Дърк Флетчър
Певицата от Канзас Сити (11)

Единадесета глава

След като обядва набързо с Патрис, която каза, че все още се чувства изтощена и й се спи след среднощното им приключение, Маккой я остави в стаята си да поспи, а самият той излезе да обиколи улиците на Фейгън и да търси Джак Голд. Той си даваше ясна сметка обаче, че в този град имаше твърде много хора и щеше да бъде доста трудно да открие престъпника.

Решил да възприеме по-различен подход, Спър отиде в малката бяла църква, която беше построена преди сто години малко извън града. Вътре беше прашно, задушно, безмилостното слънце нажежаваше и без това застоялия въздух. Най-напред Спър си помисли, че църквата е празна, но веднага разбра, че е сбъркал, тъй като откъм предните две скамейки се разнесе недоволно мърморене. Спър се приближи и видя един мъж, облечен в черно, който беше паднал на колене и се присягаше да вземе нещо под пейката на първата редица.

— Господин пастор?

Мъжът се сепна, удари главата си в дървената седалка, измърмори под нос някаква ругатня и бавно се изправи на крака. В момента, в който Маккой зърна лицето му, въздъхна облекчено. Не беше Голд.

— Здравейте — отвърна пасторът. Цялото му лице бе покрито с бръчки. — Изплашихте ме. Хванахте ме в много неудобно положение. Съжалявам — продължи симпатичният стар човек, като от време на време почесваше голото си теме.

— Не се притеснявайте. Не мислех, че ще ви намеря тук.

Съсухреният възрастен пастор разпери и двете си ръце.

— Винаги съм тук. Сутрин, обед и през нощта. Спя в една малка стаичка близо до олтара просто за да съм сигурен, че който и да ме потърси, аз по всяко време ще бъда тук. Какво мога да направя за вас?

— Е, всъщност е малко трудно за обяснение. Напоследък идвали ли са други пастори да търсят работа или да основават нова църква?

Пасторът поклати отрицателно глава.

— Не. Слава богу, не. Някои хора от паството мислят, че съм вече твърде стар да се занимавам с тази работа. Ако се беше появил някой нов пастор, сега нямаше да съм тук, а някъде другаде, където нямаше да имам друга работа, освен да чета Библията и да бездействам — като каза това, той изтръска праха от ръцете си.

Спър кимна.

— Не мислех така. Всъщност човекът, когото търся, в действителност не е пастор, а банков обирджия и убиец, името му е Джошуа Голдън.

— Нека Бог прости греховете му — отвърна по навик стария пастор. — И вие мислите, че този… господин напоследък е бил във Фейгън? — той почеса левия си крак.

— Знам, че е бил. Видели са го преди няколко дни. Тъй като Голд се беше облякъл като пастор последния път, помислих си, че може би…

Стария човек се усмихна.

— Разбирам. Е, надявам се, не мислите, че аз съм този Голд. Освен ако не е на шестдесет години, плешив и истински отдаден на Бога.

Спър вдигна ръце в знак на отрицание.

— Не, сър. Не вярвам, че вие и този човек сте едно и също лице. Но ако се появят други пастори, ще ме уведомите, нали? Отседнал съм в „Нешънъл Хотел“. Казвам се Спър Маккой.

— Добре, ще ви потърся, ако се наложи. А сега трябва да намеря книгата с химните. Паднала е някъде тук, под тази пейка — той се поколеба и погледна многозначително към въпросната пейка.

Спър изсумтя недоволно, наведе се и взе книгата.

— Заповядайте, пасторе. И благодаря.

Лицето на стареца светна от радост.

— Благодаря, мистър Маккой. Приятен ден.

 

 

С бутилка в ръка Голд седна на една маса в ъгъла на кръчмата „При Смит“. Той остави празното наполовина шише на масата, оригна се, отметна кичур коса от очите си и се намръщи.

Разбираше, че трябва да я убие. Трябваше веднъж завинаги да затвори устата на малката кучка. Но как? Не можеше да се втурне в „Червения Ас“ и да я застреля, докато танцува. Беше твърде рисковано, пък и щяха веднага да го ликвидират.

