Метаданни
Данни
- Серия
- Спър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Kansas City Chorine, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Таня Найденова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- vens(2010)
- Допълнителна корекция
- ganinka(2011)
- Форматиране
- Xesiona(2012)
Издание:
Дърк Флетчър. Певицата от Канзас Сити
ИК „Калпазанов“, Габрово, 1994
Редактор: Мая Арсенова
Технически редактор: Мариета Суванджиева
Коректор: Юлия Бързакова
ISBN: 954-17-0065-9
История
- —Добавяне
Четвърта глава
— Само се опитай да ме спреш! — извика мъжът. — Хич не ми пука да застрелям един конекрадец! По дяволите, тук това е законно. Кобилата е моя, моята Беки. Ти си я откраднал от мен, а ние тук не се церемоним много с такива като теб.
Спър просто отстрани въоръжения човек.
— Виж какво, мистър, не знам какво си пил, но това си е моят кон. Купих го съвсем честно и почтено тази сутрин от Канзас Сити. Платих петдесет нови-новенички долара за него. Тъй че ако бях на твое място, бих си прибрал оръжието и бих размислил, преди да обвинявам някого, че е конекрадец.
Ранчерото се изплю.
— Ха! Познавам много добре моята Беки! Не мога да си представя как си могъл да бъдеш толкова глупав да я доведеш тук, след като си я откраднал, но ми е съвсем ясно какъв си глупак! — той замахна заплашително с револвера си. — Хайде, отмести се, приятелче, и ме остави да отведа Беки у дома!
Спър овладя гнева си.
— Кобилата не е твоя. Купих я. Тя е моя.
В отговор мъжът злорадо се усмихна.
— Предполагам, че имаш и разписка от продажбата?
— По дяволите, наистина имам! — Спър бръкна с дясната си ръка в джоба и извади неголям лист хартия, след което го подаде на мъжа. — Продажбата е съвсем законна и всичко е както трябва. Да не би да си мислите, че вашият конекрадец е откраднал, яздил е до Канзас Сити и е продал кобилата в рамките само на три дни! — каза той, докато мъжът се взираше в документа.
— Възможно е — непознатият присви очи, като че ли документът бе написан на китайски.
— Опитай се да помислиш логично, приятелче. Това не е твоята Беки. Изобщо не е твоята кобила. Моя е — Спър безцеремонно грабна юздите — Там пише всичко. Прочети го.
Докато ранчерото гледаше разписката, постепенно загуби увереност и раменете му се отпуснаха.
— Дявол да го вземе, аз… не знам. Никога не ме е бивало много в четенето — той вдигна поглед. — Хей, Хол, размърдай си задника и ела тук да ми прочетеш това нещо! — мъжът придружи думите си с енергични жестове.
Един слаб човек с очила с дебели рогови рамки се приближи с ленива походка към спорещите мъже.
— Какво толкова е станало, Бърт?
— Просто прочети това!
— Добре, добре!
— Този приятел, изглежда, си мисли, че аз съм му откраднал коня — намеси се Спър. — По друг начин не мога да го убедя.
— Добре, убедихте ме — каза мъжът, след като прочете внимателно документа. — Този кон е ваша неприкосновена собственост. Дори наистина да сте откраднали Беки, то това не е тя. Съжалявам, Бърт, но тук е написано черно на бяло. Конят е купен тази сутрин в Канзас Сити.
Бърт се отпусна тежко на земята.
— Проклятие! Бях толкова сигурен, че това е моята Беки! — изведнъж той погледна Хол с нескрита ярост. — Как да сме сигурни, че този просто не е наел някой да му напише проклетия документ? Нима не би могъл да го направи?
— Според мен документът е истински. Освен това, ако я беше откраднал, той не би посмял да доведе кобилата тук, в града.
Спър потупа леко кобилата по врата.
— Всеки може да сбърка, Бърт — той взе разписката от ръката на Хол. — Надявам се да намериш кобилата си — където и да е в момента.
— Съжалявам за всичко това, мистър, казвам се Хол Филипс, неофициален представител на закона в тези области. Хайде, Бърт, ела да пийнем по едно. Мисля, че имаш нужда от нещо успокоително.
