Дърк Флетчър
Певицата от Канзас Сити (6)

Шеста глава

Джак Т. Голд крачеше нервно из хотелската си стая. Малката, оскъдно мебелирана стая го дразнеше, изкарваше го извън нерви. Сега можеше да живее в голяма къща, вместо в тази отвратителна дупка. Вътрешно кипеше от яд, но нямаше какво да направи. Въздъхна и се отпусна на грубия дървен стол, който бе купил, след като пристигна в града. Засега не можеше да се изнесе. Не можеше да се премести да живее на друго място. Ванеса Томпсън твърдо бе решила да живее сама в къщата на енорийския свещеник, а леките му намеци, че той не би имал нищо против да се премести там, не дадоха никакъв резултат. Тя не му предложи място в къщата. И ето къде се беше оказал — в един забравен от бога Канзаски град и, въпреки че богатството му се бе увеличило с пет хиляди долара през последните два месеца, той трябваше да стои в някакъв евтин мръсен хотел.

Но, както горчиво си помисли Голд, това не беше най-лошото. На всяко място, където бе попадал преди, спокойно можеше да влезе в някой бар като всеки нормален мъж и да пресуши до дъно цяла бутилка уиски. Можеше да се забавлява с красиви жени и да поиграе фаро^[1] без притеснения или угризения. А тук, хванат като в капан в тези проклети пасторски одежди, не можеше да се движи, да се храни, не можеше дори да напсува като хората, без да си навлече риска да обиди някого или да се издаде.

Имаше нужда да пийне нещо. Господи, наистина трябваше да пийне нещо силно. Нещо, което да притъпи мислите му поне за миг, искаше в алкохолно опиянение да удави гнева си и незадоволената си страст. Нещо, което отново да го превърне в нормално човешко същество. Голд изпусна още една въздишка, гърлото му беше пресъхнало и го дразнеше, той се облегна на твърдия стол и се замисли за положението, в което се намираше. Хората в града веднага се бяха привързали към него. Това, че те се нуждаеха от проповедник, а такъв по това време нямаше какво щастливо стечение на обстоятелствата — му бе позволило да приеме тази роля без каквито и да било проблеми.

Но той подозираше, че тази проклета вдовица, Ванеса Томпсън, мислеше, че в държанието му има нещо, което не беше както трябва. Наблюдаваше го внимателно, където и да го срещнеше, в църквата не сваляше поглед от него, докато той проповядваше, дори проверяваше библейските му познания, за да се увери, че са правилни. Хрумна му една не много приятна мисъл. Тя му нямаше доверие, проклетата курва. А това я правеше опасна, дори представляваше сериозен проблем.

По дяволите, трябваше да осъществи плана си колкото може по-бързо. Само след броени дни щеше да ограби банката и да напусне завинаги този град. А след това накъде? Мисълта да бъде проповедник в някой друг град го отвращаваше. Имаше нужда от почивка. Може би най-добре би било да хване влака за Сан Франциско. Ще си вземе стая в най-скъпия хотел в града и ще я напълни с красавици. Щеше да пие уиски и да чука жени, докато е в състояние да се държи на краката си. Тази мисъл предизвика усмивка на устните му. Е, дявол да го вземе, може би си заслужаваше чакането. Само още няколко дни. Но първо… по-добре да посети Ванеса, да я увери в предаността си към бога, да премахне всякакви съмнения, които се въртяха в ума й.

