Дърк Флетчър
Певицата от Канзас Сити (12)

Дванадесета глава

От тежестта на Солт върху тялото си, на Спър му се струваше, че краката му ще се подкосят всеки момент. Като дишаше тежко, дърпаше ломотещия Енок Солт към офиса на шерифа Текс Франк. Когато вървяха надолу по пътя, тялото на Солт се отпусна още повече, а това допълнително ги забавяше. Всеки път, когато брадичката на Солт се удареше в гърдите му, Спър го удряше леко и го изправяше, но това траеше, докато преминат няколко метра, след това Солт отново клюмваше.

Отне му почти десет минути, докато измине разстоянието от „Червения Ас“ до офиса на шерифа. Най-накрая спря пред затворената врата, натисна бравата, ритна вратата и тя се отвори широко.

Спър изблъска Енот Солт напред. Огромният мъж се препъна, премигна на ярката светлина и се свлече тежко в краката на Текс Франк.

— Осигурих ти компания — каза Спър.

— Виждам. Какво е направил сега старият Солт? Да не би отново да се е опитал да убие Томи? Или може би е оглеждал роклята на старата Гуси Грейсъм? — засмя се шерифът.

— Опита се да изнасили шест жени пред очите на около тридесетина мъже.

Текс подсвирна.

— Кръчмата „Червения Ас“, нали? За пръв път прави това — поне в тази кръчма.

— Той е пияница, но не е подлец. Опитвах се да го спра, но той не искаше да се махне, затова го ударих — Спър потърка кокалчетата си. — Когато това не даде резултат, в продължение на две минути го удрях в корема. Най-накрая той се блъсна в една маса и загуби съзнание.

— Аз ще се погрижа за него. Ти… ти сам ли го доведе?

— Да. Защо?

— О, нищо. Просто искам да знаеш, че Солт тежи около триста фунта.

Маккой сви рамене.

— Имаш ли нужда от мен за нещо друго? Трябва да тръгвам, защото ме чака една жена.

— Не, нямам нищо за теб. Благодаря — шерифът се приближи до бюрото и посегна към измачканите карти.

Спър долови плющенето на картите по полираното дърво, докато излизаше от стаята на път за хотела, при Патрис, която трябваше да бъде в безопасност в хотелската му стая. Така поне се надяваше.

 

 

Патрис започна да хапе и устата й се напълни със солена кръв, когато впи зъби в плътта на ръката, която я задушаваше.

— По дяволите! — изсъска непознатият, като я блъсна силно, принуждавайки я да върви по-бързо по тъмната алея. След това й зашлеви плесница, която я зашемети.

— Шибана кучка такава, иска ти се да ми отхапеш пръста, така ли?

Тя се закашля, изплю кръв и започна да се съпротивлява на безмилостния натиск.

— Стисни я за гърлото, но я накарай да млъкне, за бога! — каза Кърт, когато приближиха края на алеята.

Ръцете увеличиха натиска си около шията й. Патрис се задъха, започна да се дърпа неистово, борейки се за глътка въздух. Изплашена до смърт и в същото време вбесена, тя с все сила ритна нападателя си в чатала. Той изкрещя и се свлече на земята.

— Какво по…

Патрис заби лакътя си в корема на втория нападател, който изобщо не очакваше такъв обрат. В следващия миг тя успя да го удари в гърдите с глава и ударът го запрати в стената.

— По дяволите! — изстена той.

Когато мъжът се опита да я нападне, тя мушна крака си между двата му крака. За миг той хвана стъпалото й и изглеждаше, като че ли се готви да откъсне целия й крак, след което със стон се свлече на земята.

— Не й позволявай да се измъкне!

Тържествуваща, Патрис се стрелна по алеята, а полата й шумолеше и се влачеше в праха. Избърса кръвта от устните си и се втурна напред, доколкото я държаха краката.

Тя чу двамата мъже да тичат след нея — настигаха я по-бързо, отколкото очакваше. Накъде да бяга? В ума й се въртяха различни възможности. Когато излизаше от алеята, дори не погледна проснатия на земята мистър Уитърби. Без да се замисля, тя зави надясно и се затича към кръчмата.

Под вратите на кръчмата се процеждаше светлина. Дано само да е все още отворена.

— Пет пари не давам за Голд. Сам ще я убия! Направо ми смаза топките — чу тя единия от преследвачите й да казва.

„Бързо. По-бързо.“

Краката я боляха, сърцето й биеше лудо в гърдите — непривикнало на неимоверното напрежение, на което го беше подложила.

— Хвани я! Убий я!

Задъхана, тя се втурна в „Червения Ас“. От вкуса на кръвта й се повдигаше.

— Джул! Револверът ти! Бързо! — извика тя, останала почти без въздух, краката й трепереха и тя залитна, опитвайки се да преодолее разстоянието от вратата до Джул.

— Те… опитват се да ме убият… ето ги, идват!

Пианистът светкавично извади своя „Колт 45“ и го насочи към вратата.

— Дръж се, Патрис! — извика той.

