тези мъдри съвети се оказа, че той няма имунитет срещу обиденото й изражение. Целият се бе стегнал, обзет от желание да се пресегне през масата и да я докосне, да й каже, че съжалява, да я помоли да не обръща внимание на гадните му подозрения и на това, което казва.

Вместо това се стегна и гласът му прозвуча безжалостно:

— Искала ли си да правиш секс с него?

Тя остана неподвижна известно време, докато смели думите му, след което се засмя сухо:

— С Крейтън?! Да не си ненормален?

— В избата в дома на родителите му. Опитала си се да му направиш свирка, докато Пол е бил на по-малко от двайсет крачки. Той каза, че рискът от това да бъдете хванати те възбуждал особено силно.

Тя преброи до десет, преди да си отвори устата, след това грабна чантата си от стола и премятайки дръжката й през рамо, се измъкна иззад масата и излезе от сепарето. Блъсна се в келнера, който се приближаваше с поднос, натоварен с блюда и напитки, и едва не го събори, но не спря да се извини, нито забави крачка.

Като изсъска една ругатня, Дерек също скочи, измъкна двайсетдоларова банкнота от джоба на джинсите си и я пъхна в ръката на смаяния келнер, докато се опитваше да настигне Джули.

Мина през тълпата, заприщила вратата, и когато изскочи на тротоара, се огледа като обезумял в двете посоки. Джули вече бе на половин пряка от ресторанта, вървеше бързо, плъзгайки се сред другите пешеходци, гъвкава като водна змия.

Тя се втурна да пресече улицата, принуждавайки един шофьор да набие спирачки и да натисне клаксона на фолксвагена си. Дерек пренебрегна насрещния трафик, за да изтича след нея, настигайки я след още две преки, когато тя приближаваше паркинга, където бе оставила колата си. Ровеше в дамската си чанта за ключовете, когато той я стисна за ръката и я обърна към себе си.

— Джули.

Тя издърпа ръката си.

— Тук вече прекали. Махай се.

— Изслушай ме…

— Никога повече.

— Аз ти вярвам.

— Не ми пука дали ми вярваш или не.

Той хвана ръката й.

— Искам да ти вярвам.

— Именно.

— По дяволите, вярвам ти! И ти знаеш защо.

Тя спря да се опитва да го отблъсне и го погледна внимателно, сякаш го питаше: „Каква е уловката?“

— Кажи ми всичко, което знаеш за Крейтън — помоли я той.

— Поради каква причина?

— Любопитен съм.

— Гаден мръснишки интерес?

— Добре, добре, наречи го както искаш. Просто искам да ми кажеш каквото знаеш — той се огледа и кимна към пейките в парка срещу Атинския градски съвет. После обърна очи към нея. — Моля те.

След миг на съпротивление тя се остави да я поведе по тротоара. Седнаха на една от пейките. Две катерици се гонеха в тревата в малкия двор на близката сграда, най-накрая се покатериха по дънера на едно дърво и изчезнаха сред зелените клони. Мина една двойка — усмихваха се един на друг, докато говореха и ръцете им се докосваха.

Тя започна без предисловие.

— Мога да ти кажа само онова, което Пол ми е казал.

— Точно това ме интересува.

— Не е кой знае колко. Пол покровителстваше много семейството си.

— Семейства с подобно богатство обикновено се подкрепят, особено ако някой попадне в беда.

— Предполагам, че е било точно така. Всеки път, когато говореше за Крейтън, той бе много дискретен. Повече премълчаваше, отколкото казваше.

— Карайки те да вярваш, че има много повече какво да се каже.

Тя се усмихна слабо.

— Подвеждаш свидетеля.

Той се усмихна в отговор.

— Добър съм в това.

— Обзалагам се, че е така.

Усмивката й отново стана сериозна.

— Пол веднъж спомена, че е платил гаранция за освобождаването на Крейтън.

— Освобождаване от затвора?

— Не знам дали говореше буквално, или се изрази метафорично. Не питах за подробностите. Ако е искал да знам, сам щеше да ми ги каже.

Тя утихна и Дерек усети причината за мълчанието й.

— Не искам да споделяш конфиденциални неща, ако това те кара да се чувстваш неловко.

Тя го погледна, след което наведе глава.

— Четеш хората много добре.

— Част от работата ми.

— Като заговорихме за това, имам чувството, че съм нелоялна към Пол.

По-нелоялна, отколкото когато прави любов с мен? Дерек не изрече гласно мисълта, разбира се. Изчака. Най-накрая тя взе решение е започна да говори.