Джак Т. Голд произхождаше от обикновено семейство. Роден в малък град в Мейн, с майка — ревностна католичка, и баща, работещ на риболовен кораб, Голд беше отгледан с библейските учения и вдигащите пара ястия от раци, риба и супа от миди. В самото начало беше завладян от мисли за бога — този могъщ, всевиждащ бог, който ще те порази с мълния, ако допуснеш да мислиш за някое момиче по начин, който повечето хора наричат непристоен. Много скоро обаче той започна да мисли по този начин за Минди, момиче, което му беше съседка. Мислеше си какво има под роклята й и от тези мисли членът му набъбваше. Представяше си също така как изглежда тя без грубата вълнена дреха. Колкото повече мислеше по тези въпроси, толкова повече християнските поучения на майка му избледняваха в съзнанието му. Една студена зимна вечер той си поигра с Минди, като плъзна ръка между краката й и я опипа. Никаква божествена ръка не изпрати мълния по него — единственото, което се случи, беше нормалното за едно момче неудържимо желание. След като се бе уверил, че майка му не бе права за секса, той реши да провери за какво друго го беше излъгала. Открадна пари от църквата. Задигна няколко кесии тютюн от магазина на стария мистър Дорман и си свиваше цигари с хартия от вестник. Най-накрая се сби с най-големия хулиган в града, който го тероризираше в продължение на години, нахвърли се върху него с юмруци, докато момчето, цялото в кръв, беше избягало с писъци, търсейки защита от майка си.

Джак Голд продължаваше да действа по този начин и когато навърши пълнолетие, осъзна, че светът е негов. Той можеше да има всичко, каквото пожелае. Всичко. Ако не му го даваха, той го открадваше. Ако се опитваха да го спрат, тогава употребяваше сила. За него нямаше нищо свято — нито жените, нито собствеността, нито човешкия живот. Голд бързо бе разбрал, че малкият град и околностите му не могат да му дадат това, което той искаше. Когато навърши петнадесет години, избяга от къщи, като открадна коня на баща си и се отправи към Ню Йорк.

Три години по-късно, прекарани във вертепите на този мръсен и шумен град, го бяха превърнали в жесток, безскрупулен млад човек. Тогава той за пръв път легна с жена, за пръв път усети вкуса на уискито и изигра първата си игра на покер. Отмъкваше диамантените гривни от ръцете на богати дебели жени и задигаше дамските им чантички. Криейки се в изоставени сгради заедно с други крадци и главорези, той успя да натрупа малко състояние. Голд се обличаше в най-скъпи дрехи, които, съвсем непривично за него, си бе купил сам, защото не правеше нищо друго, освен да краде, осигурявайки си по този начин разгулен и охолен живот за сметка на други хора. Ако му се противопоставяха, светкавично изваждаше револвера и всяко желание за съпротива секваше.

Не се мина много време от тези събития, когато той за пръв път простреля човек. Един полицай, в отговор на виковете за помощ на някаква жена, се втурна след него. Голд захвърли поредната открадната дамска чантичка, като псуваше през цялото време, обърна се и стреля, без дори да се замисли. Куршумът прониза полицая право в сърцето и той рухна мъртъв на земята.

Замаян от това, че държи нечий живот в ръцете си, той се отказа от кражбите на дребно и даде да се разбере, че би очистил всеки и по всяко време, стига това да му донесе тлъста печалба. Не беше необичайно видни политици или предприемачи да се възползват от услугите му.

И най-накрая петнайсетте години, прекарани в Ню Йорк, го превърнаха в изключително безскрупулен и жесток човек. Той се отправи на запад, където продължи да върши престъпления. Като начало ограби няколко банки с помощта на неколцина наети главорези, но тази работа се оказа толкова проста, че той скоро се отегчи. В продължение на три месеца извършваше успешни удари по влаковете, но и това му се видя доста скучно, така че той се укри в Сейнт Луис и измисли нов начин как да лишава хората от парите и състоянието им.

Забавляваше се от играта, която сам ръководеше: той се установяваше в някой непознат град, печелеше доверието на хората, пиеше и ядеше на една маса с тях, докато се сприятелеше с всички. След това, когато му дойдеше времето, ограбваше банката, убиваше всеки, който се опитваше да го спре, и незабелязано се изнизваше от града. До този момент бе правил така пет пъти, като всеки път свършваше работата си, без да среща някакви пречки.

