Дърк Флетчър
Певицата от Канзас Сити (7)

Седма глава

Спър бавно се събуждаше. Осъзна, че е вече сутрин. Протегна се и по цялото му тяло се разля чувствена топлина. Някъде отвън се обаждаше самотна птичка. Той се прозина, покашля се, прокара ръка по наболата си брада и посегна към мястото до себе си. То беше празно, ръката му напипа хладни чаршафи. Озадачен, той се събуди напълно, отвори широко очи и премигна учудено. Патрис не беше там. Все още недоумяващ, огледа цялата стая. Русокосата не се виждаше никъде. Маккой потърка очи, поклати глава, стана и се облече малко по-бързо от обикновено. Всъщност не трябваше да се притеснява — Патрис сигурно бе отишла да закуси или бе предприела една от разходките си, за които му бе казала, че толкова много обича.

Обу бързо ботушите си, сложи си шапката и излезе от стаята. Спър си мислеше, че е малко странно жената, която го бе молила да го направи отново и отново миналата нощ, на сутринта да я няма за повторение на нощното бурно представление. Той очакваше тя да го събуди, галейки с малката си уста набъбналия му член.

Всъщност никога не бе могъл да разбере жените. Поне не всички жени.

Излезе от хотела, а ярката слънчева светлина го заслепи. Улицата изглеждаше необичайно оживена. Може би около десетина мъже се бяха скупчили около един висок, мършав човек. „Хол Филипс, помисли си Спър, неофициалният шериф.“ Наоколо се навъртаха жени и деца, две бебета се разпищяха, подковани ботуши и конски копита вдигаха облаци прах. Замаян от необичайното оживление, Спър се спря тук-там, като се ослушваше и оглеждаше, опитвайки се да разбере причината за всичко това. Какво, по дяволите, ставаше? През улицата долитаха викове, но той не можа да разбере нищо. Маккой сграбчи за ръкава един мъж, който тъкмо минаваше покрай него.

— Хей, за какво е цялата тази врява? — попита той.

Човекът, очевидно фермер, носеше пъстра басмена риза. Явно раздразнен, че го бяха спрели, той освободи ръката си от здравата хватка на Спър.

— Не чухте ли? — запита сопнато. — Преподобният Джошуа Голдън се опитал миналата нощ да изнасили Ванеса Томпсън.

Маккой онемя.

— Това е невъзможно.

Той си припомни мазния, дебел проповедник, който постоянно говореше за вярата и за нищо друго.

— И това не е всичко — продължи фермерът, очите му бяха широко отворени от възбуда. — Той я завързал и я ограбил.

— И това е предизвикало цялата тази врява? — запита Спър.

— Не, глупако! — отвърна фермерът, като присви очи. — След това този наш чудесен проповедник ограбил банката и отвлякъл новото момиче, което работи в „Лъскавият жартиер“… — той поклати глава. — Не мога да си спомня как се казваше.

Спър почувства как кръвта му кипва.

— Патрис Карлън?

— Да. След това проклетникът изчезнал от града с двете неща, които са ми най-скъпи — парите ми и една чудесна женска!

— Как си научил всичко това? — попита Маккой. — Някой видял ли го е?

Фермерът се загледа някъде зад него.

— Е, мисис Томпсън сама ни разказа какво й се е случило. Тя успяла да се освободи и излязла навън. Тръгнала към Хол, за да му каже, когато видяла някакъв човек да излиза от банката с голяма чанта, грабнал русото момиче и изчезнал.

— И сега Голд го няма, така ли?

— Да, дяволите го взели, така е! — с тези думи фермерът се втурна към един мъж, в когото Спър позна човека, обвинил го в кражбата на коня му.

— В коя посока е тръгнал? — извика Спър към отдалечаващия се фермер.

— Всеки казва, че е тръгнал на изток.

Спър поклати глава. Нямаше начин да е така. Джошуа Голдън — или каквото и да беше истинското му име — не би се върнал назад. За човек като него това беше твърде опасно.

