Дърк Флетчър
Певицата от Канзас Сити (15)

Петнадесета глава

Бурята беше отминала.

Изтощен, Джак Т. Голд се бе свел над седлото и бе отпуснал поводите. Кобилата беше доволна, че мъжът повече не я пришпорва. След като се събуди от кратката си дрямка, Голд тръсна глава и се огледа.

Беше се събудил точно в момента, когато се сипваше зората и източният хоризонт се окъпа в ярка светлина, която го заслепи. Примигвайки, той се прозина и хвърли поглед на околността. Къде, по дяволите, се намираше?

Пред него земята се простираше като на длан, никъде не се виждаше нито един хълм или възвишение, фермите бяха останали далеч зад него, само тук-там малки поточета и групи дървета нарушаваха монотонния пейзаж.

Чувстваше се като парцал. Пред очите му едно след друго преминаха събитията от миналата нощ — Патрис, плъзнала ръка между краката му, докато яздеха, след това тичаща през царевичната нива, опитът му да я изнасили, торнадото, появата на непознатия и накрая неговото собствено бягство.

Лицето му почервеня от гняв. Голд удари с юмрук по бедрото си и изруга. Губеше инстинктите на убиец и железните нерви, които имаше, докато вилнееше по мръсните улици на Ню Йорк. Всичките преструвки, чакането, разгулният живот го бяха изнежили и малко по малко го унищожаваха, тъй както червеят разяжда мъртвата плът.

„Добре — мислеше си той. — Достатъчно.“ Омръзнали му бяха тези обширни територии, омръзнали му бяха хората от малките градове с още по-малките им банкови сметки, до гуша му беше дошло да бяга, а най-вече му беше писнало от онази русокоса кучка, която прекарваше по-голяма част от времето си, като му се бърка в живота.

Пресметна наум парите си. Със сигурност имаше поне десет хиляди. По дяволите, достатъчни бяха. Ще се върне в Ню Йорк и отново ще се установи там. Може би ще отвори публичен дом и ще взима по пет долара на сеанс.

Той се усмихна, когато си представи всичко това. Щеше да бъде чудесно. По дяволите, можеше да краде, без да се излага на риск. Със сигурност щеше да бъде по-добре, отколкото ако продължаваше с работата, която бе вършил досега. Всичко би било по-добре, отколкото това.

Той обърна коня на изток и пое обратно към Фейгън. Ако онзи глупак, който го бе спрял предния път, се покажеше в града, ще го пипне веднага — особено ако се случи през деня и няма никакво проклето торнадо, което да го накара да избяга като подплашен койот.

Голд продължи да язди, като остави коня сам да си пробива бавно път в дълбоката кал. Шляпането на четирите копита, които ритмично стъпваха в гъстата кал, го унасяха в лека дрямка.

Половин час по-късно видя град в далечината. Сигурно го беше подминал през нощта, без дори да подозира за съществуването му. Продължи да язди, като подкара коня да върви по-бързо. Защо да не отиде да поспи малко, преди да хване влака за Канзас Сити?

Когато наближи обаче, бързо разбра, че градът е изоставен. Вратите на къщите зееха отворени и поскърцваха, когато духнеше вятър. Някои сгради бяха полуразрушени, наклонени под невероятен ъгъл. Други представляваха само купчина греди. Главната улица бе обрасла с плевели. Наблизо, пред една изоставена ферма, се виждаше вятърна мелница, на която две от перките липсваха, а когато подухнеше вятър, цялата мелница скърцаше така, сякаш всеки момент може да се срути.

„Отново не ми върви“ — мислеше си Голд, докато преминаваше по улиците на призрачния град. Изоставените сгради го угнетяваха, напомняха му, че съдбата бе престанала да го закриля. Но той скоро се отърси от тези мисли. Искаше да спи, имаше нужда от един хубав, здрав сън.

Голд продължи да язди сред останки от къщи, заобикаляше пробити корита за поене на добитък и деформирани от слънцето бурета. Като стигна до края на улицата, той обърна коня и спря пред изоставената ферма. Беше сравнително запазена. Голд си помисли, че може би ще има късмет да намери и легло.

Завърза кобилата под навеса и се запъти към къщата, но чувстваше краката си съвсем изтръпнали. Пристъпи навътре, но веднага усети вонята на разлагащ се труп.