Не можеха да го хванат. Никой не го подозираше за извършените престъпления. Нито един шериф не се взираше в грозното му лице върху някоя табела с надпис „търси се“, защото такава просто нямаше; и никой свидетел досега не бе оставал жив, за да го посочи с пръст и да го обвини.

Голд се радваше от това, че оставяше своя диря в западните щати. Той обичаше откритите пространства след убийствената теснотия в Ню Йорк. Още повече тук крадеше парите много по-лесно и имаше много малко хора на закона, които можеха да се опитат да го спрат. А и тези, които ги имаше, нямаха достатъчно мозък в главите си, за да го открият.

 

 

Съвсем изтощен Спър се отпусна върху Патрис.

— Хайде, миличък, още веднъж!

— Хей, аз не съм машина! — той се изтегна до нея с поглед в тавана, като в същото време мачкаше твърдите й гърди. — Патрис, ти си невероятна, но трябва да си почина.

Тя въздъхна.

— Окей. Но ми обещай, че това няма да е за последен път.

— Обещавам ти. Сега ме остави да поспя.

— Ти… ти не си дошъл тук само за да издаваш нов вестник, нали? — каза тя с колеблив и несигурен глас.

Той я изгледа продължително.

— Какво те кара да мислиш така?

Тя отметна кичур руси коси, паднали на челото й.

— Не знам. Просто предчувствие. Майка ми, която беше актриса, винаги казваше, че такива мисли идват в ума на човек ей тъй, от нищото. Понякога ми се случва. И не мисля, че си тук поради тази причина.

Спър сви рамене.

— И?

Патрис отново изпусна една въздишка.

— Окей. Не ми казвай. Не ме е грижа — наистина не! Поне докато не си отидеш оттук утре сутрин.

— Може би ще се навъртам тук още ден-два — каза Спър, осъзнавайки в този момент, че прелестите на младата жена временно бяха изтрили от съзнанието му всички мисли за задачата, с която бе дошъл.

— По-добре не си тръгвай, преди да съм имала възможността да ти направя прощален подарък — и Патрис лукаво му се усмихна.

Той изстена.

— Имам усещането, че знам какъв може да е този подарък.

Тя се усмихна.

— Виждаш ли? Майка ми, актрисата, е била права!

 

 

Ванеса Томпсън се отправи с бързи крачки към вратата. Кой можеше да е в този късен час? Тя вдигна керосиновата лампа, за да вижда по-добре, след това отвори.

— Мистър Голдън! — възкликна тя. — Слава богу, това сте вие! Малко се притесних, тъй като е доста късно. Тъкмо се приготвях да си лягам.

Голд се усмихна.

— В такъв случай много се радвам, че не съм ви обезпокоил в неподходящо време, мисис Томпсън. Мога ли да вляза?

Тя кимна и отстъпи леко назад. В погледа й се четеше любопитство.

— Какво ви носи насам в този късен час?

— Бог, мисис Томпсън — той се настани в един от покритите с бродирани покривки столове в гостната.

— Какво?!

„Пасторът се държи по-странно от всякога“, помисли си Ванеса, докато сядаше срещу него.

Той сведе поглед, имаше доста страдалчески вид.

— Мисля, че вярата ми започва да се разколебава.

— Голдън, ако случаят е такъв, не виждам защо се обръщате към мен. Въпреки това, оценявам вашата честност.

— Към кой друг да се обърна, ако не към вас и към Бога? — той погледна уморено към нея. — Всички в Холмс знаят, че сте най-богобоязливата жена в този край. Но Бог не отговори на молбите ми.

Това събуди любопитството й.

— Защо си мислите, че вярата ви се разколебава?

— Изкушава ме злият дух в бутилката с уиски. Дяволът ме кара да сънувам алкохол ден и нощ.

Ванеса изпусна въздишка на облекчение. В края на краищата, и той се прояви като човешко същество.