Макар и твърде късно, вече всичко му беше ясно. Голдън беше извършил серията банкови обири. Този човек му бе почти в ръцете, а той не го бе разбрал. А сега и Патрис Карлън бе в ръцете му!

 

 

Патрис потръпваше с отвращение от противната миризма на пот, която Голдън излъчваше, но разбираше, че няма избор. Тя го хвана през кръста само от страх да не падне. Конят не се движеше в галон, всъщност през тези няколко часа изобщо не бяха препускали, но тя не бе свикнала с движенията му и си мислеше, че има опасност всяка секунда да се изтърси на прашния път. За нея беше ужасен кошмар да седи притисната към широкия гръб на непознатия, да слуша изпълнените му с цинизми думи. „Защо, по дяволите, ми трябваше да излизам да се разхождам?“ Тя си задаваше многократно този въпрос, още много преди първите слънчеви лъчи да осветят ширналия се път пред тях. Сега можеше да бъде сгушена в прегръдките на мъжа на своите мечти — е, мъжа, за който си бе мислила напоследък, вместо да седи на това неудобно седло, натъртвайки малкия си задник.

— Да — каза Голд, като прекъсна нерадостните й мисли. — Ти само се дръж по-здраво, малката. Много се радвам, че се случи наблизо, за да дойдеш с мен. Не съм бил с жена от две, не, по дяволите, от три седмици.

Повдигаше й се от силните мляскащи звуци, които издаваше Голд, докато говореше. Не знаеше колко още щеше да издържи. Ако не можеше да избяга, за което нямаше голяма вероятност, може би би могла да го убеди да я пусне.

— Би трябвало да се срамуваш от себе си: да се криеш под маската на проповедник и да използваш Светото писание за целите си! Все още не мога да повярвам, че успя да измамиш всички онези хора и ги накара да ти повярват, че си проповедник.

— По дяволите, мога да измамя и теб. Мога да те накарам да почувстваш дъха на ада! Аз съм добър актьор! — Голд сам се разсмя на остроумието си.

— Не, не си! — изсъска Патрис, като премигваше и се опитваше да изчисти праха, който постоянно влизаше в очите й. — Майка ми е много добра актриса в Сейнт Луис. Ако беше там, тя със сигурност щеше да те изхвърли от представлението си. Ти си просто един крадец, нищо повече!

Той дръпна юздите и конят спря.

— В мен няма нищо просто или обикновено, малката — каза Джак Т. Голд, хвърляйки й поглед през рамо. — Освен може би това, че постоянно изпитвам нужда от жена — той й се ухили похотливо, като разкри изпочупени и пожълтели зъби. — А и сега изпитвам такова желание, което трябва да бъде задоволено.

Патрис потръпна и отклони поглед.

— Мисля, че трябва да ме пуснеш.

Той само се засмя и смуши коня в галоп, като изобщо не обърна внимание на думите й.

 

 

Голдуотър — наречен вероятно на тинестата река, която пресичаше града — беше разположен точно в посоката, която шерифът Портър беше обозначил на картата. Градът тъкмо беше започнал да се разраства, но засега представляваше едно грубо селище, състоящо се от около петдесет души и наполовина толкова къщи. Спър знаеше, че мястото бе твърде малко и не би представлявало интерес за Голдън да спре в него, освен, за да се запаси с храна и барут.

Той изтри запотения си кон и го остави да се напие с вода от едно голямо зелено ведро. През това време той се опита да пообиколи наоколо и да разпита за един дебел мъж и млада, руса жена. Хората, които срещна, не бяха много общителни, но някои от тях изглеждаха наистина заинтересовани. Един възрастен човек, който седеше на люлеещ се стол в сянката на бръснарницата, му отвърна категорично:

— По тези места не се е случвало нищо от години. Съжалявам, приятел. Двете влюбени гълъбчета, които търсиш, не са прелитали насам нито миналата нощ, нито тази сутрин.

Разочарован, Спър попита още няколко човека, след това опита късмета си в няколко от отдалечените ферми. Първата, която лежеше недалеч от пътя за Холмс, беше почти пред фалит. Втората беше изоставена — шестте счупени крила на вятърната мелница се вееха свободно на вятъра, бали сено, гниещи на слънцето, един умрял кон, който така си беше оставен да лежи в средата на двора.