Мат и Кърт се втурнаха стремително с извадени оръжия. Джул стреля два пъти и от тавана над главите се посипа мазилка. Негодниците се стреснаха и изчезнаха от кръчмата така бързо, както бяха дошли.

Патрис отвърна поглед, много преди екотът на експлозиите да се бе разнесъл. Тя стискаше очи; револверните изстрели почти я оглушиха. Започна да й се гади.

— Те… мъртви ли са?

— Не — отвърна Джул, — но избягаха.

Тя въздъхна.

— Не мисля, че ще се върнат, но по-добре да те заведа в офиса на мистър Уитърби. Там ще си в пълна безопасност — каза пианистът. — Хей, Патрис, добре ли си?

— Не — отвърна тя и повърна на пода.

Спър се върна в хотела и тичешком изкачи стълбите. Почука на вратата.

— Патрис! — извика той. — Патрис, тук ли си?

Никой не му отговори. Почувства как по гърба му полазиха тръпки. Или тя не бе в стаята, или не бе в състояние да отговори. Той блъсна с рамо вратата веднъж, два пъти, съсредоточавайки цялата си тежест и сила в това движение.

Стаята беше тъмна. Спър запали лампите. Вътре нямаше никой.

 

 

Голд пристъпваше нетърпеливо от крак на крак в тъмнината, докато чакаше на стотина ярда от конюшнята. Доколкото той можеше да прецени, двамата нехранимайковци трябваше да бъдат тук преди пет минути. Къде, по дяволите, бяха?

Ето по тази причина той не използваше ничия помощ. Именно затова работеше сам. Ако нещо не вървеше както трябва, обвиняваше само себе си, а не някакви празноглави хлапета или самонадеяни глупаци, готови по всяко време да извадят револвера, без да мислят.

Три минути по-късно двамата младежи дотърчаха, като се държаха за слабините. Бяха сами.

Голд усети как го обзема гняв. Знаеше, че са се провалили. Знаеше го!

— Спрете да си играете с това, което имате в гащите си, и ми кажете къде, по дяволите, е момичето! — избухна той.

— Исусе! — каза Мат. — Тя… тя…

Кърт направи гримаса, но застана твърдо пред Голд.

— Изпуснахме я, Голд. Тя избяга. И, по дяволите, едва не ни откъсна топките! — той отново потърка слабините си.

— Не трябваше изобщо да се доверявам на момчета като вас! — продължи гневно Голд.

— Но тя не беше сама — намеси се Мат. — Ние повалихме шефа й, но после се появи другият и стреля по нас.

Голд изръмжа недоволно.

— Така че вие напълвате гащите от страх и дотърчавате тук с подвити опашки! — той поклати глава. — По дяволите!

— Слушай, Голд, наистина опитахме. Направихме каквото можахме! — каза Кърт, като удари юмрук в дланта си.

— Точно така.

Голд се извърна, размисляйки какво да прави. Какво? Ръката му се плъзна под палтото, където се намираше кобурът с револвера. Кой от двамата да убие пръв? Кого?

Миг по-късно Голд се обърна отново към тях.

— Добре, момчета, мисля, че нищо не може да се направи — каза той.

— Това значи ли, че… че не ни се сърдите повече? — попита Мат, а по тона му си личеше колко е изненадан.

Голд се усмихна.

— Сърдит ли? По дяволите, не. Всеки на ваше място можеше да оплеска работата. Както и да го погледнете, не може лесно да се справи човек с нея.

На бледата лунна светлина можеше да се види как лицето на Кърт се отпусна.

— Виж ти! Наистина, много любезно от ваша страна, че ни влизате в положението.

— Тъй като все пак опитахте, момчета, може би е редно да ви платя.

— Не… не е нужно да го правите — отвърна Мат.

— Млъквай, Мат! — сряза го Кърт, като го смушка в ребрата.

Голд се ухили и се приближи към тях. Те стояха съвсем близо един до друг, достатъчно близо, за да свърши с тях бързо и без всякакви усложнения.

— Парите са тук, в джоба ми — той се престори, че тършува из палтото си. — Това, смятам, че ще е достатъчно, за да се разплатим за цялата работа, която свършихте.

За един кратък миг ножът проблесна на лунната светлина, след което се заби с пълна сила в гърдите на Кърт. Голд бързо го извади и прободе Мат в сърцето, измъкна го и отново го заби в зеещата рана на Кърт.

Двамата младежи се закашляха, очите им се изцъклиха, в гърлата им напираше вик на ужас. Голд продължи да им нанася страхотни удари в гърдите, първо на единия, после на другия, докато и двете тела рухнаха на земята. Под острието на ножа костите се трошаха, а кожата се разкъсваше. Сърцата на момчетата започнаха да бият по-бавно, кръвта изтичаше от гърдите им. Мат се свлече на колене, ръцете му трепереха. Голд заби ножа си за последен път в тялото на Кърт и го доуби. Двадесетгодишният младеж се свлече на земята, потръпна и замря завинаги.

Треперещ от ярост, Голд насочи вниманието си към Мат. Дори когато младият човек падна по гръб, Голд продължи да го промушва с ножа, като издаваше глухи тържествуващи звуци, а острата сладникава миризма на топла човешка кръв се просмукваше в него. Продължи дотогава, докато и вторият младеж предаде богу дух.