— Е… ами — заекна той. — Все пак мисля, че това е моята Беки!
Спър проследи с поглед двамата мъже, докато те се отправяха към кръчмата. Отново потупа ласкаво коня, след това пое бавно надолу по улицата, като се стараеше да запомни малкото забележителни неща, които градът можеше да предложи. Той докосна периферията на шапката си, поздравявайки две възрастни жени, които му кимнаха учтиво, но продължиха забързано напред. Забеляза един младеж, който вървеше под ръка с луничаво момиче, двамата се гледаха влюбено и, очевидно, целият свят бе престанал да съществува за тях.
Една пресечка по-надолу към него приближи дебел, гологлав, облечен в черно, мъж, който отдалече лъхаше на пот. Когато забеляза Спър, мъжът ускори крачка.
— Здравейте. Новопристигнал ли сте? — попита той, като попиваше лъщящото си от пот чело с мръсна носна кърпичка.
— Да, точно така. Пристигнах днес.
— Тогава позволете ми да ви приветствам с добре дошъл в нашия град. Казвам се Голдън. Джошуа Голдън — той улови реверите на сакото си.
— Вие трябва да сте новият проповедник, за когото ми разказа Ванеса Томпсън.
— Срещнали сте се с мисис Томпсън? Много добра жена и ревностна католичка — Голдън кимна одобрително. — Е, мисля, че е време да вървя, имам няколко болни, които трябва да посетя. Надявам се да ви видя в църквата в неделя. В момента обмислям една проповед, която ще развълнува вярващите души.
— Не знам дали ще остана толкова дълго, но ако съм тук, ще се опитам да дойда — отвърна Спър без особен ентусиазъм.
Преподобният Голдън не изглеждаше да е забелязал нещо.
— Все пак опитайте. До скоро.
С тези думи мъжът пое с бърза крачка надолу по улицата.
Спър се върна в хотелската си стая, почисти колта си и реши да поспи малко. Не знаеше защо все още стои в Холмс. Мястото изглеждаше достатъчно спокойно и единствената причина, поради която бе тук, беше предположението, че крадците можеха да нападнат и ограбят местната банка. Той нямаше никакви доказателства, освен едно предчувствие, което не му даваше мира.
Маккой се изпъна на малкото твърдо легло и започна да обмисля цялата ситуация отначало.
По-късно, след като се стъмни, Спър още веднъж преброди улиците на Холмс. Пълната луна хвърляше достатъчно светлина и той можа да забележи един мръсен човек, облечен целия в дрипи, който вървеше по улицата без някаква определена цел, влачейки левия си крак.
Дали това беше непознатият, появил се тук преди няколко дни?
Спър се върна безшумно назад, прикривайки се в сянката на най-близката къща, и в продължение на няколко минути наблюдаваше какво прави човекът. Странникът надникна през прозорците, постоя известно време пред хотела, опита се да види какво става вътре, но не посмя да влезе, след това продължи надолу по пътя.
Маккой въздъхна. Нямаше вид на човек, който би убил невинни хора или би ограбил банка. А ако действително бе го правил, той със сигурност не би бил облечен толкова бедно, а Спър предполагаше, че парцаливите дрехи не бяха дегизировка, а единствените, които имаше. Всеки престъпник, който ограбваше банки, със сигурност се наслаждаваше на плодовете от мръсната си работа.
Непознатият изглеждаше безобиден. Спър сви рамене и се отправи към най-близкия бар. Можеше да изпие едно питие на спокойствие.
Докато вървеше по прашната улица, Джак Т. Голд подръпваше от време на време яката си, която бе пристегната плътно около врата му и почти го задушаваше. Мразеше цялата работа, в която се бе забъркал, мразеше града, в който бе попаднал, мразеше да се преструва на проповедник. Но най-много от всичко мразеше онази проклета кучка Ванеса Томпсън, вдовицата, която следеше всяко негово движение, като че ли го проверяваше. Дяволите да я вземат, как би искал да пресуши цяла бутилка уиски, а след това да й покаже що за проповедник е.