Въпреки че винаги бе работил сам, Голд помисли и за възможността да наеме няколко въоръжени негодника. Винаги се бе гордял с отличната си работа досега и мисълта да наеме още хора никак не му хареса. Но положението беше много опасно и той трябваше да вземе мерки веднага, ако искаше да отърве кожата си и да избегне бесилото.

Голд протегна краката си, смъкна се още по-ниско на стола и отпи още една голяма глътка от бутилката. Както винаги, алкохолът го успокои, въпреки че изгори вътрешностите му.

Добре. Ще го направи тази вечер. Щеше да излезе късно, когато по улиците няма да има толкова хора. Ще я изведе извън града и ще я убие. У него се разбудиха старите чувства: вълнението от преследването, тръпката от вида на топлата кръв, стичаща се по земята, неимоверното удоволствие от това да решиш дали някой да живее, или да умре.

В този момент покрай Голд минаха двама млади мъже, които пиеха уиски, а в коланите им бяха затъкнати револвери. Точно от такива хора се нуждаеше — достатъчно възрастни, за да имат опит, и достатъчно млади, за да не им пука от това, което вършат.

— Хей, елате насам! — извика Голд.

По-високият и по-слабият от двамата погледна към него и изръмжа.

— Остави ни на мира, шибан дебелак! — каза той и отново надигна бутилката.

— Точно така! Искаме да начукаме някоя жена! — добави по-ниският му приятел, като плъзна ръка между краката си и стисна члена си през панталоните.

Голд овладя гнева си.

— Добре. Тогава вие, момчета, вървете и потърсете вашите момичета. Предполагам, че съм сбъркал. Помислих си, че ще поискате да спечелите петдесет долара тази вечер — като каза това, той извърна поглед настрани.

Два чифта крака веднага се дотътриха до масата му. Със зачервени лица, очевидно доста пийнали, двамата младежи се втренчиха в него.

— Какво каза? Петдесет долара? — попита единият, като се опита да направи това колкото се може по-учтиво.

Голд се засмя. Как се променяха хората, когато станеше въпрос за пари!

— Не, вървете при курвите си, щом нямате време да говорите с мен.

Но и двамата седнаха на неговата маса.

— Хей, мистър, можем да свършим каквото поискате. Не е ли така, Кърт? — каза той, като силно удари с бутилката по масата.

— Да, Мат. Какво можем да направим за вас?

Голд прикри усмивката си.

— А вие, момчета, достатъчно големи ли сте, за да работите за мен?

— По дяволите, аз съм на двадесет, а Мат тук е на деветнадесет… — каза Кърт, като се опитваше да гледа спокойно Голд с кървясалите си очи. — Достатъчно сме големи да направим всичко, което поискате — той се оригна два пъти.

Голд вече бе решил да ги наеме. Някак подсъзнателно чувстваше, че може да им има доверие. Беше придобил и развил интуицията си по времето, когато кръстосваше мрачните улици на Ню Йорк.

Той ги накара да се поизпотят малко, като поглеждаше към единия, после към другия, или отместваше поглед настрани и не преставаше да барабани с пръсти по гладката, покрита с пепел от цигари маса.

— Хайде, мистър, какво трябва да направим, за да получим тези пари? — попита Мат.

— А можете ли да си затваряте големите уста? Можете ли да свършите каквото ви кажа, да вземете парите и да изчезнете от града за няколко дни?

— Разбира се! — отвърна Кърт.

— По дяволите, с тези пари мога да покажа среден пръст на всички в този град и да офейкам по-бързо, отколкото можете да си представите.

Голд изсумтя.

— Ако довечера това още ви интересува, като се стъмни, скрийте се зад конюшните. Не довеждайте никого с вас и на никого не казвайте, че отивате там. Тогава ще ви обясня всичко, което трябва да знаете. А сега си вдигайте задниците оттук и ме оставете сам.

Двамата младежи кимнаха, изправиха се на крака, надигнаха бутилката още веднъж и изчезнаха.