— Голдън, това съвсем не значи, че не вярвате в Бога, мисля, че просто се стараете да изкупите греховете си. Никой не е съвършен. Дори и един духовник може да си пийва по малко от време на време…

— Не и аз, мисис Томпсън. Страхувам се, че нечестивият иска да обсеби душата ми. Но аз не жадувам само за алкохол — той е най-малкото от всички нечестиви изкушения, които заплашват да завладеят грешното ми тяло — докато говореше, той нито за миг не откъсна поглед от очите на жената.

На Ванеса й ставаше все по-неудобно под втренчения му поглед. Никой мъж не я бе гледал по този начин, откакто… мъжът й бе още жив. Сладострастието му понякога вземаше връх и той я пожелаваше.

Сладострастие! Тя бе толкова шокирана, че не бе в състояние да изрече и дума.

— Слушайте, Голдън, мисля, че трябва да се върнете в стаята си, да паднете на колене и да се молите на Бог да ви прости. Признайте греховете си и ще бъдете спасен.

Голд се изправи.

— Как да изповядам злото, без да опитам първо да го премахна?

Тя стоеше онемяла и го гледаше как се приближава към нея, без да сваля поглед от деколтето й.

— Красивите ти заоблени гърди направо ме подлудяват! Ти си невероятно съблазнителна жена, Ванеса!

Лицето й се покри с червенина.

— Махай се! Махай се! Изобщо не си никакъв божи служител! Разбрах го още в минутата, когато те видях!

Голд се разсмя.

— Това същата минута ли беше, когато „бях дошъл в отговор на молитвите ти“? — смехът му ставаше все по-силен, той протегна ръце и обхвана гърдите й. Тя го отблъсна силно, бързо се изправи и застана зад стола, поставяйки го като преграда между себе си и Голд.

— Ти си в съюз с дявола! — изсъска Ванеса. — Стой далеч от мен!

— Ванеса! Остави ме да ти покажа какво представлява грехът! Хайде да споделим заедно нечестивото удоволствие от сладострастието, мила?

— Каква гадост! Стой далеч от мен, Сатана! — Ванеса отстъпи към стола, спъна се, залитна и се строполи на земята заедно със стола. Зашеметена, тя видя Голд да се нахвърля върху нея. Опита се да се изправи на крака и да се освободи от здравата хватка на силните му ръце; болка пронизваше цялото й тяло.

— Хайде, Ванеса, знаеш, че ти се иска да го направиш!

— Не! Ти говориш с езика на дявола! Напусни веднага!

— Така и ще си останеш суха, ако не позволиш някой здраво да те изчука! — Голд я удари през лицето, хвърли един преценяващ поглед, след което с рязко движение разкъса горната част на обикновената й черна рокля. Шокирана, гола до кръста, Ванеса се дръпна рязко назад. Голд се ухили, гледайки я как с бързи стъпки се отправя към предната врата. Изведнъж той се оказа пред нея, като здраво държеше бравата и по този начин жената попадна като в капан в ръцете му. Тя го погледна безпомощно; от желанието й за съпротива не бе останала и следа.

— Ако такава е божията воля… — каза тя глухо, с поглед, впит в пода.

Той се разсмя.

— Съжалявам, скъпа, трябва да те разочаровам. Не искам да те изнасилвам.

— Наистина ли? — Ванеса се взря в лицето му. — Тогава защо правиш това?

— Не можах да се удържа. Всичко, което искам, са парите ти. Честно казано, скъпа, нямам много време.

Той я вдигна на ръце, олюля се леко под тежестта й и я занесе в спалнята. Хвърли я върху леглото, разкопча колана си и върза ръцете й зад гърба. Ванеса лежеше замаяна, беше неспособна да проумее, че това наистина се случваше с нея, и само го наблюдаваше как тършува из чекмеджетата й.

— Нищо! И тук нищо! Хайде, жено, все имаш нещо, което си струва да бъде задигнато!

„Защо точно на нея се случваше това? Защо, господи, защо?“

— Аха! Какво има тук?