Разбира се, той не можеше да направи това. В никакъв случай не трябваше да издава кой е. Чрез предпазливи проучвания той беше разбрал, че в местната банка има депозити, които надхвърляха двадесет хиляди долара — огромна сума, в сравнение с това, на което бе попадал напоследък. Част от сумата бе дадена на съхранение от един от племенниците на основателя на банката, като въпросният племенник живееше в едно отдалечено ранчо със заварените си родители.
Заради толкова пари Голд можеше да си наложи да изчака още няколко седмици, преди да се наслади на живота.
Като например тази, мислеше си Голд, проследявайки с поглед едно русо, много красиво момиче, което вървеше с лека, полюляваща се походка точно срещу него. Тя беше великолепно създание, имаше разкошни коси, пълни устни, големи заоблени гърди и полюляващи се бедра, освен това носеше плътно прилепнала зелена рокля. Тя беше жена, която всеки мъж би пожелал. В този момент той се нуждаеше точно от такава жена. Проклятие. Какво, по дяволите, го бе накарало да се преоблече в тези стари проповеднически дрехи, които бе откраднал преди известно време? Защо не можеше да бъде просто един обикновен човек тук? Ако беше така, щеше да грабне тази апетитна кукла, щеше да й разкъса роклята и така да й го начука, че тя да се извива в ръцете му и да моли за милост. Почувства как желанието се разлива по вените му. Той не спря да гледа момичето, докато се приближаваше. Когато забеляза пасторските одежди, момичето забави крачка. Изведнъж Голд изпита омраза — не към красавицата, а към самия себе си, заради това че се бе излъгал по такъв начин, отричайки се от плътските наслади.
— Девойче, вярваш ли в нашия бог Исус Христос?
Застанала съвсем близо до него, тя сведе поглед.
— Не бих могла да ви отговоря, преподобни отче.
Голд тайно се надяваше, че отговорът е „не“. Може би щеше да има време да я изчука набързо, докато е в града — не, не сега — някой друг път.
— Опитай се да си отговориш на този въпрос. Ела тази неделя в църквата. Ще ти е от полза.
Дяволите го взели, за него щеше да е от полза да я види там, докато се поти с още една от онези проклети, изискващи толкова усилия изтощителни проповеди. Щеше да поглежда към пищните й гърди всеки път, когато произнасяше божието име.
— Съжалявам, отче, в неделя сутрин винаги се успивам — и с омайваща усмивка, разкривайки ослепително бели зъби, тя отмина и се изгуби в салона „Лъскавият жартиер“.
По дяволите, тази жена! Голд се опита да разхлаби притягащата го яка и продължи с бавни крачки към дома на болната възрастна жена, която току-що бе завещала цялото си имущество на църквата. Може би щеше да измъкне около стотина долара, преди да извърши големия си удар — ако дъртата пачавра благоволеше скоро да хвърли топа. Дано само бъде по-скоро!
Той изпусна дълга въздишка. Да бъдеш проповедник в област като Канзас Сити никак не беше лесно. Голд не знаеше дали си заслужава. Той се обърна и хвърли поглед назад към салона. Може би по някакъв начин би могъл да плати на някое от момичетата, които работеха там; да й плати достатъчно да си затваря устата и да се позабавлява малко с нея. Разбира се, че би могло. Можеше да наеме кола да я закара извън града и там да се срещнат някъде преди здрачаване. Ще й каже да донесе бутилка уиски и ще й плати петдесет долара за малкото приключение.
Почувства как го обзема вълнение при мисълта за такъв хитър план. Това би могло да задоволи животинското му желание за жена за около седмица, докато намисли как да се измъкне незабелязан и от този град. Изпусна още една въздишка на съжаление. Беше твърде рисковано. Не трябваше да прави нищо, което би погубило репутацията му, която си бе изградил с толкова труд. Не и когато съществуваше онази проклета Ванеса Томпсън, която се бе залепила за него и не го изпускаше от очи. Ако научеше за нещо подобно, а тя имаше очи и уши навсякъде, щяха моментално да го изгонят от града. В момента, в който загубеше доверието на хората, трябваше незабавно да се премести в друг град.