Голд ги наблюдаваше как се отдалечават. Ще бъдат там, нетърпеливи да получат парите си. Те ще направят всичко, което поиска от тях, за да докопат тези пари. А след като му помогнеха да хване онази малка кучка, би могъл дори да им плати. При тази мисъл той потупа револвера си.

Би могъл.

 

 

— Нервна ли си? — попита Спър, докато двамата с Патрис влизаха в „Червения Ас“.

Тя го погледна и отметна една руса къдрица от челото си.

— Заради танците ли? Не. Свикнала съм. Но със сигурност не ми е много приятно да си мисля, че онзи човек може пак да дойде тук тази вечер — тя изпусна дълбока въздишка и поклати глава. — Защо не се махнем оттук? Защо не още тази вечер? Хайде да се върнем в Холмс. Можеш да ме заведеш до там, а аз след това ще хвана следващия влак за вкъщи. Омръзна ми това място, омръзнаха ми всички тези мъже и…

Спър се усмихна.

— За теб ще бъде много по-опасно да яздиш през нощта, отколкото да танцуваш тук на ярко осветената сцена — той я помилва по ръката. — Успокой се, Патрис. Ако утре сутринта все още се чувстваш по този начин, ще се радвам да те придружа до Холмс. Или поне да те изпратя на влака, ако минава оттук. Постарай се да не мислиш за това.

Красивото лице на Патрис помръкна.

— Лесно ти е да го кажеш. Никога не ти се е случвало някакъв фалшив пастор да се опитва да те убие.

— Не мисли за това сега. Просто изиграй номера си тази нощ. Ако утре все още искаш да се връщаш вкъщи, можеш да го направиш и с малко повече пари в джоба.

— Прав си, разбира се — тя стисна ръката му, прати му въздушна целувка и изчезна зад сцената.

Спър си взе питието и се настани на една малка маса в най-отдалечената част на кръчмата. Тя бързо се напълни с шумни, въоръжени мъже, нетърпеливи да получат малко разнообразие и удоволствие след скучния ден. Спър ги оглеждаше всичките, внимателно наблюдаваше всяко лице, търсейки груби черти и черна коса, в съчетание с дебело, ниско тяло.

Голд не се показа.

Спър се усмихна кисело, когато двамата млади негодници се настаниха на неговата маса.

— Съжаляваме, мистър — каза по-младият, докато сядаше, — само на тази маса има свободни места.

Той махна с безразлично ръка и се съсредоточи върху уискито си. След като измъкнеше Патрис невредима след представлението и я заведеше в леглото си, щеше да провери стая 305 в „Джейсън Лоумакс Ин“. Може би този Джейк Гоулд беше всъщност Джак Голд, а може би не. Но беше крайно време да разбере това. Шестте танцьорки излязоха на сцената, облечени в прилепнали копринени рокли, целите в червено, ушити така, че да показват всяка съблазнителна извивка по телата на момичетата. Мъжете дюдюкаха и крещяха, тропаха с ботуши по дървения под, бутаха се едни други с лакти и заявяваха какво биха направили с момичетата, ако им паднеха в ръцете.

Патрис сияеше, докато изпълняваше първия танц, като леко се завърташе и тичаше по сцената. Двамата мъже, седнали от двете страни на Спър, не откъсваха поглед от жените, пиеха уиски и въздишаха.

— По дяволите, Кърт, виждал ли си някога толкова красива женска плът? — изломоти единият.

— Да ме вземат мътните, не съм. Не и в ранчото. Идва ми да направя нещо друго, освен да ги гледам — той се изправи на крака, като се олюляваше.

Кърт го хвана за панталоните и го принуди да си седне отново на мястото.

— Стой мирно, Мат. Не забравяй, че имаме работа тази нощ.

— А, по дяволите! Пет пари не давам.

Кърт се приближи до Мат, без да обръща внимание на Спър.

— Я слушай какво ще ти кажа! Ще си свършим работата и ще си приберем парите. И двамата. Ако избягаш и ме оставиш сам, няма да получа и един проклет долар! Направиш ли го, само гледай после какво ще се случи!

Спър се облегна назад, отвратен от киселия дъх от устата на младежа, който говореше право в лицето му. „Момчетата са си винаги момчета“ — помисли си той.