След като свърши, Голд хвърли ножа в близките храсти зад него и се изправи, треперещ, но с усмивка на уста. Хвърли още един поглед към труповете, подритна ги и отиде до една бъчва с вода, за да измие кръвта от ръцете и дрехите си.

Тези двамата никога повече нямаше да провалят плановете му.

 

 

— Патрис! — изкрещя Спър, като се втурна с всички сили в „Червения Ас“.

Джул го посрещна с насочен револвер. Не след дълго Маккой научи от пианиста какво се беше случило и отиде в офиса на мистър Уитърби. Той грабна жената в прегръдките си и почти я отнесе в офиса на Текс Франк.

— Можеш ли да я пазиш при теб за известно време? — попита Маккой слисаният шериф.

— Разбира се. Винаги ще се намери място за една хубава жена… — той докосна с върха на пръстите периферията на шапката си.

— Едва не я отвлякоха за втори път. Най-малко трима мъже желаят смъртта й — Спър насочи предупредително пръст към шерифа. — Не ме разочаровай, Франк!

— Няма. Имай ми доверие.

Спър се отправи към вратата.

— Хей, Маккой! Къде отиваш? — запита Текс.

— Да открия Джак Т. Голд!

 

 

С тържествуваща, нахална усмивка, Голд премина с коня си по главната улица, като с нахалното си държание рискуваше всеки от неколцината мъже на улицата да го обвини в нещо непочтено. Той беше отстранил всякакви следи от кръв по дрехите и ръцете си, а ножът беше зарязал в храстите. Засега беше в безопасност, но знаеше, че трябва да напусне града колкото може по-скоро.

Нямаше смисъл да се измъква тайно, каза си той. Бе напуснал хотела, конят му беше натоварен с парите и няколко дребни неща, които беше взел със себе си. Беше време да се махне от града.

Започна да вали, отначало леко, след това по-силно. Уверен, че никой не го подозира, Голд дори не трепна, докато приближаваше офиса на шерифа. Когато погледна навътре обаче, това, което видя, го накара да се сепне уплашено. Той съзря блестяща руса коса, докато шерифът съпровождаше жената към килиите на затвора в задната част на сградата.

Дали беше Патрис Карлън? Той сви рамене. Можеше да реши един последен проблем, преди да си тръгне оттук.

След като завърза коня си пред офиса на шерифа, Голд влезе вътре.

— Шерифе? — извика той — Има ли някой тук?

— Един момент — долетя мъжки глас откъм коридора, който свързваше затвора с останалата част от сградата. Голд се промъкна в коридора, залепи се за стената и пое дълбоко въздух.

Текс Франк се приближи.

— Какво мога да…

Голд опря дулото на револвера до тялото на шерифа и стреля. Куршумът се заби дълбоко в тялото на Текс. Той изстена и посегна към кобура си, но Голд стреля отново, като този път оловният куршум се заби в гърдите на Франк, който се свлече на земята.

Голд грабна връзката ключове, която се подаваше от джоба на шерифа, и с бързи крачки се отправи към затвора. Имаше две килии — в едната хъркаше някакъв пияница, а в другата…

Голд пробва първия ключ. Ключалката изщрака и вратата се отвори. Патрис се втренчи в него.

— О, не! Пак ли ти! — изстена тя.

Той се нахвърли върху нея, изви ръцете зад гърба й, зашемети я, вдигна я на ръце и я изнесе отвън на дъжда.

Голд сложи грубо жената на седлото, яхна коня и препусна бързо извън града, придържайки безчувственото й тяло със силните си бедра.

Фейгън остана завинаги зад гърба му.

 

 

— Джак Голд напусна стаята си преди три часа — каза отегчената млада жена, застанала зад рецепцията на „Джейсън Лоумакс Ин“, в отговор на въпроса на Спър.

— Сигурна ли сте?

Тя се усмихна.

— Това ми е работата, мистър.

Спър излезе на улицата, където продължаваше да вали, и с бързи крачки се отправи към офиса на Текс Франк. Нищо. Не знаеше къде е Голд, нито какво прави. Какво, по дяволите, ставаше?

Широката периферия на шапката му увисна, а събралата се там студена вода се изля право в лицето му. Спър изтри лицето си и ускори крачка, когато дъждът внезапно спря и луната се показа иззад облаците. Предната врата зееше широко отворена. Той спря и предпазливо се приближи до офиса. Когато влезе вътре, Спър възкликна тихо. Текс Франк лежеше на земята в локва кръв. Спър го прескочи и надникна в килиите. Патрис, разбира се, беше изчезнала.

Когато се върна в офиса, Спър хвърли още един поглед на мъртвия шериф. Ръката му лежеше неподвижно до едно тъмночервено петно.

Голд. Със сигурност беше той.

Спър изтича бързо навън. Пресни следи от конски комита водеха на запад. Дълбочината на отпечатъците, показваше, че конят носеше двама души.

Спър се втурна към кобилата си, ботушите му пръскаха кал навсякъде около него.

По дяволите! По дяволите! По дяволите!