Тя сподави едно ридание, когато той измъкна малка гравирана дървена кутийка за бижута. Ванеса изгаряше от възмущение, когато той я отвори. Само това не, мислеше си тя. Не и това!

— Тук има всякакъв вид скъпи джунджурии! — измърмори Голд.

Той взе наниза от перли, който баща й бе подарил още когато тя беше момиче, диамантените обици и смарагдовата брошка, подаръци от предишни обожатели; задигна също така и златните верижки и други компрометиращи останки от миналото й, преди да стане жена на проповедник; тя бе събирала тези неща и тъй като сърце не й даваше да се раздели с тях, ги пазеше. Това, че грижливо пазените тайни бяха изложени на показ, разяри Ванеса, но тя не можеше да направи нищо. Колкото и да се гърчеше и извиваше, не можеше да освободи ръцете си.

— Добре, добре, добре. Ванеса, не можеш да бъдеш и наполовина толкова добра, колкото се представяш, ако имаш такива неща. А аз си мислех, че си жена, отдадена на Бога — с тези думи той натъпка всичко в джобовете си.

— Аз наистина съм отдадена на Бога — каза тя през зъби. — Просто не съм безгрешна.

Той се огледа наоколо, но тъй като не намери нищо ценно, което да прибави към бижутата, само се усмихна самодоволно на завързаната за леглото жена.

— Приятен ден, Ванеса. Никога повече няма да ме видиш.

— Бог ще те накаже за греховете ти! — извика тя. — Той ще те намери, където и да отидеш! Божествената му ръка ще те порази и ще те запрати във вечния огън на ада, Джошуа Голдън!

— Не мисля така, но се моли на твоя бог някой да те намери скоро. Честно казано, изобщо не ми пука — той й изпрати въздушна целувка и бързо излезе от стаята.

Ванеса се извърна на една страна и заплака.

 

 

Патрис Карлън излезе на пръсти от стаята си. Не искаше да събуди красивия гол мъж, заспал в леглото й. Загърна плътно шала около себе си, погледна още веднъж към Спър и затвори вратата. След като излезе от хотела, тя тръгна бавно по улицата, наслаждавайки се на свежия, студен въздух, който охлаждаше ума и тялото й от горещите страсти на изминалата нощ.

Продължавайки безцелната си разходка, тя отмина смесения магазин, пощата, чиято сграда се използваше в същото време и за разглеждане на съдебни дела, магазина за дрехи, галантерията. Когато наближаваше банката, Патрис бе озадачена от факта, че вратата й зееше широко отворена. „Това е странно, помисли си тя, дори за такъв малък град.“ Патрис се приближи още повече.

Внезапно отвътре изскочи един нисък и дебел човек, блъсна се в Патрис, като едва не я събори на земята, и изпусна чантата, която стискаше в ръка.

— По дяволите! Коя си ти?

Патрис залитна назад.

— Аз… аз…

— Няма значение.

Откъм другата пресечка приближаваха двама мъже. Дебелакът погледна към тях, след това към момичето.

— Идваш с мен! — той светкавично затисна устата й с ръка и болезнено я дръпна, принуждавайки я да върви с него. Патрис започна отчаяно да се бори, за да се освободи от желязната му хватка, докато той я влачеше към коня, който беше завързан зад банката. Какво, по дяволите, ставаше?

Когато приближиха коня, мъжът й удари такава плесница, че всичко се завъртя пред очите й. Усети, че я вдигнаха на седлото, а след това непознатият яхна коня. Само след миг потеглиха. Сградите бързо преминаваха пред очите й, докато най-накрая напуснаха Холмс и излязоха в открито поле.

— Къде ме водиш? — запита уплашено тя.

— Млъквай или ще те хвърля от коня!

Патрис погледна надолу към земята, която едва се виждаше на слабата светлина и която се движеше бързо под тях, въздъхна и поклати глава. Вцепенено от болка и страх, момичето се хвана за дебелия непознат, конят изцвили и препусна в неизвестността.