— Пол никога не е казвал нищо ласкателно за Крейтън. Показваше неодобрението си явно. Но веднъж наистина се разприказва пред мен. Даде воля на възмущението си от нещо, което Крейтън бе направил или бе пропуснал да направи. Каза, че е напълно безотговорен и лишен от всякаква инициатива.

— Типично недоволство на по-старото поколение по отношение на по-младото.

— Да, но той продължи и каза, че не би трябвало да се изненадва, че Крейтън е израснал разпуснат и развратен, защото се е държал странно още като момче.

— Колко странно? Каза ли подробности?

— Не. Само това, че понякога Крейтън бил жесток към другите деца, без да са го провокирали. Макар да са му отстъпвали. Бил изкусен манипулатор и можел да накара всички да правят каквото той поиска. Пол също така ми е казвал, че една от учителките на Крейтън напуснала по средата на срока, обвинявайки него за внезапното си тръгване.

— Защо? Какво е направил?

— Не знам. Пол също не знаеше. Учителката отказала да даде обяснения. Просто отказала да се върне в класната стая, въпреки, че училището било частно и тя се отказвала от изключително добре платено място.

Дерек се опита да смели всичко това.

— Крейтън бил ли е подлаган някога на психоаналитични сеанси? Или на психиатрично лечение?

— Шарън не искала да чуе за подобно нещо. Дъг бил слабоволев. Пол настоявал, докато най-сетне Дъг отстъпил. По-късно, обаче, Пол осъзнал, че терапията била загуба на пари. Крейтън знаел какво да каже, знаел как да манипулира психотерапевтите.

— Майка му сякаш е била сляпа за недостатъците му.

— Той е изключително умел в играенето на роли. Може да бъде любящият син, племенникът, нечестно обвинен, че е замесен в убийството на чичо си, каквото му е удобно за момента — като се обърна към него така, че коленете им се докоснаха, тя каза: — Той живее и действа в един измислен свят, Дерек.

Тя се поколеба, осъзнавайки, че е използвала отново първото му име, но продължи нататък, преди да е направил някакъв коментар на това.

— Животът на Крейтън е филмов сценарий, който се развива. Той го пренаписва непрестанно — за да подчертае думите си, тя сложи ръката си върху неговата. — Ти си в сценария му независимо дали го искаш или не.

— Аз?

— Ти. Аз. Всички. Той ни дава роли. Мисля, че Пол е знаел, че той е опасен или поне се е досещал. Но не е искал да обвинява собствения си племенник, че е психопат. Макар да ме е предупреждавал да стоя далеч от Крейтън.

— Предупреждавал те е да се пазиш от него?

— Не с толкова много думи. Каза просто, че колкото по-малко имам работа с него, толкова по-добре.

Тя махна с ръка да прогони един комар, който кръжеше над ръката й.

— Май жива ще те изядат.

Те се изправиха и тръгнаха обратно към колата й. Нощта вече бе паднала. Обществените сгради бяха празни. Музика, гласове и смях се носеха от многобройните барове и ресторанти през улицата, въпреки че районът не беше толкова препълнен с хора, както през есенния и пролетния семестър. Покрай тях притича мъж с айпод, който правеше вечерния си джогинг. След него ги отмина брадат субект, вероятно професор, кацнал на раздрънканото си колело, сигурно по-старо и от самия него.

Когато стигнаха до колата на Джули, тя я отключи, отвори вратата, хвърли в купето чантата си и се обърна към него.

— Слуша ме през цялото време внимателно, но усещам, че все още не ми вярваш с цялото си сърце — когато той понечи да си отвори устата, тя го прекъсна: — Знам, че съм права. Не се хаби да отговаряш.

И той не го направи. Сложи ръце на раменете й и ги разтърка. Наведе лице да я целуне, но тя се дръпна.

— Джули — ръцете му се спуснаха по гърба й и той неочаквано силно я притисна към себе си. Зарови лице в косата й и прошепна: — Мисля за всичко това през цялото време. За нас. По този начин — тя се отскубна и той въздъхна разочаровано. — Не се дърпай.

Но тя го направи. Изражението й беше твърдо, затворено.

— В един момент ме обвиняваш, че лъжа. В следващия ми шепнеш еротични думички и се опитваш да ме целунеш. Не може така, Дерек. Във всеки случай, не и с мен.

— Не мисля, че лъжеш.

— Само дето не мислиш, че казвам истината.

— Има разлика — настоя той.

— Може би някой ден ще разбера каква е.

Тя отново се опита да се дръпне и да влезе в колата си, но той я задържа.