Тъй като не желаеше да губи повече време, Спър реши да се довери на инстинкта си. Това не беше съвпадение. Голдън беше човекът, ограбил всички банки, сега той препускаше към следващата — заедно с момичето, което бе споделило леглото си с него миналата нощ.

И той се отправи на запад, като препускаше с всички сили.

 

 

— Слушай какво ти казвам, малката, ти си твърде опасна. Така че, затваряй малката си уста и ме остави да помисля.

— Хич не се напрягай! — Патрис се засмя. — Честно казано, по начина, по който говориш, човек би си помислил, че съм въоръжен престъпник или нещо подобно. Аз съм просто едно младо момиче, попаднало в непозната част на страната. Как бих могла да бъда опасна?

— Не можеш да ме накараш да те пусна, нито сега, нито когато и да било — изръмжа той.

Патрис не изгуби надежда. Мислеше си, че той само ще я изведе на известно разстояние извън града, след което ще я остави някъде да се погрижи за себе си.

— Но ти имаш преднина! Никой няма да те открие!

— За това си права. Никой никога не ме е откривал. Но това не е основателна причина да те пусна. Ти си твърде красива да те оставя тук сама в откритото поле — той се пресегна, хвана ръката й и я придърпа отпред. Патрис потръпна от отвращение, когато той я сложи между краката си, блъсна го в гърба и издърпа ръката си.

— Животно такова! — изкрещя тя. По страните й бе избила гъста червенина. След това се успокои. Само като си помислеше какво трябва да търпи, й се повдигаше, но от друга страна, това беше нейното неоспоримо предимство като жена.

— Мистър Голдън…

— Казвам се Голд. Джак Т. Голд.

— Няма значение! Мистър Голд, ако… ако аз ви позволя да ме имате, знаете, по този начин…

— Искаш да кажеш да те изчукам? — изръмжа доволно той.

— Да.

— Да го начукам в малката ти катеричка и да го движа напред-назад?

— Да.

— Да го движа силно и бързо, докато…

— Да! Да! — тя въздъхна, отвратена от цветистото му описание. — Ако ви позволя да ми направите всичко това, след това ще ме пуснете ли? Става ли? Искам да кажа, когато имате всичко, което желаете, и аз няма да ви бъда нужна повече. Защо просто не спрете този смрадлив стар кон? И да се позабавляваме малко?

Той се засмя с дрезгав, неприятен смях.

— Дяволите да го вземат, така или иначе, щях да те изчукам. И ако си дори наполовина толкова добра, колкото изглеждаш, не съм толкова глупав, че да те оставя да си идеш. Ще те чукам поне пет-шест дена.

Гърлото й изведнъж пресъхна.

— А след това?

Той се засмя.

— Сигурно няма да те убия. Много си красива, с тази чудесна руса коса, за да те убивам.

Тя затвори за миг очи. Поне за едно нещо не трябваше да се тревожи. Патрис отмахна някаква нечистотия, която бе залепнала на устните й.

— Какво ще кажеш за пари? Бих могла да ти платя колкото искаш.

За момент Голд се умълча.

— Колко?

— Не… не знам. Сто долара?

Той се разсмя.

— Слушай, малката, не съм ги броил още, но сигурно съм взел десет хиляди долара от онази проклета банка в Холмс! Просто си стой на мястото! Скоро ще спрем и ще се потъркаляме малко.

— Спри да ме наричаш така! — изкрещя силно тя. — Казвам се Патрис!

— Добре, малката, добре — и той отново се разсмя, като пришпори коня през голото, пусто поле.

 

 

Пътят между Голдуотър и Фейгън, поради честото движение на много коли, беше осеян с дълбоки бразди и с отпечатъци от конски копита, останали още от дъждовния сезон, когато пътят е бил размекнат и кален. Спър постоянно спираше и изучаваше следите, като по този начин позволяваше на кобилата да си почине, но не можа да открие следи, които със сигурност можеха да му кажат дали е на прав път.