— Ооо, по дяволите. Окей, Кърт. Предполагам, че си заслужава — и той измърмори нещо, отпивайки от питието си.

— Разбира се, че си заслужава! А сега млъквай и ме остави да погледам малките курви.

Маккой въздъхна и съсредоточи вниманието си върху Патрис, която шеметно се въртеше във вихъра на танца. Пианистът беше много по-добър от онзи в Холмс, но музиката едва се чуваше поради дюдюканията, шума, и крясъците с цяло гърло на превъзбудените мъже.

Танцът свърши и жените се поклониха, след това бързо се впуснаха в следващия. Докато те подскачаха високо и се завъртаха, излагайки на показ красивите си крака, един набит мъж със зачервено лице стана и се запъти към сцената.

Спър веднага го последва. Гледан в гръб, мъжът можеше да бъде Голд, въпреки че агентът не беше видял крадеца да влиза в кръчмата. Спър го потупа по гърба.

— Оставете ме на мира, по дяволите!

Спър го хвана за раменете и го обърна с лице към себе си. Човекът се оказа Енок Солт, бащата, който заплашваше да убие онова момче, задето бе извело дъщеря му на разходка.

Насмуканият с уиски мъж впи поглед в Маккой, като се олюляваше напред-назад на нестабилните си крака.

— По дяволите, аз съм пръв! — изкрещя той. — Ти можеш да ги имаш по-късно — той се помъчи да се освободи от здравата хватка на Спър. — Пусни ме, дявол те взел!

— Сядай, Солт! Това са танцьорки, а не курви! Никой няма да ги купи — нито една от тях.

— Да ме убие Господ, ако не го направя! — изрева той. — Само се опитай да ме спреш! Всичките ще ги начукам на онази проклета сцена!

Спър го пусна и стовари юмрука си в челюстта на Солт. Ударът не произведе очаквания ефект. Солт се ухили:

— Опитваш се да ме предизвикаш, така ли? — ръката му посегна към кобура.

Спър отблъсна удара на Солт и изви ръката му назад в неестествено положение. Енок зави от болка, когато Спър му нанесе силен удар в корема и продължи да го напада със здравите си юмруци, принуждавайки го да отстъпи назад.

Солт се блъсна в една маса, прекатури я и се строполи на земята. Върху него се изля бутилка уиски, а след нея полетяха множество карти и жетони за покер. Той изстена, повдигна глава, след това я отпусна и изпадна в безсъзнание.

Музиката спря. Патрис и другите момичета просто стояха на сцената и гледаха поваления човек.

— Продължавайте с шоуто, дами — каза Спър и като погледна към Патрис, докосна периферията с върха на пръстите си.

Момичето се усмихна. Докато танцьорките продължаваха да изпълняват прекъснатия танц, Спър довлече якия мъж до масата си, изпъшка и седна на стола си. Човекът никак не беше лек.

— Ама и тебе си те бива — отбеляза Мат, като се ухили.

— Благодаря — Спър кръстоса крака, облегна токовете си до проснатото тяло на Енок Солт и продължи да гледа шоуто.

Когато представлението свърши, Солт все още не беше дошъл в съзнание. Спър се наведе над него и напипа пулса му. Беше жив, но в безсъзнание. Спър плисна питието си в лицето му.

— Хайде, събуди се! — извика той.

Солт изломоти нещо, закашля се и потри очи, тъй като алкохолът му лютеше.

— Какво по…

— Ставай. Трябва да се срещнеш с шерифа.

С неимоверни усилия Спър успя да вдигне огромния мъж, преметна ръката му през рамото си и се запъти към изхода. Патрис се появи точно когато Маккой доближи вратата.

— Хей! Къде отиваш, Спър? — извика тя.

— При шерифа. Връщам се веднага — той се обърна и й хвърли ключа от стаята си. — Отивай там и стой вътре. Не отваряй вратата на никого, освен на мен, Патрис. Ще се върна веднага, след като окошарят този любовник за през нощта.