В стомаха му се надигнаха спазми, Голд запуши носа си и погледна гниещите останки от кравата, която бе послужила за обяд на някое диво животно. Костите бяха почти оголени, но на някои места под сбръчканата и изсъхнала тъмнокафява кожа можеше да се види гниещо позеленяло месо.

Вонята беше толкова силна, че Голд веднага излезе навън. Сложи ръце на хълбоци и се замисли. Определено този ден нямаше късмет, каза си той и се запъти към навеса. Спомни си, че бе видял там изсушено сено, така че би могъл да си направи някакво подобие на легло.

Голд влезе в полумрачната сграда. През покрива проникваха ивици светлина. Само при мисълта за сън краката му се подкосиха от умора. Като стъпваше внимателно, той изрита сеното в единия ъгъл на навеса близо до яслите и веднага се просна по гръб.

Само малко почивка! Само няколко минути! След което ще яхне коня и ще потегли към Фейгън.

Но само след секунди той вече хъркаше, потънал в дълбок, изпълнен с кошмари сън.

 

 

Спър напусна хотелската си стая преди зазоряване. Беше се наспал и отпочинал добре. Чувстваше се силен, здрав, нетърпелив да довърши работата си. „Джак Голд — мислеше си той, — свършено е с безчинствата ти!“

Беше на няколко мили извън града, когато слънцето изгря и обагри облаците на хоризонта точно пред него. Докато яздеше покрай царевичните ниви и гледаше просеката, в която торнадото беше вилняло и унищожавало всичко по пътя си, Спър се чудеше що за човек е този Джак Голд. Какво го е накарало да извърши всички онези грабежи и убийства? Какво го бе накарало да преследва и измъчва една млада жена, която не бе причинила зло никому? Що за човек беше този, който можеше да убива невинни жени, дори бременни жени.

Не можеше да го разбере, но това не го притесняваше. Всичко, което трябваше да направи, бе да спре този човек, за да се сложи край на безсмислените убийства. Голд представляваше живо торнадо.

Маккой бе оставил Патрис в стаята си, като я беше предупредил да подпре вратата и да не отваря на никого, докато той не се върне. Още сънена, Патрис бе кимнала с глава и го бе целунала за късмет.

Маккой се безпокоеше за нея: човекът, който представляваше най-голяма заплаха, беше още на свобода.

По калния път не се различаваха никакви пресни следи. Не можеше да бъде другояче, тъй като след завръщането на Спър във Фейгън, бе продължило да вали още известно време.

Спър продължи да язди и когато слънцето се издигна високо в небето. Тогава видя съвсем ясни отпечатъци от конски копита в засъхващата кал. Нямаше как да разбере дали отпечатъците са от коня на Голд или не, но изглеждаше доста вероятно. Разстоянието между тях показваше, че конят се бе движил бавно.

Спър подкара бързо коня си, без да изпуска следата от очи. Тя водеше все на запад, и продължаваше да бъде все така ясна. Отпечатъците се бяха врязали дълбоко в калта.

Два часа по-късно близо до пътя той видя един изоставен, призрачен град. Точно когато се готвеше да спре и да остави кобилата си да се напие с вода, Спър забеляза други следи, идващи от противоположна посока, тези следи се сливаха с първите и водеха към града.

Той слезе от коня, приклекна и започна да изучава следите. Нямаше никакво съмнение, че бяха оставени от един и същ кон. Голд сигурно е променил решението си, върнал се е назад и е спрял в разрушения град.

Спър отправи поглед към изоставения град. Не се виждаше никой, но следите водеха право натам. Престъпникът беше някъде там. Спър тръгна към града, следвайки отпечатъците от копитата на коня.

Голд беше яздил нагоре-надолу по обраслата с бурени улица, след което се беше отправил към близката ферма.

Подкара кобилата възможно най-внимателно и се приближи до сивата постройка, слезе от седлото и поведе животното за поводите. Кобилата стана неспокойна и започна да се дърпа. Спър покри ноздрите й с ръка, за да я успокои. Нямаше никакво желание Голд, или който и да беше там, да бъде предупреден за неговото приближаване.

Следите, отпечатъци от ботуши, водеха от навеса към къщата, след това се връщаха обратно. Явно Голд се намираше под навеса.