— Разликата е в нюансите, Джули. Детективите също го усещат, иначе щяха да те отхвърлят като възможна заподозряна. Казваш ни онова, което искаш да знаем. А какво премълчаваш?

— Нищо.

— Нещичко — той пъхна пръсти под брадичката й и я принуди да го погледне. — Не съм вярвал и секунда, че си искала да правиш секс с Крейтън в онази изба.

— След онова, което направих в самолета, защо ти е толкова трудно да го повярваш? — когато той не каза нищо, тя се засмя, но смехът й прозвуча горчиво. — Чакай, знам. Може правенето на секс с Крейтън да е вълнуващо, но алчна кучка като мен, която преследва богатство, не би направила нещо толкова тъпо под носа на Пол.

Той не каза нищо, което само по себе си говореше достатъчно.

— Не се опитвай да се срещаш с мен повече — тя се дръпна от него и бързо влезе в колата си.

— Джули…

— Говоря сериозно — след кратко дръпване, тя успя да разхлаби хватката му от вратата на колата и я затвори. Запали двигателя и потегли. Той остана след нея, загледан в стоповете, докато не изчезнаха зад близкия ъгъл.

Ругаейки под нос, той се обърна точно когато някаква фигура се отдалечи от тъмния дънер на близкото дърво и прие очертанията на мъж.

— Следващия път, когато се карате, ви препоръчвам да използвате пещерния метод на ухажване. Дава добри резултати с неандерталците, иначе човешкият вид досега да е изчезнал, и никой от нас нямаше да е тук.

Крейтън Уилър, с пъхнати в джобовете на панталоните ръце, излезе от дълбоките сенки на дървото и тръгна към него със спокойна походка, сякаш бе излязъл на неделна разходка. Само дето не си подсвиркваше.

Дерек се опита да прикрие смайването си и да звучи колкото е възможно по-равнодушно.

— Кой знае защо не мисля, че тактиката на пещерния човек би се увенчала с успех при жена като Джули.

Крейтън се ухили и зъбите му блеснаха в тъмнината.

— Сигурно сте прав. Много лошо, че не можете да се консултирате с покойния ми чичо относно това коя тактика на ухажване дава резултат при Джули. Той знаеше. Бяха двойка от две години, така че явно е действал правилно. Разбира се, не трябва да се забравят… — и, навеждайки се напред, той прошепна: — Па-ри-те. Може би е гъделичкал клитора й със стодоларова банкнота. Как мислите?

Дерек мислеше, че ей сега може да извърши убийство. Тялото му се тресеше от ярост — на първо място към себе си, че се беше натресъл в такава абсурдна ситуация, и на второ — че този ненормалник беше толкова самодоволен.

— Кого следите, Джули или мен?

— Тази вечер ли? Вас.

Крейтън бе наясно, че Дерек е схванал намека. Той се засмя и вдигна ръце отбранително.

— Признавам, не за първи път се правя на аматьор-детектив. Не беше ли романтична снощната буря? Светкавиците, гръмотевиците, проливният дъжд. Много примитивно. Това не събуди ли животното в нея?

— Кучи син! Днес, когато говорихме, отлично сте знаели, че снощи, бях с Джули.

— Бяхте с нея, така е — Крейтън попипа лицето си. — Мога да си представя какво се е случвало зад тези изпотени автомобилни стъкла. Тежко дишане и т.н. и т.н.

— Кого от нас сте следили миналата нощ?

Крейтън сви рамене вяло.

— Изобщо не се хванах на празните ви приказки за многото клиенти, и че затова нямате време за Уилърови. Не ви ли хрумна, че мога да проверя? Е, направих го, и онова, което показа проверката ми е, че единствено амбицията и алчността ви превъзхождат вашия талант. Което ви прави перфектният адвокат от защитата.

Тогава защо, запитах се аз, бихте отклонил многото предложени от нас пари, за да не правите реално нищо, освен да отговаряте на по някой въпрос на медиите? И вие обичате прожекторите, господин Мичъл. Виждате ли? По няколко причини това просто нямаше смисъл, а аз мразя дупки в сюжета, за да не кажа неубедителна мотивация на главния герой. Реших да разбера истинската причина, по която ни отказахте.

— И започнахте да ме следите?

— Никой не казва „не“ на Уилър, господин Мичъл. Особено на този Уилър. Но аз не просто побеснях. Бях заинтригуван. Усетих… — той размаха пръсти във въздуха. — Нещо незаконно. Някаква еротика. Може би сте излъчвал миризма на съвкупление, на мускус.

— Не отиват ли прекалено далеч тези праисторически аналогии?