Като пъшкаше под тежестта, той помъкна Солт към офиса на шерифа четири пресечки по-надолу.

Патрис си вееше, защото й бе много горещо. Както винаги, след бурното шоу, беше изморена. Тя нямаше търпение да свърши представлението, което трая цял час, за да прекара още една нощ със Спър. Жадните погледи на мъжете в кръчмата я смущаваха, но отсъствието на Голд правеше всичко това поносимо. Тя отказа дузина покани от най-различни мъже, които искаха да я почерпят и седна, като отпиваше от бирата си, близо до бара, където се чувстваше най-защитена.

Чувстваше се изморена, изплашена и се опитваше да събере достатъчно смелост, за да отиде в хотела на Спър. Хотелът не беше далеч, но все пак достатъчно далеч, за да се поколебае да тръгне. Защо, по дяволите, трябваше да излиза и да я оставя сама?

Към нея приближиха двама мъже. Патрис въздъхна, готова веднага с отговора си: „Не, благодаря, пия сарсапарила.“

— Мадам — каза единият от тях, като свали шапка. — Мат и аз ще бъдем особено щастливи, ако ни окажете честта да ни позволите да ви придружим до хотела ви.

Е, поне момчетата опитаха по друг начин.

— Съжалявам, но чакам приятеля си — оня, който сам преди минути повали силния як мъж — дългите й мигли потрепнаха и тя извърна поглед.

— Но… но…

— Не, благодаря — изговаряше думите безстрастно, като в тона й леко се долавяше прикрит гняв.

— Вижте, мадам, ние просто искахме да…

— Досаждат ли ти тези двамата, Патрис?

Тя се извърна. Елиъс Уитърби се приближи до масата, като гледаше настойчиво двамата мъже през дебелите си очила с кръгли стъкла.

— Те тъкмо си тръгват, шефе.

— Хубаво. А сега, да ви няма! Ако пак ви хвана да досаждате на някое от момичетата ми, обещавам ви, че ще направя нещо повече от това да ви изритам!

— Не можете да ни уплашите!

— Хайде, Мат, да вървим! Трябва да поговорим! — изломоти Кърт.

Той повлече приятеля си извън кръчмата.

Патрис въздъхна облекчено.

— Благодаря, мистър Уитърби.

Мистър Уитърби, мъж на средна възраст, й се усмихна бащински.

— Няма защо. Обичам да се грижа за момичетата си. Имаш ли с кого да се прибереш?

— Не — отвърна тя. — Приятелят ми трябваше да отведе онзи мъж при шерифа.

— Позволете тогава на мен.

Приятно изненадана, Патрис стана и двамата излязоха от кръчмата. Отвън въздухът беше хладен, освежаващ. С този мъж до себе си тя се почувства сигурна, много по-сигурна, отколкото ако трябваше да върви сама или дори с онези съмнителни типове от кръчмата. Те вървяха под ръка, пресичаха редуващите се светли и тъмни петна, когато преминаваха покрай газените фенери, с които беше осеяна широката улица.

Патрис бе потънала в мисли. Да каже ли на мистър Уитърби, че сутринта напуска? Не би било правилно да си замълчи. Но защо да обърква нещата предварително? Но пък след това…

Когато двамата минаха покрай следващия фенер и наближиха една тъмна алея, Патрис се обърна към мъжа до себе си.

— Мистър Уитърби, трябва да говоря с вас.

Той я подкани с ръка да продължи.

— Кажи какво има. Вече мисля за теб като за своя дъщеря, Патрис…

— Отнася се за работата ми.

— Не ти харесва да работиш за мен?

— Напротив, дори много ми харесва. Но не знам колко време мога да остана във Фейгън. Има един мъж…

Изведнъж силни ръце я сграбчиха през кръста, и я изтръгнаха от ръката на мистър Уитърби. Патрис изпищя, когато една тъмна фигура удари шефа й по главата с дръжката на револвер и той се свлече на земята.

Една ръка бързо запуши устата й и заглуши виковете й. Тя започна да рита, да размахва ръце и да удря силните пръсти, които я стискаха здраво, докато двамата мъже я влачеха към тъмната част на алеята.