Спър завърза кобилата за една прекършена фиданка и започна да оглежда сградата. Навесът беше огромен и изглеждаше достатъчно здрав. По него имаше избеляла червена боя, която приличаше на разредена засъхнала кръв.

Спър приближи тихо и надникна през открехнатите врати. Всичко, което можа да види, беше купчини изсушено сено и ивици слънчева светлина.

Придвижи се тихо като индианец, спря до вратите и се ослуша. Освен вятъра, който проникваше с едва чуто свистене през пролуките между гредите, Сиър чу един дълъг, носов звук, който не можеше да бъде нищо друго, освен хъркане.

Голд спеше.

Маккой се усмихна и извади револвера. В хотелската стая го беше заредил отново. Стисна уверено колта и пристъпи тихо вътре.

Джак Голд лежеше проснат върху неголяма купа сено. Огромният му гръден кош и дебелият му корем се издигаха и отпускаха равномерно. Близо до него стоеше конят му и лениво дъвчеше сухата трева.

Прекалено лесно, помисли си Спър, обхванат от неясна тревога. Голд беше опасен и съвсем не беше глупав.

Спър отстъпи назад, излезе навън и се приближи до едната стена на навеса. Маккой долепи око до една дупка и надникна.

Голд продължи да хърка още около две минути. Внезапно отвори очи, седна напълно бодър и извади револвера си, който бе скрил в сеното. Убиецът сподави ругатнята, която беше готова да се излее от устните му, и се огледа любопитно наоколо.

Спър се усмихна. Беше го надхитрил. Сега имаше повече време да реши как да го доближи.

Разбира се, най-лесно беше просто да го застреля, беше заел достатъчно удобна позиция, а разстоянието между гредите позволяваше да промуши спокойно дулото на револвера; можеше лесно да свърши с него завинаги. Но това не беше в негов стил, нито пък Секретните служби действаха така.

Трябваше да го хване жив — такива бяха инструкциите. Ако не можеш да го доведеш жив, тогава го доведи мъртъв, но трябва да имаш дяволски добро обяснение защо заподозреният е мъртъв.

Голд се огледа още веднъж, сви рамене и се изправи.

Спър реши, че е време да действа. Той се приближи тихо до вратата, като не се отделяше от стената.

— Голд! — изкрещя той.

Тишина.

— Голд! Всичко свърши! Излизай!

Никакъв отговор.

Спър се приведе зад ъгъла и надникна вътре. Конят все още си стоеше там, но от Голд нямаше и следа.

Къде, по дяволите, беше отишъл? Маккой внимателно огледа мястото — никоя от купите сено не беше толкова голяма, за да скрие пълното тяло на Голд. Освен няколко счупени каци и две вили, вътре нямаше нищо друго. Дори яслите в отдалечения край на навеса бяха изпочупени и представляваха купчина трески. Вниманието на Сиър бе привлечено от движение на горния етаж, където явно се събираше сеното. Спър погледна нагоре и видя отвора, от който се спускаше дървена стълба.

Голд се бе качил там, разбира се.

— Хайде, Голд! Знам, че си там. Предай се. Ще бъдеш съден съвсем законно.

От горното помещение се разнесе ехиден смях.

— Не си утежнявай сам положението — извика Маккой.

Тишина.

— Какво очакваш да направя, да си замина и да те оставя тук?

— Какво, по дяволите, искаш от мен? — извика Голд. — Не съм ти направил нищо.

— Аз съм правителствен агент, възложена ми е задача да проследя и заловя човека, който извърши серия банкови обири и убийства в този щат — отвърна безстрастно Маккой. — Колко банки бяха — пет досега, нали? И тринадесет убийства?

— Да.

— Тринадесет невинни мъже и жени. Убивал си жени, Голд! И една бременна жена! — изкрещя Сиър.

— Голяма работа! Тя беше просто една грозна кучка, която се изпречи на пътя ми. Така се разправям с хората, които ми пречат.

— Ти не ме плашиш, Голд! Ти си само един убиец на жени, който влиза нощем с взлом и ограбва банката, когато няма жива душа наоколо, а след това изчезва от града тихомълком с подвита опашка.

Спър млъкна за момент. Тишината беше единственият отговор на думите му.