— Както и да е — Крейтън отново снижи глас. — Казах си: я да видим в каква посока ще тръгне нашият адвокат тази вечер? Представете си удивлението ми. Внезапно всички увъртания и недомлъвки защо не приемате да ме защитавате, придобиха смисъл. Вие, моят защитник, чукате обвинителката. Наистина, изобщо не съм предполагал. Похват, достоен за филм на Скорсезе.

Той погледна в посоката, в която Джули се бе отдалечила.

— Сигурен съм, че ви е напълнила главата с какви ли не приказки за мен и безпътната ми младост, до голяма степен преувеличени от починалия ми чичо. Каза ли ви например, че той е настоявал да премина през психиатрични сеанси? Да? А каза ли ви, че след месеци такова лечение беше решено, че съм съвсем нормален, докато тъкмо чичо Пол с неговата идея фикс за мен и недостатъците ми, беше заподозрян от лекаря, че е ментално нестабилен и емоционално неприспособен?

Той се разсмя.

— Някога трябва да ми разкажете как сте се запознали с Джули. Дали е било преди трагичния край на чичо ми Пол — той вдигна ръка с обърната навън длан. — Знаете ли какво? Не искам да знам. Ще се движа по-скоро по собствения си циничен сценарий.

Истината е, господин Мичъл… мога ли да ви наричам Дерек? Истината е, че ако направо ми бяхте казали защо се налага да ми откажете, щях да бъда очарован. Вие и държанката на чичо Пол. Ама че работа.

Внезапно той изостави любезностите и цялата му стойка стана заплашителна.

— Но вие не ми казахте. Така че сега аз ви казвам. Ако сте ме измамили, сте здравата прецакан, и като го казвам нямам предвид от честната Джули. Когато свърша с вас, няма да ви се иска да погледнете съдебна зала, още по-малко пък да влезете в нея.

Дерек бе чул достатъчно. Той пристъпи към Крейтън и заби пръст в гърдите му, правейки дупка в колосаната му риза от Оксфорд.

— Не ме заплашвайте. Не съм ваш адвокат. Казах ви го още първия ден, когато дойдохте в офиса ми. Ще се срещам, с когото искам и вие не можете да направите абсолютно нищо, за да ме спрете. Освен това не бихте могли да знаете, че съм бил в къщата на Джули миналата нощ, освен ако вие не сте били там. Ако ви хвана още веднъж близо до нея, ще се обадя в полицията и ще ги накарам да тикнат педерасткия ви задник в затвора и да ви държат там, докато правят разследване на къщата й, за да разберат дали наистина някой е влизал в нея и е размествал мебелите и предметите вътре. Говоря за пръстови отпечатъци, ДНК проби, лабораторни тестове, което ще трае дяволски дълго, както се досещате. Може никога да не се стигне до обвинителен акт, но междувременно ще сте прекарали няколко доста — меко казано — неловки седмици зад решетките. Имам клиенти в затвора, чиито съдби зависят от това как ще ги защитя в съда. Едно посещение от мен — и ще се погрижат да ви направят живота кошмарен. Така ще ви подредят, както никога не сте си представял, че е възможно — Дерек го приближи с още една стъпка. — Разбрахме ли се?

Крейтън потрепери и прошепна:

— „Ау. Направо съм надървен, шефе“. Том Круз. „Доблестни мъже“ — той се ухили и намигна. — Нищо чудно, че Джули ти облизва каймака.

Най-трудното нещо, което трябваше да направи Дерек, бе да си тръгне ида остави недокоснати блестящите му зъби.

 

 

Веднага щом Джули се прибра вкъщи, звънна на Кейт. Гласът на младата жена беше дрезгав, когато вдигна слушалката, звучеше сякаш плаче от часове. Без съмнение се бе стреснала да види номера на шефката си върху дисплея на телефона.

Джули побърза да я успокои.

— Знам за посещението ти в полицията днес, всичко е наред.

— О, Господи — Кейт, хлипайки, започна да обяснява.

Минаха няколко минути, преди Джули да разбере какво й казва.

— Не те обвинявам, Кейт. Изобщо не те обвинявам. Направила си каквото е трябвало и за това се иска много смелост. Уверявам те, че не съм ти ядосана, но те уверявам също така, че не познавам този мъж. Защо ме е търсил в галерията нямам представа. Но ти се заклевам, че няма защо да се чувстваш виновна затова, че си говорила с детективите. Не си ми навредила с нищо като си им казала за този човек, защото не знам кой е.