Докато яздеше, Маккой си повтаряше, вбесен, че мъжът може би е отминал Голдуотър, но със сигурност ще спре във Фейгън. Този град беше много по-голям. Спър беше сигурен, че ако не го откриеше по пътя, щеше да намери Голдън във Фейгън.

Крадец като него не променяше внезапно плана си. Това беше единственото сигурно нещо, което знаеше. Това, и едно предчувствие. Спър се усмихна, припомняйки си Патрис и нейната топлина, аромата й, сладострастието й. Но той бързо прогони тези мисли и си наложи да бърза. Ако не бъде внимателен, само спомените щяха да му останат от Патрис.

— Хайде, момичето ми, по-бързо! — извика Спър, като леко притисна кобилата в хълбоците. Животното препусна в галон, скъсявайки разстоянието между Спър и мъжа и жената, които, той беше уверен, се намираха някъде пред него.

 

 

Патрис седеше на пясъка с подвити под себе си крака, ръцете й бяха завързани на гърба с късо твърдо въже. То се врязваше в китките й всеки път, когато тя се опитваше да заеме по-удобно положение, но си повтаряше постоянно, че не бива да забелязва болката, не бива да мисли за нищо друго, освен за най-големия проблем — как да избяга от Джак Голд.

Мислеше си и за Спър Маккой, мъжа, когото бе оставила в хотелската си стая. Когато се събудеше и откриеше, че е изчезнала, щеше ли да я потърси? Щеше ли да разбере, че е отвлечена? Изобщо знаеше ли някой за това? Щеше ли той да яхне коня си и да се опита да я спаси от този смърдящ негодник? Или просто щеше да направи още една рязка на колана си, обозначаваща поредното му завоевание, и да продължи да живее живота си?

Тя не го познаваше достатъчно добре, за да знае със сигурност.

Джак Т. Голд избра едно удобно за лагеруване място в средата на малка горичка от канадски тополи и запали огън. Сухите разпалки лумнаха веднага, разгоряха се със силен, буен пламък, който малко след това изгасна, когато Голд хвърли по-големи клони.

Той започна да рови в дисагите си и извади един кафеник, малко кафе и сухари. Голд погледна към жената и се усмихна.

— Обичам да си похапвам, а ти?

Тя го погледна с пренебрежение.

— Аз няма да ям нищо — каза Патрис и извърна глава. — Сигурно ще се опиташ да ме отровиш.

— По никакъв начин. Не бих си изгубил нито времето, нито средствата — и той се настани пред огъня.

— А между другото, мислех си, че ще ме изнасилиш. Как стана така, че си повече гладен, отколкото надървен? — тя каза това просто, за да го вбеси, не че имаше и най-малкото желание да го прави с него. Може би ако й се ядосаше достатъчно, щеше да я изостави.

Голд се засмя.

— Ама на теб наистина ти се иска? Така си помислих още първия път, когато те видях да се разхождаш по улиците на Холмс. Беше ме пожелала като проповедник и продължаваш да ме желаеш и като крадец! Много ме искаш, нали, малката?

— За нищо на света не бих те пожелала! — Патрис поклати глава. — Но след всички онези седмици, които си прекарал без жена, просто си мислех — е, по дяволите, не мисля, че можеш.

Той изръмжа.

— Не мога какво?

— Ти сам знаеш! Може би предпочиташ конете…

— Дяволите го взели, ти ревнуваш от това животно? Наистина си обикновена, малката.

— Патрис! — извика тя разгорещено. — Казвам се Патрис!

— Добре, добре, малката.

Тя въздъхна облекчено. Поне не се бе опитал да я изнасили — засега. Но Патрис таеше подозрението, че въпреки думите, въпреки уверенията му, той щеше да я изнасили и да я убие или просто щеше да я убие.

Тази мисъл не беше никак приятна, така че Патрис се опита да я отпъди, като наблюдаваше втренчено как Голд пълни кафеника с вода от манерката си.

„Можеше да бъде много по-лошо — помисли си тя. — Много по-лошо.“