Не! Работил бе толкова упорито, беше изтърпял толкова глупости, изобщо не трябваше да се проваля сега. Просто само още една седмица трябваше да играе ролята на честен, водещ почтен живот проповедник. Само седмица. Е, може би по-малко. Пет дена. Той отново си спомни русата хубавица. Е, може би само четири дни.
Спър стоеше на бара, отпиваше от време на време от уискито си и наблюдаваше събралите се там преди него мъже. Подиумът беше празен, липсваха декори, а надписът на една огромна табела непосредствено до него обещаваше незабравими удоволствия с женска плът.
„Танцьорки и певици от класа“ — гласеше надписът.
Спър се усмихна, помисли си, че би могъл да се върне по-късно. По дяволите, не би било лошо да се позабавлява. Маккой едва не изпусна чашата с уиски, когато видя Ванеса Томпсън, облечена в скромна черна рокля и с прилепнало боне, да нахълтва в бара. Той се спусна към вратата, за да я поздрави.
— Мисис Томпсън, какво ви води насам?
Тя погледна към чашата в ръката му и поклати глава.
— А вие как мислите? Тук съм, за да предупредя тези хора за опасностите, на които се подлагат заради алкохола — отговори самодоволно тя. — Виждам, че и вие се нуждаете от поучителните ми думи. Също така трябва да предупредя добрите хора в този град за опасността, която представляват леките жени; да се опитам да отворя очите им за разпуснатото и безнравствено държание на този тип жени в тази сграда!
— Хайде, хайде, мисис Томпсън — отвърна Спър. — Сигурен съм, че всеки от тях е наясно с тези факти. Сигурен съм също така, че са чували това от вас и преди. Прав ли съм?
— Е… това няма значение — гласът й бе изпълнен със справедлив гняв. — Мой дълг е да продължа работата на покойния Чарлз — нека Бог успокои душата му, който се стараеше да прочисти този град от пороците на алкохола и разврата!
— Ами преподобния Голдън? — запита любезно Спър. — Не е ли това негова работа?
Ванеса присви устни.
— Нямам много вяра на този човек. Той проповядва добре, но не е като другите. Не пуши, не пие. Не ходи при проститутките.
Спър наведе глава.
— Не трябва ли точно така да се държи един проповедник?
— Да, така е, но никой от тях не се държи по този начин. Поне не тук. И не е правилно един духовник да не харесва жените. Имам предвид, че той би трябвало да е женен. Хора като него ме карат да подозирам много неща — тя повдигна многозначително лявата си вежда.
— Мисис Томпсън, не желая да ви разубеждавам относно благородната ви цел, но наистина ли си мислите, че можете да постигнете нещо тук?
— Ако се опитате да ме спрете, вече ще съм сигурна, че сте по-скоро инструмент на Дявола, отколкото просто един грешник — предупреди го тя.
Спър остави питието си и докосна периферията на шапката си в знак на извинение.
— В такъв случай сега си тръгвам. Приятна вечер, мисис Томпсън.
Тя изобщо не му обърна внимание.
— Хей, Ванеса! — провикна се един мъж, когато Спър излезе през люлеещите се врати. — Искаш да ни направиш шоу, а?
— Да, направи го. Покажи ни какви хубави глезени имаш. Хей-хо! — обади се друг.
— Исус ще прости греховете ви — започна тя, — ако признаете…
Спър се отдалечи, като клатеше глава. Точно когато излизаше от бара, покрай него мина странникът и се отправи към следващата пресечка. Това събуди любопитството му и Спър го последва.
Странникът, изглежда, се бе отправил към някое точно определено място. Само след секунди той спря пред смесения магазин, чиито прозорци отдавна вече не светеха, и, без да се огледа, просто опита дали вратата можеше да се отвори. След неуспешните си опити да я отвори, той изпсува тихо и със силен ритник счупи предния прозорец, чиито стъкла се разпръснаха със звън.
Спър се втурна напред.
— Хей! Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
Непознатият сякаш не го чу и се вмъкна вътре.