— Господи, Джули, не знаеш колко ми олекна. Бях сигурна, че ще ме намразиш.

— Това не може да стане.

— Накараха ме да се почувствам дори още по-виновна, като ме помолиха да не ти казвам какво съм говорила с тях. Направо се чудех как ще се държа нормално с теб. Сега съм доволна, че всичко се изясни.

За да не влезе Кейт в заблуждение, Джули побърза да добави:

— Детективите не са ми казвали.

— Тогава откъде знаеш?

— Не мога да отговоря на този въпрос, без да наруша поверителността.

— Тогава не отговаряй. Но след като знаеш за разговора ми с тях, предполагам, че няма нищо лошо в това да знаеш, че полицаите не мислят, че идването на този мъж в галерията е случайно.

— Аз също не вярвам, че е било случайно.

— Мислиш, че е бил този, който е убил Пол?

— Не знам. Тази вечер съм прекалено изморена да мисля за каквото и да било. Отивам да си легна. Ще се видим утре сутринта.

Преди да е затворила, Кейт побърза да каже:

— Не съм им казала за това, че миналата нощ си прекарала в хотела.

— О. Това няма нищо общо.

— Не мисля така. Пропуснах да им кажа онази част с чистенето на цялата къща.

Джули понечи да попита Кейт откъде знае това, но младата жена отново я заля с поток благодарности.

— Слава Богу, тази нощ ще мога да спя.

— Успокой се, утре и двете ще се чувстваме по-добре — увери я Джули.

Тя си легна малко след завършването на разговора, но бе прекалено неспокойна, за да спи. Беше объркана, питаше се какво ли ще правят Кимбол и Санфърд с тази нова информация и как щяха да я свържат с Били Дюк. Запита се дали бяха напреднали в търсенето му.

И въпреки решимостта й да не мисли за Дерек, мислите й се въртяха главно около него и онова, което бяха направили от момента, когато бе седнала на седалката до него в самолета. Целта й бе да го саботира, но се бе случило нещо напълно неочаквано: бе започнала да го харесва.

Беше й се понравил мигновено и не само заради начина, по който изглежда. Освен завладяващата му усмивка тя хареса бързия му ум и неговата непринуденост. Изобщо не бе толкова самонадеян, колкото си мислеше, че е. По-скоро бе забавен и дори се шегуваше със себе си. Не доминираше разговора с истории за прочутите си клиенти и победите си в съдебната зала, а се прояви като добър слушател, които наистина се интересува от всичко, което тя казва.

Можеше да признае сега пред себе си, че съблазняването не е било единствено и само за да го компрометира. Беше заради нея. Цялата тъга, страх, отчаяние и гняв, които бушуваха в душата й след смъртта на Пол, бяха достигнали до точката на кипене, когато Дерек я последва в тоалетната на самолета. Изригването на тази емоционална смес беше зашеметяващо.

С първата целувка тя сигурно му бе предала, че иска да я вземе веднага напълно и да я обладае, защото ръцете му, силни, топли и уверени, се бяха плъзнали под бедрата й и я бяха залюлели напред, за да посрещне всеки тласък, а след това я бяха притиснали здраво към него, когато той стигна до кулминацията.

След стореното, й се искаше да го забрави. Мисията бе изпълнена.

Но сигурно бе глупачка да си мисли, че наистина може да го направи или че е в състояние да се самоубеди дори и за миг, че не е било заради секса. Тази вечер го смъмри, когато й каза, че мислел непрекъснато за това. Но не само той го правеше. Вместо да се откъсне, съзнанието й често се връщаше към станалото. Епизодът беше като запис, програмиран да се разиграва отново и отново в главата й. В редки моменти, когато се чувстваше зле, тя щеше да го връща, да се хваща за някой ярък и сладък спомен, пълен с чувственост.

По-лошо, този път, когато бе с него, тези спомени нахлуха неканени в комбинация със звук и живи образи. Реакцията й да е близо до него беше възмутителна и дълбоко физическа. Дори когато му беше ядосана, не можеше да отрече неповторимата болка от копнежа. И желанието нещата да са различни. Защото всичко, произлизащо от това взаимно привличане, беше немислимо, разбира се. Не можеше да има по-неподходящ момент. Условията бяха невъзможни. Пък и…

Телефонът й иззвъня.

Тя го потърси опипом в тъмното и го отвори.

— Ало?

— Джули…

— Дерек?

— Вярвам ти. За всичко. Напълно.

Тя свали гарда. Нещо не беше наред. Можеше да познае по гласа му.

— Какъв е проблемът? Какво се е случило?

— Кучият му син е убил Маги.