— Дори не можа да изнасилиш Патрис. Не можа да ти стане, а? Изобщо, какъв човек си ти, Голд?

— Десет пъти по-добър от теб! — изкрещя той. — Дигай си задника от това място, освен ако не си се научил да ядеш олово!

— Тогава слез тук и застани открито пред мен като мъж. Спри да се криеш като малко момиче. Слизай, Голд!

— За да можеш по-лесно да ме застреляш, така ли? Продължавай да си въобразяваш, смахнат идиот такъв — изръмжа той.

— Не мога да чакам цял ден — Спър все още не можеше да види нищо в горното помещение — нито някакво движение, нито Голд.

Спър тихо се приближи до стълбата, която водеше нагоре при сеното, и започна да се изкачва. Сухото дърво изскърца под стъпките му. Проклятие! Веднага даде един изстрел, просто в случай, че Голд реши да го поздрави, като започне да стреля без предупреждение.

— Хайде, качи се! Качи се, за да застрелям и теб!

Спър се просна на пода и тихо запълзя. Голд стоеше там, оръжието му беше насочено към гърдите на Спър. Лицето на дебелака лъщеше от пот, но устните му се разтегнаха в усмивка.

— Не можеш да ме застреляш, не и преди аз да те застрелям — каза той. — Това ли са правилата на играта ти?

Маккой кимна.

— Да, с две думи, така е.

Не откъсваше поглед от дясното рамо на мъжа, внимаваше да не пропусне нито едно движение под съдраната по шевовете сива риза, върху която бе паднал лъч светлина.

— Обичам този вид игра.

Ето, видя го. Беше просто едно едва забележимо потрепване, издайническото потрепване на мускулите, когато се приготвят да направят рязко движение. Маккой светкавично се отмести в момента, в който негодникът натисна спусъка. Хвърли се в краката на Голд и го събори на пода; Голд изрева от ярост, когато куршумът му се заби в отсрещната стена.

— Исусе! — изкрещя той и изпусна оръжието.

Спър грабна вилата, която лежеше точно до него, и с нейна помощ запрати револвера на Голд доста надалеч. Оръжието гръмна в момента, когато се удари в дървения под на около десет фута от тях и се плъзна до самия ръб на горната площадка.

— Хайде! — той се изправи на крака и се надвеси над крадеца. — Кажи ми поне една основателна причина да не ти изтръгна вътрешностите с това нещо — Спър заплашително размаха вилата.

Голд се подпря на ръцете си.

— Мислех си, че играеш честно — каза Голд, като облегна гръб на стената.

— Не и с такива отрепки като теб! — изръмжа Спър.

— По… почакай! Може би двамата ще измислим нещо — лицето на Голд се изкриви от страх. — В дисагите имам много пари. Вземи колкото искаш. Само не ме убивай!

— А защо да не направя и двете? — Спър доближи острите шипове на вилата до дебелия корем на Голд.

— Имам и скрити пари — гласът му прозвуча отчаяно. — Ще ти кажа къде са!

— Твърде късно — Спър вдигна вилата над вцепенения от страх Голд, замахна и го удари силно с дръжката по главата.

Негодникът изстена и се свлече в безсъзнание на земята.

Маккой се усмихна. Нека Голд да полежи така. Ударът не беше достатъчно силен, за да го убие, а и Спър нямаше за цел да го убива.

Само за да се увери, че не го е убил, Спър се наведе и взе ръката на Голд, за да напипа пулса му, но с другата си ръка продължаваше да държи вилата.

Пулсът му беше равномерен и постоянен.

Спър се изправи и побутна Голд с острието на вилата, просто да се увери, че престъпникът наистина е в безсъзнание, дори го натисна по-силно. В този момент Голд се извъртя и се опита да вземе револвера си, като издаваше зловещи крясъци.

Спър хвърли вилата. Голд я улови за дръжката, преди да се подхлъзне към отвора и да падне от десет фута височина.

Викът му проехтя в празната сграда. Спър грабна револвера си, погледна над ръба на горното помещение, извърна се и бавно слезе по стълбите.

При падането Голд се бе стоварил върху вилата и се бе нанизал на острите метални шипове.

От тежестта дървената дръжка се беше счупила. Голд лежеше с лице към земята. Тънките метални остриета стърчаха от гърба му.

Спър поклати глава. Всичко бе свършило.